Дъщерята на жрицата

14. Вдовицата

Нико държеше вдлъбнатото метално огледало, докато се оглеждах.

— Е? Какво мислиш? — попита той.

Не бях сигурна какво да отговоря. Макар че косата ми приличаше на конска опашка, все пак беше гъста и преди ми стигаше почти до кръста. Сега на главата ми нямаше косъм, по-дълъг от една педя. И понеже беше много твърда, стърчеше на всички страни, та аз приличах на…, даже не знам на какво приличах. Може би на трол? На някакво подземно същество? Само не и на момиче. Особено след като облякох една от вълнените ризи на учителя Маунус, която ми стигаше до коленете. Бяхме отрязали ръкавите, за да ми се виждат ръцете, а учителят ми беше заел и един кожен колан, с който поне малко да я пристегна. За щастие аз самата имах ленени кюлоти и не се наложи да използвам чужди. Маунус ми помогна да омотая парчета плат около краката си и да ги увия с кожена връв, така че ако човек не ме заглеждаше много-много, спокойно можех да мина за някое от момчетата, дето постоянно търчаха по задачи между селото и замъка — бедняци, които припечелваха по някой друг шилинг, като изхвърляха боклука или носеха дърва и вода на тези, които можеха да си платят за услугата.

— Обръщай се с „господине“ към всеки мъж и с „госпожо“ към всяка жена, независимо от положението им. И не ги гледай в очите — нареди ми Маунус.

— Само да не се загубя — отвърнах му аз нервно. — Не забравяй, че не познавам крепостта много добре.

— Повтори още един път какво ти казах — рече алхимикът.

— Излизам от вратата и поемам наляво. Слизам надолу по първата стълба. Минавам през двора на Оръжейната. Вървя покрай източното крило, докато стигна до ковачницата. Точно до нея има малка порта — минавам през нея и се озовавам на улица Каруцарска. Следвам Кленовия парк до улица Конюшните. Там завивам наляво през Ниската порта — ако пазачът, разбира се, ме пусне.

И всичко това — само за да изляза от крепостта! Доста по-различно беше от вкъщи, където само трябваше да отвориш входната врата и се озоваваш на пътя.

— Едва когато напуснеш крепостта, можеш да помолиш някого да те упъти, без да събудиш подозрения. Но ако запомниш какво ти казах, ще намериш къщата на Вдовицата без проблем.

— Това не ми харесва — каза Нико. — Ами ако някой от стражите я познае?

— В това облекло? Едва ли.

Учителят Маунус пооправи колана ми и ме огледа, сякаш бях породиста крава, която се готви да продаде на пазара.

— Не бива да изпращаш дете да върши мъжката работа — измърмори Нико мрачно. — Не е правилно!

— Аз съм почти на единайсет — запротестирах аз, а Маунус изръмжа и погледна Нико накриво.

— А колко далеч си мислиш, че бихме стигнали ти или аз, преди пазачите да ни хванат? Отговори ми, господарю Думерник. Тя има шанс да успее, точно защото е дете.

— Но те търсят и нея! — почти изкрещя Нико.

— Те търсят дъщерята на Жрицата. Тя да ти прилича на нея?

— Сигурно ще успея — гласът ми прозвуча малко по- притеснено, отколкото исках. — Тук никой не ме познава. Кой би обърнал особено внимание на едно момче, което носи дърва?

— Със сигурност ще ти обърнат внимание, ако ги погледнеш в очите — гласът на Нико режеше като нож. Той беше ядосан — най-вече на учителя Маунус, но и на себе си, защото не можеше да измисли по-добър план от неговия.

— Да, но аз няма да ги гледам. Пък и сега, след като учителят Маунус ме подстрига така, това няма да ми е особено трудно.

Надъвканият бретон ми стигаше почти до носа. През цялото време го отмятах настрани, защото иначе ме дразнеше, но само леко да наведях глава — веднага скриваше очите ми.

Въпреки протестите на Нико, стана така, както го беше решил учителят Маунус. Аз метнах коша за дърва на гърба си със здравата си ръка, а палеца на болната пъхнах в колана, та да не виси и да се полюшва отстрани. Раните ми далеч не бяха заздравели, но бяха хванали кора и не пулсираха както в началото. Добре, че кошът беше празен, защото по краката си усещах, че бях прекарала последните дни на легло.

— Тръгвай, Дина. Към къщата на Вдовицата на аптекаря, зад църквата „Света Адела“. Няма как да се загубиш.

— Надявам се — промърморих аз и излязох навън.

Пътят все още беше пуст и закрачих бързо към най-близката стълба. В долния й край един страж се беше облегнал на стената и дъвчеше парче месо. От него се стичаше мазнина, която блестеше по пръстите и брадата му. Колената ми се разтрепериха и то не само защото бях лежала продължително време. Той обаче едва ме погледна, докато топурках надолу по гладките каменни стъпала. Аз бях просто едно момче с кош за дърва. Минах покрай него със сведена глава и го поздравих учтиво с „Добро утро, господине!“, както ме беше подучил учителят Маунус. Той изръмжа нещо нечленоразделно и продължи да дъвчи. Гърбът ме засърбя точно между рамената. През цялото време очаквах да чуя „Ей! Спри!“ зад себе си, но стражът явно все още беше зает с парчето месо. И така аз стигнах до двора на Оръжейната.

Беше голям, може би най-големият, който бях виждала. Имаше много повече хора и животни накуп, отколкото бях свикнала да виждам обикновено, но иначе не се различаваше доста от стопанските дворове вкъщи. Цареше невъобразима врява. Ято гъски тепаха около кладенеца и се мъчеха да прогонят патиците и гълъбите оттам, като кряскаха гръмогласно и ги нападаха и кълвяха. Четири кози стояха вързани и чакаха да ги издоят, а ярето на едната се беше отдалечило от майка си и, блеейки, се клатушкаше наоколо. Широкоплещест плешив мъж с бяла престилка около кръста стоеше и крещеше по адрес на някакъв „мърльо“, който очевидно е бил изпратен за яйца и керевиз, а под един навес висеше мъртво прасе с главата надолу и чакаше някой да го разчлени. Струваше ми се, че прасето бе единственото същество тук, което мълчеше. Щеше да е глупаво да се спра и да позяпам наоколо като някой сополанко, който не е виждал пазар през живота си. Точно обратното. Трябваше да изглеждам така, сякаш идвам тук всеки ден. Но къде беше ковачницата? Учителят Маунус ми беше казал, че трябва да мина покрай Източното крило и после… Да, вече можех да чуя звука от ударите на чука върху желязо. А няколко коня стояха отпред, на коневръза, и чакаха нови подкови. Но точно когато щях да свия през малката порта към улица Каруцарска, от една черна дървена постройка се изсипа група потни мъже, които ме изблъскаха до стената на ковачницата. Някои бяха голи от кръста нагоре, а други носеха тъмносиви пуловери — част от униформата на стражарите.

— Казано ви беше, че ни трябват хора, способни да боравят с оръжие — изрева един от тези с пуловерите. — А не всякаква сган, която никога не е хващала меч в ръка!

— Но човек може да се научи — каза един от другите, слаб, тъмнокос млад мъж.

— Там пишеше „независимо от предишното им съсловно положение“. Човек не бива да обещава нещо, ако не го мисли наистина.

— Нима наричаш графа на Ордена на дракона лъжец? — изкрещя един от най-яките и блъсна тъмнокосия в стената точно до мен, та аз трябваше да приклекна, за да не ме удари с ръка по главата. Свих се и се опитах да се измуша оттам, но изведнъж потните мъже ме обградиха.

— Спокойно, Дрес — каза с по-мек глас този с униформата и хвана мускулестия за ръката преди да успее да удари чернокосия още един път. — Граф Дракан държи на думата си. Той ще даде шанс на всички, които искат да му служат. Но нали разбираш, че от дюкянджия не се става рицар за един ден.

— Аз не съм дюкянджия, а чиракувам при бъчвар.

— Дюкянджия или бъчвар, още не си войник. Но ако искаш да станеш такъв, трябва да се научиш да се подчиняваш на заповеди. Можеш ли?

— Да.

— Тогава отиди до портата на гарнизона зад Оръжейната и кажи, че главният стражар те е направил оръженосец. Става ли?

— Да — каза чиракът и се изпъчи. Явно остана удовлетворен от това, че получи някакъв ранг.

— И вие тримата тръгвайте с него със същата задача.

Той посочи останалите трима без пуловери. Двама от тях също се изпъчиха подобно на първия и замаршируваха надолу по площада със странно скована крачка — явно, според тях, така подобаваше на мъжествените войници. Единият обаче, като стигна до кладенеца, трябваше да отскочи встрани, за да не го клъвне една гъска, и това поразвали впечатлението.

Третият остана на място и бавно надяна някакъв обикновен вълнен пуловер. Мъжът беше малко по-стар от другите двама и полуплешив, а в брадата му и по покритите с тъмни косми гърди имаше сиви кичури.

— Оръженосец — каза той с горчивина. — Добре измислено. Но за разлика от онези трима идиоти, аз добре знам, че това означава новобранец.

— И какво от това, Сивобради? Все отнякъде трябва да се започне.

— Да, но не съм сигурен, че това ме устройва.

— Не мислиш ли, че си малко стар за тази работа? Защо всъщност дойде?

Сивобрадият извърна очи.

— Имах малък имот и работилница за седла близо до Ейдин. Един ден се появиха хората на Фредин. Каквото не плячкосаха, го опожариха. Един от тримата идиоти е мой син. Той е цялото ми семейство.

— Тогава върви с него, Сивобради. Винаги има нужда от един добър майстор на седла.

Сивобрадият кимна и тръгна през площада. Един от униформените се поотмести малко и аз успях да се промуша. Никой от тях не ме беше забелязал, макар че буквално можеха да ме докоснат. Май учителят Маунус щеше да излезе прав. Никой не обръща внимание на носач с кош за дърва на гърба. Главният стражар тупна толкова силно мускулестия Дрес по рамото, че звукът от удара проехтя по цялата улица.

— Хайде, да влизаме и да видим следващата група.

Очертава се дълъг ден.

Те отново изчезнаха в черната дървена постройка, а аз се втурнах надолу по улицата и се благодарях, че не ме забелязаха. Улицата беше доста оживена. Срещу мен вървеше едно момиче на моя възраст с две червеникавокафяви крави с големи търбуси. Разминахме се толкова близо, че топлата гладка кожа на едното добиче погали ръката ми. По-надолу улицата се разшири и аз внезапно познах мястото, където Дракан ме свали от коня вечерта, когато пристигнахме в Дунарк. Тогава беше почти пусто, но по това време на деня бе пълно с хора и животни — най-вече коне, разбира се, защото Маунус беше казал, че високата сграда отдясно е конюшнята на графа. Сега само трябваше да я заобиколя и да свия наляво през Ниската порта…

Там отново се бе скупчил сума ти народ и аз със свито сърце видях как пазачите оглеждат внимателно хората преди да ги пуснат. Бутнаха шапката на един добре облечен мъж, а кльощава възрастна жена с дървена каруца, която, колкото и невероятно да беше, теглеше сама, роптаеше и крещеше, докато двама стражари премятаха всички чували в колата й. Беше очевидно, че търсят някого. Не ми бе трудно да се досетя, че този „някой“ беше Нико. Нико, или пък аз. Известно време постоях така, без да мога да реша дали да пробвам да мина или щеше да е по-добре да се върна. Имаше ли друго място, откъдето можех по-лесно да напусна крепостта? Може би Кленовата порта, през която влязохме с Дракан? Но там също имаше стражари, а и така окончателно щях да изляза от Дунарк. Страхувах се, че никога нямаше да стигна до къщата на Вдовицата на аптекаря.

Останах на опашката и се попрегърбих още малко под коша. Мама често повтаряше, че когато човек е болен, понякога може да се оправи по-бързо, ако си представи, че е здрав. Това помагаше при пристъпите ми на коклюш. Защо да не свърши работа и със стражите? Аз стиснах очи и си представих, че вече съм минала през портата, че един изгърбен малък носач на дърва изобщо не може да привлече вниманието на пазачите…

— Накъде си тръгнало, момче?

Имах чувството, че коремът ми се сви на буца. Буца, подобна на леденостуден, сив, влажен камък, който тежеше цял тон. В първия миг изобщо не можех да мисля. Малко ми оставаше да се обърна и да хукна. Ала в тази блъсканица нямаше да стигна далеч. Изведнъж се чух да отговарям с провлачен заекващ глас, който изобщо не приличаше на моя: „Към вкъщи, господине“. Внезапно се сетих откъде се беше взел този глас. Точно така говореше Лудият Малте у дома в Биркене.

— Да, ясно — сопна ми се пазачът. — И къде е това вкъщи?

— При мама.

Той ме удари ядосано с дръжката на копието.

— Я ми кажи, на интересен ли ми се правиш или просто си тъп? Къде живее майка ти, сополанко?

— Вкъщи, зад църквата.

— Коя църква? „Света Адела“ или „Света Магда“? Отговори ми веднага!

Той отново ме удари с дръжката на копието, този път по-силно, и аз си спомних за Лудия Малте и започнах да подсмърчам и да хлипам.

— „Све-ее-ета М-мм-магда“, добри ми господине. Не ме удряйте, добри ми господине…

— Остави момчето. Не виждаш ли, че не е наред с главата — намеси се една едра здрава жена с кош за пране на гърба, която чакаше зад мен на опашката. — Няма цяла сутрин да висим тук.

— Пусни го, Матис — изръмжа и другият пазач. — Това е някой от нещастниците долу от Скиденстад6, незаконно дете, което е яло много лабут и малко храна. Или може би мислиш, че това е графски син?

— Само ако графът е посетил бардака, където работи майка му. Изчезвай оттук, кутре, и гледай да позаякнеш малко.

— Да, господине — изхлипах аз. — Благодаря, господине.

Учителят Маунус имаше право. Беше невъзможно да се загубиш. Медният покрив на църквата „Света Адела“ се виждаше веднага щом излезеш от крепостта. И там, зад една белосана градинска ограда, сред върби и шипки, беше сгушена къщата на Вдовицата на аптекаря. В мига, в който минах през портичката, се почувствах като у дома си, макар че идвах тук за първи път. Ухаеше като лехата с лечебни билки на мама зад Липовата къща — из въздуха се носеше силният свеж аромат на градински чай и селим7 и по-тежкият, задушлив мирис на камбанки и бъз. В светлината на утринното слънце лениво жужаха пчели. Събираха нектар за последната за тази година реколта мед. В една от лехите до чакълената пътека беше коленичила жена и скубеше чесън. Лицето й не се виждаше от сламената шапка, която бе захваната за главата й със светлосин шал, така че есенният вятър да не я духне.

— Госпожа Петри? — попитах аз, защото не бях сигурна, че е тя. Представях си я облечена в черно, може би защото всички я наричаха Вдовицата. Но тя носеше зелена като мъх пола и жълта блуза и се беше загърнала в плътен светлокафяв като козината на жребец шал.

— Да? — каза тя и се изправи.

Беше по-млада, отколкото очаквах. По лицето й, което се показа изпод шапката, нямаше много бръчки — само една между веждите и по една трапчинка от двете страни на устата. Беше на възрастта на майка ми, а не стогодишна старица, каквато си я представях. Тънката й коса с цвят на старо злато бе полепнала по потното й чело, но сиви кичури не се виждаха.

— Нося вести от учителя Маунус.

— Ясно.

Тя избърса ръцете си от пръстта и ме погледна. Беше висока за жена. Дори така, застанала на колене, бе почти колкото мен. В последния момент се сетих да сведа глава, за да не ме погледне в очите.

— Ами тогава по-добре да влезем вътре. — Тя се изправи и изтръска полата си от пръстта. — Вземи онази кошница, ако обичаш.

Лесно й беше да го каже. Аз трябваше да нося и моя си кош за дърва, затова само лявата ми ръка беше свободна. Изобщо не бях сигурна, че ще успея да хвана дръжката на кошницата, защото кутрето и безименният ми пръст още не ме слушаха. Все пак пробвах, но когато се помъчих да я вдигна, я изпуснах и главите чесън се пръснаха по земята.

— Извинете — казах аз и усетих, че се изчервявам. — Ръката ми не е добре.

— Затова ли те е изпратил?

— Не — отвърнах й аз, наведох се и започнах да събирам чесъна.

— Остави ги — ще ги прибера по-късно.

Тя сама взе кошницата и аз тръгнах след нея по чакълената пътека към сивата каменна къща, където живееше.

— Седни — подкани ме жената и кимна към синия кухненски одър. — Така ще мога да погледна ръката ти, докато ми разкажеш какво тежи на сърцето на учителя Маунус.

Аз седнах и с любопитство се огледах наоколо. Стаята приличаше на кухня, но не беше. Имаше печка с дърва, работна маса и помпа — представете си само — помпа вкъщи! А освен това беше пълно с етажерки. Бяха навсякъде — сини етажерки, които се простираха от пода от тъмнозелени шисти8 до смолистите дъски на тавана. А по рафтовете им бяха наредени една до друга стъкленици, гърненца и бутилки. Даже повече, отколкото имаше у учителя Маунус, преди хората на Дракан да изпотрошат по-голямата част от тях.

Вдовицата раздуха въглените и запали печката.

— Гладна ли си? — попита ме тя и започна да помпа вода в един голям меден котел.

Аз кимнах. Трябваше да се храним тримата от нормалната дневна дажба на учителя Маунус, защото щеше да е опасно и подозрително, ако той изведнъж започнеше да купува повече провизии от обикновено.

— Така, какво иска от мен старият мърморко?

— Учителят Маунус ме помоли да предам, че преследваният от дракона се нуждае от помощ.

Тя застина изведнъж, както помпаше. Помпата продължи да просвирва още няколко секунди и спря.

— Трябваше да се досетя — каза тихо жената. — Винаги е закрилял момчето. Дано сега не греши.

— Трябва да предам още, че драконът си е проправил път до върха.

Тя се обърна и ме погледне.

— Така ли? А кой си ти, който идваш с такива послания в къщата ми? Послания, които могат да ти струват живота? — тя не говореше високо, но в гласа й имаше някакъв оттенък, който ми напомняше звука, издаван от нажеженото до червено острие на нож, когато ковачът го потапя във ведрото с вода.

— Дина Тонере — казах аз и се втренчих в плота на масата. — Дъщерята на Жрицата.

— На Жрицата…

Три крачки и вече стоеше до мен. Хвана ме за брадичката с едната ръка, а с другата махна гъстия ми бретон от челото. Тя издържа на погледа ми по-дълго, отколкото повечето хора успяваха. След това ме пусна и седна на одъра от другата страна на масата.

— Дъщерята на Жрицата — прошепна тя. — Да, вярвам ти. И се кълнеш, че те праща учителят Маунус?

— Да. Той ме помоли още да предам, че сестра му е била кавгаджийка, а дъщеря й е още по-лоша.

Тя се усмихна.

— Вярвам ти. И както сигурно си се досетила… Той е мой чичо. Дъщерята на сестра му — това съм аз.

Тя отново се изправи и сложи котела на печката.

— Какво иска да направя?

— Нося писмо. Но за да го вземете, трябва да свалите превръзката от ръката ми. Учителят Маунус ми беше казал, че ако ме хванат и докато ме претърсват, стигнат чак до раната, всичко така или иначе ще е изгубено. Никой, който видеше тези белези, нямаше да повярва, че ме е ухапало куче.

Вдовицата ми помогна да развия превръзката. Видя големите триъгълни рани и сбърчи чело.

— Какво ти се е случило?

— Беше един дракон. Един от истинските четириноги дракони. Но за щастие беше полумъртъв, та ми се размина с малко.

Тя изсумтя — почти както го правеше учителят Маунус.

— С малко? Той ли ти каза така?

— Всъщност той каза, че трябва да се радвам, че все още имам ръка.

— Да, мога да си представя. Но наистина не е толкова зле, като се замисли човек. Няма възпаление, а и раните са хванали хубава коричка. Не движи ръката си много-много, за да не паднат.

Тя взе малката бележка, скрита под превръзката, и я разгъна. Листът беше празен, съвсем като нов, но Вдовицата явно познаваше чичо си, защото мълчаливо запали една свещ и внимателно задържа листа над пламъка й, докато по него не се появиха малки кафяви букви. Но това очевидно не беше достатъчно.

— Тази лисица. Невидимо мастило и написан на обратно текст — промърмори тя и отиде в една от другите стаи на къщата. Върна се с едно малко огледало в ръка, едно красиво старинно огледало с обков от тъмно сребро и дръжка във формата на паунова опашка. Докато водата в котела бавно започна да кипи и да се изпарява, жената прочете какво беше написал учителят Маунус.

— Знаеш ли какво пише тук? — попита ме тя, като свърши.

— Учителят Маунус каза, че ще е по-добре да не знам много.

Тя кимна.

— Мисля, че постъпва умно, като е толкова предпазлив. Спокойно можеш да му кажеш, че ще изпълня молбата му. Но ще стане утре.

Тя погледна бележката още веднъж. След това отвори вратичката на печката и хвърли вътре листа.

Когато отново излязох в градината, слънцето се беше изтърколило и грееше от западната страна на къщата. Вдовицата напълни коша ми с дърва, защото хората по принцип не разнасяли празни кошници из крепостта. Освен това ме нагости добре — с ръжен хляб, пушена херинга, кисело мляко и ябълков мус. За първи път от доста време бях толкова сита. Чувствах се добре, макар че кошът ми тежеше на гърба. Мислех си, че най-лошото беше зад мен. Бях излязла от крепостта, без да се загубя, и бях запомнила цялото съобщение, което трябваше да предам на вдовицата. Сега оставаше само да се върна при учителя Маунус, но стражите не обръщаха особено внимание на хората, които влизаха в крепостта.

На площада пред църквата няколко търговци бяха наредили масите си — но пазарът не беше голям. Имаше само кожени стоки, калаени съдове и други подобни предмети. Някакъв мъж продаваше печени на жар наденички, а друг предлагаше сайдер. Аз оглеждах с любопитство стоките, докато минавах покрай тях с коша на гърба, но никой не се опита да ми продаде нещо. А пък и не приличах на заможен клиент. Калайджията даже си помисли, че може да се опитам да го ограбя. Беше ми някак приятно, разбира се, не от това, че ме мислеха за крадец, а от това, че в този момент не бях дъщерята на Жрицата. От това, че никой не знаеше коя съм. Беше ми много странно, че можех да премина от единия край на Дунарк до другия, без да ми обърнат особено внимание. Без да шушукат зад гърба ми. Без да отклоняват поглед или да минават от другата страна на улицата, само и само да не им се наложи да ме погледнат в очите. За миг ми се прииска да направя точно това — да продължа да вървя, да не се върна в крепостта — при дебелите стени, задушните скривалища и страха да не ме открият. Но това усещане трая само миг. Нико и учителят Маунус чакаха новини и се притесняваха за мен. А с малко късмет още вдругиден всички щяхме да се измъкнем от Дунарк. Толкова бях разбрала от съобщението, чието съдържание всъщност не трябваше да узнавам.

— Кажи ми, да не би на гърба ми да пише глупак?

Аз погледнах бързо нагоре, но после отново сведох глава. Макар че клиентът до щанда за сайдер практически крещеше в ухото ми, не говореше на мен. Той хвана продавача за ризата и го издърпа над малката маса така, че съдовете с напитката затанцуваха и се прекатуриха един върху друг.

— Жалък мошеник. Три шилинга за чаша и на всичкото отгоре ме удряш в грамажа.

— Никого не мамя — изръмжа продавачът на сайдер и се опита да се освободи. — Ако мислиш, че ти е скъпо, отиди при друг.

Тази сцена вече бе привлякла малка група любопитни зяпачи, но аз бързо се дръпнах. Бях забелязала новия блестящ знак, който недоволният клиент носеше на черното си наметало — той изобразяваше черна драконова глава със зинала паст.

— Така не се говори с един от членовете на Ордена на дракона — извика той. — Покажи малко уважение, псе такова!

— Чудо голямо, някакъв си орден — сопна му се продавачът и най-накрая се изтръгна от хватката му. — Откога, по дяволите, стана толкова важен? Последния път, когато те видях, беше пазвантин в кръчмата „Зеленият бокал“. Какво толкова му е специалното на този орден?

— Сигурно не си видял това? — мъжът буквално навря знака с дракона в лицето на продавача.

— Някакво парче дърво с рисунка отгоре му. Какво означава?

— Това, друже, означава, че съм оръженосец на Ордена на дракона. А когато премина изпитанията, ще стана рицар на Ордена на дракона. А дотогава, малки мошенико, ще ме наричаш господин рицар и ще ме молиш за позволение да ми целунеш подметките. Дотогава… я ми дай още един бокал и може и да не те обвиня в измама и неподчинение.

— Мили боже — изръмжа продавачът. — Рисунката още не е засъхнала, а вече си просиш подкуп. Хубав Орден, няма що. Ама така е. Пази боже, сляпо да прогледне.

— Мисля, че трябва да внимаваш какво говориш, приятелче. Не вярвам да искаш да си враг на граф Дракан, а? Не си негов враг, нали?

— Не — отвърна търговецът, този път по-неуверено. — Не съм, но…

— Драконът не прощава на враговете си. Той е безпощаден към престъпниците, а не е мекушав като Гарвана. Ако искаш да видиш как постъпва с предателите, ела в крепостта утре.

Вече се бях измъкнала от събралата се пред тезгяха за сайдер тълпа, но тези думи ме накараха да спра. Утре? Какво е намислил да прави Дракан утре? Какъв предател?

— Какъв предател? — попита някой от зяпачите. — Да не би да са хванали Чудовището?

Оръженосецът на Ордена на дракона поклати глава.

— Все още не са, но държат лъжливата вещица — Жрицата на срама, която е негова съучастница.

Жрицата вещица? Да не би да имаше предвид мама?

— Каква вещица, каква Жрица?— извиках аз. — За какво говориш?

— Ще има малко представление — каза оръженосецът, на който очевидно му беше приятно да е в центъра на вниманието. — Лъжливата Жрица, същата, която се опита да накара Дракан да освободи Чудовището. Обвинена е в магьосничество и измама и ще бъде екзекутирана утре. Трябва да дойдете да погледате!

— И защо? — намеси се калайджията. — Да изпусна цял ден търговия на пазара, за да видя как бесят някаква нещастна жена?

— Няма да я бесят — каза оръженосецът и се усмихна. — Ще я разкъсат на парчета. Ще я оставят на драконите.

Стоях като вкаменена. Не можех да дишам. Ушите ми бучаха и цялата започнах да треперя. Вече знаех къде е мама. При Дракан. А утре щеше да я пусне на драконите.

— Е? — попита оръженосецът и подаде бокала си на продавача на сайдер. — Ще го напълниш ли?

Търговецът не отговори. Просто пъхна черпака в кацата и напълни бокала догоре. Ако човек се вгледаше, щеше да забележи, че ръцете му леко треперят.