Дъщерята на жрицата

17. Стъпки и сенки

Не знаех дали беше само един или имаше и други. На няколко пъти почти бях успяла да убедя сама себе си, че никой не ме следи. Може би бе куче или котка, или някой човек, който случайно вървеше в моята посока. Ох, ами ако беше точно така! Тогава можех веднага да се обърна и да се отправя назад към къщата на Вдовицата… Ако все още можех да я намеря. Улиците ми бяха непознати и осеяни със завои. Вече не виждах кубето на църквата „Света Адела“.

Почти всички къщи бяха тъмни и закатанчени, със спуснати капаци на прозорците и резета на вратите. Само в едно от местата, покрай които минах, цареше оживление. Беше някаква кръчма, а собственикът се опитваше да изхвърли последните си клиенти навън. Светлината струеше през отворената врата и се изливаше в правоъгълник върху калдъръма и мисълта за нея и топлината вътре ме накара да спра. Няколко от гостите се разправяха гръмогласно и наричаха съдържателя лениво псе и проклетник, който не давал на хората ракията, за която са си платили. Един от тях, който викаше най-силно, носеше на ризата си нова значка с дракон и това уби у мен всяко желание да се приближа. Аз продължих по една малка пресечка между две къщи и отново трябваше да спра. По средата на улицата с гръб към мен стоеше някаква жена. Беше странно разкрачена и бе повдигнала леко грубите си тъмни поли. В началото не разбирах какво правеше, но после чух — тя просто беше застанала над канавката и пикаеше, та чак се чуваше шуртене. Докато стоях така и се чудех дали да я заобиколя или не, тя свърши, изтръска се леко и продължи, сякаш нищо не се беше случило.

— Извинете… — казах аз тихо. — Извинете, госпожо…

Жената бавно се обърна. Най-вероятно, защото краката не я държаха. Даже на седем стъпки разстояние усещах миризмата на ракия.

— Мен ли наричаш госпожа? — попита ме тя.

Аз кимнах мълчаливо. Като се вгледах, видях, че не беше кой знае колко изискана дама. Корсетът й се беше разкопчал наполовина, а освен това бе толкова мръсен и осеян с лекета, че приличаше повече на кожа на калкан. Половината от косата й, която сутринта навярно е била вдигната в изящен кок, сега стърчеше нагоре, а другата половина висеше надолу и лепнеше към потния й врат. Напук на нощния студ не носеше нито шал, нито палто.

— Е, възпитан си. Но въпреки това си обирай крушите. Нямам пари за мърльо като теб.

— Не, не искам пари — казах бързо аз. — Всъщност, ако госпожата е така добра да ми обясни… искам само да разбера къде се намира църквата.

— Църквата? Трябва да минеш през ето онази порта и след това надясно…

— Благодаря, госпожо — рекох аз и я подминах. — Лека нощ.

— Ей — извика тя след мен. — Няма смисъл да ходиш. По това време залостват вратата, като всички останали хора.

Аз минах през портата и свих надясно. Там наистина се издигаше църква. Имаше само един проблем — не беше „Света Адела“, а съвсем друга постройка, по-масивна и мрачна, която изглеждаше сиво-черна на лунната светлина. Около нея имаше желязна ограда с шипове като остриета на копия, а между оградата и стената на църквата се намираше гробището. Парцелите бяха така наблъскани един в друг, сякаш нямаше достатъчно място за мъртвите. Църквата изглеждаше странно запусната, макар че бе разположена по средата на пълния с хора град. Между камъните растеше висока и белезникава трева, а когато се хванах за оградата, по пръстите ми остана ръжда. За миг останах така — просто висях на оградата и се взирах страхливо в гробовете. Това сигурно беше църквата „Света Магда“, но нямах идея къде се намираше тя спрямо „Света Адела“ и къщата на Вдовицата. Може би трябваше да се върна и да попитам пикаещата дама, ако все още беше там.

Беше там, но не сама. Държаха я двама мъже — по един от всяка страна, а тя така крещеше, че виковете й сигурно се чуваха през няколко улици.

— Пуснете ме, по дяволите… Нищо лошо не съм направила. Пуснете ме, задници такива!

Единият я блъсна в стената и й каза нещо, което не можах да чуя. Жената спря да се съпротивлява.

— Ама защо? — зачуди се тя. — Той само попита къде е църквата…

Тя погледна надолу по улицата в посока към мен. Мъжът се обърна и аз видях лицето му — една бледа кръгла луна в мрака. Той пусна ръката на пикаещата дама и пристъпи към мен.

— Ела тук — каза ми той.

Но аз изобщо нямах желание да направя това. Обърнах се и побягнах като заек, гонен от куче.

И през ум не би ми минало, че имам сили да тичам, но явно имах. Краката ми трополяха по мокрия калдъръм. Обратно през портата и наляво, далеч от църквата. Колкото се може по-_далеч_ от църквата. Тичах на зигзаг през улици, врати и дворове, провирах се през железни и дървени огради, катерех се по бунища и купчини боклуци, и дори един път ми се наложи да се промуша покрай две спящи свине в един миниатюрен свинарник. През цялото време избирах най-тесните, най-тъмните и най-мръсните пътеки, като се надявах, че мъжете, които ме гонеха, ще са твърде бавни, твърде мързеливи, твърде гнусливи или просто твърде големи, за да ме последват.

Когато най-накрая спрях, просто защото не можех да тичам повече, калдъръменият път беше свършил, както и каменните къщи със стъклени прозорци. Улицата, ако човек изобщо можеше да я нарече така, представляваше една разкаляна мръсна канавка между дървени или кирпичени стени. Нямаше табелка с името й, нито водни помпи. Нямаше отточни тръби и осветление. Пушекът от комините се смесваше с вонята на боклук, урина и нечистотии — както от хора, така и от животни, а къщите бяха толкова близо една до друга, че на някои места беше достатъчно да разпериш ръце, за да докоснеш грубите лющещи се дървени стени и от двете страни на улицата. Ръчна количка едва би могла да мине оттук, камо ли каруца. Не беше трудно да се досетя, че бях попаднала в най-мрачната, най-претъпканата и най-мръсната част от Дунарк — Скиденстад. Аз се свлякох до една стена. Стоях така клекнала и слушах. Макар че бе късно през нощта, зад тънките зидове се долавяха гласове и всякакъв шум — дрънчене на глинена посуда и железни съдове, кавги и скандали, дори кресливият писък на плъх, улучен от обувка или камък. Но не чувах стъпки. Дълго седях така и чаках някой да изникне в тесния край на улицата. Не, не знаех, дали съм им се измъкнала. Не знаех как щяха да постъпят, ако ме откриеха сега. Едва ли щяха да ме оставят да си вървя по пътя. По-скоро отново щяха да ме помъкнат със себе си. Да ме вържат, както се връзва хрътка, която човек се кани да поведе със себе си на лов. Бях толкова уморена, че ми беше все тая. Не, не точно все тая. Просто… бях капнала. Даже сега да се покажеха в долния край на улицата с вързан на каишка дракон, нямаше да мога да направя нито крачка повече. А пък ако сега ме хванеха, нямаше да могат да ме използват като хрътка. Не бяха открили Нико, а аз не ги бях завела до къщата на Вдовицата.

Не знам колко време прекарах така. Май на няколко пъти задрямвах с отворени очи, както си седях права. Не съм сигурна дали някога изобщо щях отново да се изправя, ако не умирах от студ. От тичането се бях изпотила. А сега, когато стоях на едно място, нощният студ хапеше двойно по-силно. Дрехите и косата ми бяха подгизнали от пот и зъбите ми тракаха. Но в края на улицата все още не се чуваха стъпки и не се виждаха сенки. Изглежда, се бях измъкнала. Сега само трябваше да намеря някакво топло и сухо скривалище и да поспя малко. А когато съмнеше, щях да се опитам да стигна до къщата на Вдовицата.

Краката ми толкова силно трепереха, че едва ме държаха. А улиците бяха разкаляни до такава степен, че докато вървях, се чуваше жвакащ звук. Попаднах на един навес с три кози и за миг се размечтах за малко мека слама и глътка топло козе мляко. Но нищо не излезе. Едната коза се оказа лют стар козел, който насочи рога към плета в мига, в който понечих да се изкатеря по него. Бях на път да се откажа и просто да се облегна на някоя стена, когато в ноздрите ми се прокрадна едно топло, чудно ухание, което почти притъпи околната воня. Хляб. Току-що изпечен хляб. Обонянието ми ме отведе зад ъгъла, до един тесен двор, който изглеждаше по-чист от останалата част на Скиденстад. Беше утъпкан, а не мърляв и разкалян, и, изглежда, от време на време го метяха. Къщите от двете му страни бяха от дърво и кирпич, а стените им някога явно са били варосани.

Капаците на едната бяха широко отворени и се виждаше, че целият фронтон представляваше огромна фурна с комин от червеникавокафяв камък. Хлебарят още го нямаше, но не бях толкова отчаяна, че да се промъкна в хлебарницата в този си вид. Определението „мърльо“ ми подхождаше най-много в момента. Дори най-милият и разбран хлебар щеше да побеснее при вида на едно такова кално прасе в пекарнята си. Но отвън, до ъгъла на постройката, стоеше подпряна на стената дървена каруца. Можех да пропълзя отдолу й… Исках да се скрия от лекия дъжд, който започваше да вали, и от вражески погледи. А и със сигурност беше приятно да се облегнеш на затоплената от комина стена.

Аз притичах през двора, проврях се между колелото на каруцата и зида и се шмугнах дълбоко в мрака под колесника. Почти идеално скривалище, помислих си аз, но това беше преди ръката ми да попадне върху нещо меко, топло и живо, което изсъска: „Изчезвай! Махай се от мен! Имам нож, да знаеш!“