Дъщерята на жрицата

13 Орденът на дракона

Дали скривалището ми не се бе смалило? Не можех да си поема въздух, а в главата ми нахлуха истории за хора, погребани живи. Наистина не бях чувала някой да е бил погребан жив в легло, но тъкмо аз щях да съм първата. А ако нещо се случеше с Маунус, дали щях да успея да избутам дъските и дюшека само с една ръка?

Чувах ги как се карат шумно, там навън, сред светлината и свежия въздух. Те, разбира се, можеха да си дишат нормално. Дракан изобщо не приличаше на човек, който се бори със смъртта. Всъщност в гласа му имаше много жизненост и нескрит яд.

— Знам, че е тук — изръмжа той гневно.

Последва още един глух удар. Може би Дракан стоеше и блъскаше Маунус в стената.

— За какво иначе ти беше този цирков номер? Тук няма опасни за живота газове, само малко амоняк. Глупаци! Да се оставите да ви уплаши нещо, което го има във всеки свинарник. Продължавайте да търсите!

Аз прехапах устна. Трикът на учителя Маунус за отклоняване на вниманието се оказа неуспешен — даже засили още повече подозренията им. Сега беше само въпрос на време да отворят пейката с раклата и да намерят Нико.

— Защо ми е да приютявам убиец? — попита го Маунус.

Как успяваше да говори толкова спокойно?

— Бяхме врагове още преди да извърши престъпленията си. Защо ми е да се сдобрявам с него така изведнъж?

Дракан се разсмя жлъчно.

— Никога не сте били врагове, старче. Винаги ти е бил любимец, въпреки онази кавга. Той знае, че винаги може да се обърне към теб за помощ.

Някакъв смутен страж дойде да докладва.

— Няма го тук, Господарю. Претърсихме навсякъде.

Възможно ли беше? Нима бяха пропуснали пейката с раклата?

— Трябва да е тук. Защо беше иначе този номер с амоняка?

— За миг си помислих, че е хлор — изръмжа учителят Маунус. — Чисто и просто се обърках, това е всичко.

— Обърка се, така ли? — изсумтя Дракан. — Ако някога дойде ден, когато няма да можеш да различиш хлор от амоняк, то ще е защото ще си предал богу дух. Но по-добре внимавай, старче. Това може да стане по-скоро, отколкото очакваш. Ще настъпи нов ред и няма да има прошка за предателите.

Последва тропот от ботуши и нови заповеди. После отново настана тишина. Чак не ми се вярваше, че си бяха тръгнали, без да ни намерят.

Мина известно време преди Маунус да се престраши да ме измъкне от скривалището ми, но дори и тогава с пръст на уста ми направи знак да мълча. Как изглеждаше стаята само! Навсякъде имаше пръснати парчета стъкло. Бяха раздрали завесата, а вратичките на шкафовете в лабораторията бяха почти изтръгнати. Това беше донякъде отмъщение, задето нищо не откриха. Защо иначе им е трябвало да чупят гърненцето с тютюна на Маунус? Нима са си мислели, че Нико може да се крие вътре?

Нико стоеше блед и сериозен до прозореца и разглеждаше следите от погрома.

— Много съжалявам за това — прошепна той и махна с ръка. — Целият ти труд, всичките ти вещи…

— Това са само предмети — каза учителят Маунус и изтръска стъклата от някакви листове, които също се бяха озовали на пода. — Трябва да се радвам, че не изгориха всичките ми бележки. Това вече щеше да е катастрофа.

— Не можем да останем тук — рече Нико тихо. — Не можем да ти причиним това още веднъж — следващия път може да е още по-лошо.

— Не може и да си тръгнете.

Маунус приглади листовете толкова нежно, сякаш галеше бузата на дете.

— Много ще се изненадам, ако Дракан не е оставил страж или съгледвач отвън. Аз определено щях да го направя, ако бях на негово място. Той все пак не е глупак.

— Не разбирам как изобщо е още жив — промърмори Нико. — Бях убеден, че съм го убил. А когато помоли за шишето с драконова кръв, си помислих, че просто иска да си облекчи мъките…

— И аз така реших — казах аз. — Но той си е съвсем жив.

— Не е толкова странно, ако пие драконова кръв — обясни учителят Маунус, сякаш това беше нещо съвсем естествено, което всеки идиот знаеше.

— Какво искаш да кажеш?

— Драконовата кръв съдържа силно стимулиращи вещества. Иначе драконите щяха да се избиват един друг всеки път, когато се спречкат за парче месо или за някое по-слънчево място. Заради отровата.

Спомних си капките млечнобяла отрова, които се стичаха от резците на дракона и ме накараха да треперя от ужас.

— Искаш да кажеш, че отровата на останалите не ги поразява заради нещо в кръвта им?

— Да. Драконовата отрова има зашеметяващо и частично парализиращо действие. Тя не е смъртоносна сама по себе си — целта е да вцепени плячката, докато драконът я погълне.

Призля ми. За малко лично да преживея това с парализирането и поглъщането.

— Значи, когато Дракан пие кръвта…

— Веществата в нея противодействат на отровата — имат ободряващ и стимулиращ ефект. Така че, когато Дракан пие кръвта, без в тялото му да има отрова, става такъв, какъвто го видяхте или по-скоро чухте. Ловък, превъзбуден и малко по-енергичен от обикновено. Може би за момента го е спасила от смъртта и го е изправила невероятно бързо на крака, но едва ли ще се отрази добре на здравето му и занапред.

Почти не слушах. Стоях и се взирах в пейката с раклата. Или по-скоро в това, което беше останало от нея — вече можеше да се използва само за подпалки.

— Нико, къде беше ти? Как така не те намериха?

Той се усмихна загадъчно.

— А, бях излязъл за малко навън, да подишам чист въздух.

— Как така?

Нямаше как да е минал през вратата, а и през прозореца също — оттам се разкриваше прекрасен изглед, но скалата на Дунарк се спускаше отвесно надолу под него.

— Ела и виж. — Той внимателно открехна прозореца и ми показа как беше успял да се скрие. Точно под перваза беше забит голям ръждив железен кръст, около който бе омотан единият край на въже. От въжето беше направена своеобразна люлка, която бе придържала краката и кръста му.

— Аз си висях тук и спокойно се полюшвах, докато тези чудовища преобръщаха дома на учителя Маунус с краката нагоре.

Наведох се леко напред и погледнах надолу към бездната. Ако аз трябваше да се люлея там, хич нямаше да ми е спокойно. Щях да се вцепеня от страх.

— Беше ми казал, че не си особено смел.

Той ми хвърли сериозен поглед.

— Невероятно е на какви неща е способен човек, за да си спаси главата. — После отново въздъхна и отмести очи. — Само че това не ни помага особено. Не можем да останем тук, а учителят Маунус беше прав като каза, че не можем и да си тръгнем.

Бях уморена и ръката ме болеше. Не че бях правила нещо особено — само бях лежала уплашена до смърт в една дупка под леглото, но явно и това изтощава.

— Ще можем ли да поспим? — попитах аз. — Ами ако се върнат посред нощ?

— Аз ще будувам през първата половина от нощта. Така или иначе трябва да почистя. След което Нико може да ме смени. Но ако Дина няма нищо против, по-добре да спи долу в дупката. Трябва само да подредим дъските и дюшека. Последния път едва успяхме да се справим навреме.

Така и стана. Дадоха ми още един юрган, на който да легна, а аз си наложих да мисля за дупката като за уютно гнезденце, а не като за отворен ковчег например. Май това помогна или просто бях толкова уморена, че можех да заспя където и да било.

Посред нощ се събудих от шум като от борба, а някой викаше: „Не! Не! Не!“ Мигом се разсъних. Бях убедена, че хората на Дракан са ни открили. Но се оказа, че е само Нико, който беше легнал на един дюшек до алкова и викаше и се мяташе, докато учителят Маунус се опитваше да го събуди и успокои. Най-накрая Нико дойде на себе си и спря да крещи.

— Това е само кошмар, Нико — говореше му големият червенобрад алхимик, докато го държеше в обятията си сякаш беше малко дете.

За първи път чувах учителят Маунус да се обръща към Нико по друг начин, а не с Никодемус или с младия господин Думерник.

— Знам — но те всички лежаха там заедно и навсякъде имаше кръв. Учителю, това не е сън. Точно така беше в действителност. Адела и Биан. Баща ми.

— Да, така е било. И е ужасно, но не ти си виновен.

— Не съм сигурен!

— А трябва. Ако още имаш съмнения, обръщай се към мен. Или към малката ти приятелка, или пък към майка й. Ако не можеш да спиш, поне се опитай да си починеш малко.

— Учителю, не може ли да запалим някаква лампа, поне за малко? Само за да знам къде съм.

— Да, разбира се, че можем — отвърна му учителят.

Остатъкът от нощта премина спокойно. Но по средата на закуската Нико и аз отново трябваше да се скрием. Лежах в скривалището си с чаша и чиния върху корема, за да няма и следа от това, че на масата бе седял повече от един човек. Нико се люшкаше отвън под лъчите на утринното слънце и се надяваше на никого от това крило на крепостта да не му хрумне да надникне през прозореца си, както и на нито един рибар или търсач на миди долу в тресавището да не му се стори кой знае колко странно, че един младеж виси и стяга стената над главата му.

Не бяха Дракан и стражите му.

— Видял ли си това? — попита един глас веднага, щом учителят Маунус отвори вратата. — Висят из целия град. Сигурно писарите не са мигнали цяла нощ.

— Добро утро, церемониалмайсторе? Какво да съм видял?

— Това!

Настъпи кратко мълчание. Най-вероятно учителят Маунус разглеждаше това, което толкова много бе развълнувало церемониалмайстора.

— Ясно — рече той отсечено. — Можеше да се очаква, след казаното от Дракан снощи.

— Дракан? Бил е тук вчера?

— Да не мислиш, че просто старите ми мебели са ми омръзнали?

Май церемониалмайсторът не беше обърнал внимание на обстановката до този момент.

— Мили боже! Каква бъркотия!

— На Дракан му беше хрумнала налудничавата идея, че съм скрил господаря Никодемус сред стъклените си колби.

— А ти не си, нали? Искам да кажа… не между колбите, а по принцип? Добри ми учителю Маунус, знаеш ли къде е младият господар?

— Не — отвърна учителят спокойно. — Откъде мога да знам?

— Защото ние… Защото мисля, че младият господар трябва да знае, че неколцина от нас се съмняваха във вината му още преди това тук да се случи. — Чу се шумолене като от размахан лист хартия. — А сега сме още по-сигурни, че не той е престъпникът.

— По-внимателно, церемониалмайсторе, по-внимателно. По-добре не споделяйте тези си мисли толкова високо.

Церемониалмайсторът веднага сниши глас.

— Имаш право, стари ми приятелю. Но все пак трябваше да го кажа.

— Видя ли някого по пътя или на стълбите, докато идваше насам?

— Ъъъ… само човека, който ги миеше, тоест, който миеше стълбите.

— Благодаря ти, церемониалмайсторе. Благодаря ти, че дойде. И за думите ти също. Известно време трябва да сме предпазливи. Бъди внимателен и разговаряй само с хора, на които си сигурен, че можеш да разчиташ.

— Ще внимавам. Довиждане, „златопроизводителю“!

— Знаеш, че мразя това глупаво обръщение.

— Да, и точно затова го използвам.

Учителят Маунус изсумтя.

— Ами добре тогава, довиждане, церемониалмайсторе.

Стори ми се, че измина цяла вечност преди учителят Маунус да се върне и да махне дюшека, но сигурно усещането ми беше такова, защото умирах от любопитство. Нико стоеше в преддверието и държеше в ръка голямо парче жълта, груба хартия. Аз застанах зад него, така че да мога чета през рамото му.

Там пишеше: ОБЯВЛЕНИЕ

а по-надолу следваше:

— Сякаш вече съм мъртъв… — прошепна Нико.

— Да, така иска да изкара нещата — изръмжа ядосано учителят Маунус. — Но можеш да си сигурен, че тази малка подробност, а именно, че все още си жив, го притеснява. Точно малките камъчета обръщат колата. Чу ли какво каза церемониалмайсторът Осиан?

Нико кимна.

— Да, но колко души споделят мнението му?

— Това не знам. Но най-вероятно заради тях и от страх, че ще стават все повече, Дракан избърза с това обявление.

— Какво е искал да каже с това син по кръв? — попитах аз. За първи път чувах този израз.

— Иска да изтъкне, че е незаконен син на баща ми — обясни ми Нико. — Тоест, че е роден извън брак.

— Мама никога не се е женила. Това не значи, че аз съм незаконно дете!

— Това има значение най-вече при благородническите династии — каза учителят Маунус. — Докато има законен наследник, незаконнороденият няма права.

— Това е глупаво!

— Може би да. Но такъв е законът. — Той сложи ръка на рамото ми. — Аз не бих се замислял особено над това със законните и незаконните деца, ако бях на твое място. Никой не може да ти отнеме онова, което си наследила от майка си, нали?

Несъзнателно стиснах медальона си, сякаш се боях, че някой може да го откъсне. Осъзнах, че нещо в мен неусетно се бе променило. Вече не бях момичето от конюшнята, което няколко дни по-рано искаше само да се отърве от проклетата дарба. Сега вече не бях толкова убедена, че щях да се откажа от нея, ако можех.

— Това е смехотворно — каза Нико рязко. — Как може да твърди, че е мой брат!

Учителят Маунус успя да издърпа обявлението от ръцете на Нико, точно когато то щеше да полети към камината.

— Защото е истина.

Нико онемя за миг.

— Дракан ми е братовчед — рече той ядосано.

— Не, той ти е полубрат.

— Да, но чичо…

— Баща ти обичаше да кани дама Лизеа в спалнята си, но не искаше да се ожени за нея. Не смееше да даде тази власт в ръцете на рода й. И затова тя трябваше да се задоволи с една набързо организирана сватба с чичо ти Езра — самият той полубрат на Ебнезер, незаконно дете и следователно лишен от правото да претендира за престола.

Сетих се за драконите — зестрата на дама Лизеа. Значи, това имаше предвид учителят Маунус, когато каза, че сватбата е била необикновена,

— Откъде знаеш? — Нико беше пребледнял от гняв и изумление.

— Защото аз я организирах.

— Да, но Дракан… Той… през цялото това време… — Нико започна да заеква.

— Тогава Лизеа се закле, че никога няма да му каже истината. Това беше част от уговорката. Изглежда, обаче е нарушила обещанието си.

Аз стоях и гледах обявлението: „Династията Рауенс остава без глава и законнороден наследник …“

— Значи затова — започнах аз бавно, — затова Биан е трябвало да умре.

— Да — отвърна ми учителят Маунус. — Точно затова обвиненията срещу Нико куцат. Ако се понапъна малко и дам воля на въображението си, мога да си представя, че Нико би могъл да побеснее до такава степен, че да се сбие с граф Ебнезер. Но Адела и Биан? На тях никога не би причинил зло. Виж, Дракан обаче… Ако Биан беше останал жив, ако Адела беше родила — тогава тези две деца щяха да стоят между него и престола. Но ако убиеш графа и двама от неговите наследници, а вината за това хвърлиш върху третия, тогава династията Рауенс пада, а Орденът на дракона може спокойно да се възкачи на негово място.

Нико целият трепереше.

— Така ли е станало? Мислиш ли, че е било така?

— Защо не? Някакво прахче във виното ти или пък малко драконова отрова — както си бил пиян, едва ли си усетил разликата. А пък на теб често ти се случва да си пиян. — В последните му думи имаше жлъч и горчивина, но Нико не им обърна внимание.

— Значи не съм го извършил аз — прошепна той. — Значи наистина не съм бил аз.

Той се затътри до спалнята, хвърли се на дюшека и закри устата си с одеялото, за да не го чуем как ридае от облекчение. С учителя Маунус се спогледахме за миг — това беше първият път, когато той ме погледна в очите — и решихме да го оставим на мира.

— Но… — започнах аз.

— Какво но?

— Той ме гледаше в очите. Гледаше майка ми в очите. Убил е трима души и се опита да обвини четвърти за престъпленията си — и въпреки всичко това ни гледаше в очите. Как го прави?

— Не знам — каза учителят Маунус. — Аз не бих могъл.