Дъщерята на жрицата

16. Ледената кукла

След време неведнъж ми се случваше да сънувам тази нощ. Будех се, а около мен беше непрогледен мрак. Привиждаше ми се парчето подплата, което отпраха от палтото, за да ми вържат очите. За миг усещах миризмата на Призрачната дама в ноздрите си — душлива смесица от тежък сладникав парфюм и драконова кръв…

Майчинската й загриженост за ръката ми бързо се изпари. Изобщо не внимаваха, докато ме връзваха, а още по-малко — докато ме влачеха през коридори и по стълби до някакво място, което така и не видях, но което усещах с тялото и сетивата си. Беше студено, а подът бе твърд и гладък като мрамор. Миришеше на сгурия и луга. Не мисля, че беше тъмница, или ако беше, то нямаше други затворници, освен мен. Чувах, че някъде капе вода. Може би бе някаква баня? Но не малка и дървена, като нашата вкъщи, долу при потока. Това си личеше от начина, по който гласовете кънтяха — като между стени от камък. Не бяха гласовете на главния стражар, на Дрес или на Ханес. Бяха непознати гласове, които никога не прераснаха в лица, защото очите ми бяха вързани.

— Значи искаш да видиш как драконът изяжда майка ти? Ще се погрижим да получиш добро място!

— Ще направим всичко възможно да си съвсем близо. Толкова близо, че кръвта й да те изпръска.

Плиснаха в лицето ми някаква течност, която ми влезе в носа и ме накара да кихам и кашлям. Картините, които тези приказки изрисуваха в съзнанието ми, бяха толкова ярки, че в първия миг си помислих, че наистина е кръв. За миг усетих в ноздрите си тежката миризма от кланицата на мелничаря. Едва след няколко секунди разбрах по миризмата и вкуса му, че ме бяха полели с вино.

— Добре, майка ти е вещица. Но все пак може да се очаква, че децата й я обичат, въпреки всичко.

— Никак ли не я обичаш? Дори мъничко?

Две ръце ме хванаха, блъснаха ме в стената и така ме разтърсиха, че главата ми се удряше в гладката й повърхност.

— Каква дъщеря си, щом не обичаш майка си? — ревът отекна в стаята и ме удари като влажен полъх на вятър, полъх, пропит с дъх на вино и малки пръски слюнка:

— Искаш ли да чуеш как драконът ще впие зъби в нея и ще я разкъса? Искаш ли? Ето така звучи. — Точно до ухото ми нещо изхруска, както когато отчупваш кълката на печено пиле.

Това вече ми дойде в повече. Стомахът ми се сви и устата ми се напълни с повръщано. Аз плюех ли плюех и се надявах да улуча някого от тях. Де да можех да изхвърля и картините, с които напълниха съзнанието ми, и от които не можех да се освободя.

— Пуснете ме — извиках аз, но това беше сподавен в ридание вик. — Пуснете ме, пуснете ме, пуснете ме….

Вече не виках, а плачех.

— Пусни я — каза някакъв нов глас, не от онези, които ми наговориха ужасяващите неща.

Пуснаха ме. Аз се строполих на пода, но някой, дали не бе новият глас, ме изправи.

— Не бива да сте груби с нея — каза той и нежно ме прегърна, докато плачех. — Не тя е виновна. Не тя е убила трима души.

Аз седях отчасти на пода, отчасти в скута му и не можех да спра да плача. Той ме галеше по косата като мама. Или като баща ми, когото не познавах.

— Тихо, тихо. Всичко ще се оправи. Ще освободят майка ти. И теб ще пуснат. Драконът никого няма да изяде.

Тялото ми се отпусна против волята ми. Остави се да го люлеят и успокояват и дори започнах да вярвам на думите на мъжа. Всичко ще се оправи. Най-лошото мина.

— Не е твоя вината — шепнеше ми той на ухо. — Той е виновен. За всичко е виновен той. Веднага щом разберем къде е, всичко ще се нареди.

Тялото ми искаше още да го прегръщат и люлеят. В главата ми изникваха една през друга ужасни кървави картини и аз исках да ги накарам да изчезнат. Исках всичко да е както преди. Само мама, Давин, Мели и аз. Преди Дракан. Преди Нико. В този момент бях бясна на Нико. Бях му бясна и го мразех, защото разруши всичко и преобърна живота ни. Той беше виновен, че трябваше да избирам. Нико или мама. Мама или Нико. Как се стигна дотук? Всъщност Нико беше виновен. Мъжът, който ми повтаряше това, имаше право.

— Разкажи ни — мълвеше той. — За да махнем превръзката от очите ти и да ти отвържем ръцете. Къде е Никодемус?

Бях на косъм да му отговоря. Едвам се удържах! Но макар че тя мълчеше, макар че беше по-тиха от мишка и искаше да мисля, че я няма, аз усещах миризмата й. Призрачната дама. Помислих си и за Сила и за това, че човек никога не бива да вярва на хора, които се усмихват.

— Не знам — изхлипах аз. — Наистина не знам!

— Къде го видя за последно?

— В коридора до леговището на драконите. Не искаше да ме вземе със себе си. Каза, че трябва да напусне града и че аз само ще му се пречкам. Не ме искаше със себе си…

Изобщо не ми беше трудно да плача и да изглеждам ядосана и наранена.

— А ти самата какво направи? Откъде взе тези дрехи?

— Аз… взех ги от един простор. Но не съм крадла. Изобщо даже. Не съм! Срещнах една жена, която се нуждаеше от носач на дърва. Дава ми половин шилинг за всеки кош. Мислех … — изхлипах аз. — Мислех, че ако спечеля малко пари, мога да намеря някой да ме изпрати до вкъщи. Но тук всичко е толкова скъпо…

— А майка ти? Искаш просто да избягаш и да я оставиш тук?

— Аз не знаех… До днес не знаех…., че вие…, че тя…

— Че е арестувана?

— Да, не знаех.

За миг настъпи тишина. След това мъжът ме пусна, не ядосано или грубо, но все пак достатъчно рязко, за да ме заболи ръката. Отвори се врата и отново се затвори. Пак настана тишина. Може би бях сама? Не можех да съм сигурна. Просто седях там на твърдия, гладък каменен под, треперех от студ, чувствах се малка, бях уплашена и цялото тяло ме болеше. Не знаех дали ми вярват. Може би затова излязоха, за да го обсъдят. На спокойствие.

Вратата отново се отвори. Чуха се стъпки.

— Чуваш ли ме? — беше гласът на Призрачната дама, нисък и режещ. Миризмата й ме обгърна. — Чуваш ли ме, малка вещице?

— Да — прошепнах аз. Не посмях да направя друго.

— Майка ти ще умре утре, малка вещице. Майка ти ще умре утре, а Чудовището ще се разхожда наоколо, ще говори, ще пие, ще се храни и ще диша дълго след като от нея остане само парче кърваво месо и няколко кокала. Това ли искаш? Доволна ли си сега?

Мисля, че в този момент се вледених. Не мога да го опиша по-добре. Не че тялото ми не пулсираше и кървеше, не че не ме болеше, но това вече нямаше значение. Сякаш се намирах някъде в собственото си съзнание, много далеч от всичко. Под все още топлата си кожа се бях превърнала в статуя, в ледена кукла, твърда, прозрачна и скована.

Дама Лизеа чакаше. Но ледената кукла не искаше да говори, и аз мълчах. Изведнъж тя изсумтя, сякаш в носа я удари неприятна миризма, и се дръпна от мен. Чух шумоленето на полата й.

— Тя е мръсна. Вони. Измийте я и я изхвърлете. Не искам това дяволско изчадие в къщата си.

Трябва да са били готови. Дори не успях да наведа глава. Поляха ме с леденостудена вода, първо отпред, после отзад и накрая отгоре. Три пълни ведра, заприличах на мокра кокошка. Отново ме помъкнаха нанякъде, но този път не толкова дълго. По една стълба с малко стъпала и през някаква врата. Студеният нощен въздух ме блъсна в лицето. Бутнаха ме и аз паднах на колене, но не на гладък каменен под, а върху неравен калдъръм.

— Сбогом, малка вещице — изръмжа един от гласовете без лица. — Мъчно ми е за бедната ти майка.

Бързо срязаха въжето, което държеше ръцете ми, и те увиснаха отстрани на тялото ми — свободни, но отпуснати и безжизнени като на парцалена кукла, толкова дълго бяха стояли вързани. Получих един последен удар в гърба и паднах по корем върху студения, покрит с нощна роса мост.

Дълго време лежах така и чаках следващия удар. Чувах отдалечаващите се стъпки, но не бях сигурна, че всички си бяха тръгнали. Времето минаваше, но нищо не се чуваше. Ухапаната от дракона ръка не ме слушаше, но другата постепенно се пораздвижи, така че успях да седна. С вдървените си пръсти хванах парчето плат, което покриваше очите ми. Не можах да развържа възлите, а превръзката беше толкова стегната, че не можех да я смъкна през носа. Накрая успях да я издърпам нагоре и отново започнах да виждам.

Намирах се по средата на двора на Оръжейната. Луната висеше точно над кулата в западното крило на крепостта. Нямаше жива душа. По-нататък, в сенките край драконовата порта, на по-малко от трийсет стъпки разстояние, лежеше вързаният дракон. Беше се свил на кълбо и приличаше на навит маркуч. Ледената кукла вътре в мен обмисляше хладнокръвно и трезво дали да не пробва да го убие сега, когато нощният студ го правеше вял и забавяше реакциите му. Но нямах нито копие, нито пък достатъчно сили, а и зад решетката имаше още дракони. Просто щяха да доведат друг.

Аз се изправих. Краката ми бяха студени и вдървени. Единствената част на тялото ми, в която пулсираше топлина, бе ухапаната от дракона ръка — тя гореше и туптеше, сякаш в нея имаше още едно сърце.

Тръгнах през двора, без да усещам краката си. Спрях при кладенеца и пих от коритото за конете, защото нямах сили да изтегля ведрото с прясна вода. Тази в коритото беше студена и имаше привкус на камъни и мъх, и макар че цялата бях мокра, ме мъчеше ужасна жажда.

Напих се до пръсване, след което тръгнах по улица Каруцарска. Не че имах някакъв план. Главата ми беше празна. Не се притеснявах от пазачите, които със сигурност щяха да спрат едно подгизнало, опърпано момче без кош и дърва или каквато и да било друга причина да бъде в крепостта. Но когато стигнах до портата, малката вратичка бе отворена, а пазачът се беше облегнал на стената и очевидно спеше. Аз излязох през нея и продължих през спящия град.

Единственият човек, когото познавах там, беше Вдовицата, и въпреки леда, който беше сковал цялото ми същество, усетих лек копнеж по печката с дърва и боядисаната в синьо кухня в къщата на аптекаря. Точно зад църквата „Света Адела“, не може да се загубиш… Кубето на църквата „Света Адела“ се извисяваше над всички покриви и блестеше на лунната светлина. Аз се затътрих натам с мокрите си ботуши, които джвакаха при всяка стъпка. Дали щеше да се ядоса, че отивам толкова късно? Не, не и Вдовицата. Тя щеше да ме настани на синия кухненски одър до печката с дърва и да сложи медния котел на огъня. Може би щеше да свали мокрите ми дрехи и да ми даде мекия си, кафяв като конска козина вълнен шал. А в кухнята й щеше да се носи силното приятно ухание на лайка, бъз и върбова кора, точно като у дома при мама, в Липовата къща…

В този момент се върнах в реалността. Защото мама не беше у дома, в Липовата къща, и може би никога нямаше да се върне там. Тази мисъл беше като удар, който разчупи леда вътре в мен. Аз се препънах, паднах по колене и трябваше да се подпра и с двете си ръце, така че болната бе пронизана от пареща болка. И тогава, докато стоях на колене на калдъръма и се държах за ръката, която пареше и пулсираше, чух шума за първи път. В началото реших, че това е ехото от собствените ми стъпки. Но този звук беше различен, по-отсечен и предпазлив от звука, който издаваха мокрите ми джвакащи ботуши.

Изправих се и се обърнах леко назад. Огледах пустата улица. Но нищо не видях — само блестящия на лунната светлина калдъръм, стените на къщите и сенки. А нито една от сенките не се движеше.

Дали не си бях въобразила? Известно време останах така, подпряна на стената, придържайки ухапаната от дракона ръка, и се ослушвах. Чувах единствено собственото си дишане и някакво куче, което лаеше яростно няколко пресечки по-надолу.

Отново тръгнах, но този път цялата бях в слух. И отново чух шум — един тих, предпазлив потаен звук, който изчезваше, когато спирах, и се появяваше, когато продължавах напред.

Минах покрай църквата „Света Адела“, прекосих малкия площад, където беше сергията на продавача на сайдер. Къщата на Вдовицата бе вече толкова близо, че можех да усетя аромата на билки в градината й. Колко ми се искаше само да се отбия. Как ми се искаше да се отпусна на одъра до печката с дърва и да оставя останалото на нея. Но стъпките бяха зад мен. А и пазачът край портата беше заспал, точно когато аз трябваше да мина оттам… Призрачната дама не беше глупава, но явно смяташе, че аз съм. Почти можех да чуя в съзнанието си как стоят и се уговарят, докато аз лежа вързана, с превръзка на очите, на пода в банята от другата страна на вратата. „Оставете я да избяга“ — сигурно това си бяха казали. „Оставете я да избяга и вижте при кого ще дотърчи!“ Затова, когато стигнах до боядисаната в бяло градинска ограда на къщата на аптекаря, не спрях. Продължих по друга улица, отдалечих се от площада пред църквата, вървях навътре в непознатия град, където всички хора ми бяха чужди.