Дъщерята на жрицата

12. Учителят Маунус

Пред очите ми се мержелееха сини линии. Имах чувството, че се намирам някъде далеч оттук, а ковачът Рикерт е поставил ръката ми на наковалнята и я удря с чука, сякаш кове острие на плуг. Главата ужасно ме болеше, а от това, че въздухът беше напоен със смесица от дим на лампа и други миризми, ми ставаше още по-зле. За миг ми се стори, че падам, но после осъзнах, че вече лежа. Миглите ми бяха залепнали една за друга и с мъка успях да поотворя очи. Беше тъмно, само два мъждиви пламъка проблясваха в мрака.

— Няма ли скоро да съмне? — промълвих аз дрезгаво. Скоро трябваше да съмне.

— Сутринта мина — обади се някакъв непознат глас от мрака. — Сега отново е нощ.

Как ме натъжи това само! Толкова силно бях копняла мракът да се разпръсне, да мога да видя слънчевата светлина и да вдишам от свежия и свободен въздух, а бях проспала утрото и сега трябваше да чакам в продължение на още една дълга нощ. Сълзите започнаха да се стичат от очите ми, но тъй като лежах, потекоха не по бузите ми, а встрани към ушите.

— Лежи си спокойно — каза гласът. — Опитай се да заспиш. Като се събудиш, слънцето отново ще грее.

Затворих очи с надеждата, че ще бъде така. Но в съня ми нахлуха дракони и кошмари, в които Нико ме влачеше през безкрайно дълги коридори, а аз бях ужасно уморена и цялото тяло ме болеше. Най-вече ръката, която пулсираше ли, пулсираше.

Но гласът се оказа прав. Когато отново се събудих, върху юргана на сини райета, с който ме бяха завили, падаше малка ивица слънчева светлина. Ръката ми продължаваше да пулсира, но не толкова силно. Нико седеше до леглото ми и ме гледаше с уплашени очи.

— Будна ли си? — попита ме той. — Как се чувстваш?

— Може да се каже, че добре — отвърнах му аз или по-точно се опитах да му отвърна, но преди да успея да произнеса думите нормално, от устата ми се отрониха някакви странни звуци, подобни на жабешко квакане. — Къде сме?

— При учителя Маунус.

— Кой е учителят Маунус?

— Аз съм — каза гласът, който бях чула и през нощта.

Той принадлежеше на един висок мъж, на един много висок мъж, май беше най-високият, когото някога бях виждала. Имаше огненочервена коса и големи червени рошави мустаци. Беше облечен с овехтяла зелена кадифена дреха, а в червената му брада имаше трохи. От него се носеше миризма на спирт и йод.

— Ти лекар ли си? — попитах го аз, защото познавах този мирис заради мама.

Той поклати глава.

— Алхимик.

Ако миглите ми все още не бяха слепени една за друга, най-вероятно щях да отворя широко очи от изненада.

— Значи можеш да правиш злато?

Той отново поклати глава, този път с леко ядосано изражение на лицето.

— Аз съм учен. Това със златото е за измамници и некадърни невежи, които не осъзнават, че е невъзможно да го получат. Истинският алхимик използва химията и работи разумно с веществата, като следва научните принципи. Нещо, което никога не успях да набия в главата на глупака, който седи до теб и си играе с възглавницата ти.

Нико изсумтя, но пусна нишката, която се опитваше да измъкне от калъфката.

— На този свят няма нищо толкова чудно, прекрасно и фантастично, което учителят Маунус да не може да превърне в суха и ужасна материя — каза Нико. — Знам го от личен опит. Той ми беше домашен учител в продължение на девет години.

Учителят Маунус сбърчи дебелите си червени вежди.

— Злощастно време. Но тогавашните ти глупости са нищо в сравнение с висшата форма на идиотизъм, която проявяваш напоследък. Не можеш ли да проумееш, че…

— Маунус — прекъсна го Нико. — Не сега.

Той махна леко с ръка към мен, но жестът му бе някак тромав, уморен.

— Да, имаш право — каза Маунус. — Не е сега моментът. Сега младата дама трябва да закуси. — След тези думи той изчезна зад една плътна тъмносиня завеса, която скриваше, както изглежда, единствената врата на временната ми спалня.

Взрях се по-внимателно в Нико и с радост забелязах, че вече не се задъхва и не пъхти като преди. Беше блед и имаше уморен вид. Едната страна на лицето му, където го бяха удряли, бе станала жълто-черна, но поне вече не приличаше на човек, който е с единия крак в гроба.

— Добре ли си? — попитах го аз.

— Може да се каже — отвърна ми той с думите, които аз бях използвала преди малко. — Май битката с драконите беше точно каквото ми трябваше, за да може и последната капка отрова да излезе от тялото ми. Както виждаш, тя не се оказа смъртоносна.

— Но, Нико, защо сме тук? Къде е мама?

Той извърна очи.

— Ситуацията малко се поусложни. Дракан очевидно лежи в покоите на майка си и се бори със смъртта след опита ми да го убия, както всички наричат случилото се. И хората му, и дворцовата стража ме издирват. Мислят, че съм те отвлякъл.

— Ами мама? Къде е тя?

— Не знаем. Никой от хората, които учителят Маунус успя да попита, не я бил виждал през последните дванайсет часа.

Сълзите ми отново потекоха към ушите. Не можех да ги спра. Всичко беше толкова страшно и объркано и ръката много ме болеше. А и мама. Не знам какво щеше да стане, ако сега започнех да се безпокоя и за това, че й се е случило нещо лошо…

— Дина… недей да плачеш. Ще измислим нещо. Всичко ще се оправи!

— Ако нещо се е случило с мама… — аз си поех дъх и се опитах да се успокоя, но не ми беше лесно.

— Никой няма да посмее да пипне с пръст Жрицата на срама. Ще я намерим. Само почакай и ще видиш.

Завесата се отмести настрани и Маунус влезе в стаята.

— За момента младата дама трябва да се задоволи с малко супа — каза той. — Вън, млади Думерник4. Гледай да поспиш. Постлал съм ти в раклата на пейката в лабораторията. Едва ли на някого ще му хрумне да намине, но за всеки случай залости капака, като се вмъкнеш вътре.

Нико се изправи без да възрази. Беше толкова уморен, че залиташе.

— Всичко ще се нареди, Дина — повтори той. — До скоро.

— Да — казах му аз. — Приятни сънища.

Нико ми кимна леко и се отправи с несигурна стъпка към вратата. Учителят Маунус задържа завесата, докато той излезе и после я пусна обратно.

— Учителю Маунус, той ще се оправи ли напълно?

Огромният червенокос мъж кимна.

— Само има нужда от почивка. Не е мигвал, откакто те доведе миналата нощ. А и преди това му е трябвало да понесе повече несгоди, отколкото някой човек заслужава. Ето. Можеш ли да държиш супата сама?

Аз обаче не можех. Ухапаната от дракона ръка не искаше да ме слуша. Накрая учителят Маунус трябваше да ми помогне да седна и да се облегна, така че купата да не се излее в скута ми. Поне със здравата си ръка можех да хвана лъжицата.

Супата беше от телешко, грах, моркови, копър и картофи. Вкусът й беше превъзходен и когато изпразних купичката, се почувствах нов човек. Това беше разбираемо, защото като се замислих, осъзнах, че за последно бях яла на закуска вкъщи преди около два дни.

Учителят Маунус се усмихна леко под мустак, като видя колко бързо изчезна супата.

— По-добре ли е така? — попита той, когато в купата не остана нищо.

— Да, благодаря. Много по-добре.

— Ако ти се приходи до тоалетна, използвай нощното гърне — каза той и ми показа как да отворя малкия шкаф в алкова, където го държеше. — Сега, когато кажи-речи цялата крепост те търси, не може да те оставим да се разхождаш свободно навън.

— Учителю Маунус, след като издирват мен и Нико и след като ти си му преподавал дълги години, няма ли да дойдат тук?

— Не и веднага — отвърна ми той и лицето му някак странно помръкна. — Всички знаят, че с младия Никодемус имахме люта кавга преди две години и оттогава не си говорим.

— Цели две години? Заради една караница? — попитах го аз невярващо. Давин и аз се карахме през цялото време. Ако всеки път спирахме да си говорим за по две години, не трябваше да си продумаме никога повече.

Учителят Маунус изръмжа сърдито.

— Беше малко повече от обикновено скарване. Доколкото си спомням, го ударих с медна колба по главата. Но дори и така не успях да му налея малко акъл на този глупчо.

Учителят се ядоса само при спомена за случилото се.

— Но ако сте скарани, защо Нико се е обърнал към теб за помощ?

Учителят Маунус остави подноса до леглото.

— Защото знаеше, че няма да му обърна гръб — отвърна ми той, без да ме погледне.

Аз се втренчих в него. Не ги разбирах тези двамата. Добре, скарали са се, дотук ясно. Да не си говорят две години… беше ми трудно да си го представя, но не беше невъзможно, особено ако са си били много ядосани. Но да не си говориш с някого две години и въпреки това да знаеш, че този човек ще ти помогне, независимо от слуховете какво си извършил — това вече не можех да разбера.

Учителят Маунус сякаш прочете мислите ми.

— И двамата сме големи инати — промърмори той. — Нико е млад, глупав и запънат, а аз съм стар и малко по-умен, но също толкова инатлив. В продължение на много години бях за него повече баща, отколкото графът някога успя да бъде. Двамата бяха като огън и лед. Изобщо не се разбираха.

Изведнъж пред очите ми изникна един от спомените на Нико: баща му, който го бие и крещи, че „един мъж е нищо без меча си“. Много добре разбирах защо Нико се е нуждаел от някого, който да се грижи за него.

— Май си постъпил глупаво, като си го ударил — изпуснах се аз.

— Много глупаво — промълви учителят Маунус. — Достатъчно шамари получаваше от граф Ебнезер. Не трябваше, но… момчето не искаше да слуша. Нищо не помагаше. Сякаш беше решило да захвърли всичко на боклука, и това, което вече беше постигнало, и това, което го очакваше. И така, стана каквото стана. Цели две години. Но все пак накрая мен помоли за помощ. — Маунус се поизпъчи малко при тези думи.

— А колко време ще мине преди стражите да се досетят? — попитах го аз.

— Рано или късно ще се появят. Най-малкото, защото, като не го открият на най-вероятните места, ще започнат да претърсват цялата крепост.

Той се наведе над мен и потупа с ръка задната стена на алкова.

— Гледай сега — каза ми. — Тук има тайна стая. Няколко пъти съм я използвал, докато работех с благородни метали и не исках да ги откраднат. Мисля, че е достатъчно голяма, за да се побереш вътре.

Той повдигна дюшека, премести няколко дъски и се оказа, че наистина спокойно мога да вляза под леглото.

— Ако чуем някой да се приближава, трябва да се скриеш тук. Ще ти отнеме само миг. А сега е крайно време да сменим превръзката на ръката ти.

Ръката ми изглеждаше доста зле. Цялата беше синя и подута, а между китката и лакътя, там където ме беше захапал драконът, имаше шест дълбоки дупки. Но учителят Маунус се интересуваше повече от състоянието на ръката ми над лакътя.

— Няма признаци за отравяне на кръвта — промърмори той. — Можеш ли да си движиш пръстите?

Опитах. В началото изобщо не ме слушаха. След това три от тях помръднаха, но безименният пръст и кутрето бяха безжизнени.

— Може би ще се оправят по-късно, когато подутината спадне и раните заздравеят. А ти продължавай да опитваш. Дяволски чудовища. Може и да са интересни от чисто биологична гледна точка, но не разбирам за какво са ни.

— Как са се появили?

— Бяха част от зестрата на дама Лизеа. Или поне някои от тях. После пораснаха, а един-два станаха направо огромни, но ти и сама знаеш това.

— Да — казах аз мрачно и погледнах бедната си ръка.

— Не е ли малко странно да дадеш такова нещо като зестра?

Той въздъхна.

— Бащата на дама Лизеа беше чудак. А и самата сватба беше необикновена. Всъщност доста владетели на крепости биха дали мило и драго за две такива чудовища .

— Да, но защо?

— За да всяват респект. Няма ли да изпитваш боязън към човек, който притежава толкова рядка и страховита твар?

— Не съм много сигурна. Може би би ме било малко страх от него.

— Ето, виждаш ли. За повечето владетели уважението е точно това — да те е страх от тях.

Останахме необезпокоявани у учителя Маунус още цял един ден. Но същата нощ, малко след като бях заспала под юргана на сини райета в алкова, алхимикът дойде при мен и ме събуди, като ме разтърси.

— Шшшш… — изшътка ми той. — Бързо. Под леглото. Идват стражи.

Сърцето ми биеше лудо, докато се изтърколих от алкова, за да може учителят Маунус да вдигне дюшека. Всичко ми изглеждаше нереално, като в кошмар, може би защото ме бяха изтръгнали от съня ми. Но тропотът на ботуши пред вратата беше съвсем истински. Учителят Маунус махна грубите дъски на леглото толкова бързо, че в пръстите му се забиха трески.

— Влизай вътре!

Аз се шмугнах в малкия тайник, а той успя да върне дъските на мястото им точно когато някой се опита да отвори входната врата.

— Трябва да мълчиш, независимо какво ще се случи — прошепна Маунус и бутна дюшека обратно, така че ме обгърна пълен мрак. Чух трясък и някакво трополене. После леглото леко хлътна над мен. Явно учителят беше заел мястото ми в неоправената постеля.

— Какво има? — извика той ядосано. — На какво прилича това… Ти ли си, стражарю Юхан? Защо се опитваш да ми разбиеш вратата и то посред нощ?

— Изпълнявам заповед — изръмжа някакъв глас, най-вероятно този на стражаря Юхан. След което тонът му се смекчи. — А и не е чак толкова късно, учителю.

Чуваше се грохот от преобърнати шкафове и сандъци и шум от падащо от етажерките стъкло. Стиснах юмрука на здравата си ръка толкова силно, че ноктите се забиха в дланта ми. Пейката с раклата… беше толкова очевидно скривалище. Сигурно щяха да проверят там?

— Ей, по-внимателно! — извика учителят Маунус, след като още една стъкленица полетя към пода. — Някои от тези вещества са опасни! Дръпнете се от този шкаф. Сам ще го отворя…

Чу се нов трясък и алхимикът изведнъж изрева толкова силно, че прозорците зазвънтяха.

— Неее! Не дишайте! Вън, всички вън! Вън, ако ви е мил животът!

— Стой! — извика стражарят Юхан, но съдейки по шума от бягащи стъпки, опитът му да ги спре се оказа безполезен. Явно хората му не изгаряха от желание да се нагълтат с опасните вещества на алхимика. Самата аз лежах уплашена, защото в стаята се разнесе странен мирис, който стигна и под леглото, и започна да ми щипе в очите и носа. Но учителят Маунус ми беше наредил да не мърдам каквото и да се случи и аз изпълнявах. Някаква врата се хлопна. После всичко утихна, поне в дома на учителя Маунус. Някъде далеч отвън долиташе слаб звук от превъзбудени гласове и шум като от борба. Само да не сторят нещо на учителя Маунус. Бях видяла синините по торса на Нико и знаех, че не се отнасят мило с хората.

Тогава врата се отвори с трясък и се чу как блъснаха някого в стената.

— Достатъчно, старче! Писна ми от номерата ти. Къде е той?

Този път не беше стражарят Юхан.

Беше Дракан.