Дъщерята на жрицата

2. Конникът от Дунарк

Духаше силен вятър, който блъскаше капаците на прозорците. Мама свали голямото корито и го остави пред огнището в кухнята, така че най-накрая можех да се изкъпя и сгрея. Докато миех сплъстената си коса, се чудех дали миризмата на суроватка ще изчезне някога от зелената ми вълнена пелерина. В този момент нямаше как да знам, че много скоро пелерината ми щеше да се пропие с по-ужасни миризми, но тогава това изобщо нямаше да ме притеснява.

След вечеря мама ни позволи да изпечем ябълки на жар за десерт. Скоро из цялата кухня се разнесе силен и приятен аромат, който ме ободри. Всичко беше почти както преди. Но само почти — студеният оловен медальон се удряше тежко в гърдите ми при всяко движение и ми напомняше, че обучението ми беше започнало.

— Какво ти се случи днес? — попита Давин.

— Ще ти разкажа утре — отвърнах аз и се загърнах по-добре в стария син шал на мама. — Сега съм много уморена.

Давин не каза нищо повече. Само кимна. Това беше едно от нещата, които харесвах у него — понякога му се случваше да уцели точния момент, в който да замълчи.

Пес, нашето голямо куче със сива вълниста козина, похъркваше върху чергата пред огнището, а Мели седеше в скута на мама.

— Разкажи ми за Зимния дракон.

— Не сега, Мели.

— Защо не?

— Може би ще ти разкажа преди да заспиш. Ако дотогава кротуваш.

Мама седна на пейката до масата и започна красиво да изписва върху етикети съдържанието на бутилките и бурканите, които беше напълнила днес. Сок от ябълки и круши, вино от бъз и шипки стояха наредени в дълга редица върху масата и чакаха да бъдат надписани.

Пес повдигна глава и тихо изръмжа. На вратата се почука.

За миг всички, без Пес, застанахме. Той се изправи и тромаво тръгна към задния вход. Мама въздъхна и остави перото.

— Кротко, Пес! Давин, би ли отворил — каза тя.

По-големият ми брат Давин ми подаде ябълката на клечка, която държеше, и стана.

— Не могат ли да се научат да идват само денем — промърмори той ядосано.

— Давин!

— Да, да — отивам.

Бях почти сигурна, че това е бащата на Сила. Но никой от нас не беше виждал мъжа, който влезе в коридора, след като Давин отключи. Това не беше нещо необичайно — мама често я посещаваха непознати. Понякога идваха, защото се нуждаеха от помощта на една мъдра жена, която познава билки и лекове както за тялото, така и за душата. Друг път (за щастие — по-рядко) идваха при Жрицата на срама.

— Добър вечер! — поздрави мъжът и погледна косо Пес, който му стигаше почти до кръста.

— Добра да е! — отвърна майка ми. — Влезте вътре на топло. Кучето нищо няма да ви стори.

— Благодаря — каза мъжът и си свали шапката. — Работата не търпи отлагане. Ако, разбира се, вие сте Мелусина Тонере.

Лицето му беше бледо, със сурови черти, а няколко кичура от черната му коса бяха полепнали по потното чело. Приличаше на човек, който е препускал дълго.

— Аз съм. А вие сте… ?

— Не идвам от свое име — каза той, като избягваше погледа на майка ми. — Нося вести от Дунарк.

Пратеникът най-вероятно не забеляза, но аз знаех, че майка ми изтръпна и цялото й същество се стегна като изпъната пружина, когато чу това. Дунарк се намираше на крайбрежието и беше доста отдалечен от Биркене. Едва ли конникът щеше да бие толкова път, ако му трябваше лечител. А Жрицата викаха, когато някъде беше извършено престъпление.

— Дайте да видя — каза тя.

Конникът от Дунарк откачи продълговат кожен калъф от колана си и го подаде на мама. Върху червения восъчен печат, който затваряше отвора на калъфа, видях герба на Дунарк — гарван и под него — вълна. Мама счупи печата и извади един папирус. Разтвори го и го поднесе към светлината, за да може да го прочете. Меките отблясъци на маслената лампа осветяваха правата й рижава коса и нежните й дълги ръце, които стискаха папируса. Само лицето й оставаше в сянка.

— Аха — каза тя накрая. Гласът й прозвуча някак напрегнато, сякаш с всички сили се опитваше да го накара да не трепери. — Най-добре е да тръгваме веднага.

— Не — извика Мели и се вкопчи в ръкава на мама. — Ти обеща да ми разкажеш за Зимния дракон.

Тя зарида и аз много добре знаех, че не беше само заради приказката. Мели я беше страх да спи, ако мама не беше наблизо. Особено когато имаше силен вятър и цялата къща скърцаше и пращеше.

— Ш-ш-ш-т, съкровище! — каза мама, гушна Мели и я полюля малко, както правеше някога с мен. — Давин ще ти разкаже. А когато се събудиш утре рано сутринта, вече ще съм си вкъщи.

— Той не може да разказва хубаво като теб.

— Дори е по-добър от мен. Сега трябва да се държиш като голямо момиче. Я виж Дина. Тя да не би да плаче.

Не, аз не плачех. Но след днешния ден се чувствах също толкова малка, колкото беше Мели, и бях уплашена като нея. Искаше ми се силно да прегърна мама и да плача толкова дълго, че тя да си остане вкъщи. Само че не го направих, защото бях почти на единайсет години и защото знаех, че мама трябва да излезе, макар че изобщо не го иска и би дала всичко, за да остане с нас, да сложи Мели в леглото и да й разкаже за Зимния дракон, който не може да спи лете.

— Хайде, Мели — казах аз. — Мисля, че ябълката ти е готова. Искаш ли да й сложим малко мед?

За щастие Мели обожаваше сладко.

— Много мед — каза тя, — И сладко по средата.

Погледнах мама и тя кимна.

— Със сладко по средата — рече тя. — Но не забравяй да си измиеш зъбите.

— Може ли Пес да спи при мен?

— Да.

— В леглото?

— Да, в леглото. Нека обаче Дина първо го изчетка.

Мама се изправи, свали красивия си черен шал от куката над печката и се загърна с него. Давин вече държеше дебелото й зимно палто.

— Студено е — каза той. — Пренощувай там, ако времето е лошо. Ние ще се справим.

— Благодаря — каза тя. — Сигурна съм, че ще се справите. Но предпочитам да се прибера.

Мама го прегърна. Видях, че той вече я догонваше на ръст. Имаше същата рижава коса, същата изящна осанка с дълги ръце и стройни крака. Двамата бяха почти нереално слаби. Мели и аз бяхме по-набити и тромави. Мама наричаше това здравина. Казваше, че сме силни и земни. Но аз предпочитах да приличам на горска фея, като нея. И кой беше решил, че косата ми трябва да е черна и стърчаща, без никакъв блясък — като конска опашка. След като непременно е трябвало да наследя проклетата й дарба, не можеше ли с нея да взема поне малко от красотата й.

— Лека нощ, съкровище — каза мама и целуна Мели по бузата.

Мели протегна лепкавата си от меда ръка и обгърна шията на мама. Изобщо не искаше да я пусне, но дори и тя знаеше, че с мрънкане нищо няма да постигне.

— Да се върнеш веднага — каза Мели с уста, пълна с ябълка и мед. — Колкото се може по-бързо.

— Толкова бързо, колкото Блис може да галопира — обеща мама и се усмихна. — Лека нощ, Дина. Тя ме прегърна и аз усетих, че леко трепери. Погледнах папируса, който държеше в ръка.

— Нещо лошо ли е? — попитах аз колкото се може по-тихо, за да не чуе Мели.

— Така изглежда. Но нека първо да видим как стоят нещата.

— Може би трябва да дойда с теб. Искам да кажа — сега, след като съм твоя ученичка…

Тя поклати глава.

— Не! Достатъчно ти се струпа за един ден. Пък и е по-добре да започнеш с нещо по-безобидно.

Тя ме целуна по косата.

— Грижете се добре един за друг.

Пес въртеше опашка и умолително виеше, за да му позволи да я последва. Но мама хвана главата му, погледна в жълтите му очи и нареди:

— Остани тук. И се грижи за децата.

Голямото ни куче изскимтя, опашката му спря да се върти и се отпусна надолу. Но когато конникът от Дунарк отвори вратата на мама и я последва навън в дъжда и нощния мрак, Пес остана неподвижен.

Ние измихме меда от пръстите и лицето на Мели, помогнахме й да изчисти зъбите си от малиновите семки и я накарахме да изплакне устата си с ментова вода. Докато Давин разказваше историята за Зимния дракон, аз сресах Пес. След като Мели заспа с Пес в краката, двамата с Давин седнахме и дълго си говорихме, като накрая аз все пак му разказах за Сила.

— Сила е глупава гъска — каза той твърдо. — Хубаво си направила, ако си я засрамила малко. Дори собствените й братя смятат, че е станала прекалено зла.

През повечето време се радвах, че Давин е моят по-голям брат. Особено когато не ме дразнеше и не ме командваше. А тази вечер, когато мама я нямаше и навън продължаваше да духа и вали, това че той беше с мен, че беше на петнайсет — вече почти пораснал, ми създаваше приятно усещане за сигурност. Легнахме си едва когато от огъня беше останала само тлееща пепеляво-червена жар.

Сгушихме се в нишата при Моли и Пес не само заради топлината, но и за да не сме сами. Аз лежах в мрака и слушах вятъра, който постепенно утихваше. Дъждът беше спрял и вече не трополеше по покрива и капаците на прозорците. Ако времето се задържеше сухо, мама със сигурност щеше да се прибере още тази нощ — дори преди да съм заспала — помислих си аз.

Но когато се събудихме на сутринта, нея все още я нямаше.