Дъщерята на жрицата

5. Кървави събития

Нищо не разбирах. Бях изминала целия път от Биркене до Дунарк. В продължение на няколко часа бях яздила най-големия кон, на който някога се бях качвала. Бях прекосила леговището на драконите с всичките шест чудовища в него, които можеха да глътнат цяло дете без никакъв проблем. Бях уморена и уплашена. Цялото тяло ме болеше и всичко това, защото Дракан ми беше казал, че мама се нуждае от помощта ми. А сега тя стоеше пред мен и ме питаше какво правя тук, сякаш ме бе спипала, докато тайно похапвам от черешата вкъщи.

— Ти каза… той каза… той каза, че ти си казала…

Започнах да плета език. Малко ми оставаше да се разплача. Но мама вече не гледаше към мен. Вместо това се беше втренчила в Дракан и го пронизваше с поглед.

— Какво означава това? — гласът й беше леден, направо смразяващ.

— Помислих си, че можем да си поговорим за ужасното престъпление на господаря Никодемус. Отново.

— Вече казах, че не е бил той.

— Можем ли да сме напълно сигурни? Май Жрицата на срама трябва да си поговори с него още веднъж.

— И каква полза ще има от това? Прекарах с него няколко часа. Видях дори най-дълбоко погребаните му грехове. Не е безгрешен. Също като останалите хора. Но това… чудовищно престъпление не е негово дело. Давам думата си на Жрица на срама. Доведете ми нов заподозрян и ще дам всичко от себе си. Ако не можете — пуснете ме да си вървя. Децата ми чакаха достатъчно дълго.

— Господарят Никодемус беше намерен целият покрит с кръвта на жертвите и с нож в ръка. Може да е бил толкова пиян, че не е осъзнавал какво прави, но със сигурност го е извършил. Макар и да не си спомня.

— Не, не е. Ако беше, в душата му все щеше да остане някаква следа, а такава няма.

— А не може ли да се появи?

Майка ми стоеше напълно неподвижна, изпъната като копие, и също толкова опасна.

— Какво иска да каже господарят Дракан с тези думи? — гласът й беше кристално чист и остър като стъкло. Ако Пес беше тук и можеше да чуе интонацията й, веднага щеше да заскимти и да се стрелне под леглото.

— Госпожо Тонере, всички улики водят към него. Самият той твърди, че нищо не помни. Аз обаче мисля, че Жрицата на срама би могла да опресни паметта му и да го накара да осъзнае вината си.

— Не и ако е невинен.

— Един старец. Едно четиригодишно момче. Една жена и нероденото й дете. Четири човешки живота. Нима е странно, че иска да забрави?

— Не мога да накарам някого да си спомни нещо, което не е извършил.

Мама не беше помръднала от мястото си, но гласът й бе загубил от остротата си.

— Участвах в залавянето му, госпожо. Да ви разкажа ли как изглеждаха покоите на графа? Да ви разкажа ли колко пъти я беше наръгал и къде? Гледката изобщо не беше красива. Никак даже.

— Замълчете — извика мама ядосано и ужасено. — Не пред детето…

Тя ме посочи с ръка.

— Госпожата има право. Тази история не е за детски уши. Но тази жена беше съпруга на братовчед ми. И на нейното дете не би му било приятно да чуе това. То беше само на четири години. Ще ми е много, ама много трудно да забравя случилото се. И ми се иска… — гласът му предразгавя от мъка — …това чудовище да си спомни какво е извършило. Нима желанието ми не е справедливо?

— Казвам ви, че…

— Да. Знам. Но ако Жрицата е сигурна в правотата си, то тогава може спокойно да остави дъщеря си да пренощува в една килия с чудовището. О, простете. С невинния — той буквално изсъска последното изречение, сякаш нямаше сила да го изрече.

Мама инстинктивно пристъпи към мен и застана между нас двамата с Дракан.

— Затова ли…?

— Да, затова я доведох. Много е лесно да се раздават присъди на непознати, нали? Виновен или не, какво ви засяга всъщност? Добре, подарете му свободата, щом сте толкова сигурна, но нека дъщеря ви първо прекара една нощ в неговата компания.

— Значи сте готов да използвате едно дете…

— Синът на братовчед ми никога няма да стигне възрастта на дъщеря ви.

Дракан се обърна и отвори вратата.

— Имате един час да размислите — каза той през рамо. — Ще се върна, когато изтече, за да чуя решението ви.

— Почакайте — тя го хвана за ръката и го дръпна така, че застанаха лице в лице. — Не те ли е срам… — започна мама. Погледът й беше онзи поглед, а гласът й — онзи глас, които бяха карали разбойници и убийци да се свиват от срам и да молят за заслужено наказание. Но Дракан я гледаше в очите без страх.

— Не — каза той твърдо. — Изобщо не се срамувам.