19. Главният стражар

Не можех да избягам през входа — стражарят седеше точно до него и никога нямаше да ме пусне да мина. Не знаех дали има задна врата. Не познавах къщата на Вдовицата, бях влизала само в тази стая… Аз я погледнах отчаяно. Помогни ми, помислих си аз, покажи ми пътя, извикай, направи нещо… Но тя само стоеше там като вцепенена, със скръстени ръце и неясно изражение на лицето. Тя ли ни беше предала?

— Каза, че е дошъл да помогне — рече госпожа Петри. — В началото мислех, че не съм чула добре. Дошъл, за да помогне? На кого да помогне? Вероятно не на мен?

Обърнах се. Мъжът продължаваше да седи и бавно и спокойно пушеше лулата си. Не се беше изправил, а и в стаята не бяха влетели няколко други стражи с въже и чували.

— Ти си много силна, малка Жрице — каза ми той. — Повече, отколкото предполагаш.

— Какво искаш да кажеш? — прошепнах аз.

Какво ли беше намислил?

— Искам да кажа, че цяла нощ не съм мигнал заради това, което ти накара Милостивата дама да изрече.

Милостивата дама? Дали имаше предвид… Сигурно говореше за майката на Дракан. Призрачната дама. Така беше справедливо — бе ми отвърнала тя, когато я попитах защо бяха убили малкия Биан. Това беше чул главният стражар.

— Служих на династията на Рауенс, откакто навърших шестнайсет — каза той. — Трудно ми беше да повярвам, че младият господар Никодемус е чудовище, способно да убие собственото си семейство. Ако не го бяха открили с ножа и с кръв по ръцете, никой нямаше да повярва. А и все още има подробности, които се нуждаят от обяснение. Но това, че Дракан се кани да екзекутира Жрицата на срама само защото тя твърди, че господарят Никодемус е невинен, говори само за себе си. Едва ли думите й биха му се стрували толкова опасни, ако не бяха истина. А ако не ги е убил господарят Никодемус, то трябва да е бил някой друг. Някой, който би имал изгода.

Не го каза направо, макар да знаеше, че тук няма хора на Дракан. Ако те хвърляха на драконите, защото твърдиш, че Нико е невинен, какво ли те очакваше, ако изречеш на висок глас, че Дракан е убиецът?

— Говорил ли си с други за това? — попита го Вдовицата.

Той наведе глава.

— С неколцина. Имам предвид неколцина, на които мога да се доверя.

— И?

— И ще направим всичко по силите си, за да спасим Жрицата и да отведем господаря Никодемус на сигурно място. В момента Дунарк се управлява от Ордена на дракона. Но ако зависи от нас, няма да е задълго. Давам ви дума.

— Добре — рече Вдовицата. — Ще ти повярваме, ако погледнеш Дина в очите и повториш обещанието си.

Не му се искаше особено — а и на мен, ако трябва да бъда честна. Бях уморена и ми се виеше свят. Ръката ме болеше, а и главата също. Нямах желание още веднъж да надниквам в съзнанието на непознат човек. Ковачът Рикерт все повтаря, че трябва да внимаваш какво си пожелаваш, защото може да се сбъдне. Онзи ден — преди колко време беше? Имах чувството, че е изминала поне година от деня, когато вървях сама и ядосана през Биркене и исках хората да ме гледат в очите… Тогава и през ум не ми минаваше, че ще ми е толкова трудно, когато започнат да го правят. Но Вдовицата имаше право. Това беше единственият начин да сме сигурни. А и след онзи ден в Биркене бях разбрала едно. Възрастните можеха да те излъжат, измамят и надхитрят много по-успешно от децата..

Доста усилия му костваше да вдигне глава и да ме погледне в очите, но го направи.

— Заклевам се да служа на господаря Никодемус — изрече той бавно и тържествено. — Заклевам се да се опитам да сложа край на управлението на Ордена на дракона, доколкото е по силите ми. Заклевам се още да помогна да освободим майка ти.

Той не отмести поглед.

— Благодаря — казах аз. Вярвах му. Картините пробягваха помежду ни, но аз бях твърде уморена, за да открия връзката и да ги подредя. Горяща къща, сажди, които танцуваха над падналите трупове, блясък на стомана, вкус на кръв. Но не видях лъжи и срам. — Само едно нещо не разбирам… Как господинът е стигнал до госпожа Петри?

Аз продължавах да го гледам и той се примири. Дори се усмихна. Подаде ми една жълтеникава, смачкана хартийка.

— Бележката, която толкова искаше да си върнеш. Отне ми малко време, докато се сетя, че е написана с невидимо мастило, но накрая разгадах тайната й.

Аз я взех. Учителят Маунус не беше толкова непредпазлив, че да използва имена, но имаше следи, за които човек можеше да се хване, ако беше достатъчно хитър. Едва ли в Дунарк имаше много племенници, които можеха да доставят количествата упойващи вещества, за които учителят Маунус молеше. За какво ли щеше да ги използва? Може би щеше да приспи половината от населението? Или пък само един единствен дракон? С Нико не ме бяха включили в плановете си.

— Дина? — промълви Вдовицата с нотка на нетърпение в гласа. — Можем ли да му вярваме?

— Така мисля — отговорих й аз и отместих очи от главния стражар. Той съвсем леко потръпна, като куче, което си е намокрило кожухчето с вода.

— Добре.

Вдовицата постави четири халби на синята кухненска маса и отвори едно шише вино от бъз.

— Така, нека сега да измислим план.



— Не — казах аз и се опитах да звуча като възрастта или почти възрастна, която вече е взела решение, а не като малко момиченце, което всеки момент ще ревне, защото не става на неговото. — Не съм съгласна!

Вдовицата ме погледна за миг, не твърде дълго, за да я заболи, а съвсем набързо, само колкото да види изражението на лицето ми.

— Това е най-сигурният начин — каза ми тя. — Ще изложиш всички ни на опасност, ако настояваш да участваш. Или си мислиш, че вече не те търсят?

Знаех, че още са по петите ми. Но да седя в къщата на Вдовицата, без да знам какво става, без да имам ни най-малко предположение дали са успели или пък са ги заловили всичките, да се чудя дали не лежат мъртви на калдъръма в двора на Оръжейната… Това беше като да ми нахлузят отново чувал на главата. А аз никога повече не исках да съм с вързани очи. Никога вече.

— И без това е достатъчно рисковано — измърмори ядосано главният стражар.

Сякаш искаше да ми втълпи, че децата трябва да правят каквото им се каже, без да спорят.

— А и ние ще се върнем — опита се да ме убеди Вдовицата. — Не се страхувай, че ще те забравим или изоставим.

Върха! Сега очевидно бях прозвучала като едно уморено циврещо момиченце, което се страхува да остане само вкъщи.

— Не е това…

Защо в тази кухня беше толкова студено? Мушнах ръцете си в ръкавите на плетения пуловер, който Роза ми бе дала назаем, но пръстите ми все още бяха вкочанени от студ.

— Ще остана с теб — каза Роза. — Така няма да седиш сама и да чакаш…

— Благодаря — казах аз искрено. — Но има и още нещо… да не знаем какво става. Да не сме там.

— По-добре благодарете на бог, че няма да ви се наложи да сте там — започна главният стражар, но Вдовицата му направи знак с ръка да спре.

— Дина, ще успеем, но може би няма да е така, ако се включиш. Разбираш ли?

Аз кимнах. Сълзите пареха в очите ми и не посмях да отвърна от страх, че ще прозвуча като ревла и малко дете.

— По-добре ли ще ти стане, ако ти разкажем какво точно ще направим? Ако знаеш възможно най-много?

Аз вперих очи в нея. Може би все пак разбираше как се чувствам? А и дълбоко в себе си много добре знаех, че те бяха прави. Ако ме разпознаеха, ако само един страж ме погледнеше в очите… Предадох се и отново кимнах.

— Добре, тогава ще остана тук — гласът ми звучеше почти нормално. — Но ще ми разкажете. Разкажете ми всичко.

Главният стражар изсумтя и се изправи.

— Прекрасно. Непременно ще ти разкажем. Мен обаче ще ме извините. Трябва да свърша едно-две неща преди да нападнем крепостта, да спасим двама строго охранявани пленника и да се измъкнем безнаказано от хората на Дракан, които наброяват триста души.

Вдовицата сложи ръка върху неговата.

— Няма да се справим без теб — каза му тя тихо. — Радвам се, че познавам един мъж, който има смелостта да постъпва по съвест.

Той се изчерви. Беше грамаден, сбръчкан мъж, петдесет-шейсетгодишен, и можех да се обзаложа, че от години никой не го беше карал да се изчервява. Но Вдовицата успя. Той промърмори нещо, след което внимателно и неуверено постави широката си ръка върху нейната и я стисна лекичко.

— Благодаря — каза той. — А и… да, трябва да вървя.



Когато той излезе, Вдовицата ми разказа търпеливо и детайлно какво щеше да се случи. Затова знаех всичко. Знаех, че един страж от крепостта в униформа и с пропуск, издаден му от главния стражар, скоро щеше да смени пазача при Оръжейната в по-ранен от предвидения час. Че главният стражар щеше да измисли причина да провери стените около двата резервоара, които захранваха по-голямата част от града с вода. Че Вдовицата точно днес щеше да реши да посети стария си чичо Маунус. И че пазачите в западната кула щяха да се почувстват много уморени, след като разиграят на зарове бутилка крушова ракия с готвача на гарнизона, който по една случайност е стар приятел на главния стражар. Знаех, че друг страж щеше да мине през двора на Оръжейната и да се наведе, за да разгледа една верига, закрепена за ешафода, недалеч от леговището на драконите. Силно се надявах никой да не го види как излива върху нея течност от едно малко зелено шишенце. Знаех още, че в шишето щеше да има нещо, което алхимиците като учителя Маунус наричаха aqua regia или царска вода — смесица от солна киселина и азотна киселина, която разяжда всички метали. Също толкова силно се надявах, че в шестоъгълната Оръжейна нямаше да се появят нежелани гости, когато един от хората на главния стражар щеше да пълзи между мертеците10, за да постави още едно от изобретенията на учителя Маунус.

— Има ли друго, което искаш да разбереш? — попита ме Вдовицата накрая.

Аз поклатих глава.

— Добре. Тогава и аз ще тръгвам. Не знаем кога точно Дракан ще реши да изведе майка ти в двора на Оръжейната. А трябва да сме свършили всичко дотогава.

Аз кимнах. Очите ми още бяха пълни със сълзи, готови да потекат. Когато Вдовицата излезе през синята врата, ми се щеше да я последвам мислено. Сякаш отново се бях върнала в каменното подземие и чувах подигравателните гласове, които подробно ми описваха какво ще се случи с майка ми, а аз не виждах нищо. Защо всичко изглеждаше по-страшно в мислите ми, отколкото беше в действителност?

— Все още искам…

— Да. Знам добре — рече ми Вдовицата. — Трудно е да стоиш и да чакаш. Но е по-добре да останете тук. Не знам колко ще се забавим преди да дойдем да ви вземем. Не трябва да мърдате оттук.

Тя стана, за да тръгне, погали ме набързо по бузата и изведнъж задържа ръката си.

— Топла си — каза ми тя и пипна челото ми. — Да нямаш температура?

— Не — отговорих й аз.

Изобщо не се чувствах топла. Даже зъзнех.

— Сигурно е от напрежението — промълви тя май най- вече на себе си и се загърна в кафявия шал. — Не отваряйте на никого, докато ме няма.



Ние чакахме. Вдовицата бе сложила хляб на масата пред нас, наденички и още вино от бъз. Роза ядеше ли ядеше, сякаш това беше последният къшей хляб на света, но аз самата нищо не можех да преглътна. Само пиех вино и вода от хубавата вътрешна помпа. Добре, че Роза беше тук. Иначе щях да полудея. Почти можех да видя двора на Оръжейната, макар че не бях там. Ако се втренчех продължително в една точка на стената или на плота на масата, картините започваха да танцуват, както когато погледнех някой с очи на Жрица. През цялото време ми се привиждаха разни лица, зли очи и уста, които викаха и крещяха, блъскащи се лакти, трамбоващи крака и стиснати юмруци, готови за бой. Образите изчезваха само когато Роза ме заговореше. А и беше много по-приятно да гледам нея, която седеше пред мен с трохи в едното ъгълче на устата, с мазнина от наденичките по пръстите и с въпросително изражение в зелените очи.

— Как изглежда родният ти край? Това село, как му беше името…

— Биркене…

— Да. Разкажи ми за него. Много ли хора живеят там?

— Ами доста. Но не толкова много, колкото тук.

И аз започнах да й разказвам за ковача Рикерт и неговата Елин, за Сася от кръчмата и за Сила, глупавата дъщеря на мелничаря.

— Изглежда е отвратителна — каза Роза и от своя страна започна да ми разправя за съседите си от Скиденстад, чиято най-голяма дъщеря явно беше три пъти по-лоша от Сила.

Така минаваше времето. В кухнята цареше полумрак, защото Вдовицата беше спуснала капаците на прозорците, преди да тръгне. Така хората знаеха, че не си е вкъщи — и никой не можеше да надзърне през прозореца и да се запита какво правят тези две момичета в кухнята на Вдовицата Петри. В печката бумтеше силен огън, но аз продължавах да зъзна.

— Ех, ако имах брат като твоя — въздъхна Роза, когато й разказах накратко за Давин. — Брат, който да се грижи за мен и с когото да мога да разговарям, а не такъв, който…

Тя не довърши, но аз знаех какво си мислеше — такъв, който я нарича копеле, който я бие, ругае и я изхвърля от къщи, когато му скимне. Аун не беше точно братът мечта. По-скоро беше кошмар. Давин понякога можеше да бъде много дразнещ, но в сравнение с Аун беше приказен принц.

— Не мога да разбера защо казва, че всичко е негово — рекох аз. — Къщата не е ли на майка ти?

Роза толкова силно поклати глава, че светлите й плитки се залюляха.

— Не. Беше на доведения ми баща, а когато той почина, Аут я наследи, заедно с мебелите и работилницата. Доведеният ми баща беше обущар. Аун обаче не искаше да поправя обувки, затова продаде обущарницата и каза, че ще стане търговец. Постоянно говори за изгодните сделки, които ще сключи, но аз си мисля, че се пазари основно с кръчмаря за това колко ще му струва следващата халба бира — тя изсумтя. — Много е несправедливо, че все повтаря, че всичко е негово, защото никога нямаше да имаме покрив над главите, ако не беше баща ми.

— Ти познаваш баща си? — не можех да го предположа след това, което Аун каза.

— Да — кимна Роза. — Виждала съм го четири пъти. Моят баща беше фин човек — не кирлив обущар или пияница, който си мисли, че е търговецът на века, защото е купил два чувала брашно за един медник. А и Аун не бе толкова злобен, докато татко ни помагаше от време на време с пари. Но това се промени след смъртта му, защото съпругата на баща ми, разбира се, не искаше нищо да ни дава, макар че имаше предостатъчно. Прави се на много изискана и важна и дори не иска мама повече да пере там. А това беше едно от хубавите места — голяма каменна къща на улица Калайджийска. Готвачката винаги ми даваше по нещо вкусно, като носех чистите…

Тя ме погледна. Аз стоях и разчупвах на парчета една филия от вкусния хляб, докато в главата ми се въртяха най-различни мисли. Дали Вдовицата беше стигнала до учителя Маунус и Нико, без да я спрат? И не беше ли странно Роза да седи долу в кухнята, докато баща й се разхожда горе из хубавите стаи и цели четири пъти благоволява да откъсне от времето си, за да види дъщеря си? Но аз, разбира се, и с толкова не можех да се похваля. Не помнех някога да съм срещала мъжа, който беше мой баща.

— Ами твоят баща? — попита ме Роза, сякаш прочете мислите ми.

— Не знам кой е. Мама не иска да ми каже. Казва, че си имаме майка и това е достатъчно. Такава е традицията по местата, откъдето произхожда родът Тонере.

— И къде е това?

— Имаме роднини в Кампана, но всъщност идваме от още по-далеч, от място, наречено Колмонте.

— Никога не съм го чувала.

— Ами то се намира много далеч. Мама казва, че е от другата страна на Пръстеновото море.

— Разбирам — започна Роза, но аз така и не разбрах какво искаше да каже, защото в този миг някой затропа по вратата. Не беше възпитано почукване, а гневно, плашещо хлопане.

Ние седяхме напълно вцепенени, като две малки зайчета в тревата. Очите на Роза се уголемиха от ужас. Навярно и моите изглеждаха така. Във всеки случай сърцето ми туптеше толкова силно, че ушите ми бучаха.

— Отворете! — изрева непознат мъжки глас, последван от ново хлопане по вратата. — Отворете, в името на Дракона!

Аз скочих и изтичах в коридора зад кухнята, а Роза след миг ме последва. Опитах се да дръпна резето, но то заяждаше и не искаше да се отвори.

Тогава се чу пращене като от цепене на дърво и кухнята отново се изпълни с дневна светлина. Един мъж с броня и пуловер с дракон влезе в стаята през прозореца, а зад него зърнах аленочервеното лице на Аун.

— Ето я — изкрещя той. — Ниската, тъмната. Тя е дъщерята на вещицата!

Загрузка...