Дъщерята на жрицата

8. Шишето на мира

Не знаех кое време на нощта беше. Бях поспала малко, но когато се събудих, ивицата лунна светлина на пода почти не се бе преместила. Нико дишаше дълбоко и спокойно, но не бях сигурна, че спи. И тогава чух шума отново — същия шум, който ме беше събудил. Чух стъпки. По стената на коридора заигра мъждивата светлина на фенер.

Беше Дракан.

— Нико — каза той тихо. — Нико, буден ли си?

Нико ме пусна внимателно, за да не ме събуди — не беше забелязал, че вече не спях. Аз стиснах очи и продължих да се преструвам на заспала. Не исках да им преча. Дракан го беше нарекъл „Нико“, както му казваха приятелите му.

— Буден съм — отвърна му той.

— Жрицата на срама продължава да твърди, че си невинен. Непоколебима е. И аз си помислих, че… Вече не знам в какво да вярвам. Затова дойдох да поговоря лично с теб.

Нико бавно се изправи. През притворените си клепачи видях, че това му причини болка. Нощният студ не се бе отразил добре на насиненото му тяло.

— Благодаря ти, че дойде — промълви той тихо. — Но не мога да ти разкажа много. Не си спомням нищо преди момента, в който ти и пазачите ме свестихте и видях… всичко.

— А от още по-преди? Трябва да си имал причина да отидеш в покоите на Адела.

Нико поклати глава.

— Наистина не знам. Мартен измисли това глупаво състезание с бъчвите. Пихме много, викахме и крещяхме. Загубих три сребърника от Еберт и едва не се пребих, защото си мислех, че ще мога да запазя равновесие върху бъчвата, докато той е вътре в нея… Но ти също беше там. Ти видя всичко. Даже по-добре от мен.

— Следобеда, когато те видях за последно, беше седнал върху една копа сено и я беше обявил за свое кралство.

— Дори това не си спомням.

— Седеше отгоре и пееше много високо и затрогващо фалшиво, а когато Еберт се опита да те накара да млъкнеш, ти го замери с вилата. Но после сам спря и захърка. Ние те отнесохме до стаята ти. Но явно, като си дошъл на себе си, си продължил да пиеш, защото наоколо имаше разхвърляни празни бутилки. А по-късно същата вечер трябва да си отишъл при Адела. Нико, така трябва да е станало.

— Не си спомням — промълви Нико и стисна прътовете на вратата.

— Опитай — каза му Дракан студено и твърдо. — Опитай. Качваш се по стълбите в Западното крило. Сигурно си използвал Тайното стълбище, иначе все някой щеше да те види — прекосил се коридора, почукал си… или? Защо си отишъл при нея? Кой ти е отворил? А може би просто си влязъл? И защо си носил дългата си кама?

— Дракан… не мога. Нямам никакъв спомен. Все за това мисля. Но не мога.

— Мислех си, че сега, след като вече си трезвен…

— Не. В паметта ми все още има голямо бяло петно.

— Нико, аз… наистина се надявам. Жрицата има право. Ти си не само мой братовчед, но и мой приятел. Достатъчно роднини загубих.

— Дори аз самият започнах да вярвам, че не съм го извършил. Все още не мога да обясня, защо съм отишъл при Адела. Но нещо в съзнанието ми просветна. Сега вече ми се струва, че има обяснение. Само трябва да го намеря…

Дракан наблюдаваше замислено братовчед си.

— Ами добре, успех тогава. А това е един малък подарък от мен, в знак на помирение. Сигурно те мъчи ужасен махмурлук — каза Дракан и му подаде едно покрито с кожа шише.

Нико го погледна, но не го взе. Вместо това рече:

— Едва ли в него ще открия отговорите, които търся.

Дракан леко се усмихна.

— Да, отговори едва ли ще намериш, но може би… покой. Вземи го и го задръж. Приеми го като един вид шише на мира. От мен за теб. Съжалявам, че се държах така. Но не бях на себе си.

— Добър довод — отвърна му Нико и взе шишето. — Каквото и да се случи оттук нататък, братовчеде, радвам се, че ме посети тази нощ.

Той отвори шумно капачката и подуши съдържанието на бутилката.

— Ще пия, но не заради виното, макар че ухае съблазнително.

Дракан махна с ръка.

— А момичето? Не умря ли от страх?

По устните на Нико пробягна бърза усмивка.

— Не, ни най-малко. Метнала се е на майка си.

Дракан въздъхна.

— Толкова бях ядосан на Жрицата. Мислех си, че изобщо не знае какво говори. Но сега… Мисля да пусна дъщеря й. Така на пейката ще се освободи повечко място за теб — каза той и свали фенера от стената. — Ще се забавя малко — трябва първо да взема ключовете. А дотогава се посгрей с виното.

След тези думи той се изгуби в коридора, Нико остана прав до вратата, загледан в светлината. Отново помириса виното.

— Добре ще ми дойде това… — промърмори той и отпи една глътка.

На Дракан му отне доста време да намери ключовете. След първата глътка последваха още пет, а после още десет.

— Не мислиш ли, че пи достатъчно? — попитах го аз.

— И ти ли ще ми се бъркаш? — отвърна ми Нико. Не беше ядосан, по-скоро леко раздразнен.

— Ти сам го каза преди малко. Вътре няма да намериш отговори.

— По дяволите. Надменна като майка си — гласът му стана някак по-неясен, по-дрезгав. Беше изпил само десет или единайсет глътки. Можеше ли да го хване толкова бързо от толкова малко?

— Нико… Спри за миг. Това вино… Не е ли твърде силно?

— Даже е слабо. Животът е толкова кратък, а смъртта е вечна. Жив си само миг, а после тя те прибира завинаги. — Нико отпи още веднъж. — Завинаги — повтори той. Но изведнъж се взря замислено в шишето. — Права си — рече той и потърка очи с ръка. — Замая ме доста по-бързо от обикновено.

— Дай ми го — наредих му аз и посегнах към шишето.

— Не, то си е мое — измърмори той, точно както прави Мели, когато човек иска да вземе нещо от нея. — Шишето си е мое. Смъртта си е моя. Дракан го даде на мен.

Аз се изправих и застанах пред него, точно в потока лунна светлина.

— Погледни ме.

— Не отново — примоли ми се той толкова тихо, че прозвуча като сподавено ридание.

— Погледни ме!

Нико бавно вдигна глава. Но не защото аз му казах да го направи, а защото сам го искаше. Каквито и недостатъци да имаше, поне не му липсваше смелост. Луната огряваше едната страна на лицето му. Очите му бяха толкова тъмни, че можеше да потънеш в мрака им. Но вътре в тях мъждукаше светлина, едно съвсем, съвсем мъничко пламъче. Аз се взрях в него и изведнъж се почувствах странно. От дълбините на съзнанието ми изплуваха картини. Стройно тъмнокосо момче, току-що навършило осем, се спотайва в сенките и наблюдава надбягването, което по-големият му брат спечелва, гордо изправил снага върху гърба на един строен, изпотен от тичането жребец, чиято козина проблясва като мед на слънцето. Зрителите приветстват победителя с ръкопляскане и радостни възгласи, а старият граф му подарява нож и го потупва силно по рамото. Друга картина. Същото тъмнокосо момче, този път по-голямо, лежи в двора на оръжейната с лице, притиснато към калдъръма, а брат му седи върху гърба му и вика: „Предаваш ли се? А, Нико? Малко Николинче? Предаваш ли се?“. Нова картина. Тринайсетгоднишният Нико стои пред огледалото в залата за фехтовка с вдигната шпага, мокър от пот и треперещ от умора, а учителят му го удря с пръчката си всеки път, щом отпусне рамене или превие гръб. Четиринайсетгодишният Нико е застанал до един от каналите на Дунарк, с взрян в далечината поглед. Той завърта меча над главата си и го запраща колкото се може по-навътре във водата. Блестящото острие изчезва под тинестата, покрита с водорасли, зеленикава водна повърхност. По тялото на момчето се разлива облекчение. Мъж удря подрастващия си син отново и отново, първо с камшик за езда, после с дръжката на кинжала си, накрая с голи ръце, не спира — върху момчето се излива порой от удари. Бащата го удря и крещи с гръмовен глас: „Един мъж е нищо без меча си!“. Петнайсетгодишният Нико се среща за първи път със съпругата на брат си и не може да откъсне поглед от златисто-червеникавата й коса, зелените й очи, смеещите се уста. Той е влюбен. Шепти името „Адела“ денем, допрял глава до шията на коня си, и нощем, заровил лице във възглавницата си: „Адела, Адела, Адела“. Шестнайсетгодишният Нико се напива и започва да се прави на клоун. Цялата зала ехти от смях, а хората го потупват по гърба и му дават още вино, от което номерата му стават все по-диви и неудържими. Единствените, които не се смеят, са баща му и Адела. Очите на баща му, седнал на масата, блестят гневно, а Адела е склонила глава и гледа встрани, така че червеникавата й коса пада върху лицето и скрива изпълнения й със съчувствие поглед. Момичетата лесно се влюбват в Нико и той намира други любими, но не усеща топлина, когато те го гледат, и не чувства радост, когато държат ръката му. Той само ги използва, за да покаже на света, на баща си и на Адела, че някой го иска, че някой го харесва. Той пие и се прави на клоун, защото всичко му е безразлично. Напълно безразлично. И тогава мракът се върна, мракът и лунната светлина. Тя проблясна в сълзите, които се стичаха по едната буза на Нико.

— Ти си като огледало, което безмилостно отразява всичко — прошепна той. — Но след това човек вижда нещата много по-ясно.

Главата ме болеше, точно зад очите. Знаех, че всичко, което бях видяла, е истина и че и той го беше видял заедно с мен.

Беше изпуснал шишето, без да се усети, и съдържанието му се бе изляло на земята. Нико се обърна и затърси празното ведро. После застана на колене и пъхна пръст в гърлото си, за да повърне. Призля ми. Ставаше ми все по-зле. Беше се случвало да повръщам на няколко пъти, когато Мели или Давин бяха болни само защото и те го правеха. Не посмях да отида до Нико, не посмях да го докосна или да го подкрепя. Беше ме страх, че и аз ще започна да повръщам.

Най-накрая той спря. Взе шепа вода от другото ведро и се изми. После седна на пейката, хвана престилката ми, която още лежеше там, и избърса лицето си.

— Извинявай — каза ми той. — Знам, че не е особено приятно да стоиш отстрани и да гледаш това, но поне помага.

Нико се облегна на стената и се отпусна. Потта по лицето му проблясваше на лунната светлина.

— Колко ужасен е животът ми само. Но това е справедливото божие наказание за пияница като мен.

Дишаше тежко и учестено. Виждах как гърдите му се повдигат и спускат.

— Мама казва, че ако пробваш да успокоиш дишането си, ще ти стане по-добре.

— Сигурно е права. Майка ти е умна жена.

Той се опита да си поема въздух по-бавно и на по-големи глътки, но не му беше лесно. Понадигна се малко, но после отново се строполи на пейката.

— Мисля, че ще си полегна.

— Добре.

Аз останах права по средата на стаята, между вратата и прозореца. Вече не ми се повдигаше, но изведнъж се почувствах неловко заради Нико. Толкова е странно да можеш да надникнеш в съзнанието на друг човек. Все едно да го видиш съвсем гол, само че по-лошо. Да надзърнеш в тайните му и да узнаеш неща, които никога не е споделял пред никого. Сега разбирах защо мама беше толкова уморена и мълчалива, когато се прибираше вкъщи, след като беше изпълнила дълга си на Жрица. А някои от тайните, които тя узнаваше, бяха много по-ужасяващи от тези на Нико.

— Самотно ли ти беше? — попита Нико тихо откъм пейката. — Искам да кажа, да растеш с очи като твоите? Едва ли е лесно да намериш приятели, когато другите не могат да те погледнат в очите, без да се изчервят.

— Аз нямам… много приятели.

Всъщност нямах нито един, ала не можех да го изрека на глас.

— Но имам семейството си. Мама, Мели и най-вече по-големия ми брат Давин.

В този момент се сетих за неговия по-голям брат. Предаваш ли се? А, Нико? Предаваш ли се? Сетих се и за Адела, жизнена и красива, каквато я бях видяла в спомените му и която сега лежеше мъртва някъде в замъка, студена и обезобразена.

— Да. Семейство — той замълча за миг. — Сега, когато знаеш почти всичко, Дина, още ли не те е страх от мен, твоето чудовище?

Замислих се. Ситуацията без съмнение се беше променила. Бях видяла в него завист и ярост. Студенина. Безразличие. Забранената му, обречена любов към Адела. Но не и убийство. Не и кръв и мъртви тела. А и към мен не беше студен и безразличен.

Не му отговорих. Просто седнах на пода до пейката и хванах ръката му.

— Толкова си смела — каза ми той. — На твоята възраст аз се страхувах от почти всичко.

Нико все още дишаше много учестено и ръката му бе мокра от пот.

— Дина… ако заспя преди Дракан да се върне, за да те отведе, може и да не успееш да ме събудиш. Може би никога повече няма да се видим. Вчера следобед си мислех, че тази последна нощ ще бъде като ад. Но благодарение на теб не стана така.

Изведнъж изстинах.

— Какво искаш да кажеш с „тази последна нощ“? Защо да е последна? Мама знае, че си невинен, а и Дракан е на път да го повярва.

Устните му потрепнаха, но не можех да преценя дали в усмивка или гримаса.

— Дракан не мисли, че съм невинен.

— Да, но нали той каза…

— Дракан смята, че съм го извършил, но майка ти е успяла да го убеди, че не съм бил на себе си. Че един вид не съм бил аз. И затова той по свой си начин се смили над мен.

— Смилил се е? Нико, какво имаш предвид?

— Говори се, че е много болезнено да те обезглавят. А аз никога не съм се отличавал с особена смелост. А от това в шишето, каквото и да е то, поне не боли.

— Нико!

Отрова. Той говореше за отрова. Шишето на мира — ето какъв покой щеше да му донесе то — покоя на смъртта.

— Изправи се! Не можеш просто да лежиш така и да чакаш да умреш!

— Мисля, че нямам друг избор.

Поне беше повърнал повечето. Това трябваше да помогне.

— Хайде, изправи се…

Хванах го за раменете и се опитах да го вдигна, но той беше отпуснат и безжизнен като парцалена кукла.

— Хайде!

— Дина, остави ме! — гласът му отново стана глух и несигурен. — Остави ме на мира.

— Да, Дина, остави го.

Аз застинах. Беше Дракан. Беше се върнал, но без фенер. Не го бях чула да приближава .

Колко ли дълго бе стоял и подслушвал в мрака?