Дъщерята на жрицата

7. Чудовището

В килията миришеше почти толкова лошо, колкото при драконите. Той беше повърнал няколко пъти, но разстланата по пода слама едва ли е била много чиста и преди това.

— Ако ще нощувам тук, трябва да почистите.

— Дракан каза…— започна един от пазачите, но аз улових погледа му. Бях сигурна, че и мама би използвала дарбата си в този момент.

— Как не ви е срам да се отнасяте така с друго човешко същество! — опитах се да звуча точно като мама, когато говори с гласа на Жрица, и мисля, че донякъде успях. Стражът сведе глава и не ме погледна повече.

— Можем да махнем сламата — каза ми той. — И да донесем вода. Но точно сега няма откъде да намеря нова слама.

— Вода, идеално. Но нека да е топла, поне две кофи. Ако може и малко сапун.

Пазачът кимна, без да вдигне поглед.

— Карман, донеси метла — извика той на един от останалите стражи. — А вие двамата, намерете вода.

Приближих се до решетката на килията и надникнах вътре. Никодемус лежеше върху една зидана пейка. Той не погледна към нас, дори когато Карман се върна с метла в ръка и отворихме вратата. Докато Карман измиташе мръсната слама навън, останалите четирима пазеха затворника с вдигнати копия, но той не помръдна.

— Оттук нататък се оправяй сама — сопна ми се Карман сърдито. — Само като гледам това чудовище, ми се повдига. Моля, заповядайте, госпожице.

Той остави кофите с водата в килията, отвори ми вратата и се поклони иронично, сякаш бях някоя изискана дама, която отива на празненство. Аз влязох в килията и решетката се затръшна зад мен.

Никодемус лежеше на една страна, с лице към стената. Ризата му, някога бяла, беше от най-качествен лен с везба в синьо и златисто. Сега беше по-скоро кафява и съдрана на едното рамо. Част от дългата му тъмна коса бе прибрана в конска опашка. Не виждах лицето му.

— Господарю Никодемус? — промълвих аз нерешително.

Отначало сякаш не ме чуваше. След малко се обърна и бавно се изправи. Седемнайсетгодишен, така бе казала мама, но в момента изглеждаше хем по-голям, хем по-малък. Лицето му изразяваше едновременно самообладание и отчаяние. Брадичката, носът и едната му буза бяха подути и насинени. Явно се бяха отнесли доста жестоко с него.

— Момиче? — промълви той учудено. — Какво правиш тук? Коя си ти?

— Дина Тонере…

В този миг погледите ни се срещнаха.

— О, Боже! — прошепна той и зарови лице в дланите си. — О, Боже! Не отново. Госпожице, умолявам ви, смилете се над мен… смилете се над мен, вървете си.

— Не мога. Заключиха вратата — опитах се да звуча колкото се може по-спокойно, но гласът ми все пак леко трепереше. — Ще прекарам тук нощта.

Той ме погледна учудено, но после отново сведе глава.

— Защо?

— Това е заради нещо между мама и Дракан.

За него беше съвсем естествено да гледа човека, с когото разговаря. На моменти забравяше, че това съм аз, и погледите ни се срещаха, въпреки че всъщност изобщо не му се искаше. Всеки път, щом станеше така, той се свиваше, сякаш прободен от силна болка.

— Ти си дъщерята на Жрицата, нали? — попита ме той и отново скри лицето си в ръце.

— Да.

— Имаш нейните очи.

— Да…, знам.

Тогава обърнах внимание на ръцете му. Не му бяха позволили да се измие. По външната им част, между пръстите, по кокалчетата и под ноктите имаше засъхнала кръв. Не му бяха позволили да се измие. Ако мама беше права и той действително беше невинен… А те го принуждаваха да седи тук с ръце, покрити с кръв — кръвта на баща му, на Адела и на момчето… Беше прекарал целия ден и цялата нощ така, с кръвта на семейството си по себе си.

Внезапно осъзнах, че имаше нещо по-важно от това да изчистим пода. Взех едната кофа, поставих я пред него и му подадох грубия, жълтеникав сапун.

— Ето — казах аз. — Сега можеш да се измиеш.

Той остана неподвижен за миг. После рамената му започнаха да треперят и за секунда се уплаших, че ще заплаче. Никодемус протегна ръце напред, разпери пръсти и видях, че те също треперят. Наложи си да устои по-дълго на погледа ми. Имаше тъмносини очи, почти като тези на Дракан, но сега бяха толкова кръвясали, че ми беше трудно да ги гледам.

— Благодаря — рече ми той. — Не вярвах, че дъщерята на Жрицата може да е толкова… милостива.

Никодемус грабна парчето сапун, както гладният се нахвърля върху комата хляб. Първо изтърка дланите и ръцете си, после си свали ризата и изми лицето и торса си, накрая дори и косата, макар че след това затрепери от студ. Едната половина на гръдния му кош беше покрита със синини. Приличаше на ковача Рикерт, след като го беше ритнал големият товарен кон на мелничаря. Никодемус нямаше с какво да се избърше, защото не искаше отново да докосва кървавата риза. Аз свалих престилката си и му я подадох.

— Благодаря — каза ми той и още един път се насили да ме погледне в очите, макар че това му причиняваше болка.

— Ще измръзнеш така — промърморих аз, когато той захвърли ризата в най-далечния край на килията.

— Няма страшно — отвърна ми той. — Едва ли ще живея още дълго, та да имам време да се разболея.

— Мама им е казала, че си невинен.

— Така ли?

Той се взря в ръцете си.

— Значи тя знае повече от мен самия.

После отново вдигна очи към мен, сякаш се надяваше, че болката ще намалее, ако устои по-продължително време на погледа ми.

— Как може да ме смята за невинен след като знае… — гласът му затрепери, но той продължи. — След като знае какво съм вървил и какво не съм. След като знае за всяка една мерзка, ужасна и жалка моя постъпка. За хората, на които съм сторил зло. За моментите, в които не ми е достигала смелост. За нещата, които съм отнемал от другите и за тогава, когато съм бил твърде дребнав, алчен или страхлив, за да дам. Не, госпожице, аз изобщо не съм невинен! — той изплю последната дума, сякаш му беше горчала. — Но въпреки това не мога да повярвам, че съм… че съм наранил Адела. Или момчето, Биан, който… Не, не вярвам, че съм бил в състояние да го извърша, независимо колко пиян съм бил.

— И мама твърди, че не си бил ти. А тя рядко греши.

Той впери празен поглед в нещо, невидимо за мен — картини, призраци от миналото или спомени.

— Не помня — промълви тихо. — Не помня дали съм го извършил, но не помня и дали не съм. А и ми е малко трудно да забравя, че кръвта им беше по ръцете ми.

Вгледах се за миг в него.

— Не мисля, че ти си ги убил — казах му аз, като се опитах да звуча колкото се може по-убедено.

— Ти си още дете — рече ми той. — Децата винаги виждат само най-хубавото у хората. — Празнотата изчезна от погледа му. — Защо всъщност си тук? — продължи Никодемус. — Дракан трябва съвсем да се е побъркал, щом затваря малки момиченца в килията на осъден на смърт.

— Все още не са те осъдили на смърт. И няма да го сторят, докато мама твърди, че си невинен. Но… точно затова съм тук. Дракан си мисли, че може да принуди мама да се откаже от думите си.

— А ще успее ли?

Аз се усмихнах и поклатих глава.

— Той изобщо не познава мама.

Свалих малкия нож от колана си, нарязах останалия сапун и го разтворих във втората кофа. След това излях по-голямата част от водата на пода и започнах да търкам с метлата. Вместо да ми помогне, Никодемус вдигна крака върху каменната пейка и взе да ме гледа как чистя. Най-вероятно синът на графа никога не бе хващал парцал в ръка. През малкото прозорче в стената се виждаше, че навън вече бе съвсем тъмно. В коридора висеше газена лампа, тя хвърляше в килията жълтеникава мъждива светлина. Чувахме гласовете на стражите, които седяха в стаичката си и явно играеха на нещо, защото от време на време оттам се носеха триумфални възгласи, ругатни, псувни, обвинения в мамене или недоволство от невероятния късмет на противника.

— Госпожице… — започна Никодемус,

— Не съм свикнала да се обръщат към мен така — прекъснах го аз. — Наричай ме просто Дина, за да съм сигурна, че говориш на мен.

— Дина — продължи той. — Тогава ти ми казвай Нико. Така правят, тоест правеха приятелите ми. Бях започнал да казвам, че няма смисъл да оставаш тук през цялата нощ. Извикай стражите. Сигурен съм, че Дракан е искал само да постресне майка ти.

Аз поклатих глава.

— Не ми се вярва толкова лесно да се откаже. А и предвид сегашната ситуация… Ако извикам пазачите, ще се призная за победена. А аз мразя да губя. Освен това не се боя от теб.

Той се изсмя.

— Да, забелязах. Но все пак тук е студено, а пейката е корава и неудобна. Има и плъхове — той изрече последните думи, сякаш очакваше, че ще се разпищя, ще си вдигна полата и ще викна стражите. Може би точно така биха постъпили познатите му момичета.

— Вкъщи, под пода на обора има плъхове — заявих аз спокойно. — Пес, нашето куче, от време на време успява да хване някой от тях, но те не се дават лесно. А и на теб ти е по-студено, отколкото на мен.

Виждах, че целият трепери. Свалих пелерината си.

— Ето. Много е малка за теб, но въпреки това ще те посгрее.

— Не беше нужно… Не мога да…

— Вземи я. Като се стоплиш, ще ми я върнеш.

Той я взе. Ако закопчееше само най-долното от трите рогови копчета, щеше да му е добре в раменете. На мен ми стигаше до коленете, така че със сигурност щеше да покрие торса му.

След малко се чуха стъпки. Един от пазачите дойде и взе лампата от коридора.

— Време е за лягане — каза той. — А ти, Никодемус, чудовище такова!

— Да, какво за мен? — попита Нико уморено.

— Това беше идея на Дракан, не моя, но ти обещавам, че само с пръст да докоснеш момиченцето, ще…

— Нищо няма да й направя.

— Не, няма, защото знаеш, че в противен случай аз лично ще се погрижа да не ти остане здрава кост в тялото и чак след това ще ги пусна да ти отрежат главата.

Той погледна гневно Нико. После се обърна към мен и ми кимна.

— Лека нощ, госпожице Тонере. Викайте, ако има нещо. Стаята ни е точно в края на коридора.

— Лека нощ, стражарю. Благодаря, но едва ли ще имам нужда от помощта ви.

Той промърмори нещо, което не можах да чуя, и си тръгна с лампата. В килията настана непрогледен мрак. Само един малък лъч бледа лунна светлина се процеждаше през прозорчето.

— Аз ще спя на пода — рече Нико. — Ти легни на пейката.

— Я стига глупости — възразих му аз и се опитах да звуча като мама, когато се ядоса на Мели. — И двамата можем да спим на пейката. Хем ще се топлим един друг.

— Да, но не бива ти да… По-добре да не се приближаваш до мен — в гласа му се усещаше паника.

— Я стига глупости — повторих аз. — Ти да не си някое чудовище? Нищо няма да ми направиш.

И преди той да успее да ми възрази, аз седнах на пейката до него и положих глава на раменете му.

Никодемус потрепери и въздъхна дълбоко. Може би заради мрака или пък защото след кървавата баня в покоите на Адела не бе усещал допира на друго човешко същество, или просто защото не можеше да се сдържа повече, но той започна да плаче. Плачеше толкова силно, че цялото му тяло се тресеше. Плачеше отчаяно и безнадеждно, без да може да спре. Беше ме прегърнал силно, сякаш само аз можех да го спася.

— Ти си добро чудовище — прошепнах му аз. — Как би могъл някой да се страхува от теб?

След малко раменете му спряха да треперят и дишането му се поуспокои. Но той не ме пусна. Останахме така прегърнати. Беше толкова приятно след дългия, ужасен ден. Самата аз започнах да дишам по-бавно и сънено се прозях. Той се премести малко по-навътре, така че да мога да легна по-добре.

— Странно — промърмори Нико в мрака. — Приличаш на майка си. Но… Нейният поглед ме разкъсваше на парчета и ме караше да се чувствам като най-голямото чудовище на земята. А ти… — той въздъхна. — А ти почти успя да ме накараш да повярвам, че съм невинен.