Дъщерята на жрицата

11. Драко, Драко

В леговището на драконите беше ужасно мразовито. Студът ни лъхна още при решетката. Една част от леговището се състоеше от стари коридори като тези, през които току-що бяхме минали, но повечето от сводовете им се бяха срутили заедно с помещенията над тях, и сега над руините се простираше леденостуденото небе с цвят на индиго. Във фугите и в цепнатините между нападалите каменни блокове и парчетата прогнили греди бяха поникнали мъх и слузести влажни малки гъби. Или пък нищо не растеше.

Много ми се искаше да вземем лампата от стаята на стражата с нас, но Нико каза, че ще е по-добре да я оставим. Той смяташе, че с нея щяхме да виждаме по-добре само осветените места, а сенките в неосветените щяха да се сгъстят още повече и да се забулят в непрогледен мрак. А пък ако се лутахме така, разпръсквайки тъмнината, щяхме да сме много лесна плячка за драконите. Ние стояхме в пространството между двете решетки и се опитвахме да свикнем с тъмата.

Не се виждаше нито един дракон.

— Спят ли нощем? — прошепнах аз.

— Не знам — отвърна ми Нико, като също шептеше.

— По-добре да не разчитаме на това. — Беше намерил копието на Дракан и бе наметнал драконовата кожа на раменете си.

— Ако миришеш като тях, може да решат, че си дракон — отвърна ми той, когато му казах, че наметалото е гадно.

Нико застина, както вървеше до мен. „Ето ги“ — промълви той и посочи с пръст. В началото нищо не виждах. И тогава съзрях нещо, което се плъзна в сенките под един полусрутен свод. Лежаха всичките накуп, шия до шия, опашка до опашка, и приличаха на огромни змии, защото краката им бяха скрити. Може би така се топлеха взаимно. Мама ми беше разказвала веднъж, че смокът, пепелянката и гущерът не могат да задържат топлина в телата си и затова се препичат на слънце по камъните през лятото. За сметка на това обаче можеха да оживеят даже при много ниски температури. „Не бива да си мислиш, че една пепелянка е мъртва само защото лежи неподвижно“ — беше ми казала тя.

Нощта беше много студена. Повечето от камъните в леговището бяха покрити с тънък слой скреж. Може би затова драконите лежаха толкова неподвижно?

— Драко, Драко — прошепна Нико. — Ето ни, идваме.

Той отключи и последната решетка.

— Защо казваш това?

— Кое?

— Ами това — драко-драко?

— Ааа… ами това е латинското им название.

Втренчих се в купчината змиевидни тела. Беше ми напълно безразлично как е дракон на латински.

— Господ да ти е на помощ, ако решат да те изядат! — промърморих аз мрачно.

Нико се усмихна. Как можеше да се смее сега?

— Мисли за тях като за огромни гущери — каза ми той и отвори вратата.

Много ми се искаше просто да претичам колкото се може по-бързо през леговището, но Нико ми беше обяснил, че не бива. Камъните бяха хлъзгави и гладки, а останките от срутените стени само чакаха да паднеш върху тях. Ако си изкълчиш глезена и не можеш да вървиш, някой гладен дракон ще те глътне за нула време. И така, ние тръгнахме напред. Аз се движех плътно до Нико и копието му и не откъсвах очи от драконите, та за малко да се спъна в някаква прогнила греда. И добре, че беше Нико, който ме хвана за ръката и ме задържа, иначе щях да се строполя на земята. Струваше ми се, че сърцето ми бие толкова силно, че може да събуди драконите. А те мърдаха от време на време. В началото купчината беше толкова плътна, че не се виждаше къде започва едното и къде свършва другото чудовище. Но постепенно един дракон се откъсна от останалите.

— Нико — извиках аз с треперещ глас.

— Видях го — отвърна той и стисна копието по-здраво. — Само не спирай!

Лесно му беше да го каже. Краката ми се бяха вдървили, а всяка фибра от тялото ми трепереше, пулсираше и стенеше от ужас. Само драконът да не пристъпи още веднъж към мен…

Но той го направи. Една голяма крачка, две големи крачки, чудовището вървеше бавно напред с приведена до земята глава. То изпълзя от сенките и бледата лунна светлина го обля — люспите му сияеха като седеф, а дългото му тяло се извиваше подобно на блестяща река. Виждах как раздвоеният му език се стрелка вън и вътре от пастта му, сякаш през цялото време се опитваше да улови миризмите, които се носеха във въздуха.

— Продължавай! — прошепна ми Нико и едва тогава осъзнах, че бях спряла. Единственото, което исках да направя, бе да се втурна и да бягам, да бягам, да бягам, без да спра, а вместо това стоях на едно място и не можех да си помръдна краката.

Най-страшното обаче беше, че драконът се движеше толкова бавно. Аз стоях като омагьосана и не можех да откъсна поглед от тялото му, което сякаш лъкатушеше напред. Вече виждах бледите му жълти очи. Той пристъпваше бавно с дебелите си люспести крака. Бавно повдигна глава и тя започна да се поклаща наляво-надясно. Бавно отвори синьо-лилавата си уста, пълна с остри като игли зъби.

Ако Нико не беше с мен, аз най-вероятно щях да си стоя така, взряла поглед в очите, устата и зъбите на дракона, докато той не ме изяде. Но Нико разтърси ръката ми и ме задърпа напред, макар че краката не ме слушаха.

— Стига си го зяпала — каза ми той. — По-добре гледай към вратата. Следи дали се движим в правилната посока. А пък аз ще държа чудовищата под око.

Наложих си да откъсна поглед от дракона и вместо това се съсредоточих върху портата. И тогава осъзнах, че с нас е свършено.

На пътя ни се беше изправило едно от чудовищата. Беше най-високото, най-дебелото и най-дългото от всички. Сякаш изпълваше цялото пространство, което ни делеше от изхода. Чудовището ни гледаше отгоре с жълтите си очи и беше толкова близо до нас, че виждах капките млечнобяла отрова по върха на резците му.

Аз се напишках.

Щях да се радвам да мога да кажа, че посрещнах драконовия поглед спокойно и смело, но не стана така. Изведнъж усетих как по краката ми започна да се стича топла струя и веднага разбрах какво се беше случило.

От гърдите ми се изтръгна някакъв слаб звук, като писукане като птица. Не беше писък, не ми достигаше въздух, а и нямах сили да извикам. Драконът повдигна глава назад, сякаш се готвеше да нападне. В този момент не можех да мисля. Нито за Нико, нито за мама. Главата ми беше като тънка черупка, обгръщаща едно огромно сиво пространство, изпълнено със страх. Скоро всичко щеше да свърши, а аз дори не мислех да се съпротивлявам. Точно като теленцето преди.

Тогава нещо прелетя над главата ми. Жълтите очи изчезнаха. Изведнъж видях, че това, което покри главата на дракона, бе коженото наметало. В този миг някой ме блъсна силно отстрани и аз паднах върху срутения зид, а Нико се хвърли към заслепения дракон. Той мяташе глава, за да се освободи, но наметалото се уви около него и остана да виси там като голям, черен прилеп. Нико заби копието в гърлото на дракона, точно под главата. Заля го тъмен поток кръв, драконът се хвърли назад и Нико изпусна копието. Беше нанесъл точен удар. Драконът падна, все още със закрити от наметалото очи и макар че търсеше да захапе копието със зейналата си паст, беше ясно, че умира. Той риеше с крака и се извиваше, а кръвта продължаваше да се лее от раната в гърлото му, като превръщаше земята в тъмна кал.

Ако огромният дракон беше единственият в леговището, щяхме да се измъкнем без драскотина. Нико стоеше и се взираше в агонизиращото чудовище, сякаш не можеше да повярва на очите си. Не му се случваше всеки ден да убива дракони. Аз се изправих и се почувствах като въшка, една малка незначителна въшка, защото той бе постъпил толкова умно, силно и смело, а аз се бях напишкала в гащите. Но в този миг и двамата се държахме глупаво, защото сега не му беше времето да си мислим за убити дракони и въшки.

Зад нас се чу шум от нокти. Само това успях да осъзная преди другият дракон да нападне. Нико се хвърли отчаяно встрани, претърколи се и понечи да се изправи, но тогава умиращият дракон го удари по гърба с опашката си. Нико падна напред, а краката му останаха под нея. Със същия успех би могъл да се измъкне изпод рухнал ствол на дърво — Нико лежеше затиснат отдолу и нямаше никакъв шанс да се освободи навреме. Другият дракон беше готов да нападне отново. Едно е да се държиш като малка въшка, когато се готвят да те изядат. Съвсем друго е обаче да стоиш и да наблюдаваш, докато драконът се кани да схруска някого, когото харесваш. Нямах нито копие, нито наметало. Но наоколо лежаха купища камъни. Взех един и го хвърлих колкото сила имах. Давин и аз обичахме да замеряме с камъни плъховете в конюшнята вкъщи. А да уцелиш дракон беше много по-лесно. Камъкът удари чудовището точно там, където исках — между очите.

То потръпна и разтърси глава. Аз взех още един камък, прицелих се и го метнах. Драконът бавно отмести поглед от Нико в посока към мен. Точно това трябваше да използвам — че е бавен. Ако не стоях на едно място като глупаво блеещо агне в капан за вълци, той нямаше да ме хване. Направих няколко бързи крачки встрани и хвърлих още един камък. Виках и крещях, мятах камъни и танцувах около чудовището, така че то почти уви врата си на фльонга, докато се опитваше да ме следи с очи.

— Ей, драконе — виках аз. — Глупав дракон! Драко-драко-драко…

В този миг видях с ъгълчето на окото си как Нико се бореше с драконовата опашка и постепенно успя да се измъкне изпод нея. После пропълзя по тялото на мъртвия дракон и изтръгна копието.

— Ела тук, Дина. Зад мъртвия — нареди ми той.

Мъртъв ли — та той все още мърдаше. Но аз разбрах какво имаше предвид Нико. Туловището щеше да ни осигури някаква защита, докато отворим вратата. А наистина трябваше да побързаме, защото купчината змиевидни тела под свода беше изчезнала и още четири дракона се бяха запътили към нас. Хвърлих и последния си камък и се затичах с всичка сила.

Успях да избягам. Втурнах се напред през греди и отломки, без нито веднъж да стъпя накриво, прескочих дългия изопнат врат на дракона и минах зад Нико, който стоеше с вдигнато копие и държеше другия дракон на мушка. И точно когато търсех ключа и вече виждах портата и даже можех да я стигна, точно тогава умиращият дракон вдигна глава за последен път, наметалото се изхлузи от очите му и той отново можеше да вижда. Дори не успях да извикам. Той отвори уста и сключи челюсти около лявата ми ръка.

Острите му зъби пробиха дрехата, кожата и месото ми чак до костта. Драконът нямаше сили да започне да ме мята, както правеше Пес с плъховете, които улавяше. Главата му отново се отпусна на земята, а аз я последвах и застанах на колене до него, с ръка в устата му. Едното му жълто око ме гледаше и аз знаех, че никога няма да отпусне захапката си, даже и след като умре. Всъщност не болеше толкова, колкото можеше да се очаква. Ръката ми почти веднага стана безчувствена. Само че не можех да помръдна.

— Нико — прошепнах аз, защото нямах сили да викам.

Мракът се сгъсти още повече и единственото, което виждах, беше жълтото око на дракона. Чух обаче ужасения глас на приятеля си.

— Дина!! Не…

Изведнъж драконът отпусна хватката си. Нико беше пъхнал копието в края на устата му и беше разтворил челюстта му. Ръката ми се освободи, но остана да виси на рамото като безжизнено парче месо. Като в просъница видях как Нико вдига ключовете от мястото, където ги бях изпуснала, и отключва портата. Ами другият дракон? Ами другите дракони? Защо не ни нападаха?

— Виж дали можеш да се изправиш… Дина, хайде, не бива да се предаваш точно сега…

Нико ме хвана за здравата ръка и ми помогна да стана. Олюлявайки се, със сковани крака и замъглен поглед, аз успях да измина последните стъпки до портата. Строполих се на колене веднага щом Нико затръшна вратата, но вече знаех, че съм в безопасност. Погледнах през металните прътове и разбрах защо останалите дракони не ни бяха нападнали. Бяха прекалено заети. Бяха започнали настървено да гризат тялото на мъртвия си другар.