Дъщерята на жрицата

10. Призрачната дама

Стаята на стражите в другия край на коридора беше празна. Дракан най-вероятно ги беше отпратил, за да няма свидетели на онова, което възнамеряваше да извърши в килията. Това беше добре дошло за нас, защото щеше да ни е трудно да обясним накъде сме тръгнали, докато той лежи там мъртъв или умиращ. Аз предпазливо надникнах в коридора отвъд стаята, но и там нямаше никого.

— Остани тук — прошепнах на Нико. — Ще доведа мама.

Той кимна, свлече се по стената и седна. В караулната имаше само една доста опушена газена лампа, но дори и на нейната жълтеникава светлина се виждаше, че Нико е мъртвешки блед. Това, от което той имаше нужда, бяха помощ и почивка, а не рисковано бягство през коридорите на тъмницата и пещери, пълни с дракони. Щяхме да минем през леговището им, но мама щеше да е с нас и нямаше да се наложи да се крием. Тя щеше да обясни, че Нико е използвал ножа при самозащита или по-точно, за да защити мен. Тя беше Жрицата на срама. На нея трябваше да повярват, даже ако не искаха да повярват на нас. Поне така си казвах, докато вървях по коридора и се изкачвах по каменната стълба. А и си мислех, че самите дракони няма да посмеят да закачат мама.

Вратата не беше заключена. Отворих я и се шмугнах в стаята. Лунната светлина се процеждаше през големия сводест прозорец — същия, на който преди цяла вечност, както ми се струваше сега, с мама бяхме играли на „Четно или нечетно“. Завесата на единия алков3 беше спусната, но аз чувах, че вътре има някой.

— Мамо — прошепнах аз и дръпнах завесата. — Събуди се, мамо, трябва да ми помогнеш… — изрекох аз и спрях, защото жената, която спеше в алкова, не беше майка ми. Никога по-рано не бях я виждала.

Тя отвори очи. „Направи ли го?“, започна тя, и чак тогава ме видя. „Коя си ти?“, попита ме тя и се втренчи в мен с безизразни очи. От нея се носеше странна сладникава миризма на застояло, както когато си забравил да смениш водата на букет цветя и стъблата са започнали да загниват. Бузите й бяха толкова изпити, че лицето й приличаше на череп, но в тънките й пръсти имаше достатъчно сила, за да ме хване за брадичката. „Дай да те погледна…“ Тя повдигна лицето ми, така че лунната светлина го огря. „Дъщерята на Жрицата. Тя е майка ти, нали?“

— Къде е? — попитах я аз. — Къде е мама?

— Не е тук — отвърна ми жената и затърси нещо под възглавницата си. — Но ако изчакаш малко, ще ти покажа…

Така и не дочаках да чуя, какво ще ми покаже. Изведнъж разбрах защо мирише така — парфюмът й не можеше да притъпи миризмата на драконовата кръв. А това, което измъкна изпод възглавницата, беше нож.

Аз се хвърлих назад толкова рязко, че се подхлъзнах и паднах. Между мен и непознатата жена затанцува облак бял пух. Явно тя беше разпрала възглавницата, докато замахваше с ножа, и сега я метна ядосано встрани, мъчейки се да се освободи от чаршафа и одеялата. Запълзях назад, стигнах до масата и я запратих към нея. Масата я събори и затисна. Жената се опита да се освободи с едната от костеливите си ръце, но за да успее, трябваше да си помогне и с другата, а не искаше да пусне ножа. Аз се опрях на стената, изправих се и тръгнах заднешком към вратата. Пухът от възглавницата се стелеше като сняг на фона на лунната светлина. Жената в пристъп на ярост заби ножа в плота на масата, отметна глава назад и извика пронизително и съскащо като плъховете, които Пес понякога улавяше. За миг ми се стори, че времето спря. Синьо-сивата кувертюра от леглото се беше разпростряла на пода и изглеждаше, сякаш жената седи върху леден къс. Дантеленото й бяло боне беше паднало и дългата й черна коса се спускаше като водопад по раменете — стигаше почти до кръста й. Беше гарвановочерна, като нощта. Само на две места имаше тебеширенобели кичури, по един от всяка страна. Тъмните й очи ме гледаха втренчено от средата на восъчното й лице. Студенината им ме вцепени — почувствах хлад, не можех нито да мисля, нито да се движа. Направих една последна крачка с вдървените си крака, излязох в коридора, затърсих с ръка вратата и я тръшнах. После се облегнах на нея с цялата си тежест и започнах да прехвърлям ключовете от връзката на Дракан. От стаята се чуха грохот и трясък — жената се беше освободила от масата. Пъхнах един ключ в ключалката, но не беше който трябва. Тя се опита да отвори вратата и макар да бе кожа и кости, се оказа по-силна от мен. Вратата се открехна леко под натиска й, но аз успях да я затръшна отново. Пробвах с друг ключ. И той не стана. После — с трети… Ключалката изскърца и поддаде, макар и трудно, но това беше точният ключ. Аз натиснах с всички сили и усетих как нещо вътре в ключалката помръдна и тя изщрака силно и отчетливо. Жената отново извика и заудря вратата с ножа, но тя беше масивна, от дъб, така че нямаше как да я пробие.

Известно време постоях така и дишах дълбоко, а непознатата викаше и удряше по вътрешната страна на вратата. Не исках да съм тук. Исках да съм вкъщи, да се пренеса там на мига. Вкъщи, където кухнята ухаеше на сок от бъз и печени ябълки, където Мели ме молеше за мед, където Пес лежеше пред огнището и се пощеше всеки път, щом го ухапеше бълха. Вкъщи, в леглото си; вкъщи при Давин; вкъщи при мама; вкъщи, където никой не се опитваше да ме удуши, да ме наръга с нож или да ме изяде. Аз изхлипах силно, ноздрите ми запариха, а очите ми се напълниха със сълзи, които бавно започнаха да се стичат по бузите ми. Бях на косъм да се откажа. Да се свия пред вратата и да чакам някой да дойде и да ме спаси. Но Нико не можеше да чака. А и мама определено не беше тук. Аз подсмръкнах още веднъж и изтрих очите и носа си в ръкава. След което се затичах надолу по стълбата, през коридора и право към стаята на пазачите.

Нико седеше, където го бях оставила, но когато ме видя, бързо се изправи на крака.

— Дина — дишането му се беше поуспокоило благодарение на кратката почивка. — Изглеждаш сякаш… Какво се е случило?

— Мама я нямаше там — промълвих аз, а плачът заплашваше да сподави и без друго немощния ми глас. — Там имаше една… призрачна жена, която се опита да ме намушка с нож!

Той сложи ръка на рамото ми, а аз не можах да се сдържа, прегърнах го през кръста и се сгуших в него. Той ме погали по ръката и докосна бузата ми.

— Колко си студена! Дина, не мисля, че съществуват призраци. Не и тук, във всеки случай.

— Тя не беше призрак. Беше жива, съвсем истинска, само че… — опитах се да му обясня как изглеждаше.

— А, това е дама Лизеа. Леля ми. Майката на Дракан. Тя е болна, затова изглежда толкова слаба.

Избърсах сълзите си с ръка. Майката на Дракан, значи, това обяснява защо ме нападна. Само че тя нямаше как да знае, че синът й е мъртъв. Или по-точно, че може би е мъртъв.

— Но, Дина, сигурна ли си, че е имала нож? Не може ли да си се заблудила? Да е било нещо друго?

Аз поклатих глава.

— Нож беше.

Все още го виждах съвсем ясно пред себе си, светъл и блестящ на лунната светлина, дълъг почти колкото разстоянието от китката до лакътя ми.

— Раздра възглавницата си с него. Цялата стая беше в пух.

— Добре, но ти какво направи? Къде е тя сега?

— Заключих я в стаята.

Той ме хвана за раменете и леко ме отдалечи от себе си.

— Така, значи си я заключила. — Нико започна да се смее, малко дрезгаво, защото все още не му достигаше въздух, но определено се смееше. — Знаеш ли какво, мисля да поседна малко. Ако почакам така, за няколко часа ще превземеш целия замък сама.

Само че нямаше да го оставя да се измъкне така.

— Идваш с мен — сопнах му се аз ядосано. — Няма да мина покрай драконите сама!

Той отново стана сериозен.

— Дина, аз само се шегувах. Никога не бих те изоставил. — Той леко стисна едното ми рамо. — А сега по-добре да измислим как да се справим с драконите.

— Не може ли да изчакаме, докато съмне?

Сега той поклати глава.

— Не. Ако искаме да се измъкнем оттук, без да ни видят, трябва да използваме тъмнината.

Стиснах силно очи за миг, за да прогоня окончателно сълзите.

— Е, щом това е единственият начин — казах аз колкото се може по-спокойно, — най-добре да тръгваме.

Той кимна.

— Да, права си. И без това нямаме много време.

И така, ние взехме драконовата кожа и лампата от стаята на стражата и се отправихме към леговището на драконите.