Дъщерята на жрицата

18. Роза

Така срещнах Роза. И ако не бях толкова изтощена, сигурно и две думи нямаше да си разменим, защото просто щях да се махна. Но аз нямах повече сили. Бях се борила с убийци, с дракони, с призрачни дами и огромни стражари. Един сънлив и уплашен момичешки глас не можеше да ме стресне, независимо колко ножа имаше притежателката му.

— Тук сигурно има място и за двете ни — казах аз. — Иначе ще трябва да си търсиш друго скривалище, защото тази нощ аз няма да направя и крачка повече.

Настана кратко мълчание. Беше толкова тъмно, че виждах лицето й като една малко по-светла сянка с две очи, които слабо блестяха.

— Колко странно говориш — рече ми тя. — Откъде си?

— От Биркене — отвърнах й аз, преди да ми хрумне, че едва ли беше умно да разкривам твърде много за себе си. Дали целият град знаеше къде живее Жрицата на срама?

— Къде е това? — поинтересува се тя. — Някъде дълбоко в провинцията?

По интонацията й пролича, че „някъде дълбоко в провинцията“ всъщност означава „много си тъп и бавен“. Така го каза, сякаш… Но бях прекалено уморена, за да споря.

— Да — казах аз. — Много навътре…

Стената с комина беше по-топла, отколкото очаквах. Клепачите ми се затвориха, а тялото ми спря да трепери.

— Защо си толкова мокра? — попита ме момичето от мрака.

— Вали — отвърнах й кратко аз.

— Не чак толкова силно — гласът й прозвуча напрегнато и подозрително. — Преследва ли те някой?

— Не-е-е — излъгах я аз. — Не можеш ли да замълчиш и да ме оставиш да поспя?

— Да, но просто… — каза тя. — Защо иначе ще се криеш тук?

— А ти защо си криеш? Аз се нуждая само от място, където да преспя.

Момичето замълча за миг.

— Добре, щом така казваш — отвърна ми то, но не мисля, че ми вярваше.

Поради някаква причина обаче вече не звучеше толкова подозрително. Сякаш това, че някой може би беше по петите ми, го поуспокои. Странно момиче. Но аз бях прекалено уморена, за да се чудя, да мисля или да правя каквото и да било друго, освен да спя.

Някой ме ръгна с лакът.

— Ей! Ей, хъркало! Събуди се!

Отворих очи. Не беше съвсем светло, но и нощта почти си бе отишла.

— Премести се. Искам да изляза, а ти ми пречиш.

Аз с усилие извърнах глава. До мен лежеше момиче с чорлави руси плитки и ме буташе. Коя е тя? Къде съм? И защо се чувствам толкова зле?

Тогава изведнъж си спомних всичко. Мама. Дракона. Днес беше денят. Днес беше, а аз лежах под една каруца в някакъв заден двор в Скиденстад, докато Нико и учителят Маунус мислеха, че съм при Вдовицата. А момичето със светлите плитки беше същото, с което делих едно скривалище през последните часове на нощта. Светкавично отново затворих очи, за да не срещна погледа й, но тя не забеляза.

— Хайде, мързел такъв. Размърдай се!

— Да, добре, само по-спокойно — измърморих аз, като самата хич не бях спокойна и понечих да се надигна.

В мига, в който помръднах, ухапаната от дракона ръка започна да ме боли толкова силно, че останах без дъх. Няколко сълзи се промушиха през затворените ми клепачи и се търколиха по бузите ми.

— Какво има? — попита ме момичето.

— Аз… ударих си ръката — процедих през стиснати зъби.

Туп, туп, туп — пулсиращата болка скоро трябваше да спре.

Сламата, която беше използвала за легло, прошумоля.

— Да, виждам — каза ми момичето. — Кървяла е — даже много е кървяла.

Аз отворих очи и погледнах сама. Беше право. Целият ръкав от лакътя до китката ми бе покрит с тъмни петна засъхнала кръв. А аз се бях надявала да стигна незабелязано до къщата на Вдовицата. Всеки, който видеше тази ръка, щеше да се вгледа в мен.

Крадешком огледах момичето. Пуловерът му представляваше някаква неясна смесица от кафяво, жълто и бяло, най-вероятно беше изплетен от остатъци прежда. Носеше и черна, дълга до петите пола.

— Какво искаш, за да си сменим дрехите? — попитах я аз.

— Знаех си! Някой те преследва!

Направих се, че не съм я чула.

— Мога веднага да ти дам четири шилинга — отвърнах аз. — Ще получиш повече, като дойдеш да си вземеш дрехите от… едно място, за което ще ти разкажа по-късно.

Тя помисли малко.

— А откъде да знам, че няма да ме измамиш? Четири шилинга са доста малко за тези дрехи.

Не знаех какво да й отговоря.

— Няма да те измамя…

Не разполагах със солиден довод, който да я убеди.

— Нови са ми — добави тя и прокара ръка по полата си. — Една от жените, чиито дрехи мама пере, й ги е дала и са много запазени. Голям скандал ще се вдигне, ако, ако…

Тя млъкна и се опита да улови погледа ми, но аз, разбира се, гледах встрани. Не мисля, че можех да добавя още нещо. Само стоях неподвижно и се държах за ръката, докато я чаках да реши.

— Ела с мен вкъщи — каза тя внезапно. — Можеш да вземеш старата ми пола, и без това за нищо не става вече. И пуловера. Него веднага ти го давам.

Сега аз не знаех дали мога да й се доверя напълно. Вкъщи… Какво правеше тук, щом имаше дом? А ако тръгнех с нея, какво щях да правя, ако се беше досетила коя съм? Или пък мислеше, че преследвачите ми щяха да платят за мен. Но какво можех да сторя? Нямах много възможности. А и въпреки всички приказки за ножове и така нататък, нямаше вид на измамница.

— Е? — попита ме тя. — Идваш ли?

Аз кимнах.

— Да.

— Да тръгваме тогава.

Тя съблече пуловера си и ми го подаде. Тогава разбрах, че не само аз имах основания да се оплаквам тази сутрин. Шията и раменете й бяха целите синьо-черни, сякаш бе паднала или някой я беше бил. Тя видя, че гледах синините й, но нищо не каза.

— Как се казваш? — попитах я аз.

— Роза. А ти?

Дали хората знаеха името на дъщерята на Жрицата? За миг се изкуших да измисля някакво име, ей така, за всеки случай. Но нещо ме накара да се откажа. Предчувствах, че щеше да ми струва скъпо да излъжа Роза.

— Дина.

Не остана изненадана, че чува име на момиче. Може би защото бяхме говорили в тъмното, когато не можеше да види момчешките ми дрехи. Тя само кимна, изплю се в ръката си и ми я подаде, както правят хората, когато сключват сделка. Аз също се изплюх в моята и ги стиснахме. Не мисля, че някоя от нас знаеше за какво точно се бяхме договорили, но все пак имахме усещането, че можем да си вярваме.

Роза живееше в една от най-малките къщи, които някога бях виждала. Влизаше се през една порта и после се вървеше нагоре по стълба, не по-широка от горска пътека. И там, точно над портата, живееше семейството й.

— Трябва да си тиха — прошепна ми тя, докато се качвахме по стълбата. — Най-добре да не ги будим.

Домът й се състоеше само от една стая — тясна и дълга. Единият й край беше изцяло зает от два алкова, а зад завесата се чуваше хъркане. Въздухът беше застоял и миришеше на бира и неизхвърлени нощни гърнета. Радвах се, че не живея тук, но все пак не беше ли по-добре от купчина слама под някаква каруца? Роза приклекна до един сандък, долепен към стената в близост до единия алков. Когато вдигна капака, сандъкът проскърца, не много силно, но явно достатъчно.

— Роза? Ти ли си?

Някой се размърда зад едната завеса, а от другата продължи да долита гръмко хъркане.

— Да, мамо — прошепна Роза. — Спи си.

— Къде беше?

Майката на Роза се показа зад едната завеса. Беше сънена, с къдрава, разрошена, посивяла коса. Не звучеше ядосано или притеснено, само уморено. Според мен, приличаше повече на баба, отколкото на майка. Във всеки случай, бе много по-възрастна от моята. Голите й крака, които се показваха под нощницата, бяха кльощави и набръчкани като на кокошка.

— Навън — сопна й се Роза.

Ех, ако аз отговорех така на мама… Но майката на Роза само въздъхна и сведе поглед, сякаш се срамуваше от нещо.

— Това е неговата къща, момичето ми — каза тя. — Той е господарят тук сега.

— Да, и той все това повтаря — отвърна й Роза силно, троснато и горчиво.

— Тихо, момиче… — изшътка майка й.

Но беше късно. Силното хъркане спря и леглото изскърца.

— Какво, по дяволите, сте се разкудкудякали? — изръмжа някакъв глас от другия алков и някой дръпна завесата толкова рязко, че пръстенът, който я държеше, се отпра и тя се свлече на земята. Оттам ни гледаше ядосано млад мъж с кръвясали очи.

— Кой, по дяволите, е това? — попита той и ме посочи.

— Един от моите приятели — отвърна му Роза сопнато. Веднага си тръгваме. Продължавай да спиш.

— Кой може да спи на такъв шум, дяволите да ви вземат? И защо си пъхаш мръсните ръце в сандъка? Какво мислиш да вземеш?

— Нищо, което да не е мое!

— Твое… Ти не притежаваш нито една троха и дрипа, която да не съм купил аз. Махни си ръцете от сандъка и изчезвай преди да съм ти дал един хубав урок кое е твое и кое е мое, малка крадла такава!

— Ако някой тук е крадец… — закрещя Роза разпалено, но майка й се намеси.

— Не викай така на брат си, Роза — рече тя, после се обърна към младия мъж. — Аун, тя не искаше да бъде толкова груба…

Аун не отговори. Само изскочи от алкова, избута майката на Роза настрана и затръшна капака на сандъка, та за малко да премаже пръстите на Роза. После стъпи с единия си бос крак върху капака, наведе се леко напред и се втренчи от съвсем близко разстояние в лицето и.

— Къде прекара нощта, момиче?

— Никъде.

— Нали знаеш какво се случва на момичета, които обикалят улиците посред нощ? Свършват като Каси общата. Дванайсет шилинга за сеанс. Така ли смяташ да ми плащаш за подслона и храната?

Роза стоеше съвсем неподвижно. Изобщо не отстъпи назад, но и нищо не каза. Челюстта й беше толкова напрегната, че трепереше.

— Щом няма да плащаш, ще трябва да се научиш да слушаш.

Аун бавно сложи ръката си на врата й — точно там, където той си беше синьо-черен и отпреди. Помислих си, че малко прилича на драконите. Движеше се като тях — бавно, почти лениво… И въпреки това бе опасен и всяваше страх. Беше гол, като се изключи лененият панталон. Гърдите му бяха широки и мускулести. Имаше къдрава кафява коса, дълга до раменете, която блестеше като плод на кестен на слънцето. Ако не бяха кръвясалите очи, той беше точно онзи тип мъж, пред когото Сила би хихикала и пърхала със сините си като метличина очи. Аз самата не бих го докоснала дори и с маша. Макар че, май ми трябваше точно маша — една голяма, тежка маша, с която здравата да го цапардосам. Как можеше да се държи така с Роза? Все пак беше неин брат?

— Доколкото си спомням, вчера вечерта ти наредих нещо. Помниш ли?

Роза продължаваше да мълчи. Виждах как той затяга хватката си около бедния й насинен врат.

— Помниш ли, мърло?

Не последва отговор. Кокалчетата му съвсем побеляха, толкова силно я стискаше. Накрая Роза лекичко кимна.

— Какво ти казах да направиш? А?

Роза погледна майка си, сякаш й казваше: „Направи нещо. Спри го.“ Но майка й просто седеше на ръба на леглото, малка, стара и премръзнала, и гледаше втренчено в пода.

— Какво ти казах? — процеди той през зъби.

После я разтърси толкова силно, че ако тя беше плъх, със сигурност щеше да й счупи врата.

— Каза, че трябва да лъсна ботушите ти — промълви Роза с тънък гласец.

— А ти направи ли го?

Мълчание. След което Роза малко се поизпъчи.

— Сам си ги лъсни.

Не беше по-силно от шепот, но Аун застина от почуда, като не вярваше на ушите си.

— Какво каза?

— Казах, че можеш сам да си лъснеш ботушите!

Роза стоеше изпъната като струна и му крещеше право в лицето, а брат й приличаше на ударен с мокър парцал. За миг постояха така. След това той толкова силно я зашлеви, че я запрати в стената в другия край на тясната стая.

— Ах, ти, нагла мърло! — брат й я вдигна и я зашлеви и по другата страна.

— Аун… — намеси се майката, но това беше само едно глухо, укорително проскимтяване. — Тя все пак ти е сестра!

— Не ми е сестра! — изкрещя Аун и дръпна Роза за едната светла плитка. — Тя е копеле, което си заченала от друг, не от баща ми, и на мига ще я изритам от къщи!

Той я завлачи през стаята и я избута през вратата в студения коридор.

— Изчезвай, копеле! — изрева Аун. — И вземи и приятелчето си, което и да е то!

Вероятно постъпих глупаво, но не можах да се въздържа.

Когато се обърна към мен, го погледнах в очите.

— Колко си жалък.

— Какво, по дяволите…

— Наистина ли си толкова зъл? Наистина ли си такъв страхливец?

Той пусна плитката на Роза и, изглежда, съвсем загуби дар слово, но аз не бях свършила.

— Правиш се на голям мъж, а? Толкова си едър и силен, че си позволяваш да удряш малки момиченца. Господарят в къщата! Да, какъв господар само! Да ти кажа ли от какво най-много те е страх? Да го направя ли? Ужасно те е страх, че в действителност ти се подиграваме. И знаеш ли какво? Наистина го правим. Във всеки случай ти си го заслужаваш!

Той приличаше на вол, който са ударили с нещо по главата. Не го изпусках от поглед, макар че беше свел глава. Задъхваше се и пъхтеше и малко му оставаше да се разплаче. Без да каже и дума, той избута Роза, заклатушка се надолу по стълбата и излезе.

Роза и майка й ме гледаха втренчено, сякаш изведнъж ми бяха пораснали три глави.

— Как го направи? — прошепна Роза. — Защо не те удари?

— Явно все пак има някакъв срам — казах аз сухо. — Но не е сигурно колко дълго ще го държи. Вземи каквото ни трябва от сандъка и да тръгваме. Нямам много време.

Роза ме придружи, за да ми покаже пътя до къщата на Вдовицата и да си получи полата обратно. А може би и защото не искаше да си е вкъщи, когато Аун се върнеше. Беше изровила някакъв шал, който увих около главата си. И така ние вървяхме, хванали от двете страни една от кошниците на майка й. Бяхме просто две момичета, които носеха пране. След малко забелязах, че Роза подсмърча.

— Какво има? Боли ли те? — попитах я аз, защото знаех, че Аун я беше ударил.

— Не.

— Добре, но тогава какво…

— Нищо — тя подсмръкна.

Аз пуснах кошницата на земята и Роза беше принудена да спре.

— Роза…

— О, я стига — сопна ми се тя с гневен и едновременно разплакан глас. — Много добре знам какво си мислиш за нас. За мен. За мама. Но не ми пука. Разбираш ли? Все ми е тая!

— Роза…

— Какво като съм незаконно дете? Да не би аз да съм виновна? А пък и незаконните деца имат право на живот…

— Никога не съм казвала….

— Не, и не е нужно да казваш каквото и да било. Нито един път не ме погледна, след… след това, което Аун наговори за мен.

А, това ли било… Аз не бях я поглеждала нито преди, нито след като Аун реши да се прави на господаря вкъщи. Но тя го забеляза едва сега.

— Роза… и мама не е омъжена.

— Тогава не разбирам защо ми се правиш на важна!

— Не ти се правя на важна…

— Тогава защо не ме поглеждаш?

Аз притворих очи. Харесвах Роза. Тя беше борбена и честна. Никога не би те подвела като Сила, и не би обърнала гръб на приятел като Сася, дъщерята на кръчмаря. Беше достатъчно смела, за да застане пред противния си по-голям брат и да му каже, че може сам да си лъсне ботушите. В дъното на душата си се бях поразмечтала. Че всичко ще се нареди, че ще спасим мама и ще разобличим Дракан, че с Роза ще си останем приятелки за цял живот… Но сега Роза сякаш разби тези мечти на пух и прах. Защото беше права. Какви приятелки щяхме да сме, след като не можехме да се погледнем в очите.

Аз бързо се огледах наоколо и я дръпнах заедно с кошницата в един тесен, пуст проход между две къщи.

След това вдигнах бавно очи и я погледнах.

— Майка ми има три деца и никога не е била омъжена. Рядко се случва Жриците на срама да встъпват в брак.

Роза се втренчи в мен. И двете й страни бяха червени и подути от плесниците на Аун, а зелените й очи бяха пълни със сълзи, но най-вече — с почуда.

— Жрици на срама… — ясно беше какви мисли й се въртяха в главата. — Ти си дъщерята на Жрицата!

— Да. Дина Тонере.

Аз зачаках. След малко погледът на Роза щеше да започне да бяга и тя щеше да го отмести. Сигурно щеше да нарече майка ми вещица, а мен — дяволско изчадие, както правеха останалите.

Но Роза не извърна очи.

Все още продължаваше да ме гледа.

Тогава картините затанцуваха между нас, както стана онази нощ в килията с Нико. Аун, който я удря. Аун, който удря майката. Другите деца от улицата, които тичат след нея и крещят: „Копеле! Копеле!“. Да, тя се срамуваше. Срамуваше се ужасно много, силно и дълбоко. Но нямаше основание да го прави!

Не знам точно защо постъпих така. Беше тъкмо обратното на това да засрамиш някого и все пак беше почти същото. Показах й нея самата. Показах й смелата, борбена, честна Роза, която аз бях видяла. Показах й, че всъщност изобщо не ме интересува дали мама е омъжена или не. Показах й, че не е нейна вината, задето Аун я бие. Нито когато удря нея, нито когато удря майка й. Тя беше опърничава. Съпротивляваше се. Но накрая успях да я освободя от срама.

Бавно се върнахме в прохода — при калдъръма, стените и кошницата с прането. Погледнах Роза, но този път с други очи, по-обикновени. Сълзите продължаваха да се стичат безшумно по бузите й. Тя мълчеше. Но хвана ръката ми.

Трябваше да й обясня още много неща и аз го направих колкото се може по-бързо. Разказах й почти всичко. Единственото, което премълчах, бе къде се криеха Нико и учителят Маунус. Не посмях да й кажа — сигурна бях, че Роза никога нямаше да ги издаде доброволно, но всичко можеше да се случи.

Когато свърших, Роза не започна да ни губи времето с приказки от рода на „Ах, колко тъжно“ или „О, колко ужасно“. Тя само вдигна отново кошницата и промълви: „Тогава по-добре да побързаме“. Нямаше нужда да казва нищо повече. Знаех, че вече не съм сама.

Личеше си, че Роза е отраснала в Дунарк. С нея стигнахме до църквата „Света Адела“ и къщата на Вдовицата два пъти по-бързо. Огледах се внимателно, но никой не ни беше обърнал особено внимание.

— Ела — казах й аз и отворих вратичката към градината, пълна с билки. — Сигурно ще ни приготви закуска.

— И на мен ли? — попита Роза с недоверие. — Та тя изобщо не ме познава…

— И на теб — отвърнах и аз. — Тя си е такава.

Аз потропах на синята кухненска врата и почти веднага отвътре се чу гласът на Вдовицата: „Влез“. И отново стоях в стаята с множеството етажерки, която служеше отчасти като кухня, отчасти като билкарница, а малко напомняше и на лабораторията на учителя Маунус.

— Дина! — извика Вдовицата с уморено и същевременно напрегнато изражение.

— Добър ден, госпожо Петри — поздравих я аз. — Това е приятелката ми Роза…

И изведнъж млъкнах, защото в кухнята се беше появил нов мирис. Преди тя ухаеше толкова уютно на мента, чесън и други растения, които и мама използваше. А сега се усещаше сладникавият аромат на дима от лула.

Обърнах се. Зад мен, на пейката до вратата, седеше главният стражар на крепостта и изпускаше сиви колелца дим с глинената си лула.

— А, ето те и теб най-накрая, малка измамнице — каза ми той. — Очаквахме те.