Седрик замина на сутринта след Зимното слънцестоене, а изпитните резултати излязоха няколко дни по-късно. Пристигнаха с Джаспър и госпожица Гарисън, една от шивачките на Бляскавия двор. Тя искаше незабавно да започне да моделира тематичните ни облекла. Мистрес Мастърсън влезе невъзмутимо в библиотеката, където всички чакахме тревожно, насядали в спретнати, прилежни редици. Тя подпря поставения в рамка списък на полицата на камината, а после отстъпи назад. Последва моментно колебание, а после излязохме от редиците, за да се струпаме напред и да погледнем.
В списъка бяха показани резултатите на всички момичета в четирите имения. Веднага намерих името си – точно в средата, както някога се бях надявала. Беше добър резултат, а резултатите помагаха само при решението на Бляскавия двор кои момичета да изпрати в Адория. Един заможен мъж, очарован от вида на някое момиче, може и да не се интересуваше как се е класирало на изпитите, но онези с най-високите резултати щяха да имат повече шансове да срещнат въпросния господин.
Мира, застанала до мен, нададе леко възторжено възклицание. Открих името ѝ няколко имена над моето, на достойното за уважение седмо място сред момичетата от всички имения, и с едно място по-високо от името на Клара.
– Можеш ли да повярваш? – попита Мира. – Може би в крайна сметка няма да ми се наложи да чистя подове. – Около нас стаята жужеше от бъбренето на други момичета.
Прегърнах я:
– Разбира се, че мога да го повярвам. Много се тревожеше за акцента, но положи толкова старания във всички други...
Проплакването на познат глас ме накара да млъкна рязко. Моментално зърнах Тамзин, застанала на отсрещния край на групата, с широко разтворени очи. Обърна се слисано съм мистрес Мастърсън:
– Как така съм класирана трета? Момичетата над мен имат същия резултат като мен! – Един бърз оглед на списъка ми показа, че на първо и второ място са две момичета от други имения.
– Да – съгласи се мистрес Мастърсън. – Всички се постарахте – беше много впечатляващо. Всъщност в крайна сметка всичко се свеждаше до естетиката. – Тя кимна към госпожица Гарисън. – Уинифред, първото момиче би изглеждало толкова прекрасно в цветовете на диаманта. Рубинът е следващият скъпоценен камък, а това очевидно не би прилягало на косата ти. Така че третото място като сапфир изглеждаше като най...
– Сапфир ли? – прекъсна я Тамзин.– Сапфир? Всеки знае, че зеленото е най-добрият цвят за мен. Смарагдът не е ли по-скъпоценен от сапфира?
– Зеленият ми плат още не е пристигнал – каза госпожица Гарисън. – Няма вероятност да се появи до последната седмица преди отплаването ви.
Мистрес Мастърсън кимна:
– А категориите са доста гъвкави – това, към което се стремим, е по-скоро определена цветова гама от скъпоценни камъни. Сметнахме за най-добре просто да продължим със сапфира, за да може тя да се заеме с изготвянето на гардероба ти. В противен случай ще работи в последната минута.
Тамзин фиксира шивачката с остър поглед:
– Е, може би може да шие малко по-бързо, по дяволите.
– Тамзин! – изсъска мистрес Мастърсън, преобразявайки се отново в строгата преподавателка, която познавахме. – Държиш се неуместно. Ще приемеш сапфира и ще бъдеш благодарна, че си сред трите с най-висок резултат. И ще си мериш приказките.
Ясно ми беше, че Тамзин е все още разстроена, но тя си пое дълбоко дъх и видимо се успокои, преди да заговори отново:
– Да, мистрес Мастърсън. Моля за извинение. Но мога да се явя отново на изпитите, на които съм се представила слабо, нали?
– Да, разбира се. Всяко момиче може. Макар че, честно казано, при класиране с деветдесет и девет процента няма кой знае какво друго за постигане.
– Съвършенство – отвърна Тамзин.
Повечето момичета бяха доволни от резултатите си. Дори най-ниско класираните пак щяха да бъдат ослепително представени в Адория, а повторното изтърпяване на изпитите не беше особено привлекателен вариант.
Госпожица Гарисън и помощничките ѝ се заловиха да вземат мярка на всички и да вдигат парчета плат пред тях, докато се решаваха другите мотиви с представянето на скъпоценните камъни. Приближих се до мистрес Мастърсън и попитах дали мога да положа отново изпитите.
– Разбира се – каза тя с изненадан вид. При положение че винаги бях толкова посредствена, подобна инициатива сигурно бе неочаквана. Тя затършува из някакви книжа и извади лист с разбор на резултатите ми, разпростиращ се подробно върху всяка област. – На кой би искала да се явиш отново?
Почти не погледнах листа:
– На всичките.
– Всичките ли? – повтори тя. – Това почти никога не се случва.
Вместо отговор свих рамене.
Тя посочи два резултата:
– Представила си се много добре в тези области. Съмнявам се, че е необходимо.
– Все пак бих искала да го направя.
Тя се поколеба и кимна рязко:
– Ще е нужно известно планиране, за да се срещнеш с всички преподаватели, но това е право на всяко момиче. Между нас казано, през цялото време, откакто правя това, повечето момичета, които се явяват отново на изпитите, повишават резултата си само с няколко точки. В момента госпожица Гарисън и аз сме те класирали като аметист, а виолетовите ѝ платове са великолепни. Няма вероятност резултатът ти да се промени достатъчно, за да е нужно подготвяне на нов цветен мотив, а и би ли го искала наистина?
– Искам да се явя отново на изпитите – повторих.
– Много добре. Междувременно обаче все пак ще ти вземем мярка, за да може госпожица Гарисън да се заеме с подготвянето на гардероба за аметиста.
Беше права за платовете. От всички, които госпожица Гарисън беше донесла, онези с цвят на аметист бяха сред най-красивите. Тя вдигаше парчета лавандулова коприна и пурпурно кадифе и цъкаше одобрително с език всеки път.
Но едно момиче аметист нямаше да донесе на Седрик комисионната, която му трябваше.
– Имаш подходящите цветове, за да се представиш добре като който и да е скъпоценен камък – отбеляза тя. – За някои от другите момичета първоначално планираните палитри от цветове няма да свършат работа.
Мира беше такъв случай. Бяха решили, че нейният цветови мотив ще бъде топаз, но след като я накараха да пробва някои от платовете, стана ясно, че жълто-кафявите платове просто не ѝ подхождаха.
– Наситено червените нюанси са правилният избор – каза госпожица Гарисън на мистрес Мастърсън. Погледът на шивачката се спря върху Клара. – Бихме могли да ги разменим – да облечем Мира в гранатови мотиви.
Джаспър, който следеше разговора, кимна в знак на съгласие:
– Той е съвсем малко по-ценен от обикновен камък, така че може би е подходящ.
Нямах възможност да се засегна от оскърблението към приятелката ми, защото намръщеното изражение на Клара ми подсказа колко много я разстройваше промяната. Това компенсираше много неща. След това я чух да мърмори пред Каролайн: „Мразя жълто. Винаги ме прави да изглеждам болнава“.
Тамзин беше една от последните, които приключиха с пробите за дрехи най-вече защото непрекъснато изтъкваше колко неприемлив е синият плат. Когато най-накрая приключи и се качи в стаята ни заедно с нас, промърмори:
– Нямам търпение повторните изпити да ме изведат на върха. Тогава ще видят какъв лош избор са направили. В бяло ще изглеждам точно толкова добре, колкото и в зелено.
Спънах се по стълбите и трябваше да се хвана за парапета, за да се задържа. В плана си да се явя отново на изпитите някак бях пропуснала да помисля за Тамзин. Ако успеех да се изкача до върха на списъка, къде щеше да се класира тя? Думите ѝ отекнаха в ушите ми: Не знаеш какво съм заложила на карта.
Не, не знаех. Знаех обаче какво беше заложил Седрик. Живота си. Независимо колко сериозни бяха нещата, можеше ли Тамзин наистина да е заложила нещо, което би могло да се мери с това? И наистина ли положението беше толкова сериозно? В деня на семейното гостуване чувствата ѝ изглеждаха искрени, но през времето ни заедно бях виждала от нея много драматични изпълнения. Дали болезнената ѝ амбиция да бъде най-добрата беше само въпрос на гордост? На ламтеж за богатства?
Трябваше да избирам между тях. Най-добрата ми приятелка или... кой? Мъжът, който беше помогнал за спасяването ми? Независимо на кое място се класираше Тамзин, тя щеше да има охолно бъдеще в Адория. Моето класиране можеше да окаже въздействие върху живота на Седрик. Имаше само един избор, който можех да направя.
Доволна от резултатите си и от мотива, с който щеше да бъде представена, Мира успя да се отпусне в дните, които последваха, прекарвайки голяма част от времето си, вглъбена в любимия си том с приключенски истории. Ние с Тамзин обаче преживявахме стреса от повторното полагане на изпитите, тъй като различните ни преподаватели разпределяха времето си през седмицата сред всички имения. Подобно на мистрес Мастърсън Тамзин беше озадачена, че ще се явя отново на всичките.
– Защо ти е да го правиш? – попита тя, докато отивахме към изпита по танци. – Мислиш, че нещата ще се променят? И защо би искала да се променят? Дрехите ти изглеждат страхотно. Не като на някои от нас.
Принудих се да извърна поглед, все още чувствайки се виновна въпреки решимостта си:
– Просто трябва да видя какво мога да направя.
Госпожица Хейуърт се срещна с нас и Каролайн, единственото друго момиче, което се явяваше отново на изпита по танци, в балната зала.
– Същият формат като преди. Ще минем през всеки един танц и ще видим дали имате подобрение.
Тамзин беше постигнала известно подобрение в онази стъпка, която постоянно ѝ създаваше проблеми. По някаква причина тактовете я объркваха. Каролин изобщо не беше постигнала подобрение. Всъщност справи се по-зле, но за щастие, мистрес Мастърсън щеше да вземе под внимание само по-високия от двата ѝ резултата.
А аз? Е, с мен въпросът стоеше съвсем различно.
Трудно бе да се каже коя сред тях трите беше най-удивена. Изпълних всеки танц съвършено както в техническо, така и в артистично отношение и беше облекчение най-сетне да позволя на истинската си същност да се покаже. Бях прекарала по-голямата част от последната година, прикривайки каквото можех с фасадата, която си бях създала. Сега всичките години на обучение и официални празненства възкръснаха в ума ми и наистина изпитвах наслада.
Резултатите от другите изпити бяха подобни. Както и преди писмените ми позволиха да скрия отговорите от съквартирантките си. На практическите изпити обаче всичките ми „нови“ умения бяха на показ пред останалите. Тъй като нямаше друго момиче, което да се явява повторно на абсолютно всички изпити, никой друг всъщност не усети изцяло колко добре се представих по всеки предмет.
Всичко това се промени, когато следващата седмица резултатите излязоха.
Този път нямаше изнесен списък, просто среща, свикана от мистрес Мастърсън в салона. Подредихме се в обичайните редици. Джаспър Торн отново беше с нея и върху лицата и на двамата имаше изражения, които бяха не толкова сериозни, колкото... озадачени. Точно когато тя се готвеше да заговори, забързано влезе Седрик. В последните две седмици не го бях нито виждала, нито чувала, което ме остави да се питам какви ли бяха плановете му за идеята ни с картината.
Видях как промърмори нещо, което звучеше като извинение, докато сядаше до баща си. Джаспър не каза нищо, поддържайки все същото престорено любезно изражение, което винаги пазеше за сина си пред хора.
Мистрес Мастърсън му кимна за поздрав, а после се обърна и ни заговори:
– Знам, че някои от вас очакват резултатите си от повторните изпити, затова ще сте доволни, че пристигнаха. Повечето от вас показаха подобрение – от което съм особено горда. Нямаше обаче нищо достатъчно значително, за да изисква промяна в класирането или мотива. – Тя направи пауза. – С едно изключение.
До мен Тамзин изправи гръб и гордо повдигна брадичка. Видях я как трепери от вълнение, докато очакваше новината, че се е справила по-добре от двете момичета, които бяха на първите две места в списъка.
– Аделейд – каза мистрес Мастърсън: погледът ѝ падна тежко върху мен. – Подобрението, което показа, е... забележително, меко казано. Никога, абсолютно никога не съм виждала някое момиче така забележимо да повишава резултата си. И... никога не съм виждала някое момиче да постига съвършен цялостен резултат. – Тя остави тези думи да проникнат в съзнанието ми и почувствах върху себе си очите на всички в стаята. Тези на Тамзин бяха най-широко отворени от всички. – Рядко събитие е да правим промени в цветовите мотиви въз основа на повторно положени изпити, макар, разбира се, да се случва. А в този случай е категорично обосновано.
Джаспър пристъпи напред, поемайки щафетата от нея. Беше показно жизнерадостен както винаги, но някак ми се струваше, че не се радваше твърде много на обрата, който бяха взели събитията.
– Аделейд, скъпа, ти зае мястото на Уинифред от Дънфорд Манър като нашия диамант. Всички други, които са се класирали под последния ти резултат, ще слязат с едно място надолу в списъка. Всички момичета ще запазят вече определените им мотиви като скъпоценни камъни с няколко изключения.
– Както каза мастър Торн, ти ще получиш диамантения мотив – обясни мистрес Мастърсън. – Двете с Уинифред носите подобен размер и госпожица Гарисън не би трябвало да се затрудни особено да пригоди за теб нейните дрехи. Тъй като резултатът на Уинифред беше толкова висок, не изглежда особено честно да определим за нея полускъпоценен камък като аметиста. Мислим, че тя ще се представи най-добре като сапфир, и направихме няколко размествания в последната минута – което означава, Тамзин, че ти можеш в крайна сметка да бъдеш смарагд. Госпожица Гарисън очаква зеленият плат да пристигне другата седмица, и тя и помощничките ѝ ще работят денонощно, за да се погрижат да си подходящо облечена.
Тамзин все още изглеждаше втрещена, сякаш мистрес Мастърсън говореше на чужд език.
– Но... ако класирането се е изместило, тогава това означава... че аз съм четвърта.
– Да.
Тамзин беше загубила дар слово, нещо, което рядко се случваше, и почувствах буца в гърлото си. Забелязал слисването ѝ, Джаспър ѝ се усмихна сковано:
– Представена като смарагд, ще ги заслепиш. Дори и да не те канят на всички празненства на елита, знам, че ще бъдеш много търсена. Гордея се с теб. Гордея се с всичките си момичета – макар да изглежда, че този сезон именно синът ми откри най-голямата скъпоценност. – Джаспър не звучеше особено горд от факта. Преди това трите най-добре представили се момичета бяха все такива, избрани от него.
При този внезапен драматичен обрат на събитията почти бях забравила, че Седрик е тук. Сега го погледнах и видях, че беше може би най-шокираният от всички присъстващи в стаята. Не можа дори да се престори, че се усмихва.
Джаспър отправи още няколко насърчителни думи към цялата група, казвайки ни колко се вълнува да ни отведе в Адория следващата седмица. Имаше да осъществява значителни търговски сделки и беше наел за плаването два кораба. Щяхме да пътуваме с момичетата от Гътшайър Манър. Тези от Суон Ридж и Дънфорд щяха да бъдат в другия кораб.
Когато ни освободиха, избухна вихър от вълнение и около мен веднага се събраха рояци от момичета, които искаха да узнаят как бях постигнала такъв забележителен успех. Изпитах облекчение, когато мистрес Мастърсън ме издърпа, за да обсъдим някои практични въпроси.
– Наистина е забележително – каза ми тя насаме в кабинета. – Мастър Джаспър се питаше дали е възможно да има някаква измама, но аз му казах, че ако си намерила начин да мамиш при свиренето на арфа или изпълнението на двустъпния лорандийски танц, тогава това само по себе си заслужава награда. Забележително.
Преглътнах:
– Предполагам, че просто съм научила повече, отколкото си давах сметка. Спомних си много уроци от времето, когато бях камериерка на дама.
– Е, всички ще се постараем да поправим тези първоначални грешки. Мисля, че би трябвало да се получи доста лесно. Облеклото на момичето диамант е изцяло в бяло и сребристо, което също ще изглежда добре върху теб. Ще трябва да отделиш малко допълнително време, за да може госпожица Гарисън да ти преправи дрехите тази седмица.
– Няма проблем – казах, все още зашеметена от мисълта колко добре беше сработил планът ми. – Съобщете ми какво трябва да направя.
Седрик се появи на прага: по-раншният му шок сега беше прикрит от весела усмивка:
– Мистрес Мастърсън, имате ли нещо против да заема Аделейд за малко, когато свършите? Знам, че тази промяна сигурно е малко стряскаща, и просто исках да я насърча малко.
Мистрес Мастърсън засия:
– Да, разбира се. Напълно готови сме.
Зимата все още не отпускаше хватката си, но слънцето се беше показало достатъчно, за да направи деня приятен. Седрик предложи да се разходим, за да се порадваме на времето, но подозирах, че просто искаше да се увери, че не ни подслушват. Изпитах леко облекчение, че тръгнахме към малка горичка от глогови храсти вместо към старата гора, където беше провел ритуала по случай зимното слънцестоене.
– Какво си направила? – запита настойчиво той. – Да не би напълно да си изгубила ума си?
– Спасих те, ето какво направих! – Бях очаквала изненада, но ожесточението му леко ме стресна.
Той прокара рязко ръка през косата си и я разроши там, където беше спретнато завързана отзад.
– Не се очакваше да привличаш вниманието. Казах ти това още в първия ден! Не чу ли мистрес Мастърсън? Никой не прави това. Никой не постига толкова огромна промяна в резултатите. Никой не получава съвършен резултат! Никой.
– Аз...
– Мислиш ли, че всички просто ще се дивят на това? – продължи той, като обикаляше наоколо. – Мислиш ли, че всички просто ще се подсмихват и ще клатят глави? Някой ще започне да задава въпроси! Някой ще се запита как така някаква камериерка на благородна дама от дома на някаква графиня се е представила толкова съвършено след месеци на посредствено поведение! Някой ще направи връзката и ще се усети, че може би тази камериерка всъщност не е истинска камериерка!
Тръгнах към него с решителни крачки, с ръце на хълбоците:
– И какво, ако се усетят? По-добре да ме заловят като избягала благородница, отколкото да прогонят теб като еретик! Освен това след две седмици ще сме на път към Адория. Нищо от това няма да има значение.
– Не бъди толкова сигурна – каза той мрачно. – Подобни неща могат да те последват навсякъде.
– Какво е най-лошото, което може да се случи? Да ме завлекат обратно при баба? Бих предпочела това, отколкото да увиснеш на бесилката в Осфро!
– Нима мислиш, че ще ме обесят, задето съм отвлякъл благородница на кралството? – попита той, навеждайки се към мен.
– Не. Бих се постарала да не бъдеш обвинен в каквото и да е участие в това. Готова съм да поема пълната вина – но това няма да се случи. Дори ако някой ни проследи до Адория, вече ще съм омъжена, преди да предявят някакви права над мен. А това –добавих гордо – е целият смисъл на тази история. Тези резултати са само началото. Само почакай, докато пристигна там. Ще ги смая всичките. Ще се избиват кой да наддава. Ще накарам мъжете да пълзят в краката ми.
– Не се и съмнявам – промърмори той.
– Не ми се присмивай – отвърнах. – Заради това, което направих, ще получиш най-голямата комисионна на сезона. Може дори да получиш част от парите за издръжката ми. Може би сумата няма да покрие целия ти дял в Уестхейвън, но със сигурност ще улесни нещата, ако замисълът с картината пропадне.
Той ми хвърли поглед и заяви:
– Нищо, свързано с теб, никога не е било лесно.
Свих ръцете си в юмруци от двете страни на тялото си:
– Думите, които търсиш, са: „Аделейд, благодаря ти, че си навлече всичките тези неприятности, за да ми помогнеш да се измъкна“.
– Рискът е прекалено голям – той поклати глава. – Не би трябвало да правиш това.
И докато проговарях, осъзнах, че той нямаше предвид риска за себе си. Не се тревожеше истински, че ще бъде замесен в изчезването ми. Онова, което искаше да предотврати, беше разобличаването ми като измамница и отвеждането ми.
– Защо да не бива? – попитах. – След онова, което направи за мен. Ти ме спаси, Седрик. Там в Осфро направо се давех. Разбира се, че е редно да направя това. Готова съм да направя и повече, ако това е нужно, за да те опазя жив дори въпреки собствената ти упоритост.
Той ме гледаше много съсредоточено, докато говорех, сякаш не можеше да повярва напълно на думите ми. При тази последна част лицето му разцъфна в усмивка и най-сетне освободи напрежението:
– Въпреки собствената ми упоритост?
– Ами ти си този, който избра да си усложни живота с ерес.
– Не избираш това сам. То те избира.
– Щом така казваш – отвърнах. Поддържах лек и пренебрежителен тон, но вътрешно изпитвах облекчение, че вече не споря с него. – Как те избра във всеки случай? Не го приемай погрешно... но наистина не ми се струваш от типа хора, които биха се замисляли твърде много по религиозни въпроси.
Той ми направи знак да се приближа до къщата и аз тръгнах редом с него.
– Още от детството ми ме смущаваха много неща в света. Родителите ми са женени, но все едно не са. Почти винаги са живели разделени и от всички ни се очакваше да се преструваме, че това е нормално. Не се допускаха емоционални реакции по този или всъщност по който и да е въпрос. Всичко беше само въпрос на дълг и поддържане на външно благоприличие точно както проповядват традиционните църкви. Тогава научих, че шестте непокорни ангела всъщност не са зли – те просто управляват емоцията и инстинкта, нещо, от което тесногръдите свещеници на Урос се боят. Научих, че няма нищо лошо да приема тази своя емоционална страна – да приема истинската си природа. Че няма нищо лошо в това да дам воля на страстите си.
Представата за Седрик и пуснати на воля страсти беше достатъчна да ме накара да изпусна за миг нишката на разпаленото му обяснение.
– И останалата част от аланзанската религия просто също придоби смисъл – продължи той. – Духовност без граници. Всички гласове да бъдат чути. Благоговение пред света на природата. Не е нужно да присъстваме на пищни служби, заплащани с молитвени такси и огромни църковни данъци... докато просяци и други хора гладуват пред катедралите. Не е честно една група да има толкова много богатство, а друга – толкова малко.
– Виждала съм какви дрехи си избираш. Не си точно аскет. И ето че по ирония правиш бизнес с мъже, които притежават огромни богатства в Новия свят.
– Има обаче разлика между това да натрупаш богатство чрез честен бизнес, и това да го спечелиш на гърба на онези, които очакват от теб надежда и духовни напътствия. Нима не виждаш, Аделейд, че ортодоксалните свещеници проповядват доброжелателство към всички хора, но всъщност трупат...
– Не. – Вдигнах ръка. – Спри веднага. Разбирам накъде се стремиш с това. Ще опазя тайните ти, но не се опитвай да ме спечелиш за езическите си вярвания.
Той се засмя:
– Не бих си и мечтал за това. Но е хубаво да знам, че все някъде поставяш границата.
Къщата беше все по-близо и по-близо и моментната ведрост помръква:
– Наистина съжалявам, ако съм усложнила нещата – казах меко.
– Положението вече и бездруго беше сложно. Просто внимавай... никой не е в безопасност, докато не сложиш на пръста си пръстена на някой заможен адориец.
– Ще бъде с диамант отгоре – казах му, спечелвайки си усмивка в отговор.
Вътре изпитах облекчение да видя, че повечето от другите момичета се бяха разотишли по стаите си или по други задачи, освобождавайки ме от истински потоп от въпроси. Или поне така си мислех.
Когато стигнах в стаята си, открих Тамзин и Мира. Беше ясно, че са ме чакали да се върна. Тамзин скочи на крака.
– Какво си направила? – изкрещя тя, повтаряйки като ехо думите на Седрик.
– Аз, ъм, не съм сигурна какво имаш предвид.
– По дяволите, сигурна си и още как! – Това бе неволно завръщане към предишния ѝ диалектен говор, което би скандализирало мистрес Мастърсън. – Всичко това някаква шега ли е? Да се справяш едва-едва, а накрая да връхлетиш и да смажеш всички останали?
Спомних си обвиненията, които Седрик ми отправи, когато най-напред дойдох тук – че да се представя като Ада, също е било шега за мен. Дали хората щяха винаги да възприемат така постъпките ми? Никога ли нямаше да ме приемат на сериозно?
– Как го направи? – продължаваше Тамзин. – Как постигна съвършени резултати по всичко?
– Научих много неща от работата в къщата на господарката си. Постоянно бях в близост до аристократи и предполагам, че съм усвоила привичките им. Знаеш го.
Тамзин не се хващаше на това:
– О, нима? Къде бяха тези порядки в последните девет месеца? Ти постоянно се дънеше в разни неща – но невинаги едни и същи неща! Бележеше противоречиви резултати, беше съвършена в някои задачи, а после се проваляше в най-елементарните. Каква игра играеш?
– Не е игра – казах. – Нервите ми просто ме надвиваха. Всичко най-после си дойде на мястото по време на повторното явяване на изпитите.
– Невъзможно – заяви тя. – Не разбирам как или защо правиш това, но знам, че нещо става. И ако си мислиш, че можеш просто да ми съсипеш живота и...
– О, хайде, стига – прекъснах я, преминавайки от отбрана към нападение. – Животът ти далеч не е съсипан.
Ярост изпълни чертите ѝ:
– Не е вярно. Бях успяла. Бях в челната тройка, а после ти се появи и ми отмъкна мястото. Знаеше колко е важно това за мен, но въпреки всичко продължи и съсипа всичко, за което съм работила.
Вдигнах длани, сякаш се предавам:
– Тамзин, достатъчно! Девет месеца се примирявах с драматичните ти изпълнения, но това отива твърде далече. Какво точно в живота ти беше съсипано? Можеш да разговаряш за настоящата политика, да присъстваш на вечеря със седем блюда и да свириш на пиано! Може би ще пропуснеш няколко празненства, но въпреки това ще се омъжиш за някой богат, преуспяващ мъж в Новия свят. Постигна много, тръгвайки от положението на дъщеря на перачка, и ако ми беше приятелка, също щеше да се радваш колко много съм постигнала.
– Там е работата – каза тя. – Не мога да кажа колко далече си стигнала. Живях с теб през всичките тези месеци, но не знам нищо за теб. Единственото, в което съм сигурна, е, че си лъгала всички ни, и този твой „триумф“ просто го доказва!
В гърдите ми бушуваше бъркотия от емоции. Гняв. Тъга. Безсилно раздразнение. Мразех лъжите и увъртането. Исках да разкажа на Тамзин и Мира за всичко. Титлата ми. Лайънъл. Ада. Седрик. Уестхейвън. Тези тайни ме изгаряха отвътре и искаха – не, имаха нужда – да излязат на бял свят. Но не можех да ги пусна. Последиците бяха твърде сериозни и затова трябваше да ги заровя обратно в себе си и да оставя онази ужасна враждебност да витае във въздуха.
– Тамзин – обади се Мира, проговаряйки най-сетне. – Не е честно. Какво нередно има в желанието ѝ да се справи добре? Това искаме всички. А тя ти каза, нервите винаги я надвиваха...
– Това е най-голямата от всички лъжи. Тя е безстрашна още от първия ден, опълчи се на Клара и излезе през нощта да бере имел. Шегите, безгрижното поведение... всичко е преструвка. – Тя насочи обвинително пръст към мен: – Проблемът ти не са нервите. Отказвам да бъда въвлечена в твоята паяжина от лъжи и не искам никога повече да имам нещо общо с теб.
Това накара дори дипломатичната Мира да се изправи рязко на крака:
– Това не е ли малко крайно? В думите ти няма логика.
– И се държиш като дете – добавих. Стресът от днешните събития започваше да ме надвива. Заради шокиращото съобщение, Седрик, а сега и това, ми беше трудно да запазя спокойствие.
Тамзин се нахвърли върху Мира, без да ми обръща внимание:
– Отказвам да ѝ позволя да ме манипулира, както манипулираше всички други. А ако знаеш кое е добро за теб, и ти ще направиш същото.
– Тамзин – изрече умолително Мира. – Моля те, спри и нека да обсъдим това.
– Не. – Тамзин се отправи към вратата и спря за миг, за да ме фиксира с каменен поглед: – Няма да ти проговоря никога повече.
Самообладанието ми изневери:
– Би трябвало да е достатъчно лесно – предвид факта, че ще се движим в различни социални кръгове в Адория.
Тя го прие като физически удар, но удържа на заплахата си. Не ми каза нито дума и единственият отговор, който получих, беше затръшването на вратата, докато първата ми истинска приятелка се отдалечаваше гневно от мен.