Бляскавият двор

7.

Никой не проговори. Всички бяха твърде зашеметени. Онова, кое­то наистина предизвика реакция, беше следващото изявление на Джас­пър.

– Като резултат ви предстои също и да положите изпитите си по-рано. Ще започнат след една седмица.

До мен Тамзин ахна и допря ръка до гърдите си. Други момичета, с широко разтворени очи, се обър­наха разтревожено едно към друго и зашушукаха.

– Тихо – предупреди мистрес Мастърсън. – Господин Торн не е свършил да говори.

– Знам, че тази промяна в плановете е неочаквана – про­дъл­жи Джас­пър. – Всъщност обаче фактът, че се чувст­ваме уверени да ви отведем в Адория по-рано, е отражение на изключителния ви нап­редък. Само след два месеца ще бъдете в един цял нов свят –обожавани и желани като скъпоценните камъни, каквито наистина сте. Знам, че брат ми ще бъде запленен, когато види тазгодишния клас.

Чарлс Торн, основният финансов спонсор на Бляскавия двор, всяка година се сменяше с Джас­пър в подбирането на момичетата. Сега беше в Адория и през пролетта щеше да доплава обратно в Осфрид, за да подбере следващата група момичета, докато Джас­пър наглеждаше нап­редъка ни в Адория.

– Не се съмнявам, че всички ще се представите отлично на изпитите си – про­дъл­жи Джас­пър. – С удоволствие бих останал, но трябва да се отбия и в другите имения. Сед­рик обаче ще пристигне скоро да следи протичането на изпитите ви и да ви оказва морална подкрепа.

Прочистих гърло и излязох нап­ред:

– Не е ли опасно?

Джас­пър се навъси:

– Това, че Сед­рик ще ви оказва морална подкрепа ли?

– Не. Да прекосяваме морето през късната зима. Това не е ли все още сезонът на бурите?

– Предпочитам да мисля за този сезон по-скоро като за ранна пролет. И едва ли бих предприел лично пътуването, ако смятах, че ще бъдем в опасност. Със сигурност, Аделейд, не си придобила някакви познания за мореплаването, кои­то да не са ми известни, нали? Познания, превъзхождащи моите и онези на капитаните на корабите, кои­то се съгласиха да ни вземат?

Въпросът беше нелеп, затова не отговорих. Разбира се, че нямах никакъв мореплавателски опит, но бях чела безбройните книги, занимаващи се с историята на Адория, кои­то бяха част от учебната програма тук. И беше имало много разкази, в кои­то се споменаваше как ранните заселници научили на свой гръб, че зимните плавания не са препоръчителни.

Отпратиха ни по стаите ни и както очаквах, Тамзин имаше много за казване. Тръсна се на леглото си, без да я е грижа, че ще измачка тънката си ленена рок­ля.

– Можете ли да повярвате? Изтеглили са изпитите ни нап­ред! Другата седмица.

Мира също изглеждаше смутена, а аз си напомних да си придам подобаващо загрижен вид. За мен нямаше да има значение дори да се бяхме явили на тях днес.

– Това не е много време за учене – каза Мира.

– Знам! – нададе вопъл Тамзин. – Докато излизахме обаче, чух мистрес Мастърсън да казва, че досега вече или знаем материала, или не.

– Права е – обадих се, спечелвайки си удивени погледи от двете. – Хайде сега, не мислите ли, че можем да получим по всички предмети дос­та­тъч­но високи оценки, за да вземем изпитите? Няма да скъсат никоя от нас. – Едно момиче трябваше да се провали по множество предмети, за да го отстранят от пътуването на Бляскавия двор до Адория, а всяка, справила се толкова зле, щеше отдавна да е помолена да си тръгне.

– Не искам да получа прос­то оценка, достатъчна за вземането на изпита – заяви Тамзин. – Искам най-добрите оценки. Искам да бъда диамантът.

– Кое? – попитахме двете с Мира в един глас. Много пъти я бях чувала да говори за отлично представяне, но никога не бях чувала да се споменава диамант.

Тамзин се надвеси нап­ред със светнали кафяви очи:

– Това е основната тема тази година. Когато ни представят в Адория, винаги имат някакъв лайтмотив. Шият дрехите ни така, че да са свързани с него, и възлагат на всяка от нас роля, приблизително съответстваща на постигнатите резултати. Миналата година лайтмотивът бяха цветята и момичето с най-висок резултат беше орхидея. Следващото беше роза. Третото – лилия. Мисля, че по-миналата година лайтмотивът бяха птиците. Тази година са скъпоценните камъни.

– И най-доб­ре представилото се момиче е диамант – досетих се.

– Да. Най-доб­ре представилите се три момичета от всички школи получават покани за най-много празненства в Адория и биват спе­циал­но представяни на най-подходящите кандидати за женитба. Искам да кажа, технически всички сме изключителни, но Джас­пър и Чарлс създават голяма мистичност около тези три момичета. Това предизвиква търсене – и увеличава сумите, кои­то мъжете са готови да платят за брак. А това пък увеличава гарантираната парична сума, коя­то ни се полага да задържим.

Отново това не ме безпокоеше осо­бе­но. Щях да се постарая резултатът ми да е някъде по средата точно както винаги. Тамзин безспорно се справяше най-доб­ре в Блу Спринг и не можех да повярвам, че в другите имения има някое момиче, кое­то да е по-мотивирано.

Със застрашителното приближаване на изпитите следващата седмица се превърна в истинска вихрушка от оживление. Обичайните ни уроци бяха отменени, за да може всяка от нас да посвети времето си на учене по темите, за кои­то беше нужна най-много работа. Преподавателите, кои­то обикаляха на ротационен принцип из именията, се отбиваха по-често и даваха частни уроци на онези, кои­то ги искаха. В имението цареше постоянно движение.

Колкото до мен, трябваше да си измислям области за изучаване, за да си придам вид на заета. Тамзин стана сдържана и затворена, усамотявайки се с учебниците, и се изненадах колко много ми липсваше френетичната ѝ енергия. Мира дори вече нямаше нужда да я обучавам по езика. По време на небрежни разговори възприемаше акцента си, но когато се налагаше, осфридианският ѝ беше почти неразличим от този на някой местен жител. Всъщност беше по-добър от този на някои от другите момичета, кои­то при пристигането си говореха ужасни типични за нисшата класа диалекти. Понякога Мира дори упражняваше акценти от други езици за забавление.

Трябваше да изглеждам, сякаш правя нещо, затова прекарвах времето си, препрочитайки една книга относно въпроса, кой­то мистрес Мастърсън деликатно наричаше „женски науки“. Заедно с подробностите относно бременността и раждането тя включваше и информация за онова, кое­то водеше до тях. „Една добра и мила съпруга се държи приятно в спалнята. Топлотата и привързаността ви са гаранция за щастлив съпруг“, беше казвала мистрес Мастърсън в уроците ни, често пъти с най-лишения от топлота глас, кой­то човек можеше да си представи. Това беше кажи-речи единствената изучавана област, коя­то не беше част от предишния ми живот. Повечето момичета се чувстваха унизени, когато слушахме тези лекции, но аз нямаше как да не се заслушам в тях с гузно опиянение.

– Това не го ли четеш вече за трети път? – подметна закачливо Мира в деня преди изпитите. Седеше на леглото си с учебници по езици, докато Тамзин, давайки си една от редките си почивки, пишеше поредното писмо.

Изчервих се и затворих книгата:

– Просто мисля, че това е по-озадачаващо от почти всичко друго, това е всичко.

Мира хвърли поглед обратно към листовете си:

– Не знам. Мисля, че прос­то ще се изясни от само себе си, когато му дойде времето.

– Предполагам – казах, питайки се не за първи път дали това беше областта, в коя­то вече имаше личен опит. Хладнокръвното ѝ държание не издаваше нищо.

– Няма нищо за узнаване – обади се Тамзин, без дори да си прави труда да вдигне поглед от писмото си. – Освен че трябва да изчакаме до първата си брачна нощ, а пос­ле да оставим съпрузите си да ни научат какво искат.

Мира остави книгата си настрана и се облегна на горната табла на леглото:

– Това не ми харесва. Тази идея, че всичко зависи от тях. Че владеят положението. Не е ли редно и ние да имаме право да решим какво искаме?

Това най-пос­ле привлече вниманието на Тамзин:

– И как ще го направиш? Поз­на­вах едно момиче у дома: тя отдаде добродетелта си на един мъж, кой­то ѝ обеща да се ожени за нея. И знаеш ли какво? Не го направи. Бил вречен на друга и казал на момичето, че всичко е било недоразумение. Това я съсипа. Така че недей да си втълпяваш още една безумна идея.

– Още една ли? – попитах.

– Онзи ден разправяше как щяла сама да плати брачната си цена – каза Тамзин.

– Не съм казала, че със сигурност ще го направя – поправи я Мира. – Само че е възможно. В договорите не се казва изрично, че трябва да се омъжим – а само че таксите ни трябва да бъдат платени. Ако имаш парите, можеш да се откупиш и да бъдеш свободна.

– Искаш да отидеш в някоя от фабриките? – възкликнах. Спомних си онзи първи ден с Ада, когато Сед­рик беше обяснил как момичетата, кои­то не искат да изпъл­нят договорите си, щели да бъдат изпратени на други, не толкова привлекателни работни места.

– Не, не – Мира въздъхна. – Но исках да кажа, че ако едно момиче може да намери някакъв друг начин да събере парите, докато се среща с кандидати за женитба в Адория, би могло прос­то да ги изплати при собствени условия. Това е всичко.

– Как би събрала толкова пари? – попита Тамзин. – Минималната цена за всяка от нас е сто златни монети. Понякога и по-висока.

– Просто казвам, че е възможно, това е всичко.

Усмихнах се и се върнах към скандалната си книга. Мира понякога създаваше впечатлението, че ѝ е все едно дали ще остане в Бляскавия двор, или ще го напусне. Не беше изненадващо, че ѝ беше хрумнала подобна идея – макар че Тамзин беше права: щеше да е трудна за осъществяване.

Когато настъпи денят на първия изпит, повикаха всички ни да слезем на среща в голямата зала. Влизането ни бе много по-различно от първоначалното тътрене на крака от ранните ни дни. Слязохме по величественото стълбище една по една, движейки се спокойно и грациозно, кое­то позволяваше на онези, събрани долу, да ни се възхищават. Докато вървях, забелязах Сед­рик да стои при наставниците ни, кое­то ме накара да се почувст­вам по-смутена, отколкото бих се чувствала обикновено.

Въпреки това завърших съвършено преминаването си и се подредих при другите момичета, застанали в отдавна втълпена ни елегантна поза. Мистрес Мастърсън ни огледа и след като ме подмина, хвърлих поглед и видях Сед­рик да ме наблюдава. Той срещна за крат­ко погледа ми, а пос­ле отмести очи към Мира.

Мистрес Мастърсън даде някои указания как трябва да протече денят, а пос­ле се обърна към Сед­рик:

– Някакви вдъхновяващи думи?

Той пусна престорената си усмивка:

– Няма какво да кажа освен късмет – не че мисля, че на някоя от вас ще ѝ е нужен. Виждах ви през изминалите осем месеца. Всички сте изключителни. – За разлика от баща си Сед­рик казваше истината, като твърдеше, че е следил нап­редъка ни. При посещенията си винаги бъбреше с всяко момиче, искрено желаейки да научи повече.

Докато се разпръсвахме за изпитите, той ме улови за ръкава:

– Как беше срещата ти с леля Сали?

Завъртях очи:

– Честно, това ли беше най-доброто, кое­то можа да изровиш? Мисля, че щеше да ми е по-доб­ре, ако бях сама и жалка.

– Не е вярно. Прекалено мила и приятна си, за да повярва някой, че нямаш поне един приятел, кой­то би се появил да те подкрепи. А нямах много време да намеря някого. Чух за тази промяна в разписанието едва в пос­ледната минута.

– Защо се промени?

– Заедно с вас, момичетата, баща ми превозва все­въз­мож­ни стоки за търговия в колониите. Ако успее да стигне там преди другите пролетни кораби, може да изкара добра печалба. Когато най-накрая намери два кораба, готови да извършат по-ранното прекосяване на морето, побърза да се възползва от шанса – обясни Сед­рик. – И затова трябваше да ти намеря актриса.

– Не каква да е актриса. Прочута звезда от някои от най-големите театрални продукции в Осф­ро. Или поне така чувам.

Сед­рик повдигна вежда при тези думи:

– Повярвай ми, не я открих да се изявява като звезда в голяма театрална продукция. Но беше по-доб­ре хората да забележат лудата ти роднина, отколкото да се питат как така си нямаш никого на света.

– Предполагам, че това е вярно. – Неохотно добавих: – Благодаря ти.

– Винаги съм на твоите услуги. Но по-доб­ре да тръгваш, преди да закъснееш. Надя­вам се да се справиш доб­ре.

– Няма. Просто ще се справя прилично.

И се придържах към това, когато започнаха изпитите. Цялата информация, коя­то ни бяха набивали в главите през пос­ледните осем месеца, внезапно се концентрира в три дни. Някои от изпитите бяха писмени. Други, като този по танци, трябваше да се провеждат по по-практически начин. Беше изтощително дори за мен осо­бе­но тъй като трябваше внимателно да подбирам в кои области да успея и в кои да се представя зле. Определено беше въпрос на баланс, но бях сигурна, че ще се класирам удобно някъде по средата. Щях да спазя обещанието си пред Сед­рик да не привличам ненужно внимание.

– Аделейд, скъпа – каза гос­по­жи­ца Хейуърт по средата на изпита ми по танци. – Кой танц изпълняваш?

– Валс? – предположих.

Тя пок­ла­ти глава и отбеляза нещо в книжата си:

– Не разбирам. Изпълни го съвършено миналата седмица и напъл­но обърка новия бърз танц по двойки. Днес е обратното.

Опитах се да запазя безразлично изражение:

– Така се получава от нервност, мадам.

– Продължавайте – каза тя, като ни махна с ръка да се раздвижим отново и прие раздразненото изражение, кое­то често предизвиквах у нея.

Наблизо видях Клара да се хили самодоволно, задето са ме разкритикували. През времето си тук беше започнала да бележи отлични постижения в тази област дотолкова, че гос­по­жи­ца Хейуърт беше предложила тя да е начело на танците при откриването на бала в Адория. Клара имаше нужда от тези резултати, за да смекчат катастрофалните, кои­то бе постигнала в академичните области, а и всъщност и бездруго не ме беше грижа за мнението ѝ.

Мислите на Тамзин обаче бяха нещо, кое­то дълбоко ме интересуваше. По-далече в отсрещния край на стаята я видях да ме наблюдава с озадачено изражение. Скоро се върна към ритъма на танца, но на мен ми идеше да се наритам заради грешката си. Тук беше дос­та­тъч­но лесно да редувам успехи и провали. По-трудно беше да следя в кои области би трябвало да се справям слабо по подразбиране. Не за пръв път бях объркала нещо – и не за пръв път Тамзин беше забелязала.

След танците пос­ледваха писмени изпити: нещо, кое­то ме караше да се чувст­вам много по-спокойна. Никой освен преподавателите не разбираше, ако сбърках нещо. Нова неволна грешка пос­ледва обаче на втория ден по време на изпита ни по музика. Макар че от нас не се очакваше да сме опитни в свиренето на кой­то и да е инструмент, предполагаше се да знаем за всеки един дос­та­тъч­но, за да си изкараме изпита. Вместо да ни изпитва за всичките на заключителния изпит, преподавателката ни прос­то избираше три и основаваше резултатите ни върху познанията за тях. Не бях очаквала това. Първите два, флейтата и арфата, бяха инструменти, с кои­то винаги умишлено се бях представяла зле. Предполагах, че пос­ледният инструмент, кой­то ще представи, щеше да е клавесин или лютня – на кои­то винаги показвах истинските си умения. Вместо това тя избра цигулката. Жените в Адория не свиреха често на нея, така че винаги бях смятала за безопасен избор да объркам нещата тук. Осъзнах, че сега, за да получа прилична оценка по музика, трябваше да се представя отлично в нещо. И затова за удивление на нея и останалите момичета изпълних съвършено една мелодия на цигулката.

– Е, само погледни това – заяви мистрес Бозуърт, широко усмихната. – Упражнявала си се.

– Не си се упражнявала – прошепна Тамзин по-късно, след като изпитът приключи и имахме почивка, за да отидем на обяд. – Къде се научи да правиш това?

Свих рамене:

– От нея.

– Пос­ледния път, когато тя извади цигулката, ти дори не можеше да държиш лъка изправен!

– Тамзин, не знам. Понякога се смущавам и обърк­вам нещата. Какво има? Ти се справяш страхотно.

Както и се надя­вах, това отвлече вниманието ѝ.

– Така е – каза тя гордо. – Справих се идеално с всички онези есета по религиозни и политически въпроси за гос­по­дин Брикър. И знам, че съм се справила както трябва и с почти всичко на изпита по общество и култура на Адория. Този е един от най-важните, знаеш.

Усмихнах се, искрено щастлива за нея:

– За нула време ще те класират като „диамант“.

– Ако успея да победя момичетата в другите имения. Знам, че съм най-добрата тук. –Каза го като факт, без дори да се перчи. – Но кой знае какво е в другите три къщи?

Не се тревожех за нея осо­бе­но с отминаването на останалите изпитни дни. Онова ревностно усърдие и пламенна решителност, кои­то бях забелязала още от първия ден, сега наистина бяха в действие и тя се раздаваше напъл­но по време на всеки изпит. Всяка вечер, когато се връщаше в стаята ни, се преборваше с изтощението си и продъл­жа­ва­ше да учи.

След като на третия и пос­леден ден изпитите приключиха, всички бяхме изчерпани до крайност – дори онези, кои­то не бяха учили толкова много, колкото Тамзин. Всички бяха уморени и изцедени и аз с благодарност си легнах веднага щом ни освободиха от вечерята. Нито съквартирантките ми, нито аз говорихме много за каквото и да е, и вместо това предпочетохме да си легнем да спим с въздишка на облекчение.

На другата сутрин положението беше различно. Отпочинали и свободни от изпити, изведнъж бяхме осенени от истината: бяхме успели. Бяхме изпълнили задачата, коя­то си бяхме поставили, когато постъпихме в Бляскавия двор. Още не бяхме получили резултатите си, но триумфът от постижението ни беше опияняващ. Мистрес Мастърсън ни освободи за целия ден, планирайки първото ни голямо празненство тази вечер в чест на Деня на Ваиел, най-големия от зимните празници. На всички ни бяха възложени определени задачи, за да се подготвим за празненството, и никоя от нас нямаше нищо против да приложи на практика усвоените си с толкова труд умения.

– Обичам Деня на Ваиел – каза Тамзин, докато обличахме дневните си рокли. – Храната. Ароматите. Украсите. Струва ми се жалко, че правим всичко така в пос­ледната минута.

Беше права. Обикновено зимните празненства започваха цели седмици преди свещения ден на ангела на мъдростта, позволявайки жизнерадостната атмосфера да про­дъл­жи през по-голямата част от месеца.

– Е, ако Джас­пър не беше изтеглил разписанието ни, празненствата ни нямаше да бъдат изтикани настрана заради неговата изгода – напомних ѝ.

– Поне ни се полага някакво празнуване. Нали знаеш онези нещастни еретици, поклонниците на Урос – босоногите свещеници? Те изобщо не празнуват. Казват, че това е идолопоклонничество. Но може би да не се прави абсолютно нищо, е по-доб­ре от това, кое­то правят алан­зан­ците. Кой би искал да е навън и да се кланя на дървета в това време?

– Сред дърветата – поправи я Мира. – Денят на Ваиел е техният Празник на зимното слънцестоене – най-дългата нощ от годината. Аланзанците се молят навън на Деанзиел за прозрение, а пос­ле утре ще отправят благодарност към Аланзиел за завръщането на слънцето и удължаването на дните.

Погледнах я с известна изненада. Не се случваше често да разкрие факт, кой­то не ми беше известен, но пък и ве­роят­но освен това беше срещала истински алан­зан­ци. Подобно на толкова много други области, религиозните ѝ вярвания бяха нещо, за кое­то никога не питах. Тя присъст­ваше на ортодоксални служби в чест на Урос заедно с нас, кое­то всъщност беше всичко, кое­то имаше значение.

– Няма значение какво почитат. Всичко това е езическо суеверие. – Удовлетворена от външността си, Тамзин се отправи към вратата. – Е, време е да се залавяме за работа. Нямам търпение за момента, когато ще имаме други хора, кои­то да правят това вместо нас.

На повечето момичета – като Тамзин – беше възложена задачата да готвят за внушителното пиршество, кое­то мистрес Мастърсън беше планирала. Няколко момичета отговаряха за игрите и музиката, а на мен беше възложено задължението по украсата заедно не с коя да е, а с Клара. Двете с нея се справихме със задачата, като си разделихме стаите и гледахме да не се засичаме.

Когато дойде време да украсяваме дневната, с изненада открих Сед­рик и Мира да разговарят вътре. През дните на изпитите ни той се беше покрил някъде.

– Днес имаш порядъчен вид. Отново си истински адориец – казах. Беше облечен така на първата ни среща, но често за неофициални поводи възприемаше осфридиански стилове на обличане. Връхната му дреха, ушита от тежък син плат, поръбен в златисто, се спускаше спретнато до коленете му за разлика от по-късите палта, по-често срещани тук. Ботушите му също бяха по-високи, отколкото диктуваха модните тенденции на континента. Не прос­то изглеждаше доб­ре. Изглеждаше ослепително – не че някога щях да му кажа. – Все едно си бил в училище за обноски.

– Е, някои хора може и да срещат затруднения да се облекат сами, но на мен никога не ми се е случвало – каза той. – След още месец ще потеглим, затова сметнах, че е редно да изглеждам подобаващо. С баща ми трябва да сме почти – макар и не съвсем –толкова великолепно изглеждащи като останалите от вас, ако смятаме да покажем, че сме истински достойни за доверие посредници. Всичко е в имиджа или поне така казва чичо ми.

В изминалите месеци не се бях замисляла много за злобните обвинения на Клара по адрес на Сед­рик и Мира. Сега, след като се бях натъкнала на двамата, докато разговаряха, любопитството ми беше възбудено.

– Да не би да разсейваш Мира от задачите ѝ? – попитах, поддържайки ведър тон.

Мира си размени с него многозначителна усмивка:

– Сед­рик ми обяснява една игра, наречена магически зарове. Мистрес Мастърсън ми възложи да отговарям за забавленията, но не знам много осфридиански игри.

– Магически зарове ли? – попитах слисано. – Това е прос­то игра със зарове, коя­то играят конярите и вестоносците. – Преглътнах евентуалните си следващи думи, когато Сед­рик ме стрелна с остър поглед.

– Тази игра се играе от много хора – поправи ме той. – Повечето момичета са израснали с нея. Висшите класи не я играят, вярно, и е умно от твоя страна, че си се сетила за това. Но съм сигурен, че за една нощ всички можем да се поотпуснем.

– Да, разбира се – казах. От доста време не се бях „подхлъзвала“ така. – Обаче откъде ще вземеш заровете? Мислиш ли, че мистрес Мастърсън има някой резервен комплект?

– О, мисля, че Нанси Мастърсън може да се окаже по-голяма бунтарка, отколкото смятаме. – Макар че все още се усмихваше, тази вечер около Сед­рик се долавяше нещо необичайно. Не можех да го определя точно, но ми се струваше почти като меланхолия – със сигурност не настроение, кое­то обикновено свързвах с него.

– Повикахте ли ме?

Мистрес Мастърсън подаде глава през вратата, понеже точно в този момент бе минавала наб­ли­зо.

– А, не – каза Сед­рик. Двете с Мира се опитахме да не се разсмеем. – Аделейд точно обсъждаше плановете си за стаята и се надяваше, че ще ги одобрите.

Мистрес Мастърсън ме погледна очаквателно, а аз се опитах да не отправям кръвнишки поглед към Сед­рик, задето беше изместил вниманието към мен. Бързо намислих план:

– О, свещи на всички прозорци и онези позлатени по края сини тесни покривки за масите. А ако пре­мес­тя онази софа ей там, онзи ъгъл ще остане открит за разговор. Ще бъде хубаво да вземем и малко от онзи подправен с благоухания тамян.

Мистрес Мастърсън кимна одобрително:

– Изглежда, сякаш държиш всичко под контрол, скъпа.

– И имел – казах внезапно, поглеждайки полицата на камината. – Трябваше да наберем клонки имел за украса. Винаги правехме това за зимните празненства в столицата.

– Щеше да е хубаво – съгласи се мистрес Мастърсън. – Дори не се сетих за това в цялата суматоха. Вече е твърде късно да донесем – слънцето почти залезе. – Кимна към един притъмнял прозорец и виждайки разочарованото ми изражение, добави: – Не се тревожи. Клара имаше предвидливостта да се сети да отиде за пресен бръшлян и да направи гирлянди. Това е почти толкова хубаво.

Знанието, че Клара ме беше изпреварила, само влошаваше нещата. Мистрес Мастърсън си тръгна, а Мира се взря в прозореца за няколко мига, преди да се обърне към Сед­рик:

– Не трябваше ли да се погрижиш за някои неща?

– Да... доб­ре е да го направя скоро.

Когато той не понечи да си тръгне, Мира добави:

– Ще имаш много време преди празненството. Точно сега всички са много заети.

– Да... да. – Усмивката му се върна, но забелязах зад нея напрежение, кое­то подсили странното усещане, кое­то бе предизвикал у мен. – Ще се погрижа за това сега.

Тръгна да излиза от стаята, а пос­ле спря за миг до мен.

– Заповядай. – Усмихнах се, когато пъхна комплект зарове в ръката ми.

– Разбира се. Разбира се, че ти имаш комплект.

– Този ми е резервният всъщност. Постоянно играем в училище.

– Бива ли те? – попитах. – Няма значение. Вече знам, че те бива. Това е игра, коя­то включва умението да разчиташ характера на хората и да ги манипулираш.

– Точно – каза той. – На теб щеше да ти идва от­вът­ре.

Въпреки тази шега той още изглеждаше напрегнат.

– Държи се много странно – казах на Мира, след като той си отиде.

– Така ли? Не го познавам дос­та­тъч­но доб­ре, за да си дам сметка.

– Наистина ли? – попитах многозначително.

Изражението ѝ беше напъл­но невинно, когато пок­ла­ти глава:

– Сигурна съм, че всичко е наред. Искаш ли да ти помогна да преместим софата, преди да тръгна?

Заедно затътрихме софата през стаята, и двете изненадани от тежестта ѝ.

– Започвам да се съгласявам с Тамзин – казах. – Ще бъде хубаво да имаме рояци от слуги, кои­то да правят това вместо нас.

Мира се ухили в отговор:

– Ще видим. Не знам дали се справих дос­та­тъч­но доб­ре, за да се сдобия дори със съпруг само с един слуга, а какво остава пък за цели рояци.

– За разлика от Тамзин – казах.

– За разлика от Тамзин. – Тя се засмя. Изражението ѝ стана сериозно. – Но се надя­вам, че се справих дос­та­тъч­но доб­ре, за да получа... не знам. Избор. Или поне някого, когото мога да уважавам.

– Все още ли искаш да откупиш договора си?

Тя ми помогна да изправим софата:

– Мисля, че Тамзин беше права. Ще имам нужда и от още някаква работа освен това, а предполагам, че не е позволено.

– Ъм, да. Джас­пър ве­роят­но не би одобрил подобно нещо. Но няма да има значение. Знам, че ще можеш да избираш сред невероятни мъже. А ако се тревожиш за резултатите си, винаги можеш да се явиш отново на изпитите.

– Правилно. Миналия път бяха толкова забавни. – Тя отстъпи назад и дойде при мен да огледа какво сме направили със софата. – Имаш ли нужда от нещо друго, преди да тръгна?

– Не, освен ако не можеш да накараш малко имел да се материализира тук – казах печално. – Просто без него усещането за зима го няма.

– Нямаше да се сетя, защото при нас в Сирминика няма, но мисля, че тази стая ще стане чудесна.

След като тя си тръгна, репликата ѝ ме накара да се почувст­вам по-зле – сякаш ѝ дължах имел за истинско осфридианско изживяване. Когато свърших с гостната, мистрес Мастърсън ме освободи по-рано от задъл­же­нията ми, за да отида да се приготвя за празненството. Нито Тамзин, нито Мира се бяха върнали още. Сложих си най-хубавата дреха, рок­ля с дълга, набрана в кръста пола от небесносин брокат, осеяна с розови цветя. Под нея се носеше розова долна риза, подаваща се през ръкавите с прорези и около корсажа с банели от кост. Докато затягах връзките, си представих какво ли щеше да бъде, когато преминехме към адорийските моди. Полите бяха по-вталени и по-лесни за придвижване, корсажите – не толкова сложни.

Слязох долу, за да потърся с какво да помогна. Никой нямаше нужда от мен, а Сед­рик си беше тръгнал. Донякъде ми се беше искало да му се похваля, че бях пристегнала връзките на рок­лята за по-малко от минута. Затова си намерих занимание, като започнах да оглеждам работата, коя­то бях свършила при украсата, но не открих недостатъци в нея – ако не се брои липсата на имел. Един поглед към часовника ми подсказа, че разполагам с един час до вечеря, и взех импулсивно решение.

Смених изящ­ните си официални обувки със здрави ботуши и си сложих вълнена наметка. Въпреки това не бях подготвена за студения порив, кой­то ме връхлетя, когато излязох навън през една от задните врати. За момент се поколебах в решението си, докато гледах как дъхът ми образува мразовити облачета, а пос­ле се устремих нап­ред.

Знаех какво щеше да каже мистрес Мастърсън за самотното ми скитане из гората по това време на деня. Баба ми щеше да каже същото. Но през времето, прекарано тук, бях обиколила цялото землище на Блу Спринг на разходки и пикници с другите момичета. Наоколо не бродеха опасни животни, а бяхме твърде далече, за да има минаващи скитници. Единственият човек, когото имаше ве­роят­ност да видя, беше добродушният стар пазач на имението.

Беше най-късият ден от годината и слънцето беше залязло рано. Светлината бе почти изчезнала от западния хоризонт, а по останалата част от небето вече проблясваха звезди. Благодарение на изгряващата луна и собствения ми спомен как се стигаше до храстите с имел, ми беше лесно да се ориентирам. Най-много ми пречеше студът и съжалих, че не си бях взела ръкавици. Тънък пласт от сняг хрущеше леко, докато минавах по него.

Открих храстите с имел, където си спомнях, в най-далечния край на имота. Тук землището на имението отстъпваше мяс­то на онова, кое­то беше останало от по-дивата, първоначална гора. Онези, кои­то бяха построили Блу Спринг някога, бяха изсекли дърветата около къщата, замествайки ги с обширни изрядно окосени морави и изящ­ни насаждения. Това беше обичайна практика сред модните имения и броят на подобни диви гори намаляваше.

Бях проявила дос­та­тъч­но разум да си донеса нож и се залових да режа клони имел. Нямаше да успея да ги оформя в истински венец, но щях да имам дос­та­тъч­но, за да направя няколко хубави украси за полиците над камините, кои­то със сигурност щяха да надминат бръшляна на Клара. Почти бях приключила, когато забелязах нещо с периферното си зрение.

Отначало си помислих, че очите ми играят номера. Тук можех да виждам доста надалече. Луната хвърляше отблясъци по снега, а небето беше обсипано със звезди. Примижавайки към онова, кое­то беше привлякло погледа ми, се запитах дали не виждам прос­то поредното отражение. Но не – това не беше бледата, сребриста светлина на луната и снега. Тази беше по-топла. Златистата светлина на пламък.

Идваше отнякъде още по-навътре в старата гора, в китка от лески и дъбове. Промъкнах се нап­ред да разу­ча какво става. Най-ве­роят­но бе пазачът на земите около имението. Ако не беше така и това бе някой нарушител, можех лесно да се измъкна, без да ме види, и да съобщя за станалото. Отново знаех, че мистрес Мастърсън и баба ми биха казали много неща за това решение, но не ме беше грижа.

Стиснала клоните имел и ножа си, започнах да се промъквам нап­ред, придържайки се към сенките и прикритието на дърветата. Когато се приближих, видях, че всъщност имаше дванайсет светлини: мънички фенери в снега, подредени във форма на ромб в едно сечище, заслонени като с балдахин от голите клони на прастари дървета. В средата на ромба, с лице към най-стария и внушителен дъб, стое­ше мъж в диплещо се от вятъра палто, кое­то сияеше в алено на светлината от фенерите. Той коленичи с лице към източния връх на ромба и се поклони на дъба, нашепвайки нещо, кое­то не успях да различа. Пос­ле коленичи на юг и повтори ритуала.

Стомахът ми се изпълни с ужас, когато осъзнах какво ставаше. Бях пренебрегнала шеговитите подмятания на Тамзин за алан­зан­ците и деня на зимното слънцестоене, но тук, точно пред очите ми, беше един от онези еретици, извършващ някакъв таен ритуал в нощта. Може и да не знаех за тях толкова много, колкото Мира, но от водени шепнешком разговори в Осф­ро бях научила дос­та­тъч­но, за да знам, че ромбът, образуван от дванайсет върха, беше свещен за алан­зан­ците. Олицетворяваше дванайсетте ангела, шест светли и шест тъмни.

Еретик използва земите ни! Трябваше да се върна и да съобщя за това. Бързо понечих да се оттегля точно когато той се обърна към северния връх на ромба – с лице към мен. Светлината освети лицето му и разкри черти, кои­то познавах. Черти, кои­то бях видяла преди по-малко от час. Черти, в чието съзерцаване бях прекарала твърде много време.

Сед­рик.