Бляскавият двор

3.

Планът се оформяше в дъното на ума ми още откакто Ада със сълзи на очи бе подписала договора си. Имах шанс да надхитря лошите неща, застрашително надвиснали над мен. И както ме бе посъветвал баща ми, трябваше да действам бързо. Докато все повече и повече подробности се изясняваха, вълнението ми нарастваше и едва се сдържах да не го изкрещя към небесата.

Овладях се и излязох бързо – но спокойно – от градината и се върнах в салона, където Ада седеше с мрачно изражение. Промъкнах се покрай двама слуги, кои­то мъкнеха шезлонга на баба ми, и се зарадвах, че Сед­рик не беше видял това. Изглеждаше, сякаш ни ограбват.

– Е, сигурно се вълнуваш – казах бодро на Ада. – Очаква те такъв вълнуващ шанс.

Тя подпря брадичка върху ръцете си:

– Щом казвате, милейди.

Седнах до нея, преструвайки се на удивена:

– Това е страхотна възможност за теб.

– Знам, знам – тя въздъхна. – Просто... прос­то... – Опитите ѝ да се владее се провалиха напъл­но и по бузите ѝ рукнаха сълзи. Подадох ѝ копринена кърпичка. – Не искам да отивам в непоз­ната земя! Не искам да преплавам Морето на залеза! Не искам да се омъж­вам!

– Тогава не отивай – казах. – Направи нещо друго, когато двете с баба заминем. Намери си друга работа.

Тя пок­ла­ти глава:

– Подписах договора. А и какво мога да направя? Аз не съм като вас, милейди. Не мога прос­то да си тръгна. Не разполагам с нужните средства, а никои други аристократични семейства не наемат хора – поне не на това ниво. Проверих.

Да замина? Нима наистина мислеше, че аз бих могла? Ада гледаше на произхода и богатството ми, сякаш това беше власт, но в действителност една жена от неблагороден произход разполагаше с повече свобода от мен. Което навярно беше причината, поради коя­то трябваше да стана такава.

Ти си графинята на Ротфорд. Жена с такова име не може да се движи сред безименните.

– Какво би направила тогава? Ако разполагаше със средствата?

– Ако не работех тук ли? – тя направи пауза и си избър­са носа. – Щях да отида при семейството си в Хадауърт. Имам братовчеди там. Имат хубава кравеферма.

– Хадауърт е най-крайната северна точка – напомних ѝ. – Това пътуване също не е лесно.

– Няма океан! – възкликна тя. – Все още е в Осфрид. И там няма диваци.

– Би предпочела да работиш в кравеферма, вместо да се омъжиш за авантюрист от Адория? – Трябва да приз­ная, че това се вписваше в плановете ми по-доб­ре, отколкото бях очаквала. Но звучеше толкова комично, че не се сдържах и попитах: – Как изобщо в крайна сметка решиха да те изпратят в този Бляскав двор?

– Синът на лейди Брансън, Джон, посещава университета заедно с него – с мастър Сед­рик. Лорд Джон го чул да говори как му трябвали хубави момичета за някаква задача, коя­то му възложил баща му. Лорд Джон знаел, че разпускате прислугата, и попитал майка си дали има момичета, нуждаещи се от мяс­то, където да отидат. Когато тя се обърна към мен... е, какво можех да направя?

Хванах ръката ѝ в необичайна проява на неофи­циал­ност между нас.

– Ще отидеш в Хадауърт. Ето това ще направиш.

Ада зяпна, а аз я отведох горе в спалнята си, където други камериерки подреждаха дрехи. Отпратих ги да се заемат с нови задачи, а пос­ле извадих чифт обици с топази от кутията си за бижута.

– Ето – казах и ги подадох на Ада. – Продай ги. Повече от дос­та­тъч­но е, за да си купиш мяс­то за пътуване с група почтени пътници, отиващи в Хадауърт. – Бях очаквала, че мечтата на живота ѝ ще е нещо по-голямо, кое­то не бих могла да си позволя. Това беше изгодна сделка.

Очите ѝ се разшириха:

– Милейди... аз... не мога. Не мога да ги приема.

– Можеш – настоях. Собственото ми сърце биеше бясно. – Не мога, ъъ, да понеса мисълта, че си нещастна. Искам да бъдеш със семейството си и да намериш щастието. Заслужаваш го. – Това не беше пълна лъжа... но истинските ми мотиви съвсем не бяха толкова алтруистични.

Тя стисна обиците в ръце и върху лицето ѝ започна да разцъфва надежда.

– Аз... не. Не мога. Онзи договор! Това е обвърз­ващо. Ще ме открият и...

– Аз ще се погрижа за това – не е нужно да се тревожиш. Ще те измъкна. Мога да правя такива неща, знаеш. Но за да е сигурно, че всичко, ъъ, ще се получи, трябва да тръгнеш сега. Незабавно. Едва минава пладне. Повечето пътуващи търговци скоро ще привършат сделките си и ще потеглят на север. И тогава трябва да отречеш, че изобщо знаеш нещо за Бляскавия двор. Никога, никога не казвай на когото и да било, че са се свързали с теб.

Очите ѝ бяха огромни:

– Няма, милейди. Няма. Нито дума. И ще замина сега – веднага щом си опаковам нещата.

– Не, недей. Искам да кажа, не вземай твърде много неща. Тръгни с лек багаж. Не можеш да изглеждаш, сякаш заминаваш завинаги. Дръж се, като че ли прос­то отиваш да свършиш нещо. – Не исках никой да забележи заминаването ѝ и може би да я спре и да ѝ задава въпроси.

Тя кимна, признавайки благоразумието на думите ми:

– Права сте, милейди. Разбира се, че сте права. Освен това с тези мога да си купя нови дрехи, когато стигна в Хадауърт.

По мой съвет тя събра само някои дребни неща: един кат дрехи за преобличане, семеен медальон и тесте деанзиански карти. Изчерви се, когато видя как повдигнах вежди при вида на пос­ледните.

– Това е само за забавление, милейди. Развличаме се, като гледаме на карти. Хората винаги са го правили.

– Докато алан­зан­ците ги превърнаха в ключова част от религията си – казах. – Напос­ледък свещениците изгарят тези карти. Гледай да не те арестуват като еретичка.

Очите ѝ се разшириха:

– Не се кланям на демони! Или на дървета!

Всичко друго остави зад гърба си. Домакинството бе толкова заето с приготовления за преместването, че никой не ни погледна втори път, когато се измък­нах­ме да се заловим със задачите си. Занесох останалите ѝ притежания, кои­то не бяха много, само малко дрехи, обратно в стаята си и ги скрих, докато диск­рет­но я изпращах. Тя ме сепна с бърза, силно неуместна прегръд­ка, с блестящи в очите ѝ сълзи.

– Благодаря ви, милейди. Благодаря. Спасихте ме от ужасна съдба.

А ти може би си направила същото за мен, помислих си.

По мои напътствия тя излезе небрежно през предната порта, сякаш прос­то отиваше за покупки на пазара. Не мисля, че пазачът, застанал на пост, изобщо я забеляза да излиза. Тя беше невидима, нещо, кое­то дори не можех да си представя... все още. Веднага щом тръгна, аз се върнах към рисуването си в градината, полагайки всички усилия да изглеждам, сякаш съм заета с обичайните си опити да си убивам времето, докато останалите от домакинството се трудеха. Винаги, когато можех да го вмъкна в разговора с другите слуги, споменавах небрежно, че Ада е заминала да постъпи на ново мяс­то, и колко прекрасно е, че ѝ е било уредено. Всички знаеха, че някой е идвал да пита за нея преди, но никой не беше наясно с подробностите от този разговор. Много други слуги вече бяха тръгнали, така че заминаването ѝ не беше нищо ново.

В течение на вечерта дойде съобщение, че баба ми и лейди Брансън са били задържани за вечеря, докато гостуваха на приятелка. Това развитие на нещата ме устройваше прекрасно, макар че наистина се поколебах за момент, когато осъзнах, че можеше да не видя баба никога повече. Тази сутрин си бяхме разменили резки думи, но това не намаляваше обичта ми към нея... или нейната към мен. Всичко, кое­то беше направила в тази каша с Лайънъл, беше за мое добро и щеше да има огромни неприятни пос­ледици, когато уговорката се разтуреше.

Не се колебай сега, казах си. Няколко пъти вдишах и издишах дълбоко, насилвайки се да запазя спокойствие. Баба може да се справи с всичко, кое­то се случи. А когато скандалът утихне, ще живее с лейди Брансън и дъщеря ѝ. Ще бъде много по-щастлива там, отколкото под строгия надзор на лейди Дороти.

Дори и да бяхме разделени, все още имаше шанс баба да прекрачи прага ми в някой далечен ден. Но о, как само щеше да се тревожи за мен. Надявах се, че ако – не, когато – се срещнехме отново, тя щеше да разбере защо бе трябвало да направя това. Не можех да се омъжа и да заживея луксозен и разточителен живот, ако това означаваше да се откажа от душата си.

След вечеря се оплаках от главоболие и се оттеглих в стаята си. Това беше кажи-речи единствената причина за усамотение, коя­то можех да имам, и дори то не беше лесно. Веднага след като пропъдих преданите си до раболепие прислужнички, съблякох изящната копринена рок­ля, коя­то бях носила на вечеря, и си сложих по-семплата ленена рок­ля на Ада – кое­то ми причини известно затруднение. Обикновено имах камериерки, кои­то ми помагаха да обличам и събличам дрехите си, и не бях свикнала да се справям с копчетата без допъл­ни­тел­на помощ. Роклята на Ада беше тъмносиня на цвят, без украса. Дългата бяла риза, коя­то облякох под нея, беше също толкова семпла. Дотогава никога не бях забелязвала истински колко невзрачно всъщност беше облеклото на дамите ми. И все пак то щеше да ми помогне да се прикрия, както и сивото наметало с качулка, кое­то облякох отгоре. Прибрах останалите ѝ дрехи в малка торба с връзки, а пос­ле забързах надолу по тясно, предназначено за слугите, стълбище, кое­то рядко се използваше по това време на вечерта. След като се уверих, че наоколо няма никого, се измъкнах през една задна врата.

Така се озовах във вътрешния двор до конюшните ни, кои­то сега бяха затъмнени от сенките на здрача. Тук се суетяха слуги, приключващи работата си за вечерта, и никой не ме забеляза, когато се сгуших в тъмнината. Това беше най-опасната част от рискованото ми начинание – частта, в коя­то всичко можеше да се разпадне, ако някой ме огледаше хубаво. Трябваше да прекося вътрешния двор към задните порти на конюшнята. Пролетното време бе захладняло значително и не бях единствената с качулка. Само се молех никой да не погледне към лицето ми, докато вървях.

Конярчето, кое­то пазеше задната порта, беше заето да дялка: вниманието му беше насочено към онези, кои­то се опитваха да влязат, а не към излизащите. И да ме забеляза, видя само гърба на една от прислужничките, кои­то сновяха наоколо, заети с домакински задъл­же­ния. Щом излязох от оградения двор, забързах покрай ъгъла на дома ни нататък към входа на предната ни улица. Движението по нея беше по-бавно, отколкото по-рано през деня, но още имаше коне и излезли за вечерта пешеходци, чиито стъпки тропаха по калдъръмената улица. Повечето не ме удостоиха с внимание. Бях прислужница на дама, а не дама.

На един ъгъл стое­ше странстващ свещеник на Урос и проповядваше срещу аланзанските еретици. Посочи обвинително към мен, пръстът му се заби право в лицето ми.

– Не си склонна да почиташ слънцето и луната, нали, момиче?

В очите му имаше фанатичен, трескав блясък и бях толкова удивена, че замръзнах пред него.

– Хей, ти! Не мърдай оттам!

Ахнах, когато двама градски стражи се зададоха тичешком към мен. Едва бях прекосила улицата срещу дома си! Как така вече бяха разбрали и ме гонеха?

Но целта им не бях аз. Сграбчиха свещеника: единият удържаше мятащия се мъж, докато другият завър­за китките му.

– Как смеете да докосвате един от избраниците на Урос! – ревна свещеникът.

Единият от стражите изсумтя:

– Ти не си истински пос­ледовател на Урос. Да видим колко ще е силна вярата ти след няколко нощи в затвора. – Той повлече пищящия свещеник, а другият страж се обърна към мен. Побързах да наведа очи, преструвайки се на свенлива, за да не види лицето ми.

– Добре ли сте, госпожице? Той нарани ли ви?

– Добре съм. Благодаря. Сър.

Той пок­ла­ти отвратено глава:

– Не знам накъде върви светът, когато по улиците крачат еретици. Най-доб­ре да се върнете в къщата на господаря си, преди да се стъмни.

Наведох глава и бързо се отдалечих. В пос­ледно време религиозната атмосфера в Осфрид беше опасна. Тези фанатични скитащи свещеници може и да твърдяха, че почитат единствения бог Урос, но ритуалите им оспорваха общоприетата църква почти толкова, колкото и алан­зан­ците и техните паднали ангели. Ортодоксалните свещеници и служители вече не проявяваха същата търпимост както едно време и беше нужно много малко, за да те превърне в заподозрян.

Беше облекчение, когато стигнах до каретата на Бляскавия двор. Беше на две пресечки разстояние в противоположната посока точно както Сед­рик беше казал на Ада, че ще бъде.

Беше цялата черна, лъскава и блестяща, с печата на Бляскавия двор отвън: кръг от златна верига с малки скъпоценни камъни, разпръснати между брънките. Каретата бе скромна по размер, дори не и наполовина толкова внушителна като онази, в коя­то се возехме баба ми или аз, но предположих, че би се сторила изключителна на момиче, кое­то не е виждало различна. Заобиколих до предната страна, където един кочияш седеше и чакаше над четири бели коня. Подвикнах му поздрав, дос­та­тъч­но високо, за да се чуе гласът ми над шума от улицата, но надя­вах се, не дос­та­тъч­но високо, за да привлека вниманието на хората в голямата къща от другата ѝ страна.

– Хей – повиках го. – Дошли сте да вземете мен. Името ми е Аделейд.

Бях се решила на това, когато замислих този план. Бях накарала Ада да изчезне и получих обещанието ѝ, че няма да спомене нищо от това, но доколкото бе известно на служителите от Бляскавия двор, те разполагаха с правилното момиче. Не ми се струваше уместно да се нарека Ада. Това, кое­то правех, вече ми изглеждаше като кражба, но със сигурност не можех да се представям под собственото си име. Така че щях да използвам прекрасното име, дадено на Ада при раждането ѝ – името, с чието изписване се затрудняваше. Имах чувството, че го заслужавам точно както заслужавах този шанс, кой­то я ужасяваше.

Кочияшът кимна рязко.

– Да, доб­ре, скачай вътре. Ще се срещнем с мастър Джас­пър и мастър Сед­рик по пътя.

Мастър Сед­рик.

Колкото и да ми беше приятно да го гледам, ако го видех сега, това определено можеше да създаде проб­лем в този гениален план, кой­то бях замислила... но щеше да се наложи да се справя с положението по-късно. За момента имах други проб­леми.

– Да скачам вътре? – попитах и сложих ръце на хълбоците си. – Няма ли да слезете и да ми отворите вратата?

Мъжът изсумтя развеселено:

– Я се чуй само, вече се държиш като дама. Още не си „скъпоценен камък“, госпожичке. Сега влизай – имаме да спрем на още две места и едното е край района на сирминиканците. Не искам да пристигам там по-късно, отколкото се налага. Тези сирминиканци ще те ограбят до шушка, ако не ги държиш под око.

Засуетих се неумело с дръжката на вратата на каретата и най-сетне проумях как да я отворя. Без капка грациозност наполовина пристъпих, наполовина се изтърколих във вътрешността на каретата, без да си помогна при качването със столче или възглавничка, поднесени от някой слуга. Вътре каретата беше сумрачна, осветена само от малкото светлина, коя­то проникваше през опушените прозорци. Когато очите ми се приспособиха, видях, че подплатената с възглавнички седалка, на коя­то седях, беше направена от не осо­бе­но скъпо кадифе в бургундско червено.

Без да си дава труд да се увери, че ми е удобно, кочияшът подкара конете по пътя им и аз рязко залитнах нап­ред. Вкопчих се за опора в стените, загледана навън през затъмненото стъкло, докато светлините на семейния ми дом се отдалечаваха все повече и повече. Затаих дъх, докато се взирах в изчезващата къща, очаквайки група слуги да хукнат навън всеки момент и да обкръжат каретата, докато спре и ме пусне. Никой не дойде обаче. Къщата се занимаваше с вечерните си задъл­же­ния и скоро изчезна в нощта. Или може би аз бях тази, коя­то изчезваше. Може би щяха да ме забравят бързо, лицето и гласът ми щяха да си отидат от умовете на онези, кои­то някога бях познавала. Представата ме натъжи повече, отколкото бях очаквала, и трябваше отново да се съсредоточа върху плана.

Ако предположим, че на никого не му хрумнеше да провери как е главоболието ми тази вечер, щях да разполагам с време до сутринта, преди да открият отсъст­вието ми: по това време, надя­вах се, вече отдавна щях да съм потънала във вътрешността на страната. И това беше, разбира се, при положение че Ада не се изплашеше и не се върнеше – ако изобщо бе напуснала града. Ако нещата вървяха по план, щеше вече да си е купила билет за пътуване с някоя група пътешественици, поели на север.

В този план имаше много „ако“, много неща, кои­то можеха да се обър­кат.

Клатушкащата се карета пое през града, минаваше през квартали, кои­то не бях виждала никога преди. Бях ужасно любопитна за всичко, но с нап­редването на вечерта виждах все по-малко и по-малко на светлината на газените лампи, с кои­то осветяваха улиците. Най-сетне спряхме и чух приглушен разговор. Мигове по-късно вратичката на каретата се отвори и момиче на моята възраст застана в рамката на вратата: огненочервената ѝ коса блестеше дори в полумрака. Стрелна ме с преценяващ поглед, а пос­ле подобно на мен се покатери вътре без помощта на столче. Само че се справи по-доб­ре. Затвори вратичката и каретата про­дъл­жи да се подрусва по пътя.

Седяхме там, преценявайки се мълчаливо, докато се спускахме по калдъръмените улици. Светлината от външните лампи ту се появяваше, ту изчезваше, устройвайки истинско представление от потрепващи сенки вътре. Когато каретата се освети за миг, видях, че рок­лята на спътницата ми беше още по-проста от моята, излиняла на места. Най-пос­ле тя проговори – в гласа ѝ леко се долавяше акцентът на работническата класа:

– Как си направи косата такава? Всичките тези къдрици, падащи точно по този начин?

Това беше неочакван въпрос. Освен това ми се стори безочлив, докато не осъзнах, че тя смяташе, че принадлежим към една и съща обществена прослойка.

– Естествено чуплива е – казах.

Тя кимна нетърпеливо:

– Да, да, ясно ми е, но начинът, по кой­то онези къдрици са подредени толкова съвършено... И аз самата съм пробвала това, както правят високопоставените дами. Сигурно ще ми трябват дузина ръце, за да го постигна.

Насмалко да кажа, че наистина бях разполагала с помощта на дузина ръце, а пос­ле млъкнах рязко. Бях се мислила за много хитра, като се преоблякох в рок­лята на Ада, но се бях отправила на това приключение със същата сложна прическа, с коя­то бях тази сутрин – камериерките ми бяха помогнали да накъдря косата си и да я прикрепя с фиби по пос­ледната мода, за да се спуска като водопад около раменете ми. Сковано се усмихнах в отговор на спътничката си.

– Помогнаха ми – казах. Сетих се за историята, коя­то Ада си беше намислила, за да се представи, и се опитах да я направя своя. – Тъй като случаят е, ъъ, специален. Работех като камериерка на благородна дама, разбираш ли, затова имам приятелки, кои­то са наистина добри в такива неща.

– Камериерка на дама? Е, това е адски късмет. Не бих искала да напусна такава служба. Обяснява защо говориш толкова доб­ре – ще имаш предимство пред нас, останалите. –Звучеше впечатлена... а също и обзета от лека завист.

– Това не е състезание – казах бързо.

Отвън пак се мярна мимолетен проблясък на светлина и ми показа ироничното изражение на лицето ѝ:

– Не е, друг път. Как се справяме и колко доб­ре се учим, се отразява на решението на кого ще ни предложат като съпруги. Аз ще бъда съпруга на банкер. Или на политик. Не на някакъв си фермер – спря за миг, за да помисли отново. – Освен ако не е някой мръсен богат притежател на плантация, където мога да се разпореждам със слугите и домакинството. Но обикновена фермерска съпруга? Да мета подове и да правя сирене? Не, благодаря. Не че някой стар фермер би могъл да си поз­во­ли една от нас. Майка ми чула от една от приятелките си, че Бляскавият двор получил цена за брак от четиристотин златни долара за едно от момичетата си. Можеш ли изобщо да си представиш такава сума пари?

Смътно си спомнях как Сед­рик говореше за кандидати, кои­то правят „оферти“. По-нататък в договора се обясняваше как агентите на Бляскавия двор печелят комисионна от брачната цена на всяко момиче. Сед­рик може и да беше говорил надменно как неговата нова аристокрация щяла да служи на Новия свят, но беше очевидно, че това бе изключително доходоносно начинание за семейство Торн.

Другото момиче ме гледаше странно в очакване на отговор.

– Съжалявам – ще трябва да ми простиш, ако звуча несвързано. Всичко стана, кажи-речи, в пос­ледния момент – обясних. – Семейството, за кое­то работех, освобождаваше по-голямата част от прислугата си и затова, когато Сед – мастър Сед­рик – търсел момичета, някой му споменал за мен.

– О, тогава значи си една от неговите, а? И за това чух – каза спътничката ми. – Никога преди не е набирал момичета, разбираш ли. Баща му е един от най-добрите доставчици, а мастър Сед­рик непрекъснато повтаряше как и сам можел да бъде също толкова добър, така че баща му поз­во­ли да избере две момичета. Предизвика голямо вълнение в семейството.

– Определено знаеш много – отбелязах. Явно бе получила доста по-обширна подготовка от Ада и мен.

– Доставях пране в дома им – обясни тя. – Майка ми пере дрехи, а аз ѝ помагах. Но вече не. – Вдигна ръце и ги заоглежда, но аз не можех да ги видя доб­ре. – Не съм създадена за перачка. Никога повече няма да пера нечии прок­лети дрехи.

Амбицията се излъчваше от нея. Не бях сигурна дали подобна предприемчивост щеше да ми е от полза, или не, но бях открила, че когато се съмнявам, дружелюбното държание обикновено беше най-добрият курс на действие.

– Аз съм Аделейд – казах ѝ топло. – Толкова ми е приятно да се запозная с вас, госпожице...

Тя се поколеба, сякаш решаваше дали си струвам следващото късче информация:

– Райт. Тамзин Райт.

Каретата започна да забавя ход, отвеждайки ни до следващата ни спирка. И двете зарязахме нишката на разговора си, докато чакахме да видим кое ще е следващото влязло момиче. Когато вратичката се отвори и се показа застанало отвън момиче, дъхът на Тамзин пресекна. Отначало си помислих, че лошата светлина изопачава външността на новодош­лата. Пос­ле осъзнах, че светлокафявият оттенък на кожата ѝ е естествен. Беше почти като карамел. Спомних си как кочияшът каза, че минаваме близо до сирминиканския квартал. Това беше един от най-бедните райони в столицата и едва различих няколко мръсни, порутени постройки в далечината. От онова, кое­то бях чувала, знаех, че е претъп­кан с бежанци от Сирминика, коя­то бе приклещена в хватката на гражданска вой­на през пос­ледните няколко години. Някога това била велика държава и членове на нейната кралска фамилия дори се бяха женили за хора от нашата. Неотдавна бунтовници бяха съборили от власт кралското семейство и сега повечето хора избягваха страната като обзета от хаос военна зона. Това момиче, кое­то чакаше край вратичката на каретата с прекрасната си кожа и пищна черна коса, носеше всички признаци, че е една от онези бежанци.

Освен това беше зашеметяващо, смайващо красива.

Кочияшът беше скочил долу, за да я посрещне, и я погледна предпазливо, когато тя пристъпи нап­ред. Носеше се с достойнство и след като хвърли поглед между двете ни с Тамзин, се настани в моя край на каретата. Роклята ѝ беше още по-износена от тази на Тамзин, но увитият около раменете ѝ шал, обшит със сложна бродерия, беше невероятен.

Спомняйки си грубите намеци на кочияша, се запитах дали не беше слязъл да се увери, че тя няма да ни нападне и ограби. Когато той про­дъл­жи да чака край отворената врата, осъзнах, че ставаше нещо повече. Скоро до ушите ми достигнаха два мъжки гласа, един от кои­то разпознах.

– ... дос­та­тъч­но хубава, предполагам, но нямаш представа колко трудно ще бъде да продадем сирминиканка.

– Това няма да има значение – не и там.

– Не познаваш това „там“, както го познавам аз – дочу се хапливият отговор. – Току-що си пропиля коми­сион­на­та.

– Това не е...

Думите секнаха рязко, когато двамата говорещи стигнаха до вратичката на каретата. Единият, по-въз­рас­тен мъж на четиресет и нещо, имаше съвсем лек оттенък на сиво в косата. Около него витаеше енергично излъчване и приличаше дос­та­тъч­но на Сед­рик Торн, за да осъзная, че трябва да беше баща му, Джас­пър.

Другият мъж, който щеше да се присъедини към нас, беше, разбира се, самият Сед­рик Торн.

Устата ми пресъхна, когато погледите ни се сключиха. Дори и докато баща му го упрекваше, Сед­рик се бе приб­ли­жил наперено до каретата със същата самоуверена лекота, коя­то бях забелязала преди. Сега спря рязко, толкова внезапно, че едва не се препъна в собствените си крака. Втренчи се в мен, сякаш бях привидение. Устата му се отвори да каже нещо, а пос­ле се затвори отривисто, сякаш може би си нямаше доверие.

Когато видя Тамзин, Джас­пър грейна в пълно неведение за безмълвната драма, коя­то се разиграваше между Сед­рик и мен.

– Толкова е прекрасно да те видя отново, скъпа. Вярвам, че нямаше проб­леми с вземането ти?

Предишната пресметливост и сдържаност на Тамзин се изпариха, когато отвърна на усмивката му:

– О, всичко е чудесно, гос­по­дин Торн. Каретата е прекрасна и вече си намерих нова приятелка.

Погледът му падна върху мен и трябваше да се отдръпна от приковаващия поглед на Сед­рик. Забелязах, че Джас­пър поне ме гледаше одобрително.

– А вие трябва да сте другата ни прекрасна спътница. Ада, нали? – Джас­пър ми протегна ръка и след няколко неловки мига осъзнах, че очакваше да я стисна. Направих го, надявайки се да не ми е проличало, че жестът ми е непоз­нат. – Вие без съмнение ще накарате мъжете да блъскат по вратата ни в Адория.

Навлажних устни: трудно ми беше да проговоря:

– Б-благодаря ви, сър. И можете да ме наричате Аделейд.

По някакъв начин този коментар сякаш изтръгна Сед­рик от унеса му.

– О. Така ли се наричаш сега?

– Така е по-доб­ре – казах многозначително. – Не мислите ли?

Когато Сед­рик не отговори, Джас­пър го смушка:

– Стига си се разтакавал. Трябва да тръгваме.

Сед­рик се вгледа внимателно в мен за още миг и се почувст­вах, сякаш и двамата стояхме на ръба на пропаст. Той щеше да реши в коя посока ще се наклоним.

– Да – каза най-накрая. – Да вървим.

Джас­пър влезе пред него, седна до Тамзин и зае по-голямата част от мяс­тото от тази страна. Сирминиканското момиче покорно се примъкна до нашия край, оставяйки допълнително мяс­то. Долавяйки намека, аз също се преместих. След леко колебание Сед­рик седна до мен. Въпреки всичко пространството още беше тясно и ръцете и краката ни се докосваха. Баба ми щеше да бъде скандализирана. Той почти не помръдваше и почувст­вах, че тялото му беше така вдървено, както и моето: и двамата бяхме напрегнати, докато се опитвахме да приемем тази нова ситуа­ция.

По-голямата част от пос­ледвалия разговор се водеше от Джас­пър и Тамзин. Нау­чих, че сирминиканското момиче се казва Мира, но тя говореше толкова малко, колкото и ние със Сед­рик. Веднъж отбелязах колко е красив шалът ѝ и тя го придърпа по-плътно.

– Беше на майка ми – каза меко, в думите ѝ се долавяше сирминикански акцент. В гласа ѝ имаше тъга, коя­то разбирах и коя­то пробуди болка в гърдите ми – тя така и не си беше отишла напъл­но. Без да знам нищо друго за Мира, мигновено се почувст­вах свързана с нея и не я разпитвах повече.

Когато каретата спря окончателно след двайсетина минути, Джас­пър доволно вдигна поглед:

– Най-сетне. Портите. Излезем ли веднъж от града, можем да потеглим наистина бързо. – Дочухме възбудени гласове от другата страна на вратичката на каретата и докато забавянето ставаше все по-дълго, изражението на Джас­пър стана раздразнено. – Защо се бавят толкова? – Той отвори вратата и се надвеси навън, провиквайки се към кочияша.

Кочияшът забърза към вратичката с двама от пазачите на портите зад него:

– Съжалявам, гос­по­дин Торн. Проверяват всички заминаващи. Търсят някакво момиче.

– Не прос­то някакво момиче – поправи го рязко един от стражите. – Млада благородница. Седемнайсетгодишна. Графиня.

Спрях да дишам.

– Кои са тези момичета? – запита нас­той­чи­во другият страж и надникна вътре.

Джас­пър се отпусна:

– Със сигурност не са графини. С Бляскавия двор сме. Това са момичета с обикновен произход, пътуващи за Адория.

Стражът бе изпълнен с подозрения: огледа всяка от нас подред. Отново ми се прииска да се бях сетила да си променя причес­ка­та.

– Как изглежда това момиче? – попита Джас­пър вежливо.

– Кафява коса и сини очи – каза един от стражите: погледът му се задържа върху мен за още частица от секундата. – На същата възраст като тези тук. Избягала по-рано тази вечер. Има награда.

Почти се възмутих, тъй като обичах да мисля, че косата ми е по-скоро златистокафява. Но това беше дос­та­тъч­но обичайно описание, кое­то можеше да се отнася за половината момичета в града. Колкото по-смътно, толкова по-доб­ре.

– Е, имаме една сирминиканка, една перачка и една домашна прислужница – каза Джас­пър. – Ако наградата е дос­та­тъч­но голяма и искате да представите една от тях като графиня, моля, заповядайте, обаче ви уверявам, че видяхме откъде идват. Това едва ли може да се нарекат луксозни условия... макар че, Сед­рик, ти не беше ли в къщата на някаква аристократка днес? Не взе ли оттам Аделейд? Да си чул нещо?

Погледът на първия страж се прикова върху Сед­рик:

– Сър? Къде бяхте?

Сед­рик се беше взирал нап­ред през цялото това време, навярно надявайки се, че ако не ги гледа в очите, това ще го направи невидим.

– Сър? – настоя стражът.

Светът сякаш се задвижи на забавен кадър и няколко мига чувах само силното блъскане на собственото си сърце. Отново се сетих за онази пропаст, само че сега губех опора. Щеше да е нужна само една дума от Сед­рик, една дума, за да ме завлекат обратно при баба ми и Лайънъл. Не се съмнявах, че Сед­рик беше дос­та­тъч­но находчив да извърти ситуа­цията, за да се изкара невинен. А доколкото ми беше известно, Сед­рик може би си мислеше, че сега да прибере една награда, беше по-лесно, отколкото да спечели комисионна в Адория.

Сед­рик си пое дълбоко дъх и сякаш нахлузвайки маска, се превърна в наперения младеж отпреди:

– Видях се с лорд Джон Брансън – каза той. Кимна към мен: – Обаче тя поправяше дрехите на някаква изтънчена дама в къщата му, когато я взех. Това брои ли се?

– Това едва ли е нещо, с кое­то можете да се шегувате – процеди стражът. Забелязах обаче, че вече губеше интерес към нас, готов да си про­дъл­жи по пътя. Вероятно имаше много пътници, кои­то се опитваха да потеглят преди вечерния час, и не искаха да бъдат забавяни от някаква съмнителна карета. Една избягала аристократка щеше да се спотайва, а не да седи заедно с почтени и уважавани бизнесмени.

– Можете да вървите – каза другият страж. – Благодаря ви за отделеното време.

Сед­рик, все още любезен, се усмихна в отговор:

– Няма проб­лем. Дано я намерите.

Вратичката се затвори и каретата пое нап­ред, най-сетне движейки се дос­та­тъч­но бързо и равномерно сега, когато бяхме преодолели всички спирки и изходи на града. Изпуснах шумно дъха си: цялото напрежение се стопи и изчезна, когато се отпуснах на седалката. Осмелих се да хвърля кратък поглед към Сед­рик, но не можах да разчета изражението или намеренията му. Всичко, на кое­то можех да се надя­вам, беше, че може би най-сетне щях да бъда свободна.