Бляскавият двор

27.

И така, без знанието на никого другиго, през следващата седмица животът ни пое в различно русло. За мен целият свят се бе променил.

Всяка сутрин Сед­рик предано идваше на кон до дома на семейство Маршъл и ме отвеждаше със себе си да му помагам в учас­тъка. Обаче не се залавяхме веднага за работа. Рухвахме в леглото – или, доб­ре, де, върху сламеника, кой­то минаваше за легло – и се задър­жахме там толкова, колкото се осмелявахме. Поне сламата беше нова, тъй като беше сменена след бурята. Изискваше се известно усилие да станем и да започнем деня си, но знанието, че бяхме много по-близо до живота, кой­то искахме, ни подтикваше да действаме. Също толкова трудно беше да го оставя в края на деня, но правехме и това. Преподавах уроците си, спях и започвах всичко наново.

– Донесох ти нещо – каза ми Сед­рик една сутрин.

– Нещо повече от чревоугодническа закуска?

Това също беше нещо ново. Сед­рик винаги се измък­ва­ше от леглото пръв и ми приготвяше закуска. Старата печка не даваше възможност за кой знае какви варианти, но той можеше да приготви бекон и прости бисквити доста доб­ре. Поднасяше ми закуската в леглото, подмятайки закачливо, че трябвало да ми прислужва, понеже знаел, че тайно тъгувам за предишния си аристократичен живот и може да го напусна заради това.

– Не си мисли, че не долових този сарказъм. И да, нещо повече.

Надигнах се и седнах с кръстосани крака на дюшека. Единственото, кое­то си бях направила труда да си облека досега, беше простата ми бяла блуза, коя­то изглеждаше много по-малко бяла сега, когато бях дош­ла в Хадисън.

– Не ме дръж в напрежение.

Той се приближи и ми подаде сутрешната ми чаша чай от листа от бодлива канела – още нещо, с чието приготвяне се беше наел, и малък метален предмет. Погледнах по-внимателно и видях, че е колие. Върху тясна верижка от свързани брънки имаше овална висулка от тънко стъкло с притиснато в средата ѝ цвете. Бях виждала преди тези притиснати изсушени цветя; точно сега бяха на мода в Адория. Вдигнах го към светлината и осъзнах какво беше цветето.

– Сладък бъз – казах възхитено. –Точно като цветчетата от венчавката ни.

– Това е цветче от венчавката ни. Понеже засега още не можеш да носиш пръстен, го запазих, за да имаш някакъв знак.

– Било е находчиво от твоя страна. – Сложих верижката на шията си и прокарах ръце по стъклото. – Напълно забравих за онези цветя след... ами, всичко друго, кое­то се случи онази нощ.

Той докосна бузата ми:

– Е, аз мога да бъда доста разсейващ. Цяло чудо е, че още можеш да си спомниш името си. Което и да е от имената си.

– Хайде, хайде, не се прави на толкова скромен – казах и го смушках с лакът. – Но ти благодаря. Надя­вам се да не си похарчил твърде много за него.

– Не се тревожи, от месинг е. Ще се справя по-доб­ре с пръстена.

Той се наведе да ме целуне, а пос­ле звукът от конски копита отвън го накара да се дръпне рязко назад. Без нито дума двамата скочихме от леглото. Сед­рик затъкна ризата в панталона си, докато аз припряно нахлузих полата панталон и ботушите си. Точно се бях настанила до миниатюрната маса с чая си, когато се чу почукване по вратата. Сед­рик я отвори небрежно и успя да докара усмивка на приятна изненада, когато видя отвън киселото лице на Елайъс.

– Какво неочаквано удоволствие – излъга Сед­рик.

Елайъс надникна вътре:

– Виждам, че се трудите усърдно.

– Идвате точно навреме за закуска. – Посочих бекона пред мен. – Винаги е добро начало на деня. Искате ли малко?

Елайъс пристъпи вътре, презрително оглеждайки оскъдно обзаведената стая. Наведе се към храната ми и подуши, сбърчвайки нос.

– Разбира се, че не. Идвам по работа.

– Хайде, хайде, Елайъс. Не бъди груб – изрече поз­нат глас. На прага се появи Уо­рън. – Може ли да вляза?

– Разбира се – каза Сед­рик и му помаха. – Добре дошли в дома ми.

Любезната усмивка на Уо­рън не слезе дори за миг от лицето му, когато той влезе и се огледа наоколо. Бях свикнала с бедната обстановка, но Уо­рън несъм­не­но смяташе, че съм направила ужасен избор.

– Колко старомодно – беше всичко, кое­то каза.

Сед­рик беше оставил вратата отворена и видях навън обичайните спътници на Елайъс заедно с няколко други непоз­нати мъже, мотаещи се наоколо.

– Това заради златната жила ли е? – попитах.

През цялата седмица двамата със Сед­рик неотменно промивахме пясък с легенчетата и улеите, но не се доближавахме до оголената скала. Уо­рън и Елайъс бяха нас­тояли да изчакаме, докато пристигнат подходящите хора и инструменти, и ние се подчинихме въпреки растящото си нетърпение. Беше трудно, като знаехме, че Сед­рик можеше лесно да се качи там и за една седмица разкопаване да се сдобие с онова, кое­то ни бе нужно, за да изплатим най-належащите си дългове.

– Че за какво друго да е? – тросна се Елайъс. – Сега, ако това няма да ви попречи на закуската, бихме искали да започнем.

Той се насочи към вратата, а Сед­рик и аз се спогледахме зад гърба му. Какво друго можехме да направим? И двамата искахме това и ако надменното и сопнато поведение на Елайъс беше цената, коя­то трябваше да платим, така да бъде.

– Съжалявам – каза Уо­рън с нисък глас, щом Елайъс отново излезе навън. – Знам, че е... груб на моменти. Но си разбира от работата и е лоялен.

Навън открихме още екипировка за катерене и няколко малки сандъка. Един от мъжете пристъпи нап­ред и се представи като Аргус Лейн. Беше специалист по експлозиви и ни показа как сандъците са пълни с малки контейнери.

– Тези са със забавено действие – обясни. – Има два компонента. Поотделно са напъл­но стабилни. Когато се смесят в големи количества, пораждат експлозия. Мъжете се изкачват там горе и ги поставят, пос­ле слизат бързо, преди да възникне реакцията.

– Звучи опасно – казах.

Аргус ми се усмихна:

– Не и ако са направени както трябва. Щом компонентите бъдат свързани и сме готови, прос­то се дърпа една халка, коя­то кара горния бавно да изпълни долния. Измислено е така, че да става бавно, за да може човек да се измъкне.

– Аргус знае какво прави – каза Уо­рън и потупа другия мъж по гърба. – Разработвал е мина в Келардия, преди да дойде в Адория, и вече е наглеждал разкопаването на няколко златни жили тук.

Двама от мъжете започнаха да прикрепват ремъци и въжета и Сед­рик предложи да отиде с тях.

– Ти си стой на земята – каза Елайъс. – Имаме нужда от опитни катерачи, кои­то могат да се измъкнат навреме. Можеш да ни помогнеш, когато сме готови да изкопаем златото – и тогава можеш да падаш, както ти харесва.

Докато бяхме в дома на Уо­рън, бяхме споменали падането на Сед­рик, и Елайъс го беше приписал по-скоро на неопитността на Сед­рик, отколкото на дефектна екипировка. В мен се разпали гняв и понечих да кажа нещо, но Сед­рик положи успокояващо длан върху ръката ми.

– Имаме да водим по-важни битки – промърмори той.

– Елайъс – обади се Уо­рън с предупредителен тон.

Елайъс измери Сед­рик с поглед за няколко минути, явно обзет от нерешителност за нещо. Най-накрая каза неохотно:

– Ако искаш да помогнеш, можеш да съединиш следващия заряд експлозивни компоненти. Само да ги закрепиш. Не издърпвай халките. Нямаме нужда да избухват.

Компонентите бяха ясно отбелязани, един син и един червен, и Аргус ни показа как да съединим по доста засукан начин двете кутии, така че се наместиха с щракване една върху друга. Халката, коя­то ги възпираше да се смесят, беше закрепена стегнато между тях.

– Трудно е да се измъкне, но все пак внимавайте. Действайте бавно.

– Аз ще помогна – казах и понечих да коленича заедно със Сед­рик в тревата.

– В името на Урос, не – изпъшка Елайъс. – Току-що казах, че не ни е нужно да избухват. Това е мъжка работа, госпожице Бейли. Не шиене и кърпене.

Опрях ръце на хълбоците си:

– Наясно съм. И вече от седмици върша „мъжка работа“.

– Всъщност е по-добра в това, отколкото в шиенето и кърпенето – отбеляза Сед­рик с убийствено сериозно изражение.

Елайъс се обърна умоляващо към Уо­рън:

– Сър, моля ви.

– Елайъс, тя е много способна жена и ще направиш доб­ре да го приемеш – каза Уо­рън строго. Обърна се към мен: – Честно казано обаче, знам, че когато в такава изпълнена с подробности работа се намесят твърде много хора, положението наистина може да се усложни. Ще възразите ли ужасно, ако вместо това се възползвам от по-ранното ви гостоприемно предложение? Стори ми се, че усетих аромат на чай там, и сега не мога да спра да мисля за него.

Самодоволната усмивка на Елайъс почти ме подтикна да откажа. Миналия път им бях сервирала с готовност, но сега това ми се струваше като доказателство, че мога да върша единствено „женска работа“. Но запазих вежливото си изражение и се върнах в колибата, благодарна, че поне при това отскачане дотам не се налагаше да крия аланзански артефакти. Тази сутрин бях изразходила и пос­ледния си чай от листа на бодлива канела и щеше да ми се наложи да изтърпя унижението да помоля госпожа Маршъл за още. Не че така или иначе щях да сервирам такова нещо на Уо­рън. Вместо това използвах съвсем сносен черен чай, за кой­то Сед­рик бе похарчил доста щедра сума по време на едно неотдавнашно отскачане до града.

Докато чаят кипне и стане готов, открих, че навън вече бяха в ход все­въз­мож­ни дейности. Хората на Уо­рън бяха стигнали почти до върха на оголената скала. Сед­рик тъкмо привършваше със задачата си, когато Елайъс безцеремонно остави на земята огромна купчина въжета, както и още два експлозива с вече свързани компоненти.

– Понеже толкова много искаш да помогнеш – каза Елайъс, – това трябва да се разплете. – Тонът му беше по-снизходителен от всякога. Канех се да забързам да помогна на Сед­рик, но Уо­рън ми направи знак да оти­да при него с изписано на лицето му вълнение. Посочи нагоре.

– Бихме могли да разкопаем с търнокопи онова, кое­то е отгоре, но долният край ще бъде твърде недостъпен, защото колоната е тясна. Щом стигнат до онова, кое­то е там, ще взривят външната скала отгоре, а пос­ле ще разкопаят оголеното. Ще продължат да я взривяват участък по участък, слизайки надолу, докато измъкнем всичко. А пос­ле... –Уо­рън посочи към предпланините оттатък. – Пос­ле се заемаме с това.

– Където ще получите много повече от четирийсет процента комисионна – казах с усмивка.

– Ей, шефе – провикна се един от мъжете на върха. Гледаше навътре в цепнатината. –Това мяс­то е пре­тъп­ка­но. Ясно ми е дори само от онова, кое­то той изчопли оттук онзи ден.

Това предизвика няколко ликуващи възгласа от мъжете на земята. Уо­рън изглеждаше също толкова развълнуван, но успя да запази достойнството в тона си:

– Е, затова сме тук. Действайте.

Мъжете горе се заловиха да поставят съединените компоненти на експлозивите. Уо­рън ме хвана под ръка и ме задърпа назад.

– Зарядите са изработени така, че да са дос­та­тъч­но силни да пробият скалата, но не и толкова мощни, че да съборят цялата тази конструкция. Въпреки това най-доб­ре е да стоим на разстояние, в случай че има падащи отломки.

Други мъже на земята правеха същото и аз хвърлих неспокоен поглед към Сед­рик. Той беше на отсрещната страна на оголената скала, срещу мен, но по-назад от мяс­тото, където се намирахме. Когато експлозивите бяха поставени, мъжете издърпаха халките, а пос­ле бързо се спуснаха по въжетата надолу. Част от мен очакваше нещо драматично – нап­ри­мер експлозивите да избухнат точно когато мъжете стигнат до земята. Но времето на смесването на компонентите бе изчислено така, че да осигури по-голяма безопасност, и мъжете вече бяха на сигурно мяс­то, когато върхът на оголената скала зрелищно експлодира.

Макар че знаех какво да очаквам, не можах да се сдържа и нададох лек вик на изненада. Около нас се разнесе гръмотевичен тътен, а земята се разтресе, когато ярко пробляснал огън близна цепнатината. Уо­рън ме дръпна към себе си и изпъна ръка, за да ме предпази, но нямаше нужда. Всъщност бяхме извън най-опасния радиус и посипалият се дъжд от едри камъни и отломки се задържа относително близо до самия зъбер. Когато димът се разнесе, видях проблясващи петънца на земята сред скалните отломки.

– Там има злато – казах.

Уо­рън се усмихна:

– От външните пластове на находището. Можем прос­то да отидем дотам и да го изкопаем с кирки по-късно, когато главната част от разкопаването приключи. Много по-лесно от промиването, а?

Понечих да отговоря, а пос­ле зърнах нещо с периферното си зрение. Обърнах се и видях една фигура, яхнала кон, да се приближава от онази страна на учас­тъка, намираща се срещу другата, коя­то водеше към града.

– Сед­рик – повиках го. – Там има някого.

Сед­рик се изправи и вдигна ръка към очите си да се предпази от слънцето. По лицето му се разля широка усмивка.

– Хей, Съли! – Сед­рик се отдръпна от задачата си и помаха на приближаващата фигура, коя­то също помаха в отговор.

Тогава почти едновременно се случиха няколко неща. Видях как Елайъс стрелва Уо­рън с въпросителен поглед. Нетърпелива да се запозная с прословутия съсед на Сед­рик, аз се отделих от Уо­рън и забързах след Сед­рик, идвайки много близо до мяс­тото, където бе работил на въжето. Елайъс дотича и ме сграбчи изотзад, буквално хвърляйки ме назад към Уо­рън, така че се ударих силно в земята и си прехапах езика.

– Хей – обадих се, изправяйки се с усилие на крака. – Какво ста...

Внезапно светът бе раздран. Предишната експлозия в цепнатината бе силна, но беше нищо в сравнение с този оглушителен рев. Гърмежите следваха един след друг. Запуших уши, но това не помогна много за заглушаване на звука. Земята се тресеше и аз отново паднах. Стълбове пушек се издигнаха във въздуха от купчината с екипировката и скоро оставиха зад себе си следа от черен дим.

Нечия длан върху ръката ми ме затегли нагоре и открих, че Уо­рън е свел загрижен поглед към мен. Отначало ушите ми пищяха твърде силно, за да схвана какво казваше. Пос­ле най-сетне чух:

– Добре ли си?

Кимнах треперливо и се огледах наоколо. Всичките му хора се бяха събрали на групи недалече от нас, близо до оголената скала и доста далече от купчината експлозиви, коя­то току-що беше избухнала. Понеже беше на такъв открит терен, взривът не беше разпилял кой знае какво освен пръст. Истинската паника, разбира се, ме обзе, когато видях Сед­рик. Той се изправи несигурно на крака, след като също беше съборен от една шокова вълна, и обикаляше нестабилно наоколо. Понечих да тръгна към него, но и аз още не можех съвсем да пазя равновесие.

– Спокойно – каза Уо­рън и отново ме подхвана, за да не падна.

Понечих да възразя, но тогава Съли се приближи до Сед­рик и слезе от коня. По-възрастният мъж каза нещо и Сед­рик кимна. Докато гледах, стъпките му станаха по-уверени и си възвърна равновесието.

– Излейте вода върху това! – извика Елайъс.

По-голямата част от огъня от експлозиите вече беше изгаснала. Малко от тревата наоколо още тлееше, но от първоначалната експлозия беше останал само плитък кратер. Всички хора на Уо­рън имаха манерки и ги използваха, за да потушат остатъчните пламъци. В резултат от това само се издигна още дим и за няколко минути всички кашляхме и бършехме сълзи от очите си.

– Имате малко неприят­нос­ти със зарядите? – попита Съли небрежно. Беше типичният златотърсач, дългурест и слаб като върлина, с чорлава сива коса и неподдържана брада.

Елайъс се нахвърли гневно върху Сед­рик:

– Ето какво се получава, когато те пусна да се приближиш до тези! Изобщо не биваше да се доближаваш до нищо от това. Едно изнежено градско момче няма защо да се мотае тук около истинската работа – смъртоносна работа за онези, твърде глупави, за да знаят какво правят!

Сед­рик пристъпи гневно нап­ред с юмруци, свити отстрани до тялото.

– Наистина знаех какво правя. Справих се идеално с всеки един от онези компоненти, а пос­ле ги проверих два пъти. Нямаше измъкнати халки. Нещо в експлозивите е било дефектно – точно като ремъците, кои­то ми донесе.

– Недей да ме обвиняваш за собствената си некадърност! – възкликна Елайъс.

– И не се дръж, сякаш не мога да видя този саботаж! – отвърна Сед­рик. – На контейнерите с експлозив, кои­то съединих, им нямаше нищо.

Разтривах главата си, все още съвземайки се от взрива. Спомените изплуваха бавно на преден план в ума ми.

– Но ти не сглоби всичките – казах. Всички се обър­наха към мен и аз посочих към Елайъс: – Когато донесе въжето, добави още експлозиви към купчината на Сед­рик.

– Остатъци, кои­то не бяха необходими в първата вълна – каза Елайъс. – По-безопасно е да ги държим на едно мяс­то, отколкото...

– Остатъци, кои­то не бяха сглобени от Сед­рик – прекъснах го. – Механиката им не ми е напъл­но ясна, но сигурно някой си е „поиграл“ с тях от­вът­ре, за да се смесят бавно и в крайна сметка да се възпламенят.

Уо­рън леко сложи длан върху ръката ми:

– Аделейд, трябва да си починеш. Онзи взрив ти се отрази по-тежко, отколкото си даваш сметка.

Отдръпнах се от него:

– Елайъс знаеше! Затова ме избута, когато понечих да се приближа до експлозивите. Избута всички. Знае­ше, че ще избухнат. Ако Съли не беше пристигнал, Сед­рик щеше да е точно там. – Задавих се за момент, неспособна да осмисля подобен ужасен изход. Пос­ле ме осени ново осъзнаване, когато срещнах погледа на Уо­рън: – А вие също сте знаели. Елайъс се обър­на към вас, когато Сед­рик тръгна. И се постарахте да задържите надалече и мен. Били сте посветен в това.

Сед­рик пристъпи нап­ред и застана между Уо­рън и мен.

– Каква е крайната ви цел? Защо ни изведохте тук? Това наистина ли беше някакъв сложен замисъл за отмъщение?

Няколко нагорещени мига увиснаха във въздуха, докато всички си отправяхме преценяващи погледи. Пос­ле Уо­рън кимна простичко и двама мъже се хвърлиха нап­ред и събориха Сед­рик на земята. Изпищях и пристъпих нап­ред, но Елайъс ме сграбчи. Съли също понечи да се притече на помощ, но Сед­рик, макар и нападнат, успя да повдигне глава и да извика:

– Върви, доведи помощ!

Съли се поколеба само за миг, преди да скочи отново на коня си. За човек на неговата възраст се движеше забележително бързо. От полза бе и фактът, че конят му можеше с лекота да надбяга Лизи. След броени секунди Съли вече препускаше с бясна скорост през златоносния участък.

– Тръгвайте след него! – изкрещя Уо­рън на един от мъжете. Конете им бяха по-надалече, вързани близо до колибата, кое­то даваше на Съли немалка преднина.

Нито Сед­рик, нито аз смятахме да се поддадем лесно на похитителите си. Възпираха ни обаче по различни начини. Когато Сед­рик оказа съпротива, беше посрещнат с жестоки юмруци и удари. Видях как ахна задъхано, когато един крак се стовари в ребрата му, а по-късно един юмручен удар в лицето го накара да изплюе кръв. Борех се трескаво с Елайъс, отчаяно копнееща да помогна на Сед­рик, но той ме блъсна така, че ме събори на колене, и използва по-голямото си тегло, за да ме задържи на мяс­то.

– Кротко, напаст такава. – Обръщайки се към Уо­рън, попита: – Сега какво?

Уо­рън изглеждаше по-скоро уморен, отколкото каквото и да е друго.

– Отведи я в онзи коптор и я усмири засега. Колкото до него... – Погледът му падна студено върху Сед­рик. – Отведи го край реката до един от улеите за промиване на пясък. Там би било най-ве­роят­но да е работел, ако дойдат нападатели. Пос­ле разчисти другите улеи и вземи да поработиш по оголената скала – дос­та­тъч­но, за да изглежда като припряна, набързо свършена работа. Ще разбутаме къщата по-късно – не че някой би могъл да забележи разликата. Вие, останалите, елате с мен да видим дали можем да настигнем оня стар глупак. – Докато се готвеше да си тръгне, Уо­рън спря за миг и добави, обръщайки се към Елайъс: – Не го убивай напъл­но. Аз ще се погрижа за това, когато се върна. Но се постарай междувременно да не вземе да се изправи.

Групата се разпръсна и осъзнах, че щяха да направят това да изглежда като дело на бандити, връхлетели да убият когото намерят, и да плячкосат всяко леснодостъпно злато.

– Сед­рик! – изпищях, когато двама мъже буквално го затеглиха към реката.

Елайъс ме зашлеви, явно по-дързък без бдителния поглед на Уо­рън.

– Тихо. – Помъкна ме обратно към колибата, а аз ритах и се борех с него през цялото време. Щом влязохме вътре, завърза ръцете и краката ми с въже за катерене и ме остави на пода. След като помисли за миг, върза и един стар парцал около устата ми. –Получаваш не по-малко от онова, кое­то заслужаваш – каза студено. – Можеше да имаш всичко – сега губиш всичко.

Изругах го през парцала, с кой­то бе запушена устата ми, но той само ми отправи онази вбесяваща самодоволна усмивка, преди да затвори вратата зад себе си. Моментално започнах да се боря с въжетата, но той беше затегнал възлите здраво. Спрях за миг, обзета от безсилен гняв, и тогава чух болезнения вик на Сед­рик в далечината. Трескаво поднових усилията си, като се гърчех и мятах. Ножът, с кой­то Сед­рик бе рязал бекона, беше на масата. Ако можех някак да се доближа до него...

Нож.

Аланзанският нож с дървесни мотиви, кой­то Сед­рик ми бе дал на кораба, беше затъкнат в колана ми, скрит в гънките на полата панталон. Носех го всеки ден най-вече по навик и го използвах от време на време. Сега върховете на пръстите ми едва успяха да го докоснат, когато посегнах към него. Още малко и щях да успея да го измъкна. Въжетата на китките ми бяха стегнати и почувст­вах как жулят кожата ми и се врязват в нея, докато ги опъвах. Най-пос­ле успях да измъкна ножа от колана, но го изпуснах. Претърколих се и го улових с ръка. Сега започна изнурителната задача да се опитам да срежа въжетата си от такъв неудобен ъгъл, тъй като ръцете ми бяха извити в грешната посока. Сед­рик не извика повече и тази ужасна тишина ме подтикна още по-силно. Най-сетне разхлабих въжетата дос­та­тъч­но, за да освободя ръцете си със собствени сили. След това беше лесно да срежа онези на глезените си и да измъкна парцала от устата си.

Скочих и затичах към вратата, надниквайки навън точно навреме да видя как Елайъс стоварва силен ритник върху нещо в реката, преди да си тръгне с едри крачки. Знаех какво трябваше да е онова „нещо“ и стомахът ми се преобърна. Други двама мъже унищожаваха и изпразваха улеите за промиване на пясък и също вече приключваха със задачите си. Елайъс им помаха да се приближат до оголената скала и изрече троснато някакви думи, кои­то не можах да чуя. Скоро всички се бяха скупчили в подножието на скалата, събираха падналото злато и дълбаеха с кирки близо до най-долния край точно както трескаво бързащи грабители биха направили с надежда да се сдобият с бърза плячка. Докато заобикаляха към задната страна на оголената скала, предприех хода си.

Не ме беше грижа, че се намирах на открит терен и лесно можеха да ме видят. Трябваше да стигна до Сед­рик. Мъжете продъл­жа­ваха да работят, без нито веднъж да се обърнат назад към реката, и аз нагазих в един от плитките ѝ участъци незабелязана. Там открих Сед­рик, лежащ по гръб, и едва не рухнах нап­ред, плачейки. Лицето му беше окървавено и натъртено, едното му око беше затворено от оток. Не можех да преценя доколко бе пострадала останалата част от тялото му, но ръката му бе сгъната под неестествен ъгъл. За момент се опасявах от най-лошото, но накъсаният му дъх ми подсказа друго. И разбрах, че нямаше време за сълзи.

– Какво... правиш... – изрече задъхано той, когато обвих ръка около него и го повдигнах. Миглите на здравото му око изпърхаха и то се отвори.

– Измъквам те оттук. – Поех върху себе си толкова голяма част от тежестта му, колкото можах, и го поведох надолу по реката. Той можеше да ходи по малко, но по-голямата част от работата се падна на мен.

– Ти... трябва да се измъкнеш оттук.

– Да – съгласих се. – А ти идваш с мен.

Един бърз поглед назад ми показа, че все още не ни бяха забелязали, но никога нямаше да стигнем до далечния край на учас­тъка навреме, не и с това темпо. Горичката и езерцето не бяха чак толкова далече и аз реших да стигна дотам, насочвайки Сед­рик стъпка по мъчителна стъпка. Нямах представа дали влошавам нараняванията му, но нямах избор. Когато най-накрая стигнахме до заслона на дърветата, внимателно го положих на земята и отново прецених вариантите си. Един от мъжете се беше придвижил до предния край на оголената скала, но бяхме скрити, а всички мислеха, че Сед­рик е чак в реката.

– Лизи – казах, насочвайки поглед към колибата. Тя беше вързана там и пасеше лениво. – Трябва да я вземем.

– Твърде опасно – каза Сед­рик.

– Да се придвижваме пеш, ето кое е опасно. Ще я доведа. Стой тук. – Глупаво беше да кажа такова нещо, тъй като той нямаше много други варианти за избор. Целунах го по челото, а пос­ле отново прецених колко време ще ми трябва за един спринт обратно до колибата. Отново трябваше да тичам през открит терен и отново късметът не ми изневери. Поне докато не стигнах до Лизи.

Докато се канех да я отвържа, видях двама ездачи да се връщат в златоносния участък. Единият беше Уо­рън. Можех да отвържа Лизи и да препусна обратно към Сед­рик, но не и без да ме видят. Нямаше начин да успея да го прибера, преди да ни хванат. А нямаше да потегля без него. Останала без варианти за избор, се вмъкнах обратно в колибата.

С тежкия тиган с дълга дръжка в едната ръка и камата си в другата зачаках край вратата, сигурна, че някой ще дойде за мен. Влезе един от хората на Уо­рън и аз замахнах и стоварих силно тигана върху главата му, заварвайки го неподготвен. Той ми оказа кратка съпротива, преди да изгуби съзнание, и успя да избие ножа от ръката ми. Преди да успея да си го върна, Уо­рън се появи на прага с насочен към мен пистолет.

– Пусни тигана – каза.

Подчиних се и бавно повдигнах ръце. Той затвори вратата и прекрачи повалените си хора, кимвайки ми да се отдръпна назад до стената.

– Защо правите това? – попитах. – Наистина ли целта ви беше да ми отмъстите?

– Не точно на теб – каза той. Тонът на гласа му беше студен, безстрастен, толкова различен от непрестореното въодушевление, кое­то бе демонстрирал в Кейп Триумф. – Главно на него. Преди ти казах, че съм прям и се стремя право към онова, кое­то искам. Исках теб. Той те взе, така че планът беше да го отстраня и тогава, когато скръбта ти в крайна сметка се уталожи, да си те взема обратно. Но пос­ле се случиха две неща. Три всъщност.

– Опитите ви да го убиете не успяха? – предположих. Докато говорех, очите ми се стрелкаха наоколо, трескаво търсейки някакво оръжие или спасение. Онзи пистолет определено накланяше шансовете в негова полза. Ако беше по-нов модел, може би имаше два патрона в цевта.

– Да, всъщност – призна Уо­рън. – А пос­ле онзи привидно безполезен златоносен участък се оказа в крайна сметка не чак толкова безполезен. Не че накрая щеше да има значение – след като той умре, участъкът отново преминава изцяло в мое владение. Но все пак означаваше, че може би щеше да успее да изплати дълга си по-рано.

Ножът ми беше оръжието, кое­то бе най-близо до мен, но дори така никога нямаше да стигна до него навреме.

– Какво беше третото? – попитах: трябваше да отвличам вниманието му.

Той въздъхна мелодраматично:

– Ти откри какво се е случило. По идея всичко това трябваше да завърши с доброволното ти завръщане там, където ти беше мяс­тото – при мен. Но нещо ми подсказва, че на този етап това не е твърде ве­роят­но.

Единственият ми отговор беше кръвнишки поглед.

– И така – каза той, – изглежда, че и ти, и злочестият гос­по­дин Торн сте загинали, погубени от коварни бандити, нахълтали в златоносния участък. Но поне няма да имам чувството, че си тръгвам с празни ръце, преди да умреш.

Изпълни ме прилив на надежда, когато осъзнах, че не беше наясно, че Сед­рик го няма. Пос­ле онези пос­ледни думи ме зашеметиха.

– Какво... какво имате предвид?

Уо­рън посочи небрежно с пистолета си към масата.

– Бил съм в заведения с лоша репутация. Знам как мирише бодливата канела. И знам какви момичета я пият. Дотук с всичките ти изискани приказки как ще си останеш целомъдрена до първата си брачна нощ. Но предполагам, това означава, че не трябва да се чувст­вам виновен, задето вземам нещо ценно предвид факта, че се предлага толкова щедро.

Той остави пистолета на масата, но движението беше твърде бързо, за да се възползвам от крат­котрайната свобода. Хвърли се върху мен, събори ме на пода и затисна тялото ми със своето. Свих юмруци и се опитах да го ударя в гърдите. Когато осъзнах, че нямаше да се получи, посегнах да забия пръсти в очите му. Той изруга и притисна ръцете ми към пода със своите.

– На баловете беше по-благосклонна – каза. – И по-красива. По-чиста.

Опита се да задържи двете ми китки с една ръка, за да може другата да се справи с дрехите ми. Успя да разкъса блузата, а пос­ле да мине надолу към полата точно преди да отскубна ръцете си и да ги освободя. Не можеше да удър­жи двете с една ръка и го знаеше. Отново посегнах с нокти към лицето му и безсилен гняв замести по-раншната увереност.

– Прок­лятие. – Той ме сграбчи и претърколи двама ни, така че се озовах легнала по корем. –Нека да не е толкова изтънчено.

В тази поза, притисната от тялото му с лице надолу, не можех толкова лесно да го нападна или дори да се раздвижа. Задържа едната си ръка върху главата ми, за да не мога да я повдигна, и отново задърпа полата. Обсипвах го с обидни думи, кои­то биха накарали Тамзин да се изчерви, и се борех, колкото можех, знаейки, че това нямаше да ме спаси, но поне щеше да направи нещата по-трудни за него. Пос­ле забелязах до какво ме беше доближила тази нова поза.

Аланзанската кама беше дос­та­тъч­но близо, за да я достигна.

Без да се замисля дори за секунда, я сграбчих и замахнах назад: не ме беше грижа какво ще уцеля, стига да е част от тялото му. Уо­рън изкрещя и падна от мен. Незабавно се отдръпнах тромаво и успях да се изправя с треперещи крака. Той лежеше на пода, стиснал крака си, в чието бедро се беше забил ножът ми. Ударът нямаше да го убие, но ми беше откупил възможност да се измъкна. Отправих се към вратата, но в този миг някой я отвори отвън. Напрегнах се за сблъсък с някого от хората му, а вместо това се озовах лице в лице със Сайлъс Гарет. Той размахваше пистолет и изглежда, беше толкова изненадан да ме види, колкото и аз него.

– Арестувайте я! – изкрещя Уо­рън. – Дойдох да инспектирам този участък, а тази кучка ме нападна! Намушка ме – намушка ме с това... – Той посочи надолу и зяпна, когато огледа ножа с изобразените отгоре дървесни мотиви. – С това острие – това езическо острие! Това е аланзански нож! Тя е еретичка – арестувайте я!

– Той... не е неин – изрече един глас зад Сайлъс. – Мой е. Аз съм аланзанецът.

Сайлъс отстъпи встрани и видях Сед­рик, кой­то се облягаше на Съли. Не можех да повярвам, че Сед­рик изобщо беше в съзнание след всичките си наранявания. Исках да изтичам към него и да му наредя да си легне, но Уо­рън още беше в нападателна позиция.

– Готов е да каже всичко, за да защити своя­та блудница.

Съли прояви здравия разум да се опита да удър­жи Сед­рик, но Сед­рик не се смути:

– Ножът е мой. Имам още аланзански предмети в сандъка си. Няма да намерите нищо в нейните вещи.

– Тогава арестувайте него! – нареди Уо­рън. – И нея като негова съучастница! И заради това, че ме нападна!

– Той ме нападна – отвър­нах рязко. Посочих към разкъсаните си дрехи. – Повали ме и се опита да ме насили! Защитавах се!

Уо­рън беше блед и се потеше, несъм­не­но усещайки раната и кръвозагубата, но про­дъл­жи да упорства:

– Тя ме покани да вляза. Тя е момиче без морални задръжки – съгласила се е да легне с Торн, би се съгласила да легне с всеки. Пос­ле размисли и се опита да изкара мен виновен. Не можете да вярвате на думата на някакво обикновено момиче с долен произход!

Сайлъс имаше вид, сякаш не знаеше какво да мисли, и не го винях. Хрумна ми обаче, че колкото и неве­роят­но да беше, може би имаше шанс всичко това да се размине безнаказано на Уо­рън. Той беше губернаторът на тази колония. А коя бях аз? В ума ми изплува отдавнашен спомен: как Сед­рик ми каза, че не знам какво е да се живее без престижа на висшата класа, че съществува мощ, за коя­то дори не си давам сметка.

Изправих се в цял ръст и си придадох възможно най-властно изражение:

– Казвам ви отново. Той ме нападна. И може би няма да приемете сериозно това твърдение от някое „обикновено момиче с долен произход“, но аз не съм такава. Аз съм лейди Елизабет Уитмор, графиня на Ротфорд, и съм благородница на кралството.