Бляскавият двор

6.

В месеците, кои­то пос­ледваха, не виждах често Сед­рик. След като имах толкова много други неща, кои­то да ме държат заета, беше лесно да го изтикам някъде в дъното на ума си. Съхранявах там други неща – нап­ри­мер спомените за родителите си и мисълта колко ли разтревожена трябваше да е баба ми – и умишлено се стараех да навестявам това мислено хранилище възможно най-малко. Само понякога късно нощем, когато лежах будна и неспокойна в леглото, си позволявах да надникна в онези тъмни ъгълчета на ума си.

Престоят ми в Бляскавия двор скоро се превърна в най-щастливото време от живота ми до настоящия момент с изключение на времето, когато родителите ми бяха още живи. Въпреки строго организираното разписание, безкрайните наставления и занятия изпитвах чувство за свобода, каквото не бях познавала никога. Движех се из имението с усещане за лекота в гърдите, опиянена от чувството, че можех да правя всичко и светът беше на мое разположение. Със сигурност ме следяха внимателно, но съвсем не така изкъсо, както в Осф­ро.

Това не означаваше, че все още не се сблъсквах с известни предизвикателства.

– Хей, готова ли си да... Какво си направила?

Вдигнах поглед, когато Тамзин и Мира влязоха в кухнята. Макар че вече бяхме прекарали почти осем месеца в усвояване на обноските на дамите от висшите класи, мистрес Мастърсън искаше от нас – или от някои от нас – да помним скромния си произход. Това означаваше изпълняване от време на време на домакински задъл­же­ния като нап­ри­мер съдовете, кои­то в момента миех.

Те се приближиха забър­за­но до мен и надникнаха към бакърения чайник, кой­то се опитвах да измия.

– Това белина ли е? Наистина е белина! Мога да усетя миризмата ѝ – без да чака отговор, Тамзин грабна чайника и изсипа съдържанието му в голямо ведро с помия. – Какво си мислеше?

– Нещо беше загоряло в него и стъргането не вършеше работа. Видях те, че онзи ден използваше белина, за да махнеш онова петно от рок­лята си, затова си помислих...

– Спри – каза Тамзин. – Не искам да чувам нищо повече. Не мога да слушам повече.

Мира взе парцал и изтърка вътрешността на чайника.

– Петното излезе, а белината не е престояла вътре дос­та­тъч­но дълго, за да го повреди.

Изпитах тържествуващо чувство:

– Значи все пак подейства.

– Накисването във вода, пос­ледвано от изстъргване с лимон, щеше да свърши същата работа с много по-малък риск. – Тамзин хвана едната ми ръка и я вдигна. Едната ѝ страна беше зачервена от белината. – По дяволите. Отивай да ги изплакнеш. Имаш най-хубавите ръце от всички ни. Не проваляй това.

По ръцете на самата Тамзин личеше, че от детинство е търкала пране, и това безкрайно я дразнеше. Постоянно нанасяше овлажняващи кремове в опит да поправи – или поне да намали до минимум – пораженията.

Мира взе престилката ми и я закачи, докато Тамзин ме огледа набързо:

– Няма други поражения. Роклята е непокътната и смея да кажа, че това е най-хубавият кок, кой­то съм те виждала да правиш. Помогна ли ти някой?

Опипах косата си, оскърбена от мнителния ѝ тон.

– Делим една стая. Мислиш ли, че някой се е промък­нал тайно и ми е помогнал?

– Не бях аз – каза Мира, забелязвайки как погледът на Тамзин падна върху нея. – Аделейд нап­редна много. Онзи ден я видях да сгъва одеяло и по него почти нямаше гънки.

Бутнах вратата на кухнята, а другите две ме пос­ледваха.

– О, спрете и двете. Днес е свободният ни ден. Нямаше да има значение, ако бях с разчорлена коса.

Тамзин присви замислено очи:

– Не, нещо става. Иначе мистрес Мастърсън нямаше да ни нареди да отидем в балната зала. Това обикновено е денят, в кой­то поръчва да я почистят.

Заради мудността ми с миенето на съдовете бяхме пристигнали пос­ледни, но още не бяхме закъснели. Дори и да бяхме, не мислех, че мистрес Мастърсън щеше да забележи. Беше заета да нарежда на един от домашните слуги да подреди големи маси в далечния край на помещението. В средата на самата бална зала ни посрещна удивителната гледка на разстлани върху пода одеяла и останалите момичета от имението, насядали върху тях.

– Какво става? – попитах Розамънд.

Тя вдигна поглед към нас от постелката си на сини цветя:

– Нямам представа. Мистрес Мастърсън прос­то ни каза да седнем и да чакаме.

Озадачени, с приятелките ми прекосихме стаята, докато стигнахме до едно незаето одеяло – огромно и мъхнато, на червени и жълти райета. Около нас разговорът на другите момичета беше като оживено бръмчене, докато и те се чудеха какво става. Тамзин изпъшка:

– Да му се не види, знаех си, че трябваше да си облека рок­лята за църква.

– Мислиш, че ще имаме служба тук? – попитах.

– Не. Но мисля, че това е тест. Внезапно изпитване. Може би как да забавляваме гости и да организираме събиране почти без предизвестие. – Тамзин посочи към входа. – Вижте. Пристига храна.

Влязоха трима мъже в обикновени работнически дрехи, помъкнали големи блюда, кои­то мистрес Мастърсън им нареди да сложат по масите. Когато махна покривалата им, дори от това разстояние се досетих, че съдържаха сандвичи, кои­то можеха да се ядат с ръце, и плодове. Работниците излязоха и се върнаха с нов товар от храна, както и с чинии и ленени салфетки. Бях помислила, че Тамзин прос­то е обзета от излишен страх, но нямаше съмнение, че имахме много повече храна, отколкото беше необходима на групата ни. След като масите се запълниха, работниците излязоха и не се върнаха. Мистрес Мастърсън стое­ше до вратата с очаквателно изражение на лицето.

– Да му се не види – повтори Тамзин. Пое си дълбоко дъх. Погледът ѝ стана стоманено твърд като на генерал, подготвящ се за битка. – Добре. Няма проб­лем. Можем да се справим с това. Можем да се справим с това по-доб­ре, отколкото другите, защото никоя от тях не е осъзнала какво става. Имаме предимство. Спомнете си уроците ни за това как да поздравяваме непоз­нати на парти. Всички приемливи теми. Времето. Предстоящите празници. Животните също са уместна тема. Никаква религия. Никаква политика, освен ако не е в подкрепа на краля и най-скорошните му политически решения. Винаги изглеждайте изпълнени с достойнство – кой знае какви изискани гости е изровила старата дама? Запазете добра стойка и...

Това умело държание се превърна в слисване и Тамзин нададе много недостоен писък. В миг скочи на крака и спринтира през стаята. И не беше единствената. Други също се раздвижиха и бръмченето се превър­на в истинска какофония на хаос и вълнение. Когато насочих поглед обратно към входа, видях да влизат непоз­нати – непоз­нати, кои­то едва ли можеха да се нарекат елегантни. Съквартирантките ми се изгубиха в тълпата, пометени в поток от прегръдки и сълзи.

– Семействата им – каза Мира меко. С нея бяхме единствените две момичета, кои­то още седяха. По лицето ѝ се разля усмивка, докато гледахме как Тамзин се хвърли на гърдите на едър, снажен мъж с червена брада. До него с усмивка стое­ше по-слаба жена, а наб­ли­зо се въртяха три червенокоси деца. Две, момиче и момче, изглеждаха някъде в средата на тийнейджър­ските си години. Третото беше малко момиче само на няколко години. Тамзин я грабна, сякаш беше лека като перце, а пос­ле се опита едновременно с това да притегли в прегръдка и другите две деца: пос­ледваха смехове и объркване. Върху лицето на Тамзин нямаше и следа от лукавство или пресметливост. Никаква хитрост или преценяване на ситуа­цията. Овладяното поведение, кое­то поддържаше винаги, беше изчезнало, емоциите ѝ бяха неподправени и първични. Около нея се долавяше нещо светло и леко, кое­то ме накара да осъзная, че до този момент така и не си бях давала наистина сметка какво голямо бреме носеше.

– При теб ще дойде ли някой? – попитах Мира.

Тя пок­ла­ти глава:

– Не. Никой от близките ми не дойде с мен от Сирминика. Но наистина се питам какво биха си помислили родителите ми за всичко това, ако можеха да го видят. Щяха да бъдат потресени.

Не можах да сдържа смеха си, макар да не се чувствах много весела:

– Моите също. Моите също.

Изненадващо, обаче това, от кое­то ме заболя сърцето точно тогава, не беше мисълта за родителите ми. А тази за баба. Тя се беше грижила за мен през всичките тези пос­ледни години, полагайки толкова усилия да ни спаси от пълно разорение. Все още бях решена да замина, но след като първоначалното вълнение избледня, бях имала повече време да обмисля пос­ледствията от онова, кое­то бях направила – и да се почувст­вам виновна. Сед­рик тайно ми беше дал една изрезка от светските хроники, в коя­то се споменаваше женитбата на Лайънъл с някаква дребна аристократка само няколко седмици след изчезването ми. Сед­рик беше надраскал отгоре: Такъв прибързан брак. Вероятно единственият начин, по кой­то бедният човек е можел да се утеши след такава огромна загуба. Това беше поставило края на тази част от историята, но все още оставяше без отговор много други въпроси.

Проговорих, без да помисля:

– Иска ми се да можех да видя баба си.

Мира ме погледна с лека изненада:

– Никога преди не си я споменавала... не мога да повярвам. Те са тук! – Бавно се изправи на крака, очите ѝ се разшириха, докато се взираше през стаята към двойка побелели сирминиканци. – Пабло и Фернанда. Придружаваха ме по време на пътуването от дома ми. Извини ме.

Тя се отдалечи, без да погледне назад, и макар че се радвах да я видя как прегръща дребните стари мъж и жена, болката в сърцето ми само се усили. Повечето от другите момичета бяха твърде развълнувани от срещата със собствените си близки, за да забележат кой знае какво друго, но няколко хвърлиха любопитни погледи в моята посока. Бях се тревожила, че ще изпък­вам по други начини, но никога по този. Дори онези без никакви кръвни роднини поне имаха прия­те­ли, дошли да ги видят. Аз бях единствената, коя­то беше сама. Единствената без никакви близки. Единствената без минало.

Или може би не.

– Аделейд е ето там, зад семейството на Силвия – чух да казва мистрес Мастърсън. – Седи на раираното одеяло.

Една жена заобиколи тълпа от хора и се усмихна широко, когато ме видя:

– Ето я моята Аделейд!

Зяпнах. Не я бях виждала никога през живота си. Изглеждаше два пъти по-възрастна от мен и имаше чувствена фигура, открояваща се – повече от необходимото – в избеляла червена рок­ля, коя­то ѝ беше с един размер по-малка. Очите ѝ бяха обилно подчертани с антимон, а върху коса с цвят на бакър се мъдреше сламена шапка с изкуствени цветя.

– Е? – попита тя, застанала над мен с ръце на хълбоците. – Няма ли да прегърнеш твоя­та леля Сали?

Зад нея видях мистрес Мастърсън да ни наблюдава любопитно. Тъй като не исках да привличам още внимателни погледи, станах да прегърна непоз­натата и ме заля натрапчивият мирис на чаени рози.

– Просто поддържай преструвката – прошепна тя в ухото ми.

Отдръпнахме се една от друга и аз се насилих да докарам една усмивка, коя­то, надя­вах се, скриваше обърк­ването ми. Мистрес Мастърсън кимна одобрително, а пос­ле про­дъл­жи нататък.

„Леля Сали“ се отпусна, но тонът ѝ остана все така приглушен, когато ми заговори:

– Казвам се Ронда Гейбълс, из­тък­ната звезда на някои от най-големите театрални продукции в Осф­ро. Вероятно си чувала за мен.

Поклатих глава.

– Е, момиче с твоето положение навярно не успява много често да стигне до театъра, така че е раз­би­рае­мо. – Семейството ми притежаваше места в ложа и беше гледало всички големи представления в столицата, и бях сигурна, че ако Ронда беше участвала в някое от тях, щях да си спомням.

– Какво правите тук? – попитах.

Тя се огледа заговорнически наоколо:

– Дошла съм да се престоря на леля ти. Нае ме – е, всъщност така и не му разбрах името, обаче плати в среб­ро. Привлекателен младеж. Кестенява коса. Хубави скули. Бога ми, ако бях с двайсет години по-млада, щеше да ми хареса да...

– Да – прекъснах я. – Мисля, че познавам въпросния млад човек. Знаете ли защо сте тук?

– Само, че от мен се очакваше да дойда тук, на това мяс­то, един Урос знае къде в пущинаците, заедно с останалите. Взеха ни с карети от града и ни казаха, че ще ни нахранят, а коя съм аз, че да откажа безплатно ядене? Ето човека, кой­то го организира. – Посочи през стаята, докато Джас­пър влизаше. – Знаеш ли дали тук сервират вино?

Джас­пър плесна с ръце, призовавайки за внимание, и глъчката утихна, докато се приближавахме, за да го чуем. Беше готов да изнесе истинско представление.

– Първо, позволете ми да ви приветствам с „доб­ре дошли“ днес тук, в Блу Спринг Манър. Вие сте наши гости и всички сме на вашите услуги. Второ, искам да ви благодаря за жертвата, коя­то знам, че сигурно сте направили в пос­ледните осем месеца, заемайки ни дъщерите си – направи пауза, за да погледне в очите случайно избрани хора, като кимаше и се усмихваше. – Но за нас е привилегия и чест да ги приемем, да им помогнем да развият потенциала, кой­то вие със сигурност през цялото време сте знаели, че притежават. Днес ще можете да зърнете света, в кой­то влязоха – свят, кой­то ще им се стори нищожен в сравнение с богатствата и великолепието, кои­то ще получат, когато се омъжат в Адория.

Пос­ледното попадна право в целта. Почти всички посетители бяха обзети от благоговение при вида на балната зала с нейните кристални полилеи и тапети с позлата. Представата, че може би ни очакваше по-голямо богатство от това, беше прос­то невъзможна за възприемане.

– Обичайно каним прия­те­лите и роднините по-късно през пролетта, за да можем да организираме пикник в по-топло време. – Джас­пър се усмихна заговорнически и кимна към голям прозорец, целия в ледени кристали. – Но както можете да видите, това не е възможно днес. Така че ще си направим пикник на закрито. Напълнете си чашите и чиниите, намерете си мяс­то и научете точно колко бляскаво всъщност е бъдещето на вашите дъщери.

Опитах се да не завъртя очи. Трудно ми беше да приема на сериозно изисканите му думи, спомняйки си колко рязко бе говорил на Сед­рик насаме, но всички други бяха напъл­но очаровани. Семействата се скупчиха заедно и се отправиха към бюфета. Ронда беше забелязала, че има пунш с ром, и вече се беше изстреляла към този участък от масите. Тръгнах припряно след нея, забавяна от близки на момичетата, кои­то сновяха наоколо и без да бързат, наваксваха с новините. Докато чаках бабата на Каролайн да мине с клатушкане покрай мен, дочух Джас­пър да говори с мистрес Мастърсън.

– Тази среща на момичетата с близките им винаги е толкова деликатен момент – каза ѝ тихо. – Никога не се знае дали на някои от тях няма да им домъчнее за вкъщи и да побягнат. Но намирам, че в мига, щом пътуването до Адория бъде офи­циал­но обявено, рискът да избягат всъщност намалява. Ако предварително са получили подкрепа от омаяните си близки, е по-ве­роят­но да искат да ги накарат да се гордеят.

Намръщих се на това, когато настигнах Ронда. Ако не знаех, че плаванията до Адория винаги се осъщест­вя­ва­ха през пролетта и лятото, щях да си помисля, че тонът му намеква за по-скорошно заминаване.

Ронда пресуши наведнъж чаша пунш и тръгна за нова. Издърпах я, докато майката на Клара гледаше неодобрително.

– Хайде, хайде, лельо Сали. Не и докато не обядваш нещо. Спомни си какво стана на миналогодишното празненство по случай зимното слънцестоене.

За щастие, Ронда беше също толкова доволна да отрупа чинията си с храна, и занесохме чинии със сандвичи с краставица, студено пиле и резени круша обратно до раираното одеяло. Мира седеше на крайчеца му с Пабло и говореше бързо на сирминикански. Тамзин, сияеща от радост, беше твърде развълнувана, за да яде. Семейството ѝ споделяше това щастие, но трудно можеше да откаже такова ядене. Братът и сестрата тийнейджъри – близнаци, научих – се казваха Джонатан и Оливия и се сгушиха от двете страни на Тамзин, като едновременно ядяха и говореха. Най-малкото момиче ми беше представено като Мери и седеше на скута на Тамзин, щастливо дъвчейки круша. Всичките имаха една и съща червена коса.

– Погледни си ръцете – възкликна майката на Тамзин. – Никога повече няма да можеш да изпереш наръч дрехи.

Тамзин засия. Ръцете, кои­то смяташе за ужасно изглеждащи редом до моите, бяха меки и деликатни в сравнение с тези на майка ѝ, кои­то бяха твърди и груби от цял живот на вряла вода и търкане.

– Нямам и намерение – отвърна Тамзин. – А омъжа ли се за най-богатия човек в Адория, на теб също няма да ти се налага.

Баща ѝ нададе гръмогласен смях, кой­то накара всички други върху нашето одеяло също да се усмихнат.

– Моята мечтателка. Само гледай първо да стигнеш там.

– Тя не греши – каза Джас­пър, промъквайки се до нас. Бях забелязала как обикаля и другите семейства. Наведе се. – Тамзин е известна тук с амбицията си – с решимостта си да не приеме нищо по-малко от съвършенството. Онзи ден точно говорех с нашата преподавателка по музика и тя неспирно сипеше възторжени похвали за забележителния нап­редък на Тамзин с пианото.

Майка ѝ се обърна удивено към нея:

– Можеш да свириш на пиано?

Това беше навярно най-осезаемото удивително нещо, кое­то Джас­пър би могъл да избере. В кръговете, от кои­то произхождаше Тамзин, никога дори не виждаха пиана. Да свириш на такова, беше все едно да говориш чужд език.

Тя поруменя от удоволствие:

– Още се уча, но мога да правя някои основни неща. Ако съпругът ми има пиано, мога да продължа да се упражнявам.

Джас­пър ѝ намигна:

– А ако няма, сигурен съм, че можеш да го убедиш да купи.

Обърна се към мен и се запитах каква тема за банален светски разговор щеше да измисли. Искрено се съмнявах, че беше говорил с преподавателката ни по музика. Предполагах, че тази сутрин набързо се беше осведомил от мистрес Мастърсън за силните ни страни. При предишните си посещения Джас­пър прос­то ни бе хвърлял бегъл поглед, а пос­ле бе обсъждал делови въпроси с нея. Най-близкото подобие на забележка от личен характер, кое­то го бях чувала някога да отправя към някое момиче, беше да каже на Каролайн да яде по-малко сладкиши на закуска всяка сутрин.

– Нашата Аделейд има толкова спокойна и елегантна осанка, изглежда така, сякаш е правила това цял живот – каза той. Не се изненадах, че беше из­тък­нал черта от външното ми поведение. Умишлено бележех променлив успех в учебните си занимания. – А знаем, че при нейната красота мъжете там ще блъскат по вратата ни.

Ронда кимна, докато отпиваше от нова чаша пунш с ром, до коя­то нямах представа как беше успяла да се докопа.

– Винаги е било така с нашето прекрасно момиче. Още откакто беше малка. Момчетата се редяха на опашка по улиците. Момчета пред вратата ни. Момчета в къщата ни. Ако Аделейд беше наоколо, можеше да сте сигурни, че с нея има момче.

Настъпи неловко мълчание и аз се опитах да докарам небрежен смях, кой­то прозвуча по-скоро сякаш се бях задавила. За щастие, Джас­пър се обърна към Мира. Тамзин се наведе през Мира и ми прошепна:

– Ясно ми е защо никога не си я споменавала.

– А Мира... – Джас­пър още се усмихваше, но беше трудно да определя истинските му чувства. – Е, Мира продъл­жа­ва да изненадва всички ни. Сигурен съм, че ще про­дъл­жи и в Адория.

– Вие сте бащата на гос­по­дин Торн? – попита Пабло. – Господин Сед­рик Торн? Мислех си, че може да е тук.

Мира може и да имаше проб­леми с акцента си, но той беше нищо в сравнение с неговия. Трябваха ми няколко мига да схвана думите му, и забелязах, че с Джас­пър е същото.

– Върна се в Осф­ро, за да довърши пос­ледните си изпити. – Джас­пър се намръщи. – Откъде познавате сина ми?

Пабло се поколеба:

– Срещнах го, когато дойде да вземе Мирабел. Струва ми се добър човек.

Очаквах някоя остра забележка от страна на Джас­пър, но той дори за миг не изгуби самообладание:

– Такъв е. И съм сигурен, че никога не бихте поз­во­лили на Мира да замине с някого, кой­то не е такъв. Ако ме извините сега, трябва да говоря с другите.

Той се изправи и про­дъл­жи към следващата група. Спомних си думите му към мистрес Мастърсън как всичко това е с цел да покаже, че ще заминем за Адория с благословията на семействата си. Не можех да се освободя от чувството, че става нещо задкулисно.

Когато той си отиде, Фернанда изсумтя насмешливо:

– Не можем да позволяваме или забраняваме на Мира да прави каквото и да било. Тя сама си проправя път.

Обърнах се отново към тях и се опитах да отърся тревогите си:

– Значи сте се познавали в Сирминика?

– Докато фракциите се бореха помежду си, повечето обикновени хора прос­то искаха да стоят далече. А когато това вече не беше възможно, започнаха да бягат – обясни Мира. Посочи към Пабло и Фернанда. – Попаднахме в една и съща група бежанци, опитващи се да се доберат до границата. Пътищата не бяха безопасни – ве­роят­но все още не са. Понякога беше безопасно, ако сме по-многобройни. Понякога. Дори в група едно само момиче невинаги беше в безопасност. Опитах се да закрилям другите. Опитах се.

Изражението на Мира стана мрачно и Фернанда стисна ръката ѝ:

– Мира наистина закриляше другите. Войната изважда на бял свят чудовищата сред човечеството и има само ограничен брой неща, кои­то човек може да направи, за да... – Погледът ѝ падна върху червенокосите деца, кои­то слушаха внимателно всяка дума. – Е. Както казах, Мира наистина закриляше много другите.

Ронда остави празната си чаша:

– Знаете ли, нямам проб­лем със сирминиканците. Казвам, че Осфрид е отворен за всички. Всеки, кой­то иска да дойде и да намери нов живот тук, е доб­ре дошъл да го стори. Храня огромно уважение към всички народи. А някои от най-скъпите ми прия­те­ли са сирминиканци, знаете ли. Има един гос­по­дин, кой­то държи заведение за палачинки при Крайбрежния фонтан. Той ми е приятел – повече от приятел, ако схващате какво искам да кажа. Прави едни от най-хубавите палачинки в града. И ме кара да...

– Знам за кое мяс­то говорите – каза майката на Тамзин. – И човекът не е сирминиканец. От Лорандия е.

– Съвсем определено не е. Не разбирах нито дума от това, кое­то казваше. И името му завършва на о точно като на останалите от вас. – Ронда придружи пос­ледните си думи с кимване към Мира и прия­те­лите ѝ.

– Казва се Жан Деверьо – настоя майката на Тамзин. – Прала съм негови неща. Говори лорандийски.

– А палачинките са типични за Лорандия – добавих.

Ронда ме стрелна с оскърбен поглед:

– Сега и ти ли се съмняваш в мен? Дотук с оная поговорка, че кръвта вода не става. Е, няма значение. Сирминиканци, лорандийци. Всичките звучат еднакво, а и всъщност двамата с него не сме си говорили много, ако се сещате какво имам предвид.

Два часа по-късно, когато пикникът свърши, се почувст­вах виновна главно защото толкова се зарадвах. С останалите ми съквартирантки не беше така, а спе­циал­но Тамзин го прие тежко. Всички се сбогуваха с близките си в преддверието, докато каретите се готвеха да откарат посетителите обратно в града. Видях Тамзин да подава на майка си огромен пакет хартия, и осъзнах, че тук бяха събрани накуп всички онези писма, кои­то все пишеше. Бях забелязала, че го правеше всеки ден, но беше удивително да видя общия им брой.

Това, кое­то ме обърка обаче, бе изражението ѝ. Докато преди то бе така изпълнено с неприкрита радост, сега тя изглеждаше съкрушена. Никога преди не бях виждала подобни емоции, изписани на лицето ѝ. Такава уязвимост. Тамзин прегърна пламенно родителите си за сбогом, а когато отиде да вдигне Мери, имаше вид, сякаш е готова да се разплаче. Принудих се да отместя очи. Струваше ми се нередно да зяпам по време на подобен момент.

Ронда застана до мен. Вече бях изгубила бройката на чашите с пунш, кои­то беше погълнала.

– Е – каза тя и сложи ръка на раменете ми, – надя­вам се, че ще отделиш малко време да дойдеш на гости на старата си леля Сали следващия път, когато си в столицата. Знам, че дотогава вече ще си важна дама и така нататък, но не забравяй произхода си, момиче. Чуваш ли ме?

Няколко души близо до нас я чуха. Колкото повече пиеше, толкова по-трудно ѝ беше да контролира силата на гласа си. Не можех да реша дали, като я бе наел, Сед­рик ми беше направил услуга, или не.

Един кочияш повика първата група пътници, в коя­то бяха роднините на Тамзин. Тя ги проследи със скръбно изражение как излизат. В мига, щом си отидоха, се завъртя на пети и побягна от фоайето. Суматохата и глъчката от другите гости, кои­то още чакаха превоза си, бяха толкова големи, че никой освен мен не забеляза тръгването ѝ. Дори Мира беше разсеяна, говорейки с един от работниците. Промъкнах се с криволичене през зяпачите и забързах да намеря Тамзин, без да обръщам внимание на виковете на Ронда, че е по-доб­ре да не забравям да ѝ дойда на гости.

Открих Тамзин в стаята ни: плачеше на леглото си. Рязко вдигна глава, когато влязох, и ожесточено избър­са очи:

– Какво правиш тук? Не трябва ли да се сбогуваш с леля си?

Седнах до нея:

– Тя ще се справи чудесно и без мен. Дойдох, защото се тревожех за теб.

Тя подсмъркна и отново избър­са очи:

– Добре съм.

– Няма нищо лошо в това да ти е мъчно за вкъщи – казах нежно. – Не е нужно да се срамуваш, че ти липс­ват.

– Не се срамувам... но не мога да допусна те – другите – да ме видят така. Не мога да показвам слабост.

– Да обичаш семейството си не е слабост.

– Не... но тук? Трябва да бъда силна. През цялото време. Винаги да нап­редвам. – Онова поз­нато решително изражение проблесна отново в очите ѝ. – Не мога да допусна нищо да ме спре да получа това, кое­то искам. От кое­то имам нужда. – Не казах нищо. Просто сложих ръка върху нейната и след миг тя я стисна. – Знам, че всички смятат, че съм студена и безчувствена. Че съм подла към хората.

– С мен никога не си се държала така.

Тя вдигна поглед:

– Е, разбира се, че не. Как иначе ще науча онзи прок­лет белсиански валс, ако не се упражняваш с мен? Трябва да поддържам добри отношения с теб. Но сериозно... – Тя се отдръпна и сключи ръце пред тялото си. – Трябва да разбереш, че не правя всичко това прос­то защото съм кучка по природа. Има причина, поради коя­то се налага да правя това – постоянно да се старая да съм най-добрата и да се добера до най-добрия мъж в Адория. Само ако знаеше какво съм... какво съм заложила... – гласът започна да ѝ изневерява.

– Тогава ми кажи – изрекох умолително. – Кажи ми и може би мога да ти помогна.

– Не – Тамзин припряно изтри още няколко непокорни сълзи. – Ако узнаеш, вече никога няма да гледаш на мен по същия начин.

– Ти си ми приятелка. Нищо няма да промени чувствата ми към теб.

И въпреки това, докато говорех, се запитах дали щях толкова бързо да повярвам на тези думи, ако някой искаше да измъкне тайните ми от мен. Бях напъл­но сигурна, че нито Тамзин, нито Мира щяха да се държат по същия начин, ако знаеха, че делят стая с една от потомките на могъщия Рупърт.

– Не мога – каза тя. – Не мога да рискувам.

– Добре. Не си длъжна да ми казваш нищо, кое­то не искаш. Но винаги съм тук. Знаеш, че съм.

Усмивката ѝ беше уморена, но искрена:

– Знам.

Вратата се отвори и вътре се втурна Мира.

– Ето къде сте били. Всички са... Добре ли си?

Тамзин се изправи на крака:

– Чудесно, чудесно. Какво става?

Мира хвърли поглед към мен за потвърждение и аз леко ѝ кимнах. Тя се вгледа загрижено в Тамзин за още няколко мига, преди да про­дъл­жи:

– Всички си отидоха – семействата. Джас­пър вика всички ни да се съберем обратно в балната зала.

Пос­ледните остатъци от емоционалния изблик на Тамзин изчезнаха. Тя се погледна бегло в огледалото, а след това пос­ледва Мира.

– Знаех си. Знаех си, че нещо става.

Забързано слязохме отново долу и намерихме всички в балната зала. Тамзин в никакъв случай не беше единствената, коя­то страдаше от заминаването на любимите си хора, и бях принудена да се запитам дали планът на Джас­пър наистина щеше да доведе до резултата, на кой­то се беше надявал.

Мистрес Мастърсън призова за вниманието ни, докато Джас­пър излизаше нап­ред да заговори:

– Надя­вам се, че всички сте се насладили на деня си. За мен беше истинско удоволствие да се срещна с прекрасните хора, кои­то са помогнали за отглеждането ви. Тяхното посещение обаче не е единствената изненада, коя­то ще получите днес.

Той изчака, оставяйки напрежението да се трупа в стаята. Макар че държанието му беше ведро и успокояващо, напрегнатото изражение на мистрес Мастърсън ми подсказа, че не всичко е наред. Лошото ми предчувствие се завърна.

– Надя­вам се, че всички сте много развълнувани от заминаването за Адория, защото отиваме там – два месеца по-рано от планираното.