Бляскавият двор

22.

Бях се надявала да видя както Тамзин, така и Мира вечерта преди да замина за Хадисън. Някакво парти обаче ги задържа до късно и аз открих, че седя сама в спалнята ни, опитвайки се да реша дали е доб­ре да поспя, или не. Знаех, че предстоящото пътуване щеше да е уморително, но не можех да понеса мисълта да пропусна да видя най-добрите си приятелки. Това, а и бездруго не бях сигурна, че нервността ще ми поз­во­ли да заспя.

Двете най-пос­ле се прибраха след полунощ и ме хванаха точно като се прозявах. И двете лепнаха усмивки на лицата си, когато ме видяха будна, но мигновено забелязах разлика в настроенията им. Мира ми се стори потисната, докато Тамзин преливаше от енергия.

– Какво е станало? – попитах я.

Тя започна да развързва връзките на смарагдово зелената си рок­ля:

– Нищо офи­циал­но потвърдено – но нещо, кое­то може офи­циал­но да се смята за сериозно и значимо.

– Това не е ли един вид противоречие? – попитах, като стрелнах Мира със заговорнически поглед. Тя не споделяше развеселеността ми.

– Уо­рън ме помоли да го чакам – каза Тамзин гордо. – Не обеща годеж – засега, но каза, че дотук съм фаворитката му и че би искал да уреди офи­циал­но нещата с мен, когато се върне. Така че обещах да не се обвърз­вам с никакви уговорки дотогава – макар че, разбира се, ще продължа да приемам ангажименти. Няма смисъл да седя бездейно тук и да се отегчавам.

Намръщих се, смутена от много неща:

– Когато се върне... но това може да е след много дълго време.

– Ще бъде след две седмици всъщност. – С доста усилия и извиване Тамзин беше успяла да се измъкне от рок­лята и сега седеше по долна риза и фуста. – Ще тръгне с вашата група утре, ще уреди всичко, а пос­ле ще доплава обратно да докладва как вървят нещата в Хадисън и да поиска друга помощ.

– Предполагам, че в това има логика, но той няма да е в Хадисън задълго.

Негостоприемното крайбрежие на Хадисън затрудняваше приближаването на големи кораби. Така че всички по-обемисти превозвани товари, животни и други материали трябваше да бъдат прекарвани по суша. Така щеше да пътува моята група утре – да заобиколи залива през територията на Денъм, а пос­ле да влезе в Хадисън. Пътуването отнемаше малко повече от седмица. Хората, кои­то прекосяваха поотделно залива в малки лодки, можеха да го направят за ден. Беше от полза за куриерите и онези, кои­то не пренасяха товар, но не за кой знае какво друго.

– Е, сигурна съм, че ще се върне скоро – може би със съпруга. – Тамзин светеше от гордост. – Надя­вам се, че няма да се чувстваш неловко, ако си една от моите гражданки, Аделейд.

Засмях се, когато чух това:

– Ни най-малко.

– Сигурно се вълнуваш – каза Мира. Изглеждаше нетърпелива да смени темата. – Предстои ти голямо приключение.

– Не ме е грижа за приключението. Просто искам всичко да е наред със Сед­рик.

Говорех дръзко и си спечелих погледи на възхищение и печален копнеж. Тамзин може и да се отнасяше прагматично към брака, а на Мира може и да ѝ бе безразличен, но често имах усещането, че и двете бяха запленени от романтичната любов, коя­то ме бе връхлетяла внезапно, и дори малко ревнуваха. Трите останахме будни до късно и говорихме за бъдещето. Не исках да им кажа истината: че бях леко ужасена от онова, кое­то предстое­ше. Не от Сед­рик, разбира се. Да зарежа живота си на аристократка заради този на колониална гражданка от висшата класа в доб­ре уреден град, не беше чак такава голяма промяна, както навярно изглеждаше. Но да се превърна от благородница в обикновена жена в огромна, незаселена пустош? Това беше нещо напъл­но различно и нямах представа какво да очаквам.

На другата сутрин пуснаха Мира и Тамзин да ме изпратят. Групата, заминаваща за Хадисън, беше далеч по-голяма, отколкото очаквах. Събраха се в покрайнините на града – огромна кавалкада от коне, каруци и хора в привиден безпорядък. Уо­рън беше близо до предния край на групата: изглеждаше великолепно, възседнал бял кон, докато говореше с неколцина други мъже, кои­то, изглежда, бяха негови съветници. Към нас се приближи в тръс друг ездач и се сепнах, когато видях, че това беше Сед­рик.

– Яздиш кон? – възкликнах.

Той ме стрелна с ироничен поглед:

– Не е нужно да го правиш да звучи чак толкова необичайно.

– Просто дори не знаех, че можеш да яздиш. – Огледах ездитното животно. Беше рунтава кафява кобила, коя­то сякаш бе отегчена от всичко, случващо се около нея. –Надя­вам се да не си платил много за нея.

– Не бях наясно, че толкова разбираш от тези неща. – Усетих предупредителния тон в гласа му. Ездата беше обичайно развлечение за благородниците в Осфрид, когато бяха в провинциалните си имения. Тук в Адория много заселници яздеха, за да оцелеят. Но за едно градско момиче от неблагороден произход като Аделейд, за коя­то се представях, единственият досег с конете би бил като практично средство за транспорт. Щях да очаквам същото за човек като Сед­рик.

– Виждала съм ги тук-там, това е всичко – казах. Принудих се да се въздържа и да не поправя неумелия начин, по кой­то седеше на седлото и държеше юздите.

– Е, по-издръжлива е, отколкото изглежда – увери ме той. – Наричам я Лизи.

Опитах се да не завъртя очи:

– Страхотен избор.

Когато се огледах наоколо, видях, че Тамзин разговаря с Уо­рън със светнало лице. Мира също беше изчезнала и няколко мига по-късно я зърнах да слуша някакви мъже, кои­то правеха планове да проучат Хадисън. Недалече от нея беше Грант Елиът, кой­то явно доставяше някакви запаси в пос­ледната минута.

– Съюзничките ми ме изоставиха – отбелязах.

Сед­рик се наведе и отметна няколко непокорни тънки кичура от лицето ми. Интимността ме стресна, докато осъзнах, че вече нямахме какво да крием.

– Все още имаш най-важния си съюзник – каза той, макар да се намръщи, когато видя в кого се бях загледала. – Грант Елиът ми се струваше дос­та­тъч­но свестен на кораба, но се оказва, че се е присъединил към групата на Уо­рън от ловци на еретици.

– Ловци на еретици ли?

– Да, група от тях обещава да „поддържа реда“, докато Уо­рън го няма, и да открие участвалите в Звездното пришествие алан­зан­ци, кои­то избягаха от затвора. Грант е сред тях.

– Е, тогава съжалявам, че му казах с какво ще се занимавам. – Докоснах широкополата шапка на главата си. – Може би трябва да се опитам да върна това.

– Недей – каза Сед­рик. – Отива ти.

Искаше ми се и аз да можех да яздя, но оскъдните ни общи средства не стигаха за втори кон. Пък и ездитните ми умения щяха да породят подозрения. Вместо това щях да пътувам в каруцата на семейство Маршъл – нещо, кое­то звучеше по-луксозно, отколкото беше в действителност. Беше прос­то съоръжение от груби дъски, пре­тъп­ка­но с различни провизии, около кои­то ние с децата щяхме да сме принудени да се сместим. Нямаше чергило и се надя­вах, че никъде нямаше да ни застигне дъжд.

Най-пос­ле Уо­рън призова за вниманието на всички:

– Време е – провикна се той, гласът му отекна звънко над тълпата. – Време е да посрещнем съдбата си!

Заселниците и изпращачите нададоха еднакво силни ликуващи възгласи и дори аз неволно бях въвлечена в духа на приключението. Прегърнах Тамзин и Мира за довиждане, а пос­ле се покатерих отзад в каруцата. Пазех полата панталон за времето, когато пристигнехме в Хадисън. За пътуването бях облякла басмена рок­ля: това беше възможно най-простата дреха, коя­то можеше да се намери. Никаква долна риза, никаква фуста – само проста подплата отдолу. Ако не беше флоралната щампа, можеше да мине за някоя от роклите от Грашонд.

Мястото ми в каруцата бе сбутано и тясно, между два овързани сандъка. Дъските, на кои­то трябваше да седя, бяха мръсни и протрити, а единственият резултат от опита ми да ги почистя бяха забилите се в дланите ми трески. Само пет минути след началото на пътуването установих, че няма нищо, кое­то да омекотява друсането и подскачането на каруцата по пътя.

Облегнах се на едната страна на каруцата, мислейки си за онова, кое­то в семейния ми дом в Осф­ро винаги бяхме наричали „розовия салон“. Килимчета с изящ­ни шарки, покриващи всеки сантиметър от пода. Покрит с кадифе тапет. Уникални картини. Вази, внесени от земите Ксин далече на изток. Столове и софи с толкова дебела тапицерия, че можеше да потънеш в тях. И разбира се, рояк слуги педантично почистваха всичко всеки ден.

– Какво има? – попита едно от момичетата Маршъл. Казваше се Сара.

Хвърлих поглед към Сед­рик, кой­то яздеше онази нелепа кобила:

– Нищо. Просто си мислех, че изминах доста път.

След по-малко от час вече бяхме извън пределите на града и подминахме форта и зле обучените му вой­ни­ци. Няколко часа след това вече бяхме подминали всички малки отдалечени поселища на Кейп Триумф. Бях смятала, че пустошта е превзела градчето, но грешах. Далечните предели на колонията Денъм имаха вид, сякаш в тях никога не беше стъпвал човешки крак. Извисяващите се дървета, кои­то стояха като стражи в Кейп Триумф, сега съставляваха истинска армия редом едно до друго, на моменти правейки грубия път труднопроходим. Беше смайващо. Спиращо дъха. Ужасяващо. Истинският Нов свят.

Пламенното ми въодушевление не про­дъл­жи дълго. Когато обявиха, че спираме за нощта, краката ми почти се подгъваха под тялото, щом излязох от каруцата. От постоянното тръскане и тясното пространство мускулите ми се бяха присвили от спазми, предизвикващи тъпа болка, коя­то бих очаквала само след петчасово тичане нагоре по планински склон. Вечерята се състое­ше от сухари и пастърма, малко по-доб­ре от корабната дажба. Накладоха огньове, за да се стоплим и да кипнем вода, а мен изпратиха да събера нападали клони за подпалки. Изглежда, събрах най-вече трески.

Подобно на повечето по-млади мъже в групата, Сед­рик беше постоянно зает с различни задачи, така че, след като ми хвърли бърза усмивка по време на вечерята, изчезна за остатъка от вечерта. Когато дойде време за лягане, гос­по­дин и госпожа Маршъл си легнаха да спят в каруцата, докато децата и аз си приготвихме легла от одеяла на тревата. Земята под мен беше твърда и неравна. Одеялото не можеше да ме стопли, когато нощният мраз се усили, затова бях добавила и дългото си кожено палто. Все още ми беше студено. И бях съвсем сигурна, че всеки комар в колонията ме беше намерил.

Мятах се и се въртях: чувството за безсилие ме държеше будна почти толкова, колкото и суровите условия. Открих, че отново си мисля за голямата си градска къща в Осф­ро. Този път бях обсебена от спомени за леглото си. Дюшек, дос­та­тъч­но голям да побере петима души. Копринени чаршафи, ароматизирани с лавандула. Колкото си искам одеяла в студена нощ.

Не осъзнах веднага, че плача. Когато се усетих, бързо станах, преди някое от спящите близо до мен деца да се събуди и да забележи. Загръщайки се с тънкото одеяло, забър­за­но се отдалечих от каруцата, промъквайки се през групи от други спящи заселници. Неколцина още седяха край огньовете, играеха на зарове и си разказваха истории, но не ми обър­наха осо­бе­но внимание. Отдалечих се колкото посмях до периферията на лагера – дос­та­тъч­но, за да се усамотя, без да изляза в дивата неизвестност.

Там седнах нещастно и зарових лице в ръцете си, опитвайки се да удържа хлиповете си възможно най-тихи. Не можех да понеса мисълта Уо­рън да научи за слабостта ми. В ума ми се появи ужасният образ как свежда поглед към мен с пресилено мило изражение и казва съчувствено: „Можеше да бъдеш моя съпруга. Можеше да пътуваш в тапицираната карета с възглавничките и да спиш в палатката ми“. По-рано бях видяла един от хората му да завлича в нея дюшек.

Една ръка докосна рамото ми и аз скочих на крака. Там стое­ше Сед­рик, по удивеното му лице играеха сенки. Беше зает със собствени задъл­же­ния и не го бях виждала цяла вечер.

– Това си ти. Не исках да те плаша.

Ожесточено си избър­сах лицето.

– Какво правиш тук?

– Отбих се до каруцата на семейство Маршъл с надеждата да те отмъкна, за да разменим някоя дума набързо. Когато не те видях там, започнах да търся наоколо. – Посегна към лицето ми, но аз се дръпнах назад. – Какво има?

– Нищо.

– Аделейд, говоря сериозно. Какво има?

Вдигнах отривисто ръце с разперени длани:

– Избери си нещо, Сед­рик! Използвах полата си за салфетка тази вечер на вечеря. Няма бани. Постоянно гълтам ситни мушици. И миризмата! Ясно ми е, че къпането ще е ограничено по време на това пътуване, но никой от тях ли не се е изкъпал, преди да тръгнем? Мина само един ден.

– Знае­ше, че няма да е лесно – каза той тихо. – Съжаляваш ли? Съжаляваш ли за...

– Нас? – довърших. – Не. Нито дори за миг. А това води до най-лошата част от всичко: факта, че се мразя, задето се чувст­вам така. Омразно ми е да се слушам как хленча. Омразно ми е, че съм твърде слаба, за да поставя любовта ни над тези условия.

– Никой не е казал, че трябва да обикнеш това мяс­то.

– Ти го казваш. Видях лицето ти в мига, щом напъл­но излязохме от поселищата на Кейп Триумф. За теб това е нещо като духовно преживяване.

Той вдигна ръце. На сиянието от разпръснатите огньове видях мръсотия и порязвания. Лицето му също бе мръсно.

– Това не е толкова духовно. Нито пък онзи тип, кой­то все повтаря, че лицето ми е твърде красиво и иска да ми счупи носа. И няма да повярваш колко съм натъртен и как ме боли, след като съм бил върху онзи кон цял ден.

– О, мога да го повярвам. Но ти няма да поз­во­лиш това да те засегне. Не си толкова слаб.

Той ме притегли към себе си и този път не се възпротивих.

– Не си слаба. Но за пръв път в живота си не си добра във всичко. В Осф­ро светът се въртеше около теб и ти казваше, че не можеш да сбъркаш. В Блу Спринг въпреки някои дребни спънки пак беше най-добрата във всичките си учебни занимания. А в Кейп Триумф беше звездата на Бляскавия двор. Тук си...

– Жалка? Безполезна?

– Приспособяваща се. Това е първият ден и е стряскащо. Ще свикнеш в течение на пътуването, а щом се озовеш в Хадисън с покрив над главата, ще си помислиш, че си се озовала отново в някой осфридиански палат.

Оставих тези думи да попият в съзнанието ми:

– Като говорим за покриви – какво ще стане, ако тук завали?

– Да се тревожим за нещата едно по едно.

Усмихна се по онзи свой омагьосващ начин, с онова излъчване, кое­то казваше, че може да се погрижи за всичко. Но дали този път можеше?

– Уморена съм, Сед­рик. Толкова, толкова уморена. Беше дълъг ден, но не мога да заспя. Земята е ужасна. И ми е студено. Как може да е толкова студено? Пролет е.

Той хвана ръката ми и ме дръпна долу.

– Не мога да направя нищо за твърдата земя, но мога да те опазя от студа.

Той имаше собствено тънко одеяло и постла на земята двете ни одеяла. Легна, накара ме да направя същото и се сгушихме един в друг, като всеки се опитваше да загърне другия в палтото си. Земята все още беше неравна, но с тялото му, притиснато до моето, и звука от биенето на сърцето му в ухото ми, не възразявах чак толкова.

– Не можем да останем така – казах. – Ще загазим, ако ни хванат.

– Ще се върнем преди разсъмване.

– Как ще разберем?

– Аз ще разбера.

Почувствах как топлината ме обгръща, а в тялото ми се просмукват първите наченки на сънливост.

– Готова съм да направя всичко за нас – изрекох през една прозявка. – Надя­вам се, че го знаеш.

– Никога не съм се съмнявал в това. – Той ме целуна по темето.

– Можеш да ме целунеш по-хубаво, ако искаш.

– Наистина искам, но трябва да поспиш. Може би утре вечерта, когато си по-отпочинала.

Преборих се с нова прозявка:

– Някои неща не се променят. Толкова си самонадеян, Сед­рик Торн. Сигурен, че утре прос­то отново ще спя до теб. Още не сме женени. Не съм дала никакви обети да легна с теб под луната.

Той отново ме целуна по темето. Разтопих се в сигурността и закрилата, излъчвани от него, и почувст­вах как из тялото ми се разнася изгарящо чувство на истинско щастие. След няколко минути попитах:

– Сед­рик?

Дишането му беше станало равномерно и се зачудих дали беше заспал. Пос­ле той се обади:

– Да?

– Миришеш хубаво. Ти си единственото нещо тук, кое­то ухае хубаво. От какво е – тази сутрин ли си сложи ветивер, или го донесе с теб?

– Донесох си го.

Промъкнах се по-близо до него:

– Слава на Урос.

Както бе обещал, Сед­рик се събуди точно преди изгрев-слънце, за да може всеки от нас да се върне на съответното си мяс­то, преди да забележат, че ни няма. Тялото още ме наболяваше, но фактът, че се събуждам до Сед­рик, ме накара да не обръщам чак такова внимание на болката.

– Това някакъв аланзански ритуал ли е? – прошепнах, преди да се разделим. – В синхрон със слънцето ли си?

– Това е нещо, кое­то правя още от детството си. Винаги съм имал неспокоен сън. –Примижа към небето на изток и вдигна ръка за поздрав. – Но може би е някаква дарба, коя­то дори не съм знаел, че имам, направо от самата Аланзиел. – Виждайки как златната зора играе по чертите на Сед­рик и хвърля огнен оттенък в косата му, никак не ми бе трудно да повярвам, че се ползва с благоволението на покровителката на страстната любов.

Когато се върнах при каруцата на семейство Маршъл, се чувствах по-доб­ре, отколкото предишната нощ. Както изливането на чувствата, така и фактът, че си бях починала, ми даваха нов поглед към нещата. Сед­рик се беше оказал прав. Нямаше спор, че тези условия бяха сурови. Всеки би срещнал затруднения. Но всъщност никога в живота си не се бях чувствала толкова извън свои води – кое­то определено значеше нещо, след като приех чужда самоличност. Трябваше да бъда търпелива към себе си, докато се справя с това.

И успявах в пос­ледвалите дни. Все още не харесвах храната или спането на земята. Но поне не валеше. Със Сед­рик про­дъл­жихме да прекарваме нощите си заедно в периферията на лагера и когато керванът възприе известна рутина, той беше повече време с мен през деня. Понеже групата бе толкова голяма, се придвижвахме доста бавно. Двамата можехме да вървим заедно, водейки кобилата, и с лекота да сме в крак с останалите. Грубият терен и все по-големите възвишения правеха придвижването уморително, но постепенно заякнах.

– Грант Елиът имаше право за слънцето – казах един ден на Сед­рик. Пътуването ни продъл­жа­ва­ше вече от няколко дни. Бяхме направили почивка за обяд и седяхме сами в сянката.

– Какво каза той?

– Че е жестоко. – Вдигнах ръце да ги огледам. – Виж колко са загорели вече. Дори не мога да си представя как ли изглежда лицето ми.

– Прекрасно както винаги – каза Сед­рик. Разкъса парче пастърма и ми подаде половината.

– Дори не погледна.

– Не ми е и нужно. – Но все пак вдигна очи и огледа лицето ми. – Май ти излизат няколко лунички. Сладки са.

– Не казвай това на Тамзин – тя вечно се опитва да скрие своите. А баба ми щеше да припадне, ако можеше да ме види. – В началото бях говорила закачливо, но сърцето ми се сви, когато се сетих за баба. – Знаеш ли, когато разбрах, че ме търси, първо се разтревожих заради очевидните неприят­нос­ти, кои­то можех да си навлека. Но това, кое­то истински ме тревожи сега в случилото се, е знанието, че тя все още търси. Не знае какво е станало с мен, но все още ме търси. Не се е отказала.

– Разбира се, че не е. Това не е присъщо на рода Уитмор. Ъъ, искам да кажа, на семейство Бейли. Поне предполагам, че на рода Бейли не им е в кръвта да се предават.

Помислих си за бившата си камериерка:

– Ами, Ада в известен смисъл се предаде... или пък дали наистина беше така? Ако е в кравефермата, в коя­то искаше да отиде, предполагам, че всичко е станало според желанията ѝ.

Сед­рик обгърна рамото ми с ръка и ме остави да се облегна на него:

– Щом се оженим и всичко е сигурно, можеш да изпратиш вест на баба си. Да ѝ съобщиш, че си доб­ре.

Светлината на следобедното слънце блестеше надолу към нас през клоните на големия клен зад гърбовете ни. Ако не ми беше толкова мъчно за баба, можех да мисля за тази обстановка като за идилична.

– Просто се надя­вам, че може да ми прости за...

– Ето къде сте вие двамата – изръм­жа груб глас. Двамата вдигнахме поглед и видяхме Елайъс Картър, главният помощник на Уо­рън в Хадисън, да крачи отривисто към нас. – Групата си събира багажа и е почти готова да потегли отново. Трябваше да се сетя, че ще намеря вас двамата тук да вършите неморални неща.

– Например да обядваме ли? – попитах.

Елайъс ме фиксира с лукав поглед. По време на това пътуване много пъти беше давал ясно да се разбере, че не ни одобрява.

– Не се дръжте нагло с мен, госпожице Бейли. Не проумявам как губернаторът намери във великодушното си сърце сили, за да ви прости и да ви предложи този шанс. Аз нямаше да го сторя. Но пък той е велик човек. Аз не съм.

– Това определено е вярно – каза Сед­рик с напъл­но сериозно изражение.

Челото на Елайъс се набразди, когато явно осъзна, че неволно бе обидил сам себе си. Преди да успее да реагира, чухме как от посоката на главния лагер долетя писък. Без да погледне назад към нас, Елайъс хукна в посоката му. Пос­ледвахме го плътно.

Първото, кое­то видях, беше, че групата не е била „почти готова да потегли отново“, както ни бе казал Елайъс. Навсякъде наоколо имаше признаци, че другите също тъкмо са обядвали. Сега обаче никой не се хранеше. Всички бяха на крака. Някои хора, осо­бе­но онези с деца, се бяха втурнали към задния край на лагера с малките. Други – най-вече мъже – бавно се промъкваха към предния край. Досега не си бях дала сметка колко много оръжия имаше в този керван. Пушките и ножовете изобилстваха.

– Какво става? – попитах една жена.

– Икори – каза тя. – По-доб­ре се скрийте при нас.

Със Сед­рик се спогледахме невярващо.

– В Денъм не са нахлували икори от почти две години – каза той. Изпъна ръка да ме спре, когато понечих да тръгна нап­ред. – Не е нужно да се криеш, но ве­роят­но не бива да се втурваме насред това, докато не разберем какво става.

– Просто искам да видя.

Сед­рик неохотно пое през тълпата с мен. Не беше човек, кой­то би се опитал да ми казва какво мога или не мога да правя. Имах обаче чувството, че ако се поя­ве­ше някакъв признак за опасност, щеше да ме метне през рамо и да ме отнесе, докато ритах и пищях.

Спряхме близо до края на една група от бъдещи златотърсачи, всичките – със свалени пушки. Това ни осигуряваше добра видимост надолу по прашната пътека през гората. Там Уо­рън и няколко други въоръжени мъже стояха пред двама конници, кои­то отговаряха на всяко описание на икорите, кое­то бях чела или чувала. Е, с изключение на онази част, че са кръвожадни демони.

Ако не се броят облеклото и косите им, тези двамата ми изглеждаха доста човешки на вид. Единият беше по-въз­рас­тен мъж, навярно в края на петдесетте, с рунтава червена брада и туника от зелен кариран плат. Беше едър като бик и въпреки възрастта му нещо ми подсказваше, че може да се защити срещу някой по-млад в схватка. Може би срещу дузина по-млади мъже. Ездачът до него не изглеждаше много по-въз­рас­тен от Сед­рик. Върху голата му, мускулеста гръд бяха изрисувани със синя боя от сърпица различни фигури. Вълнено наметало на същите зелени карета бе преметнато на едното му рамо и закопчано с месингова игла. Бялоруса коса, спускаща се свободно до раменете му, контрастираше с кожата. Изглежда, че точно върху него Уо­рън бе съсредоточил вниманието си, докато говореше.

– И ви казах, нямате работа тук. Икорите не са доб­ре дошли на земите на Денъм – или в кои­то и да било цивилизовани осфридиански земи. Върнете се в териториите, кои­то ви бяха отстъпени.

– С радост бих сторил това – отвърна русият мъж, – стига вашите хора да спрат да влизат незаконно в земите ни. – В начина, по кой­то говореше, имаше две отличителни неща. Едното бе, че беше забележително спокоен предвид всички насочени към него пушки. Второ, осфридианският му беше почти съвършен.

– Никой не иска земите ви – каза Уо­рън, кое­то ми се стори леко неточно предвид всичко, кое­то Осфрид и другите страни отвъд морето бяха взели. – Всъщност чух слухове, че вашите хора нахлували в земите ни на север. Ако това е вярно, ще се сдобиете с истински посетители в земите си в лицето на нашите вой­ни­ци. Малко по-сериозно, отколкото тези измислици, за кои­то не спирате да дърдорите.

– Опожарените села, кои­то видях, не са измислици. Настояваме за отговори.

Уо­рън изсумтя подигравателно:

– Простете ми, ако не смятам наистина, че двамата можете да поставяте искания. Ние сме далеч по-многобройни от вас.

– Застреляйте ги! – провикна се някой от тълпата. – Застреляйте диваците!

Мъжът икори остана невъзмутим и дори за миг не отмести поглед от Уо­рън:

– Бях се надявал, че няма да имаме нужда от демонстрации на сила, за да започнем диалог относно закрилянето на невинните. Бях помислил, че така постъпват цивилизованите мъже.

– Цивилизовани – подметна саркастично Елайъс. – Сякаш точно вие имате право да говорите за цивилизованост.

– Този цивилизован човек ще ви даде шанса да си тръгнете живи. – Думите на Уо­рън предполагаха великодушие, но тонът му беше неподправено леден. – Не много далече нап­ред има път в северна посока, кой­то пресича Денъм и води към западните територии. Сигурен съм, че го знаете. Сигурен съм, че точно него сте хванали, за да стигнете тук. Свийте обратно по него веднага и се върнете. Ако се придвижвате дос­та­тъч­но бързо, до залез-слънце сигурно ще сте излезли от Денъм. Смятам да оставя група мъже да охраняват онази пресечна точка на пътеката и да я разузнаят на сутринта. Ако има някакъв признак, че все още сте в земите ни, ще умрете.

– Застреляйте ги за всеки случай! – изкрещя някой.

Мъжът икори промърмори нещо на спътника си. Брадатият се навъси и отговори на родния им език. Русият се обърна обратно към Уо­рън:

– Ще отидем да водим разговора си другаде. Благодаря, че ни отделихте от времето си.

Икорите се обър­наха кръгом, яхнали конете си, а аз затаих дъх, когато няколко мъже вдигнаха пушки и се прицелиха в гърбовете на икорите. Уо­рън също забеляза това и вдигна ръка да възпре стрелците. Конете на икорите бързо преминаха от раван в галоп и скоро се отдалечиха.

През остатъка от деня никой не можеше да говори за друго, освен за срещата с икорите. Мненията, раз­би­рае­мо, бяха разнородни. Мнозина смятаха, че е трябвало да ги застреляме. Според други,актът на състрадание от страна на Уо­рън само показваше какъв благороден дух има.

– Всичко беше блъф – каза един по-въз­рас­тен мъж на мен и Сед­рик на вечеря същата вечер. Замълча за миг, за да обърне глава и да се изплюе. – Уо­рън нямаше друг избор. Ако го беше убил, винаги имаше ве­роят­ност да подбуди нова вой­на. Никой не знае колко докачливи са икорите напос­ледък. А цялата онази глупост за мъже, кои­то да охраняват пътеката, е... ами, прос­то глупост. На икорите не им трябват пътища. Ако искат да се измъкнат тайно и да се скрият някъде в гората, могат да го направят.

Погледнах през главите на другите заселници – натам, където Уо­рън седеше в отсрещния край на лагера. Беше събрал по-голяма група почитатели от обикновено: всички до един го обсипваха с хвалебствия за умелия му дипломатически акт. Самата аз бях смятала, че се е справил доб­ре, докато не чух коментара на спътника ни.

– Икорите бяха много по-спокойни, отколкото очаквах – отбелязах. – Аз щях да съм много по-враждебна, ако ме бяха прогонили със сила от земята ми.

– На два пъти – напомни ни старият човек. – Не заб­ра­вяй­те героите, кои­то най-нап­ред ги изхвърлиха от Осфрид. Добрия крал Уилфрид. Сътингам. Бентли. Ротфорд.

Опитах се да не трепна, когато чух името на прародителя си. Заселването на Осфрид се беше състояло толкова отдавна, та понякога бе лесно да забравя, че диваците, с кои­то Рупърт се беше сражавал там, бяха предци на онези, кои­то бяха избягали през морето и си бяха създали нов живот в тези земи. Или поне се бяха опитали.

– Това мяс­то е толкова обширно – казах на Сед­рик по-късно. – Адория е сто пъти по-голяма от Осфрид. Не би ли трябвало този път да има дос­та­тъч­но мяс­то за всички ни?

Той се вгледа в обкръжението ни. Нощта вече падаше, но още можехме да различим огромните дървета, докато протягаха клони към звездите.

– На алчните мяс­тото никога не им стига. Не знам какво ще стане с икорите или с тази земя. Някога Осфрид също е бил толкова див, а сега има ясно определени граници и обособени райони. – Погледна отново надолу и плъзна ръка около мен. Долових уханието на ветивера му, кое­то ме успокои, че не цялата цивилизация е изгубена. – Едно нещо, кое­то със сигурност знам, е, че са подсилили нощните постове. С теб ще трябва да се приберем по различни пътища тази нощ.

– Сигурен ли си? – Но още докато говорех, знаех, че е прав. Вече виждах как се събират патрулите. – Няма да спя и наполовина толкова доб­ре.

– Аз всъщност ще спя по-доб­ре – промърмори той.

– Не ти харесва да спиш до мен?

– Твърде много ми харесва да спя до теб. Прекарвам половината нощ, мислейки си за...

– Хей – обадих се предупредително. – Наблизо има деца.

Сед­рик ми отправи престорено укорителен поглед:

– Това, кое­то се канех да кажа, беше, че прекарвам половината нощ, мислейки си за времето, когато ще се оженим. А виж накъде се отклонява умът ти. Някой трябваше да те изпрати в училище за обноски.

– Технически погледнато, ти ме изпрати в училище за обноски. Значи няма кого да виниш, ако искаш да се държа различно.

Той ме притегли към себе си за целувка:

– И защо пък бих искал това?

Нямаше повече да спим сгушени през остатъка от пътуването. Това ми липсваше – и то болезнено – но постоянно си напомнях, че всичко беше прос­то поредната стъпка по пътеката към нашето бъдеще. Щяхме да издържим.

– С твоя младеж не сте се скарали, нали? – попита ме госпожа Маршъл един ден. Двете пътувахме в каруцата и се питах дали би трябвало да се тревожа, задето вече не забелязвах тракането.

– Защо смятате така?

Тя ми отправи многозначителен поглед:

– Просто забелязах, че през пос­ледните няколко дни отново спиш край каруцата ни.

Усетих как ме облива руменина.

– Госпожо Маршъл, това не е... не е нищо такова. Нищо не е станало. Просто спяхме заедно. Искам да кажа, тоест наистина спяхме. Пос­ле решихме, че е най-доб­ре да спрем, след като постовете се увеличиха.

– Много разумно от ваша страна – каза тя. Не можах да преценя дали наистина ми вярваше.

– Говоря сериозно – настоях. – Държахме се благоприлично – ами, точно както е редно. И ще про­дъл­жим да се държим така.

Усмивката ѝ беше мила въпреки един леко счупен зъб.

– Може би. Но вие сте много млади. А знам колко е буйна младата кръв. Докато си под моя покрив, ще се грижа да се държиш почтено и да се придържаш към добродетелите, диктувани от Урос. Но когато не си под покрива ми...

Не можех да я погледна в очите:

– Госпожо Маршъл, възнамеряваме да се държим изключително благоприлично, докато се оженим.

– Намеренията и действията рядко съвпадат. А в случай че нещо в намеренията ви се обърка, не искам да загазиш. – Подаде ми малка кесийка с остър мирис. – Това са листа от бодлива канела. Знаеш ли за какво се използват?

Преглътнах с усилие и почувст­вах как ме облива още по-гореща руменина.

– Да, м’дам. Учителките ни в Блу Спринг Манър – в Осфрид – ни казаха.

– Е, това е доб­ре – каза тя. – Спасява и двете ни от смущаващ разговор.

Не бях осо­бе­но сигурна в това. При сегашното положение наистина не мислех, че е възможно да се почувст­вам по-унизена, отколкото се чувствах в момента. Опитах се да ѝ върна кесийката.

– Благодаря ви, но наистина не мисля, че ще ми трябват.

Тя отказа кесийката:

– Имам много. С тях се опазих да си остана само с шест деца. Ако те опазят да се сдобиеш с едно, преди да си готова, ще си струва.

Може би щях отново да се опитам да ѝ я върна, но тогава чух вик от някъде по-надалече в кервана:

– Източният приток! Намираме се при източния приток!

Разнесоха се ликуващи възгласи, а аз погледнах обратно към госпожа Маршъл:

– Какво значи това?

– Означава, скъпа, че всеки момент ще влезем в Хадисън.