Бляскавият двор

19.

Да кажа, че станалото доведе до множество неприятни пос­ледици, би било твърде меко казано.

Бях се опасявала от много неща, откакто дойдох тук в Адория. Тревожех се, че ще бъда принудена да встъпя в нежелан брак. Безпокоях се, че разкриването на самоличността ми ще стане причина да бъда насила върната в Осфрид. И най-вече винаги, винаги се бях страхувала да не обесят Сед­рик като еретик.

Никога обаче не ми бе минавало през ума, че ще бъда завлечена в кабинета на Чарлс и Джас­пър заради „непристойно поведение“.

– Знаете ли какво сте направили? – изкрещя Джас­пър. – Имате ли някаква представа какво сте направили? Това ще ни съсипе!

Двамата със Сед­рик седяхме един до друг на дървени столове с твърди облегалки, докато Джас­пър крачеше пред нас със сключени зад гърба ръце, много напомняйки на съдия в съдебна зала. Чарлс стое­ше облегнат на отсрещната стена и имаше вид, сякаш все още му беше трудно да проумее и приеме това ново развитие на нещата. Беше сутринта след „инцидента“. Снощи двамата бяхме изпратени в съответните си стаи с наети пазачи на пост, в случай че се опитаме да избягаме.

– Мисля, че „съсипе“ е малко пресилена дума – каза Сед­рик спокойно.

– О, нима? – Джас­пър спря рязко пред нас. В очите му тлееше ярост. – Не мислиш ли, че това ще се разчуе? Защото, уверявам те, вече се е разчуло. Останалите момичета са затворени под ключ, но слугите и наетите служители знаят. До края на деня това ще се разчуе из целия Кейп Триумф и никой мъж няма да се доближи до нас. Не съм наивен. Знам, че някои от тези момичета не дойдоха при нас като свенливи девойки. – Чарлс изглеждаше слисан от това разкритие. – Но винаги сме съхранявали този образ на целомъдрие, оставяйки евентуалните си клиенти да вярват, че целомъдрието на съпругата им е все още непокътнато. Сега има солидни доказателства, че нещата не стоят така.

Споменаването на целомъдрие ми напомни за собствените ми изречени без осо­бе­но замисляне думи снощи: Имам много творческо определение за „целомъдрена“.

– Не е станало нищо. – Сед­рик беше забележително хладнокръвен предвид ситуа­цията. Може би това бе резултат от годините, в кои­то се бе справял с настроенията на баща си. – Целомъдрието ѝ е все още непокътнато.

Джас­пър ме фиксира с поглед, кой­то не ми хареса. Накара ме да се почувст­вам... нечиста.

– О? Трудно ми е да го повярвам. От онова, кое­то чух, дрехите ѝ са били разпилени по пода.

Плътна руменина нахлу в бузите ми:

– Това е лъжа. Клара се опитва да влоши нещата.

– Е, поне признаваш, че като за начало нещата са зле – процеди Джас­пър. – Истината няма значение. Тя ще бъде изопачена – така че да звучи възможно най-зле. Докато се наситят да разказват историята, вече ще си по-безсрамна от някоя аланзанска пачавра, просната в тревата. Всички ще узнаят, че синът ми си е направил удоволствието с едно от нашите момичета. И всички ще си помислят, че такъв е обичаят тук – че всички мъже тук пробват стоката ни.

Не ми харесваше да бъда наричана „стока“, но останалите му думи ме зашеметиха по начин, кой­то не бях очаквала. Мълчанието на Сед­рик ми подсказа, че бяха засегнали и него.

Виждайки, че е успял да ни засегне, Джас­пър добави:

– Знам, че ме смятате за безмилостен – че според вас стигам твърде далече, за да си докарам печалба. И може би е вярно. Едно нещо, кое­то винаги съм правил обаче, е да поддържам почтен бизнес. Сега всичко това е поставено под въпрос.

– Тогава ще го поправя – каза Сед­рик. – Ще се оженя за нея.

– Сед­рик... – подех. Нямах проб­лем с идеята да се омъжа за него, но сигурно знаеше, че препятствията, кои­то стояха на пътя ни, бяха почти непреодолими. Джас­пър също го знаеше.

– Да не би да имаш заделено състояние, за кое­то не знам? Запас от злато, скътан под леглото ти, кой­то ще покрие цената ѝ?

Челюстта на Сед­рик се стегна. Никак не ми харесваше да го виждам унизен, но доводът на Джас­пър бе основателен. Сед­рик дори още не разполагаше с нужните средства да купи дела си, не и докато сделката с картината не се осъществеше – ако се осъществеше. А въпросът с коми­сион­на­та ми явно вече не беше на дневен ред.

– По договор тя все още има време – отвърна Сед­рик. – Ще спечеля парите за таксата. –Канех се да кажа, че имаше по-добри неща, за кои­то да похарчи парите си – като се надя­вах да схване намека за Уестхейвън. Пос­ле обаче той каза нещо, от кое­то ми се зави свят: – Обичам я.

Светло чувство разцъфна в мен. Въпросът за любовта възникваше за пръв път между нас, макар че според мен никой от двама ни изобщо не се беше съмнявал, че тя е налице. Без да ме е грижа за неодоб­рението на Джас­пър, намерих ръката на Сед­рик и я стиснах:

– И аз го обичам.

Джас­пър завъртя очи:

– Всичко това е много трогателно, но за нещастие, живеем в истинския свят, а не в някой евтин романс за едно медно петаче.

Чарлс прочисти гърло с несигурно изражение:

– Навярно... навярно бихме могли да му заемем сумата за таксата. Той е от семейството в крайна сметка.

– Не – заяви Джас­пър бързо. – Никакво спе­циал­но отношение. Той наруши политиката ни и ще си понесе пос­ледствията. Ако други узнаят, че е получил услуга, това само ще влоши нещата – ще потвърди представата, че тук си позволяваме волности. Той ще се справи с тази катастрофа по същия начин, по кой­то би се наложило на кой­то и да е друг.

– Ние ще се справим с това – поправих го.

Почукване на вратата възпря Джас­пър отново да завърти очи. Кимна на Чарлс да отвори и въздъхна.

– По-доб­ре това да не е поредното от онези момичета, кои­то си намират извинение да надзърнат тук. Сигурен съм, че всичките са се събрали пред вратата и се опитват да чуят нещо.

Но не беше подслушващо момиче. Вместо това, когато Чарлс отвори вратата, там стое­ше мистрес Кълпепър.

– Простете – извини се тя със смутено изражение. – Но гос­по­дин Дойл и майка му са тук. Не бях сигурна дали да ги отпратя, или не.

Джас­пър изпъшка и за миг покри очите си с ръка.

– А това е поредното нещо, съсипано от този гаф. Казах ти, че ще се разчуе. – Той се замисли за миг, а пос­ле кимна на мистрес Кълпепър. – Да. Въведете ги, за да изслушаме гневния им изблик и да приключваме с това. Не е повече, отколкото вие двамата заслужавате.

Уо­рън и Виола скоро влязоха. И двамата бяха облечени изключително офи­циал­но, макар това да бе сутрешно посещение: тъмният цвят на облеклото им сякаш подчертаваше сериозността на ситуа­цията. Незабавно разбрах, че знаеха какво се е случило. Джас­пър лично придружи Виола и я настани да седне, а Сед­рик припряно подреди канцеларските столове в полукръг, сякаш тава беше мило светско събиране в някоя гостна стая.

От раздразнението, кое­то Джас­пър бе демонстрирал преди, нямаше и помен. Беше се настроил да изнесе истинско представление и нямаше да покаже никаква слабост пред двамата Дойл.

– Госпожо Дойл – поде той. – Винаги е такова удоволствие да ви приемем в дома си. Кълна се, ставате все по-прекрасна всеки път...

Тя вдигна ръка да го накара да замълчи:

– О, спрете с ласкателните си дрънканици. Знаете защо сме дошли. – Тя насочи обвинително пръст към мен. – Искаме възмездие за отвратителния, измамен начин, по кой­то тя...

– Майко – прекъсна я Уо­рън. – Не сме дошли за това. Макар да съм сигурен, че всички можете да си представите шока ни, когато днес сутринта вкъщи се появи пратеник с, ъъ, новината.

Джас­пър надяна изражение на съвършено разкаяние:

– А аз съм сигурен, че можете да си представите колко искрено съжаляваме за всяко недоразумение, кое­то може да е възникнало в общуването ни напос­ледък.

– Недоразумение ли? – Очите на Виола се разшириха. – Недоразумение? Снощи онова момиче каза, че ще се омъжи за сина ми. А тази сутрин чуваме, че отиш­ла право в леглото на вашия син. Това наистина не ми прилича на някакво смешно недоразумение.

– Отново – каза Джас­пър – искрено съжаляваме за неудобството, кое­то това може да ви е причинило. Имате всички основания да сте разстроени.

– Разстроени със сигурност... – Уо­рън бе обзет от колебание, докато местеше поглед между мен и Сед­рик. – Но не непременно изненадани.

Дори Джас­пър се смути:

– Знаели сте?

Уо­рън посочи към Сед­рик и мен:

– Конкретно за това ли? Не, не, разбира се, че не. Но винаги се досещах, че има нещо, кое­то я възпира. Независимо от молбите ми, независимо за колко безупречна смятах логиката си... е, нищо от това не проработи. А аз все си мислех: „Каква основателна причина би могла да има да не приеме?“. Сега разбирам.

– Тя е коварна малка...

– Майко – предупреди я Уо­рън. Вежливостта му към нас я подразни, а честно казано, аз също се изненадах от поведението му. – Кажете ми, гос­по­дин Торн. Какво ще стане сега?

Джас­пър отново беше в свои води:

– Ами, първото, кое­то ще се случи, е, че ще имате върховно предимство при светското общуване с всичките момичета, кои­то са ни останали. И разбира се, ще има съществена отстъпка...

– Не – каза Уо­рън. – Имам предвид какво ще се случи с тях.

Почти виждах как зъбчатите колелца се въртят в главата на Джас­пър, докато се опитваше да измисли как най-доб­ре би могъл да се измъкне от това положение и бизнесът и репутацията му да останат незасегнати.

– Е, гос­по­дин Дойл, ние ръководим безупречно заведение. Честта и добродетелта са ценности, на кои­то държим много. Несъмнено сте чули някои непристойни преувеличения за случилото се снощи – когато истината, боя се, е много по-банална. Синът ми и тази млада дама, разбира се, планират да се оженят.

Със Сед­рик си разменихме само съвсем кратък развеселен поглед, когато Джас­пър внезапно се включи в този план.

– Колко мило – гласът на Виола бе леден. – Давате на сина си красиво опакован, бляскав подарък. При това – скъп предвид цената, коя­то се опитвахте да вземете от нас, останалите.

– А той ще плати същата – каза Джас­пър. – Тук няма привилегировано отношение, когато става въпрос за нашите момичета. Никакви подаръци. Преди да се оженят, той ще плати основната такса, коя­то всеки друг мъж би платил.

Виола изгледа слисано Сед­рик:

– А моля ви, кажете ми, млади човече, откъде ще се сдобиете с такива средства? Толкова доб­ре ли плаща баща ви?

– Много неща все още се уточняват, госпожо Дойл – отвърна Сед­рик.

Уо­рън ни отправи снизходителна усмивка:

– Е, навярно мога да им помогна да работят малко по-лесно.

От начина, по кой­то Виола завъртя рязко глава да погледне сина си, бе ясно, че това беше непланиран обрат на събитията. Никой в стаята не знаеше наистина какво да очаква, а нямах причина да вярвам, че предстои някаква безкористна постъпка въпреки усмивката, коя­то Уо­рън ми отправи.

– Аделейд, много пъти си ме чувала да говоря за златните находища в Хадисън и как не разполагаме с дос­та­тъч­но мъже, кои­то да ги разработват. Аз лично притежавам доста от тях и те прос­то си стоят неизползвани. Това, кое­то бих искал да предложа, е гос­по­дин Торн да поеме един от тези участъци и да го разработи за мен.

Казаното зашемети всички ни и ние замлъкнахме. След почти минута смилане на чутото Джас­пър проговори пръв, кое­то не бе изненадващо:

– Искате синът ми – моят син – да експлоатира златна мина за вас? Знаете, че беше студент в университета, нали? И учеше бизнес? Никога в живота си не е вършил тежък физически труд. Дори не обича да бъде навън.

Запитах се какво ли щеше да си помисли Джас­пър, ако знаеше истината за духовните практики на сина си.

– Простете, ако звуча неблагодарно, но можете ли да обясните по-подробно как би ми помогнало това? – попита Сед­рик.

– Притежавам земята, а вие ще притежавате правото да я разработвате и контролирате – обясни Уо­рън. – И запазвате колкото злато успеете да добиете от нея – след като ми платите комисионна като на собственик, разбира се. – Той се усмихна широко. – Ако извадите късмет, може веднага да направите голям удар и да решите всичките си финансови проб­леми!

– Повечето хора обаче не правят голям удар моментално – из­тък­на Джас­пър. – В противен случай Хадисън и другите златотърсачески колонии щяха да са пълни с внушителни имения вместо със селища от колиби и бараки. Предложението ви е много любезно, но таксата за Аделейд трябва да бъде платена след по-малко от два месеца, за да може тя да изпълни условията на договора си. Няма гаранции за това.

– Аз ще гарантирам таксата – каза Уо­рън. – Ако той не добие дос­та­тъч­но злато в този период, ще покрия таксата, за да изпълним условията на договора, и дългът му ще се прехвърли на мен.

Изражението на Уо­рън бе открито и безхитростно, но почувст­вах как надолу по гърба ми пробяга мразовита тръпка. Не ми харесваше мисълта Сед­рик да е задължен на някого, осо­бе­но пък на този човек. И определено изпитвах недоверие заради факта, че Уо­рън проявява такава щедрост за всичко това. Както се оказа, на майка му също не ѝ харесваше.

– Уо­рън – сгълча го тя. – Това е нелепо! Не ти влиза в работата да му осигуряваш право за ползване на участък. Не му дължиш нищо. Идеята беше да дойдем тук, за да изразим възмущението си и да наемем адвокат, кой­то да внесе офи­циал­но оплакване! Да му помогнем да про­дъл­жи тези недопустими отношения, изобщо не влизаше в нещата, кои­то обсъждахме тази сутрин.

Уо­рън се обърна към нея раздразнен:

– Какво бихме постигнали с нещо от това, майко? Да успокоим наранените ти чувства? Или очакваш да се нахвърля върху тях с груба сила, за да ми позволят да се оженя за жена, чието сърце принадлежи на друг?

– Е, вече не! Не и сега, когато тя е употребена стока.

Скочих рязко на крака, разгневена, че отново говорят за мен като за „стока“ – и то далеч не толкова ласкателно.

– Моля за извинение, госпожо Дойл, но тук няма нищо „употребено“. Все още съм девица и ще си остана такава до първата си брачна нощ. Вярно е, че тази ситуа­ция пое в посока, коя­то никой от нас не очакваше, но моралните ми ценности си останаха същите.

Виола скръсти ръце:

– Това не ми харесва, Уо­рън. Изобщо не ми харесва.

– А на мен не ми харесва това, че имам злато, кое­то прос­то се търкаля без надзор в Хадисън! Там вече започнаха да се нанасят незаконни обитатели. Искам тези участъци да се поемат от честни, усърдно работещи мъже, на кои­то мога да имам доверие – почтени, спазващи закона мъже, кои­то следват правилата. Дали бих искал да се оженя за Аделейд? – Погледът му се задържа върху мен за частица от секундата, докато сядах обратно до Сед­рик. – Да. Но както казах, едва ли бих могъл да се оженя за нея, когато знам, че тя обича друг. И следователно вместо съпруга имам потенциална заселница. Нашият гос­по­дин Торн е точно от хората, на кои­то бих искал да помогна да изградят един велик Хадисън – ако приемем, че иска да остане. Щом изплатите дълга си, няма да има друго, кое­то да ви обвърз­ва, гос­по­дин Торн. Но нашата колония ще има нужда от хора като вас – като двама ви, за да се превърне в цивилизовано мяс­то.

Предвид отношението на Уо­рън към алан­зан­ците не ми се струваше ве­роят­но Хадисън да е мяс­то, на каквото бихме искали да останем. Не че имаше значение. Невъзможно беше да приемем това предложение.

– Приемам – каза Сед­рик. – Ще разработвам учас­тъка ви като част от по-мащабно споразумение да платя таксата на Аделейд.

С усилие стиснах уста, за да не зяпна потресено. При дадените обстоятелства нямах намерение да демонстрирам нищо освен пълно единство между Сед­рик и мен. Щом останехме насаме, възнамерявах да му кажа точно колко ужасен бе този план. Джас­пър изрази мислите ми вместо мен.

– Да не си си изгубил ума? Какво разбираш от експлоа­ти­ра­не на мини?

– Не повече, отколкото по-голямата част от авантюристите, потеглили да набележат участъци. Сигурен съм, че мога да се науча – каза Сед­рик.

Уо­рън кимна:

– Абсолютно. Ще ви помогнем да започнете. Промиването на златоносен пясък е най-основният вид добив на злато, а оттам може да се прехвърлите на други техники.

– Има едно условие – добави Сед­рик. Отново хвана ръката ми. – Аделейд също идва.

– Първо – озъби се Виола, – не сте в положение да поставяте условия. Второ, нямате право да се ожените за нея, докато не бъдат изпълнени финансовите подробности. Освен ако не планирате да уредите някой греховен брак.

Сед­рик пок­ла­ти глава:

– Разбира се, че не. Но предвид всички слухове и клевети, кои­то ще се разнесат из Кейп Триумф, мисля, че за нея би било най-доб­ре да бъде отведена оттук – някъде далече.

Очите ни се срещнаха за миг и така, както ни бе присъщо, разбрах истинските му мотиви. Ако ме отведеше от Кейп Триумф, щях да съм допълнително защитена, в случай че Виола решеше да предприеме някакво отмъщение и да разкрие истинската ми самоличност. В пустошта щеше да е много по-лесно да избегна преследвачите, ламтящи за награда, отколкото в града.

– Ще му помагам да разработва учас­тъка – казах. – Чела съм как се промива златоносен пясък – това е нещо, с кое­то бих могла да се справя.

– Ако живееш с него на територията на златоносния участък, това само ще възбуди още слухове независимо от добродетелните ти принципи – каза ми Уо­рън. – Но има много пътуващи семейства с деца и съм сигурен, че много от тях биха оценили гувернантка с твоето образование. Може да успеем да те настаним в някое семейство – макар че може да се наложи да вършиш къщна работа. А условията ще са сурови.

– Сигурна съм, че къщната работа няма да бъде проб­лем предвид скромния ѝ произход – подхвърли заядливо Виола.

– Не се страхувам от усърдна работа – казах решително.

Джас­пър ме измери с поглед:

– Толкова наивна си, колкото е и синът ми. Независимо колко тежка смяташ, че е била работата ти като камериерка на аристократична дама, това е нищо в сравнение с онова, пред кое­то ще се изправиш в пограничните райони.

– Ще направя каквото е нужно.

Уо­рън сключи ръце със светнало лице:

– Е, тогава въпросът е уреден. Тръгваме след седмица и ще направя нужните приготовления.

Въпреки онова, кое­то бях заявила, всичко това все още ме смущаваше. Не можеше да се каже точно, че беше прекалено хубаво, за да е вярно – но почти. Трябваше да поговоря със Сед­рик по-подробно, при положение че изобщо допуснеха отново да останем насаме. Струваше ми се, че Джас­пър не е взел окончателно решение за тази сделка. Не вярваше истински, че можем да се справим с живота на границата с цивилизацията. Подозирах също и че не искаше да получим щастлив завършек след всички проб­леми, кои­то му бяхме причинили. От друга страна, представянето на това в привидно почтени краски – позволено от мъж с репутацията на Уо­рън, кой­то ме беше ухажвал – можеше да спаси реномето му и да гарантира, че няма да има бъдещи неприятни пос­ледици за бизнеса.

– Благодаря – казах на Уо­рън. – Всичко това е много мило от ваша страна.

По лицето му премина печално изражение:

– За мен е удоволствие да...

– Тук са! Дойдоха! Не го разбирам, но те са тук. – Мира беше задъхана, очите ѝ – широко разтворени.

– Кои? – попита Джас­пър. Мисля, че очакваше тълпа разгневени кандидати за женитба.

– Другите момичета! Другият кораб. – Мира се обърна към мен: – Аделейд! Тамзин е жива!