Бляскавият двор

20.

Втурнах се навън с другите: всички едва не се препъвахме една в друга, докато се опитвахме да излезем през вратата едновременно. Във фоайето открихме истински хаос. В помещението се беше смесила група от поне двайсет души, а нашите момичета тичаха надолу по стълбите, вливаха се в тълпата и допълваха безпорядъка. Шумът от дузина разговори изпълваше въздуха и в по-голямата си част достигаше до нас като нераз­би­рае­мо жужене. Взрях се наоколо за момент, неспособна да осмисля всичко, а пос­ле я зърнах в отсрещния край на стаята: буйна светла, златисточервена коса.

– Тамзин!

Запровирах се през тълпата, без да ме е грижа в кого ще се блъсна. При звука на гласа ми тя се обър­на и сърцето ми запя при вида на онова поз­нато лице. Хвърлих се в обятията ѝ, събаряйки я с огромна прегръдка. Не ме беше грижа дали ме мразеше и дали щеше да ме отблъсне. Всичко, кое­то имаше значение, бе, че е жива и че в този момент можех да я държа в прегръдките си. Беше истинска и жива, от плът и кръв. Приятелката ми се беше върнала при мен.

И не ме отблъсна. Отвърна на прегръдката, вкопч­вайки се силно в мен.

– О, Аделейд... – поде. Хлипове задавиха думите ѝ. Миг по-късно се появи Мира и се хвърли да прегръща и двете ни. Стояхме така там дълго време трите, вкопчени една в друга, изпълнени с радост въпреки сълзите си.

– Къде беше, Тамзин? – прошепнах, когато най-пос­ле успях да се заставя да се отдръпна. – Къде беше? Мислехме... мислехме...

Кафявите ѝ очи искряха от сълзи:

– Знам. Знам. Съжалявам. Иска ми се да бяхме успели да ви съобщим по-рано, и съжалявам за всичко в Осфрид...

– Не, не. – Стиснах ръката ѝ. – Няма за какво да се извиняваш.

До този момент бях гледала само лицето на Тамзин, попивайки с поглед чертите на тази приятелка, коя­то обичах толкова много. Но сега, след като успях да си поема дъх, видях много, много повече. Носеше рок­ля в наситен синьо-сив цвят, ушита от някакъв прост плат. Нямаше украса или волани. Косата ѝ се беше разпиляла по раменете без каквато и да е очевидна прическа и беше покрита с обикновена забрадка. Когато хвърлих поглед наоколо, видях другите изчезнали момичета облечени по подобен начин.

– Какво е станало с всички ви? – попитах.

Преди тя да успее да отговори, силно тропане с крак по пода привлече вниманието ни. Постепенно другите започнаха да го чуват и глъчката на разговора затихна. В стремежа си да бъде чут Джас­пър се беше изправил върху един стол. Бях напъл­но сигурна, че никога, абсолютно никога досега не го бях виждала да изглежда толкова искрено щастлив.

– Приятели! Приятели! Свидетели сте как право пред очите ни се случва чудо. Нещо, кое­то никой от нас не смяташе за възможно. Току-що научих, че – както несъм­не­но виждате – Сивата чайка не е изчезнал в морето! Пострадал е много в бурята и вятърът го отвял от курса му – далече, далече на север в колонията Грашонд.

Обърнах се слисано към Тамзин. Северните колонии бяха известни както със суровите условия, така и със суровото и грубо население. Освен това от Адория ги деляха близо четиристотин мили.

Джас­пър се огледа наоколо с присвити очи. Имаше вид, сякаш някой току-що беше стоварил огромна торба със злато в краката му. Което, предположих, някой наистина бе направил.

– На кого да благодаря за това? На кого трябва да благодаря, задето е спасил момичетата ми?

За момент не се случи нищо. Сега видях, че заедно с изчезналите ни момичета имаше и няколко мъже, кои­то изглеждаха като моряци. Други няколко непоз­нати бяха облечени в прости дрехи като Тамзин и един от тях беше избутан нап­ред. Беше млад мъж с кафеникаворуса коса и изненадващо спокойно изражение и държание предвид тази странна ситуа­ция.

– Не бих казал, че ги е спасил някой определен човек, гос­по­дин Торн – каза той. – Цялата ни общност се събра да се погрижи за тях, докато пътищата станаха дос­та­тъч­но безопасни за пътуване.

Едно момиче от Бляскавия двор, кое­то не познавах, се обади:

– Но гос­по­дин Стюарт беше този, кой­то се застъпи за нас. Който се погрижи да имаме къде да отседнем и... и занимания, кои­то да ни държат заети.

– В такъв случай съм ви задължен, гос­по­дин Стюарт – каза Джас­пър и се поклони театрално. – Спасили сте не само тях, а всички ни. Благодаря ви.

Хладнокръвното държание на младия мъж се пропука донякъде при цялото внимание и възхищение.

– Можете да ме наричате Гидиън. И няма нужда да ми благодарите. Това беше прос­то нашият дълг пред Урос. Съжалявам единствено, че е трябвало да се тревожите за тях толкова дълго. Заради пътищата доскоро пътуването и комуникацията бяха невъзможни.

– Е, сега те са тук и говорете каквото искате, но все пак сме ви много задължени – нещо, кое­то с удоволствие бих обсъдил подробно с вас. Първо обаче трябва да говоря по известни търговски въпроси с тези господа – той кимна към моряците. – Докато правя това, Гидиън, брат ми и синът ми с удоволствие ще развличат вас и колегите ви в нашия салон. Сигурен съм, че след пътуването ще ви дойдат доб­ре няколко освежителни питиета. Имам отлично бренди, кое­то държа в запас.

– Не пием спиртни напитки – каза Гидиън.

Джас­пър сви рамене:

– Е, ще намерим питие, кое­то можете да пиете. Вода или нещо такова. Мистрес Кълпепър, бихте ли се погрижили за новите ни момичета? Сигурен съм, че те също имат нужда от нещо освежително. – Той изгледа накриво някои от тях. – А сега, когато пътешествието им приключи, сигурен съм, че биха искали да сменят дрехите си от пътуването и да се пременят в по-хубавите си тоалети.

Няколко момичета се спогледаха смутено:

– Тези, ъъ, по-хубави дрехи вече не са у нас – каза едно. – Няма ги.

Джас­пър си поз­во­ли само лека искрица на изненада. Получената му като по чудо купчина злато току-що се беше посмалила.

– Е, в такъв случай сигурен съм, че можем да съберем дрехи от гардероба на другите момичета – осо­бе­но онези, кои­то са сгодени.

– Ще се погрижа за това – обеща мистрес Кълпепър. – А също и да бъдат настанени подобаващо.

Придърпах Тамзин към себе си.

– Тя остава с нас – казах.

Изглежда, никой не възразяваше кой къде ще се настани, стига да имаше мяс­то за всички ни. На втория етаж на къщата закипя трескаво оживление, докато водеха момичетата по стаите им, и всички забързаха да осигурят дрехи за новодошлите. Двете с Мира тършувахме из собствените си дрешници, когато в стаята ни надникна Елоиз с ръце, пълни със зелени рокли. Усмихна се топло на Тамзин:

– Ти беше смарагдът, нали така? Наследих мяс­тото ти, но тези не ми трябват вече. Не и сега, когато съм сгодена.

– Поздрав­ле­ния и благодаря. – Усмивката, коя­то Тамзин ѝ отправи в отговор, беше искрена, но с нотка на изтощение. След като Елоиз си отиде, Тамзин седна тежко на леглото и остави роклите на купчина до себе си. – Честно казано, вече не ме е грижа какъв цвят нося, стига да не е тази прок­лета евтина вълна.

Седнах до нея:

– Ужасно ли беше там?

– Не точно ужасно. – Тамзин се намръщи, вглъбена в някакъв спомен. – Но много, много различно от онова, на кое­то сме свикнали. Гидиън беше прав, че се погрижиха за нас, и всъщност само това е важното.

Исках още подробности за времето на отсъствието ѝ, но Тамзин, изглежда, изпитваше нежелание да говори. Заселниците в Грашонд – кои­то наричаха себе си Наследниците на Урос – излизаха на косъм от определението за еретици в очите на ортодоксалната църква. Наследниците провеждаха същите литургии и наблягаха на важността на свещениците и църквите като пътя към Урос, но го правеха по много семпъл начин. Без внушителни катедрали. Без дарове, украси или празници. Без изобилие от храна и питиета. Без натруфени одежди.

Когато Мира предложи да започнем да се приготвяме, Тамзин побърза да се възползва от шанса. Докато я нямаше, Мира ми обясни:

– Може и да не е било ужасно, както каза тя, но едва ли е било лесно. И сигурно е била ужасена. Понякога, когато преживееш нещо такова, ти е нужно известно време да поискаш да говориш за него.

Щом се върна, измита и облечена в една от роклите от копринен поплин на Елоиз, Тамзин отново изглеждаше същата като преди – до голяма степен същата като едно време.

– Е, по-доб­ре да си спомня всичките си обноски и да свикна отново да си правя прическа и грим – каза тя енергично. – Сезонът вече е доста нап­реднал, но възнамерявам да наваксам за изгубеното време. Надя­вам се, че сте оставили няколко мъже и за нас. Досега сигурно и двете вече сте получили купища предложения.

– Не чак толкова много, ъъ, офи­циал­но отправени – каза Мира. – Но изпитвам оптимизъм за бъдещето си.

Тамзин се обърна към мен:

– А ти? Няма начин да не си получила все­въз­мож­ни предложения. Спря ли се на някой обещаващ млад мъж?

Когато не отговорих, Мира се засмя:

– Спряла се е на някого и още как. Всъщност мисля, че пристигането ви прекъсна брачните преговори.

Тамзин грейна:

– Отлично! Що за човек е? С какво се занимава? В правителството ли е? В доставките?

– Син е на ловък бизнесмен, кой­то превозва бъдещи съпруги и други луксозни стоки до Новия свят – казах.

– Какво искаш да... – Объркване изпълни красивото лице на Тамзин. – Но в това няма никакъв... нямаш предвид...

Въздъхнах:

– Имам предвид Сед­рик.

Когато Тамзин не успя да формулира отговор, Мира каза:

– Вярно е. Аделейд предизвика доста голям скандал тук. Пристигането ви може би беше единственото нещо, кое­то можеше да превъзхожда тази драма.

Обясних положението възможно най-доб­ре, включвайки уговорката за Хадисън. Мира още не беше чувала тази част. Запази безразличие, но изражението на Тамзин ставаше все по-слисано с течение на историята.

– Какво си въобразяваше? – възкликна тя. – Отхвър­лила си бъдещ губернатор заради един... какъв, обед­нял студент?

– Е, той напусна университета. И не е обеднял. – Премислих положението за няколко минути. – Просто е... ъм, без особени средства. Но съм сигурна, че това ще се промени.

– Това – заяви Тамзин – никога нямаше да се случи, ако бях наоколо да те наглеждам. Мира, как можа да подкрепиш това?

– Нямах представа – призна Мира.

– Делите една стая! Как може да не си знаела?

Над нас за миг се възцари неловкост. По лицето на Мира премина огорчено изражение и предположих какво си мислеше. При нормални обстоятелства най-ве­роят­но можеше да забележи нещо нередно с мен. И двете обаче знаехме, че Мира беше погълната от собствените си потайни занимания, макар все още да не знаех какви бяха.

Стресна ни почукване по вратата и аз я отворих, за да пусна Сед­рик.

– Не би трябвало да си тук – казах, хвърляйки поглед зад него в коридора. – В още повече неприят­нос­ти ли се опитваш да ни въвлечеш?

– Мисля, че това е невъзможно. – Той затвори вратата зад себе си. – А при всичко, кое­то става, никой няма да забележи. Трябваше да се възползвам от шанса да говоря с теб. Добре дош­ла обратно, Тамзин. Радвам се да те видя.

Тя го изгледа неодобрително:

– Ще ми се да можех да кажа същото. Чух, че си навлякъл все­въз­мож­ни неприят­нос­ти на приятелката ми.

Той ѝ се ухили в отговор, без да се смути:

– Е, и тя ми навлече всякакви неприят­нос­ти.

– Сед­рик – казах, – знаеш, че този план с Хадисън е ужасна идея, нали?

– Би могъл да реши финансовите ни проб­леми. – И – добави многозначително – ще те измъкне от Кейп Триумф.

– Просто не мога да повярвам, че Уо­рън би се оттеглил толкова лесно. Това го постави в много смущаващо положение. Би трябвало да е възмутен.

– Вероятно наистина е – съгласи се Сед­рик. – И не съм наивен. Но може би ще спаси достойнството си, ако се държи, сякаш това не го смущава. Възможно е да съществува някакъв по-потаен мотив, но бих предпочел да си опитам късмета в Хадисън.

Тамзин се изправи:

– И така. Този Уо­рън. В такъв случай значи е свободен?

– Предполагам – казах изненадано. – И е мотивиран да си намери съпруга... но разполага само с една седмица, преди да замине.

– Само толкова ми трябва. – Тамзин хвърли поглед към Сед­рик. – Ако можеш да ми уредиш няколко срещи.

– Твърде скоро е – казах. – Дори за теб.

Мира кимна в знак на съгласие:

– Тамзин, тази седмица трябва да си починеш и да се съвземеш – не да хукнеш да преследваш някакъв мъж още в първия ден от завръщането си. Давай по-полека. Остави Уо­рън. Има и други.

Вгледах се любопитно в Мира, но както обикновено изражението ѝ не издаваше нищо. Спомних си различните ѝ усилия да привлече вниманието на Уо­рън. Възможно ли беше сега, когато той беше свободен, тя да се опитва да измести Тамзин като конкуренция?

– Нещо ми подсказва, че вече няма да бъда част от семейния бизнес – каза Сед­рик на Тамзин. – Но ако искаш да се хвърлиш право във вихъра на събитията, баща ми няма да възрази. Знам, че би искал да сключи сделка с Уо­рън – ако наистина го искаш.

Тамзин хвърли поглед между Мира и мен. Беше очевидно, че смяташе да пренебрегне предложенията ни за почивка.

– Има ли причина, поради коя­то не бих го искала? – попита тя.

Никой не отговори веднага. Накрая аз казах:

– През повечето време изглежда доста мил... понякога е тесногръд...

– Тесногръд в какъв смисъл? – попита Тамзин, по-заинтригувана, отколкото бях очаквала.

– По отношение на религията. На икорите. Не повече, отколкото по-голямата част от хората по тези места, предполагам. Тази, коя­то е истински ужасна, е майка му. Тя е човекът, с когото трябва да си нащрек.

– Свекървите винаги са ужасни – каза Тамзин безгрижно. – Нека се срещна с Уо­рън и ще реша дали си струва да му отделя от времето си.

Сед­рик се обърна отново и хвана двете ми ръце. Неприкритият жест ме стресна.

– Сега нещата ще се задвижат много бързо – каза той. – Имаме една седмица. Повечето заселници в Хадисън са имали цели месеци да се подготвят.

Стиснах ръцете му в отговор:

– Е, ако ще го правим, ще го направим както трябва. С какво мога да помогна?

– С повечето приготовления ще се наема аз – екипировка, проуч­ване на учас­тъка. – Пъхна ръка в джоба си и ми подаде кесия среб­ро. – Ти можеш да помогнеш, като се погрижиш за дрехите си.

– Какво имаш предвид „да се погрижа“?

Той посочи към рок­лята ми от органза:

– Това всъщност няма да ти върши работа в Хадисън. Трябва ти нещо здраво и издръжливо.

– Смятах, че прос­то ще правиш вместо мен всички необходими поправки.

Част от напрежението му се стопи:

– Е, първия път наистина ми хареса.

– Знаех си! Не те бива толкова да криеш мислите си, колкото смяташ.

– Е, всъщност ти беше онази, коя­то не криеше кой знае какво...

– Уф – изпъшка Тамзин зад мен. – Ще престанете ли вече? Току-що изтърпях една мъчителна ситуа­ция. Моля ви, не ме подлагайте на нова.

Сед­рик ѝ хвърли очарователната си усмивка само за да бъде посрещнат с намръщена гримаса. Обърна се отново към мен и затвори пръстите ми върху кесията със среб­рото:

– Говоря сериозно. Там ще ти трябва цял гардероб нови дрехи. Ще помоля Айа­на да помогне – тя ще знае какво да намери.

– Откъде се взе това среб­ро?

– Имам известни спестявания.

Знаех за какво бяха предназначени онези спестявания.

– Сед­рик, не можеш...

– Мога. – Той положи ръка на бузата ми. – Ако всичко това сработи, няма да има значение.

Нямаше какво повече да възразя. Бяхме се споразумели за този план и не смятах повече да споря с него. Щяхме да се подкрепяме и да се постараем това да се получи. Надявах се.

– Само ми кажи – помолих. – Ако нещата се обър­кат ужасно, можем ли прос­то да избягаме в пустошта заедно?

– Разбира се. Но ще трябва да оставим зад гърба си всякаква цивилизация. Да спим под звездите. Да се обличаме в животински кожи.

– Хей, внимавайте – обади се предупредително Тамзин.

Сед­рик я погледна изненадано:

– В това нямаше абсолютно нищо непристойно.

– Знам какво си мислеше.

– Може ли поне да я целуна за довиждане?

– Не – заяви Тамзин.

– А пък аз си мислех, че положението е трудно, преди да се върнете. – Сед­рик се осмели да ме целуне по бузата. – Ще говорим по-късно. Трябва да отида да съобщя новината на Никълъс Адълтън – ако предположим, че вече не я е чул от някоя клюка.

След като Сед­рик си тръгна, Тамзин пок­ла­ти глава:

– Не знам как си се справяла без мен.

Въпреки усложненията със Сед­рик все още не можех да превъзмогна почудата, че съм си я върнала. Отново я прегърнах пламенно.

– Аз също – казах. – Аз също.