Бляскавият двор

28.

Обратното пътуване до Кейп Триумф с лодка беше много по-лесно, отколкото пътуването по суша преди това. Не се прибрахме веднага – не и при състоянието, в кое­то бяха нараняванията на Сед­рик. Заради нас, Уо­рън и наетите главорези Сайлъс Гарет беше прекалено зает, за да следи всички. Накрая нае собствени помощници измежду мъжете, кои­то търсеха работа в Уайт Рок – възложи им ролята на временни представители на закона. С помощта на група от тях Сайлъс отведе Уо­рън и другите обратно в Кейп Триумф. Остави по-малка група да държи под око Сед­рик и мен у семейство Маршъл – не че съществуваше особен риск да избягаме.

Когато седмица по-късно Сайлъс се върна, лекарят, кой­то ни посещаваше редовно, за да преглежда Сед­рик, донесе новини:

– Казах на гос­по­дин Гарет, че вече сте в състояние да пътувате – каза докторът. – И той планира да отведе и двама ви утре.

Седяхме навън на следобедното слънце: Сед­рик се облягаше на импровизиран шезлонг, кой­то гос­по­дин Маршъл беше измайс­то­рил. Окото на Сед­рик отново беше отворено, а повечето му синини бяха избледнели до жълтеникаво. Лявата му ръка беше в превръзка през рамото и за възстановяването ѝ щяха да са нужни още няколко седмици. Освен това беше с две счупени ребра и за лечението им не можеше да се направи кой знае какво, освен да се превържат и да не се напряга много.

– В състояние да пътува? – възкликнах. – В този вид?

– Най-лошото мина – каза докторът. – Животът ви не е в опасност. Дали пътуването ще е неудобно? Възможно е – осо­бе­но ако проявите небрежност. Но плаването с лодката е нищо в сравнение с маршрута по суша.

– Ще се справя. – Сед­рик сложи дясната си ръка върху моята. – И трябва да се върнем. Не е доб­ре Уо­рън да е там преди нас.

Това беше нещо, кое­то бяхме обсъждали често. Колкото по-дълго време Уо­рън беше в Кейп Триумф, толкова повече време имаше да изпипа историята си и да събере подкрепа от влиятелните си прия­те­ли.

– Още едно нещо... – Докторът придоби леко смутено изражение и хвърли нервен поглед в моята посока. – Господин Гарет поръча да ви кажа, че партньорът му е пристигнал в Кейп Триумф и че у него е портретът ви – че приликата е потвърдена. Ми... милейди.

Вдигнах ръка:

– Моля ви. Няма нужда. „Аделейд“ ме устройва.

Преди да си тръгне, докторът даде на Сед­рик някои съвети, както и различни лекарства, кои­то да подпомогнат заздравяването. Когато си отиде, облегнах глава на рамото на Сед­рик.

– Е, това е. Тайната излезе на бял свят.

– Точно коя от многобройните ни тайни имаш предвид?

– Знаеш коя. Самоличността ми. Ъъ, предишната ми самоличност. – Въздъхнах. – Но ако партньорът на Сайлъс я е потвърдил, тогава може би думата ми ще има по-голяма тежест. Само дето сега се разкрих пред всеки, кой­то евентуално се надява да прибере наградата, обявена от баба.

– Не казвай на никого, че сме женени – настоя Сед­рик с нисък глас, досещайки се какво се готвех да кажа в следващия момент.

– Но в това беше целият смисъл! Да ми осигури закрила, ако бъда разкрита като избягала графиня. А аз съм разкрита.

Той пок­ла­ти глава:

– Ти си ключът в този случай – сега Сайлъс ще те закриля. А резервният ни план беше създаден, преди да ме разобличат като еретик. Ще ме изправят на съд за това. Ако бъдеш идентифицирана като моя законна съпруга, ще нарочат и теб за аланзанка, защото си свързана с мен. Не смятам да допусна да те обесят заедно с мен.

– А аз изобщо не смятам да допусна да те обесят – възроптах. – Или да позволя Уо­рън да остане ненаказан.

Но когато отплавахме за Кейп Триумф на другата сутрин, съвсем не бях толкова уверена. Като новосъз­дадена колония Хадисън не разполагаше със съд, кой­то да може да се справи със сериозен случай като този, така че процесът щеше да се проведе в Денъм. Уо­рън имаше много връзки там. А аланзанската вяра беше извън закона и в двете колонии.

Пристанахме на кея в Кейп Триумф в ранната вечер и бързо ни разделиха. Сед­рик трябваше да бъде задържан под стража през цялото време, докато траеше процесът, и фактът, че Уо­рън и поддръжниците му също бяха задържани, не беше осо­бе­но голяма утеха.

– Не съм напъл­но коравосърдечен, милейди – каза ми Сайлъс. Не си направих труда да го поправя. Ако титлата ми можеше да помогне на нашия случай, щях да позволя да бъде използвана. – Ще се постарая да се грижат за него. И ще изпратя да го прегледа лекар.

– Благодаря ви – казах. Той ни остави насаме за малко да се сбогуваме и аз стиснах силно ръката на Сед­рик. Това беше горе-долу всичко, кое­то можех да направя предвид нараняванията му.

– Ще се справим с това – казах. – Ще намеря начин.

– Ти винаги намираш.

В гласа му се долавяше предишната напереност, но за миг зърнах неувереност в очите му. Целунах го пламенно, без да ме е грижа, че някой минувач може да види. А когато хората на Сайлъс го отведоха, се взирах след тях, докато шумната оживена тълпа на кея на Кейп Триумф го погълна.

– Госпожице – обади се един от наетите представители на закона. – Господин Гарет каза, че трябва да ви придружим, докъдето искате да отидете.

Нямах представа къде искам да отида. Не бях мислила за кой знае какво освен съдбата, коя­то очакваше Сед­рик, и сега се озовах в странна ситуа­ция. След години, в кои­то се чувствах задушавана и определяна от правилата на други хора, сега нямах ограничения. Можех да се движа и пътувам свободно – само дето нямах мяс­то, на кое­то да отида. Нямах дом, нито пари, нито семейство.

Все още обаче имах прия­те­ли.

– Отведете ме в Уистерия Холоу.

Не се изненадах, че не ме приеха осо­бе­но топло. Джас­пър излезе със забързани едри крачки от кабинета си веднага щом мистрес Кълпепър съобщи за пристигането ми във фоайето. Насочи обвинително пръст към мен.

– Не. Не. Не ме е грижа коя си или какви титли се предполага, че имаш. Не можеш да допълзиш обратно тук след всичко, кое­то ни причини. Ти избра да се откажеш от този живот. Не се опитвай да си го върнеш.

– Не се опитвам – казах. – Аз прос­то... ами... това е... нямам къде да остана.

Бяхме събрали публика – останалите красиво фризирани и облечени момичета, и това ме накара да се смутя от неугледната си външност. Чарлс беше сред тях. Връщането му в Осфрид, за да помогне с набирането на новата група момичета, беше забавено след всички събития, случили се напос­ледък.

– Джас­пър, момичето беше едно от нашите и е много ве­роят­но да влезе в семейството ни, след като този въпрос със Сед­рик се уреди.

Джас­пър се нахвърли слисано върху брат си:

– Този въпрос! Той е изправен на съд за ерес и нападение! Има само един начин за уреждане на този въпрос.

– Нападение ли? – попитах изненадано. – Виждали ли сте го?

– Такава е историята, коя­то разправят – каза Джас­пър. – Че вие двамата сте изпаднали в отчаяние, когато станало ясно, че няма да можете да изплатите дълга си към Уо­рън Дойл. Така че сте инсценирали нападение, за да направите да изглежда, сякаш са го нападнали грабители – само че хората му пристигнали навреме да го спасят.

Челюстта ми насмалко не се удари в пода:

– Това ли са измислили? Това е лъжа! Хайде, стига. Сигурно познавате Сед­рик по-доб­ре.

– Всъщност – каза Джас­пър с мрачно лице – имам чувството, че изобщо не познавам истински сина си. Това, кое­то със сигурност знам, е, че преди да се появиш ти, той не похищаваше аристократки, не практикуваше ерес, нито нападаше управници. Така че ще разбереш, когато казвам възможно най-любезно: махай се от къщата ми.

– Може да отседне при мен. – Айа­на пристъпи с едри крачки нап­ред от събраното множество, хладнокръвна и уверена както винаги. – И не ме гледайте така, гос­по­дин Джас­пър. Плащам наем за дома си и мога да правя каквото ми харесва. Хайде, Аделейд.

Какво друго можех да направя? Тук нямаше дом за мен. Трябваше да се задоволя с онези съюзници, с кои­то успеех да се сдобия – макар да бях изненадана да открия, че двете ми най-големи съюзнички не бяха във фоайето.

– Къде са Тамзин и Мира? – попитах, след като влязох в дома на Айа­на. Беше изненадващо прос­торно жилище над една кръчма в оживения район за развлечения в града. Беше дос­та­тъч­но звукоизолирано, но въпреки това дочувах слабото подрънкване на музика от пиано отдолу.

Айа­на точно слагаше чайник върху голямата си печка и се обърна изненадано към мен:

– Не знаеш ли? За Тамзин?

– Какво има да се знае? Да не се е омъжила или нещо такова?

– Седни – нареди Айа­на.

Подчиних се и се настаних в един стол, покрит с одеяло със сложни костенуркови шарки. Запитах се дали беше в баланкуански стил, но изражението върху лицето на Айа­на ме накара напъл­но да забравя за изкуството:

– Къде е Тамзин?

Айа­на придърпа едно столче и седна срещу мен.

– Аделейд, Тамзин е изчезнала в деня на бурята преди две седмици – морската буря. Част от нея удари и вас, нали?

Почти си помислих, че ми се причува, че по някакъв начин сме заговорили за първото ни морско плаване.

– Изчезнала... какво искаш да кажеш, изгубена в бурята ли?

– Тя беше на празненството на гос­по­дин Дойл – връщаха се в Хадисън. Бяха на практика сгодени и той смяташе да я разведе наоколо, за да се похвали с нея. Наближавали залива, докато се задавала бурята, и казват, че тя изпаднала в паника и... ами, тръгнала си. Никой не знае какво е станало с нея.

– Изпаднала в паника ли? Тамзин не е изпадала в паника никога през живота си!

– Не знам нищо от първа ръка, само онова, кое­то ми разказват. – Спокойствието на Айа­на бе забележително. – Не поискала да се качи на лодката по време на бурята. Избягала от празненството. Опитали се да я намерят, но било твърде късно – осо­бе­но в онези условия. На другия ден я потърсили, но нямало нищо.

Отпуснах глава между ръцете си, страхувайки се, че ще ми призлее.

– Не. Невъзможно е. Объркала си се. Тя беше изгубена веднъж – това не може да се случва отново! Тя искаше този брак повече от всичко. Не би допуснала едно плаване в буря да я възпре...

И въпреки това, докато говорех, се запитах: дали би го допуснала? Бурята ме беше разстроила с болезнени спомени за онази нощ в морето. Как ли беше подейст­ва­ла на Тамзин? Може би мисълта да се качи на друг кораб в бурята наистина е била твърде стряскаща. Но достатъчна, за да хукне сама в нощта?

– Съжалявам – про­дъл­жи Айа­на, без да си дава сметка за мисленото ми откровение. – Мислех, че вестта сигурно е стигнала до теб осо­бе­но след като гос­по­дин Дойл пое вината върху себе си и въпреки всичко плати на семейство Торн цената ѝ.

– Колко мило – казах и повдигнах глава. По-лесно беше да се справя с гнева, отколкото със скръбта. Все още не можех истински да смеля това. – Сигурна съм, че Джас­пър се е зарадвал все пак да изкара печалба от нея, осо­бе­но ако... – Думите ми отстъпиха на ахване. – Уо­рън е знаел...

– Бил е там, когато се е случило.

Скочих на крака:

– Защо не ми е казал нищо? Говорих с него сутринта след онази буря! Как е могъл изобщо да не ми спомене, че най-добрата ми приятелка е изчезнала?

– Не знам. – Изражението ѝ беше изпълнено със съчувствие. – Колкото повече чувам за Уо­рън Дойл, толкова по-сигурна съм, че дори не мога да предположа какво си мисли.

Почувствах как в гърлото ми напира ридание и го преглътнах, защото не исках да плача пред нея. Айа­на разбиращо се изправи на крака:

– Мира е на светско събитие. Мога да я измъкна по-рано. Мисля, че за вас ще е доб­ре да сте заедно. Можеш да се разполагаш удобно, а аз ще платя на някое от момичетата долу да качи гореща вода за ваната.

Успях само да кимна вместо отговор и веднага щом тя излезе, избухнах в сълзи. Върху мен се стовари стресът от всичко случило се и ме смаза, и вече дори не знаех защо плача. Сед­рик, Тамзин... от каква полза бях на хората, кои­то обичах, ако не можех да ги опазя? Дали това беше някакво наказание от боговете, задето бях избягала от отговорностите си в Осфрид?

Бях зачервена и с подпухнали очи, когато момичето дойде да напълни ваната, и то любезно се престори, че не забелязва. Да се отпусна в такава вана, бе лукс, на какъвто не се бях наслаждавала от почти месец. У семейство Маршъл се къпех с оскъдно количество вода. При това студена. Всъщност след времето, прекарано в Хадисън, всичко в Кейп Триумф ми се струваше луксозно, сравнено с условията там. Ако питаха мен, стаи­те на Айа­на можеха да съперничат на някой кралски имот в Осфрид.

Когато най-сетне излязох от ваната, водата бе тъмносива и усещах главата си малко по-доб­ре. Не съвсем доб­ре, но можех да мисля и да действам. Не можех да понеса мисълта да облека мръсните дрехи, с кои­то работех в златоносния участък, и взех назаем дълга, плътна вълнена роба от дрешника на Айа­на. Беше минало много време и се запитах дали събитието, на кое­то присъст­ваше Мира, е било далече, или е било трудно да я измъкнат от него.

Накрая Айа­на се появи. Мира пристъпи през вратата с вързоп дрехи в ръце, кой­то веднага пусна, когато затича през стаята към мен. Придърпах я в прегръдка и почувст­вах как сълзите идват отново. Айа­на диск­рет­но се оттегли в кухнята и се засуети, ровейки из шкафовете.

Мира си беше същата както винаги. Прекрасна. Пламенна. Но не толкова издокарана, колкото бях очаквала предвид обяснението на Айа­на, че е присъствала на светско събитие. Виолетовата рок­ля от органдин, коя­то носеше, беше доб­ре ушита, но твърде семпла, за да е дреха от Бляскавия двор. Отгоре носеше шала на майка си, а косата ѝ беше вързана с панделка зад врата, очевидно набързо.

– Мира – как се случи – Тамзин...

– Не знам – каза тя и сама едва сдържаща се да не заплаче. – Не можех да повярвам, когато научих. Двама мъже се върнаха от лодката да съобщят новината – свидетели, кои­то се кълняха, че тя не искала да се качи на лодката по време на бурята. Казват, че побягнала в гората и че Уо­рън бил съкрушен.

Намирах това за неправдоподобно, спомняйки си самодоволното му държание на другата сутрин. Сутринта след...

Бурята се разрази, докато прекосявахме залива снощи.

Това, че беше пропуснал да спомене изчезването на Тамзин, не беше единственото странно нещо от разговора с Уо­рън. Беше казал също и че бурята се разра­зи­ла, докато плавали – не докато се качвали на борда. И всъщност, ако се беше случило преди това, дали някой от тях щеше да се качи на кораба?

– Тук бурята беше силна – про­дъл­жи Мира с блеснали очи. – Казаха, че засегнала зле и вас. А фактът, че не сме чули нищо за Тамзин от седмици... е, трудно е да знаем какво да мислим. Ако все пак е оцеляла, къде е? Защо не се е свързала с нас? Бях поръчала на някои хора... имах средства... търсиха... но прос­то няма нищо за намиране.

Отчаянието отново ме обзе:

– Не мога да я изгубя отново.

– Знам. И аз се чувст­вам по същия начин. Но засега трябва да оставиш тази скръб настрана. Ще плачем за нея по-късно – много. Чувам, че имате други неща, за кои­то да се тревожите, лейди Уитмор. – Погледът ѝ падна върху висулката с украшението ми, кое­то бях запазила. Тя снижи глас: – Или би трябвало да кажа „госпожо Торн“?

Хвърлих паникьосан поглед към Айа­на в кухнята:

– Очевидно ли е? Да не би това да е някакъв издайнически аланзански амулет?

– Не, съвсем не. Из целия град продават такива колиета с различни цветя. Просто разпознах сладкия бъз и направих предположение. – Мира се поколеба. – Но на твое мяс­то не бих се явила с него в съда. Не можеш да допуснеш някой да помисли, че си аланзанка. И не можеш да допуснеш да мислят за теб и като за някаква жена от пограничните райони. Влизането ти трябва да им припомни, че си графинята на Ротфорд.

Изрече пос­ледната част, докато прекосяваше стаята на път към изпуснатия вързоп с дрехи.

– Опитахме се да ти съберем колкото можахме из града. В Уистерия Холоу има много рокли, кои­то никой не носи, но ако Джас­пър забележи, че си облечена с някоя от тях в съдебната зала, много лошо ни се пише.

– Мислиш, че наистина ще е там? – попитах горчиво. – Изглежда, не го беше грижа какво ще стане със Сед­рик.

Дочула разговора ни, Айа­на се приближи бавно до нас:

– Грижа го е какво ще стане с бизнеса му, а всичко това се отразява върху него. Ще бъде там.

Чу се почукване по вратата и всички подскочихме. Небрежното държание на Айа­на се изпари. Стана напрегната и застана нащрек, очите ѝ се присвиха като на котка, докато бавно се приближаваше към вратата. Сложи едната си ръка върху дръжката на бравата, а с другата извади от палтото си нож, дълъг колкото ръката ѝ над лакътя.

– Кой е там? – изкрещя.

– Уолтър Хигинс – дочу се приглушеният отговор. – Търся Аделейд Бейли – аз съм партньорът на Сед­рик Торн.

Името затрака в ума ми и внезапно си дойде на мяс­тото.

– Това е агентът на Сед­рик! Пусни го да влезе.

Все още предпазлива, Айа­на открехна вратата и надникна навън, преди накрая да я отвори изцяло. Дребен, жилав млад мъж на същата възраст като Сед­рик стое­ше там, облечен в изискан костюм. Лицето му не издаваше почти нищо, докато попиваше всички ни с поглед, но ми направи впечатление на човек, кой­то запаметява всеки видян детайл.

– Уолтър – казах и пристъпих нап­ред. – Приятно ми е най-пос­ле да се запознаем. Сед­рик много те цени.

Уолтър ми благодари с леко кимване и се опита да се престори, че не съм по халат.

– Той също говореше много хубави неща за вас. Винаги съм мислил, че се възхищава не само на познанията ви за изкуството. Сега виждам, че е вярно.

Трепнах:

– Вече всички в този град ли знаят историята?

– Горе-долу – каза Уолтър. Мира и Айа­на кимнаха за потвърждение. – Утре напускам града и имах някои новини, кои­то помислих, че е най-доб­ре да споделя сега. Помислих си, че след като Сед­рик е, ъъ, задър­жан, е редно да обсъдя делата си с вас. Има ли някое мяс­то, където можем да поговорим насаме?

– Можете да говорите пред тях – казах. Сега фалшифицирането на произведения на изкуството ми се струваше нещо твърде незначително.

Той се поколеба, а пос­ле сви рамене, приемайки предложението ми:

– Имам още един потенциален купувач – готов да плати много повече, щом чу, че има конкуренция. И освен това е по-близо – на около два часа езда оттук.

– Е, това е в известен смисъл добра новина – казах. – Не че ни е от голяма полза, при положение че държат Сед­рик под ключ.

– Не е от полза за никого, защото освен това той иска удостоверяване на автентичността ѝ.

Изпъшках:

– А аз си мислех, че тези жители на колониите ще са лесна плячка.

– Е, добрата новина е, че другият искаше автентичността да бъде потвърдена от специалист по произведения на изкуството. Новият е готов да се задоволи с „всеки компетентен и ерудиран мирикози, кой­то може да различи качествено от посредствено произведение“. Това са негови думи, не мои. – Уолтър направи пауза, погледът му се спря многозначително върху Мира. – И чух, че имате сирминиканска приятелка. Сирминиканците много приличат на жителите на Мирикози.

Мира объркано хвърли поглед между нас:

– Нямам представа за какво говорите, но ако се опитвате да ме причислите към експертите по изкуство, не мисля, че съм човекът, кой­то ви трябва.

– Ти си точно тази, коя­то ни трябва – казах оживено. Сед­рик беше описал Уолтър като човек, кой­то винаги измисля начин да приключи сделка, и сега разбирах. – Можеш да говориш с акцент от Мирикози. Чувала съм те как го правиш в Блу Спринг. Трябва само да се срещнеш с този човек и да му кажеш, че картината, от коя­то се интересува, е автентично произведение на един от най-великите мирикозийски майс­то­ри.

– Такава ли е? – попита тя. Изглеждаше впечатлена.

– Ъм, не точно. – След като седмици наред нямаше никакво развитие по въпроса с картината, за миг изпитах прилив на вълнение заради това. С изисканото си поведение и облекло Мира със сигурност можеше да се представи като жена от висшата класа на Мирикози и да убеди този човек да купи картината. Пос­ле реалността ме връхлетя отново. – Но това ще трябва да почака. Точно сега не мога да задвижа продажбата на картината. Парите от нея трябваше да ни помогнат да си изградим съвместен живот. Няма да ни бъдат от никаква полза, докато Сед­рик е затвора.

Уолтър прочисти гърло:

– Извинете ме, но всъщност никога няма момент, в кой­то парите не вършат никаква работа.

– Прав е – каза Айа­на. – Аз също не разбирам точно как ще стане, но ако имате достъп до собствена значителна парична сума, тя може да влезе в работа. Не знаете какво ще ви се наложи да правите, докато продъл­жа­ва този процес.

Не следвах напъл­но мисълта ѝ, но Уолтър беше по-директен:

– Никога не подценявайте силата на един хубав подкуп.

– Може би... но няма време. Поне не веднага. Казахте, че напускате града утре?

Уолтър кимна извинително:

– За седмица; заминавам за колонията Лифорд. Други хора, кои­то се нуждаят от услугите ми.

– А аз трябва да съм в съда сутринта – казах. – Никой не може да отиде с Мира.

Мира местеше поглед между нас, озадачена:

– Защо е нужно някой да идва с мен? Нали прос­то трябва да се срещна с този човек и да се престоря, че разбирам от изкуство? Мога да се справя.

– Прекалено опасно е – настоях. – Ще изчакаме по-подходящ момент. – Макар че, докато говорех, се запитах дали някога щеше да има по-подходящ момент за каквото и да било.

– Всъщност... – Челото на Айа­на се набразди замислено. – Утре може да е най-подходящият момент. В първия ден от процеса сигурно ще е доста оживено. Вниманието на всички ще е насочено другаде. Ако Мира изчезне за част от деня, е по-малко ве­роят­но някой да забележи.

Това все още не ми харесваше. Не защото не мислех, че Мира можеше да се справи с каквото и да е, а защото ми бе непосилна мисълта още една моя приятелка да се изложи на опасност.

– Ще се върна – каза тя, знаейки от какво се опасявах. – Върви в съда утре. Ние ще се погрижим за това. Можете ли да ми дадете информацията?

Уолтър извади от джоба си лист хартия и ѝ го подаде:

– Ето името и адреса му. А това е местонахождението на човека, у когото е картината в момента.

– Не е ли при вас? – възкликнах. Вторият адрес беше на съседно градче в Денъм.

– Оцелявам в този бизнес, като се старая нищо никога да не бъде свързвано пряко с мен. Картината е в безопасност, но със сигурност не виси в собствената ми спалня – каза той. – Ако той се съгласи на сделката, можете да приключите сама прехвърлянето или да изчакате, докато се върна, за да го направя. Само не ми харчете коми­сион­на­та.

– Ще ти помогнем с останалото – каза Мира. – Ще се постараем да се получи.

– И всичко – заради пари, за кои­то не е сигурно, че ще помогнат на Сед­рик – промърморих.

Айа­на положи ръка на рамото ми с твърдо и решително изражение в очите.

– Притежаването на резервна сума пари не означава само, че можеш да помогнеш на него. Трябва да приемеш, че има ве­роят­ност Сед­рик да не успее да се измъкне от това. А ако не успее, ти ще имаш нужда от собствени средства, за да избягаш.