Бляскавият двор

5.

Върнах се в стаята си, без да съм съвсем сигурна какво да очаквам. Още треперех от срещата със Сед­рик, от мисълта колко малко оставаше всичко да се разпадне около мен. Поех си дълбоко дъх, отметнах рамене назад и бутнах вратата да я отворя.

Посрещнаха ме спокойствие и тишина. Двете ми съквартирантки седяха на съответните си легла. Мира беше вдигнала колене към тялото си, за да си създаде импровизирана опора, докато четеше опърпана книга. Тамзин седеше с кръстосани крака и ожесточено пишеше нещо, кое­то приличаше на писмо. Когато ме видя, побърза да сгъне листа. Не знаех дали беше съвпадение, или не, но леглата, кои­то си бяха избрали, бяха едно срещу друго в стаята.

– Надя­вам се, не възразяваш да вземеш леглото до прозореца – каза Мира. – Тамзин се безпокоеше, че ще се отрази зле на кожата ѝ.

Тамзин леко докосна бузата си:

– Представа си нямате какво може да причини слънчевата светлина на луничките. Точно сега обаче това няма значение. Какво стана долу? Не са те изритали, нали?

Седнах на ръба на леглото между техните, онова, кое­то предизвикваше появата на лунички.

– Не още – насмалко да кажа, че мистрес Мастърсън изобщо не ми се е карала, но пос­ле размислих, за да не се налага да обяснявам какво всъщност правех. – Само, ъъ, строго ме предупредиха.

– Е, имаш късмет – каза Тамзин. – Но това в известен смисъл променя всичко. Сега не съм сигурна как да се държа с теб.

Отне ми един миг да проследя мисълта ѝ:

– И ти ли ме упрекваш?

– Не. Искам да кажа, да. Не знам. Но не съм сигурна дали ако ме свързват с две момичета, кои­то създават неприятност, това ще ми е от полза тук.

Мира изглеждаше стресната:

– Аз какво съм направила?

– Засега нищо. – Тамзин почти изглеждаше разочарована. – Но видя какво беше положението там долу след само пет минути. Хора като Клара няма да те оставят на мира.

– Значи искаш да те свързват с някоя като Клара? – попитах.

– По дяволите, не. Но трябва да планирам стратегията си тук. Не мога да се проваля. – При изричането на пос­ледната част в гласа ѝ се усети съвсем леко потрепване – по-скоро уязвимост, отколкото арогантност. Мира също го долови.

– Няма да се провалиш – каза тя мило. – Просто не изоставай с нищо. Сед­рик каза, че стига да отбележим дос­та­тъч­но високи резултати, за да вземем изпитите, със сигурност ще отидем в Адория. – Фактът, че го нарече с малкото му име, без почетна титла, не ми убягна.

– Трябва не прос­то да взема изпитите. – Тамзин хвърли поглед надолу към сгънатия лист в ръцете си, а пос­ле вдигна очи с подновена решителност. Стисна другия си юмрук отстрани до тялото. – Трябва да бъда най-добрата. Най-добрата в нашето имение. Най-добрата във всички други имения. И трябва да направя каквото е нужно, за да сключа най-изгодния брак в Адория – с най-състоятелния мъж, когото успея да намеря, някой, кой­то ще е готов да направи всичко за мен. Ако това означава да бъда безскрупулна и безмилостна тук? Така да бъде.

– На кого му трябват безмилостни и безскрупулни хора, когато имаш мен? Ако искаш да си на върха, тогава се дръж за мен. Вече знам половината от това, след като съм била в къщата на важна дама. Дръж се за мен и успехът ти е гарантиран. Дръж се за двете ни – добавих, хвърляйки поглед към Мира.

Все още не знаех нищо за нея, но онова чувство на свързаност си оставаше. Не знаех много и за Тамзин, ако не се брои готовността ѝ да бъде „безскрупулна и безмилостна“ – кое­то не беше осо­бе­но изненадващо след крат­кото ни познанство. Но думите на Сед­рик притискаха съзнанието ми: за това колко важно беше да не се издъня и да се издам. По-ве­роят­но беше да се справя, ако имах подкрепление.

Дали тези двете бяха най-доброто подкрепление, кое­то можех да избера? Не беше ясно. Но като мои съквартирантки за следващата година те бяха най-добрите кандидатки.

– Вероятно не си единствената, коя­то мисли, че конкуренцията на това мяс­то е на живот и смърт – про­дъл­жих. Напос­ледък уменията ми за убеждаване не бяха точно ненадминати, но след като спечелих Сед­рик на своя страна, започвах отново да се чувст­вам уверена. – Следователно знаеш, че другите ще бъдат безпощадни – осо­бе­но ако си най-добрата.

– Няма „ако“ – заяви Тамзин.

– Правилно. Е, тогава някоя като Клара със сигурност ще те набележи за жертва. И знаеш, че освен това ще се заобиколи с верни поддръжници. Ще има очи и уши навсякъде – по-доб­ре ти също да имаш такива. Кой знае дали тя ще падне толкова нис­ко, че да те саботира? И може и да мислиш, че съм смутителка на реда, но освен това съм и смутителка на реда, коя­то знае разликата между сухо, полусухо и сладко шампанизирано вино.

– Полу какво? – попита Тамзин.

Тържествуващо скръстих ръце на гърдите си:

– Именно.

– Значи ти разполагаш с вътрешната информация. Аз очевидно съм лидерът – погледът на Тамзин падна върху Мира. – Ти какво имаш да предложиш?

Когато Мира прос­то срещна погледа ѝ, без да мигне, аз се обадих:

– Е, тя очевидно е оцеляла във военна зона. Някак се съмнявам, че това ще бъде по-трудно.

Тамзин имаше вид, сякаш се опитваше да вземе решение по този въпрос. Преди разговорът да може да про­дъл­жи, се чу почукване по вратата. Влезе мистрес Мастърсън с преметнати върху едната ѝ ръка дрехи.

– Ето няколко дневни рокли, кои­то да носите днес. По-късно можем да направим поправки. Облечете ги, измийте си лицата и бъдете долу след петнайсет минути. – Очите ѝ се спряха върху мен: – И Аделейд, очаквам, че няма да видим от теб повече подобни... откровени изблици. Двамата Торн ме наемат, за да ви превърна в образцови млади дами. Не ми трябва този опит да бъде подкопан още преди да е изтекъл и първият ви час.

– Да, разбира се. – Тя ме погледна с очакване и аз добавих: – Мадам.– Когато и това не я накара да вдигне поглед, пробвах: – Ъъ, съжалявам? – В моето положение рядко ми се беше налагало да се извинявам и не бях напъл­но сигурна как става.

С раздразнено изражение мистрес Мастърсън провеси роклите и долните ризи на един стол.

– Моля те, мисли следващия път, преди да говориш.

Това вече го разбирах. Беше съветът, кой­то баба ми даваше от години.

Когато мистрес Мастърсън си отиде, Тамзин се хвърли нетърпеливо към роклите и взе да оглежда внимателно всяка. Мира обаче ме гледаше изпитателно:

– Ти май каза, че вече ти се е скарала?

Лепнах на лицето си крива усмивка:

– Предполагам, искала е да се увери, че съм схванала посланието. Или да ме накара да се почувст­вам неудобно пред вас.

Един стон от Тамзин привлече вниманието ни в друга посока:

– По дяволите. Тази е прекалено дълга.

Беше вдигнала към себе си кремава рок­ля, осеяна със зелени цветя. Станах и запрехвърлях останалите дрехи:

– Облечи тази. По-къса е.

Тамзин изгледа пренебрежително ръждивочервената басмена рок­ля:

– Това не е моят цвят. Бих помислила, че всяка свястна камериерка на дама ще знае, че оранжевото не подхожда на червена коса.

– Знам, че облечена в рок­ля, коя­то не ти е по мярка, ще изглеждаш много по-зле. Даже направо раздърпана.

Тамзин се поколеба за момент, а пос­ле грабна рок­лята от мен и в замяна ми подхвърли зелената. И на мен ми беше прекалено дълга и я подадох на Мира, най-високата от нас. Така за мен остана лека вълнена рок­ля на сиви райета. Когато другите започнаха да се събличат, аз се дръпнах назад, внезапно почувствала смущение. Предположих, че беше глупаво предвид факта, че цял живот ме бяха обличали други хора. Но онова беше прос­то функционално и практично. На прислужничките ми това им беше работата. Преобличането сега, с други момичета около мен, беше напомняне за новата липса на спокойствие и усамотение, коя­то преживявах. Внезапно стаята ми се стори малка, сякаш се свиваше около мен и ме притискаше.

Обърнах им гръб и започнах с усилие да разкопчавам всички онези копчета, кои­то ми бяха създали такива затруднения преди. Беше малко по-лесно от първоначалното им закопчаване, но гайките, през кои­то минаваха, бяха пришити под ръба на плата и изиск­ваха известна сръчност. И да му се не види, трябваше ли да са толкова много? Когато най-сетне стигнах до най-долния край на рок­лята, хвърлих поглед зад гърба си и видях Тамзин и Мира да се взират удивено. И двете вече бяха облечени в новите си долни ризи и рокли.

– Най-добрата ни възможност, а? – попита Тамзин.

– По-трудно е, отколкото изглежда – отвър­нах рязко. – Нов стил. Такъв, с кой­то не съм свикнала. – Извърнах се отново от тях и с гърчене и извиване поне успях да се измъкна от рок­лята по-бързо, отколкото се справих с разкопчаването. Долната риза на Ада беше по-качествена от новата, но свалих и нея и облякох целия комплект.

– Тези рокли скъсани ли са? – попита Мира, като оглеждаше един от ръкавите си.

Беше ясно, че никое от двете момичета досега не беше носило долна риза по друг начин, освен като елементарно долно бельо. Всъщност съвсем сигурна бях, че Мира изобщо не беше носила такава. Тези нови рокли бяха в същия стил като много, кои­то бях носила преди – макар че моите бяха от по-скъпи материи – при кой­то долната риза трябваше да се показва като част от рок­лята. Знаех как би трябвало да изглежда, но не бях напъл­но сигурна как да го осъществя на практика. Положих всички старания да го обясня и след доста дърпане и оправяне най-накрая всички успяхме да си придадем моден вид. Изящният бял плат на долната ми риза беше издърпан и разбухнат и се показваше през прорезите в ръкавите на рок­лята отгоре, създавайки цветови контраст. Дантела от деколтето на долната риза се подаваше около корсажа ми.

Всичките ни допълнителни маневри бяха отнели доста време и пристигнахме долу пос­ледни. Не бяхме точно закъснели, но острият поглед на мистрес Мастърсън ни даде да разберем, че не е бивало да се бавим толкова. Пос­ле, когато огледа външността ни, изражението ѝ стана одобрително:

– Вие трите сте нагласили много хубаво тези долни ризи. Цяла седмица се опитвам да науча другите, но те прос­то непрекъснато набират плата.

Отправих към мистрес Мастърсън най-сладката си усмивка:

– Благодаря ви, мадам. Радваме се да помогнем на другите момичета, ако се затрудняват. Виждам, че долната риза на Клара наистина се е набрала отзад. Мога да ѝ помогна след днешните уроци. – Клара ме стрелна с убийствен поглед и забелязах, че голяма част от грима ѝ е изтрит.

– Много мило от твоя страна – каза мистрес Мастърсън. – И такова освежаващо държание. Повечето момичета идват тук толкова... безмилостни и безскрупулни. Мира, нещо не е наред ли?

Мира беше притиснала ръка към устата си, опитвайки се да прикрие смеха си:

– Не, мадам. Просто кашлица.

Мистрес Мастърсън ѝ отправи предпазлив поглед, а пос­ле направи знак на всички ни да я пос­ледваме в стаята за музика. Тамзин и Мира тръгнаха редом с мен, от двете ми страни.

– Това беше прекалено – каза Тамзин. Но тя също се усмихваше – и този път нямаше показност или предпазливост.

Усмихнах се в отговор:

– Най-добрият. Шанс.

И така започна животът ми на обикновено момиче: дните летяха по-бързо, отколкото очаквах.

Не беше нужно Сед­рик да се тревожи, че косата ми ще ме издаде. Никога в живота си не я бях фризирала сама и след първото ѝ измиване в Блу Спринг бе невъзможно някога да повторя причес­ка­та, с коя­то бях пристигнала в онзи първи ден. Никой не изиск­ваше всекидневно такива подробности и от нас се очакваше главно да прибираме спретнато косата си в кокове или плитки. И в това не ме биваше осо­бе­но. Разрошената коса се превърна в част от всекидневния ми живот.

А Сед­рик беше прав за другите неща. Макар че ни обучаваха да се впишем в по-висшите класи, кое­то освобождаваше момичетата от много от тежките задъл­же­ния, с кои­то бяха израсли, все пак имаше много приемани за даденост умения, с кои­то не можех да се справя. Правех каквото ме бе посъветвал той: наблюдавах внимателно другите момичета и им подражавах възможно най-доб­ре. Бележех променлив успех.

– Не го смесвай! – възкликна Тамзин. Стрелна се през кухнята и рязко издърпа лъжицата от ръката ми.

Бяхме в Блу Спринг вече от месец и си бяхме създали устойчива рутина от учебни занятия и други дейности. Посочих към отворената готварска книга на плота:

– Тук пише да разбием маслото в брашното.

– Това не е същото като смесването. Това нещо ще стане плътно като животински череп.

Свих неразбиращо рамене и тя ме избута настрани, за да се заеме сама. Кулинарните умения не бяха нещо, кое­то бях очаквала да усвоя тук. Надеждата беше, че в Адория повечето от нас ще имат слуги или поне домашна готвачка, коя­то да приготвя храната. Въпреки това обаче от господарката на голямо домакинство се очакваше да надзирава какво се готви, а това означаваше да ни обучат в приготвянето на по-изтънчена храна. Ястията, кои­то приготвяхме тук, далеч надминаваха онова, с кое­то се бяха хранили повечето момичета, но все пак много от основните принципи бяха поз­нати на съквартирантките ми. Колкото до мен? Аз никога не бях готвила нищо, нито ми се беше налагало да наглеждам приготвянето на нещо. Имах слуги, кои­то да надзирават другите ми слуги.

Гледах как Тамзин сръчно наряза маслото на кубчета и го сложи в брашното.

– Дай аз да опитам – предложих.

– Не, само ще объркаш всичко. Всички още помним какво стана, когато „обели“ аспержите.

– Виж, „избелени“ и „обелени“ звучат много подобно – процедих през зъби.

Тамзин пок­ла­ти глава:

– Просто не искам да проваля първия ни тест по готварство осо­бе­но след като групата на Клара получи такива добри оценки вчера. Върви да премериш стафидите. Мира, може ли вместо това да затоплиш сметаната?

Мира плъзна купата със стафиди към мен и си разменихме развеселени погледи. Със съквартирантките ми също бяхме възприели удобни роли, да не говорим, че помежду ни имаше растяща близост. Въпреки първоначалните изявления на Тамзин в крайна сметка започнаха да гледат на мен като на неофициален лидер – макар че все още обикновено я оставяхме да диктува действията ни. Беше по-лесно, отколкото да тръгнем срещу нея. Всички искахме да успеем тук, но нейната неприкрита амбиция и изострено внимание заставяха Мира и мен да работим с темпо, кое­то иначе би ни убягнало. Беше полезно да я имам на своя страна, но бдителният ѝ критичен поглед понякога ме изнервяше. Рядко ѝ убягваше нещо.

– Как изобщо си оцеляла в дома на господарката си? – попита тя, оглеждайки със задоволство маслото и брашното си. Не за пръв път ми задаваха този въпрос. Подозирах, че заедно с положението си на неофициален лидер им служех и за редовно забавление благодарение както на остроумието, така и на неуспехите си.

Свих рамене:

– Никога не се налагаше да готвя. Имаше други, кои­то да вършат тази работа. – Това не беше лъжа. На Ада може и да ѝ се беше налагало да готви, докато е растяла в дома на майка си, но никога в моя. – Шиех и кърпех. Обличах господарката си. Правех ѝ причес­ка­та.

При тези думи Мира и Тамзин повдигнаха вежди. Бяха видели как се мъча с косата си.

Успях да се измъкна благополучно от това, когато видях как Тамзин изважда керамично блюдо, за да сложи сладкиша ни.

– Не, използвай стъкло – казах ѝ.

– Защо, по дяволите – искам да кажа за какво ни е да правим това? – В пос­ледния месец Тамзин беше нап­реднала доста в начина си на изразяване, но все още често се „изпускаше“.

– Така го поднасят сега. Върху стъклен съд с украса от захар и допълнителни стафиди.

Може и да нап­редвах с усилие в баналните всекидневни дейности, но знаех тези дребни, изтънчени подробности – неща, до кои­то наставниците ни често още не бяха стигнали в обучението ни. Беше като с долните ризи. Видях как Тамзин присви очи, незабавно съхранявайки наученото в паметта си. Именно затова често пренебрегваше липсата ми на умения в други отношения – както истинска, така и престорена. Тези дребни неща ни даваха предимство и то се доказа по-късно, когато преподавателката по готварство се отби да огледа работата ни.

– Това е прекрасно – каза тя, като разглеждаше изкусните завъртулки от захар върху стъкленото блюдо, кои­то бях направила. – Никои от другите момичета не са се съсредоточили осо­бе­но върху естетиката, но тя е също толкова важна, колкото и качеството на храната. Външната привлекателност е част от вкусовото привличане, знаете.

Не видяхме какво записа на листа си, но доволният ѝ поглед беше дос­та­тъч­но красноречив. Тамзин едва сдържаше самодоволството си.

– Сега ще стане непоносима – каза ми Мира, когато отивахме към урока си по танци след това. Кимна към Тамзин, коя­то оживено разказваше на друго момиче за отличните ни оценки. – Прави го от чиста злоба. Знае, че някой ще го разкаже на Клара.

– Искаш да кажеш, че Клара не заслужава малко злоба? – Клара беше про­дъл­жила да създава проб­леми на Мира, макар че се бе поотдръпнала, когато осъзна, че да враждува с Мира, означаваше да враждува също с Тамзин и мен.

– Просто казвам, че не е нужно да продъл­жа­ваме с дребнавите съперничества, когато в света вече има толкова много зло, кое­то трябва да спрем.

Мира може и да не притежаваше френетичната енергичност на Тамзин, но беше съюзница – и приятелка – коя­то отдавна бях започнала да ценя. У нея имаше спокойствие и сила, кои­то успокояваха мен и дори невротичната Тамзин. Мира беше скалата, на коя­то и двете можехме да се опрем. Създаваше впечатлението, че политиката и драмата в къщата не я интересуват, след като бе станала свидетел на разрушенията на вой­ната и пос­ледвалите лишения на сирминиканското гето в Осфрид. Коментарът ѝ за световните злини бе рядък намек за миналото ѝ, но не настоях да каже нещо повече, когато не се задълбочи.

Вместо това преплетох ръка с нейната, докато влизахме в балната зала.

– С това дипломатично държание е трябвало да станеш монахиня. Да се скриеш в някой манастир и да размишляваш.

– Не можеш да пребориш злото с размишления – отвърна тя. Нямаше да се изненадам, ако цитираше от едно от най-свидните си притежания: стара книга с героични разкази, измъкната тайно от Сирминика.

Една учителка по танци обикаляше по ред различните имения всяка седмица, а това беше област, в коя­то трябваше съзнателно да притъпявам уменията си. Още от детството си вземах официални уроци по танци. Другите момичета никога не бяха имали такива и повечето още изпитваха големи затруднения, след като беше изтекъл само месец. Това беше една от онези области, в кои­то Сед­рик ме беше предупредил, че ще изпък­вам, затова полагах неимоверно старание да не привличам вниманието на гос­по­жи­ца Хейуърт – до такава степен, че почти изглеждах безнадеждно тромава и неспособна.

– Аделейд – каза тя уморено. – Ролята на мъжа ли изпълняваш в танца?

Точно изпълнявахме сложно движение от танца, подредени в редица, при кое­то бе обичайно да се редуваме да изпълняваме ролята на противоположния пол.

– Да, мадам – казах. – Мислех, че трябва да се редуваме в изпъл­не­ние­то ѝ?

Тя вдигна безпомощно ръце:

– Да, но сега е твой ред да танцуваш като дама – ролята, коя­то ще изпълняваш в Адория. Ще изпотъпчеш краката на бедната Силвия.

– О. Това обяснява нещата – отправих ѝ слънчева усмивка и тя про­дъл­жи нататък. Сед­рик може и да бе способен да продаде спасение на свещеник, но аз пък можех да накарам наставниците си да ме намират за мила и сладка въпреки вбесяващата ми липса на нап­редък.

Направихме още няколко завъртания, а пос­ле спряхме за едно от ужасните изненадващи изпитвания на гос­по­жи­ца Хейуърт. Моментално застанах нащрек. Добре беше човек да не се отпуска по време на тези внезапни изпитвания, защото на онези, кои­то се представеха зле, често се възлагаше задължението да почистят.

– Каролайн, колко движения има в лорандийския двустъпен танц със завъртане?

Каролайн – главната съюзничка на Клара – се поколеба:

– Три?

– Правилно.

Гос­по­жи­ца Хейуърт се обърна към следващото момиче, придвижвайки се надолу по редицата. Когато дойде моят ред, отговорих бързо и съвършено, спечелвайки си озадачен поглед от гос­по­жи­ца Хейуърт – предвид факта, че въпросът се отнасяше за танца, кой­то току-що бях сбъркала. Тя ме подмина.

– Мира, при кой кръг от танца алегро се изпълнява бързото завъртане?

Видях как на лицето на Мира се появи празно и неразбиращо изражение. Тя притежаваше вроден инстинкт за движенията и се справяше доб­ре със самите стъпки, но тези изненадващи изпитвания я объркваха. Мира винаги полагаше много повече старания от нас, останалите, тъй като трябваше да навакса с неща, кои­то много от нас като жителки на Осфрид вече знаеха – осо­бе­но с езика. Прекарваше толкова много време да работи по изказа си, че техническите подробности от танците прос­то не бяха приоритет.

Гос­по­жи­ца Хейуърт беше с гръб към мен и аз привлякох погледа на Мира с малък жест, вдигайки четири пръста.

– При четвъртия, госпожице Хейуърт – макар че акцентът ѝ все още се забелязваше, старанията на Мира да подобри осфридианския си вече даваха очевиден резултат.

– Правилно.

Гос­по­жи­ца Хейуърт про­дъл­жи нататък, а Мира ми кимна с благодарност. Кимнах в отговор, доволна, че съм помогнала. Урокът приключи с упражняване на повтарящи се стъпки от нов танц. Естествено, престорих се, че ме затруднява.

– Видях какво направи – изсъска Клара, промък­вайки се до мен с рамото нап­ред, докато вниманието на гос­по­жи­ца Хейуърт беше насочено другаде. – Подсказа ѝ отговора. Постоянно го правиш. В момента, щом получа доказателство, ще издам теб и оная сирминиканска пачавра.

– Не я наричай така – процедих.

По лицето на Клара припламна тържествуващо изражение. Вече се справях доста доб­ре с пренебрегването на хапливите ѝ подмятания и от доста време не беше успявала да ме предизвика да избухна. Противни същества като нея живееха за такива неща.

– Защо не? – попита тя. – Знаеш, че е вярно. Не си го измислям прос­то така.

– Разбира се, че си го измисляш – казах. – Мира е едно от най-благовъзпитаните момичета тук – кое­то щеше да знаеш, ако не беше толкова тесногръда и посредствена.

Клара пок­ла­ти глава:

– Как мислиш, че е попаднала тук? Как, за бога, според теб една сирминиканска бежанка е успяла да се докопа до мяс­то в подобно заведение, целият смисъл на кое­то е да обучава елитни осфридиански момичета?

– Сед­рик Торн е видял потенциал в нея.

Клара се ухили злобно:

– О, видял е много по-голяма част от нея, не само това.

Не беше нужно да се преструвам за следващото си запъване:

– Такава лъжкиня си. Би трябвало да те докладвам за клевета.

– Нима? Видя ли как се прехласва по нея, когато ни посещава? Как се противопостави на баща си, за да я вземе и да рискува коми­сион­на­та си? Спазарили са се. Тя си е легнала с него в замяна на мяс­то тук. Чух други хора да говорят за това.

– Кой? – попитах. – Онези подмазвачки, приятелките ти?

– Говори каквото искаш, но няма как да заобиколиш истината. Твоята сирминиканска приятелка е една мръсна, безсрамна...

Извърших следващата си постъпка, без да се замисля втори път. Клара се беше приб­ли­жила до мен, за да снижи глас, и се възползвах от тази близост, за да измъкна тайно крака си и да я ритна в глезена. Резултатите бяха зрелищни: и двете изгубихме равновесие. Погрешните движения не бяха нещо необичайно за мен, но тя беше една от по-добрите танцьорки. Движението ме запрати настрани, паднах назад и доста болезнено се ударих в едно бюро. Струваше си, за да видя как Клара се просна на пода, при кое­то целият клас внезапно спря на мяс­то.

– Момичета! – възкликна гос­по­жи­ца Хейуърт. – Какво означава това?

Изправих се, приглаждайки рок­лята си, коя­то се бе закачила за сложно изработените дръжки на бюрото.

– Съжалявам, госпожице Хейуърт. Вината беше моя – толкова съм непохватна.

Тя изглеждаше раз­би­рае­мо раздразнена:

– Как можеш да разбираш принципите толкова доб­ре, а да не ги изпълняваш на практика? И о, погледни – скъсала си рок­лята си. И двете ще си имаме неприят­нос­ти с мистрес Мастърсън заради това.

Погледнах надолу и печално забелязах, че е права. Тези рокли може и да не бяха копринените и кадифени дрехи, кои­то някога бях носила, но Бляскавият двор беше вложил в тях доста пари. Бяха ни набили в главите, че трябва да се отнасяме внимателно с тях. Можеше да платя за това, че бях поставила Клара в неудобно положение, по-висока цена, отколкото бях очаквала.

– Е – каза гос­по­жи­ца Хейуърт, като се наведе към мен, – за щастие, изглежда, че би трябвало да е доста лесно да се поправи. Можеш да си тръгнеш по-рано, за да се погрижиш за това.

Объркано вдигнах поглед към нея:

– Да се погрижа за това ли?

– Да, да. Бързо ще го закърпиш. Върви сега и ве­роят­но няма да закъснееш за урока на гос­по­дин Брикър.

Не помръднах веднага, а оставих значението на думите ѝ да попие в съзнанието ми:

– Бързо закърпване – повторих.

Раздразнение изпълни чертите ѝ:

– Да, сега тръгвай!

Пришпорена от нареждането ѝ, излязох припряно от класната стая, изпитвайки съвсем малко задоволство от възмущението на Клара. Когато останах сама в голямата зала, огледах скъсаното мяс­то на полата си и почувст­вах как ме обзема отчаяние. За кой­то и да е друг това ве­роят­но беше лесно за закърпване – освен ако никога не си кърпила нищо. От време на време се бях занимавала с изящна, много фина бродерия и ако тя беше поискала от мен да избродирам цветя върху рок­лята, можеше и да се справя. Нямах представа как да поправя подобно нещо, но прилежно взех назаем един от комплектите за шиене в имението и отидох в стаята си.

Там открих една домашна прислужница да чисти. Отдръпнах се, тъй като не исках да види неумението ми, и вместо това избрах да работя в стаята за музика. Там нямаше никого: преподавателят по музика щеше да отсъства два дни. Развързах връзките на рок­лята си и се настаних на една малка софа. Измъкнах се с усилие от обемистата дреха и разстлах плата на коленете си. Беше лека вълна с цвят на роза, подходяща за времето на нашата късна пролет. Беше по-плътна от фините копринени платове, кои­то бях бродирала, затова напосоки избрах по-голяма игла и се залових за работа.

Прислужничките ми винаги ми бяха вдявали иглите за бродиране, така че дори само това ми отне доста време. А в мига, щом започнах да шия, разбрах, че е безнадеждно. Не знаех как да закърпя скъсаното, без да личат шевовете. Бодовете ми бяха неравни и с различно големи разстояния между тях, кои­то оставяха видими гънки в плата. Спрях и се втренчих мрачно в рок­лята. Обичайното ми оправдание, че съм била камериерка на дама, нямаше да ме измъкне от тази ситуа­ция. Може би щях да успея да скалъпя някаква история как катастрофалните ми шивашки умения са ми докарали изгонване.

Звукът от отварянето на вратата на стаята за музика прекъсна размишленията ми. Уплаших се, че някой беше дошъл да провери какво правя, но за мое удивление този, кой­то влезе, беше Сед­рик. Спомняйки си, че съм по долна риза, бързо възкликнах:

– Излез!

Стреснат, той отскочи назад и насмалко да ме послуша. Пос­ле любопитството му сигурно взе връх:

– Чакай. Аделейд? Какво правиш? Нима си... нима си...

– Полугола? – Заметнах се с рок­лята. – Да. Да, полугола съм.

Той затвори вратата: изглеждаше по-скоро любопитен, отколкото скандализиран.

– Всъщност канех се да попитам... шиеш ли? Тоест с игла и така нататък?

Въздъхнах: раздразнението взе връх над смущението ми. Запитах се какво ли изобщо правеше тук. Откакто пристигнах, се беше отбивал в имението само веднъж:

– Моля те, може ли да си вървиш, преди тази ситуа­ция да се влоши още повече?

Той се приближи, осмелявайки се да хвърли колеблив поглед към рок­лята, коя­то притисках към себе си. Скъсаната част от полата висеше близо до коляното ми и той коленичи, за да я види по-доб­ре.

– Наистина шиеш. Или, ами, нещо подобно.

Сухият коментар ми беше достатъчен, за да пренебрегна факта, че беше толкова близо до крака ми. Дръпнах скъсаната пола от него:

– Сякаш ти би могъл да се справиш по-доб­ре.

Той се изправи и седна на кушетката до мен.

– Всъщност бих могъл. Дай да видя.

Поколебах се, смутена, че ще се откажа от прикритието си или че ще разкрия неумението си, а пос­ле най-сетне му подадох рок­лята. Долната риза, коя­то носех под нея, беше наситено синя, но все пак по-тънка, отколкото допускаше благоприличието. Скръстих ръце върху гърдите си, като се постарах да се отдръпна възможно най-много и в същото време все пак да мога да хвърлям погледи и да го наблюдавам.

– Това е губерка – каза той, разваляйки бодовете ми. – Имаш късмет, че не си пробила дупки в плата. – Замести иглата с по-малка и я вдяна за миниатюрна частица от времето, кое­то ми беше трябвало на мен. Пос­ле прегъна скъсания плат и започна да шие със спретнати, равни бодове.

– Къде си се научил да правиш това? – попитах неохотно.

– В университета няма предани камериерки. Трябва да се научим сами да си кърпим дрехите.

– Защо не си там днес?

Той се поколеба и вдигна очи, внимателно задър­жай­ки погледа си насочен някъде над врата ми:

– Нямаме занятия. Татко ме изпрати да докладвам за положението тук и в Дънфорд Манър.

– Е, сигурна съм, че ще имаш да кажеш много за моя нап­редък.

В отговор той се усмихна, докато се връщаше към работата си. Днес косата му беше небрежно разпусната и обрамчваше лицето му в меки, кестеняви вълни.

– Страх ме е да попитам как се случи това.

– Отново защитавах честта на Мира – докато говорех, сепнато осъзнах какво беше обвинението и ролята му в него. Наложи се да отместя очи за миг, преди да се обърна отново към Сед­рик: – Клара се държеше по типичния си подъл начин.

Това предизвика нова пауза и той намръщено вдигна поглед:

– Още ли я тормозят?

– По-малко отпреди, но все още продъл­жа­ва. Тя обаче се справя доб­ре.

– Сигурен съм в това – каза той. – Тя има силен дух. Не може лесно да бъде пречупена.

Странно чувство се настани под лъжичката ми, докато той се връщаше към работата си. Нямаше как да не доловя в гласа му уважение. Дори топлота. Стомахът ми се сви още повече, когато добави:

– Надя­вам се, че ще про­дъл­жиш да ѝ помагаш. Ще се тревожа много по-малко, ако знам, че има силна защитничка. Само глупак би те ядосал – аз със сигурност не бих.

Не можах да възприема комплимента. Беше ме обзела ужасна мисъл.

Дали Клара беше права?

Дали Мира беше попаднала тук, като беше преспала със Сед­рик?

Определено се отнасяше към нея с нещо повече от безразличието, кое­то човек би изпитвал към обикновена придобивка. Възхищаваше ѝ се и беше загрижен за нея. А Клара беше права, че е рискувал, като я е довел тук. Не исках да вярвам такива неща за сдържаната, издръжлива Мира, в чиито постъпки имаше толкова гордост и сила.

И определено не исках да го вярвам за Сед­рик.

Докато оглеждах сега профила му, изящ­ните скули и леко извитите устни, почувст­вах как смущението се разпростира от стомаха ми и стяга гърдите ми. Внезапно, мислено си представих тези устни върху устните на приятелката ми, тези умели ръце, пробягващи през буйната ѝ коса. Преглътнах и се опитах да прогоня необяснимия смут, кой­то изпитах.

Той отново вдигна очи: изражението му се смекчи, докато попиваше с поглед лицето ми.

– Хей, всичко ще се оправи. Почти приключихме. Никой няма да разбере.

Емоциите сигурно са били изписани на лицето ми, а той ме беше разбрал погрешно. Сведох поглед, сковано промърморих някаква благодарност вместо обичайните хапливи забележки, кои­то така често си разменяхме.

– Готово – каза той няколко минути по-късно, като вдигна рок­лята. – Почти като нова.

Когато я погледнах, видях, че е прав. Бодовете почти не се виждаха, освен ако човек не е точно до скъсаното мяс­то. Надявах се, че ще е дос­та­тъч­но, за да убегне от вниманието на мистрес Мастърсън. Взех рок­лята и се извърнах от него, докато я нахлузвах през главата си. Изненадах се, че след толкова крат­ко време вече беше поела уханието на одеколона с ветивер, кой­то Сед­рик си слагаше.

Трябваха ми няколко минути да наглася отново ансамбъла, да закопчая всичките миниатюрни перлени копчета и да пригладя фустата, за да лежи плътно. Пос­ле, разбира се, пос­ледва досадният процес по нагласяването на контрастиращата с рок­лята долна риза, за да се подава навън както трябва. Когато най-накрая се обър­нах, Сед­рик ме наблюдаваше развеселено.

– Да не би да ме гледаше как се обличам? – възкликнах.

– Не се тревожи, нищичко не видях – каза той. – Освен колко много си нап­реднала в умението да се обличаш сама. Предполагам, че подготовката в тази школа по обноски наистина си казва думата.

– Някой би трябвало да изпрати теб в школа по обноски – отвър­нах рязко, когато се отправихме към вратата. – Нямаш чувство за благоприличие.

– Казва момичето, кое­то ме пусна да вляза.

– Казах ти да си вървиш! Ти беше този, кой­то не ми обърна внимание и влезе направо въпреки вида, в кой­то бях.

Онази непринудена, уверена усмивка се върна:

– Не се тревожи, лесно се забравя.

– Е – казах раздразнено, – не би трябвало да е толкова лесно за забравяне.

– По-доволна ли ще си, ако кажа, че в края на краищата ще го забравя, но не и без известни усилия и терзания?

– Да.

– Дадено.

Разделихме се и аз се запътих към салона, където гос­по­дин Брикър ни преподаваше уроци както за миналото, така и за настоящите събития. Вратата беше открехната и се позабавих отвън, изпълнена с неохота да вляза. Не исках закъснението ми да бъде оповестено пред всички. Освен това наистина не ми се искаше да слушам лекцията му. Обясняваше аланзанската ерес и все по-голямото безпокойство, кое­то тя причиняваше на осфридианската църква. Всички благочестиви, имащи страх пред Урос, хора знаеха, че шестте славни ангела бяха служили на бога от началото на сътворението и че шест блудни ангела бяха паднали и се бяха превърнали в демони. Аланзанците почитаха и дванайсетте ангела – както тъмните, така и светлите, поставяйки ги почти на същото ниво като великия бог в кръвожадни, низки ритуали.

Знаех голяма част от това, тъй като то беше гореща тема в салоните на аристократите – тема, коя­то биваше обсъждана с удивление, а пос­ле пренебрежително отхвърляна като нещо, кое­то „другите хора“ правеха. Понечих да бутна вратата и да я отворя, но спрях, когато зърнах Мира, жадно заслушана, с очи, приковани върху гос­по­дин Брикър. В Сирминика имаше доста голяма аланзанска фракция.

Вместо обаче да се замислям дали ги бе срещала, открих, че се възхищавам на прекрасния ѝ профил. Беше невъзможно да не се възхитя. Сдържаното ѝ, безстрашно поведение я правеше загадъчна и съблазнителна по начин, с кой­то малко жени можеха да се мерят. Със сигурност не и аз. Дали онези пленителни очи криеха мрачна тайна? Дали е била метреса на Сед­рик?

Онова противно чувство започна да се надига отново в мен и аз го прогоних, докато отварях вратата и влизах вътре. Седнах на мяс­тото си, надявайки се, че уханието на ветивер скоро ще изветрее от рок­лята ми.