Бляскавият двор

25.

Останах при семейство Маршъл на другия ден, докато Сед­рик отиде да купи екипировката за катерене. Беше ми трудно да скрия вълнението си, докато помагах с домакинските задъл­же­ния, но още не можех да рискувам да разкрия картите си.

– Е, в добро настроение си – отбеляза госпожа Маршъл. – Нито веднъж не се оплака за лугата.

– Просто си мисля за други неща, това е всичко.

– Значи се възползваш от листата от бодлива канела, а? Единствено това би могло да ти докара такава широка усмивка.

– Дори не съм ги докоснала – казах. Тя очевидно не ми повярва.

Когато Сед­рик ме заведе до учас­тъка си на следващия ден, едва изчаках, докато се отдалечим от имота на семейство Маршъл.

– Взе ли екипировката?

– Да и не. В магазина за припаси имаха само някои от нещата, кои­то ми трябваха. А пос­ле се натъкнах на Елайъс Картър.

– Прекрасно. Още ли се усмихва?

– Не. Особено когато разбра за какво съм дошъл. Не му се вярва, че в скалите има златна жила, и казва, че само подбуждам неприят­нос­ти. Ако там наистина има съществено количество, ще трябва да включим още работници, а в града има много мъже, кои­то светкавично биха се възползвали от шанса за допълнителна работа.

Можех да си представя как Елайъс съобщава всичко това със снизходителния си тон.

– И какво? Няма да ти поз­во­ли да го направиш ли?

– Мога да огледам мяс­тото, но той иска да го види лично – поне от разстояние. Би трябвало да отиде днес и да донесе екипировка за катерене от друг снабдител в града, чийто магазин беше затворен вчера. Естествено, даде ясно да се разбере, че това му причинява ужасно неудобство.

– Разбира се – въздъхнах. – А пък аз си мислех, че днес ще е хубав ден.

Наистина беше хубав ден. Работата вече до такава степен се беше превърнала в моя втора природа, че можех да я върша автоматично и да прекарвам много време, говорейки си със Сед­рик. Обсъждахме бъдещето, какво щяхме да правим в Уестхейвън, как щяхме да кръстим децата си с техните все още неопределени религиозни убеждения. Щастливото настроение се изпари, когато се зададе Елайъс, яхнал коня си, следван от няколко свои прия­те­ли.

– Няма бална рок­ля днес, а? – попита той. – Отдалече даже изобщо не бих помислил, че си жена.

– Носиш ли екипировката? – попита Сед­рик остро.

Елайъс кимна на един от хората си, кой­то хвърли долу купчина въжета и клинове.

– Златото, кое­то остави, не покри напъл­но цената. Ще я добавим към сметката ти.

Сед­рик успя да се усмихне вдървено:

– Разбира се.

Елайъс направи нетърпелив жест:

– Е, тогава да видим това състояние, кое­то мислиш, че си намерил. Нямам цял ден.

Отидохме до далечния край на учас­тъка, срещу реката. Тук оскъдната растителност оредяваше още повече, докато скалистият терен завземаше пространството. Сед­рик посочи към основата на въп­рос­на­та оголена скала. Не беше планински връх, но въпреки това беше дос­та­тъч­но високо, за да ме накара да изпитам безпокойство. Назъбената, неравна повърхност беше също толкова смущаваща.

– Съли твърди, че точно това е имал Дейвис Мичъл в учас­тъка си, когато направил големия си удар – каза Сед­рик.

Елайъс вдигна поглед с присвити очи:

– Съли? Имаш предвид Джордж Съливан? Не бих го смятал точно за специалист. Тук е вече от година, без да му излезе късметът.

– Но е познавал Дейвис Мичъл – из­тък­на Сед­рик. – И е виждал учас­тъка му.

Дейвис Мичъл беше легендарна фигура в Хадисън. Беше натрупал огромно състояние в злато и накрая се бе върнал в Осф­ро да живее от спечеленото. Ако имаше дори далечен шанс този участък да даде същия добив, той трябваше да бъде проучен.

– И – добави Сед­рик – това е периферията на моя имот. Ако тук има злато...

– Имотът на гос­по­дин Дойл – поправи го Елайъс. – Ти само го разработваш.

Сед­рик не се смути.

– Ако тук има злато, то ве­роят­но е част от жила, коя­то се простира нагоре през онези предпланини и навлиза в този отрязък от планината. За тях няма договори за наемане, нали? Господин Дойл може да наеме работници пряко и няма да му се налага да дели с някого, кой­то държи правата над учас­тъка.

– Нямат край неприят­нос­тите с разработването на мините в тези планини – промърмори Елайъс. Но забелязах проблясването в очите му, докато обмисляше възможността. –Чудесно. Яхвай тоя звяр и виж какво има там горе. Незабавно ми съобщи какво си намерил. Ако там има нещо, кое­то си струва, гос­по­дин Дойл ще помогне да организираме истинско минно разкопаване, когато се върне от Кейп Триумф. И не започвай да разпространяваш слухове, докато не си напъл­но сигурен какво има там.

– Разбира се – каза Сед­рик, отново запазвайки вежлив тон въпреки престорената любезност на Елайъс.

Между всички се възцари неловко мълчание, а пос­ле Елайъс каза:

– Е, няма ли да ни поканите в дома си да се освежим? Дойдохме чак дотук да ви помогнем.

Трепнах, спомняйки си, че Сед­рик бе сложил аланзански ромб на стената.

– Вътре е толкова тясно – казах. – Почти няма мяс­то между леглото и печката. Ще отида да ви донеса нещо и можете да му се наслаждавате тук в този прекрасен ден.

Елайъс ме изгледа подозрително:

– Колко мило от ваша страна. И какъв късмет, че сте така доб­ре запоз­ната с колибата и леглото в нея.

Усмихнах се сладко:

– Веднага се връщам.

Отдалечих се спокойно като някоя благовъзпитана и покорна млада дама, коя­то обслужва мъжете. Щом влязох в колибата на Сед­рик, припряно затворих вратата и затършувах трескаво. Смъкнах ромба и го натиках в един сандък, кой­то Сед­рик беше донесъл от Кейп Триумф. Вътре имаше тесте деанзански карти, макар че те поне бяха на дъното на сандъка. Увих ги в една риза, за да са по-трудни за намиране, и прецених, че къщата е безопасна, ако някой влезе.

Не можехме да предложим кой знае какво за освежаване, както Елайъс без съмнение знаеше. Това беше тактически ход за демонстрация на надмощие. Бях видяла манерки, натоварени на конете им, а той и хората му ве­роят­но имаха провизии, далеч по-добри от всичко, кое­то ние можехме да скалъпим. Печката на Сед­рик беше трудно използваема в най-добрия случай и именно затова храната на госпожа Маршъл винаги му се струваше толкова вкусна. Увих малко царевичен хляб, кой­то тя беше дала на Сед­рик, и го изнесох навън заедно с няколко чаши и кана с вода. Водата беше извадена от хубав кладенец на територията на учас­тъка, но при такова време отдавна се беше стоплила.

Въпреки това я поднесох с цялото изящество и вежливост, втълпено ни от уроците за „добрата домакиня“ в Бляскавия двор. Дори си спечелих едно троснато „благодаря“ от един от иначе мълчаливите хора на Елайъс. Едно крат­ко споглеждане със Сед­рик му каза всичко, кое­то трябваше да знае. Не беше осо­бе­но ве­роят­но Елайъс да претърси колибата, но нямаше да има нищо очевидно, кое­то да сочи към алан­зан­ците.

– Изобщо не биваше да изваждаш онзи ромб – казах на Сед­рик, щом посетителите ни си отидоха. – Това е толкова опасно, колкото и явните ритуали.

Той отметна кичур потна коса от лицето си и кимна:

– Права си.

– Да не би току-що да се съгласи с мен?

– През цялото време се съгласявам с теб. Ти си прозорлива и интелигентна жена. По-умна от мен.

И двамата вдигнахме поглед към каменистата издатина:

– Кога ще се качиш? – попитах.

Той се наведе и започна да преглежда въжетата и другата екипировка, коя­то Елайъс беше донесъл.

– Веднага.

– Какво, още сега? Най-горещата част от деня е!

– Напос­ледък винаги е горещо. – Той отдели две въжета и няколко куки. – Не мога да чакам да се извие някоя от онези силни бури, за кои­то постоянно разправя старият Съли.

Опитах се да измисля някакво друго оправдание, за да отложа изкачването му, но нямаше такова. Пък и времето и липсата на пари вечно ни притискаха.

– Знаеш ли изобщо как да си служиш с нещо от това? – попитах.

Той затегна около тялото си един кожен ремък:

– Нима се съмняваш в мен?

– Просто съм те виждала как яздиш кон, това е всичко.

– Няма нужда да се тревожиш. Проучих го. Говорих много със Съли и снабдителите в града. Съвсем прос­то е.

Бях скептична, но не можех да отрека, че ми се стори доста умел, докато закачваше различните въжета и колчета. Подадох му един пикел и го целунах по бузата:

– Пази се. Гледай да не ме оставиш вдовица, преди да се оженим.

Вместо отговор той се ухили и започна да се катери. Не разбирах много от такива неща и бях впечатлена как можеше да забива в скалата колчета и куки, за да си създава опора за катерене. Назъбената повърхност, за коя­то се безпокоях толкова много, всъщност му помагаше при изкачването, тъй като осигуряваше допълнителна движеща сила.

– Може в крайна сметка да се окажеш добър в това – подвикнах нагоре към него.

– Казах ти, че няма нужда да се тревожиш.

В небето се бяха появили няколко облака. Още се потях от влагата, но сега поне ми беше по-хладно, докато чаках. Изкачването всъщност не отне чак толкова дълго време, но аз го наблюдавах със стиснати юмруци, давайки си сметка за отминаването на всяка секунда, докато той най-сетне се метна върху широката скална издатина на върха. Помаха надолу към мен, а аз издишах с облекчение. Той откачи пикела си от ремъка и пристъпи вътре в цепнатината. Когато го изгубих от поглед, се напрегнах отново осо­бе­но след като не знаех колко време щеше да отнеме тази част. Съмнявах се, че прос­то ще се натъкне на стена от злато. И колко дълбоко се спускаше този отвор? Дали влизаше в някоя пещера, коя­то щеше да го изложи на опасност от скално свлачище?

Мина половин час, преди той най-сетне да се покаже.

– Е? – изкрещях.

– Дръж – беше целият му отговор. Метна нещо долу. Размахът му беше широк и предметът се приземи на няколко фута зад мен. Забързах назад, оглеждайки земята. Проблясване в слънчевата светлина привлече погледа ми и слисана, вдигнах къс самородно злато с големината на череша. Пет пъти по-голям от камъчето на Глен. Повече злато, отколкото за цял ден, в кой­то двамата заедно промивахме златоносен пясък. Изтичах обратно до основата на зъбера.

– Цели купчини злато ли има наоколо?

Той сви длан около устата си, за да мога да го чуя по-доб­ре:

– Не, но не се наложи да копая чак толкова много, за да го изровя. Мисля, че оттук минава огромна златна жила. Сигурен съм, че за да се справят както трябва, ще са им необходими още хора и няколко инженери. Но тук има повече от дос­та­тъч­но да изплатиш договора си.

– А това „още“ ще стигне ли и за дела ти в Уестхейвън?

– Определено.

– Тогава слез тук, за да мога да те целуна. – От вълнение сърцето ми бумтеше като барабан. Без дори да използваме помощници, почти със сигурност можехме да добием каквото ни трябваше за относително крат­ко време. Ако жилата бъдеше напъл­но разкопана както трябва, Сед­рик щеше да има права върху всичко, извадено оттам, без заплащането, кое­то дължеше на Уо­рън като на собственик. Не само щеше да ни стигне за Уестхейвън, но и да гарантира, че не се налага да се нанесем в поредната колиба. Може би можех да живея от любов, но това не означаваше, че не исках и да живея със солиден покрив над главата си.

Слизането на Сед­рик изиск­ваше някои различни маневри. На теория беше по-прос­то. Той заби едно въже в камъка, а пос­ле се метна долу, вкопчвайки се във въжето с ръце в ръкавици, докато се спускаше по каменния склон. Не беше толкова трудоемко, колкото изкачването, но постоянно си давах сметка, че много неща зависят от силата, с коя­то се държи. Ремъкът също беше прикрепен към въжето, подсигурявайки го допълнително. И въпреки привидно напереното му държание виждах, че се придвижва много предпазливо.

Именно затова беше толкова удивително, когато той се подхлъзна, внезапно смъквайки се надолу, без нито ръцете му, нито ремъкът да държат въжето. Изпищях, когато през ума ми се мярна крат­ко, ужасяващо видение как той рухва на земята. Размаха ръце, опитвайки се да намери за какво да се хване, а пос­ле някак удивително успя да се спре върху един скален къс, стърчащ на около две трети от пътя надолу. Беше тясна хоризонтална издатина, коя­то бе голяма колкото да успее да опре стъпалата си на нея, ако ги обърне навън в различни посоки. Останалата част от тялото му се бе вкопчила в лицевата страна на зъбера с разперени ръце и крака.

– Добре ли си? – изкрещях.

– Вземи Лизи и доведи Съли – извика той в отговор. – Вероятно можеш да се върнеш след час.

– Да не си луд? Няма да те оставя там горе за цял час! – Дори сега изглеждаше, сякаш едва успява да се задържи. Не знаех дали ще издържи дори пет минути.

– Аделейд...

– Тихо. По-умна съм от теб, забрави ли?

Тонът ми беше рязък, но това бе само за да прикрия страха си. Сед­рик бе изпаднал доста надолу от въжето, на кое­то се крепеше; сега то беше прекалено нависоко. Беше поставил друго въже по-нис­ко, точно преди мяс­тото, където се спускаше, но вече не можеше да стигне до него. В краката ми имаше няколко допълнителни части от екипировка, повечето от кои­то, изглежда, не бяха от полза – с няколко изключения.

Онова пос­ледно въже, кое­то беше опънал, беше точно толкова високо, че да не мога да го стигна. Взех две остри метални колчета и се опитах да ги забия в скалата. За моя изненада имах дос­та­тъч­но сила да ги забия и да ги закрепя здраво. По-големият проб­лем беше да се издърпам нагоре. Мускулите в горната част на тялото ми прос­то не бяха способни да се справят с лекота. Затова го направих трудно. Отново и отново си повтарях, че трябва да се изкача само няколко стъпки. Казвах си, че не е проб­лем. Най-важното, мислех си, че от това зависи животът на Сед­рик.

– Не прави нищо опасно – каза Сед­рик.

– Ти дори не ме виждаш – извиках в отговор.

– Да, но те познавам.

Макар всяко мускулче в тялото ми да протестираше, с помощта на колчетата успях да издрапам дос­та­тъч­но нагоре, за да стигна до въжето. Сграбчих го и с изненада открих, че беше по-трудно да се държа за него, отколкото за колчетата. Ръцете ми незабавно започнаха да се хлъзгат и аз изскимтях от болка, когато въжето се вряза в кожата ми. Използвайки всяко късче решителност, коя­то можах да събера, успях да възпра спускането си и да се задържа за въжето, накланяйки тялото си под ъгъл, така че се закрепих с крака на скалата.

Обмислях следващия си ход, когато лек вятър духна тънки кичури коса в лицето ми. Трябваше да прехвърля въжето на Сед­рик. Ако успееше да го достигне, можеше да се спусне долу благополучно. Повдигнах крака и отскочих настрана, опитвайки се да се метна върху въжето. Придвижих се съвсем малко и скоро осъзнах проб­лема. Толкова нис­ко върху въжето тежестта ми не беше достатъчна да го придвижи на значително разстояние. Трябваше да се изкача нагоре.

Отново всичките ми мускули се напрегнаха до краен предел, когато повдигнах едната си ръка над другата. Цял живот в Осф­ро бях виждала работници да се катерят по въжета. Не бях имала представа колко трудна работа е това. Не помагаше много и фактът, че ръцете ми бяха ожулени. Когато си мислех, че съм дос­та­тъч­но високо, за да прехвърля по-успешно себе си и въжето, казах на Сед­рик:

– Въжето ще се покаже от дясната ти страна. Хвани се за него, когато можеш.

Пос­ле отново се метнах настрани и както се надя­вах, придвижих въжето значително по-близо до Сед­рик. Но все пак недос­та­тъч­но. С още едно неумело мятане се доближих дотолкова, че да може той да се улови.

– Виждам го – каза той. – Мисля, че мога да се справя.

Надзърнах нагоре и затаих дъх, докато го гледах как се промъква със ситни стъпки по онази миниатюрна издатина. Докато го правеше, няколко едри камъка се плъзнаха долу и се надя­вах, че въжето ще го удър­жи. Протегна ръка и хвана здраво въжето – но сега трябваше да прехвърли останалата част от тялото си. С нещо, кое­то звучеше като прошепната молитва, той скочи от издатината, посягайки напосоки към въжето с другата си ръка. В ума ми отново изникна онова ужасно видение как пада, но той успя да стъпи и да хване с две ръце въжето.

Внезапната промяна в тежестта върху въжето ме накара да изгубя опора под краката си и двамата се залюляхме силно за няколко мига. Подхлъзнах се отново, разранявайки ръцете си още повече, но успях да се задържа и накрая отново да опра крака на скалата. Почувствах как над мен Сед­рик прави същото. Преди да успеем да изпитаме някаква утеха от тази моментна сигурност, почувст­вах как цялото въже се измества и ме смъква рязко надолу. Осъзнах какво става, преди Сед­рик да проговори.

– Куката на това въже не е била закрепена дос­та­тъч­но здраво, за да удър­жи и двама ни.

В един миг разбрах какво трябваше да направя. Трябваше да се смъкна от въжето. Започнах да се спускам надолу по него, кое­то беше малко по-лесно, отколкото изкачването, но все пак изиск­ваше голямо внимание. Нямаше да загина, ако паднех на земята от такава височина, но ве­роят­но щеше да боли. Ако Сед­рик паднеше от височината, на коя­то се намираше, щеше да е много по-лошо.

Без колебание пуснах въжето и скочих на земята. Бях се страхувала, че ще си счупя крака или глезена, но успях да се приземя така, че в земята се удари първо хълбокът ми. Беше раздрусващо приземяване, от кое­то зъбите ми затракаха, но си помислих, че в най-лошия случай утре щях да имам на този хълбок само сериозна синина. Освободено от тежестта ми, въжето удържа, докато Сед­рик бързо се спускаше. Направи същия скок като мен, а понеже се беше намирал по-високо, трябваше да измине по-малко разстояние.

– Добре ли си? – попита, помагайки ми да се изправя.

– Така мисля. – Но докато говорех, погледнах ръцете си и трепнах при вида на гледката. Разкъсана кожа и кръв. В трескавия си опит да сляза не им бях обръщала внимание, но сега болката ме връхлетя с пълна сила.

Сед­рик улови нежно ръцете ми. Видях, че и той имаше дребни порязвания и охлузвания.

– О, Аделейд. Не биваше да правиш това.

– И да те оставя там горе? Няма начин. Какво стана? Изглеждаше, че се справяш толкова доб­ре.

– И аз така мислех – каза той, докато ме повеждаше. Облаците се увеличаваха и ставаха по-тъмни, кое­то ми се стори подобаващо предвид обрата, кой­то бе приел денят. Когато стигнахме колибата, той ми помогна да измия ръцете си и да ги увия в чисти парчета плат. – Госпожа Маршъл сигурно ще ти намери някакъв мехлем. Сега ще те заведа обратно. – Започна да откопчава ремъците и понечи да ги метне настрани.

– Чакай, дай да погледна – казах и посегнах към ремъка. Сед­рик може и да беше новак в много от тези задачи, свързани с живота по границата, но знаех, че не е проявил небрежност с ремъците на екипировката, нито е пренебрегнал напътствията, кои­то му бяха дали. Тази злополука не беше по негова вина. Преобър­нах ремъците и огледах всяка част с чувство на ужас в стомаха, кое­то се усили, когато открих онова, от кое­то се бях опасявала. Посочих малка метална халка:

– Погледни.

Беше една от две халки, през кои­то бе минавало въжето, за да го обвие, така че да го държи подсигурен и в същото време все пак да му позволява да се движи. Халките бяха направени от единично тънко парче метал, огънато така, че краищата му се събираха и затваряха кръга. Краищата на едната халка бяха споени здраво и между тях нямаше разстояние. Но онази, коя­то посочих, имаше огънати краища, кои­то сякаш бяха толкова разтеглени, че се разделяха и отпускаха въжето.

Сед­рик се приведе нап­ред:

– Изглежда, сякаш краищата изобщо не са били прикрепени както трябва... или са били раздалечени със сила.

И двамата седяхме мълчаливо там, докато онези думи увиснаха между нас.

– Може да е било злополука – казах най-накрая. – Но ако не е било... защо? В техен най-добър интерес е да знаят какво има там. Богатството на Уо­рън също е заложено на карта.

– Той е извън града – напомни ми Сед­рик. – Може би всичко това е било работа на Елайъс. Той е дребна душица. Мога да си представя, че е отмъстителен. И никога не ни е харесвал.

– Но всичко това са предположения – казах. – Може би е било злополука.

– Правилно. Може би е било злополука.

Но знаех, че никой от нас не вярваше това. Имайте си доверие помежду си, беше казала Айа­на. Но на никой друг.

Извадих късчето самородно злато, кое­то бях прибрала в един джоб, преди да започна да се катеря. Проблясването му бе хипнотично.

– Не мисля, че е доб­ре да чакаме Уо­рън да се върне, за да изкопаем онова злато.

– Съгласен – каза Сед­рик. – Утре пое­маме нещата в собствените си ръце.