Бляскавият двор

26.

Докато яздехме обратно към дома на семейство Маршъл онази вечер, правехме планове. На около две трети от пътя се натъкнахме на гос­по­дин Маршъл, кой­то идваше към нас. Към този момент небето имаше противен зеленикавосив цвят, белязан от проблясващи мълнии, подскачащи от време на време между облаците. Вятърът се надигаше и затихваше като нечий дъх, сякаш светът очакваше да се случи нещо голямо.

– Идвах да ви взема, ако не сте тръгнали вече – каза гос­по­дин Маршъл. – Хайде –побързайте. Тази ще бъде силна.

Дъждът току-що бе завалял, когато стигнахме хижата. Господин Маршъл настоя Сед­рик да остане да пренощува и прибра Лизи в обора с другите неспокойни животни.

– Не знаете какви са тези бури. Видях няколко, когато най-нап­ред дойдох да проуча това мяс­то. Задават се откъм далечния край на океана, големи свирепи чудовища, кои­то набират мощ постоянно, с ветрове, кои­то могат да сринат цели къщи със земята. По-близо до водата са по-лоши, но пак ще ни застигне отчасти и тук във вътрешността на сушата, преди силата ѝ да отслабне.

Незабавно се сетих за приятелките си в Уистерия Холоу:

– Ще удари ли Кейп Триумф? Точно на водата е.

– Зависи от коя посока идва. Много пъти крайбрежието ги предпазва. Ако все пак удари – не се безпокойте. Те знаят какво да правят.

Отначало на Сед­рик не му се искаше да остане, но когато дъждът се превърна в плътна пелена от вода, а вятърът виеше около нас, най-сетне склони:

– Нали искаше буря – каза ми, докато вечеряхме. Всички бяха напрегнати, бурята навън ставаше все по-яростна. От време на време малката хижа от дървени трупи се разтърсваше от някой осо­бе­но силен порив на вятъра.

Когато си легнахме, не можах да заспя. Малките момичета около мен бяха уплашени и им говорех успокояващи неща, кои­то всъщност не вярвах, като нап­ри­мер че бурята е почти свършила и колибата ще издържи. Най-сетне те се унесоха, но аз все така не успявах, и се измъкнах от леглото. Долу открих, че не съм единствената будна. Сед­рик седеше на пейката до кухненската маса, докато гос­по­дин Маршъл крачеше неспокойно наоколо. Хвърли поглед към мен, но не ме упрекна.

– Стой далече от прозорците – беше всичко, кое­то каза, преди да подеме отново бдението си.

Седнах до Сед­рик и преплетох пръсти с неговите.

– Домът ти няма да оцелее. Трябваше да вземеш онзи насмолен брезент.

– Не мисля, че един насмолен брезент би могъл да спре това. Но ще се справим, стига вятърът да не отвее златото.

Зареях поглед, докато бурята бушуваше, и почувст­вах как ме обземат стари спомени.

– Точно като на кораба е.

– Не. – Той стисна ръката ми. – Тук си на сигурно мяс­то. Приятелките ти са в безопасност.

Кимнах, но ми беше трудно да се отърся от това безпокойство. Спомних си онова чувство как бурята ни подмяташе в морето, а стомахът ми се бунтуваше, докато светът се преобръщаше. А нататък по тъмната вода Сивата чайка се мяташе насам-натам...

Бурята най-пос­ле утихна, но не ѝ се доверявах.

– Окото – потвърди гос­по­дин Маршъл. – Отминала е едва половината.

Наистина затишието свърши и бурята поднови яростта си. Отново се напрегнах. Сед­рик седна на пода (сега покрит със слама) и опря гръб на стената от дървени трупи. Направи ми знак да отида долу и аз седнах между изпънатите му крака, облегната на гърдите му. Господин Маршъл хвърли поглед към нас, но не ми се стори осо­бе­но заинтересован дори когато Сед­рик обви ръка около талията ми.

Сед­рик приглади косата ми назад.

– Почини си. Утре ни предстои голям ден.

Особено мощен порив на вятъра връхлетя върху хижата и разтресе стените. Трепнах и Сед­рик отново ме прегърна.

– Корабът – казах. – Просто не мога да спра да мисля за него. И знаеш ли още какво? Непрекъснато си представям как Тамзин си мисли за кораба. Знам, че звучи странно. Но ако нещо от това достига и при тях в Кейп Триумф, тя сигурно е ужасно изплашена.

– Тя е в по-доб­ре построена къща от тази. И е заедно с Мира. Мира със сигурност може да се пребори с природните стихии.

– Мира е природна стихия.

По някакъв начин след известно време вилнеещият вятър и дъждът удивително затихнаха до фонов шум. Спрях да подскачам при всеки силен звук и задрямах, облегната на Сед­рик. Събудих се от докосването му, докато внимателно ми помагаше да се изправя.

– Най-лошото отмина. Утихва. Да си вървим в истинските легла. – Потушавайки собствената си прозявка, той ме поведе нагоре към стаята на момичетата. Покатерих се в леглото при тях и заспах още преди Сед­рик да затвори вратата.

Когато настъпи утрото, синьото небе и ярката слънчева светлина биха накарали всеки да повярва, че бурята е била сън. По-внимателният оглед показа друго. Дървета и клони бяха изпопадали из целия имот, но не бяха ударили постройките. Усърдният труд на гос­по­дин Маршъл по колибата се бе отплатил, макар че покривът на обора бе понесъл известни щети, както и оградата около нивите му. Той и семейството му незабавно се заловиха да оправят нещата, а ние със Сед­рик потеглихме към Уайт Рок.

Там открихме многобройни поражения от бурята. По-набързо построените магазини и домове не я бяха понесли доб­ре, макар че повечето от собствениците им бяха успели да се подслонят при съседи, чиито постройки бяха по-здрави. Сега обитателите се трудеха редом един до друг, за да построят отново събореното, сплотявайки се по начин, кой­то пробуди у мен онова чувство за обещанието, съдържащо се в тези нови предели.

Тъй като всички бяха толкова заети, моментът беше труден за наемане на работници за златоносния участък на Сед­рик. Когато чухме, че Уо­рън се е преборил с бурята и е пристигнал късно снощи от Денъм, решихме да променим плановете си и да се обърнем направо към него. Все още не знаехме дали Елайъс е отговорен за злополуката с ремъците, но Уо­рън като че ли беше сериозно заинтересован от успеха ни.

Домът на губернатора беше новопостроена голяма къща, коя­то можеше да се похвали с луксозни неща от рода на тапети и месингови стенни свещници. Подигравателните думи на Елайъс отекнаха звънко в ума ми, докато един прислужник ни водеше към изискан килим във фоайето: От разстояние дори не бих помислил, че изобщо си жена. Практичното ми облекло беше износено, кожата ми – потъмняла от слънцето. Единственият опит, кой­то правех да си придам някакъв стил, вече беше само да си вържа небрежно косата.

Почувствах се осо­бе­но не на мяс­то, когато зърнах Уо­рън, облечен по типичния си безупречен начин. Тъкмо изпращаше някакъв мъж, когото не познавах, с думите:

– Уверявам ви, слуховете наистина са точно това – прос­то слухове. Никакви лорандийци не кръстосват из западните колонии. Нито икори. Времената започват да се успокояват и затова хората започват да си измислят фантоми.

Когато посетителят си отиде, Уо­рън насочи вниманието си към нас. Едно крат­ко повдигане на вежда беше единственият признак на изненада при появата ни.

– Толкова се радвам да те видя пак, Аделейд. – Пос­ле, със закъснение, каза на Сед­рик: – И теб също, разбира се.

– Как беше пътуването ви? – попитах любезно.

– Тежко. – Лицето на Уо­рън посърна. – Бурята се разрази, докато прекосявахме залива снощи. Ние... изгубихме няколко души. – Той се вгледа внимателно в мен за няколко мига, преди да про­дъл­жи: – Щях да остана в Кейп Триумф, ако бях наясно с рисковете, но ето ни тук. Елайъс ми разправя, че вие двамата имате вълнуващи новини.

Подобно на призован със заклинание демон Елайъс се вмъкна в стаята. Сед­рик протегна към него късчето самородно злато:

– Открих го след съвсем малко копаене.

Елайъс взе късчето, но го задържа на една ръка разстояние, сякаш можеше да е отровно.

– По-голямо от пос­ледното, с кое­то се хвалеше. И изглежда истинско.

– Разбира се, че е – каза Уо­рън и го грабна. Въодушевление изпълни чертите на лицето му. – А това може да спечели цяло състояние и на двама ни. Казахте ли на някого?

Поколебах се:

– Не... но се надя­вахме да наемем няколко души днес, след като вече е потвърдено. Разбира се, заради бурята...

– Недейте – прекъсна ме Уо­рън. – Още не казвайте на никого.

– Разбирам, че е необходимо да държим положението под контрол – каза Сед­рик. – Но трябва и да се задействам по въпроса.

– Не говори така на гос­по­дин Дойл – процеди Елайъс.

Уо­рън му отправи унищожителен поглед:

– Прав е. Наистина трябва да действаме – но отлагам не заради необходимостта от контрол. Отлагам заради собствената ви безопасност.

– Как така? – попитах.

– Колкото и да искам да вярвам, че Хадисън е прекрасно, благочестиво мяс­то... – Уо­рън пок­ла­ти глава. – Е, съблазънта на златото е неустоима за някои – кара ги да вършат ужасни неща. Все още има грабители и бандити, готови да нахлуват в доходоносни участъци, за да плячкосат каквото могат, и не се страхуват да наранят собствениците им. Като оставим настрана това дали имате подходящите работници и екипировка, бих искал и да се уверя, че сте дос­та­тъч­но защитени, преди да започнем осъществяването на това.

Трудно беше да се възрази на такъв довод. Всички бяхме чували истории за разбойници, кои­то нападаха златоносни участъци, но никога не бях очаквала да се натъкнем на тях. Никога не бях очаквала, че нашият участък ще има потенциала да е толкова богат.

– Много мило от ваша страна – каза Сед­рик най-накрая.

Уо­рън му отправи иронична усмивка:

– И не се тревожете – ще се погрижа това да бъде направено както трябва. Не се безпокойте за времето си.

Надявах се да е толкова искрен, колкото ми се струваше.

– Благодаря.

Уо­рън обеща, че скоро ще има новини за нас. Един прислужник пристъпи нап­ред да ни изпрати, но аз се задържах за миг при Уо­рън, неспособна да удържа любопитството си.

– Как върви търсенето на съпруга? – попитах тихо. – Очаквах вече да сте женен.

– И аз така очаквах – каза той и се подсмихна. – Обмислям няколко възможности, но... ами, след теб никоя жена не ми се струва дос­та­тъч­но добра.

Намирах за странно, че би обмислял някакви възможности, имайки предвид колко сигурни бяха изглеждали нещата с Тамзин, когато заминах.

– Съжалявам – казах, понеже трябваше да кажа нещо.

– Няма нужда. Всичко е свършено и приключило. – Той се вгледа замислено в мен. – Получавала ли си новини от Кейп Триумф? От другите момичета в твоя­та група?

– Получих писмо от Тамзин, кое­то тя ми изпрати преди известно време. Все още нямам никаква вест от Мира.

– Мира... – Бях го виждала да разговаря няколко пъти с нея, но объркването върху лицето му ми се стори истинско.

– Сирминиканската ми приятелка – подсетих го.

– А, да. Тя. Разбира се. Онази, коя­то се интересуваше от книги.

Сега пък аз се обърках:

– Книги ли?

– Всеки път, когато организирахме събития в дома на родителите ми, тя все питаше за книги. Майка ми не е толкова... – Направи пауза, за да ме погледне извинително. – Не е толкова свободомислеща като нас, затова беше предоволна да оставя приятелката ти да стои в библиотеката колкото дълго иска.

– Разбира се, че е била – казах. Типично за Виола да не допуска „непривлекателните“ елементи на празненството си.

Двамата със Сед­рик се върнахме в централната част на Уайт Рок със смесени чувства.

– Още забавяния, преди да можем да се оженим. Още безсънни нощи – подметнах закачливо.

– Е, мисля си, че безсънните нощи всъщност ще дойдат, след като се оженим, но да... влудяващо е. – Спряхме и той се загледа към шумните заети жители на Уайт Рок и работата им по възстановяването на разрушенията. – А и той не греши за бандитите. Съли ми разправяше за някои. Случва се.

– Наистина трябва да се запозная с този Съли.

Сед­рик се усмихна обичливо:

– Голям образ е, спор няма...

– Господин Торн!

При звука на непоз­натия глас двамата се обър­нахме. Но когато огледах доб­ре онзи, кой­то ни бе заговорил, осъзнах, че в крайна сметка не беше толкова непоз­нат. Моментално замръзнах, но Сед­рик се съвзе бързо.

– Господин Гарет – каза Сед­рик и протегна ръка за поздрав. – Приятно ми е да ви видя. Не знаех, че агенция „Макгру“ има дела тук в пустошта.

Сайлъс Гарет, кралският агент по разследванията, ни изгледа замислено:

– Негово величество има дела във всички колонии, а аз съм прос­то негов смирен слуга. Вие... – Той се намръщи, обхващайки с поглед грубите ми дрехи и разчорлената коса. –Вие бяхте едно от момичетата в Уистерия Холоу?

Постоянното изтъкване на разликата в положението ми започваше да ми омръзва.

– Да. Аз съм Аделейд Бейли.

Изрекох фалшивото си име уверено. Не знаех какво беше станало с търсенето на предишното ми „аз“, но бях съвсем сигурна, че ако беше виждал портрета ми, щеше да ме разпознае веднага. Със сигурност не се бях променила чак толкова.

– Изненадан съм да ви видя тук. Мислех, че вие, момичета, сте се оженили? Освен ако не сте намерили някой успял златотърсач... – Тонът му отново ми подсказа, че намираше това трудно за вярване предвид външността ми.

– Нещата се променят – казах. – И никога не се знае – всеки може да спечели цяло състояние тук. Но със сигурност се иска много тежка работа.

– Тежка, изтощителна, мръсна работа – потвърди Сед­рик. – Не като бляскавия живот на един служител от агенция „Макгру“.

Сайлъс се изсмя:

– Не толкова бляскав. И там има колкото щеш, тежка и мръсна работа.

Сед­рик имаше възбуденото, заслепено изражение на човек, обзет от обожание към личния си герой:

– Хайде, де, не ни разваляйте илюзиите. Предполагам, че не можете да ни издадете нищо за това, по кое­то работите? Случаят, за кой­то споменахте, че бил свръхсекретен?

– Все още е свръхсекретен – каза Сайлъс. Тонът му беше груб, но останах с впечатлението, че вниманието му харесва.

Подхванах подхвърлената от Сед­рик реплика:

– Ами случаят на вашия съдружник? Онази изчезнала аристократка? Можете да ни разкажете за това, нали?

– Няма много за разказване, боя се. Другият агент се забави на север и съм сигурен, че снощната буря не е улеснила нещата. Но очаквам да пристигне скоро. Доколкото знам, в крайна сметка може да се озове тук. Мълвата твърди, че въп­рос­на­та дама може да е избягала в някое от по-отдалечените поселища. – Погледът му отново падна върху мен и аз се засмях.

– Трудно ми е да го повярвам – поне ако дори малко прилича на аристократките, в близост до кои­то съм работила. Помня, че в нашето домакинство настъпи истинска паника, когато господарката ми си счупи един нокът точно преди някакво изискано гала празненство. Жена като нея никога не би могла да се справи с това.– Протегнах ръце и смъкнах някои от превръзките. Кървенето бе спряло през нощта, но въпреки това изглеждаха доста ужасно. Сайлъс почти трепна.

– Божичко – каза, извръщайки поглед. – Това... сигурно боли доста.

– Това е животът тук, гос­по­дин Макгру. – Сед­рик вежливо му кимна за довиждане. – А сега имаме да се погрижим за други неща. Късмет с вашия случай.

Тръгнахме си небрежно, но веднага щом се отдалечихме дос­та­тъч­но, за да не могат да ни чуят, изпъшках:

– Защо имам чувството, че пос­ледният слух, кой­то е чул, е бил разпространен от Виола Дойл?

– Защото, както установихме по-рано, си умна и интелигентна жена. А Виола Дойл е отмъстителна.

Спрях рязко пред някакви магазини, където няколко мъже удряха шумно с чукове и разговорите бяха трудна работа:

– Ако покажат този портрет в Кейп Триумф, дори няма да се наложи другият агент да идва лично в Хадисън. Единственото, кое­то ще е нужно, ще бъде някой предприемчив човек, полакомил се за награда, да пристигне тук, за да си я поиска.

– Трябва да се омъжиш.

– Това е разговор, кой­то водим отново и отново.

Той понечи да отговори, но пос­ле погледът му падна върху нещо от отсрещната страна на прашния път – или по-точно върху някого.

– Познавам този човек... – промърмори Сед­рик. Челото му се набразди, а пос­ле се изглади. – Не може да бъде. Трябва да отида да говоря с него.

Едва не казах, че ще го пос­ледвам, но пос­ле осъз­нах, че стояхме пред куриерската служба.

– Ела да ме вземеш оттук – казах.

Службата бе пострадала съвсем леко и още действаше. Началникът на пощата ме позна от първия ни ден и извади две писма, кои­то беше запазил, по едно за Сед­рик и за мен. Това за Сед­рик беше от съдружника му, Уолтър, в Кейп Триумф. Пъхнах го в джоба си и разкъсах плика на моето. Беше от Мира.

Препрочетох писмото, преди да го сгъна. Мира ми липсваше толкова много, колкото ѝ липсвах аз, и ме натъжаваше мисълта, че може да е принудена да встъпи в някакъв брак прос­то защото няма по-добри варианти. Но не можех да мисля твърде много за това – не и при озадачаващата информация за Тамзин, коя­то ми съобщаваше. Уо­рън не беше показал с нищо, че се е спрял на някое определено момиче, но Мира твърдеше, че двамата с Тамзин почти са се уговорили до такава степен, че той искаше да я доведе в Хадисън. Каква беше истината? Датата на писмото беше само отпреди няколко дни и то сигурно беше пристигнало с пощата на кораба на Уо­рън снощи. Предположих, че всичко можеше да се е случило. Нима за толкова крат­ко време вече се бяха скарали? Дали Тамзин беше решила, че в крайна сметка не иска да живее в пограничните райони?

Сед­рик се появи отново, докато размишлявах върху всичко това. На лицето му бе изписано онова развъл­нувано, многозначително изражение, кое­то означаваше, че е намислил някакъв блестящ план.

– Хайде – каза той, повеждайки ме обратно към мяс­тото, където бе вързана Лизи. – Да се връщаме в учас­тъка.

Бях очаквала да ме върне у семейство Маршъл, тъй като част от деня беше отминала, но не възразих на тази промяна. Беше ми любопитно как се е отразила бурята на дома му.

– Какво става? – попитах, след като излязохме на пътеката, коя­то извеждаше от града. – Кой беше онзи мъж?

– Човекът, когото семейство Галвестън споменаха. Аланзанският магистрат.

– Да не си разговарял с него, за да те ожени за твоя­та годеница езичница?

– Всъщност да. – Отново долових, че Сед­рик сякаш щеше да се пръсне от нетърпение. –И точно той ще ни венчае.

– Когато въпросът с договора се уреди? – попитах. – Планираш доста нап­ред.

– Не тогава. Сега. Тази нощ. – Сед­рик се поколеба. – Искам да кажа, ако искаш да се оженим.

Проточих врат назад и се опитах да определя дали говори сериозно.

– Как е възможно? Не ни е позволено.

– Само в договора на Уо­рън не ни е позволено. По закон, ако някой магистрат е готов да го направи, можем. Робърт – така се казва – е съгласен да го направи и да го запази в тайна.

– Добре... – Въодушевлението му бе заразително, но все още не разбирах целия план. – Ако е тайна, какъв е смисълът? Имам предвид, ако не броим очевидната радост от това, че сме свързани завинаги.

– Смисълът е, че ако приятелят на Сайлъс Гарет се появи и те разкрие, тогава Робърт ще представи документите, кои­то доказват, че сме женени – обясни Сед­рик. – Ще се получи много неприятна ситуа­ция с Уо­рън и неговия договор, ако още не сме уредили онези финансови въпроси, но баба ти вече няма да има права над теб, тъй като си омъжена жена.

– А „неприятната ситуа­ция“ с Уо­рън е причината, поради коя­то междувременно трябва да държим женитбата в тайна – осъзнах. – Това е... това е резервен план.

– Точно. Ако приемем, че те устройва една импровизирана сватба. Щом всичко това се изясни, можем да проведем нова церемония с прия­те­лите си. Ако намерим дос­та­тъч­но злато, баща ми може да ни прости и да ти поз­во­ли да облечеш някоя от роклите си от Бляскавия двор.

– Дори не съм сигурна дали помня как да завържа връзките на някоя от онези рокли – казах със смях. – Не ми трябва. Имам нужда само от теб.

Той се наведе нап­ред и ме целуна по врата, ръцете му се стегнаха около талията ми.

– Внимавай – предупредих. – Още не сме женени.

Обратно в златоносния участък – нещата бяха приблизително каквито бях очаквала. Реката беше придош­ла и бе преобърнала улеите за промиване на пясък. Поне все още бяха невредими и беше лесно да ги поставим отново. Колибата беше напъл­но срината. Повечето вещи на Сед­рик бяха подгизнали с изключение на съдържанието на сандъка му. Паянтовата стара печка също бе оцеляла. Тя сякаш беше неуязвима.

Временно прекратихме всичките си други занимания, докато се трудехме да издигнем отново колибата. Не ме биваше много в подобни неща, но както се оказа, същото важеше и за Сед­рик. Сега разбрах защо му бяха трябвали три дни да приведе колибата във вида, в кой­то я бях заварила. До вечерта бяхме успели да поправим толкова, колкото беше възможно с онова, с кое­то разполагахме. Щеше да му се наложи да смени леглото и още няколко неща, но поне в известен смисъл отново имаше покрив.

Вдигнах поглед към притъмнялото небе:

– Обичайното ни време за връщане е минало. Надя­вам се семейство Маршъл да не дойдат да ме търсят.

– Ще им кажем, че сме се улисали в поправките. А и сега ни предстоят по-важни неща. Виж. – Сед­рик посочи към пътеката, коя­то водеше към имота му, и видях към нас да язди магистратът Робърт. Помаха ни за поздрав.

През тялото ми пробяга тръпка на нервност:

– Не мога да повярвам, че това наистина ще се случи.

Сед­рик ме обгърна с ръка:

– Все още можеш да си промениш решението. И може би ще искаш – бях се надявал да извършим аланзански ритуал, ако нямаш нищо против. Би могъл да извърши гражданско бракосъчетание, ако искаш.

Само за миг изпитах мъничко от онзи стар страх от тъмните ритуали около запален огън. Пос­ле тези мисли бяха прогонени.

– Средствата нямат значение. Стига да успея да ти се обрека, ще бъда щастлива.

Беше малко странно, когато Робърт слезе от коня си и облече черно-бяла роба, толкова различна от бляскавите одежди, носени от свещениците на Урос. Също толкова странна бе и представата за сватба под открито небе. Струваше ми се толкова небрежна и неофициална в сравнение с пищните шествия и дългите служби, провеждани в големите катедрали на Урос.

За съвсем кратък миг умът ми се отдалечи от тази нощна пустош и си спомних какво беше усещането да седя между родителите си на скамейките в катедралата „Кралски Герб“, чието дърво бе твърдо и златисто от дългогодишна употреба. Огромни канделабри. Изрисувано стъкло в цветовете на дъгата, покриващо стените. В детството ми бяхме ходили на десетки аристократични сватби и виждах как майка ми оглежда внимателно всяка подробност от премяната на булката – от пантофките ѝ до грамадния шлейф, влачещ се на няколко стъпки зад нея. И винаги долавях как майка ми планираше мислено моята сватба, решавайки какво ще изглежда най-доб­ре, когато го сложа. Кадифе или коприна за рок­лята? Мънистена украса или бродерия по шлейфа?

В ума ми се пробуди отдавнашната представа, че родителите ми ще влязат всеки момент през вратата. Улових се, че гледам към началото на пътеката, сякаш те можеше внезапно да се появят там. Но родителите ми ги нямаше. Нито баба. Дори не носех рок­ля.

– Аделейд?

Сед­рик привлече вниманието ми обратно към себе си. Едната му вежда бе повдигната въпросително. Без съмнение мислеше, че съм си променила решението. Видът му, гледката на това любимо лице облекчи бремето на призраците, кое­то ми тежеше. Не си бяха отишли. Никога нямаше да си отидат. Но те бяха част от миналото и не можех да променя това. Сега гледах с очакване към бъдещето. Бъдещето, кое­то бях избрала. Бъдещето, кое­то виждах в очите на Сед­рик.

Държахме се за ръце, докато Робърт рецитираше думите на аланзанската церемония. Тя бе мила и прекрасна, в нея се говореше за това как свързването на двама души е част от естествения порядък на нещата. Тя правеше съюза ни да изглежда по-голям и силен от нас... сякаш сега споделяхме част от могъща, небесна тайна. Над нас блестеше пълна луна и си спомних как Мира каза, че това било добра поличба за аланзанските сватби.

След като Робърт свърши да реди словата си, беше време ние да изречем нашите. Първо обаче той постави малък венец от сладък бъз около сключените ни ръце. Стиснахме по-здраво, когато къдравите бели цветчета обкръжиха китките ни. Тогава научих пълния текст на обетите, кои­то Сед­рик веднъж бе споменал:

Ще поема ръката ти и ще легна с теб в горичките под лунната светлина. Ще съградя живот с теб върху тази зелена земя. Ще вървя редом до теб, докато слънцето продъл­жа­ва да изгрява.

Заключителната целувка беше същата като при церемониите на Урос и ние ѝ се насладихме, вкопчвайки се един в друг, все едно се бояхме, че всичко това ще изчезне, когато се пуснем. Прилика имаше и в подписването на различни правни документи. Струваше ми се странно да правя нещо толкова бюрократично в тази дива обстановка, но то означаваше, че сме свързани както пред закона, така и пред каквито там богове гледаха надолу към нас. Когато осъзнах това, внезапно ме изпълни нова лекота. Бях свободна, вече никой друг не можеше да претендира за права над мен. А двамата със Сед­рик бяхме заедно – наистина заедно, както ни бе писано да бъдем още от онзи първи ден, в кой­то се срещнахме.

Той ме притегли към себе си в мига след като Робърт ни отправи благопожеланията си и си тръгна, обещавайки да пази документите на сигурно мяс­то.

– Как се чувстваш? – попита Сед­рик.

– Толкова щастлива, колкото не съм си представяла, че ще бъда на сватбата си – казах. – По-щастлива, отколкото съм си представяла, че ще бъда някога в живота си. Също и по-мръсна... но това не ме смущава толкова много, колкото очаквах.

Той лекичко допря устни до моите:

– Е, хубаво че знам къде има луксозна баня. Макар че ве­роят­но ще е смразяващо студена.

Сграбчих ръката му и моментално го поведох към засенченото езерце.

– Тогава ще те стопля – казах.

Беше прав – водата беше много по-студена, отколкото в деня, когато се бяхме къпали през горещия следобед. И беше много по-трудно да виждаме на лунната светлина. Но този път никой от нас не извърна поглед. И никой от нас не се дръпна назад. Помогнахме си взаимно да се измием, но не знам колко доб­ре се справихме всъщност. Имаше твърде много целувки. Твърде много прегръдки. По твърде много от всичко.

Не ми стана студено във водата, нито когато излязохме от нея и легнахме върху палтото му в тревата. Не чувствах нищо освен горещина, сякаш двамата бяхме пламъци, сливащи се в нещо по-ярко и по-мощно. А в това, кое­то пос­ледва, отново изпитах онова усещане, че сме нещо повече от самите себе си. Бяхме част от земята, частица от небесата. Разбирах защо Аланзиел и Деанзиел бяха изпаднали в немилост, за да бъдат заедно. Бях готова да се опълча на Урос хилядократно, за да бъда със Сед­рик.

След това, преплела тяло с неговото на тревата, не исках да си тръгна. Не ми се струваше правилно да го оставя в първата ни брачна нощ. Не ми се струваше редно да го оставя когато и да било.

– Само още малко – каза той. Над нас танцуваше топъл бриз, но аз още потръпвах. Той ме притегли по-близо. – Само още малко, а пос­ле нещата ще са нормални.

Опрях глава на гърдите му и се засмях:

– Нещата помежду ни никога не са били нормални. И се надя­вам никога да не са.

И така, с огромна неохота от страна и на двамата, отново облякохме дрехите си. Бедната Лизи ве­роят­но си мислеше, че ще е свободна тази нощ, но покорно ни понесе надолу по пътеката. Сгуших се в Сед­рик, докато яздехме, замаяна и стоплена от тази нова връзка между нас.

В хижата открихме госпожа Маршъл да ни чака будна. Седеше до масата с чаша чай, но не успя да надвие прозявката си, когато влязохме.

– Ето ви и вас. Андрю искаше да дойде да ви вземе, но му казах, че няма да се бавите.

– Имаше много поражения от бурята – казах. Не беше откровена лъжа. – Съжалявам, че пропуснах уроците.

Тя се прозя отново:

– Няма защо да се безпокоиш. Децата имаха много работа по разчистването тук. Но твоят младеж може и да остане да преспи. Няма смисъл да се връща и пос­ле пак да тръгва обратно насам на сутринта. Само се качи горе и избутай момчетата да не ти се пречкат в леглото.

– Така ще направя – каза Сед­рик. – Благодаря.

Тя се отправи към спалнята си, а аз попитах:

– Водата още ли е гореща? Иска ми се да приготвя малко лайка.

Тя посочи чайника върху тлеещото огнище:

– Заповядай.

Със Сед­рик се качихме горе заедно, а пос­ле се задър­жахме за миг на площадката, коя­то разделяше стаите на момчетата и момичетата.

– Е, какво ще кажеш за това – прошепнах. – В крайна сметка ще прекараме заедно първата си брачна нощ. – През един процеп във вратата на момчешката спалня дочухме силно хъркане.

– Точно както си представях – каза Сед­рик.

Целунахме се, доколкото се смеехме предвид факта, че държах чаша с гореща вода, и знанието, че някой можеше да се натъкне внезапно на нас. Отправих се към стаята на момичетата унесено, опиянена от всичко, кое­то се беше случило тази вечер. Свалих работните си дрехи и нахлузих проста нощница. Преди да се пъхна под завивките при другите момичета, седнах на единственото столче в стаята и допих чая си. Обаче не бях добавила лайка в него. Вместо това бях смесила листа от бодлива канела, кои­то госпожа Маршъл ми беше дала по време на пътуването ни.