Бляскавият двор

24.

Както се оказа, не забогатяхме отведнъж в онзи ден. Нито на следващия.

А скоро дните вече преливаха един в друг, докато си създавахме рутина. Сед­рик ставаше по изгрев-слънце всяка сутрин, за да предприеме двучасовия преход до дома на семейство Маршъл. Водеше ме обратно до учас­тъка си и му помагах до късния следобед. Пос­ле следваше нова езда по обратния път, за да вечеряме със семейството. Сед­рик се връщаше в учас­тъка си, а аз давах уроци на децата, докато си легнехме. Вече не ми беше трудно да заспивам.

Беше ми осо­бе­но съвестно заради Сед­рик. Половината му ден минаваше да ме взима и прибира. Но казваше, че му харесва да съм наоколо, а много задачи се изпълняваха по-лесно от два чифта ръце. Всяко дребно нещо беше от помощ.

А и всъщност ние си имахме работа само с „дребни неща“. Пресяването на златоносен пясък не беше толкова трудно, щом веднъж схванах основите. На места реката беше широка и плитка и беше проста работа човек да изгази от нея и да седне на някой голям камък. Можех да промивам пясък по цял ден и накрая да се сдобия с шепа мънички, блещукащи късчета злато. Всъщност прашинки. С по една шепа на ден нямаше да изплатим онова, кое­то дължахме на Уо­рън, със сигурност не и за месец.

– Натрупва се – каза ми Сед­рик към края на един ден.

Измерих с поглед грижливо пазения ни запас от златен прах:

– Ще стигне ли?

– Струва повече, отколкото си мислиш. Искам да кажа, сигурен съм, че в Осф­ро слугите ти са смитали и изхвърляли от къщата ти по толкова златен прах всеки ден. В истинския свят обаче това са много пари.

Парите всъщност бяха дос­та­тъч­но, та Сед­рик да съобщи, че смятал да отиде в Уайт Рок и да ги похарчи за нещо, наречено „сито за промиване на пясък“.

– Възнамеряваш да похарчиш малкото, кое­то имаме? – попитах. – Или използваш кредит? – Това щеше да е по-лошо. Не исках да задлъжняваме допълнително на Уо­рън.

Сед­рик пок­ла­ти глава. Напос­ледък не се бръснеше много често и долната част на лицето му бе покрита с кестенява набола брада. Нямах нищо против, макар че така целувките ставаха леко бодливи.

– Имаме дос­та­тъч­но под формата на златото, кое­то добихме досега, за да си набавя това, кое­то ми е нужно.

– Всичката тази работа, хвърлена на вятъра. – Самата мисъл ме накара да се почувст­вам унила и уморена предвид факта колко много часове бях прекарала, застанала в реката. И двамата бяхме заякнали значително в пос­ледните две седмици. Имах мазоли по дланите, а когато най-сетне намерих огледало, бях открила, че както се опасявах, шапката почти не беше успяла да ме опази от слънцето.

– Ще си струва, за да си осигуря това, кое­то ми трябва – каза Сед­рик. – Ситото за промиване стои в реката и по същество промива пясъка вместо нас. Можем да добием повече злато за по-малко време.

– Това е обещаващо – признах. – Но понякога имам чувството, че в този участък има само толкова злато, колкото да ни вдъхне лъжлива надежда, но не дос­та­тъч­но, за да се издължим. И мисля, че Уо­рън е знаел това.

– Има съвсем реална възможност да е така. – Лицето на Сед­рик беше напът да помръкне, но пос­ле оптимизмът му бързо се върна. – Няма обаче да споменаваме нищо, докато не изчерпим всичките си варианти. Ако вярва, че ще се откажем при първия признак за проб­лем, чака го изненада.

Така че прекарах следващия ден, като помагах из заселническия имот. Задълженията, кои­то трябваше да се вършат, никога нямаха край – нещо, за кое­то доста си мислех. Ако със Сед­рик успеехме да се заселим в Уестхейвън, животът нямаше да е много различен, отколкото в Хадисън. Щяхме да живеем в пограничните райони със скромни удобства. Нямаше да има слуги, кои­то да ни помагат. Когато пристигнах в Блу Спринг Манър, имах наивни разбирания за труда, кой­то вършеха обикновените хора. Сега бързо добивах вещина във всякакви задачи, кои­то си бях представяла.

Открих също и че цялото ми изискано образование не означаваше много за учениците ми. Това бяха деца, израснали без каквото и да било училище, и бяха впрегнати отрано на работа. Нещата, кои­то им преподавах, бяха елементарни: четене и проста аритметика. Това ми даваше ново разбиране за света и за многообразието от хора, кои­то живееха в него.

Тези мисли занимаваха ума ми, когато Сед­рик дойде да ме вземе в деня след пътуването си до Уайт Рок. Забелязал унилото ми настроение, докато яздехме старата Лизи, той ме попита за причината.

– Тук е тежко, по-тежко, отколкото изобщо си представях – казах, опитвайки се да обясня. – Но невинаги имам нещо против. Започвам да обиквам тази земя. Харесва ми тишината. Просторът. И ми харесва как хората започнаха да се сдобиват с по-добро положение – и то не по начина, по кой­то Бляскавият двор подобряваше нашето. Трудно е да го обясня, но осъзнавам, че „обикновените“ хора тук няма да бъдат обикновени завинаги. Сега всички се стремят прос­то към оцеляване, но един ден изкуствата и образованието биха могли да процъфтяват тук, както процъфтяваха в Осф­ро. И... за мен е вълнуващо да съм част от това.

Той се надвеси нап­ред да ме целуне леко по врата:

– В Уестхейвън ще бъде още по-хубаво. Решителността, коя­то показват тук, е страхотна, но тя е още по-прекрасна в съчетание със свободата на мисълта и вярванията, с коя­то Уестхейвън ще разполага. Тук трябва да оцеляват умът и тялото. О. – Той се размър­да зад мен и бръкна в джоба си. – Прибрах едно писмо за теб, докато бях в града.

Прочетох го, докато яздех. Беше от Тамзин:

Усмихнах се, докато сгъвах писмото. Почти чувах как Тамзин изрича всяка дума от него.

– Тя вечно пише писма – казах на Сед­рик. – Хубаво е най-накрая и аз да получа едно.

Денят вече започваше да става горещ, когато стигнахме до учас­тъка, но това вече почти не ми правеше впечатление. Работех с навити до лактите ръкави и лека памучна пола панталон, коя­то госпожа Маршъл ми беше помогнала да ушия, тъй като велурената ми държеше прекалено топло тези дни. С голяма част от шиенето се бях справила сама и макар че бодовете ми още не бяха кой знае какво, бяха значително по-добри.

Резултатите също се подобриха, щом поставихме улеите. Един улей, или сито за промиване на златоносен пясък, представляваше широка кутия, през коя­то водата можеше да тече, преминавайки през тънка мрежа, коя­то задържаше тежките материали – в идеалния случай златото. Избрахме си няколко подходящи места по реката и разположихме ситата там, като гледахме в продължение на няколко минути, сякаш очаквахме в мрежата на ситото моментално да заседнат грамадни късове злато.

– Не е мигновено откриване на огромни количества злато – казах. – Но е по-бързо от промиването.

Сед­рик ми подаде легенчето за промиване на пясък:

– Което тепърва ни предстои.

Промивахме пясък в реката от два часа, когато чухме един глас да се провиква:

– Торн, тук ли си?

Вдигнахме погледи. Няколко ездачи цепеха напряко през учас­тъка и махаха с ръце за поздрав. Сед­рик помаха в отговор и започна да гази през водата към тях.

Пос­ледвах го плътно.

– Кои са тези?

– Аланзанци. Видях ги в града онзи ден. Току-що приключиха с уреждането на документите по един участък в далечния край на Хадисън – умишлено далечен. Познавам техен братовчед. Беше един от алан­зан­ците, арестувани по време на Звездното пришествие, кой­то по-късно успя да избяга. Чака ги в онзи участък и им казах да се отбият, когато потеглят натам.

Макар да бях свикнала с мисълта, че Сед­рик е аланзанец, все още не бях срещала наистина други такива. Тази група ми се струваше съвсем обикновена, не много различна от клана Маршъл. Носеха груби, типични за работническата класа дрехи, и теглеха каруца, натоварена с припаси. Сед­рик ги представи като семейство Галвестън, състоящо се от двойка на средна възраст и четирите им деца. Най-големият им син беше женен и водеше с тях бременната си съпруга.

Не пос­ледваха непристойни ритуали или молитви. Семейство Галвестън бяха пътували същия ден и всички бяха признателни за почивката, осо­бе­но по-малките деца, кои­то хукнаха да си играят. Ние седнахме с възрастните и поделихме с тях водата си, главно разменяйки си новини. След няколко седмици в Хадисън със Сед­рик се чувствахме като ветерани и им предоставихме малкото вещина и познания, кои­то имахме. По-възрастният гос­по­дин Галвестън, на име Франсис, се оказа по-опитен, докато оглеждаше колибата.

– Защо не сте сложили нищо, за да запечатате този покрив? – попита той.

– Там има дърво. Лично заковах дъските. – Гордостта на Сед­рик от това постижение бе очевидна и не можах да сдържа усмивката си. Във въпросния ден бях там и той си беше ударил пръстите с чука най-малко дузина пъти.

– И ще протече и вътре ще рукне истински порой в мига, щом това мяс­то бъде връхлетяно от някоя от прочутите си бури. Трябва да намериш брезент, за да покриеш пролуките. Взехме пос­ледния от доставчика в града. Ще трябва да почакаш, докато пристигне следващата му доставка или да идеш обратно в Кейп Триумф.

– Не мисля, че ще ходим обратно там в скоро време – каза Сед­рик. – Ще трябва да рискувам с дъжда.

Франсис даде знак на по-големия си син и Сед­рик да го пос­ледват.

– Може да успеем да го позакърпим. Хайде да погледнем.

Така останах да седя с жените в тревата. Алис, снахата, се протегна и положи ръка върху издутия си корем.

– Не ти ли е удобно? – попитах. – Мога ли да ти донеса нещо?

– Не, благодаря. – Тя си размени многозначителна усмивка със свекърва си, Хенриета. – Когато гадаехме, за да открием моята карта на съдбата в началото на бременността, изтеглих Пазителя на розите.

Когато видяха неразбиращия ми поглед, Хенриета попита:

– Не си ли запоз­ната с картата?

– Не съм запоз­ната с никоя от картите – признах. Дадох си сметка, че говореха за деанзанските карти като тестето, кое­то Ада имаше. Обикновените хора ги използваха за игри и гадаене. За алан­зан­ците картите имаха по-свято значение и бяха свещени за Деанзиел, лунния ангел, кой­то управляваше вътрешната мъдрост.

Намръщеното изражение на Алис се изглади, но объркването ѝ си остана.

– Когато Сед­рик те представи като своя годеница, прос­то приех...

– Че съм от алан­зан­ците? – довърших.

И двете придобиха смутени изражения, а пос­ле Алис попита:

– Смяташ ли да приемеш аланзанската вяра, след като се ожените?

– Нямах такива планове.

– Тогава защо ви е да си правите труда да събирате пари за Уестхейвън сега? – попита Хенриета. На семейство Галвестън също им се искаше да отидат там, но изчакваха, докато колонията се устроеше по-доб­ре и вече не беше нужно човек да плаща за писмено разрешение да се засели там. Надяваха се междувременно да спечелят пари под формата на злато.

– Заради Сед­рик. Искам да може да практикува безопасно религията си. Освен това има желание да се превърне в една от водещите фигури там – обясних. – Ако е един от основателите, това ще му помогне. – Настъпи неловко мълчание и се опитах да го запълня, когато стана ясно, че те нямаше да го направят. – И така. Какво означава Пазителят на розите?

За момент не мислех, че ще ми кажат.

– На нея е изобразен мъж, кой­то се труди усърдно в градината си и брани нежните цветя от суровите условия. Накрая е възнаграден с прекрасни цветове – каза Хенриета.

Обърнах се към Алис:

– Значи за теб това символизира бременността. Сега преживяваш множество тежки моменти, изправяш се пред много трудности по време на това пътуване... но бебето ти ще се роди здраво и силно, в крайна сметка процъфтяващо като розите. Бих се надявала, че посланието на картата ще важи и за благоденствието на цялото ти семейство в Хадисън.

Двете жени се втренчиха удивено в мен.

– Близо ли бях? – попитах.

– Да – каза Хенриета най-накрая. – Нещо такова. – Вдигна очи и погледна някъде отвъд мен. – Глен! Слизай оттам, преди да си счупиш врата.

Двете малки дъщери на семейство Галвестън се плискаха в плитката вода, но по-малкият син се опитваше да се катери по някои от скалистите издатини, кои­то бележеха началото на предпланините и на самите планини. Нямаше да се изкатери много високо с голи ръце, но разбирах безпокойството ѝ. Той явно не я чу.

– Ще отида да го доведа – казах. Надигнах се, обзета от желание както да помогна, така и да се махна от втренчените погледи.

Глен беше нап­реднал впечатляващо с катеренето, кое­то означаваше единствено че го грози по-голяма опасност, ако се подхлъзне и падне.

– Глен – казах. – Майка ти те вика. Там горе е прекалено опасно.

Той даже не ме погледна.

– Само минутка. Почти успях да се добера до още един.

– Още един какво?

Той протегна ръка нагоре към малка каменна издатина и нададе тържествуващ вик. Пос­ле заслиза надолу, дращейки като някакъв скален гущер. Отпред на гащеризона му имаше огромен джоб, пълен с едри камъни. Пъхна лъскавата си нова находка при останалите.

Повиках го с жест да тръгне обратно към семейството си:

– Това не е ли тежко за разнасяне?

– За колекцията ми е. Имам още десетки. Знае­ше ли, че в Осфрид има хора – специални умни хора, кои­то непрекъснато изучават скалите?

– Знам и още как. Наричат се геолози.

– Геолози. – Той изрече думата, сякаш я опитваше на вкус.

– Кралят им възлага да пътуват и да научават нови неща за скалите и минералите.

– Бих искал да правя това. Но казват, че щом се сдобием с дос­та­тъч­но злато за ферма, ще трябва да помагам за поддържането ѝ.

Потупах го по главата:

– Никога не приемай за даденост, че ще трябва да следваш съдбата, коя­то някой друг е планирал за теб. А аз ще ти покажа още няколко хубави камъка.

Заведох го до засенченото езерце, където по-рано бях забелязала няколко малки пъстри камъчета. Глен беше омаян и аз го оставих със заниманието му, преценявайки, че не може да си навлече особени неприят­нос­ти. Докато се приближавах към другите откъм задната страна на колибата, дочух Хенриета да говори със Сед­рик.

– ... не ми влиза в работата да се бъркам, но сигурен ли си, че това е най-добрата идея?

– Разбира се, че е – каза Сед­рик. – Обичам я.

– Това е прекрасно, но допускаш да бъдеш омаян от едно красиво лице. Измъкнете ли се от леглото, ще видиш истинските пос­ледици. Какво ще правите, когато се сдобиете с деца? Надя­вам се, че поне смяташ да я накараш да приеме твоя­та вяра.

– Никой не я принуждава да прави нищо. Колкото до децата... – Тук Сед­рик се поколеба. – Е, ще стигнем до обсъждането и на този въпрос.

– По-доб­ре да го обсъдите сега – каза Франсис. – Това е сериозен въпрос. Ти си образован мъж с подготовка на бизнесмен – точно такъв, от какъвто алан­зан­ците имат нужда, за да нап­реднат и да си създадат почтено положение за в бъдеще. Основаването на Уестхейвън е правилният начин за постигането на това. Но как ще изглежда, ако собствената ти съпруга не е приобщена към вярата?

– Ще изглежда, сякаш тя има собствени мнения и ги отстоява – точно както ние заявихме на ортодоксалните вярващи, че имаме право да постъпваме. А целта на Уестхейвън е да посреща с отворени обятия хора от всички вероизповедания –аланзански или други.

Семейство Галвестън не бяха убедени и Алис най-накрая завърши с думите:

– Е, в Уайт Рок има магистрат, кой­то е един от нас. Добре е да се посъветваш с него, преди да направиш някоя глупост. Тя е заплаха за вярата ти и заплаха за нашия успех.

Когато отидох отново при тях, всички се опитаха да се държат, сякаш не беше станало нищо, но не се справяха осо­бе­но доб­ре. И бездруго беше време да приключват с посещението си и всички изпитахме леко облекчение.

– О, Глен – възкликна Хенриета, когато видя издутия му, пълен с камъни джоб. – Какво ти казах за тези скални късове?

– За колекцията ми са – заяви той. – Ще ставам кралски гео-геолог.

– Какъв? Няма значение. Няма вечно да мъкнем камъни с нас. Остави ги тук.

Глен инатливо издаде нап­ред долната си устна и аз бързо коленичих пред него:

– Много са, за да ги разнасяш. Защо не ги оставиш тук? Ще ги пазя, докато успееш да се върнеш за тях.

Той нямаше вид, сякаш идеята му харесва, но и не му се щеше да ядоса майка си. Така че камъните бяха оставени на купчинка до колибата и помахахме на семейство Галвестън за довиждане.

– Не го казвай – обади се Сед­рик веднага щом си отидоха. – Знам, че дочу разговора, и прос­то трябва да забравиш за него.

– Доста е трудно да забравя, че ме наричат заплаха за теб. Или как чух, че женитбата ни ще бъде „някаква глупост“.

– Никоя религия не е истински просветена. Във всичките има тесногръди хора.

Погледнах го в очите:

– Какво ще правим, когато ни се родят деца?

– Ще се удивяваме на съвършенството им?

– Сед­рик! Приеми сериозно нещата поне веднъж.

Усмивката му посърна.

– Приемам ги. И колкото до децата, не знам. Ще ги научим на моите убеждения и... на това, в кое­то вярваш... а аз всъщност още не зная какво е то. И могат сами да решат.

– Не мисля, че това ще се хареса на прия­те­лите ти алан­зан­ци. – Беше странно. Във връзката ни бе имало толкова много усложнения. Скандалът поради факта, че тя изобщо съществуваше. Проблемите ни с парите. Опасността, коя­то го обкръжаваше. Никога обаче не си бях представяла, че аз ще бъда усложнението в живота му. – Не минах през всичко това – не се отказах от толкова много неща – само за да станеш от леглото една сутрин и да осъзнаеш, че си допуснал грешка.

– В този сценарий единствената грешка би била, че преди всичко съм се измъкнал от леглото ти. – Хвана ръцете ми и ме притегли към себе си. – Съвсем сериозно, този проб­лем – различията във вярата ни – не е нещо, кое­то ме заварва неподготвен. От мига, в кой­то хлътнах по теб, знаех, че това ще се издига застрашително до нас. До нас. Не между нас. Ще се справим с него и ще го преодолеем точно както преодоляхме всичко друго.

Затворих очи за миг, а пос­ле въздъхнах:

– Просто ми се иска... прос­то ми се иска да нямаше толкова много неща, кои­то постоянно да се налага да преодоляваме. Вероятно когато всичко свърши, прос­то ще се отегчим.

– Ние двамата? Никога.

Целунахме се и той ме притисна към стената на колибата. По някакъв начин спорът ме беше накарал да го желая още повече и когато усетих тялото му върху моето, из мен изведнъж се разля топлина. Едната му ръка се заплете в косата ми, а другата се заигра опасно с ръба на полата ми, запретвайки я нагоре по крака ми.

– Внимавай – казах, неспособна да се възпротивя. – Не мисля, че стената на тази колиба може да издържи на особен натиск.

Той се дръпна назад: дишането му бе забър­за­но, а очите – изпълнени с гладен поглед, докато ме оглеждаха. Не гладни. Обезумели от глад.

– А сега кой не приема нещата сериозно?

– Хей, признание за силата и мъжеството ти е фактът, че изобщо бих помислила...

Изгубих нишката на онова, кое­то казвах, когато проблясване на слънчева светлина привлече погледа ми. Бутнах Сед­рик настрана, обърквайки го още повече, и коленичих там, където бях видяла искрата. Беше в купчинката камъни на Глен. Прегледах ги и открих онзи, кой­то блещукаше в златисто на слънцето. Вдигнах го да го покажа на Сед­рик.

– Истинско ли е? – попитах.

В Уайт Рок бяхме чували многобройни разкази за златотърсачи, подлъгали се по руда, наподобяваща злато. Сед­рик се наведе до мен и вдигна камъка. Беше съвсем дребно късче, но бе чисто злато.

– Истинско е – потвърди той. – Откъде се появи това?

– Бъдещият кралски геолог го намери при скалните издатини в началото на предпланините. Видях го да лъщи, но си помислих, че е някакъв кристал.

Отидохме до далечния край на учас­тъка, срещу реката. Тук оскъдната растителност оредяваше още повече, докато скалистият терен завземаше пространството. Посочих към основата на въп­рос­на­та оголена скала. Не беше планина, но въпреки това голямото скално образувание беше дос­та­тъч­но високо, за да ме накара да изпитам безпокойство, когато си помислих колко високо беше стигнал Глен. А това дори не беше близо до върха.

Сед­рик се взря нагоре към скалата за един дълъг миг.

– Трябва да се срещнеш със съседа ми. Съли. Мил старец. Помогна ми да открия някои неща. В неговия участък има някои подобни скални образувания и той каза, че почти ги смлял на прах, докато търсел злато. Очевидно имало някакъв предишен изследовател на Хадисън, кой­то открил големи златни залежи в подобни неща – масивни залежи. По-големи от всичко, добито чрез промиване на пясък от реката.

Проследих погледа му и оставих тези думи да попият в съзнанието ми.

– Как ще можеш да разбереш? Просто ще започнеш да подкопаваш скалата?

– Нещо такова. Виж, на върха има цепнатина. Ако я разкопая, може да се покаже нещо. Ако мога да се изкача там...

– Да се изкачиш там? – Взрях се в най-високия зъбер. – Доста е високо.

– Ще ми трябва екипировка, за да се изкача и да проверя. Хайде, Аделейд – добави той, виждайки лицето ми. – С подходящата екипировка е безопасно. А ако там вътре има златна жила, ще забогатеем.

– Откъде ще намериш тази екипировка?

Той вдигна камъчето:

– С това ще платя нещата, кои­то са ми нужни за първоначалния оглед. Ако там има злато, разкопаването ще е много по-сериозно. Такова, кое­то ще трябва да обсъдим с Уо­рън и Елайъс. Така или иначе, може да се наложи да говорим с тях. Колкото по-скоро успеем да се заемем с това, толкова по-доб­ре.

Усмивката на лицето му бе сияйна, когато погледна отново към мен. Слънчевата светлина освети загорялото му лице и кестенявата му коса заприлича на разтопено злато. Приличаше на пламенен млад бог. Мръсен. Но въпреки всички съмнения, кои­то изпитвах на този свят, вярвах в него.

– Аделейд – каза ми той. – Може би в крайна сметка ще се омъжиш, облечена в коприна.