Пътуването отне цяла нощ, аз постоянно се унасях в сън и се будех отново. Тялото ми искаше почивка, но умът ми беше твърде възбуден, изпълнен със страх, че ще чуя коне и гневни викове зад нас. Но нощта премина без особени събития: люшкането на каретата ме унесе и ме потопи по-скоро в спокойно замайване, отколкото в истински сън. Събудих се напълно, когато чух Джаспър да казва: „А, ето, пристигнахме“. Равномерният ход на каретата започна да се забавя и аз повдигнах глава, осъзнавайки със сепване и смущение, че съм я облягала на рамото на Седрик. Одеколонът му ухаеше на ветивер.1
(1 Съставка на множество парфюми, одеколони и други козметични материали за мъже, извличана от вид азиатско растение. – Б. пр.)
Реакциите на спътничките ми бяха смесени. Тамзин имаше любопитно и оживено изражение, готова да се впусне в това ново приключение и да сграбчи онова, което приемаше като своя съдба. Мира беше по-неспокойна, с изражението на човек, който е видял много и е достатъчно благоразумен да не се доверява на първоначалните външни впечатления.
Джаспър помогна на всяка от нас да излезе от каретата и докато чаках реда си, за миг изпитах паника при мисълта какво можеше да открия. Миналата нощ положих доста усилия в стремежа си към място, знанията ми за което се основаваха повече на собствените ми фантазии, отколкото на каквито и да е факти. Седрик успя да ме изкуши с възторжените си разкази пред Ада, но беше много вероятно скоро да се озова в ситуация, далеч по-ужасна от цял живот на ечемичена диета с Лайънъл. Може би ме очакваше порочен и опасен живот.
Джаспър ме хвана за ръката и за пръв път видях добре имението Блу Спринг. За мое незабавно облекчение отвън то не изглеждаше нито порочно, нито опасно. Блу Спринг Манър беше провинциален имот, разположен сред тресавищата, и в близост до него нямаше нито село, нито друга общност. Никой, който ме търсеше, нямаше да мине случайно наблизо. Имението не беше и наполовина толкова голямо, колкото някои от предишните владения на семейството ми, но все пак беше старо и впечатляващо. Утринното слънце изгря точно зад покрива и освети благоговейните изражения на Тамзин и Мира.
Жена на средна възраст, облечена изцяло в черно, ни посрещна на вратата.
– Е, ето ги и последните. Тревожех се, че няма да се появят.
– Имахме няколко забавяния – обясни Джаспър, хвърляйки поглед към Мира. – И някои изненади.
– Сигурна съм, че съвсем скоро ще свикнат. – Жената се обърна към нас със строго изражение: – Аз съм мистрес Мастърсън. Управлявам къщата и ще ръководя всекидневните ви дела. Освен това на мен се пада отговорността да ви науча на етикет, в което очаквам да се представите отлично. Останала ни е една стая, в която вие трите ще се сместите чудесно. Можете да си приберете нещата, а после да се присъедините към другите момичета за закуска. Току-що седнаха.
Мистрес Мастърсън попита двамата Торн дали също искат да закусят, но почти не чух отговора им. Бях твърде заета да смилам споменаването на мистрес Мастърсън, че трите ще делим една стая. Никога в живота си не бях делила стая с някого. Не – никога не бях делила покоите си с някого. Независимо къде отсядаше семейството ми, бях имала собствен апартамент. В най-лошия случай бе имало прислужница, която спеше пред вратата ми или в преддверието, за да отговори, ако я повикам.
Седрик ме погледна остро и се запитах дали удивлението не е проличало по лицето ми. Бързо се овладях и приех неутрално изражение, и последвах мистрес Мастърсън вътре. Тя ни поведе нагоре по вито стълбище, което, трябва да призная, беше елегантно. По стените на къщата се редяха ярки картини, някои – портрети на членове на семейство Торн, а други – окачени просто заради красотата си. Разпознах няколко от художниците и почти забавих ход, за да ги огледам по-подробно, преди да си спомня, че не трябва да изоставам.
Стаята, където ни отведе мистрес Мастърсън, беше чудесно обзаведена, с дантелени завеси, обрамчващи прозорец, от който се разкриваше гледка надолу към землището на имението. Стаята съдържаше също и три легла с дебели крака, наподобяващи животински лапи, със скринове в тон с тях, но съвсем не изглеждаше достатъчно голяма за никоя от тези мебели, а какво остава пък за три обитателки. Широко отворените очи на Тамзин и Мира намекваха друго.
– Толкова дяволски голяма е – възкликна Тамзин.
– Внимавайте с езика, моля. – Строгото изражение на мистрес Мастърсън поомекна, докато ни оглеждаше. – Скоро ще свикнете с това, а ако имате късмет и учите старателно, вероятно ще имате такава голяма стая само за себе си, когато се омъжите в Новия свят.
Мира леко прокара върховете на пръстите си по тапета на цветя:
– Никога не съм виждала подобно нещо.
Мистрес Мастърсън се наду от гордост:
– Почти всичките ни стаи са с тапети – опитваме се да поддържаме високи стандарти, също толкова добри, колкото тези на столицата. Така, сега. Нека ви заведа долу при другите момичета. Можете да се запознаете с тях, докато говоря с мастър Джаспър и сина му.
Оставихме оскъдните си притежания в стаята и я последвахме обратно надолу по стълбището. Останалите коридори на имението бяха украсени по същия начин – със стари портрети и разпръснати наоколо изящни вази. Влязохме в трапезарията, прекрасно обзаведена, открояваща се с тапет на ивици и наситено зелени килимчета. Масата беше застлана с бродирана по ръбовете покривка и подредена с порцелан и сребро. Тамзин се беше опитала да си придаде безразлично изражение, когато влязохме в помещението, но при вида му се предаде.
Незабавно съсредоточих вниманието си върху насядалите около масата: седем момичета, които при пристигането ни замлъкнаха. Изглеждаха на същата възраст като нас и всичките бяха много привлекателни. Бляскавият двор може и да претендираше, че намира момичета, които могат да усвоят обноски като тези на по-аристократичните класи, но беше ясно, че външността ни беше голяма част от критериите, довели ни тук.
– Дами – каза мистрес Мастърсън, – това са Тамзин, Аделейд и Мирабел. Предстои им да постъпят в нашия дом. – Към нас добави: – Другите пристигнаха в рамките на последната седмица. Сега, когато всички вече сте тук, ще оформим официално разписанието и разбира се, ще се заемем да прегледаме облеклото на всяка от вас. Ще се обличате по-добре, отколкото когато и да било през живота си, и ще се научите да си придавате стил, какъвто приляга на висшите класи. – Направи пауза и ме огледа. – Макар че косата ти вече е много хубава, Аделейд.
Тя ни нареди да сядаме, а после излезе да говори с Джаспър и Седрик. Мълчанието продължаваше, докато всички се преценяваха взаимно с погледи или продължаваха да се хранят. Бях изненадващо гладна и се запитах кога ли ще влезе някой прислужник, за да сервира. След няколко минути осъзнах, че нямаше да дойде никой и че трябваше да си сервираме сами. Посегнах към един чайник наблизо и изпитах съвсем новото преживяване да си налея сама.
Закуската се състоеше от подбрани плодове и сладкиши. Пресметливостта на Тамзин и боязливостта на Мира не можеха да устоят срещу подобно изобилие и те посегнаха нетърпеливо към подноса. Запитах се дали някога бяха яли такива неща през живота си. И двете бяха слаби. Може би и двете никога не бяха яли много от каквото и да е.
Нарочно избрах тарталета със смокини и бадеми – нещо, чието ядене изискваше малко усилие. По традиция се ядеше, като първо се режеше на малки парчета с еднакъв размер, и използвах забавянето като повод да огледам сътрапезничките си. Първото, което ме впечатли, беше еднаквост в облеклото им. Разбира се, роклите бяха различни по цвят и материя, но предположих, че всичките са преминали през процеса на подбиране на гардероба, за който беше споменала мистрес Мастърсън. Роклите бяха красиви и кокетни, в контраст с по-практичната, която бях наследила от Ада. Платът на моята обаче беше почти толкова качествен, ако не и по-хубав. Облеклото на Мира и Тамзин дори не можеше да се сравнява с нас, останалите, макар че трябваше да предположа, че повечето момичета бяха пристигнали в подобен вид.
Изглежда, че другите също вече бяха имали няколко урока по елементарни обноски, които с променлив успех се опитваха да приложат на практика. Може и да бяха прилично облечени и фризирани, но бяха дъщери на работници и занаятчии. Две момичета се справяха прилично добре с комплекта от десет прибора за хранене. Други не полагаха каквото и да било усилие и се хранеха главно с ръце. Повечето бяха някъде по средата, явно мъчейки се да отгатнат кой прибор да използват, несъмнено опитвайки се да си припомнят каквото ги беше научила мистрес Мастърсън през краткия им престой тук. Внезапно забелязах, че Тамзин също ядеше тарталета със смокини и бадеми. За разлика от другите момичета, които просто вдигаха сладкиша и отхапваха от него, Тамзин режеше своя съвършено, точно с приборите, с които трябваше. После осъзнах, че погледът ѝ беше прикован върху чинията ми и тя подражаваше на всичко, което правех.
– Ти каква си? – попита дръзко едно момиче. – Мирикози? Винизианка? Със сигурност не и... сирминиканка.
Ясно беше за кого говори и всички погледи се извъртяха към Мира. Тя се забави няколко мига, преди да вдигне очи. Режеше спретнато лимоновото си руло, но използваше погрешните вилица и нож. Никой друг не беше по-наясно, а аз със сигурност нямаше да го изтъкна.
– Родена съм в Града на Святата Светлина, да.
Санта Лус. Най-великолепният, най-стар град в Сирминика. Бях научила за него в уроците по история, които ми преподаваше гувернантката ми, как бил заселен от древни рувийци преди столетия. Философи и крале бяха живели и управлявали там и паметниците му бяха легендарни. Или поне бяха, докато революцията опустоши страната.
Едно момиче в отсрещния край на масата изгледа Мира с неприкрито презрение:
– Няма начин да успееш да се отървеш от този акцент за една година. – Огледа многозначително няколко от другите. – Сигурна съм, че в Новия свят имат нужда от слугини. Няма да ти се налага да говориш много, ако си заета да търкаш подове.
Това предизвика кискане от страна на някои момичета и смутени погледи от страна на други.
– Клара – предупреди я смутено едно момиче. Внимателно оставих вилицата и ножа си, кръстосвайки ги в съвършено „Х“, както правеше една дама, когато спреше да се храни. Фиксирайки с овладян поглед момичето – Клара, което седеше в края на масата, попитах:
– Кой те гримира днес?
Стресната от въпроса ми, тя се извърна от съседката си, на която се хилеше самодоволно, и ме огледа любопитно:
– Сама се гримирах.
Кимнах удовлетворено:
– Очевидно.
Клара се намръщи:
– Очевидно ли?
– Е, знаех, че няма как да е била мистрес Мастърсън.
Едно момиче до мен се обади колебливо:
– Не сме тук отдавна. Употребата на козметика не е част от учебното раз... разпис...
– Учебното разписание – казах, помагайки ѝ с непознатата дума. Хвърлих поглед обратно към Клара, преди да се заема отново с тарталетата си. – Очевидно не.
– Защо непрекъснато повтаряш това? – запита настойчиво тя.
Проточих напрежението, като изядох още едно парче, преди да отговоря:
– Защото мистрес Мастърсън никога не би те посъветвала да използваш козметика по този начин. Червените устни вече не са на мода в Осфро. Всички дами от високо потекло носят коралово и матово розово. И си нанесла ружа не където трябва – слага се по-високо, горе на скулите. – Така поне бях чувала. Аз самата със сигурност никога не бях използвала козметика. – Начинът, по който си го сложила сега, те прави да изглеждаш като болна от заушки. Добре си нанесла антимона, но всеки знае, че трябва да го размажеш, за да добиеш подходящия вид. В противен случай очите ти изглеждат малки и лъскави. И всичко – всичко, което си нанесла, е прекалено тъмно. Един светъл щрих върши голяма работа. Начинът, по който носиш грима сега, те прави да приличаш на... как да кажа... ами на жена със съмнителен морал.
По бузите на момичето избиха две петна руменина и накараха лошо нанесения ѝ руж да изглежда още по-зле:
– На каква?
– На проститутка. Това е друга дума за „развратница“, в случай че не си запозната с нея – обясних, служейки си с делови тон, какъвто използваше някогашната ми гувернантка, докато ми преподаваше рувианска граматика. – Това е жена, която продава тялото си за...
– Зная какво означава! – възкликна момичето и поруменя още повече.
– Но – добавих – ако това е някаква утеха, приличаш на такава от много висока класа. На някоя, която би работила в един от по-скъпите бордеи. Където момичетата танцуват и пеят. Не като онези, които работят долу край кейовете. Онези бедни създания изобщо не могат да се доберат до истинска козметика, така че трябва да се задоволяват с това, което могат да скалъпят. Бъди благодарна, че не си изпаднала толкова ниско. – Направих пауза. – О, и между другото, използваш погрешната вилица.
Момичето се втренчи в мен с отворена уста и аз се подготвих за рязък ответен удар. Щеше да е напълно заслужен, но тя безспорно си беше спечелила пренебрежението ми. Не познавах Мира добре, но нещо у нея намираше отглас в мен – смесица от тъга, прикрита от гордост. Клара имаше излъчването на човек, който често тормози другите. Познавах този тип момичета. Очевидно съществуваха както във висшите, така и в нисшите класи, така че не изпитвах угризения за постъпката си.
До момента, в който очите ѝ – и онези на всички други на масата – се вдигнаха към нещо зад мен. Студено чувство набъбна под лъжичката ми и бавно се обърнах, не особено изненадана да видя мистрес Мастърсън и двамата Торн, застанали на входа към трапезарията. Не бях сигурна колко бяха чули, но шокираните им изражения ми подсказаха, че бяха чули достатъчно.
Никой обаче не даде това да се разбере, когато Седрик и Джаспър седнаха при нас на масата. Всъщност никой не отбеляза кой знае какво, докато закуската продължаваше. Искаше ми се да се свия на мястото си, но си спомних, че една дама трябва винаги да седи изправена. Напрежението и преди беше плътно, но сега го усещах как притиска раменете ми. Съжалих, че съм довършила плодовия сладкиш, защото след това нямах нищо, с което да се занимавам или върху което да прикова поглед. Налях си още една чаша чай, разбърквайки я до безкрайност, докато бащата и синът Торн се надигнаха да си вървят и мистрес Мастърсън официално ни отпрати по стаите ни.
Бях една от първите, които излязоха забързано, надявайки се, че ако избягвам да се мяркам пред погледа на мистрес Мастърсън, тя в крайна сметка щеше да забрави за сцената, на която бе станала свидетел. Със сигурност си имаше по-сериозни тревоги. Другите момичета се насочиха към спираловидното стълбище, но точно когато се канех да тръгна натам, ярко цветно петно привлече погледа ми в отсрещния край на фоайето. Всички бяха заети да вървят по собствения си път и не ми обърнаха особено внимание, когато се отдалечих от стълбите. В далечния край на голямата зала беше входът към салона, а до него висеше прелестна картина.
Когато приближих, разпознах художника. Флоренсио. В Националната галерия в Осфро също имаше една негова картина и я бях разглеждала внимателно много пъти. Той беше сирминиканец, прочут с рисуването на пейзажи в родината си, и бях изненадана да открия една от творбите му в това провинциално имение. По-внимателният оглед ме наведе на мисълта, че това е някоя от по-ранните творби на художника. Определени техники не бяха чак толкова пречистени, както портретът в галерията. Пак беше прекрасна, но тези несъвършени детайли можеха да обяснят как картината в крайна сметка беше попаднала тук.
Възхищавах ѝ се още малко, опитвайки се да разгадая някои от похватите на художника, а после се обърнах да се върна при стълбището. За мое удивление видях Джаспър и Седрик, отправили се в моята посока надолу по коридора. Никой от двамата още не ме бе забелязал. Бяха твърде погълнати от разговора си. Бързо пристъпих зад един ъгъл и се свих в едно кътче отстрани до входа на гостната, което не се виждаше от главната зала.
– ... знаех си, че е твърде хубаво, за да е вярно – точно казваше Джаспър. – Имаше два шанса. Два шанса и пропиля и двата.
– Не мислиш ли, че си малко краен? – попита Седрик. Тонът му беше небрежен, дори лаконичен, но долових напрежението под него.
– Чу ли как говореше онова момиче? – възкликна Джаспър. – Отвратително.
– Всъщност не. Доста любезно изрече всичко. Без неприличен език. – Седрик се поколеба. – А граматиката и речникът ѝ са наистина отлични.
– Проблемът не е толкова в езика, колкото в поведението. Тя е дръзка и безочлива. Мъжете в Адория не искат опърничави жени за съпруги. Искат кротки, покорни млади жени.
– Не твърде кротки, ако смятат да оцелеят в Адория – каза Седрик. – А тя защитаваше Мира. Сметнах го за благородно. – Е, това отговаряше на един въпрос. В крайна сметка бяха чули целия разговор.
Джаспър въздъхна:
– О, да. Да защити сирминиканката – това оправдава всичко. Онази ще трябва да свикне да бъде унижавана. Клара няма да е единствената, която ще го прави.
– Не мисля, че Мира е от онези жени, които някога „ще свикнат“ да бъдат унижавани –каза Седрик. Помислих си за тъмното проблясване в очите ѝ и бях склонна да се съглася с него.
– Както и да е, ти пропиля и двете комисионни. Истински късмет ще е, ако изобщо вземеш нещо за тях в Адория – освен ако не успееш да накараш Аделейд да си затвори устата за достатъчно дълго, за да я омъжим. Достатъчно хубава е да впримчи някой глупак. Сирминиканката също – добави Джаспър почти неохотно. – Поне не ти липсва добро зрение, това ти го признавам. Виж, за останалите ти качества не съм толкова сигурен. Лоша идея беше да ти позволя да подбираш момичета тази година. Трябваше да си останеш тук и да си гледаш уроците. Може би след някоя и друга година щеше да се научиш на малко разум.
– Стореното – сторено – каза Седрик.
– Предполагам. Е, трябва да приключа с работата по някои книжа, а после ще се срещнем при каретата. Трябва да се отбием в Суон Ридж.
Чух звуците от стъпките на Джаспър, докато се отдалечаваше, и зачаках Седрик да направи същото. Вместо това той тръгна напред и го видях, докато гледаше същата картина, на която се бях възхищавала преди. Замръзнах на място, молейки се да не погледне настрани. След няколко мига той въздъхна и се обърна да последва баща си. И когато го направи, ме забеляза с периферното си зрение. Преди да успея отново да си поема дъх, той се стрелна в малката ми ниша и ме хвана натясно между себе си и стената.
– Ти! Какво, в името на Озиел, си направила? – изсъска, снишавайки глас. – Какво правиш тук?
– Ъм, подготвям се да бъда част от новата аристокрация.
– Сериозен съм! Къде е Ада? – настоя той.
– Отдавна замина – казах, свивайки рамене. – Предполагам, че ще трябва да се задоволиш с мен. Освен това мислех, че искаш да ме видиш отново?
– Когато казах това, имах предвид, че искам... – прекъсна мисълта си, добивайки само за миг смутен вид, докато безброй неизречени възможности витаеха хипнотизиращо във въздуха между нас. Самообладанието му се върна след броени мигове. – Милейди, това не е игра. Нямате работа тук! От мен се очакваше да взема Ада.
– А аз ти казвам, че тя отдавна замина. Дадох ѝ пари и я отпратих. Съвсем скоро вече щастливо ще дои крави. – Думите ми бяха дръзки – безочливи, както несъмнено би казал Джаспър, но вътрешно бях обзета от паника. Седрик ме беше покрил в Осфро, но това още не беше свършило. – Помогнах ти, като дойдох тук. Ада вероятно щеше и сама да побегне. Нямаше ли да загазиш, задето се появяваш с едно момиче по-малко?
– Имаш ли представа колко неприятности ще си навлека, задето тайно съм измъкнал графиня? Ще ме хвърлят в затвора! В случай че бъдещият ти съпруг не ме убие лично. – Виждайки изненадата ми, добави: – Да, знам за годежа ви, милейди. Чета светските хроники.
– Тогава би трябвало да знаете, че не ви заплашва истинска опасност от страна на Лайънъл. Той не е от жестокия тип хора – освен ако не сте сърбеж.
– Мислите ли, че бъдещето ми е шега? Всичко това шега ли е за вас?
Срещнах погледа му, вглеждайки се немигащо в онези сиво-сини очи:
– Всъщност това е всичко друго, но не и шега. Това е и моето бъдеще. Шансът ми да бъда свободна и да правя сама изборите си.
Той поклати глава:
– Не осъзнавате какво сте направили – какво може да сте ми стрували. Заложил съм толкова много на това, повече, отколкото можете да си представите.
– Не съм ви коствала нищо. Помогнете ми с това – не ме издавайте, и ще ви дължа услуга. – Хванах го за ръкава. – Никога ли не сте знаели нещо в сърцето си, не сте ли знаели, че трябва непременно да направите нещо или да бъдете някъде? Така стоят нещата за мен. Трябва да направя това. Помогнете ми и кълна се, ще ви се отплатя някой ден.
Мимолетна усмивка заигра по устните му:
– Графинята на Ротфорд би могла да направи за мен повече, отколкото едно обикновено момиче, потеглило към Адория.
– Ще се изненадате. Графинята на Ротфорд не можеше да направи много за себе си, а какво остава пък за някой друг. – Вдигнах поглед към него през миглите си. – И не приемайте за даденост, че съм обикновена.
Той не отговори, а вместо това се взря в мен с продължителен изучаващ поглед. Бяхме много близо един до друг, което придаде на този внимателен оглед смущаващо интимно усещане.
– Ще е по-трудно, отколкото си мислите – каза накрая.
– Съмнявам се – казах и опрях ръце на хълбоците си. – Всички онези неща, на които учите другите момичета? Аз вече ги знам. Бих могла да преподавам уроци на това място.
– Да. Точно това е проблемът. Знаете твърде много. Обноските ви, начинът ви на говорене – дори косата ви.
– Ще ми се всички да престанат да говорят за косата ми – промърморих.
– Вие се откроявате, милейди. Това е свят, който не разбирате – където не можете да се перчите с привилегированото положение, което сте имали. Където титлата ви няма да ви осигури достъп или дори да ви позволи да бъдете сериозно приемана на някои места. И има много неща, които другите момичета знаят, а вие – не. Можете ли да запалите огън в огнището? Можете ли дори да се облечете сама?
– Сама си облякох това – казах му. – Искам да кажа, отне ми малко време да разгадая как да се справя с копчетата, но в крайна сметка успях.
Той изглеждаше, сякаш всеки миг щеше да завърти очи:
– Милейди, нямате представа какво...
– Аделейд – поправих го. – Ако смятаме да осъществим това, трябва да ме наричате така. Никакви титли повече.
– Е, добре тогава, Аделейд, нека те посъветвам нещо. Не бъди твърде добра в нищо – не ти трябва да привличаш допълнително внимание. Прецени добре, преди да поправиш някого, дори и да е Клара. – Тонът му, когато изрече името ѝ, ме накара да помисля, че всъщност нямаше нищо против, че съм я поставила на място. – И преди всичко наблюдавай другите момичета. Следи характерните черти на държанието им. Слушай ги как говорят. Всяка дребна подробност. Едно подхлъзване и животът и на двама ни ще бъде съсипан. Ще се издадеш по начини, за които дори не си даваш сметка.
При тези думи внезапно си спомних как вече бях объркала нещата в последните двайсет и четири часа. Вратичката на каретата. Плодовият сладкиш. Лекцията за козметиката. И да, косата.
Ще се издадеш по начини, за които дори не си даваш сметка.
– Няма – заявих ожесточено. – Ще се справя с това – ще видиш. Ще правя всичко каквото трябва. Ще получа дузина предложения в Адория и ще ти донеса най-голямата комисионна от всички.
– Не – гледай да не се открояваш. – Той направи пауза и на повърхността отново изплува частица от онази закачлива усмивка. – Е, поне доколкото успееш да се сдържиш.
– Каза, че си заложил много на това. Какво? Нещо повече от комисионната ли?
Той отново се отрезви:
– Нищо, за което да се притесняваш. Просто стигни до Адория, без да те разкрият, и може и двамата да преживеем това. – Хвърли поглед наоколо: – Трябва да вървим. Ще разберат, че ни няма.
Помислих си колко рязко беше говорил Джаспър на Седрик, как беше пренебрегнал старанията му. Една благоразумна част от мен знаеше, че не бива да коментира тези неща. Вместо това попитах:
– Някакви други мъдри съвети, преди да тръгнеш?
Той се обърна назад и ме огледа по начин, който ми се стори странно интимен. Този път обаче не ме смути толкова много. Нито пък близостта ни.
– Да – каза. Посегна напред и уви една от къдриците ми около пръстите си, при което, без да иска, докосна бузата ми. – Направи нещо с тази коса. Разроши я. Вържи я назад. Каквото и да е, което да те направи да изглеждаш малко по-неспретната и по-малко, сякаш си на прием в двора.
Повдигнах брадичка:
– Първо, това не е дворцов стил – което щеше да знаеш, ако беше прекарал някакво време със старата аристокрация. И второ, мога да се издъня на колкото щеш уроци по етикет, но... неспретната? Не знам дали мога да се справя с това.
Усмивката се върна, по-топла и по-широка отпреди.
– Някак си не съм изненадан. – Поклони ми се набързо: поклонът му беше почти карикатура на онзи при първата ни среща. – До следващия път, ваша свет... Аделейд.
Обърна се и след бърз поглед зад ъгъла тръгна обратно надолу по големия коридор. Изчаках подобаващо дълго време и направих същото. Бях се надявала да го зърна, но той вече се беше изгубил от поглед. Толкова по-добре. Изхвърлих го от ума си и се заизкачвах по стълбището към новия си живот в Бляскавия двор.