30.


Отстъпих една крачка назад, опитвайки се да успокоя забър­за­ното си дишане и блъскащото в гърдите ми сърце.

– Допуснали сте някаква грешка, сър – казах. – Аз съм обикновена работничка, коя­то доставя поръчка.

– Малко е късно за това – каза един от другите мъже. – На мен ми изглежда повече сякаш се опитвате да избягате, преди всичко да хвръкне във въздуха в Кейп Триумф. Не съм сигурен, че ви виня.

– Няма да ви нараним – каза първият. Слезе от коня си, а други двама пос­ледваха примера му. – Просто трябва да ви откараме обратно и да си приберем заплащането. Елате с нас и улеснете всички ни.

Стиснах по-здраво ножа и отстъпих още една крачка назад. Почти бях излязла от пътя и се питах колко далече щях да стигна, ако се отправех в гъстата, обрасла с храсталаци гора. Вероятно не много. Теренът изглеждаше груб и суров и ве­роят­но щях да се спъна в някой дънер и да падна, преди да съм изминала и три метра.

– Тя няма да улесни нещата. – Първият посегна към мен и аз замахнах с ножа, срязах ризата му и му нанесох плитка прорезна рана на гърдите.

– Кучка! – изкрещя той. – Дръжте я!

Другите се хвърлиха нап­ред и разбрах, че не мога да победя такъв многочислен противник. Както и при нападението на Уо­рън, отказах да направя нещата по-прости. Ако очакваха, че една жена ще е лесна плячка, скоро щяха да научат, че нещата стоят иначе. Когато ме наближиха, се свлякох на земята и те се блъснаха един в друг. Извих се и се отскубнах, доколкото можах, намушквайки единия в прасеца. Имах благоразумието да издърпам ножа и да се отдалеча с подтичване, докато той падна със скимтене на земята. Изправих се тромаво на крака и побягнах, но бързо бях спряна. Една ръка ме сграбчи за косата и рязко ме дръпна назад. Паднах и едната страна на главата ми се удари силно в черния път.

– Не я наранявай! – изкрещя водачът им. – Трябва ни невредима.

– Има на разположение два месеца по море, за да се оправи – възрази мъжът най-близо до мен. Опита се да ме сграбчи, но едно силно замахване с ножа го възпря. Спътниците му приближаваха и един най-сетне успя да избие ножа от ръката ми. Обкръжена, най-накрая забавих ход и приех поражението – засега. Трябваше да ме върнат в Кейп Триумф и да ме качат на кораб. Имах много време да избягам.

Усетили победата си, мъжете спряха и зачакаха следващата заповед. Този миг на тишина внезапно се изпълни с тропота на още копита. Всички се обър­наха и се взряха надолу по пътя – всички с изключение на мен. Възползвах се от разсейването им, за да се промък­на през двама души и да грабна ножа си.

Но когато ездачите се показаха, бях удивена. Мъж и жена забавиха ход пред нас. И двамата яздеха бели коне и носеха черни маски върху очите. Мъжът най-близо до мен ахна.

– Пирати!

– Том Шортслийвс!

– И лейди Авиел – каза друг. Изрече името така, сякаш то принадлежеше на демон – кое­то бе иронично, защото тя носеше името на един от шестте бляскави ангела.

В ума ми възкръснаха думите на Айа­на: Във всички истории има зрънце истина.

Легендите оживяват. Не бях вярвала истински на историите. Из Кейп Триумф се носеха толкова много слухове, а този ми се бе струвал осо­бе­но невероятен. Но ако тези заплашителни фигури не бяха наистина двама от най-прочутите пирати на Кейп Триумф, то ги имитираха толкова доб­ре, че нямаше значение. Отговаряха на описанията, кои­то бях чувала безброй пъти по време на партита и разбира се, от Мира, най-голямата им почитателка. Ръкавите на Том бяха наистина къси и едва успях да различа пауновото перо, затък­нато в шапката му. Буйна като грива златиста коса се спускаше по гърба на Авиел над шапка, обшита със стилизирани звезди. Двамата едновременно извадиха саби с отработени и ловки движения.

– Имате нещо, кое­то искаме – каза Том или кой­то там беше в действителност. – Оставете ни лейди Уитмор и си вървете.

Двама от мъжете моментално понечиха да се оттеглят с изпълнени със страх изражения. Главатарят на шайката погледна сурово ездачите:

– Тя и наградата за връщането ѝ принадлежат на нас. Изчезвайте оттук, преди да сме... Ахх!

Том се хвърли нап­ред, стоварвайки дръжката на сабята си върху главата на предводителя. Авиел се раздвижи също толкова бързо и нападна друг от мъжете. Може и да бяха по-малобройни, но конете им даваха преимущество, тъй като всички други мъже бяха слезли от седлата. Страхът, кой­то двамата вдъхваха, вършеше също толкова добра работа. Някои от нападателите се опитваха да се измъкнат, а на онзи, когото бях ранила в крака, му беше трудно изобщо да помръд­не.

Обхванах с поглед всичко, докато се колебаех какво да правя. След като в шайката цареше смут, лесно можех да се включа с ножа си и да се справя доб­ре. Но докато гледах Том и Авиел да размахват ожесточено сабите си, реших, че не искам да рискувам с този непоз­нат елемент. Беше време да бягам.

Покатерих се обратно върху Бет. Заради цялата суматоха тя беше много по-склонна да ме носи. Потеглихме в умерен тръс – не толкова бързо, колкото бих искала, но дос­та­тъч­но, за да се измъкна. Планът ми беше да оставя известно разстояние между себе си и схватката, пос­ле да сляза и да рискувам да навляза в гората. Това би означавало да зарежа Бет и картината, но сега беше моментът за трудни избори.

Не стигнах и наполовина толкова далече, колкото се бях надявала. Всъщност едва бях тръгнала, когато Том и Авиел ме настигнаха и препречиха пътя нап­ред. Спрях Бет и се вгледах в тези нови заплахи. Опитах се да не се поддавам на мистичността на страховитата им репутация, но беше трудно да не го направя.

– Вече не е нужно да се безпокоите за онези мъже – каза Том почти весело.

– Мъртви ли са? – попитах.

– Може би – каза Авиел. – Или са избягали. – Стори ми се, че долових в гласа ѝ белсиански акцент. Том определено звучеше като човек от колониите.

– Е, няма значение. Нямаше да отида с тях и няма да тръгна и с вас. – Дързостта се появи автоматично, макар че нямаше да мога да направя много срещу тях. Щях да се върна към плана си да намеря бъдещо спасение.

– Ние не искаме да ви отвеждаме – отвърна Том. – Където и да отивате, ще ви помогнем да стигнете благополучно дотам. Ние сме придружителите ви за нощта.

Не виждах израженията им в тъмнината, но той звучеше искрено.

– Защо? Какво искате?

– Нищо, за кое­то да е нужно да се тревожите. Ние служим само на собствените си интереси. Всичко, кое­то е нужно да знаете, е, че с нас сте в безопасност.

Нямах им доверие. Как бих могла? Нищо от това не звучеше смислено, но пък според всички разкази беше трудно да се отгатнат мотивите на тези двамата.

Когато не казах нищо, Том добави:

– Кобилата ви окуцяла ли е?

– Още не – признах. – Но едната ѝ подкова падна.

– Тогава ще трябва да ви качим на нашите.

Видях го да хвърля поглед към Авиел. Между тях премина нещо – нещо малко напрегнато, и миг по-късно тя слезе от коня.

– Моят няма да се затрудни да носи двама души – каза той. – Можете да яздите нейния.

Оглеждайки едрия боен кон на Том, предположих, че животното би могло да носи и десетима души. По-дребната кобила ми се беше сторила оживена и енергична до фенера и се почувст­вах окуражена от идеята да имам собствен кон. Това увеличаваше шансовете ми да се измъкна.

– Добре – казах, приближавайки се до нея. – Отиваме в Крофърд.

Авиел тръгна към едрия кон, поколебавайки се само за миг, преди ловко да се покатери върху него заедно с Том. Завързах Бет за едно дърво.

– Съжалявам, момиче. – Потупах я по врата, чувствайки се виновна, че зарязвам този подарък. – Да се надя­ваме, че ще успеем да те върнем на Гидиън. Или може би някой нов собственик ще ти сложи подкова.

Привързах картината към гърба на новия си кон, а пос­ле потеглихме с главозамайваща бързина. Скоростта бе ободряваща след бавната походка на Бет и си поз­во­лих да се надя­вам, че в крайна сметка това можеше и да се получи. Но не бях още дори на половината път до Крофърд и времето още беше срещу мен.

Когато най-накрая стигнахме покрайнините на Крофърд, Том и Авиел забавиха ход.

– Носите ли адреса? – попита той.

– Да.

– Тогава ве­роят­но е най-доб­ре да чакаме тук. Да видят всички ни посред нощ, може да е... обезпокояващо за някои хора.

Можех да повярвам в това. Крофърд беше по-голям от пос­ледното село и ми отне известно усилие да открия правилното мяс­то. Когато успях, ми стана ясно как този купувач можеше да си поз­во­ли картината ми. Къщата му беше ве­роят­но най-голямата в града, красиво имение на отсрещната страна на централния площад. Отвън висяха фенери, но прозорците бяха тъмни. Поех си дълбоко дъх, взех картината и почуках на вратата.

Нужни бяха още две почуквания, преди някой да ми отвори – сънен слуга, кой­то ме изгледа накриво.

– Трябва да се видя с гос­по­дин Дейвънпорт.

– Мадам – каза слугата с тон, кой­то намекваше, че тази титла е твърде великодушно използвана, – среднощ е.

– Нямаше друг начин. – Вдигнах увитата картина. – Имам нещо, към чието купуване той проявява голям интерес. Една картина. Мисля, че ще се разстрои, ако научи, че сте ме отпратили и съм я продала на някой друг.

Промяната в изражението на слугата ми подсказа, че е запоз­нат с преговорите за картината. Въведе ме във фоайето и ме предупреди да не пипам нищо, докато го няма. Минути по-късно влезе сивокос джентълмен по домашен халат. Очите му се разшириха при вида ми:

– Вие... носите картината на Тодорос?

– Ако все още я искате – казах. – В Кейп Триумф има една дама от Мирикози, коя­то проявява голям интерес. – Разопаковах я и той припряно пристъпи нап­ред, навеждайки се близо към платното.

– Великолепно. Видях я преди три седмици и не можех да си я избия от ума. Видях на континента една от другите му творби от тази серия. И тогава също бях поразен. – Той внимателно докосна платното. – Виждате ли как я осветява слънцето? Тодорос умее да си служи със светлината.

За миг изпитах вина. Този човек беше истински поз­на­вач и почитател на изкуството, а аз го мамех. Но толкова нередно ли беше, щом можех да му даря радост и да спася един живот?

Приключихме сделката и излязох от къщата му с тежка кесия злато. Докато вървях обратно към пътя, ми хрумна, че Том и Авиел можеше някак да узнаят какво правя, и да планират да ми отмъкнат парите. Те се материализираха от сенките, преди да успея да обмисля други евентуални начини за действие.

– Свършихте ли? – попита Том, без да прави заплашителни движения. – Тогава да ви отведем обратно. Зазорява се. – Авиел не каза нищо. На светлината от фенерите, висящи в града, косата ѝ проблясваше в златно.

Обратното ни пътуване беше забър­за­но и трескаво, докато се опитвахме да изпреварим изгрева на слънцето. Движехме се толкова бързо, че не виждах Бет, но все пак забелязах мяс­тото, където беше възникнала схватката. Фенерът още гореше на пътя, а наб­ли­зо лежаха проснати по очи двама мъже. Не бях сигурна мъртви ли са, или в безсъзнание, и никой не спря, за да разбере.

Скоростта ни беше добра – но не чак толкова добра. Слънцето вече докосваше източния хоризонт, когато стигнахме покрайнините на Кейп Триумф, и тук Том и Авиел ме оставиха.

– Ние изчезваме заедно със зората – каза той с усмивка. – Но се надя­вам, че вече можете да се справите.

Слязох от кобилата. Краката ми бяха толкова схванати от всичкото това яздене, че насмалко не паднах.

– Благодаря ви за помощта. Нямаше да мога да направя това без вас. – Хвърлих поглед към Авиел. – Без двама ви.

– Удоволствието е наше – каза той. Тя прос­то кимна в знак на благодарност, докато се качваше на коня си. Той ми се поклони набързо от седлото. – Que Ariniel te garde3, лейди Уитмор.


(3 Ариниел да те закриля. – Б. пр.)


Не можах да сдържа усмивката си както заради това, че чувам пират да изрича старо пожелание на съвършен лорандийски, така и заради факта, че призовават върху мен закрилата на Ариниел. В криптата на родителите си бях пренебрегнала бляскавия ангел, кой­то помагаше за безопасните пътувания, но помощта ѝ със сигурност щеше да ми дойде доб­ре сега. Помахах на пиратите и конете им скоро се изгубиха от поглед с гръмък тропот на копита.

Влязох в Кейп Триумф сама. Не знаех точно кое време е, но фактът, че видях толкова много отворени магазини, не вещаеше нищо добро. Процесът щеше да започне скоро. Какво ли щеше да си помисли Сед­рик, когато не ме видеше сред зрителите? Че съм го изоставила. Не. Познаваше ме твърде доб­ре. Щеше да се сети, че работя по въпроса за спасяването му. Просто се надя­вах да успея.

Отидох в дома на Никълъс Адълтън и го заварих точно когато излизаше. Измери ме с поглед от глава до пети:

– Закъснявам, а бях планирал да отида до съда – изглежда обаче, че вие се нуждаете от мен повече.

– Да не би Гидиън Стюарт да е говорил с вас?

– За неубедителния си план ли? Да. И наистина не мисля, че може да бъде изпълнен навреме... осо­бе­но частта, в коя­то жената, коя­то си няма нищо, изведнъж се сдобива с петстотин златни долара.

Отметнах назад палтото си и му показах кесията с парите.

Той пок­ла­ти глава и се засмя:

– С вас дори за миг не е скучно.

– Ще ни помогнете ли? Знам, че е твърде много да ви моля за това след всичко, кое­то ви...

– Госпожице Бейли – прекъсна ме той. –Да вървим да намерим представителите на Уестхейвън.

Те бяха отседнали в един хан в града, един от по-хубавите. Общото помещение беше тихо и спретнато и двамата с Никълъс седнахме на една маса, докато съдържателят доведе представителите на Уестхейвън. Прозях се веднъж, пос­ле отново.

– Изглеждате, сякаш всеки момент ще заспите – каза Никълъс.

– Имам нужда само да си отдъхна набързо – казах. – Пос­ле ще направя втори опит да действам. Или може би на този етап съм вече на третия или четвъртия.

Забелязах, че му беше трудно да изрече следващите си думи:

– Аделейд... не сте направили нищо, ъъ, незаконно, за да се сдобиете с онези пари, нали?

– Не. – Премислих думите си. – Е, не точно. Може би донякъде. Не знам. Никой не пострада, ако това ви успокоява.

– Донякъде.

До масата ни се приближиха мъж и жена. Имаха вид на почтени хора от средната класа и облеклото им не се различаваше от това на кой­то и да е друг. След като видях жителите на Грашонд, не бях сигурна какво да очаквам от хора, кои­то подкрепяха една проявяваща религиозна толерантност колония.

– Аз съм Едуин Харисън, а това е съпругата ми, Мери. – Мъжът ни огледа от глава до пети, несъм­не­но озадачен от изключителния контраст между моето облекло и това на Никълъс. – Можем ли да ви помогнем с нещо?

– Бихме искали да купим дял в Уестхейвън – каза Никълъс.

Едуин мигновено се преобрази:

– Абсолютно! Колко прекрасно. Толкова много искаме да убедим повече хора да се включат в начинанието ни. Скъпа, би ли отишла да донесеш един от договорите? – Обърна се отново към нас, докато тя се качваше на горния етаж. – Трябва да ми разкажете повече за себе си, гос­по­дин и госпожо...

С Никълъс се спогледахме развеселено:

– Не е за нас – казах, макар че ако се получеше, резултатът щеше да се отрази и на мен. – За някой друг е.

Въодушевлението на Едуин понамаля:

– Това е изключително необичайно.

– Въпросният човек е възпрепятстван – обясни Никълъс. – Аз ще служа като посредник.

Изключително необичайно – повтори Едуин. Мери се върна с няколко листа хартия.

– Аз съм негов адвокат – каза им Никълъс. – А тази млада дама е негова...

– Съпруга – довърших.

Никълъс се поколеба, докато възприемаше чутото, а пос­ле бързо се съвзе:

– А ако гос­по­дин Харисън се съмнява в това, вие, разбира се, бихте могли да му покажете доказателството.

– То е при един магистрат в Хадисън – казах. Това означаваше да разкрия голяма тайна, но от юридическа гледна точка щях да разполагам с голяма власт да действам от името на Сед­рик, осо­бе­но с Никълъс като правна подкрепа. Предвид неприят­нос­тите, кои­то вече си бяхме навлекли, разкриването на брака ни всъщност не можеше да влоши нещата.

– Нито миг скука – промърмори Никълъс с полуусмивка. Обърна се отново към семейство Харисън: – Следователно виждате, че няма проб­лем ние да придвижим нещата от негово име.

Едуин се поколеба още миг, а пос­ле отстъпи:

– Много доб­ре тогава. Изгаряме от нетърпение да започнем работата си с онези, кои­то пламенно подкрепят мечтата ни.

Двамата с Никълъс започнаха да преглеждат книжата. От Сед­рик знаех доста за термините, но беше опияняващо да го чуя подробно. Повечето от другите колонии бяха основани по заповеди на краля, кой­то след това назначаваше губернатори и други из­тък­нати водачи. Основаването на Уестхейвън също бе постановено от короната, след като икорите бяха отстъпили земята си след друго съмнително в морално отношение примирие. За разлика от другите колонии короната управляваше тази като бизнес в отговор на онези, кои­то настояваха за свободно практикуване на вярата си. Свещениците на Урос може и да искаха да преследват и залавят еретици, но кралят намираше за по-лесно прос­то да ги товари на кораби и да ги отпраща.

– По същество откупуваме от короната правото да ръководим Уестхейвън – макар че все още сме кралска колония под властта на Осфрид – обясни Едуин. – Всеки дял помага за изплащането на тази цена. Почти сме успели и можем офи­циал­но да започнем да изготвяме разрешителни за заселване в колонията, макар че вече започнахме някои груби чернови. Онези, кои­то отрано закупуват дял, могат да вземат участие в планирането. От тази група ще изберем кои хора да заемат важните постове – в крайна сметка всички граждани ще участват в такива избори, но това предстои по-нататък.

– И представителите на всяка религия могат да я почитат тук – казах.

Мери ми се усмихна мило:

– Да, това е основната ни цел.

Никълъс прочете подробно всяка част, предлагайки няколко разяснения, срещу кои­то семейство Харисън не възразиха. Когато остана удовлетворен, Никълъс изготви окончателната писмена клетвена декларация от името на Сед­рик, препотвърждаваща обвърз­ването с Уестхейвън и неговите закони. Подписа като пълномощник, а пос­ле вдигна поглед, задър­жай­ки писалката си вдигната над листа.

– Аз, ъъ, имам да предложа още нещо, за кое­то знам, че е нередно, но освен това бихме искали да изготвим документа със задна дата.

Едуин се навъси:

– Колко назад?

– Около три седмици – казах.

– Някои хора биха могли да сметнат това за лъже­свидетелство – каза Едуин остро. – Нещо, кое­то, сигурен съм, един човек на закона ще знае.

– Ако не го направите, Сед­рик ще умре – избъл­вах. – Изправен е на съд за аланзанска ерес и трябва да обявим, че е под закрилата на Уестхейвън.

Смутеното изражение върху лицето на Едуин не ме успокои, но Мери сложи ръка върху неговата:

– Скъпи, не е ли именно това смисълът? Да предотвратим подобни зверства?

Едуин се поколеба няколко мига, а пос­ле шумно издиша:

– Сложете задна дата – каза на Никълъс. Никълъс го направи, а пос­ле Едуин се подписа отдолу като свидетел – също със задна дата. Взе трудно спечелените ми пари.

Идваше ми да заплача, но това може би беше от липсата на сън.

– Благодаря ви, благодаря! Нямате представа...

Вратата на хана се разтвори рязко и вътре надникна работник с широко разтворени очи:

– Обесване! Ще има обесване! Осъдиха онзи аланзански дявол!

Никълъс изпъшка, но аз вече бях на крака.

– Не, не! Не сме твърде закъснели. Не може да сме. – Грабнах книжата и спринтирах към вратата. Никълъс ме настигна бързо.

– Изчакайте ме – прос­толюдието обожава екзекуциите. Там навън ще е истинска лудница.

Беше прав. Вляхме се в поток от хора, отправили се през града, жадни за кръв. Искаше ми се да имахме коне, но не бях сигурна, че щяхме да стигнем далече в тази тълпа. Опитах се да съсредоточа ума си върху пътуването, а не върху представата какво можеше да се случи на Сед­рик, ако не успеех.

– Знаех, че може да е скоро – провикнах се към Никълъс, надвиквайки шума. – Но се надя­вах да не е толкова скоро.

– Губернаторът разпорежда кога да бъде изпълнена присъдата – каза Никълъс. – А този губернатор има твърде силен мотив да се погрижи точно това така наречено правосъдие да бъде въздадено. Сигурен съм, че ще забавят изпъл­не­ние­то дос­та­тъч­но, за да привлекат голяма тълпа. Харесва им да има публика – това сплашва хората и ги кара да се държат доб­ре.

Представата за екзекуцията на Сед­рик бе немислима. Ами ако я извършеха? А аз не бях там в пос­ледните му мигове?

Сградата на съда се показа пред погледа ни. Вече бяха издигнали ешафода и на него стояха няколко тъмни фигури. Едната почти несъм­не­но беше Сед­рик. Когато накрая стигнахме до целта си, тълпата задръстваше улицата. Всички искаха да виждат доб­ре, но можеха да се приближат само до определено разстояние. Никой не се отказваше от мяс­тото, за кое­то се беше преборил, така че беше трудно да си пробием път нап­ред.

Близо до задния край на тълпата зърнах Айа­на. Беше заслонила очите си с длан да се предпази от слънцето и оглеждаше тълпата. Забърза към мен:

– Аделейд! Чудех се къде си. Виждала ли си Мира?

– Не, но мислех, че ще е тук. Трябва да се провра през тълпата – казах нас­той­чи­во. – Трябва да стигна там горе.

Тя се присъедини към нас без колебание, а Никълъс попита:

– Оправдаха ли Уо­рън Дойл?

Тя се намръщи и кимна.

Айа­на ни помогна да си пробием път през тълпите. Спечелихме си множество гневни ругатни, но про­дъл­жихме упорито нататък. Въпреки това се придвижвахме бавно и едва бяхме изминали половината път, когато губернаторът Дойл излезе пред ешафода. Сега видях Сед­рик ясно, с вързана зад гърба му здрава ръка, и сърцето ми се сви. Уо­рън стое­ше наб­ли­зо заедно с палач с качулка.

– Почтени граждани на Денъм – изкрещя губернаторът. – Тук сме да видим въздаването на справедливост – да помогнем за пречистването на нашата колония и да прогоним всички зли сили от нея.

Тълпата бе поутихнала и реших да рискувам.

– Губернатор Дойл! – изкрещях. – Губернатор Дойл!

Той не ме чу, но няколко поразени зяпачи ми изшът­каха. Опитах се да се приближа.

– Днес ви представям един еретик – не прос­то какъв да е еретик, а един от мръсните алан­зан­ци. – Около нас се разнесоха съскания. – Еретик, кой­то практикува черни изкуства и извършва нечестиво общуване с шестте разпътни ангела.

Бях се приб­ли­жила малко и опитах отново:

– Губернатор Дойл!

Той все така не чуваше, но хората пред мен се обър­наха да видят какво става. Направиха ми път чисто и прос­то от любопитство и при следващия ми опит мъжът ме чу:

– Губернатор Дойл!

Той затърси от коя посока бе дошъл гласът и ме забеляза:

– Лейди Уитмор. Изпуснахте процеса.

Тълпата се раздели, за да мина, и беше лесно да стигна отпред. Забързах към стълбите на ешафода, сключвайки поглед с този на Сед­рик. Двама вой­ни­ци понечиха да ме възпрат, но Уо­рън пок­ла­ти глава към тях.

– Оставете я да се сбогува. – В гласа му нямаше съчувствие.

Вдигнах книжата във въздуха:

– Не можете да го екзекутирате! Той е гражданин на Уестхейвън! Разполагам с доказателството. Позволено му е да практикува там и трябва да уважите това позволение тук.

Снизходителното изражение на Уо­рън се превърна в злобна гримаса:

– Вземете си фалшифицираните документи и се махайте оттук.

– Не са фалшифицирани – обади се Никълъс отдолу. Двамата с Айа­на си бяха проправили път в тълпата. – Аз съм юрист и ги изготвих заедно с главния представител на Уестхейвън. Всичко е както трябва. Гражданството на гос­по­дин Торн вече е било утвърдено в деня, когато сте намерили аланзанските предмети.

– Колко удобно, че това току-що излезе на бял свят – процеди губернаторът. – Трябваше да представите „доказателството“ преди присъдата. Този демон ще си получи заслуженото и прок­лет да съм, ако...

Той млъкна, без да довърши, когато очите му се вторачиха към нещо зад мен. Надигнах се на пръсти и се опитах да видя какво беше привлякло вниманието му. Група ездачи се задаваха с бясна скорост по пътя, без да забелязват нищо, кое­то им се изпречваше. Паникьосаната тълпа се раздели, бързайки трескаво да се оттегли на безопасно мяс­то.

– Губернаторе! – изкрещя един от мъжете, когато се приближиха дос­та­тъч­но, за да бъдат чути. – Икорите са тук! Цяла войска!

Губернаторът Дойл изгледа мъжа, сякаш онзи беше полудял:

– От години не е имало икори в града или където и да било в Денъм.

Мъжът посочи:

– Точно зад мен са! Повикайте вой­ни­ците!

Но както бях забелязала преди, Кейп Триумф не разполагаше с голямо военно присъствие. Не беше имало нужда, когато икорите и лорандийците вече не го застрашаваха. Короната беше отклонила основната част от военната си мощ към по-уязвими колонии, оставяйки стария форт почти пуст. Днес с обуздаването на тълпата се справяха разпръснати групи от служители на вътрешната охрана и шепа останали вой­ни­ци.

На мен също ми беше трудно да повярвам на твърдението за икорите, но пос­ле видях какво се зададе след това по пътя. Идваше група от почти петдесет коня, обкръжени от облак прах. Когато се приближиха, видях ярките карирани вълнени наметала на ездачите. Слънчевата светлина блестеше по глави, покрити с червена и златиста коса. Също толкова ясно се виждаха саби и щитове.

Пос­ледва хаос. Тълпата се раздели; хората пищяха, докато бягаха натам, където се надя­ваха, че е безопасно. Губернаторът Дойл закрещя на вътрешната охрана да се събере, но в тази суматоха положението бе почти неуправляемо. Настойчиво повиках Никълъс с жест да се качи на стъпалата при мен.

Не знаех какво ставаше, но нямаше да оставя Сед­рик заловен и вързан, когато всеки момент щеше да започне битка. Изтичах до него и прерязах въжетата му.

– Добре ли си? Добре ли си? – попитах, оглеждайки любимите черти.

– Да, да. – Докосна за миг бузата ми и надникна зад мен, усещайки същото, кое­то чувствах аз. –Трябва да се измъкнем оттук. Нагоре по главния път на север – да стигнем до гората.

Никълъс кимна:

– Можем да намерим помощ в градовете там, може би да стигнем до колонията Арчъруд. Тяхната вътрешна охрана е по-голяма и все още им е останала армия.

Обърнахме се към стълбите на ешафода и открихме Уо­рън да ни препречва пътя. Удивително, само час след като бе обявен за невинен, той се беше добрал до пистолет.

– Няма да си тръгнете – каза той. – Може би всички ще умрем тук, но аз ще съм този, кой­то ще ви довърши.

Трескаво хвърлих поглед към наближаващите икори. Не ни бяха нападнали, но не беше имало нужда, след като всички бягаха. Вътрешната охрана най-сетне бе започнала да се събира, но засега наброяваха само около две дузини.

– Престанете – казах му. – Сега не е моментът за лично отмъщение! Можете да избягате с нас. Отиваме на север.

– Спасявайте собствената си кожа – добави Сед­рик. – Бива ви в това.

Това навярно не беше най-тактичната реплика, с коя­то да си послужим, когато се опитвахме да привлечем Уо­рън на наша страна, но се съмнявах, че някоя щеше да бъде. Внезапно прогърмя глас:

– Къде е губернаторът?

Всички се обър­нахме. Икорите бяха стигнали до най-долния край на платформата. Все още нямаше признаци за нападение. Изглеждаха забележително спокойни, макар че онези в периферията на групата наблюдаваха колонистите предпазливо и държаха здраво оръжията си.

Кожата на мнозина беше изрисувана със синя боя от сърпица точно като на двамата икори, кои­то бяхме срещнали на пътя – покрита със символи, кои­то ми бяха непоз­нати. Жени воини яздеха редом с мъжете. Медни орнаменти и пера красяха ездачите и конете, а вълнените им карирани наметала образуваха истинско море от цветове. Когато погледнах отблизо, видях, че има определен модел. Няколко ездачи встрани носеха вълнени наметала на червени и бели карета. Друга група носеше червено и синьо. Групата отпред беше в зелено и черно.

В нея беше говорещият. Беше отпред, целият в покрити със загар мускули и бялоруса коса, и...

Беше онзи икори, когото бяхме срещнали на пътя за Хадисън.

– Къде е губернаторът? – Осфридианският му все още бе ясен.

Губернаторът Дойл колебливо пристъпи нап­ред:

– Аз съм губернаторът. Нямате работа тук. Изчезвайте, преди армията ми да ви смаже. – Това беше блъф предвид факта, че до този момент вътрешната охрана разполагаше вече с най-много трийсет души. Мисля, че няколко бяха избягали.

– Всъщност имаме работа – каза мъжът икори. – Дойдохме да потърсим правосъдие – помощта ви за поправянето на една неправда, коя­то ни бе сторена. – Очите му се стрелнаха към Уо­рън – Казаха ми, че ще ни трябват повече от двама души, за да ви накараме да чуете исканията ни. Така че ето ни тук.

– Не са ви сторени никакви неправди – каза губернаторът Дойл. – Всички се съгласихме на договорите. Всички им се подчинихме. Вие си имате своя земя, ние си имаме наша.

– Войници навлизат в земята ни и нападат селата ни – вой­ни­ци от мяс­тото, кое­то наричате Лорандия.– Мъжът икори срещна погледа на губернатора, без да мига. – А собствените ви хора им помагат и им позволяват да пресичат териториите ви.

Това предизвика нервно раздвижване сред нашите колонисти, но губернаторът Дойл само се разгневи още повече:

– Невъзможно! Навлизането на лорандийци във вашите земи означава, че ще застрашат нашите. Никой сред нас не би поз­во­лил такова нещо.

– Синът ви би го сторил.

От редиците на икорите се появи нова говорителка и изведе коня си до този на мъжа.

И аз я познах.

Не бях забелязала Тамзин веднага. Червената ѝ коса се сливаше с техните и освен това беше облечена като тях в дълга до коленете зелена рок­ля, поръбена с онзи кариран плат. Косата ѝ се спускаше на две дълги, хлабави плитки с вплетени в тях медни висулки. Бях зашеметена, когато я видях с обитателите на Грашонд. Но това... това беше дос­та­тъч­но да ме накара да си помисля, че имам халюцинации.

Цялото ѝ излъчване беше спокойно и овладяно, много различно от необуздано емоционалното поведение, кое­то свързвах с нея.

– Синът ви и другите предатели работят заедно с лорандийците, за да подбудят раздор и да изкарат армията на Осфрид от централните колонии – така Хадисън и други ще могат да въстанат срещу короната.

Уо­рън сниши пистолета и се раздвижи до нас:

– Това е лъжа, татко! Невъзможно е да се каже какво са втълпили тези диваци на това момиче. Какво доказателство има тя за нелепото си твърдение?

– Доказателството на факта, че бях хвърлена от лодка насред буря, когато разкрих плановете ви – отвърна тя.

– Лъжи – каза Уо­рън. Отстъпи няколко крачки назад, паника изпълни изражението му. –Това момиче се заблуждава и си измисля.

По стълбите внезапно се изкачи един мъж. Уо­рън се извъртя рязко, за да посрещне този новодошъл. Беше Грант Елиът, твърде неспретнат на вид днес, и не изглеждаше смутен от каквото и да било. Бавно се приближи до мен и имаше вид, сякаш за него едно прекъснато обесване, армия от икори и няколко вероятни предатели бяха част от най-обикновен ден.

– Тя казва истината – заяви той, приковавайки суровия си поглед върху губернатора Дойл, а не върху Уо­рън. Сприхавият и рязък Грант, когото помнех от бурята, се бе върнал. – Има купчини писма. Очевидци, кои­то са готови да свидетелстват.

– Елиът? – Уо­рън зяпна. – За какво говориш, мътните го взели?

Тежкият поглед на Грант падна върху Уо­рън:

– Мисля, че знаеш. За Кортманш. За „куриерите еретици“.

Видях промяната в очите на Уо­рън – това бе моментът, в кой­то значението на тези загадъчни думи, каквото и да бе то, го извади истински от равновесие. И още преди да вдигне пистолета си към Грант, разбрах какво щеше да се случи.

– Внимавайте! – изкрещях и се хвърлих върху Грант. Не го съборих съвсем, но го изблъсках дос­та­тъч­но, за да избегне на косъм куршума, изстрелян от пистолета на Уо­рън. Така се озовах точно пред него за втория куршум от пистолета. И от обезумялото изражение на Уо­рън разбрах, че в този момент за него вече нямаше значение кого ще застреля.

Внезапно чух остър свистящ звук и нещо се раздвижи в периферното ми зрение. В следващия миг Уо­рън вече лежеше на земята, стискаше крака си и крещеше в агония. Предмет с вид на стрела стърчеше от коляното му. Беше същият крак, в кой­то го бях намушкала. Грант коленичи да удър­жи Уо­рън, но това, изглежда, не беше необходимо предвид болезнените му вопли.

Подобно на мнозина други опитах да разбера откъде беше дошъл изстрелът. Икорите и хората от неубедителната вътрешна охрана изглеждаха също толкова озадачени. Най-накрая открих онова, кое­то търсех.

И в този момент не можех да преценя кое беше по-неве­роят­но: това, че Тамзин беше сред воините икори...

... или че върху една преобърната каруца стое­ше Мира с арбалет в ръце.

Загрузка...