Бляскавият двор

2.

Тогава осъзнах, че предприемам първия подход към това „лошо нещо“ с Лайънъл: оставях се да ме съкруши. И ето защо още тогава, още там реших, че ще избера по-благородния, непоколебим начин. Щях да изтърпя болката.

През следващите седмици се усмихвах, подмятах духовитите си забележки и се държах, сякаш домакинството ни не беше разкъсвано на части. Докато слугите работеха и се тревожеха за бъдещето си, аз спокойно се отдавах на занимания, подобаващи за една млада аристократка: рисувах картини и планирах сватбената си премяна. Когато идваха посетители да ни поднесат благопожеланията си, седях с тях и се преструвах на развълнувана. Неведнъж чух да определят уговорения брак като „подходяща партия“. Това ми напомни, че когато бях на шест години, с майка ми бяхме гледали как минава сватбеното шествие на принцеса Маргарет.

Принцесата седеше в каляска, махаше и се усмихваше сковано, докато се държеше за ръце с някакъв лорандийски херцог, с когото се бе запознала едва предишната седмица.

– Изглежда малко позеленяла – бях отбелязала.

– Глупости. А ако имаш късмет – беше ми казала майка ми, – и ти ще си намериш такава подходяща партия.

Дали майка ми щеше да поз­во­ли това, ако беше още жива? Дали всичко щеше да се развие различно? Вероятно. Много неща щяха да бъдат различни, ако родителите ми бяха още живи.

– Милейди?

Вдигнах поглед от платното, кое­то рисувах: поле с пурпурни и розови макове, прекопирано от един от великите майс­то­ри в Националната галерия. Пред мен стое­ше един паж. От тона на гласа му се досетих, че не се обръщаше към мен за пръв път.

– Да? – попитах. Думата прозвуча малко по-рязко, отколкото бях възнамерявала. Тази сутрин бях имала спор с баба за отпращането на любимата ми готвачка и това още ме смущаваше.

Той се поклони, облекчен, че най-сетне са го забелязали:

– Дойде един джентълмен. Той, ъм, кара Ада да плаче.

Примигнах, питайки се дали не съм чула погрешно:

– Съжалявам, какво?

Теа и Ванеса седяха до мен, заети с шиене. Вдигнаха погледи от работата си, също толкова объркани.

Пажът пристъпи смутено от крак на крак:

– И самият аз не го разбирам наистина, милейди. Някаква среща, уредена от лейди Брансън. Мисля, че тя трябваше да е тук, за да наглежда нещата, но била забавена от някакви дела. Настаних ги в западния салон, а когато се върнах да видя как са, Ада беше в истинска истерия. Помислих си, че ще искате да знаете.

– Да, разбира се.

А аз си бях мислила, че денят ще е скучен.

Другите дами се надигнаха, когато се изправих, но аз настоях да си седнат по местата. Докато следвах пажа обратно вътре в къщата, попитах:

– Имате ли някаква представа за какво е дошъл този така наречен джентълмен?

– За да предложи друго назначение, предполагам.

Почувствах леко пробождане на вина. Намаляването на броя на прислугата беше започнало и Ада беше една от отпратените дами от антуража ми. Бях успяла да задържа само една. Лейди Дороти ме беше уверила, че заместничките, кои­то бях избрала под неин строг надзор, са образцови, но бях напъл­но сигурна, че главното им задължение ще бъде да ме шпионират.

Докато отивах към салона, размишлявах какво можеше да е породило тази неочаквана сутрешна драма. Лейди Брансън беше главната дама на баба ми. Ако беше уредила служба за Ада, трябваше да предположа, че е нещо почтено, а не такова, кое­то би могло да предизвика нервен срив.

– Значи, не бяха сълзи от радост? – попитах пажа прос­то за да изясня.

– Не, милейди.

Влязохме в стаята и наистина там беше горката Ада, седнала на една софа и хлипаща в шепите си. Някакъв мъж с гръб към мен се беше привел над нея и неумело се опитваше да я утеши, като я потупваше по рамото. Сърцето ми незабавно се вкорави, докато се питах що за чудовище бе предизвикало това.

– Лейди Уитмор, графиня на Ротфорд – обяви пажът.

Това стресна както Ада, така и госта ѝ. Тя вдигна лице от ръцете си, все още подсмърчайки, и успя да стане за лек реверанс. Мъжът също се изправи и се обърна да ме погледне. Когато го стори, образите на някакъв стар, коварен негодник, кои­то изграждах в ума си, изчезнаха.

Е, може би беше негодник, но коя бях аз, за да преценя? А останалата част от него... очите ми пламнаха при вида му. Наситено кестенява коса, отметната и прибрана назад в къса, модна опашка, разкриваше лице с чисти линии и високи скули. Очите му бяха с ярък синьо-сив цвят, контрастиращ със загоряла от дълго прекарано навън време кожа. Това не беше модно сред аристократите, но от цяла миля можех да се досетя, че той не беше един от нас.

– Ваше благородие – поздрави той и се поклони подобаващо. – Удоволствие е да се запозная с вас.

Отпратих с жест пажа и седнах – знак за другите двама да направят същото.

– Не съм убедена, че мога и аз да кажа това, предвид факта, че докарахте почетната ми дама до истерия.

По красивото лице премина огорчено изражение:

– Ъъ, нямах такова намерение. Аз съм толкова изненадан, колкото и вие. Бях останал с впечатлението, че лейди Брансън е уточнила нещата с нея.

– Уточни ги – възкликна Ада. Виждах как в нея се надигат нови ридания. – Но сега, когато е вече факт... аз прос­то... прос­то не знам дали искам да отида!

Той се обърна към нея с усмивка, толкова уверена и така отработена, та бях сигурна, че често я използваше, за да постигне своето:

– Е, малко нервност е нещо раз­би­рае­мо. Но видите ли веднъж как живеят другите момичета в Бляскавия двор...

– Чакайте малко – прекъснах го. – Какво е Бляскавият двор? – Звученето смътно напомняше за име на бордей, но това изглеждаше неправдоподобно, ако лейди Брансън го бе уредила.

– С радост бих ви обяснил, милейди. Ако предположим, че не намирате техническите подробности за досадни.

Хвърлих поглед към него:

– Повярвайте ми, в тази ситуа­ция няма абсолютно нищо, кое­то да намирам за досадно.

Той насочи онази галантна усмивка към мен, без съмнение надявайки се, че тя ще ме спечели, както печелеше другите. Донякъде успя.

– Бляскавият двор е вълнуваща възможност за младите жени като Ада, шанс, кой­то ще преобрази живота им и...

– Задръжте пак за малко – казах. – Как се казвате?

Той се изправи и отново се поклони:

– Сед­рик Торн, на вашите услуги. – Нямаше титла, но пък това не ме изненада. Колкото повече го изучавах, толкова по-заинтригувана бях. Носеше кафяво палто от фина вълна, кое­то се разширяваше леко при коляното, по-дълго от настоящите модни тенденции. Кафява брокатена жилетка под палтото улавяше светлината. Това бе благоприлично, сдържано облекло, каквото би носил някой преуспяващ търговец, но една ярка кехлибарена игла на шапката, коя­то държеше, ми подсказа, че не е напъл­но лишен от въображение.

– Милейди? – попита той.

Осъзнах, че съм се втренчила в него, и махнах надменно с ръка:

– Моля, продъл­жа­вайте да обяснявате този ваш Сияещ двор.

– Бляскав, милейди. И както казвах, това е вълнуваща възможност за младите жени да се издигнат в света. Вашата Ада е точно типът будно и обещаващо момиче, каквото търсим.

Повдигнах вежда, когато чух това. Ада беше ве­роят­но най-безинтересната ми прислужница. Беше хубава, кое­то, бях научила, обикновено беше синоним на „будна и обещаваща“ за повечето мъже.

Той се впусна в нещо, кое­то сигурно беше доб­ре заучена реч:

– Бляскавият двор е ползващо се с високо уважение начинание от двете страни на океана. Баща ми и чичо ми го основаха преди десет години, след като научиха колко малко жени има в Адория.

Адория ли? За това ли ставаше дума тук? Почти се наведох към него, а пос­ле се опомних. И въпреки това беше трудно да не бъда заинтригувана. Адория. Страната, открита от другата страна на Морето на залеза. Адория. Самият звук на името извикваше мисли за приключения и вълнение. Това беше нов свят, свят, много далечен от този, в кой­то от мен се искаше да се омъжа за измъчвания си от сърбежи братовчед, но също и свят без художествени галерии и театри и разкошно облечени благородници.

– Там има много жени икори – отбелязах, чувствайки, че се налага да кажа нещо.

Усмивката на Сед­рик стана по-широка и стопли чертите му. Миглите му по-дълги ли бяха от моите? Това със сигурност изглеждаше нечестно.

– Да, но нашите колонисти не търсят съпруги сред дивачките икори, облечени в килтове и карирани вълнени платове. Е – добави той, – повечето ни колонисти не си търсят съпруги сред диваците. Предполагам, че винаги има някой, кой­то намира това за привлекателно.

Насмалко не попитах какво намира самият той за привлекателно, а пос­ле отново си напомних, че съм дама с високо положение.

– Повечето наши заселници търсят благовъзпитани, образовани съпруги от Осфрид – осо­бе­но онези мъже, кои­то са натрупали състояние там. Мнозина отплаваха за Адория само с дрехите на гърба си, а сега са постигнали успех като бизнесмени и плантатори. Превър­нали са се в стълбове на своите общности, из­тък­нати мъже. – Сед­рик вдигна ръце с отривист жест като актьор на сцена. – Искат подходящи съпруги, с кои­то да създадат семейства. Негово Величество също го иска. Нареди основаването на още няколко колонии и разширяването на настоящите, но това е много трудно, след като осфридианските мъже превишават по брой жените в съотношение три към едно. Когато там все пак отиват жени, те обикновено са неотличаващи се с нищо момичета от работническата класа, кои­то вече са женени. Новата аристокрация не търси това.

– Нова аристокрация ли? – попитах. Ентусиазмът му започваше да ме увлича. Това беше ново преживяване: някой друг да упражнява върху мен силите на убеждението.

– Новата аристокрация. Така ги наричаме – онези обикновени мъже, открили необикновено величие в Новия свят.

– Много е привлекателно. Вие ли го измислихте?

Той изглеждаше изненадан от въпроса:

– Не, милейди. Баща ми. Той е майстор на рекламата и убеждението. Далеч повече от мен.

– Намирам го за неве­роят­но. Моля – продъл­жа­вайте с вашата нова аристокрация.

Сед­рик се вгледа изпитателно в мен за миг и в очите му имаше нещо. Преценка или може би преосмисляне.

– Новата аристокрация. На тях не им е нужна титла или рождено право, за да претендират за власт и престиж. Те са я заслужили чрез усърдна работа и са се превърнали в – един вид – благородници, и сега имат нужда от подобаващо „благородни“ съпруги. Но тъй като едва ли може да се каже, че жените от вашия ранг се редят на опашка да отплават от другата страна на морето, Бляскавият двор се е нагърбил със задачата да създаде група от млади жени, готови да се преобразят. Вземаме прекрасни момичета като вашата Ада, момичета от обикновено потекло, момичета без семейство – или може би с твърде многобройни семейства – и ги обучаваме, за да се издигнат.

Беше се усмихнал за миг, когато подхвърли коментара си за редящите се на опашка благороднички, сякаш това беше някаква шега между нас. Почувствах как сърцето ми се присви от спазъм. Той дори не можеше да си представи, че точно тогава, изправена пред заплахата да бъда обвързана за цял живот с навъсен братовчед и деспотична свекърва, бях готова да се откажа от царствения си свят и да отплавам към колониите в миг независимо от първобитните условия. Не че изобщо щях да успея да стигна до кейовете, без дузина души да се опитат да ме върнат в подобаващия ми обществен кръг.

Ада подсмъркна, напомняйки ми, че още е тук. Поз­на­вах я от години и почти не се замислях за нея. Сега, за пръв път до този момент, изпитах завист. Пред нея се разкриваше свят – нов свят – на потенциал и приключения.

– И така. Смятате да отведете Ада в Адория – казах. Беше трудно да поддържам безгрижен тон, за да не проличи завистта ми.

– Не веднага – каза Сед­рик. – Първо трябва да се погрижим да бъде обучена по стандартите на Бляскавия двор. Сигурен съм, че докато е била на служба при вас, е получила известно образование – но нищо, кое­то може да се мери с вашето. Тя ще прекара година в едно от именията на чичо ми с други момичета на нейната възраст, научавайки все­въз­мож­ни неща, кои­то да я компенсират за това. Ще...

– Чакайте – прекъснах го. Баба ми щеше да е ужасена от напъл­но безразборния начин, по кой­то водех този разговор, но цялата ситуа­ция беше твърде странна, за да се увличам във формалности. – Искате да кажете, че тя ще получи образование, кое­то може да се мери с моето? За една година?

– Не напъл­но, не. Но след това време ще може да си проправи път сред висшите класи – може би дори аристокрацията.

При положение че познавах Ада толкова доб­ре, отново изпитах съмнения, но го подтикнах:

– Продължавайте.

– Ще започнем, като изгладим основните ѝ познания в четенето и воденето на сметки, а пос­ле ще се разпрострем в по-изтънчени области. Как да управлява домакинство и да ръководи слуги. Уроци по музика. Как да организира светски събития. На какви теми да говори на светски събирания. Изкуство, история, философия. Чужд език, ако има време.

– Това е много обширно – казах и хвърлих любопитен поглед към Ада.

– Именно затова отнема една година – обясни Сед­рик. – Тя ще живее в едно от именията на чичо ми, докато усвоява всички тези неща, а пос­ле ще отплава за Адория с всички момичета от другите имения. Ако предпочете да отиде.

Щом чу това, Ада се оживи. Вдигна рязко глава:

– Не съм длъжна да замина?

– Ами, не – каза Сед­рик, малко изненадан от въпроса. Измъкна от палтото си навит на руло лист – с леко претенциозен жест, ако не грешах. – В договора ви се казва, че в края на тази една година можете да изберете или да заминете за Адория, за да сключите уреден за вас брак, или можете да напуснете Бляскавия двор, в кой­то случай ще ви намерим подходящо мяс­то за работа, за да си възстановим сумата, похарчена за обучението ви.

Ада придоби неимоверно по-бодро изражение и осъзнах, че ве­роят­но мислеше, че споменатото уреждане на подходящо работно мяс­то навярно включва работа, подобна на тази, коя­то имаше сега.

– Предполагам, че той има предвид завод или фаб­ри­ка – казах.

Лицето ѝ посърна:

– О. Но все пак ще е тук. В Осфрид.

– Да – каза Сед­рик. – Ако искате да останете. Но честно? Кое момиче би избрало такива дълги работни часове пред шанса да се обляга на ръката на състоятелен, обожаващ я съпруг, кой­то ще ви окичи с коприни и скъпоценности?

– Нямам право да го избера – възрази тя.

– Това не е съвсем вярно. Когато пристигнете в Адория, с другите момичета ще разполагате с период от три месеца, в кой­то ще бъдете представяни на онези мъже за женене, проявили интерес към нашите скъпоценни камъни – така чичо ми нарича момичетата от Бляскавия двор. – Пусна в действие най-ослепителната си усмивка, опитвайки се да успокои Ада. – Там страхотно ще ти хареса. Мъжете в колониите полудяват, когато доведем нови момичета. Това е време на партита и други светски ангажименти и ще имате цял нов гардероб за всичките – модите в Адория са доста различни от нашите. Ако повече от един мъж направи оферта за вас, можете да изберете онзи, когото искате.

Отново открих, че преливам от завист, но Ада още изглеждаше несигурна. Несъмнено беше чувала разкази за Адория, в кои­то се говореше за опасности и варварства. И честно казано, някои от тях не бяха безпочвени. Когато заселници от Осфрид и други страни бяха слезли на суша в Адория, бе имало ужасно кръвопролитие между тях и клановете на икори, кои­то живееха там. Много от икорите бяха прогонени, но все още чувахме разкази за други трагедии: болести, бури и диви животни, да назова само няколко.

Но какво бяха тези неща в сравнение с богатствата и величието, кои­то Адория предлагаше? И нима нямаше опасност навсякъде? Искаше ми се да я разтърся и да ѝ набия малко разум в главата, да ѝ кажа, че би трябвало да се възползва от тази възможност и никога да не поглежда назад. Със сигурност не можеше да има по-голямо приключение от това. Но тя никога не беше имала усет за приключения, никога не беше виждала нищо обещаващо в поемането на риск или в нещо, кое­то не познаваше. Това беше част от причината, поради коя­то не я бях избрала да дойде с мен в домакинството на Лайънъл.

След дълго размишление тя се обърна към мен:

– Как мислите, че би трябвало да постъпя, милейди?

Въпросът ме хвана неподготвена и изведнъж всичко, за кое­то можех да мисля, бяха думите на баба ми: През целия ти живот други хора ще правят избори вместо теб. Свикни с това.

Почувствах как омеквам:

– Трябва сама да правиш изборите си – осо­бе­но след като ще бъдеш сама, когато напуснеш службата си при мен. – Хвърлих поглед към Сед­рик и за пръв път видях смущение, изписано върху онези зашеметяващи черти. Страхуваше се, че Ада ще предпочете да не отиде. Дали Бляскавият двор трябваше да изпълни определена квота? Длъжен ли беше да отведе някое момиче?

– Господин Торн направи всичко това да звучи прелестно – отвърна тя. – Но в известна степен се чувст­вам като някаква дрънкулка, коя­то купуват и продават.

– Жените винаги се чувстват така – казах.

Накрая обаче Ада все пак прие предложението на Сед­рик, защото така, както тя виждаше нещата, нямаше къде другаде да отиде. Над рамото ѝ прегледах набързо договора, кой­то представляваше най-вече по-офи­циал­но обяснение на онова, кое­то ни беше казал Сед­рик. Когато тя подписа, се сепнах:

– Това ли е пълното ти име? – попитах. – Аделейд? Защо не се представяш с него?

Тя сви рамене:

– Твърде много букви. Трябваха ми години да се науча да го пиша.

Сед­рик сякаш се мъчеше да запази сериозно изражение. Зачудих се дали започваше да се съмнява в този избор и дали Ада наистина можеше да бъде превърната в част от неговата „нова аристокрация“.

С договора в ръка, той стана и ми се поклони. На нея каза:

– Имам да занеса други договори днес следобед и някои задачи в университета. Можете да използвате деня да си опаковате нещата, а каретата ни ще дойде да ви вземе тази вечер и да ви откара в имението. С баща ми ще се присъединим към вас по пътя.

– Къде е това имение? – попитах.

– Не съм сигурен в кое ще я разпределят – призна той. – До довечера ще узная. Чичо ми поддържа четири за Бляскавия двор, всяко с по десет момичета. Едното е в Медфордшър. Две са в Донли, друго – във Феърхоуп.

Значи бяха истински провинциални къщи, отбелязах, мислено разполагайки тези места на картата. Всяко беше поне на половин ден път от дома, в кой­то се намирахме в Осф­ро.

Мъжът даде още няколко пос­ледни указания, преди да се приготви да си върви. Предложих да го изпратя до изхода, кое­то беше малко нетрадиционно, и го поведох обратно към градината, в коя­то бях по-рано.

– Университет. В такъв случай сте студент, гос­по­дин Торн.

– Да. Не звучите изненадана от това.

– Долавя се в маниера ви. И в палтото ви. Само един студент би налагал собствени модни стандарти.

Той се засмя:

– Не съм. Всъщност е по адорийската мода. Трябва да изглеждам подобаващо за ролята, когато заминавам с момичетата.

– И вие ли заминавате? –Това някак правеше цялото нещо дори още по-мъчително. –Били ли сте там преди?

– Не и от години, но...

Той млъкна рязко, когато завихме зад един ъгъл и чухме още подсмърчане. Старата Дорис, готвачката, се тътреше към кухнята и се опитваше да не плаче, докато вървеше.

– Не ме разбирайте криво... – поде Сед­рик. – Но в домакинството ви има много сълзи.

Стрелнах го с кисел поглед:

– Много неща се променят. Дорис също няма да замине с нас. Сляпа е с едното око и братовчед ми не я иска.

Той се обърна, за да се вгледа изпитателно в мен, и аз отместих поглед, защото не исках да види колко болка ми причиняваше това решение. В нейното състояние на Дорис нямаше да ѝ е лесно да си намери работа. Това беше поредният спор, кой­то баба беше спечелила. Губех предишната си решителност и умения.

– Добра ли е? – попита Сед­рик.

– Много.

– Извинете – провикна се той към нея.

Дорис се обърна изненадано:

– М’лорд? – Никой от двама ни не си даде труд да поправи грешката ѝ.

– Вярно ли е, че услугите ви са свободни за наемане? Мога да ви разбера, ако някой друг вече ви е наел.

Тя примигна, единственото ѝ здраво око се фокусира върху него:

– Не, м’лорд.

– В една от кухните на университета има свободно мяс­то. Четири сребърника на месец, стая и храна. Ако се интересувате, ваше е. Макар че ако мисълта да готвите за толкова много хора е стряскаща...

– М’лорд – прекъсна го тя, изправяйки се до пълния си, макар и нисък ръст. –Наглеждала съм приготвянето на вечери от по седем блюда за сто благородници. Няма да ми се опрат някакви си там наперени момчета.

Изражението на Сед­рик си остана изпълнено с достойнство:

– Радвам се да го чуя. Идете в северната канцелария на университета утре и кажете името си. Те ще ви дадат повече сведения.

Устата на старата Дорис увисна и тя ме погледна за потвърждение. Кимнах окуражително.

– Да, да, м’лорд! Ще отида веднага, след като бъде сервирана закуската. Благодаря ви, толкова ви благодаря.

– Е, това е истински късмет – казах му в мига, щом отново останахме сами. Със сигурност не бих го приз­нала, но си помислих, че е неве­роят­но мило от негова страна да предложи подобно нещо, а какво остава пък да я забележи. Повечето хора не я забелязваха. – Късмет, че имаше свободно мяс­то.

– Всъщност няма – каза той. – Но днес ще се отбия да говоря с хората в канцеларията. Когато приключа, вече ще имат свободно мяс­то.

– Господин Торн, нещо ми подсказва, че бихте могли да продадете спасение на свещеник.

Той се усмихна, щом чу старата поговорка:

– Какво ви кара да мислите, че не съм го правил?

Стигнахме до градината и наближавахме изхода, когато той спря отново. Изражение на слисване премина по лицето му и аз се обър­нах към онова, кое­то беше привлякло погледа му. Масленото ми платно с маковете.

– Това е... Макове на Питър Косингфорд. Видях я в Националната галерия. Освен... – Той млъкна, без да довърши, с изражение, изпълнено с объркване, докато попиваше с поглед платното и боите до него.

– Копие е. Моят опит за копие. Имам и други. Това е нещо, кое­то правя за забавление.

– Рисувате копия на велики творби за забавление? – Със закъснение добави: – Милейди?

– Не, гос­по­дин Торн. Това правите вие.

Усмивката на лицето му беше искрена и открих, че ми харесва повече от престорените.

– Е, напъл­но съм сигурен, че никога не бих могъл да копирам вас.

Бяхме стигнали предната порта и думите му ме накараха да спра рязко. Причината беше по-малко в значението им, отколкото в начина, по кой­то ги беше казал. Тонът. Топлотата. Опитах се да измисля остроумен отговор, но обичайно бързият ми ум беше застинал.

– И ако няма да се обидите, че говоря открито... – добави той бързо.

– Бих била разочарована, ако не го направите.

– Просто... ами наистина съм малко разочарован, че ве­роят­но няма да имам възможност да ви видя никога повече. – Навярно давайки си сметка, че това бе твърде откровено, той припряно се поклони: – Сбогом и късмет, милейди.

Един от пазачите пред портата му я отключи и аз го проследих как излиза, възхищавайки се от начина, по кой­то кадифеното палто обгръщаше тялото му.

– Но определено ще ме видите отново – промърморих. – Само почакайте.