Битката при Верил

Малкото момче се беше настанило удобно в стола си. В дясната си ръка стискаше дръжката на алебарда. Напуканият кристал, разположен в острието, проблясваше с пулсиращо сияние. Бе само в голяма стая, изпълнена с книги и карти. Върху личицето му бе изписано задоволство. На вратата се почука. Това бе игнорирано — по подобие на десетките предхождали го потропвания, ставащи все по-силни. Накрая вратата се отвори със замах.

— Настоявам да зная какво си мислиш, че правиш! — викна Тригора, нахлувайки в помещението.

Изящните й черти бяха скривени от гняв.

— Тихо — изрече то. — Усещаш ли?

— Какво? — нетърпеливо попита тя.

— Мъка. Сладка като лятно вино. Преди не можех да ги усещам. Момичето бе придобило опит в прикриването си. Но бе необходимо едва доловимо побутване, за да подпаля съзнанието й. Сега двете пламтят с потискано от десетилетия страдание. То звънти, ясно и силно. Великолепно. Това винаги носи успех. Старите рани се простират най-дълбоко.

— Къде са? — настоя да узнае Тригора.

— Казах да мълчиш! Това е момент, чиято сладост трябва да бъде оценена — отвърна детето, отпускайки глава назад и галейки плавно въздуха с пръсти, сякаш дирижира симфония.

— Спри да ми губиш времето! Кажи ми къде са и ме остави да си изпълня дълга!

То отвори очи с отегчена въздишка.

— В тунела, отправили са се към торището. След малко ще кажа на Багу. Убеден съм, че той ще изпрати посрещачи. Откри ли приятеля си, когото те помолих да издириш?

— Да. На прага на смъртта е — отговори Телоран, внезапно отвратена от словата си.

— Погрижи се да е достатъчно силен да стои на крака. Това е всичко, от което се нуждая. Колкото и да е забавно да наблюдавам неловкостта ви да се занимавате с дете, щом успея да използвам него като съд, ще приключим с пророчеството веднъж завинаги. Дотогава ме остави да се наслаждавам на плодовете на добре засетите семена — заяви то.

Сетне пак притвори очи и се върна в блаженото си състояние. Няколко мига Тригора стоя, наблюдавайки как Епидим се опива от мъката на намиращите се далеч герои. Бе очевидно, че с нищо нямаше да напредне тук. Обърна се и се отправи към тъмниците.

Тонът на Айви бе станал по-измъчен.

— … онзи отвратителен, отвратителен кристал… острието — продължи тя, стискайки гръдта си при последните думи. — Не. НЕ! ЗАЩО?

Започна да се бори срещу държащите я ръце.

— Отвори очи! — заповяда Миранда.

Очите на Айви се отвориха и рязко се застрелкаха наоколо. Вече не яздеха. Всички бяха спрели. Девойката я държеше за раменете, Дийкън бе приближил сияещия си кристал. Целият тунел бе окъпан в яркосиньо сияние, което утихна, когато Айви осъзна, че нищо не я заплашва. Зад Миранда, почти невидим в сенките, стоеше Лейн. Край него бе застанала Етер, вперила мрачен поглед.

— Те ме промушиха! В гърдите! Беше острие. Като онова, което Димънт използва срещу Етер, когато бяхме във форта му. И тогава беше той. Войниците избиха останалите. Майка ми, баща ми… мен! Той… той ме уби! Как е възможно да съм жива? Какво съм аз? Какво са ми причинили? — изрева тя през сълзи. — Защо ме накара да си спомня?!

Слабо заудря с юмруци по Миранда, която също плачеше. Не от насила вложена от Айви емоция — болката на девойката бе истинска. Потопени в същата мъка, двете се прегърнаха, телата им тресейки се от хлипанията.

— Имаше пламъци. Видях ги… Чувах пищенето… Само него чувах… Дори и когато умряха… — плачеше тя.

— Съжалявам. Не исках да го преживяваш отново — успя да промълви Миранда. — Просто трябваше да зная дали е истина. Трябваше да си припомниш коя си в действителност.

— Но… Аз не… Дори не помня името си… Или имената на родителите си… семейството… Помня само онзи ужасен ден… Също така помня… само за миг… как видях себе си, това аз — отстрани… сякаш беше друга… Не бях винаги каквото съм сега… Но не мога да си спомня какво съм била — съумя да изрече Айви между хлипанията.

Етер с отвращение наблюдаваше изливането на емоции. Дийкън отпусна ръка върху рамото на Миранда, предлагайки малкото утеха, която му бе по силите. Метаморфът се обърна към Лейн, който стоеше невъзмутим както винаги, вперил поглед в Айви.

— Е? Няма ли да поглезиш звяра? — изръмжа тя.

Лейн се извърна, насочвайки поглед към мрака зад тях. Размърда уши и се опита да напрегне слух над бавно затихващите хлипове на спътничките си. Не долови нищо, но усещаше, че нещо не е наред. Направи още няколко крачки в мрака. Етер го последва.

— Не си създаден за това, Лейн. Нито пък аз. Ние сме Избрани. Не сме създадени да забавляваме слабоумните. Първоначално бях изпълнена със задоволство от внезапната ти отдаденост на каузата ни, но бързо ми се изясни, че те е мотивирало не желанието да изпълниш ориста си, а отмъщението. Отмъщението е нищожно дело, Лейн. Пък и отмъщение за какво? За това, че на звяра му е отказано убежище?

— Не се нуждая от одобрението ти — простовато отвърна асасинът.

— Така и трябва. Зная, че се държах по начин, който бе… прекалено прям опит да насоча сърцето ти към това, към което би трябвало да се стреми. Осъзнавам, че подобно поведение бе неподобаващо и съвсем ненужно. Независимо дали го приемаш или не, ти си оригинален Избран, аз също. Ние двамата сме единствените същества, създадени по волята на боговете с изричната цел да отблъснат наплива на тъмнината, които са останали непокварени и цялостни. Привързаността ти към Айви е погрешна. Постепенно ще осъзнаеш това, както ще осъзнаеш, че може да има само една, която е достойна. Изисква се само време. Двамата с теб го притежаваме в изобилие. Така че ще изчакам проясняването на разсъдъка ти — заяви Етер.

Лейн бавно и демонстративно си пое дъх.

— Но ти давам един съвет.

— Какъв? — изръмжа той, изгубил търпение.

— Още преди откриването на този звяр вярвах, че няма повече Избрани. Фактът, че тя технически остава валиден Избран, говори, че някъде може да се крие и пети. Зная, че Миранда смята Свръхсъсредоточието за настъпило, че някъде вече срещано от нас същество е петият Избран. Това е нелепо. Обаче — ако съществува дори и частица вероятност това да е истина, изключително важно е и последният Избран да бъде открит. Дори и ако това означава, че онова… нещо ще заеме постоянно място сред нас. Когато жаждата ти за мъст бъде задоволена от разрушаването на безсмисления форт, предлагам да насочим всичките си усилия към търсенето на последния ни съюзник, докато не бъде доказано, че такъв не съществува.

Лейн не каза нищо и отново насочи вниманието си към мрака назад. Долавяше нещо, което не му се нравеше.

Дийкън безпомощно гледаше как двете му спътнички се огъват под тежестта на десетилетна мъка. Напразно се опитваше да ги утеши.

— Всичко е наред. Вече е минало. Стореното не може да бъде променено — рече той.

— Какво беше това място? Мястото, което видях? — молеше се Айви. — Кажи ми, че знаеш.

— Кенвард. Моят… нашият дом — отвърна Миранда, бършейки сълзите си.

— Кенвард… клането, за което говореше, избило всички без теб и чичо ти… Била съм там? Но ти каза, че е било преди години… Главата ми — рече тя, потръпвайки от болка, долепвайки длан пред очите си. — Предполагам тъгата ми причинява това. Прави ме слаба… и отваря стари рани. Донякъде е поетично, нали?

Беше права за старите рани. Дълбоката цепнатина в ръката й, която едва не й бе коствала живота, отново кървеше. Миранда затвори раната и й помогна да се изправи на крака.

— Ако това е било Кенвард, познавала ли си ме? — попита Айви.

— Възможно е. Бях много малка. Спомените ми са смътни. Но съм сигурна, че майка ми те е познавала. Лусия. Името й е споменато в прокламацията — каза девойката.

— Лусия… Сега си спомням името. Тя беше… наставник. Но не лош като Димънт и останалите. Мисля, че тогава имах много наставници. Но не мога… не мога да си спомня защо! Защо са ми останали само лошите спомени? — проплака тя.

— Припомни си това. Останалото също ще се върне.

— Тишина — шепнешком нареди Лейн.

Всички се извърнаха към него. Асасинът затвори очи и се съсредоточи върху нещо, което бе недоловимо дори и за Айви. След миг отново погледна. Бе убеден.

— Някой влезе зад нас в тунела — каза той. — Най-малко един кон. Трябва да продължим. Намалете светлината.

Яздещите бързо се качиха по седлата и групата продължи. Звукът от копитата ехтеше гръмко, заличавайки звуците от неизвестните преследвачи и същевременно улеснявайки намирането на пътниците. Можеха да се придвижват по-тихо пеш, но изоставените коне щяха да издадат присъствието им. А и предлаганата от животните бързина можеше да се окаже достатъчна, за да поддържат преднината си.

И преди времето течеше бавно, но сега всеки миг се разстилаше в цяла вечност. Бе видно, че Айви прави всичко по силите си, за да не позволи на страха да я овладее. Не спомогна за разсейване на напрежението и това, че конете започнаха да преплитат нозе. Животните не бяха получили достатъчно храна и вода. Провизиите за тях бяха свършили малко преди навлизането в планините, а в тунела нямаше нито откъде да се напият, нито откъде да отскубнат и стръкче трева. Умишлено предпазливият им ход ставаше все по-бавен, докато не стана ясно, че тайнствените преследвачи скоро ще ги настигнат.

Напрежението нарастваше. Дълъг отрязък от инак безличния тунел бе покрит с две петна кръв, а скоро след това попаднаха на купчина неразпознаваеми останки. Времето ги бе превърнало в изсъхнала черупка, през която минаваха коловозите. Мършата изпълваше прохода с миризмата на смърт. Малко след това Лейн даде знак светлината да бъде изгасена напълно.

Мнозина смятат, че знаят какво представлява непрогледната тъма, но докато не бъде изпитана, не може да се опише. Лишен дори и от искрица светлина, умът започва да погажда номера. Изниква неизменното усещане за намираща се отпред стена. Очите се разтварят колкото се може по-широко, зажаднели за сияние. Единствено затварянето им помага. Конските очи бяха покрити и животните бяха поведени напред. Ръцете на Айви бяха сключени здраво около кръста на Миранда, а главата й притисната към рамото на девойката, в чието ухо дишаше насечено. Скимтеше, но с изключение на редките слаби проблясъци синьо, успяваше по героичен начин да удържа страха си.

В тъмното беше невъзможно да се определи колко време са пътували — часовете и минутите се сливаха. Дори Миранда вече Дочуваше ехото. Пое дълбоко от застоялия въздух в тунела. Все още вонеше на смърт. Миризмата дори се бе усилила. Как беше възможно това? Със сигурност онова… нещо се намираше на мили зад тях. Тогава девойката усети това, което очакваше. Едва доловим хладен полъх върху кожата. Далеч напред прозираше посребрения от луната сняг. Сияеше бледо, но след дългия престой сред мрака й се струваше като маяк.

Последвалото бе влудяващо. Краят на тунела се намираше изкусително близо, но трябваше да поддържат бавно темпо, за да не бъдат чути сред звуците от подкови на преследвачите. Изходът се доближи. Ветрецът се усили, въздухът постепенно прие онази ледовитост, с която бяха свикнали. По-рано не бяха осъзнавали напълно колко по-топло е в тунела.

Миранда за пореден път си пое дълбоко дъх, нетърпелива да изпълни дробовете си със свежия въздух, но това, с което се нагълта, далеч не можеше да се определи като свежо. Вонята бе отвратителна, по-ужасна от всичко, което бе подушвала през живота си. Същата миризма на смърт, но усилена. Задави гърлото й. Усещаше вкуса й в устата си. Копнееше да я изхвърли с кашлица, но не смееше да рискува.

Още една вечност мина и накрая тунелът свърши, извеждайки групата в долина. Планините се извисяваха край тях. Обширни кръгли платформи бяха издълбани като стъпала около неравното дъно, предоставяйки равно място за еднотипните постройки, издигнати на неизменно идентични места. Всяка от тях представляваше голяма сграда без прозорци и само с една врата. Изградени от камък, издигащи се на няколко етажа, с наклонен покрив. На върха се издигаше кристал от типа, придружаващ всяко д’каронско дело. В четирите ъгъла на покрива също имаше по един.

Сградите бяха десетки, може би наброяваха стотина, подредени в кръгове. Само дъното на долината и отвеждащият до него път бяха незастроени. В средата на пролома се издигаше широка каменна платформа, почерняла от гъста и втвърдена мръсотия. Въпреки главозамайващото архитектурно присъствие, изглежда Дийкъновият превод не сгреши относно охраняването. Не се виждаше жива душа.

Приключенците се скриха в една ниша край изхода и зачакаха. Опитаха се да пазят тишина, но скоро стана ясно, че просмукващата се в тунела воня се излъчва от това място. Въздухът бе натежал от миризмата на леш. Миранда успя да потисне гаденето, но с цената на огромни усилия. Изпита жал към Лейн и Айви. Чувствителните им носове несъмнено увеличаваха мъките. Конете също видимо не се чувстваха добре. Единствено Етер оставаше незасегната, несъмнено благодарение на склонността си да изменя сетивата по свой вкус.

Звукът на чаткащи копита ставаше все по-силен, докато накрая преследвачите излязоха от тунела. Появи се превозно средство, до болка познато на Миранда — проклетата черна каруца. Бе се возила в такава и преди, в качеството си на затворник на Съглашенската армия. Липсата на прозорци правеше невъзможно идентифицирането на возения вътре. Два коня теглеха каретата, насочвани от кочияш.

Миранда чу нещо да издрънчава на земята. Обръщайки се, видя, че Лейн бе откачил меча си. Мълниеносно се стрелна към каретата. Хвърли се върху кочияша, откъсна го от капрата и го запрати на земята. Когато отвори уста, разкривайки жестоки редици зъби, девойката се извърна, закривайки очите на Айви.

Няколко мига по-късно Лейн отново се намираше край тях, изцапал козината около устата си с познато черно петно. Тялото на кочияша — несъмнено близник, потрепваше върху земята, а изпод забралото му се стичаше кръв. Обичайно тези гаври с човечността се разлагаха на прах, когато бъдеха убити. Очевидно Лейн го бе оставил жив, за да се мъчи.

— Той защо не използва меча си? — поинтересува се Айви, докато се отправяха след асасина към каретата.

— Не съм сигурна, че искам да зная — отговори Миранда.

Близникът най-сетне се срони на прах. Миранда скочи от седлото и изтича към вратите на каретата. Отключи и отвори, само за да отскочи ужасена.

— Какво? О… — рече женският малтроп, извръщайки се.

Каретата бе пълна с войници. Бяха струпани като дърва за огрев — войници със сини брони от север и червени брони от юг.

Миранда затвори вратите. Бе чувала подобни истории — че мъртвите били прибирани от бойното поле. Разполагаше с изобилие от спомени за нечии погребения в множеството села, през които бе минавала след разрушаването на Кенвард. Рядко биваха придружени с труп. Смяташе се, че няма кой да връща мъртвите при близките им, но имаше и такива, които казваха, че черните карети събирали мъртъвците от фронта.

— Какво е това място? — попита девойката.

— Ако съм разбрал правилно, картата го обявява за „Последна резерва“ — рече Дийкън.

— Какво означава това? Тук няма никого. Защо им е да отвеждат мъртвите тук? — поинтересува се тя.

— Може би резервите са в тези сгради — предположи сивият маг.

— Повярвай, ние сме единственото живо нещо наоколо — изкашля Айви.

— Усещаш ли някаква магия? — запита Миранда.

Дийкън стисна кристала си и бавно огледа околността.

— Нищо активно — отвърна той. — Кристалите имат някаква сила, но не мога да определя точно какво… Чакай, има и още нещо.

Повдигна пръст към нощното небе. Миг по-късно на небосвода се очерта черен силует, разкъсал сивите облаци, към които Дийкън бе посочил. Заради големината си изглеждаше близо, но с всеки изминал миг прилеповидната форма ставаше все по-голяма. По времето, когато плющенето на крилете му можеше да бъде чуто, чудовището бе закрило ужасяващо голяма част от небето.

Беше драгойл — или поне на това създание дължеше най-близката си прилика. Бе поне три пъти по-голям от най-едрия подобен звяр и туловището му изглеждаше много по-масивно. Вратът бе по-къс и много по-як, същото се отнасяше и за краката. Опашката бе покрита с шипове, чиято големина се увеличаваше по дължината й. Главата му бе защитена по сходен начин, а наместо злокобната човка, обикновено характерна за тези създания, тук стърчеше назъбено острие. При вида на създанието, конете ужасено се стрелнаха в тунела.

Лейн приготви оръжието си. Етер прие огнената си форма. Магьосниците вдигнаха кристалите си. Айви се взираше със зяпнала уста, все още неосъзнала се достатъчно, за да изпитва страх.

Чудовището се спусна в долината. Вихърът от веещите се криле за малко щеше да ги събори. Когато докосна земята, силата на удара разтърси околностите, събаряйки голяма част от снега по близките склонове. Пастта на тунела зад тях моментално бе покрита зад купчина лед и сняг. Всички се приготвиха за страховито сражение. Наместо да последва такова, чудовището стъпи здраво върху каменната платформа, без да предприема и най-малкото враждебно движение. Бавно сведе глава. Когато отвори уста, героите се пръснаха, очаквайки струя от гнусната миазма, която плюеха подобните на това чудовища, но това не се случи. От устата му се отрони дървен сандък, който падна на земята. Бавно започна да се отваря.

— Бъдете готови. Активира се някакво заклинание. Слабо — предупреди Дийкън.

Бледа синя мъгла плъзна от сандъка, бавно приела човешка форма. Айви и Миранда се напрегнаха при вида й, а огнената снага на Етер припламна. И преди бяха срещали този мъж. Багу — най-висшестоящият от генералите. Изглежда се бе отпуснал в стол, който все още не се бе появил напълно. Когато мъглата прие цвета на плътта му, генералът се изправи.

— Накарахте ме да чакам. Звярът кръжа известно време над облаците — заяви той.

— Кой е това? — запита Дийкън, удивен от магията, на която ставаше свидетел.

— Генерал Багу — отвърна сам мъжът. — Ти трябва да си най-новият трън в очите ми. Човекът, достатъчно глупав да се събере с Избраните.

— Невероятно! Илюзия, съчетана с комуникация… брилянтно — възхити се младежът.

— Слушайте, Избрани! Убеден съм, че знаете много за мен — но ви уверявам, че аз притежавам далеч по-голяма информация за вас. За някои събирам сведения още от времето на раждането ви.

Притеснявах се, че сте се сработили добре в качеството си на екип, но сега виждам, че тревогите ми са били неоправдани. Всички преследвате обща кауза, но всеки е движен от различен мотив. Гневът ви е фокусиран върху мен, защото смятате, че поражението ми ще ви доведе до жадуваната от вас цел. Грешите. Не аз стоя на пътя на желанията ви — глупавите ви възгледи го правят. Аз съм единственият, който може да ви предостави всичко, което искате. В замяна изисквам единствено да положите оръжие и да ми позволите да довърша работата си — или, ако предпочитате, да се присъедините към мен и да се погрижите за безкръвен край.

— Не го слушайте! — изкрещя Миранда.

— Магьосницата… Какво искаш? Край на войната, може би съчетан с щипка отмъщение за това, което родината ти е трябвало да изтърпи. Наистина ли вярваш, че на бранта ще бъде сложен край с убиването ми? Други ще заемат мястото ми, уверявам те, а те на свой ред ще бъдат заменени от трети. Виниш д’кароните за поддържането на войната, но твоите сънародници и хората от Тресори позволяват да продължава. Присъедини се към мен и ти обещавам, че бранта ще приключи още утре. Ще издам заповед за прекратяване на военните действия. Ще започнат преговори. Ако се присъединиш към мен, следващата капка кръв ще бъде последната — каза Багу.

— Никога не би сторил подобно нещо — отговори девойката.

— Откъде си толкова сигурна? Убедена до такава степен, че да позволиш още няколко поколения да бъдат посечени, наместо да ми се довериш? Или си позволила патологичното недоверие на асасина да отрови ума ти?

Миранда мълчеше. Багу се обърна към Лейн.

— Ами ти, асасине. Теб дори не те е грижа за войната, не е ли така? Искаш смъртта ни, защото заплашваме скъпоценния експеримент зад гърба ти. Ти също виниш несправедливо. Не ние избивахме вида ти. Вършеха го човеците, елфите и всеки, който гледаше на тях като на нещо по-низше и опасно. Дори и да избиеш д’кароните до крак, истинските убийци на вида ти ще останат, както и заплахата. Прие Айви за такава като теб, а тя дори не е завършена. Създадохме я, за да предоставим още една глътка въздух на вида ти, а в отговор ти дириш унищожението ни? Последвай думите ми и ще накарам Димънт да възкреси вида ти. Отново ще има стотици — хиляди — като теб — предложи Багу.

— Не сте ме създали! Не си спомням всичко, но зная, че невинаги съм била такава — отвърна Айви, придружена от червен проблясък. — Някой да ми даде оръжие! Ще му дам да се разбере!

— Експериментът. Твоята мотивация е по-трудна за определяне. Отмъщение заради изменянето ти ли дириш? Или просто искаш да останеш с тях, защото няма къде другаде да идеш? Това е без значение — от поражението ни не ще спечелиш нищо, но ще изгубиш много. Всички, познавали те в предишния ти вид, са вече мъртви. Ако дириш отговори, върни се сред нас. Ние и само ние сме в състояние да ти ги предоставим.

— А на мен какво ще предложиш, злодею? Нямам мотивация, само цел, която е да отърва света от теб и онези като теб — намеси се Етер.

— А, да. Защитницата. Създадена от зората на времето с една-едничка цел — да брани света си. И ако успееш? Тогава какво? Ако бъдем необратимо сразени, няма да ти остане нищо. Цяла вечност от кухо, безсмислено съществуване. Можеш да бъдеш много повече. Този свят не е първият, който сме потърсили. Няма да бъде и последният. Докато пронизваме воала, носейки се от реалност в реалност, би могла да получиш нова цел. Би могла да бъдеш завоевател. Или, ако настояваш на закрилата, защо да се ограничаваш само до един свят? Присъедини се към нас — и когато този свят стане наш, ще можеш отново да го защитаваш — както и хиляди други. Вие не сте единствените ни врагове. С нас ще имаш цяла вечност смисъл пред себе си — предложи генералът.

— Няма значение какво предлагаш. Съдбата не е толкова крехка, че да позволи героите на този свят да бъдат покварени — заяви Дийкън. — Белегът ще повали всеки божествен воин, който изневери на каузата.

Багу насочи погледа си към младия магьосник.

— Ученият на групата. Чуй ме, човеко. Не играем тази игра от вчера. Запознати сме из основи с правилата, много по-подробно, отколкото вие някога ще бъдете. Познанието ни в еднаква степен се простира и до изключенията им. Напълно по силата ни е да осигурим безопасно приемане в редиците ни. Правено е и преди.

— И какво ще сториш, ако откажем? Ще ни убиеш? Тук има само четирима Избрани. Докато петимата от нас не бъдат събрани, дори и да ни убиеш, това само ще забави нещата. Нови Избрани ще се издигнат. Страх те е от нас. Затова си дошъл да ни убеждаваш. Толкова те е страх, че дори не си посмял да дойдеш лично — каза Миранда, разчитайки, че генералът още не знае това, което бе известно на нея — Свръхсъсредоточието вече бе настъпило.

— Страх! Незначително създание! Как се осмеляваш изобщо да помислиш, че си в състояние да породиш у мен нещо различно от презрение? Виждал съм поражението на хиляди далеч по-могъщи от теб. Ти си нищо! — беснееше Багу, преди да добави с изпепеляващ тон. — А що се отнася до убиването… Истина е, че засега ни трябвате живи… но животът може да бъде далеч по-широко понятие, отколкото предполагате…

Образът му изчезна. Рязко и внезапно, чудовището се издигна във въздуха. Учудващо, драгойлът не се хвърли веднага към тях. Издигна великанското си туловище в небето, виейки се все по-високо и по-високо, докато накрая не изчезна сред споделящите цвета му облаци. Където преди секунди несъмнено щеше да избухне чудовищна битка, сега цареше неземна тишина. Единствено все още отвореното сандъче свидетелстваше за случилото се току-що. Миранда предпазливо го доближи.

— Внимавай! — посъветва я Айви.

Приготвила жезъла си, девойката надникна. В ковчежето имаше няколко кристала, които лежаха безжизнени. Освен тях, вътре се намираха и няколко златни украшения. Две метални пластини със странна форма, ръкавица и диадема. Девойката се приведе. Изглеждаха й познати. По-точно ръкавицата. Канеше се да я повдигне, когато предупредителният вик на Дийкън я сепна.

— Магиите се разбуждат! — провикна се той.

Миранда повдигна глава. Един след друг, кристалите върху покривите засилваха. Само за няколко секунди бледото сияние на затулената от облаците луна бе заменено от бледосинята светлина на скъпоценните камъни.

— Чухте ли това? — ахна Айви, а Лейн се извърна към източника на звука, останал нечут от останалите.

Миг по-късно се разнесе отново, този път по-силно. Далечен тътен, наподобяващ свлачище едри камъни.

— Не може да бъде. Не биха го сторили — изрече Дийкън с приглушен глас.

Неравномерното боботене започна да се усилва, примесвайки се с трептенето на постройките. Някои от вратите затракаха, отчупвайки обгърналия ги лед, напирайки срещу натрупалия се в основите им сняг. Последваха и други врати. Скоро какофонията на безчетни порти, заплашващи да се отскубнат от пантите си, стана оглушителна.

Лейн бе заел решителна поза. Бе дошъл тук да разрушава, да отнеме онова, което д’кароните се опитваха да скрият. Да ги накаже. Дишането на Айви се ускоряваше, героичният до този момент контрол върху емоциите й бе започнал да се изплъзва. Докато отстъпваше назад към каретата, единственото подобие на закрила в цялата изпълнена с хаос долина, тя се препъна в останките на убития войник. На колана му висеше меч. Айви пролази, взе оръжието и го стисна с треперещи пръсти.

Накрая една от вратите поддаде. Блъвна застоял, смрадлив въздух, последван от задушлива прах. Когато облакът се уталожи, разкрилата се гледка бе покъртителна. Мъртвите. Стотици от тях, някои загинали преди повече от стотина години. Студеният, сух въздух ги бе превърнал в кости с опъната по тях кожа, но пак съумяваха да пристъпват напред. Повечето все още носеха някакви парчета от бронята, в която бяха намерили смъртта си. Носове и уши, ако все още бяха останали, висяха с поклащане от черепите, а очите отдавна бяха изгнили. Ала по някакъв начин всеки мъртвец усещаше натрапниците и влачеше нозе към тях.

— Богове… — промълви Миранда.

— Боговете нямат нищо общо с това сквернение — процеди Етер.

Мигновено се стрелна към препъващия се легион. Пламваха лесно, сведени от времето до чуплива прахан. Етер продължи полета си и в криптата. Със струя горещ въздух, смесения рев на хиляда нечестиви писъка и лумването на хиляда пламъка, всички намиращи се вътре трупове припламнаха.

Миранда си припомни малкото, което знаеше за огнената магия, приготвяйки се да го насочи към следващата врата, която се пръскаше, но от сиянието на създаденото от Етер огнище продължаваха да изникват силуети. И подпалени, немъртвите продължиха. Дори и когато плътта бе изцяло окапала от костите им, скелетите не спряха вървежа си. Втора, а сетне и трета врата се срутиха, избълвайки още стотици немъртви. А още не бяха успели да унищожат дори един.

— Дийкън. Знаеш ли нещо за това? Немъртвите? Можеш ли да развалиш магията? — викна Миранда.

— Малцина некромансъри имаше в Ентуел. Ще опитам каквото зная — отвърна младежът.

Повдигна кристала си и промърмори няколко думи, протягайки фокусиращия си камък напред с изричането на последното слово. Нишка светлина се стрелна от него. Когато докосна горящите мъртъвци, доближили се на опасно разстояние, те се строполиха на земята. Сякаш нещото, вдъхвало им живот, бе внезапно отнето, оставяйки ги да се сринат в купчинка кости. Усмивка и искрица надежда проблеснаха върху лицето на Дийкън, докато се подготвяше да използва повторно магията, но със същата внезапност, с която бяха сразени, шестте скелета се надигнаха отново.

— По дяволите! Нещо подхранва проклятието. Не е нужно да си гений, за да определиш какво — рече той, хвърляйки поглед към сияещите кристали по покривите. — Няма причина да смятаме, че тази им магия е различна от останалите. Прекъснем ли източника, елиминираме заклинанието.

— Значи трябва да разрушим кристалите — каза Миранда.

Това бе всичко, което Лейн се нуждаеше да чуе.

— Пазете Айви — заръча той, хвърляйки се в действие.

Тутакси движенията му станаха неразличими за простото око.

Без да си прави труда да отбягва сгъстяващата се орда немъртви, острието му ги разсичаше като суха тръстика, разчистило път, който бързо се затвори подире му.

— Айви, стой край нас — каза Миранда, поглеждайки назад, за да се убеди, че спътничката им е в безопасност. Но нея я нямаше.

Девойката отново извърна глава и видя Айви да се втурва след Лейн. Беше ли уплашена? Беше ужасена.

Страхът не спря да прогаря ума й, докато не започна да й се струва, че тече през самите й вени. Съпровождащата я аура бе ослепяваща. Никога не бе осъзнавала промяната в такава степен, не се бе потапяла в нея толкова дълбоко, без да изгуби себе си, но не можеше да допусне това. Приятелите й се нуждаеха от нея. Не някакво безмозъчно чудовище. Не някакво хленчещо момиченце. Нуждаеха се от нея. Когато достигна първото от скверненията, които някога са били хора, Айви замахна с оръжието си. Далечни спомени — нейни, а същевременно не принадлежащи ней — напътстваха тялото. Дръж оръжието така. Стъпи по този начин. Тренировки, някакъв остатък от това, което наставниците й бяха наливали в ума й. Мускулите й работеха сами. Острието разсичаше мощно и уверено. Главата на един от труповете се търкулна.

Дълбоко в ума си усещаше нещо да я окуражава. Нещо я подтикваше да продължи. Нов замах. Пореден. Още от създанията падат. Усети как нещо се усилва. Желанието да срази всички тези врагове растеше като глад, който настояваше да бъде утолен. Още от олюляващите се тела се приближиха към нея, но тя продължаваше да нанася удари с меча. Страхът се стопяваше. Както и всичко останало. С всеки замах усещаше как желанието се усилва. Превръщаше се в нужда.

Предните редици на ордата вече достигаха Миранда. Посятият сред тях огън от Етер се бе разпрострял, което само увеличаваше заплашителността им. Айви вече бе потънала дълбоко сред редовете им, обзета от някаква невиждана досега ярост, която не й позволяваше да забележи, че враговете й бяха безкрайни. А междувременно пламъците продължаваха да скачат от труп на труп, приближавайки се до нея. Мечът нямаше да й помогне, ако бъде заобиколена от огън.

Нова огнена струя бликна от криптата. За момент Етер увисна високо над долината. За пръв път осъзна, че не помага. Лейн бе унищожил част от немъртвите. Дори Айви го бе сторила. А атакуваните от нея създания все още не бяха сразени. В очите й проблесна съсредоточеност. Стисна огнените си юмруци и фокусира ума си. Щеше да ги изпепели. Пламъците започнаха да се издигат. Сиянието им стана почти ослепително. Започна да се тресе от изтощение, но телата под нея все още стояха прави.

Потоци енергия се изливаха от Етер, подхранвайки пламъци, които се издигаха високо в небето. Овъгленият камък на подпалената от нея крипта започна да сияе. Избраната изрева и вля дори още повече сила в преизподнята. По стените плъзнаха огнени нишки, сронвайки хоросана, пропускайки навън побелелия огън. Накрая криптата се строполи, последвана от Етер. Лишени от свръхестествено гориво, пламъците угаснаха.

Огромна част от долината бе почерняла. Крачилите из нея тела се бяха превърнали в купчинки овъглени кости и пепел. Метаморфът се строполи в средата на ивицата овъглена земя и с огромно усилие прие каменната си форма.

Лейн достигна върха на най-близката крипта. Вратите й още не се бяха отворили, но огнената ярост на Етер бе стопила голяма част от снега, който ги блокираше. Много скоро затворените вътре създания щяха да излязат. Нанесе удар към големия кристал. Проблесна светлина, съпроводена от енергиен пукот. Острието отскочи, а кристалът остана незасегнат. Втори и сетне трети удар постигнаха сходна липса на ефект. Малтропът прибра меча си и заби пета в каменната подложка на кристала. Тя се напука. Вторият удар разшири пукнатините в ледения камък, а третият бе достатъчен да отчупи кристала, който полетя към земята. Лейн отиде до ръба и надникна. Кристалът се бе счупил и сиянието му бе угаснало, а неколцина немъртви, които се бяха катерили по стените в опит да достигнат малтропа, застинаха и паднаха на земята, но имаше други, които да ги заместят. Асасинът бързо се стрелна към ъгъла на покрива, за да откърти нов кристал.

Неспирният вой на възкръсналите войници ставаше направо оглушителен, тъй като врата след врата биваше натрошена на късове. Миранда се хвърли сред сганта, разблъсквайки ги с вълни магия. Трябваше да достигне Айви. Дийкън се стрелна подире й. Когато достигна спътницата си, сивият магьосник измъкна двуострийното оръжие от торбата си. Макар да го бе извадил при последното спасяване на Айви, още не бе го използвал. На пръв поглед не изглеждаше ясно как възнамерява да го стори сега. Остриетата бяха с дължина почти една педя, извивайки се в противоположни посоки.

— Каква полза от това? — попита Миранда, успявайки да издигне един от немъртвите и да го запрати напред, разчиствайки още няколко стъпки към Айви.

— Малък трик, на който ме научи Гилиъм — обясни Дийкън.

Пусна оръжието. То увисна във въздуха, разкривайки редица странни украшения по дръжката си. Внезапно започна да се върти, за секунди увеличавайки скоростта си до такава степен, че чак въздухът засвистя. Дийкън замахна с ръка и оръжието се стрелна, проследявайки движението му. Прогнилата плът на немъртвите биваше разсичана с лекота. По времето, когато острието се върна, всяко докоснато от него същество бе сведено до гърчеща се купчина крайници.

— Някой път трябва да ме научиш — отбеляза Миранда, запращайки нов труп във въздуха, този път, за да разчисти пътя зад тях.

— Разбира се — отвърна той, хвърляйки оръжието за втори път.

Докато двамата си проправяха път през безчислените орди, Етер тежко вървеше към следващата крипта. За момента каменната й форма понасяше без проблем неспирните атаки на пълчищата немъртви, заменили изпепелените от нея. Мощните й каменни лапи размазваха създанията, но бройката им бе изморителна. Тя видя Лейн върху покрива и също така забеляза ефекта от събарянето на кристалите. Когато достигна криптата, Етер впи ноктестите си пръсти между камъните и започна да се катери. Масивното й туловище се движеше съвсем малко по-бързо от преследващите я телеса.

Лейн най-сетне строши и последния от кристалите на покрива си, с което върна няколко групи немъртви към безжизнеността. Още няколко крипти бяха изгубили вратите си, изпълвайки долината в още по-голяма степен от преди. Немъртвите бързо изпълваха мястото. По-лошо, гърчещата се маса вече бе достигнала покрива — труповете се блъскаха и се катереха един през друг в опит да го достигнат. Малтропът неспирно ги сечеше и покосяваше, но сразените мигновено биваха заменени от нови. Не разполагаше с безопасен начин да се спусне долу.

Погледът му се премести към покрива на следващата крипта, сетне към претъпканата земя отдолу. Нямаше друг избор. Пъхна оръжието в ножницата, срита един досаждащ с близостта си мъртвец и скочи. Сблъска се със средата на стената на следващата постройка, успявайки да се вкопчи в нея в последния момент. Бързо се закатери нагоре, следван от вълна трупове, която вече променяше посоката си.

Айвиният бяс бе започнал да взема своето. Острите, костеливи пръсти и счупените зъби на ратниците, които бе посичала, бяха досегнали плътта й повече от веднъж, но тя обръщаше все по-малко внимание. Мисълта за собствената й безопасност бе прокудена настрана от желанието да срази немъртвите. Когато вихреното острие на Дийкън профуча край нея, елиминирайки най-близките заплахи, женският малтроп се зае да сече на късчета все още потръпващите им останки. На всяка цена трябваше да впие оръжието си във врага.

Миранда и Дийкън й викнаха да спре, но гласовете им сякаш долитаха отдалеч. Когато се приближиха, тя се извърна към тях. Умът й ги разпозна като приятели, но лудостта видя в тях нещо друго. Не го знаеше, но усещаното от нея сега бе същата програма, която движеше и близниците, наложена й, докато се бе намирала в ръцете на д’кароните. Сега тя налагаше магьосниците да опитат острието й. Айви се хвърли към тях. По средата на втурването, смътната реализация, че напада приятели, най-сетне си проби път до съзнанието й. Успя да спре оръжието на косъм от Миранда и се отдръпна, изпускайки го. Дийкън се нагърби изцяло със задачата да удържа вълните отказващи да умрат войници, докато девойката се зае да оглежда Айви.

— Какво беше това? Добре ли си? — попита момичето, търсейки наранявания и бързо изцелявайки намерените.

— Не… не можех да го контролирам. Проклетите наставници… Мисля, че така са ме научили да се бия — рече Айви. — Не ми харесва.

— Сега владееш ли се?

Айви закима енергично.

— Добре. Искам да ме последваш. В тази долина трябва да има някакво място, което немъртвите да не могат да достигнат. Щом се озовеш там, искам да останеш, докато се погрижим за… — обясни Миранда.

— Не! Аз съм една от вас. Част съм от групата. Ще помагам — настоя Айви.

Един от живите трупове замахна към Дийкън, раздирайки ръката му. Нямаше време за спорове.

— Добре. Вземи меча, трябва да… — отстъпи девойката.

— Не! Не се харесвам с меч в ръка. Просто ми кажи какво трябва да направя.

— Виждаш ли онези кристали? Трябва да строшим всичките — посочи момичето.

Айви погледна към покривите, сетне към полето олюляващи се ратници. Дузина страхове си оспорваха привилегията за ума й, но тя ги прогони и се стрелна напред. Моментално я заляха инстинкти, но те бяха по-познати, посрещнати с радост. Стъпките й придобиха грация и ритъм. Мяташе се и се извърташе, промъквайки се през най-дребните пролуки в редиците на враговете. Гъстотата на ратниците ставаше все по-голяма, а маневрите й — все по-акробатични. Премятания, кълба и претъркулвания най-сетне я отведоха до основата на една от криптите.

С бързина и прецизност, които дори надминаваха тези на Лейн, тя се стрелна до покрива. Тук грациозността й изчезна, тъй като с голи ръце започна да удря по каменните основи, приютили кристалите. Макар лишени от финеса на изкачването й, действията пак бяха ефективни, тъй като привидно слабите удари сломиха камъка.

През няколко сгради от нея Етер най-сетне бе приключила изморителното си изкачване. Доближавайки се към кристала, тя му нанесе мощен удар с опакото на ръката си, пръсвайки го веднага, но това я накара да се олюлее. По крайника й плъзна остра болка. Бе дело на кристала. Защитаващата го магия не я притесняваше, но проклетият камък лакомо бе засмукал силата й, когато го докосна. Гневно се обърна към следващата каменна поставка и внимателно се приближи към нея. Един от немъртвите се изкачи на покрива. Метаморфът сграбчи прогнилото същество и го хвърли към камъка, унищожавайки немъртвия и събаряйки кристала с един удар. Съумя да се справи с оставащите три трупа и три кристала по същия начин. Когато работата й върху този покрив приключи, Етер пристъпи до ръба и скочи, докарвайки доста незавиден край на струпалите се отдолу.

Същевременно оръжието на Дийкън се нуждаеше от все повече време, за да разсече сгъстяващите се орди трупове. А още не бяха достигнали някоя крипта.

— Това не върши работа. Трябва да им попречим да излизат. Погрижи се да залостиш все още неотворените врати. Аз ще се погрижа за мъртъвците, които вече са излезли — заяви Миранда.

Дийкън кимна и повика острието си. Повдигна кристал и се съсредоточи върху най-близката врата, която още не се бе отворила. Процепите около нея започнаха да сияят. Когато сиянието изчезна, същото сториха и цепнатините. Издигалата се някога врата бе заменена от солидна стена. Миранда събра колкото се може по-голямо количество от кишата — резултат от предишните вилнеения на Етер, сетне засипа с нея немъртвите. Когато не можеше да накваси повече от тях, съсредоточи съзнанието си в създаване на мощен вятър и вледеняващ студ, които насочи към сганта. Постепенно насечените им движения се забавиха, накрая застивайки съвсем. В безопасност от нападателите, Миранда се запровира сред тях с цялата си възможна бързина, за да помогне на Дийкън.

По-дълбоко в долината, далеч от обездвижените с магия немъртви, Етер все още не бе успяла да се добере до друга крипта. Труповете бяха оформили непревземаема стена пред нея, която никакво удряне, блъскане или поваляне не можеше да разкъса. Гърчещата се маса започна да прелива, труповете се катереха един върху друг като насекоми, обгръщайки я от всички страни. Накрая Етер бе принудена да изостави каменната си форма. Събирайки малкото сила, която още не бе прахосала, Избраната започна да прокарва през ума си дългия списък създания, с чиито проби се бе сдобила от кутията на Дийкън. Накрая направи избор. Потръпващата маса около нея започна да се издига и накрая бе разкъсана, а Етер се извиси нагоре във формата на грифон. Стрелна се отново към земята, сграбчвайки два трупа, които захвърли с непогрешима прецизност върху два от кристалите. Стрелна се отново, за да вземе две нови бомби.

Айви строши и последния кристал и притича до края на покрива, за да слезе, само за да бъде внезапно и непоносимо посетена от акрофобията си. Колкото и да се опитваше, не успяваше да прогони и този страх по подобие на останалите. Върна се до най-горната част на покрива, а немъртвите пълчища започваха да изникват над ръба и да се доближават. Айви се оттегли до натрошените останки от централния кристал, а ужасът се приближаваше.

— П-помощ — изхленчи слабо тя, нежелаеща да се обръща към останалите.

Основата, на която се бе опряла, се отчупи, като едва не я отнесе със себе си, докато летеше към земята.

— ПОМОЩ! — изкрещя Айви, забравила неохотата.

Миг по-късно усети рязко дръпване и бе вдигната във въздуха. Нададе оглушителен писък, гледайки как покривът се смалява под нея.

— Спри да пищиш, животно — предупреди Етер.

— НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА! СВАЛИ МЕ! ЩЕ СИ ОПИТАМ ШАНСА С МЪРТВИТЕ! — пищеше Айви, стиснала силно очи.

Етер се спусна и я остави върху един покрив в края на долината.

Отваряйки предпазливо очи, Айви внезапно изкрещя:

— Не, не! На земята! НА ЗЕМЯТА!

Етер не обърна внимание на молбите. Айви срита най-близката каменна опора, строшавайки я с един удар — гневът й бе придал сила. Стрелна се до другата поставка и я сграбчи, отчупвайки основата й. Повлачи я със себе си, като продължи да беснее. Ръмжеше гръмко, подчертавайки недоволството си с разрушаването на още кристали с импровизираната сопа.

— Що за малоумен идиот оставя страхуващ се от височини върху покрив! — викаше тя, разрушавайки и останалите основи.

Отново пленена на покрив, където вече нямаше какво да прави, Айви завъртя напуканите останки от каменната си сопа и я хвърли. Тя описа голяма дъга и се натроши в платформата в средата на долината.

Дийкън се стрелваше по тесните пътеки между постройките, все по-рядко откривайки някоя, от чиято врата не се изливат немъртви. Миранда вървеше почти непосредствено след него, призовавайки вледеняващи вихри, жилави лиани и всичко друго, което можеше да забави създанията. Накрая младежът спря, отчаяно опитвайки да си поеме дъх.

— Лошо… Прекалено много вече са излезли — на пресекулки изрече той. — Трябва да се изкача на някой покрив. Може да ми хрумне нещо за кристалите.

След неуспешен опит за левитация, Дийкън промени част от строшена врата в стълба. Заизкачва се, следван от кристала си, който покорно висеше край него. Когато Миранда също се изкачи, магьосникът разруши стълбата.

— Ако и те започнат да се катерят, постарай се да ги държиш настрана от мен.

Миранда кимна. Виенето на прогнилите гласове и тътренето на нозе бяха неспирни. Почти невъзможно беше да се определи кое се намира най-близо и кое представляваше заплаха. Дийкън изхвърли всичко това от съзнанието си, отдавайки цялото си значително внимание на най-големия от сияещите кристали. Доближи собствения си камък и свъси вежди, периодично местейки очи, сякаш четеше. Тъй като вече нищо не забавяше пълчищата трупове, не след дълго немъртвите започнаха да се изкачват по стените на криптата.

Застанал на далечен покрив, Лейн тъкмо разрушаваше и последния от прилежащите на постройката кристали. Повечето от криптите се намираха достатъчно близо, за да е възможно достигането им със скок между покривите. Немъртвите бяха прекалено бавни, за да го достигнат, преди да се е преместил, а бяха и прекалено безмозъчни, за да се покатерят по околните сгради, така че не представляваха проблем. Подбирайки следващата си цел, асасинът зърна в далечината Айви, която колебливо се доближаваше до ръба на покрива си и се отдръпваше, обвита в синьо сияние. Очите му се плъзнаха по покривите. Повечето от заобикалящите го бяха обсипани с останките на труповете, имали лошия късмет да бъдат използвани от Етер като снаряди. Спринтирайки, Лейн започна да скача между тях, когато бяха достатъчно близо, както и да търчи по земята, когато не бяха. Острието му проправи пъртина сред сганта немъртви, които, въпреки значителните усилия от негова страна и от тази на спътниците му, не спираха да растат.

След миг Лейн си бе проправил път до покрива, на който се намираше Айви. Първоначално тя бе стресната, а впоследствие успокоена от появата му. Асасинът я хвана за ръката и я отведе до ръба на покрива. Избраната неохотно се остави да бъде издърпана, но когато зърна земята, се отдръпна обратно, поемайки си рязко дъх, опитвайки се да овладее усилващия се страх.

— Можеш да го направиш — настоя той.

— Не. Не мога, Лейн — заекна Айви, приклякайки, закрила очи.

— Айви, чуй ме. Изслушай ме! — нареди Лейн, рязко сваляйки ръцете й.

Тя повдигна насълзените си очи към лицето му.

— Изправи се. Виждаш ли онзи покрив? — рече асасинът, сочейки към съседната крипта.

— Не искам да…

— Погледни! Виждаш ли го? — властно повтори Лейн.

Айви кимна.

— Искам да скочиш върху него. Не гледай надолу. Гледай към покрива. Можеш — напъти лисугерът.

Избраната си пое треперлив дъх, докато той я отвеждаше назад. Очите й бяха вперени в покрива. Лейн взе ръката й и направи първите си крачки напред. Айви се насили да го последва, търчейки на половин крачка зад него. Когато достигна ръба, стисна очи и скочи. Миг по-късно усети сблъсъка, плъзвайки се първо нагоре, а след това надолу по някаква ледена повърхност. Разпери крайници, впивайки нокти в леда и стискайки зъби заради страха. Когато спря, усети рязко побутване по рамото. Предпазливо отваряйки очи, Айви видя, че се е вкопчила в плочите от другата страна на покрива, върху който се бе приземила. Бе го прескочила почти изцяло.

— Направих го! — викна тя, скачайки щастливо на крака.

Лейн кимна, след което се спусна от покрива и се отправи към друг. Айви си позволи още няколко мига, в които да се наслади на постижението си, след което се зае да руши кристалите.

Умората бе започнала да оказва влияние върху Етер. Приела формата на грифон, за да намали паразитния ефект на кристалите, Избраната трябваше да търпи не само предимствата, а и недостатъците на настоящото си въплъщение. Приземявайки масивното си туловище върху един от най-отдалечените от останалите покриви, метаморфът спря да си почине и да огледа постигнатия напредък. Почти една трета от криптите бяха обезсферени, за което свидетелстваха и купчини отново намерили покой мъртви. А изглежда вече сразените бяха заменени изцяло.

Дийкън продължаваше да се взира в кристала, понякога съобщаващ някакво наблюдение на Миранда, без да осъзнава колко бързо тя отстъпва пред неспирно увеличаващото се множество. Бързо бе узнала, че около кристалите е по-добре да използва по-традиционни методи за отблъскване на немъртвите. Лъкът напусна рамото й, стрелите биваха внимателно насочвани. Кьопавите трупове не представляваха проблем. Стрелите ги пронизваха с лекота, често поразявайки последователно две цели. Скоро изстрелите й нанизваха по три трупа, а покривът ставаше все по-опасен.

— Побързай! — викна Миранда, прибягвайки до повеи на вятъра, за да разчисти място. Най-близките кристали засияха по-силно и неколцина от вече сразените мъртъвци се надигнаха отново.

— Има три магии. Една защитава кристала, една подхранва създанията и… Последната не мога да определя — каза Дийкън, най-сетне решил, че не разполага с повече време.

Отстъпи назад и съсредоточи ума си. Влиянието му бързо се разпространи. Един след друг околните кристали засияха все по-ярко, попивайки излъчващата се от него сила. Все повече и повече трупове, лишени от нечестивата сила, давала им живот, се надигаха отново.

— Какви ги вършиш? — викна Миранда.

— Само още секунда — промърмори той.

Най-после и последният от оцелелите кристали засвети ярко. В сърцевината им проблесна кратка мълния. Накрая Дийкън спря, като едва не се строполи, прекратявайки огромното усилие.

— Готово. Защитното заклинание. Само него успях да разваля — изрече младежът.

Миранда сложи стрела и я запрати към един от кристалите на недалечен покрив. Пръсна го с лекота.

— Кристалите са уязвими! Трошете ги! — викна Миранда.

Лейн отново опита да удари кристал с меча си. Този път чупливият скъпоценен камък се разтроши. Айви взе камък и стори същото. Девойката запращаше стрела след стрела. Дийкън насочваше смъртоносното си оръжие. Десетки немъртви се строполяваха с разрушаването на всеки кристал. Само за минути всички сфери в долината бяха натрошени. Героите се събраха на един покрив, за да огледат полесражението. Не бе останала непокрита с немъртви земя.

— Това си беше истинско мъчение — отбеляза Дийкън, бършейки потта от челото си.

Миранда с отвращение огледа гнусния пейзаж. Колкото и да й се повдигаше от гледката, обсипана с мъртви, в ума на девойката се бе настанила мисъл, която не искаше да си иде.

— Не е достатъчно — рече тя.

— Бих казала, че е повече от достатъчно — рече Айви, приближавайки се до ръба на покрива, след което предпазливо се върна. — Тук не ми харесва.

— Не, имам предвид, че войната е продължавала повече от век. Ако сразените от всяка битка са били донасяни тук, трябва да има и още.

— Прекалено надценяваш д’кароните. Не е възможно да са се погрижили за всеки убит — каза Етер.

— Дори и така да е… — замислено отвърна девойката.

Лейн затвори очи. Айви стори същото.

— Лошо — каза Айви. — Чувате ли?

Асасинът кимна, добавяйки:

— Под земята.

— Как така под земята? — попита Дийкън.

— Вижте! — викна Миранда, сочейки към каменната платформа в центъра на долината.

Хвърлената от Айви каменна поставка я нямаше. На нейно място се беше появила дупка. А в нея — чернота. Миранда слезе на земята, опитвайки се да прогони от съзнанието си факта, че купчините, по които стъпваше, някога са били човешки същества. Дийкън и Лейн я последваха. Етер, все още във формата на грифон, се стрелна надолу, оставяйки Айви сама.

— Хей! — гневно се провикна последната. — Не ме оставяйте тук!

Етер се приземи край останалите — точно на ръба на платформата. Няколко крачки пред тях стоеше дупката, която не оставяше съмнение, че това всъщност не е платформа, а покрив. В мрака долавяха тътрене и непогрешими стенания.

— Цялата долина трябва да е пресечена с тунели и камери — предположи Миранда.

— Несъмнено притежаващи собствени кристали — добави Дийкън.

— Да. Оставете ги. Ако целта ни тук бе да увредим делата на д’кароните като наказание за застрашаването на скъпоценната питомка на Лейн, то тя вече е постигната — каза Етер.

— Какво ще се случи, ако наистина ги оставим? — обърна се девойката към Дийкън.

— Стига немъртвите да не избягат от долината, вероятно кристалите ще се изхабят и труповете ще спрат да живеят — каза той.

— А ако избягат? — поинтересува се момичето.

— Не съм сигурен, но е очевидно, че съживилото ги проклятие е създадено с цел да се разпространява. Ако дори и едничък труп се измъкне, възможно е проклятието да се разпространи безпределно — отговори сивият магьосник.

За момент Миранда размишлява мълчаливо.

— Намиращите се долу кристали… Те също ли са изгубили защитата си? — запита тя накрая.

— Вложих значително усилие в заклинанието. Бих казал, че всеки обект със сходна защита, намиращ се в планината, е бил засегнат.

— Значи са чупливи като стъкло — продължи девойката.

— Грубо казано.

— Добре. Имам идея, за изпълнението на която ще се нуждая от помощта ти. Също и от твоята, Етер — заяви момичето.

— Ако обмисляш да слезеш там, можеш да бъдеш сигурна, че няма да ти помогна. Подобно глупашко начинание не е достойно за помощта ми — категорично заяви метаморфът.

Миранда спокойно изложи плана си. Постигането на отвратено изражение бе почти невъзможно в настоящата форма на Етер, но тя пак успя да се справи великолепно, преди да кимне неохотно. Лейн моментално пристъпи към действие, стрелвайки се към все още съхраняващия Айви покрив, за да я довлече обратно, не без протести от нейна страна. Сетне двамата се отправиха по най-безопасния път към края на долината и зачакаха. Когато заеха позиция, Етер се издигна във въздуха, кръжейки.

Миранда се отпусна на едно коляно. Дийкън зае сходна поза. Девойката допря върха на счупения си жезъл върху ледената твърд точно до ръба на каменната платформа. Магьосникът опря длан до същото място. И двамата се съсредоточиха дълбоко. Бавно от мястото на допира им се разнесе тих, но доловим ритъм. Първоначално бе нестабилен, но с течение на времето се усили и стабилизира. Постепенно преля в тътен, а сетне и в рев. От сградите започнаха да се сипят тухли. Дупката в покрива се разшири.

Двамата магьосника се съсредоточаваха върху заклинанието, усилвайки го до предела на силите си. Цепнатини раздираха земята. Цели парчета от дъното на долината паднаха, повличайки със себе си купчини сразени ратници. Трусът продължаваше да се усилва. Лед, сняг и камъни се плъзваха по склоновете. Една след друга основите под криптите поддаваха и постройките потъваха в земята. Накрая цялото дъно на долината остана без опора. Покривите на безбрежните тунели се срутиха едновременно.

Когато самата земя под тях започна да се рони, Етер се стрелна и грабна двамата чародеи, издигайки ги във въздуха. Остави ги до Лейн и Айви и кацна на свой ред, бързо приемайки човешката си форма. Всички очи, с изключение на Айвините, гледаха как прорязаната от проходи долина се самопоглъща сред суматоха от камъни и сняг. Неспирното срутване продължи в течение на минути, докато нови и нови невидими кухини се срутваха.

Накрая оглушителният бобот утихна и се възцари тишина.

— Готово ли е? — попита Айви, надничайки, като тутакси съжали за стореното.

Сега долината бе много по-стръмна — урва, обгърната от назъбени скали.

— Бих искала да останем, докато не се убедим — заяви Миранда.

— Но… нали разрушихте цялата долина! — протестира Айви, на която никак не се нравеше идеята да прекара още време край тези главозамайващи височини.

— Ако има шанс, дори едно на милион, някое от тези създания да си проправи път до повърхността, искам да съм тук, за да го спра — отговори девойката.

— От доста време не сме спирали за сносна почивка, нито за сносна храна — додаде Дийкън, макар че малцина се нуждаеха да им се напомня това.

— Колко нетипично за теб да подкрепиш предложението на Миранда — отбеляза Етер. Далеч по-експресивната й форма позволяваше подсилването на думите с поглед на снизхождение, който бе невъзможен за грифона. — Ами ако онова огромно създание се върне, докато стоим беззащитни връз тази планина?

— Доста се съмнявам, че ще имаме по-голям успех, ако ни свари да вървим по някоя от пътеките долу — отвърна Миранда.

След няколко нелишени от спор мига бе решено. Приключенците се преместиха в по-притаено кътче на долината, а Лейн се отправи да потърси някакъв улов из ветровитите склонове.

— Чакайте, нали имахме две торби с храна! — провикна се Айви, намираща се на известно разстояние от ръба на долината, където се бяха настанили останалите.

— Да… Бих предположил, че се намират под слой отломки и човешки останки, заедно с конете, освен ако животните не са успели да се измъкнат от тунела, преди да е затрупан.

— О! — отвърна тя, примъквайки се предпазливо, сякаш ръбът щеше да полети надолу, ако тя направи по-рязко движение. — Не може ли Етер да вземе още?

— Ха! Самото осигуряване на провизиите бе глупост. Не виждам смисъл да ви помагам по такъв начин, ако се отнасяте към донесеното от мен с такава безотговорност — презрително изрече метаморфът.

Айви се озъби в отговор, преди да се обърне и да заяви:

— Забелязахте ли? Не се промених! Нито веднъж!

В гласа й се долавяше гордост, която бе озарила и лицето й. Бе заслужена. За съвсем кратко време бе преминала от незнанието, че е едно и също с агресивните си трансформации, до умението да ги отлага съзнателно и дори да ги потиска.

Миранда понечи да я похвали, но бе изпреварена от Етер.

— Да. Забелязах. Постигнала си огромен напредък в изличаването на единственото нещо, което те правеше поне малко полезна на бойното поле — рече тя, моментално заличавайки радостното изражение от муцуната на Айви.

— Етер, моля те — намръщи се Миранда.

— Не, всичко е наред. Остави я да си говори. Тя просто завижда! — изрече малтропът с фактуален тон. — Защото ставам все по-добра, а тя продължава да прави същите глупави грешки.

— Нямаш си и идея какво… — поде Етер, ала беше прекъсната.

— Достатъчно. Всички сме уморени. Спестете си нападките, докато се възстановим от сражението — рече девойката.

За момент Етер замълча.

— Човеко — продължи тя.

— Какво? — отегчено попита момичето.

— Не ти, човекът, който изглежда осъзнава превъзходството ми и се отнася към мен с подобаващата почит — отбеляза метаморфът.

— Да? — рече Дийкън. Вълнението от директното обръщане на Избраната към него погълна хапливостта на думите.

— Наклади огън — голям и не се бави! — нареди тя.

— Ще се постарая — отвърна младежът, скачайки на крака и оглеждайки леда, снега и камъните около тях, дирейки някакви подпалки.

След като не откри нищо подходящо, зарови из торбицата си и извади една от Димънтовите стъкленици. Отвори я, взе един от съдържащите се вътре жълъди и го зарови в земята. Протегна кристала си над него и дръвчето моментално започна да никне. След няколко минути дървото бе почти готово.

— Ако паметта не ме лъже, на мен ми отне повече от час да сторя същото, а ти каза, че било забележително — каза Миранда, на която се бе наложило да приложи същото заклинание като част от обучението си.

— Като за първи опит беше повече от забележително. Просто съм се упражнявал много. Готово! Това ще предостави достатъчно гориво, както и ще е по-лесно, отколкото ако бях поддържал пламъците лично.

Няколко клона бяха отчупени и пламнаха далеч по-бързо от характерното за подобна дървесина, несъмнено с помощта на някоя мълчалива магия. Вече разполагаха с огън, който да ги грее, и сред който Етер да се настани. Тя бързо пристъпи сред пламъците. Дийкън откъсна нов жълъд, който да постави в стъкленицата. Докато останалите се настаняваха около огнището, Лейн се завърна, понесъл скромния си улов от склона. Етер излезе от пламъците с отегчена въздишка, за да позволи приготвянето на месото, наместо самата тя да бъде използвана за целта.

Айви и Лейн изядоха полагащия им се дял суров. Човеците бързо се справиха с дажбите, които далеч не им се сториха достатъчни. Сетне Миранда побърза да се върне на пост на ръба на долината. Дийкън седна до нея и също впери очи, дирейки движение в мрака под тях. В продължение на няколко минути Айви се промъкваше все по-близо, докато накрая се настани край тях, макар и усърдно извърнала очи от стръмния склон, който наблюдаваха двамата.

— Колко дълго ще останем тук? — попита тя.

— До сутринта — отвърна момичето.

— Ух. Тук не ми харесва.

— Нали се покатери. Тогава не се страхуваше — изтъкна Миранда.

— Катеренето е различно. Не е нужно да гледаш надолу — рече тя. — Но това не е единствената причина, поради която тук не ми харесва. Няма какво да се прави.

— Съветвам те да поспиш — каза девойката. — Все още ни предстои дълъг път.

— Никак не съм уморена. Никак… Трябва ми нещо, с което да си запълвам времето — рече Айви, която наистина не се свърташе на едно място.

— Бих могъл отново да ти дам книгата си, ако ти се рисува — предложи Дийкън.

— Не. Не съм в настроение за това. Миранда, косата ти е същински хаос. Може ли да я сплета?

— Защо не — изкикоти се момичето.

Айви изквича възторжено и внимателно се настани зад Миранда, вперила очи в косата й, за да не би по случайност да зърне зейналата пропаст.

— Дийкън? — каза женският малтроп, докато се залавяше за работа.

— Да?

— Наистина харесваш Миранда, нали?

— Обичам я с цялото си сърце и душа — отвърна той.

— Еха — рече Айви. — Как… как разбра?

— Предполагам, че ако го бях допуснал в съзнанието си, щях да го осъзная още в мига, в който я срещнах, но в действителност не разбрах, докато… докато не се върнах при нея.

— Ами ти, Миранда, ти също ли го обичаш?

— Разбира се — отвърна девойката.

— И как разбра? — попита Айви.

— Осъзнах, когато мислите ми започнаха често да се насочват към него, след като го оставих. На какво се дължи този интерес? — запита Миранда.

— Не зная. Хубаво е да знам… да знам, че подобно нещо съществува — каза тя, дирейки думи да изрази нещо трудно за изразяване. — Не си спомням много. Всичките ми спомени са все лоши. Докато срещнах вас… Радвам се, че все още има и красиви неща, дори и да не зная за тях.

Приключи със сплитането на Мирандината коса.

— Много е красиво, Айви — похвали я девойката, възхищавайки се на сложната прическа.

— Благодаря. Не помня да са ме учили на това — каза Айви, тръсвайки глава при завръщането на отвратителното усещане за несигурност. — Трябва ми някакво друго занимание. Не бива да стоя без работа. Тогава се чувствам неприятно.

— Убеден съм, че ще намеря нещо, което да те заинтересува — каза Дийкън, придърпвайки торбицата си напред.

Купчини хартия биваха изваждани. Айви им хвърли незаинтересован поглед, след което ги постави настрана. Понякога вятърът ги подхващаше, но листовете покорно спираха и се връщаха в торбата, подканени с небрежен магически жест. Когато стана ясно, че писанията не представляват интерес за нея, Дийкън заизважда артефактите, задигнати от кабинета на Димънт. Очите на Айви просияха при вида на разноцветните кристали, които той измъкна. Камъните леко засияха.

— Какво е това? — попита Айви.

Опита се да вземе един, но се сви.

— Ох! Горещи са — рече тя.

— Махни тези проклети неща, глупако! — сгълча го Етер от огъня.

— Тихо, това са само красиви джунджурийки — отговори Айви. — С изключение на този. Счупен ли е?

Посочи към доста голям кристал с неравна форма.

— Така изглежда. Странно. Помня, че беше съвършено чист. Сега в средата се е събрала черна мъгла — отбеляза Дийкън, вдигайки въпросния кристал.

Огледа го внимателно, обръщайки го на светлината на пламъците. Мъгливата чернота в сърцевината не бе някакъв недостатък на кристала, а бавно разливащо очертанията си петно, напомнящо капка мастило в чаша вода.

— Любопитно — рече той, подавайки го на Айви.

Тя не протегна ръка. Наместо това просто се взираше в него с празен поглед, когато Дийкън доближи кристала. Върху лицето й нямаше и следа от емоция, интерес и дори живот. Магьосникът леко придвижи ръка, която бе последвана от празния поглед.

— Айви? — разтревожено запита той.

— Какво има? — поинтересува се Миранда, извъртайки глава.

— Тя… Тя просто застина — рече Дийкън, поставяйки кристала на земята.

Очите на Айви внезапно оживяха отново, а върху лика й изникна объркано изражение.

— Какво… Не го ли беше взел току-що? — попита тя.

— Айви, какво стана? — запита девойката.

— Какво искаш да кажеш? Той посегна да вземе кристала, а в следващия миг вече не го държеше. Питай него какво е станало!

Лейн се бе доближил.

— Вземи отново кристала — нареди той.

— Убеден ли си? — каза Дийкън.

— Небеса, аз ще го вдигна — рече Айви, привеждайки се напред.

Дийкън бързо го грабна. Празнотата отново я обзе.

— Айви? — отново запита той.

Айви не отговори.

— Дай й някаква заповед — каза Лейн.

— Заповед? Много добре… Айви, стани — рече Дийкън.

Тя бавно се подчини.

— Как се казваш, Айви? — продължи младежът.

— Нямам име — безжизнено отговори тя.

— Какво е това? — обърна се сивият магьосник към Лейн.

— Димънт имаше такъв кристал. Когато го използваше, Айви вършеше всичко, което й заповядаше. Дори виждаше каквото й кажеше да вижда — отговори асасинът.

— Трябва да се позанимавам с това — каза Дийкън, оставяйки кристала на земята.

Мигновено Айви отново бе сред тях.

— Какво? Пак ли се случи? И защо стоя права? Какво става? — запита тя, обхваната от смесица гняв и страх.

— О! Ами… Магия, която не бях изпробвал преди. Съжалявам, ако съм те стреснал — обясни Дийкън, отново разчитайки на уклончива честност, за да избегне лъжа.

— Следващия път да попиташ — смъмри го тя.

— Много съжалявам — отвърна младежът, вдигайки кристала с крайчеца на наметалото си, за да не го докосне.

Останалите кристали също бяха изсипани в торбата. Последният се удари в нещо, издавайки странен звук, привлякъл вниманието на Айви.

— Какво беше това? — развълнувано попита тя.

— Не зная — отвърна Дийкън, бъркайки в торбата.

Изваденото предизвика изражение на екстаз върху лицето й и появата на объркана физиономия върху неговото.

— Цигулката ми! — изписка тя, грабвайки я от ръката му.

Радостно подръпна струните.

— А носиш ли и лъка? — изчурулика Айви.

Второ бъркане в торбата разкри, че това действително бе така. Лъкът също бе отскубнат от ръката му, сетне Айви изсвири дълга, чиста нота.

— Не мислех, че някога ще намеря друга, а тази е същата, която забравих, след като Тригора и д’кароните ме заловиха. Къде я намери? — попита тя, обгърната от жълтата аура на щастие.

— Не съм — отговори Дийкън, объркването му примесено с щипка притеснение.

— Не говори глупости. Как иначе ще е у теб? Няма значение. Миранда! Теб те нямаше последния път, когато свирих! Толкова бях тъжна, че и ти не беше там — говореше развълнуваното създание. — Лейн! Моля те кажи, че мога да посвиря за нея, само малко, за да ме чуе как свиря!

Лейн се вгледа в нетърпеливите очи, сияещи насреща му. Намираха се на ръба на долина насред планинска верига, далеч от вражески уши. По-скрити от това надали можеха да бъдат. Пък и с неотдавнашната си поява тук д’кароните съвсем ясно бяха показали, че не съществува място в света, което да е недостижимо за тях. Асасинът кимна. Още не бе преполовил движението, когато Айви вече допираше лъка до струните.

Мелодията бе жизнерадостна и весела, както и безпогрешна. Пръстите й танцуваха върху струните с майсторско умение, а радостта, която извираше от сърцето й, бе очевидна. Цялата група бе обсипана в златисто сияние, болката, умората и останалите измъчващи ги терзания бяха сметени настрана — от всички, с изключение на Етер, която се противопостави на ефекта. Очите на Айви бяха затворени, съсредоточаваше се върху тънкостите на ставащото все по-сложно изпълнение. Докато тя свиреше, Дийкън дискретно започна да рови из торбата си, изваждайки няколко листа и преглеждайки съдържанието им с леко притеснение. Когато изглеждаше, че Айви е потънала достатъчно в свиренето си и пауза нямаше да настъпи в близките минути, той тихо отдръпна Миранда настрана.

— Не е ли удивително? Тя е феноменална! — прошепна му девойката.

— Да. Забележителна… Слушай, Миранда. Кристалът се споменава в тези записки. Душата на Айви е била държана в кристал в продължение на десетилетия, докато преценят как най-добре да я използват. Била е освободена чрез строшаване на кристала при пренасянето в сегашното й тяло. Притежаваният от Димънт кристал, както и този, трябва да са парчетата от съда, в който са я съхранявали. Изглежда камъкът е все още свързан с душата й — обясни Дийкън в почти недоловим шепот.

— Така изглежда — отвърна Миранда, все още запленена от смайващото изпълнение на Айви. — Кога си прибрал цигулката?

— Това е другото, което ме притеснява… Не съм. Уверен съм, че не съм я прибирал в торбата. Не е имало и възможност да бъде поставена там без мое знание. Не и същата, която тя твърди, че е забравила.

— Но… какво означава това? — объркано запита момичето.

— Не зная — мрачно отговори Дийкън. — И това много ме тревожи.

Евентуалният отговор на Миранда бе прекъснат от епичния финал на мелодията — почти главозамайваща поредица от ноти и акорди. Когато приключи, Айви отвори очи, а върху лицето й грееше триумфална усмивка. Миранда заръкопляска и я обсипа с похвали.

— Къде си се научила да свириш така? — попита тя, прегръщайки приятелката си.

— Просто зная! — отговори Айви. — Дийкън, носиш ли и калъфа?

Искрено се надявам да не го нося, помисли си той, докато бъркаше в торбицата.

— Уви, не.

— Няма значение. И без това не искам да я оставям — отвърна тя, засвирвайки лека мелодия, за да се залисва.

Отмервани от плавните звуци на инструмента, тихо долитащи като фон, часовете минаваха бързо. Краткият ден настъпи и отмина, а от разрушената долина не изникна никакво движение. Дийкън направи няколко магии, за да е абсолютно сигурен, че вече няма опасност. Когато луната издигна бледото си сияние зад облаците, групата пое на път. Заразителната радост на Айви ги бе възстановила в далеч по-голяма степен от цяла нощ сън, така че нямаше нужда от допълнително отлагане. Духът им беше значително приповдигнат. Размахвайки лъка вървешком, Айви весело подръпваше струните с усмивка на уста.

Следваната от тях пътека се виеше в планините, разположена в тесен пролом. Придвижваха се бавно, затруднени от снега и леда. Пътят бе коварен, но приключенците напредваха предпазливо. Етер по необясними причини избра да остане в човешката си форма, подхлъзвайки се и препъвайки се с останалите, наместо да приеме облика на нещо с по-стабилна крачка. Когато проходът се поразшири и изравни, Дийкън се възползва от по-дружелюбния терен, за да почеше раздразнено място на ръката си.

— Какво има? — попита Миранда.

— Нищо, което да си струва тревоженето. В каква посока вървим? — каза той, спускайки отново ръкава си.

— Приблизително на север — отвърна девойката.

— Определена ли е следващата ни цел? — продължи Дийкън.

— Столицата — отговори Лейн, който вървеше няколко крачки пред останалите.

— Столицата. Смяташ ли, че е разумно? — запита Етер. — Не сме в пълен състав. Петият Избран трябва да бъде намерен преди финалния сблъсък, за да не рискуваме да се провалим.

— Не ме е грижа какво е отредила съдбата. Намерението ми не е да изпълня отредената ми орис, а да открия и убия създанията, отговорни за проточването на тази бран. Когато са мъртви, структурата на северната армия ще се срине. Войната ще свърши. Ще мога да намеря място за Айви и да се върна към предишната си кауза.

— Ами ако тези няколко убийства не се окажат достатъчни, за да сложат край на войната? — поинтересува се метаморфът.

— Тогава ще продължа да режа нишките й.

Думите му се отличаваха с категоричност, която говореше, че евентуални последващи въпроси биха останали не отговорени. Приключенците продължиха с цялата налична бързина, докато накрая неспирният вятър, веещ в лицата им, не се усили болезнено. Повдиганите от него лед и сняг бяха примесени с пресни снежинки. Дълго канила се снежна буря връхлетя отгоре им без предупреждение, принуждавайки ги да подирят завет в тясна пещера с неравен под, разположена високо в един доста стръмен склон. А вън вятърът продължаваше да вие с нарастваща сила. Докато се намираха навън, Айви внимателно бе държала цигулката загърната, а сега се опитваше да свири, но скоро стихията зарева с такава мощ, че заглушаваше и най-силните й ноти.

Температурата в пещерата — и без това вцепеняващо ниска, продължи да спада. Миранда трепереше, създавайки заклинание след заклинание, за да запази чувствителността в крайниците си. Дийкън омагьоса и нейното наметало по подобие на своето, но това не отстрани студа изцяло. Времето минаваше, а бурята все се усилваше. Входът на пещерата започна да се изпълва с навят сняг, което наложи Етер и Лейн да го разчистват на всеки няколко минути, за да не бъдат затрупани.

Течаха часове. Вятърът и снегът не утихваха. Скоро към студа се присъедини друга, не по-малко сериозна тревога — гладът. Вчера само го бяха позалъгали, а оттогава бе минал цял ден. Не след дълго съзнанието на Миранда започна да се връща към онзи отвратителен ден, когато, изгладняла и изгубена, умираща от студ насред нищото, бе намерила меча. Денят, поставил началото на всичко.

Айви подръпваше струните на цигулката си. Звукът биваше подавен от вятъра, но музикантката изглеждаше все по-объркана.

— Не мога… Не мога да… — викна тя, опитвайки нещо, което очевидно не можеше да довърши.

— Какво има? — отговори Миранда, примъквайки се по-близо до нея и крещейки, за да бъде чута.

— Непрекъснато правя грешки. Не зная защо.

— Заради студа е, Айви, вкочанява ръцете ти — отговори девойката, притискайки въпросните между своите. — Студена си като мъртвец, Айви!

— Не. Не съм. Не ми е студено — отвърна тя, оставяйки цигулката, за да хване на свой ред Мирандините ръце. — Ти… също не си студена. Не си и топла. Всъщност почти не те усещам.

— Ръцете ти са изгубили чувствителността си. Трябва да се стоплиш! — каза Миранда, вземайки жезъла си и призовавайки пламък. — Не зная колко дълго ще мога да го задържа, така че всички да се съберат!

Айви стори заръчаното, последвана от Дийкън. Той прибави малко от своето съзнание към пламъка, за да облекчи Миранда. Не помогна особено. Но топлината бе истинска благодат. За пръв път от усилването на вятъра, девойката спря да трепери.

— Наистина не усещам топлината. Или студа — каза Айви, протегнала ръце толкова близо до пламъците, че заплашваше да ги подпали. — Чувствам предимно глад.

— Зная, че те измъчва, но точно сега трябва да се притесняваме главно за студа. Позволи на огъня да те стопли — рече Миранда.

Тежкият й живот я бе превърнал в експерт по определянето на приоритетите.

Мина още време, а състоянието на Айви започна да се влошава. Дъхът на останалите изпълваше пещерата с големи облаци мъгла, а нейният бе слаб. Изглеждаше отнесена, главата й клюмваше и пак се изправяше рязко, сякаш всеки миг щеше да се строполи.

— Айви, фокусирай се. Защо не посвириш още малко? — предложи Миранда, докато се приближаваше.

Айви взе цигулката, но едва не я изпусна в огъня, когато пръстите й отказаха да се затворят. Миранда насочи ума си към целение. Усетеното бе далеч по-лошо от подозираното. Айви гаснеше. Сърцето й бе слабо. Дишането й едва се долавяше. Дори душата й бе само проблясващ въглен в сравнение с това, което трябваше да бъде.

— Какво не е наред? — настоя да узнае Лейн. Очите му бяха напрегнати, а за пръв път в гласа му се долавяше страх.

— Не зная. Прекалено е слаба. Не мога да го обясня — каза девойката. — Трябва да направим нещо, за да й върнем силата.

— Храна ще свърши ли работа? — почти с молба запита асасинът.

— Може, но не съм сигурна дали ще бъде достатъчно.

Дийкън потърка очи и протегна кристала си, чието сияние проблесна, когато младежът също се зае да поставя диагноза. Лейн отърча сред ужасяващата буря. Етер го проследи с поглед, стрелвайки останалите с очи, преди да се втурне подире му.

— Накарай я да говори — рече Дийкън, поклащайки глава, преди да продължи с издирването на източника на слабостта.

— Айви. Айви, чуй ме. Искам да си припомниш — каза Миранда.

— Не… никакво припомняне — почти простена тя, гласът й почти недоловим сред вятъра.

— Не лошите моменти. Приятните. Времето след като те намерихме. Моля те, просто кажи нещо. Каквото си припомниш — подканяше я девойката.

— Помня, когато всичко падна — отвърна Айви.

— Добре, добре, какво друго?

— Неща. Нещата винаги падат. Долината. Градът. Фортът. Всички фортове. Където и да ида, нещата пропадат.

— Да, какво друго? — каза момичето.

— Конете никога не се задържат… припасите също… винаги трябва да продължим пеш, с небето над главите си, дирейки храна — промърмори Айви. — Миранда… умирам ли?

— Не! Не, Айви, не умираш! — настойчиво изрече запитаната.

— Всичко е наред… Докато ти си тук… нямам нищо против… благодаря ти… съжалявам, че не можах… — завалено промълви тя, преди да изпадне в безсъзнание.

— Айви?! Айви! — викна Миранда, разтърсвайки я.

— Остави я да почива. Зная какво й е — каза Дийкън, отдръпвайки се.

— Какво? Как да й помогнем? — отчаяно запита девойката.

— Бе наранена от немъртвите. Ти затвори раните, помниш ли? — отвърна той, докато преравяше торбицата си.

— Да не искаш да кажеш, че е заразена? Прокълната? — думите се задавиха в гърлото на Миранда.

Дийкън извади Айвиния кристал. Капчицата чернота се бе увеличила в гъста, мрачна мъгла, която бавно, но неизменно растеше.

— Това е проклятието. Вкопчило се е в душата й. Все още има време, но не е много.

— Защо не съм го доловила? — попита Миранда.

— Това е зараза на душата, не на тялото.

— Какво ще правим?

Дийкън бръкна в торбата си и извади тънка книга с кожена подвързия — различна от онази, в която постоянно си водеше бележки. Докато разгръщаше страниците, проблясваха съвсем различни почерци и илюстрации, сякаш разлистваше огромни томове, без да се доближи до края. Когато откри диреното, извади и другата си книга, вписвайки няколко трескави бележки върху свободна страница. Същевременно си мърмореше нещо, понякога затваряйки очи и накланяйки глава назад, преди да се заеме с ново търсене.

— Няма една-единствена магия, която да е сходна. Душевната поквара… е близка. Както и Съживяване.

— Тоест? — попита Миранда, напрегнато поглеждайки към едва дишащата Айви.

— Ентуелците, практикуващи черна магия и некромансърство, не споменават за такова заклинание. По-скоро изглежда като смесица от двете, които споменах, като към тях е прибавено и още нещо. Душевната поквара е магия, която се храни със силата на душата, докато целта не остане необратимо слаба. Съживяването предоставя възможността за движение на бездушната обвивка, но изисква външна воля, която да я направлява. Това проклятие е майсторско съчетание на двете заклинания. Извлича силата от душата на жертвата, сетне използва извлечената енергия, за да поддържа съживяването. Нещо, което никога не съм виждал преди, му позволява да се разпространява, когато попадне в тялото на нов гостоприемник. Дело на тъмен гений.

— Има ли лек? — настоя девойката.

— Единственият начин за изцеляване на съживяването е да се разруши контролиращата воля, източникът на силата. Но тъй като в случая това е собствената й душа, трябва да действаме преди да се е съживила напълно. Което изисква да изцелим Душевната поквара, а тя е… ами, черна магия. Проектирана е с идеята да бъде необратима — начин да се убие магьосник, който иначе би бил в състояние да се самовъзкреси.

— Значи казваш, че няма начин да я спасим? — мрачно попита момичето.

— Заклинанието трябва да бъде променено — изрече Дийкън, получил някакво прояснение.

— Как бихме могли да променим заклинание, което вече е направено?

— Ти не би могла, но аз може и да успея. Няма време за губене — ако съществува някакъв шанс, трябва да бъде сторено сега — заяви той, захвърляйки книгите настрана.

Отиде до Айви, повдигна я да седне и опря гърба й на ледената стена. Главата й се килна немощно. Дийкън постави едната си ръка върху челото й, а с другата я хвана за рамото. Очите му се впериха в нейните, а те потрепваха съвсем леко, разкривайки размътените от състоянието зеници. Чертите на Дийкън се подредиха в непогрешимата напрегната концентрация, съпровождаща най-изтощаващите магии, този път примесена с почти маниакално отчаяние.

— Тя… — замъчи се да изрече младежът — може… ще се… влоши. И то бързо. Аз също.

— Защо? И защо и ти? — запита Миранда, внезапно изпитвайки страх и за двамата.

Част от въпроса се изясни и без отговаряне. Ръкавът на вдигнатата му ръка се бе отдръпнал назад, разкривайки белег, получен в битката с немъртвите. Дребна драскотина, но не бе останала такава. Кожата му, и без това смъртнобледа заради студа и глада, бе побледняла дори повече около нараняването. Бледността бе съпроводена с черни ивици, които вече се разпростираха около раната.

— Кога са те ранили? — ахна тя.

— Не мисли за… мен — изрече той, фокусът обвхащащ буквално цялото му съзнание. — Когато приключа… Дръж я на топло. Поддържай огъня… колкото се може по-дълго. Ще бъде слаба, но… ако оцелее няколко часа… проклятието ще си е отишло.

Чернотата, която създаваше впечатлението за смърт, сега започваше да се проявява и върху Айви. Белоснежната козина започна да почернява по местата, където бе най-рядка — около очите, възглавничките на пръстите, ушите. Ноктите й се нацепиха, оставяйки жълтеникави, назъбени парчета. Гледката бе отвратителна — вкочанясването на смъртта обливаше приятелката й и любимия й за минути. Бавно, Дийкън отдръпна треперещата си ръка. Пръстите му бяха бели като кост, лицето му беше изпито.

Слабо посегна към кристала — този на Айви. Повдигна го към огъня, който Миранда предано поддържаше. Променящата се чернота в него бе спряла. Измина една дълга минута, в която двамата се взираха в мъглата. Накрая тя се смали леко.

— Сторено е — изрече Дийкън с дрезгав глас.

— Какво направи? — напрегнато запита девойката. — Трябва да те изцелим.

— Не и по същия начин. За теб е прекалено опасно — каза той. — Има и други възможности. Нейното състояние бе по-напреднало от моето. Все още разполагаме с време.

— Не ме е грижа колко е опасно, няма да те оставя да умреш, търсейки някакъв друг метод, след като вече ни е известен работещ такъв — увери го момичето.

— Не знаем, че работи. Все още й предстои дълга нощ. Ще се нуждае от всяка частица от силата си, за да надвие проклятието.

— Просто ми кажи — настоя Миранда. — Аз ще се оправя с последиците.

— В никакъв случай. Традиционното целение срещу некромансърството е да се противодейства на чернотата му със… — поде той.

— Това е лудост! Защо рискуваш живота си?! — протестира девойката, а очите й се наляха със сълзи.

— … святост — продължи той, повишавайки гласа си, за да не бъде заглушен от нейния. — Светена вода. В някои случаи помазването на раната се е оказвало ефективно.

— Самият ти каза, че нямало лек за Душевна поквара — опита се да спори Миранда.

— Но това не е Душевна поквара. Може да има слабост, която въпросното заклинание да не притежава — отвърна Дийкън.

Миранда размаха ръце:

— И къде ще намерим светена вода?!

— Това е… добър въпрос — отбеляза младежът, сякаш тази мисъл не бе прекосявала все по-изтерзания му ум.

Посегна към тънката книжка, разлиствайки страниците.

— Некромансърство… да… а… благословията от свещеник е мощно средство… но ние не разполагаме със свещеник. А… има определени билки, които забавят процеса.

Миранда безпомощно се огледа. Извади манерката си и насипа вътре малко сняг от входа на пещерата.

— Какво правиш? — поинтересува се Дийкън.

— Аз съм Избрана, нали така? Което означава, че съм дело на божествената воля — отговори девойката, приключвайки със снега и насочвайки част от пламъците около манерката.

Докато снегът се топеше, Миранда мислеше. С времето думите се появиха.

— Сили над нас. Белегът на ръката ми е вашият знак, че съм ваш инструмент в тази битка. Представлявам нашия свят. Защитавам го. Не съм искала тази роля, но сторих всичко по силите си, за да я изпълня, без да желая нищо в замяна. Но сега същите сили, които съм призвана да отблъсна, заплашват да отнемат единствената душа, която се е докоснала до моята. Създание, чийто живот значи за мен повече от моя собствен. Моля ви единствено да ми дадете силата да отмия покварата на нечистите. Моля ви единствено да влеете в тази скромна вода чистотата си, за да може да изцели тази жертва на мрака — изрече тя.

Напрегнала сетива, зачака за някакъв знак — какъвто и да е — че молитвата й е била чута. Създаденият от нея пламък потрепваше, вятърът навън виеше, но нямаше никакъв признак, че нещо се е променило. Пое си дълбоко дъх и му направи знак да открие раната. Посипа няколко капки върху поразената плът.

— Става… по-топло… не… горещо — рече той. Болка плъзна по ръката му.

Потръпна, когато чернотата се отдръпна, отстъпвайки пред червената кръв и розовата плът, които бе заменила. Младежът сподави болезнен вик, когато цялото усещане, отнето му до този момент, се върна едновременно. След няколко мига ръката изглеждаше почти напълно здрава, а цветът на лицето му се бе подобрил.

Миранда си позволи облекчена въздишка, прераснала в радостен смях.

— Предполагам избързах с отчаяното си действие. И открихме нов талант на Избраните! — рече Дийкън с усмивка, когато се окопити от болката.

Усмивката бавно изчезна от лицето му, след като нави ръкава си, за да разкрие, че бледността отново си проправя път. Миранда пак го напръска със светената вода, сетне още веднъж, но вече нямаше ефект, сякаш заклинанието бе придобило някаква устойчивост. Скоро нямаше и следа от опита й да помогне.

— Това е… забележително — отбеляза той с потрепващ глас. Понечи да отбележи откритието си в книгата, но пръстите му не можеха да държат стилуса.

Миранда сграбчи ръката му и я отдалечи от книгата.

— Престани да възхваляваш магията, която те убива! — викна тя.

— Истински шедьовър. Трябва да отбележа ефектите за последващо проучване — отвърна младежът, опитвайки да се освободи.

— Престани, Дийкън! Това е лудост! Просто ми кажи какво направи с Айви и ми позволи да го приложа и върху теб! — изкрещя момичето.

— Миранда, чуй ме. Не мога да ти позволя да поемеш такъв риск — рече Дийкън, внезапно олюлявайки се дотолкова, че да загуби равновесие.

— Не мога да те изгубя! — изрече тя през сълзи. — Аз съм причината да си тук. Ако умреш, ще е по моя вина!

— Не, Миранда. Единствено заради теб съм живял. Къде бях, преди да те срещна? Дребно, незнайно ъгълче на света. Учех заради самото знание. Усъвършенствах заклинания, които никога… нямаше да бъдат използвани. Тогава се появи ти. Имах честта да помагам в обучението ти… магии, които щяха да бъдат използвани за най-въздигнатата цел. Станах първото същество в историята на този свят, използвало заклинание за транспортация. Срещнах Избраните. Децата на легендата. И ти помогнах.

Ти ми даде място сред историята, Миранда. Даде ми… безсмъртие. Кой… кой… би могъл да се надява… за нещо… повече — мъчително изрече Дийкън, тъй като дишането му ставаше по-трудно.

Ръката, с която се подпираше, се подхлъзна и той за малко не падна на земята, но Миранда го улови.

— Не! Дийкън, не се отказвай! Не се предавай! — викна тя.

Умът й трескаво диреше причината защо той не искаше да сподели знанието как да спаси собствения си живот. Как би могла да го принуди да й каже? Хвърли отчаян поглед към Айви. Отговорът и на двата въпроса я връхлетя изведнъж. Стисна здраво ръката му.

— Какво правиш? — немощно попита Дийкън.

Без да каже дума, тя прокара назъбените му нокти по ръката си, отваряйки дълбока рана.

— Не. Не! — викна той, разтворил широко очи.

— Сега вече нямаш избор — каза тя. — Затова казваше, че е прекалено опасно. Целителят също трябва да е прокълнат.

Устата му понечи да оформи някакви думи, замъгленият му ум бе погълнат от отчаяние. Мъчително събра последните остатъци от съзнанието си.

— Слушай. Казвам ти това, което ще изрека, за да спасиш себе си, а не мен. Трябва да поемеш контрол върху заклинанието. Докато гризе духа ти, контролът… върху волята ти… става все по-малък… с течение на времето. Това време е… ключът. Трябва да подхраниш покварата. Насочи колкото се може повече от волята си… колкото се може по-бързо. Проклятието… ще се увеличи… като плевел… но ще получава все повече и повече от волята ти… докато накрая ще настъпи момент… кратък момент, в който волята на заклинанието ще е повече твоя, отколкото негова… Тогава… тогава е моментът, в който трябва да нанесеш удар… Насочи глада на покварата към самата нея. Ако успееш… покварата ще започне да се самоизяжда… Разбираш… ли? — рече той, непохватно ровейки из торбата.

— Да — отвърна девойката.

— Добре — отговори Дийкън, изваждайки оръжието, с което се бе сражавал с немъртвите.

Знаеше, че няма начин да я разубеди. Бе прекалено привързана към него, за да може да прецени кое е за доброто на света. Имаше само един начин да се убеди, че тя ще вземе правилното решение. Да го направи единственото решение. С цялата сила, която можа да вложи, Дийкън опита да забие едно от закривените остриета в сърцето си.

Миранда улови ръката му и отскубна оръжието, хвърляйки го настрана и избутвайки торбата.

— Трябва… да се… спасиш — замоли я той, преди волята му да го изостави.

Девойката бързо го намести в позицията, в която Дийкън бе оставил Айви, докосвайки слепоочията му, дирейки духа му. Съзряното с ума й бе дори по-ужасяващо от физическото му състояние. Душата му, преди брилянтна и чиста, сега бе съсухрена и извратена. Отчаяно потърси покварата, която бе пропуснала да види у Айви, но не намираше нищо. Докато търсеше, усети едва доловимо чуждо присъствие да се храни от собствената й сърцевина. Не бе чувствала нищо подобно, но веднага разбра, че това е търсеното.

Отново насочи вниманието си към Дийкън, оглеждайки се за същия чужд глад. След като вече го бе почувствала, беше невъзможно да го пропусне. Покварата се бе увила като жилав плевел около душата му, изсмуквайки и малкото останала му сила.

Девойката насочи волята си към нея и усети как развалата жадно започва да я поглъща. Отровното й влияние се усили, вкопчвайки се все по-алчно около сърцевината му. Покварата в собствената й душа също се присъедини към пиршеството, протягайки и пристягайки нови ластари. Бързината, с която силата й биваше отнемана, бе вцепеняваща. Усещаше как губи част от себе си, потъваща и сякаш разтваряща се в разпростиращата се инфекция. Миранда извика ума си, предизвиквайки сходна реакция и в покварата. Нуждаеше се от още.

Без колебание момичето съсредоточи целия си ум и охотно го тласна към бездната. Силата се изливаше от нея като потоп, привидно напразно. Покварата погълна всичко в един миг. Погледът на Миранда започна да се замъглява, фокусът й бързо преливаше към мрак. След няколко мига нямаше да й е останало нищо, което да вложи. Главата й се завъртя, заплашвайки да я изтръгне от транса. Отчаяно се противопостави на разсейването, знаейки, че ако наруши съсредоточаването си сега, няма да разполага с друг шанс.

Краят наближаваше. Съзнанието й се изплъзваше. Точно когато бе на път да изгуби и последната свързваща я с него нишка, изпита нещо невъобразимо… Умът й едновременно се намираше вътре и извън бездната. Това беше моментът. Насочи малкото останало съзнание към почти механичните дела на заклинанието, поглъщащо силата й — и го промени.

Тогава връзката изчезна. Светът около нея бавно помръкна. Бе обгърната в мрак, огънят бе изгаснал, но не чувстваше студ. Не чувстваше нищо. Докато ръцете й неловко опипваха пода, умът й се опитваше да осъзнае какво се бе случило. Някакво ъгълче от съзнанието й геройски полагаше усилия да запази целостта на ума, но той бе изпълнен с оглушителен статичен шум и объркващо неспокойство. Не помнеше какво бе сторила, нито какво правеше. Тромавите й пръсти събориха манерката, която бе оставила върху земята и съдържанието обля ръката й.

Моментално усети пронизваща болка. Щипеше — осезаемо, солидно и реално. Миранда се вкопчи в разсяклото объркаността усещане. Времето не бе на нейна страна. Споменът вече гаснеше, вече забравяше какво бе успяла да направи за кратко, но знаеше, че го иска отново. Пръстите й се сключиха около манерката и я издигнаха. Съдържанието й се разля, прогаряйки всяко докоснато място, давайки на девойката миг яснота. Това беше. Шансът й да повтори чудото. Допря манерката до устните си.

Глътките светена вода прогориха път до същината й, пронизвайки я отвътре. Покварата потръпна, отдръпвайки се едва осезаемо. Знаеше, че това няма да трае дълго. Вече усещаше как проклятието придобива устойчивост. Как се съпротивлява. Насочи цялото си същество, дирейки нишката, която бе опънала преди, напрягайки малкото останала й воля. Сетне… мрак.

Настъпи покой. Неспокойствието, шумът — всичко изчезна. Тя седна. Движението изискваше само мисъл, нито дори частица усилие. Сякаш подобно нещо като усилие изобщо не съществуваше. Бавно зърна обгръщащите я неща — сякаш не светлината се усилваше, а мракът се отдръпваше.

Пред нея имаше присъствие. Бе Орийч. Някога го смяташе за възрастен свещеник, презирал омразата й към войната. Впоследствие се бе разкрило, че той представлява нещо много повече от това — пратеник на съдбата, който насочва животите на онези, на които е отредена някаква роля. Сега стоеше на едно от малкото места в пещерата, които позволяваха изправяне в цял ръст, очите му закрити от сива превръзка.

— Миранда — каза той, поклащайки леко глава.

— Мър… — поде девойката.

— Мъртва ли си? Не. Но не си и жива — заяви Орийч.

— Защо си тук?

— По-важният въпрос е „Защо ти си тук?“ — отвърна старецът.

— Не разбирам.

— Наистина ли? — попита той, насочвайки невиждащите си очи към Дийкън.

— Трябваше да го спася — каза момичето.

— Не, мила. Не трябваше. Искаше да го сториш.

— Трябваше. Трябваше да сторя правилното. Ако имаше дори и нищожен шанс, трябваше да рискувам. Струваше ли си? Той жив ли е?

— Засега.

— Ами аз?

— В известен смисъл.

— Тогава защо ми се явяваш?

— Ти си нещо чудато, Миранда. Силите се бяха разтревожили значително, когато сразеният мечодържец — Раса, предаде ролята си на теб. В крайна сметка той бе предназначеният Избран, а не ти. Оттогава успя да им станеш любимка. Дори съумя да ги убедиш да се намесят пряко, благославяйки водата. А и това не е първият път, в който постигна нещо подобно. За краткото време, в което бе оръжие на боговете, разсече далеч по-дълбоко от всяко досегашно. Това е показателно за величието, до което людете от този свят могат да се издигнат. Донякъде заслужаваш честта на Белега повече от останалите Избрани. До този момент сърцето и преценката ти бяха сторили много повече за довеждането на останалите по-близо до целта им от всичко, което аз бих могъл да сторя — ала същото сърце отново и отново те бе отвеждало до прага на смъртта. Този път го стори в сражение, в което не трябваше да се впускаш.

— Какво искаш да направя? Да отбягвам опасностите? Да се защитавам на всяка цена? Така ли постъпва един герой? — попита тя.

— Продължи да правиш същото, което и досега. Нека сърцето ти те напътства, но подхранвай насоките му със знанието, че героят невинаги върши правилното. Героят трябва да върши онова, което трябва да бъде сторено. Знай, че не всеки може да бъде спасен.

Последните му думи придобиха ехо, съпроводило завръщането на чернотата. Известно време нямаше нищо — само чернота и тишина. Постепенно воят на вятъра си проправи път до слуха й. Бързо го последва вледеняването на водата, която бе разляла по себе си. Очите й се отвориха, макар разликата да не бе особено голяма — нямаше никаква светлина. Протегна ръка в опит да намери жезъла си, но бързо й се изясни, че не разполагаше нито със силата, нито с волята да създаде заклинанието, дори и да го намери.

Остана да лежи в мрака, бавно възвръщайки си осезанията. Пронизващият студ. Глозгащият глад. Сковаващото изтощение. И преди бе уморена, но някакъв аспект от напрягането почти я бе лишил от енергията да диша. Можеше единствено да стои неподвижно, да слуша и да мисли. Мислеше за слабостта, която усещаше. Относно факта, че последната не отслабваше. Мислеше за лека. Дийкън не бе сигурен дали Айви ще оцелее до сутринта. Малтропът бе далеч по-здрав от двамата. Ако тя не оцелее, значи и за тях нямаше надежда. Мислеше за думите на Орийч. Предупреждение. Ако се изправи пред избора между победата и живота на човек, за когото милееше… би ли могла да го пожертва?

Съмнението измъчваше ума й в далеч по-дълъг период, отколкото можеше да осмисли. Беснеещият вън вятър бавно утихна — вероятно след минути, вероятно след часове. Последвалият покой бе далеч по-нетърпим. Бавните удари на сърцето изпълваха ушите й. Очите й се преместиха. Слабата сива светлина на отразеното слънце хвърляше дълги сенки по каменния таван. Утро. Внезапно долетя звук.

Сърцето на Миранда подскочи. Около нея отекваше слаба кашлица.

— М-Миранда? — разнесе се грубият глас на Айви.

Младата магьосница се опита да отговори, но не разполагаше със силата. Долови звука от тромаво движение, усилил се към нея. Накрая две розови очи се вторачиха в нейните.

— Миранда? Добре ли си? — попита Айви с изнурено притеснение.

Лицето й бе изпито, изтощено, но живо. Маската на смъртта си бе отишла. Бе взела много, но си бе отишла. Очите й изразяваха сърцераздирателна смеска от страх и настойчивост.

— Кажи нещо, моля те. Нещо… нещо случило ли се е? Аз ли сторих това? — замоли се тя, капейки сълзи върху лицето на девойката.

С огромно усилие, Миранда извърна глава. Светлината на тесния пещерен отвор падаше върху счупения й жезъл, лежащ извън досега й. Впери поглед връз него и издиша насечено.

— Тояжката? Искаш си тояжката? — запита Айви, провлачвайки се до падналия жезъл.

Постави го в ръката на Миранда и затвори пръстите й около дръжката. Шепот бистрота пробяга през ума на девойката. Замъчи се да вложи немощния си дъх в слово.

— Дийкън — прегракнало изрече Миранда.

— Дийкън — повтори Айви, пролазвайки до младежа. — Диша.

Момичето пое нов дъх и го изпусна под формата на въздишка.

Искаше да се изправи, да постави ръка върху рамото на Айви и да я успокои. Наместо това успя единствено да постигне слаба усмивка и чувство на безбрежно облекчение.

Айви седеше нервно и объркано, гледайки как спътницата й бавно се възстановява. Замисли се за времето, в което се трансформираше. Това не бе започнало по същия начин. Бяха отсъствали ускореното сърцебиене и ослепяващата светлина, които обикновено бяха последното нещо, което помнеше. Точно обратното… но резултатът бе същият. Заобиколена от хората, към които беше привързана, единствените, които се грижеха за нея, слаби и изтощени. Дали отново не бе сторила нещо отвратително? Мисълта я раздираше. Разнеслите се стъпки в снега, придружени от позната миризма, бяха добре дошли.

— Миранда! Лейн е тук! Той ще се погрижи за нас! Не се притеснявай! — каза тя, усмивка борейки се да изникне върху насълзеното й лице.

Докато асасинът разчистваше входа, за да може да влезе, Айви замаяно се изправи на крака, за да го посрещне.

Очакваше го притеснителна гледка. Миранда лежеше по гръб, премигвайки изморено. Дийкън се бе отпуснал на стената, затворил очи. Лейн остави улова — две планински кози, но Айви не им обърна внимание, подминавайки ги, за да го хване за ръката.

— Трябва да им помогнеш! Не зная какво съм направила, но те не са добре! — викна тя.

— Спокойно. Добре ли си? — запита Лейн паникьосаното създание.

— Не мисли за мен! — настоя тя, придърпвайки го към Миранда.

Лейн приклекна край девойката, докосвайки лицето й, след което се вслуша в дишането й. Бе слаба, нямаше съмнение.

— Тя влошаваше ли се? — попита той.

— Не. Не. Мисля, че й ставаше по-добре. Но не много — рече Айви.

— Трябва й време.

— Сигурен ли си? Ами Дийкън? Той изобщо не се е подобрил — каза женският малтроп, дърпайки Лейн към отпуснатия младеж.

Неговото състояние бе далеч по-лошо — по-студен на пипане, по-слаб пулс, дишащ съвсем слабо. Смъртта не бе далеч.

— Е? Ще се оправи ли? — примоли се тя.

Мълчанието на Лейн бе красноречиво. Етер влезе в пещерата, понесла наръч чепати, сухи парчета дърво — несъмнено всичко, което можеше да бъде събрано по склона. Огледа останалите със студен, незаинтересован поглед.

— Какво пак е направило глупавото момиче? — озъби се тя.

— Етер! Трябва да сториш нещо! — викна Айви.

— Какво? — отвърна метаморфът.

— Не зная! Владееш магия! Миранда може да лекува с магия. Ти не можеш ли? — викаше стреснатото същество.

Етер погледна към засегнатите човеци. Очите й съзираха много повече от онези на останалите. Лошото състояние на изморените им духове й бе по-ясно дори и от състоянието на телата им. Миранда винаги бе притежавала душа със значителна сила, а тази на Дийкън можеше да се определи като равнопоставена. За да се изтощят така, е трябвало да положат неимоверни усилия, а нямаше никакви следи от битка — нищо, което да предостави обяснение.

— Какво е станало тук? — попита тя.

— Не зная! Просто… се уморих. Припаднах… и когато накрая имах силата да се изправя, видях това. Някой не може ли да стори нещо?

Бе запален огън и част от улова бе приготвен с ограничените усилия на онези, които разполагаха със сила. Айви умираше от глад, но притеснението за приятелите й я лишаваше от апетит. Внимателно постави Миранда и Дийкън заедно, по-близо до огъня, опирайки гърбовете им в стената.

— Ти ги излекува преди. Жълтата аура — изтъкна Етер.

— Тя се появява, когато съм щастлива — рече Айви.

— Тогава решението е в твоите ръце — заяви метаморфът.

— Не е толкова просто, Етер. Не мога просто да стана щастлива.

— Нелепо. И защо? — поинтересува се Етер.

Айви поклати глава.

— Това… това е емоция. Не би разбрала.

Метаморфът закипя от гняв.

— Не смей да проявяваш снизхождение! Аз не бих разбрала? Гледах как вълните на емоцията те подмятат насам-натам още от времето, когато имахме нещастието да те срещнем.

— Престани! — излая Айви, придружила думите си с леко червено сияние.

— Ето. Виждаш ли. Гневът идва лесно. Както и страхът. Защо с щастието да е по-различно?

— Просто е — сурово заяви Айви.

— Ами онази шумялка, която ти доставя такова удоволствие да подрънкваш? Изглежда това подобрява настроението ти.

— Не ми се свири. Всичко, което бих изсвирила сега, би било минорно и тъжно.

Етер поклати глава:

— Забележително е как създание с такъв безбрежен потенциал съумява да бъде така парализиращо безполезно.

Айви я изгледа презрително и отново насочи вниманието си към Миранда. След известно време, когато огънят стопли достатъчно пещерата, състоянието на девойката се подобри. Тялото й все още изглеждаше натежало, пръстите й едва можеха да се затварят, а ръцете бяха прекалено тежки, за да се повдигнат. Айви съумя да я нахрани с малко от сготвената храна, също така й даде и вода. Трябваше да мине почти още час, преди Миранда да е в състояние да говори разбираемо, както и да се храни малко по-самостоятелно. Колебливо обясни какво се бе случило. Когато приключи, последвалият резултат не бе изненада.

— Иска ми се да мога да изрека, че разказаното ме е изненадало, дори и малко, но това е типично поведение за теб. Рискуваш живота си, спасявайки безсмислени създания. Бях започнала да вярвам, че си на път да осъзнаеш ролята си в света, но сега разбирам, че подобно прояснение е далеч над възможностите ти. Смятах, че Айви е най-голямата заплаха за каузата ни, но сега се убеждавам, че тя съумява да се провали дори и в тази категория — обяви Етер.

— Дори и когато обиждаш друг, пак обиждаш мен — изръмжа Айви. — Остави и двама ни на мира. Дийкън е добър човек. Той ни е помагал, защо и ние да не му помогнем?!

— Не. Тя е права, не… — поде Миранда.

— Не се съгласявай с нея! — сгълча я Айви. — Какво ли знае тя? Остави я и се погрижи да си върнеш силата, за да се убедим, че Дийкън също е здрав.

— Слушай, звяр… — започна Етер.

— Не, ти слушай! Миранда има добро сърце и добър ум. Ако е решила, че трябва да стори това, значи то е било най-доброто решение. Нямам намерение да слушам как плюеш отрова по нас всеки път, щом демонстрираме нещо, преценено от теб за слабост, без значение дали става дума за емоция, състрадание или нещо друго. Спести си думите, защото повече няма да ти обръщам внимание. Когато трябва да убием нещо, тогава можеш да си отвориш устата. Дотогава я дръж затворена. Разбрано?! — напъти Айви.

Сърцето й биеше бясно. Несъмнено, ако разполагаше с повече енергия, щеше да полага усилия да не допусне произтичащата от гняв трансформация.

Етер бе смаяна, изгубила дар слово от сражението на бяс и възмущение, които си оспорваха правото на израз.

Айви се усмихна триумфално и грабна цигулката си. Впусна се във въодушевена мелодия, която прекрасно изразяваше настроението й. Скоро и златистата аура се появи, изпълвайки пещерата с меко сияние. Не след дълго изтощението започна да изчезва от мускулите на Миранда, а съзнанието й започна да се прояснява. По времето, когато иззвъняха и последните весели ноти на мелодията, девойката отново бе на себе си, макар и изморена, а Дийкън беше започнал да се свестява.

Айви продължи да свири, макар обгърналото я сияние да изчезна. Дийкън се огледа, очите му спирайки се първо на Айви, сетне на Миранда, всяка от която изглеждаше сякаш изобщо не е преживявала мъките на проклятието. Накрая огледа и себе си. Ефектите на заклинанието се бяха задържали. Инфектираната рана изглеждаше по-зле, отколкото трябваше да бъде, младежът едва разполагаше със силата или волята да държи очите си фокусирани, но разяждащото го усещане си бе отишло.

— Как успя да се изцелиш сама? — завалено се обърна той към Миранда.

— С твоя метод, както и малко съдействие от светената вода — отвърна момичето.

— Трябва да ми го опишеш — обяви Дийкън, дирейки книгата и стилуса си.

— По-късно. Сега трябва да се нахраниш и да си отпочинеш — рече девойката.

— Миранда, не можеш да очакваш от мен да спя, след като това може да доведе до загуба на фактите. Яснотата на спомените ни намалява с всеки изминал миг. Да позволя информация да бъде загубена, е най-голямото престъпление, което бих могъл да извърша. Аз… — ломотеше Дийкън, опитвайки се да се довлачи до мястото, където бе паднала книгата.

— Хубаво. Ти яж, аз ще пиша — предложи Миранда, добавяйки: — Айви, погрижи се той да хапне нещо. Нямам сили да споря с него.

Айви закима енергично.

Дийкън неохотно се съгласи. Миранда започна да записва всичко, което помнеше.

Младежът задаваше въпроси, насочваше записките й и изобщо съсредоточи върху книгата такова внимание, че само благодарение на грижовната настойчивост на Айви успя да изяде нещо. Накрая изглежда остана доволен и концентрира върху храната. Докато Миранда разгръщаше книгата, разглеждайки рисунките на Айви, осъзна, че не разбира нито една думица от записките на Дийкън. По време на престоя си в Ентуел бе овладяла множество езици, както писмени, така и говорими, но с изключение на някои символи, книгата по нищо не приличаше на някой от тях.

— На какъв език е записано? — попита тя, гледайки руните с нарастващо объркване.

— Не е един език — отвърна той, с готовност извръщайки се настрана от храната, която Айви му предлагаше. — Стенография. Записвам идеите си в езика, в който мога да ги вложа най-сбито. Това позволява изключително гъсто…

Айви го прекъсна, набутвайки следващата хапка в устата му.

— Ти, спри да задаваш въпроси — нареди тя на Миранда, обръщайки се към Дийкън, за да добави. — А ти, спри да ги отговаряш. Никога няма да оздравееш, ако не изядеш нещо.

Миранда се ухили на това, колко сериозно Айви приемаше новата си роля. Когато остана доволна, полулисицата се погрижи всички поверени на грижата й да са се настанили колкото се може по-удобно, наблюдавайки ги, докато не ги посети истински сън — не изтощената безсъзнателност, която така често го заменяше. Когато се убеди, че си почиват спокойно, омете порцията си и също легна.

Лейн наблюдаваше как тя се намества между тях. Едва приемаше, че е възможно. Никога не бе намерил място за себе си в света. Никога не бе съумял да се впише. Всичко, което бе имал, трябваше да си извоюва с големи усилия. Проблемите на Айви бяха десетократно по-големи от неговите. Тя дори не знаеше миналото си. Дори формата й бе наложена насила. И все пак това място й принадлежеше. Намираше се сред своите хора. Обърна се към Етер. Върху лицето й стоеше безразлично презрение, но зад него се криеше и нещо друго. Нещо несвойствено.

Етер гледаше как Лейн сяда и потъва в транса, който при него играеше ролята на сън. Избраната изгаряше от емоция, за която не можеше да си представи, че някога би изпитала. Завист. Бе напълно нормално нищожните създания от този свят да й завиждат, но тя да чувства завист към някое от тях? Или две… или три? Те бяха безполезни, слаби, глупави… И все пак — получаваха уважението, дори обожанието на Лейн. Лейн, който имаше в лицето на Етер своя равнопоставена душа, наместо това прахосваше вниманието си по това проклето факсимиле. Когато говореше с Айви, имаше привързаност. Когато говореше с Миранда, имаше доверие. Когато говореше с метаморфа, нямаше нищо подобно.

Гледаше на нея като на отегчение, докато изфабрикуваният звяр, който им бе единствено в тежест, биваше обгрижван. Какво можеше да притежава тя, което да липсва на една повелителка на формите? И двамата човеци откриваха един у друг онова, което на нея й бе отказано. Признак на слабост беше да копнее за тази загуба на време, менталната зараза, която наричаха любов. И все пак копнежът бе погълнал ума й.