Битката при Верил

— Трябваше да ме оставиш на някой от съюзниците си — Етер или Лейн. Някой, който би сторил налагащото се да бъде сторено. А вместо това, ти се заемаш с мен — подразни Епидим, обсипвайки Миранда с мистични атаки, които, за негова лека изненада, тя успяваше да отразява. — Какво ще направиш? Това тяло не е белязано като Избран. Нищо не може да ме прогони от него, докато все още е полезно за целите ми. Като се има предвид, че целта ми е да те измъчвам, уверявам те, че ще оттегля влиянието си, едва когато от баща ти не е останало нищо.

— Не! — изкрещя Миранда, атакувайки.

Протегна ръка и издигна Епидим високо с ума си.

— Ще направя… каквото трябва да направя — изрече девойката през сълзи.

— Мен ли се опитваш да убедиш или себе си? Никого не заблуждаваш — подметна той. — Няма да убиеш собствения си баща. Той е последното нещо, останало в живота ти. Пък и знаеш, че не няма да има полза.

Миранда претърсваше ума си за нещо, с което да е в състояние да изведе баща си от битката. Трябваше да има нещо, което да направи тялото неизползваемо за Епидим, като същевременно го остави непокътнато. Запращаше сън, парализа и дузина други заклинания към генерала, но ги усещаше как гаснат и замират. Изглежда генералът издигаше защити, една по една, които обезсилваха магиите. Побеснелият й ум накрая попадна на нещо, което успя да подейства. По изражението на генерала пролича, че не е подготвен да се защитава срещу това.

— Ама не сме ли умни? — с усилие изрече той.

Първоначално ефектите бяха незабележими. Мятанията му се забавиха. Стана по-тежък. Когато Миранда го спусна обратно на земята, заклинанието се задейства с пълната си сила. Чертите му посивяха. Тялото се превърна в камък. След няколко мига покой скривена сянка се отдели от вкаменената форма. Първо се стрелна към девойката. Сетне дойде напрегнатото и познато усещане от Епидимовите опити да се намести в ума й. Това продължи само един миг. Сетне сянката се стрелна, без усилие строшавайки издигнатия от момичето щит.

Магьосницата се втурна подире й, създавайки проход в издигнатите камъни, за да излезе, сетне карайки ги да заемат предишната си позиция, за да защити каменната статуя на баща си, която бе останала вътре.

Айви биваше внимателно насочвана към портала, вече почти го бе достигнала. Димънт се отнасяше с нея предпазливо, сякаш се страхуваше да не я нарани. Затова обграждащите я създания бяха получили нареждане да се отдръпнат. Едно от съществата се приближаваше — и не реагираше на безмълвните му команди.

— Назад! — нареди той.

Чудовището, малка купчина крака и щракащи челюсти, се затича. Димънт ловко измъкна наподобяващ кинжал инструмент от колана си и го издигна. Създанието се сблъска с генерала. Челюстите му първо се сключиха около сияещия извлекател, натрошавайки го. Сетне се извърна и посегна да строши и кристала в другата ръка на Димънт, но острието на Айви го посече по гърба.

И Айви, и създанието нададоха агонизиращ вик. Чудовището се замята, накрая превръщайки се във вятър. Етер отхвърли Айви и се извърна към Димънт, но той бутна контролиращия малтропа кристал сред вихреното тяло на Избраната. Неутолимият кристал започна да я раздира далеч по-интензивно от всички други сфери, срещу които се бе изправяла досега. Започна да се променя в камък и се олюля назад, отнасяйки кристала със себе си, драскайки бясно по втвърдилия се изцяло торс, сключил се около парчето сфера. Когато най-сетне успя да сключи пръсти около него, с последни сили го извади от гърдите си. Но не можа да стори нищо друго и застина с кристала в ръка.

Димънт се изправи на крака и се приближи до парализираната форма. Издърпа кристала от ръката й и бързо се оттегли.

— Унищожете я! — нареди на обгърналите ги чудовища.

Каменната форма моментално бе затрупана от вълна създания.

— Към портала — нареди на Айви.

Тя се обърна, но спря.

— Към портала — нареди Димънт, стискайки кристала.

Нещо не беше наред. Погледна към познатото парче. Светеше по-слабо от обикновено и не бе така прозрачно. Пред очите му то започна да си променя цвета, придобивайки характеристиките на камък — със същия цвят и текстура като тялото на Етер. Миг по-късно се разгради в полъх вятър, съпроводен от сходен, по-голям полъх, бликнал изпод струпалите се създания. Вихърът оформи Етер — с побеснял поглед и истинския кристал в ръце. Със силата на ураган захвърли счупената сияеща сфера, запращайки я почти до южния хоризонт.

Димънтовите очи скочиха върху Айви. Създанието отново бе на себе си, вперила поглед в него, обгръщана от чернота. Преди да е успял да издаде нареждане, устно или мислено, малтропът окачи едно от остриетата си и уви пръсти около гърлото му, издигайки го във въздуха.

— Отзови чудовищата си или ще ти прережа гърлото — просъска тя, обгръщана от чернотата на омразата. Върхът на оръжието в другата й ръка се бе изострил като игла.

— Ако ти не ме убиеш, останалите ще го сторят заради предателството, което ще извърша с това си действие — изхриптя Димънт.

Айви допря острието си до шията му, предизвикала капчица черна кръв.

— Обещавам ти, ще бъде жестоко. Ще бъде мъчение, но пак ще бъде по-добро от това, което заслужаваш.

— Те ще бъдат по-жестоки — успя да изрече генералът.

— Така да бъде — отговори Айви с чудовищно доволство в гласа.

Бавно провлачи оръжието, разширявайки леко цепнатината. Тогава се видя в отражението на изцапаното острие. Видя чернотата в очите си. Лудостта. Махна острието.

— Не… не. Не си струваш. Не си достоен за омразата ми. Няма да ти позволя да ми докараш това. Няма да се превърна в това, което си искал да бъда — обяви Айви.

Извърна се към портала, намиращ се само на няколко крачки от нея, захвърляйки Димънт отвъд границата. Той се изправи на крака. Над главата му се намираше черният триъгълник — преходът между световете.

— Върви! Върни се в чернотата си. Преди да съм си променила мнението — предупреди тя.

— Светът ти е изгубен. Вече не представлява интерес за мен. Не бях прав за теб, експерименте. Ти си пълен провал — отговори Димънт.

С тези думи изчезна, заменяйки формата си с дим, който се изви към портала.

Айви отново се извърна към сражението. На известно разстояние пред нея стоеше Етер, която се мъчеше да придаде солидност на вихрената си форма. С последно усилие успя да се въплъти в човешкия си облик. Разблъсканите от нея чудовища бързо се приближаваха, дори и в отсъствието на господаря си. Айви се втурна към нея, размахвайки бясно остриета, разсекли прекалено глупавите да не отстъпят.

— Ти… ти ме спаси — изрече Айви, почти невярващо, докато се взираше в едно особено заплашително чудовище.

— Сторих… каквото се изискваше от мен… като Избрана — отговори Етер.

— Аха — отговори знаещо метаморфът.

Чудовищата, наблюдаващи сблъсъка между Лейн и Багу, разумно се държаха настрана. За някой страничен наблюдател двамата биха изглеждали неразличими очертания мълниеносно движение и енергия. Едното започна да се забавя, обгърнато от пращящи вълни енергия. Накрая Лейновата сила се изчерпа и асасинът се отпусна на едно коляно, борейки се с чистата агония, която скривяваше чертите му. Врагът му се забави и се изправи над ударения герой.

— Този момент бе предречен от деня, в който си роден — подразни го Багу, като измъчващата противника му енергия се усилваше с всяка изречена дума. — Пророчеството споменаваше малтроп, който щял да бъде Избран. Това обрече вида ти на смърт. Радвам се, че съм в състояние лично да приключа делото. Айви ще страда. Ще се погрижа за това.

Мечът на Лейн се отрони от пръстите му. Багу издигна оръжие. Проблесна черна мълния. Просия сребърна светкавица. Пукотът бавно утихна. Лейн отново стоеше на крака, забил цялото острие на камата си в генерала. Асасинът блъсна поразения си противник и изтръгна черното оръжие от хватката му.

С мощен удар заби меча в гърдите на Багу и по-надолу — в земята.

— Глупак! Слабак! — изхриптя генералът. — Нищо ли не си научил?!

Магията отново се задействаше.

— Невъзможно е да бъде победен! — обяви Багу, обвивайки пръсти около дръжката на оръжието, издърпвайки го от земята и гръдта си.

Нов сребърен проблясък. Асасинът коленичи и стисна главата на генерала, издигайки я. Тялото остана да лежи. Без да продума, я захвърли през портала. От нея и от тялото се стрелна отвратителна черна мъгла, изчезнали отвъд по подобие на Димънт.

Лейн се извърна. Имаше още работа за вършене. Масивното създание с бяла козина, до този момент крачило на юг, сега се бе извърнало и се отправяше към Миранда. Мин се завтече да й помогне, прогаряйки черни ивици по чудовището, но това не привлече вниманието му. От портала продължаваха да се изсипват същества, вече отправили се сред хълмовете на юг. По планинските склонове се виждаше черна вълна. Бяха се отправили към столицата… към останалата част на света.

Земята ръмжеше от неспирния поток абоминации във всякаква форма и размер и се разтърсваше от гръмовните удари на бялото създание, насочило се към Миранда. Монолитните крайници потъваха дълбоко, зъбите им раздиращи големи парчета земя. Смазваше и стъпкваше десетки от съюзниците си с всяка атака. Девойката тичаше, лишена от концентрацията да си послужи със заклинание. Гърчещата се земя се разтваряше край нея, всяка мощна стъпка заплашваше да я уцели. Мин обгаряше очите, разсичаше кожата и откъсваше козината на чудовището, но изглежда нищо не причиняваше достатъчно щети, за да привлече вниманието му, още по-малко да го срази. Накрая драконът се стрелна и улови приятелката си, издигайки се високо във въздуха.

Младата магьосница се замъчи да си поеме дъх. Създанието под тях прекрати атаките си, наблюдавайки я напрегнато с малкото очи, останали необгорени. Миранда долови познатото усещане на обгръщаща я магия и успя да я отблъсне. До този момент никое от чудовищата не бе демонстрирало магически умения. Девойката погледна към дългата сянка на звяра, докато то крачеше гръмовно, следвайки дракона. Бе дори по-противна и покварена от самия звяр.

Епидим се бе приютил в това тяло. Усещайки, че е удостоено с вниманието й, обладаното създание направи една демонстративна крачка към каменния кръг, послужил за тяхно полесражение. С това движение, дори и без думи, генералът изрази заплаха, която Миранда не можеше да игнорира. Чудовището се отправяше към баща й.

— Спри го! — изкрещя Миранда, насочвайки Мин надолу.

Викът й достигна до ушите на Айви. Тя пазеше все още възстановяващата се Етер, отблъсквайки евентуални нападатели, но с изчезването на Димънт създанията бяха загубили интерес. Сега безмозъчно се отправяха на север, заобикаляйки героите по начина, по който биха подминали дърво или някакво друго препятствие. Гласът на Миранда привлече вниманието й. Погледът й прескочи между Етер и девойката, а върху лицето й плъзна мъчителна неспособност да вземе решение.

— Ще успееш ли да се справиш, ако помогна на Миранда? Все още изглеждаш слаба — попита Айви.

— Върви, не се нуждая от помощта ти. Никога не бих се нуждаела от нея — отвърна Етер, успявайки да събере достатъчно сила, за да изрази възмущение.

Всичко отвъд думата „върви“ остана нечуто. Айви бясно спринтира към остатъка от приятелите си. Потокът чудовища вече беше гъст, прекалено гъст, за да се опита да се промъква или да ги разсича. Лишена от други възможности, Айви се принуди да притича отгоре им, скачайки от черупка на черупка със същата ловкост, с която някой би прекосил езеро с помощта на подаващи се камъни. Последен скок я отведе в широката празнина около огромното чудовище — разорано бойно поле, из което бяха пръснати останките от демони, недостатъчно разумни или бързи, за да избягат.

Лейн, все още накуцващ от атаките на Багу, си проправи път в пролуката миг по-късно.

— Айви! В каменния кръг! Помогни на баща ми! — викна Миранда, докато Мин се снижаваше и запращаше цялата си инерция към великанското чудовище.

Ударът бе достатъчен да накара чудовището да се олюлее, накланяйки го единствено на един крайник. Айви се покатери по изникналия от земята камък и скочи вътре. За момент любопитно погледна към статуята, на която трябваше да помогне. Земята потрепери от падането на чудовището. Женският малтроп моментално приклекна, намести статуята на раменете си и огледа обграждащата я стена. Това й изглеждаше странно познато. Сниши рамене и тежката форма се приведе напред. Зад нея чудовището се стоварваше с цялата си тежест.

Айви погледна назад, за да види как един чудовищен крайник се нагъва и удря земята. Твърдта се разтърси. Обграждащите камъни, и без това отслабени от предните удари, се напукаха и разцепиха. Айви знаеше, че няма да разполага с по-добра възможност от тази. С цялата сила, на която бе способна, се стрелна към мястото, където камъкът бе най-натрошен.

Разнесе се експлозия на каменни отломки — тъкмо навреме. Чудовището отново се издигаше на крака. Айви затича, тласкана напред от смесицата от припламнал страх и прочувствен дълг. Чуваше ударите на меч зад себе си и тътнежа на нозе навсякъде наоколо. До този момент се бе стрелвала край, над или през вълните чудовища. Сега бяха край нея, пред нея, зад нея. Движеха се с нейната скорост, предоставяйки й първата възможност да огледа по-подробно ужасяващите създания. Нещо дълбоко й напомни, че същият ум, създал тази орда, я бе превърнал в това, което е сега. Прогони тази мисъл.

Лейн неспирно сечеше извисяващата се абоминация, но не отбелязваше никакъв напредък. Чудовището не изпитваше болка, а нанесените по-заплашителни рани моментално се затваряха от магията на Епидим. На всичкото отгоре от портала вече се изливаха същества, значително по-големи от досегашните. Два звяра, сходни на понастоящем използвания от тъмния генерал, бяха пристигнали, извисявайки се със заплашителна готовност да заменят сегашния гостоприемник.

Осъзнавайки безполезността на сегашната си тактика, Лейн се отдръпна, изчезвайки сред потока чудовища.

Мин кръжеше над долината с Миранда, надничаща край врата й. Магьосницата безпомощно наблюдаваше как чудовищата като мравки закриват пейзажа, разстилайки се неспирно, докато накрая земята не изглеждаше покрита с лъскав слой, който леко помръдваше. Нещо трябваше да бъде направено. Порталът трябваше да бъде затворен. Без да се нуждае от много насочвания, Мин зърна Етер и се спусна на земята край нея. Миг по-късно Лейн изникна при тях. Всички очи бяха насочени към Епидим, който настройваше звяра си през потока демони.

— Огън, бързо! — настоя Етер, мигновено и слабо засиявайки в подходящата форма.

Мин се подчини, повече от желанието да изпепели вбесяващото създание, отколкото от намерението да й помогне.

— Това е достатъчно — заяви елементалът след няколко мига пламък, макар че драконът изригна още няколко огнени стълба.

— Как да затворим портала? — попита Лейн.

— Не зная… Д’кароните… или каквото са… магиите им са много сходни. Ще ми се Дийкън да беше тук. Той е по-запознат от мен — мъчително изрече Миранда, гледайки как масивното чудовище се приближава.

— Нямаме време за него. Всяка изминала секунда донася повече от тези отвратителни създания в света. Мястото им не е тук. Погледнете ги. Не се интересуват от нас. Задачата им е да опустошат света ни. Да го завладеят за господарите си.

— Заклинанията. Нямат противодействащи съответствия. Биват създадени с идеята да са постоянни. Единственият начин да ги спрем, е да прекъснем източника на енергия — отнесено каза девойката.

Беше разсеяна. Дълбоко в ума си чуваше глас, долитащ от спомените й. Думите му отекваха сред мислите й, изравяйки образи, които току-що бе видяла и прикачайки се към тях. Трите лъча светлина, черният триъгълник, който служеше за врата — преди много време бе получила неясни предупреждения. Всичко си идваше на мястото, но какво следваше после? Внезапно разбра.

— Отправете се към ръба на долината. Отдалечете се. Открийте Айви и останете с нея. Имам идея, но не зная какво ще се случи. Да вървим, Мин — отсечено заяви Миранда. Тонът й бе ясен, уверен и решителен.

Драконът скочи във въздуха, останалите герои се отправиха на юг. Мин се изви нагоре, излизайки от обсега на Епидим в последния момент. Великанското чудовище бе достигнало Избраните. С изпълнени с целенасоченост очи, Миранда се вкопчи здраво и накара приятелката си да се издигне много високо. Когато се оказаха над титаничните обелиски, двете се отправиха към тях. Мистичният, неестествен звук на просъскващата през въздуха енергия изпълни слуха им. Приближиха се.

Енергията ги достигна. Притежаваше горещина, надвишаваща огън. Горещина, която досягаше тялото, ума и душата. Миранда пришпори дракона напред. Под тях се намираше нажежената до бяло, ослепително ярка пресечна точка на трите лъча светлина. Девойката се приведе напред и постави ръка на врата на Мин.

— Съжалявам — прошепна тя.

Скочи.

Вятърът зафуча край нея и се смеси със звука на извличаната жизнена сила на света. Жегавината се усили, поглъщайки я изцяло. Мин се втурна подире й, но бе отблъсната от изблика сурова енергия, обвил се около девойката. Миранда продължи да потъва, от очите й се стичаха сълзи, а в ума й се мятаха спомени. В южния край на долината очите на останалите наблюдаваха как дребната форма пада, почти незабележима сред сиянието. Раздиращата болка обгърна момичето, сетне се оттегли — и в продължение на един кратък миг имаше яснота. Мислите й се насочиха към баща й, към Дийкън, към всички хора, значещи нещо за нея и за които тя означаваше нещо. Тялото й премина пресечната точка и за нея светът изчезна.

Болката е функция на тялото. Не можеше да бъде отнесена към усещането, което обгръщаше Миранда сега. Агонията се простираше в далеч по-голяма степен от рамките на тялото. Едновременно усети мъката на всички същества. Усети мъката на самия свят. Индивидуалността й потръпна, егото й се сливаше със самото съществуване. За един миг и във вечността тя не беше Миранда, тя беше всичко. Окото на сътворението с очакване се насочи към нея. Самите богове я съзерцаваха и чакаха.

Имаше още, което трябваше да бъде сторено.

Волята й проблясваше и се бореше, вкопчила се в искрицата божественост у нея, която удържаше страховитото нападение. Постепенно тялото и умът й отново се просмукаха в съществуването. Всеобгръщащата агония отново се съсредоточи върху физическото. Очите й се насочиха надолу. Порталът стоеше под нея. Бе се надявала, че поне за миг ще е в състояние да спре притока на енергия, но не можеше да събере толкова много мощ. Не можеше да попречи на захранването дори и за частица от мигновението.

Много добре — щом не може да я задържи, щеше да я използва. Събра енергията, изпъваща я до пръсване, сетне, без фокуса, необходим да й придаде форма, я насочи навън наведнъж.

От ръба на долината, където Айви бе настигната от приятелите си, останалите Избрани гледаха как ослепителен кръг светлина бликва от пресечната точка на лъчите.

Ореолът бе тънък като нишка, но разпростираше сияние с разпръскването си. Огромната му сила запрати горещината си до далечните краища на склоновете. При срещата с колоните избликна мълния, ослепила всички наблюдаващи. Остатъкът от кръга, непогълнат от трите стълба, продължи да се разпръсква, носейки се из въздуха, сетне продължавайки към планините.

С шепот, неизменно звучащ като края на света, ивицата светлина разсече хирургическа линия по склоновете, отсичайки върховете. Сетне продължи в нощното небе, осветявайки пейзажа под себе си. Прахта от нанесената разруха започна да се стеле в долината като мъгла, за миг скрила търчащата орда създания. Облаците се уталожиха бързо. Когато въздухът се проясни, могъщите Древни, масивните обгръщащи долината планини, бяха подравнени. Колоните все още се издигаха.

Умът на Миранда кипеше. В обгърналата я пещ спомените изникваха на повърхността и угасваха отново, и отново. Усещаше обхватността на изживяното да преминава през ума й пак, и пак, все по-бързо. Не само изживяното от нея, а и от други. Мисли, никога недокосвали ума й, чувства, каквито никога не си бе представяла — всичко това прелиташе из душата й. И неизменно се отнасяше до колоните.

Течащата през нея сила, която я поглъщаше, носеше нещо със себе си. Остатък от целта си. Необходимото за създаването им знание се запечата в съзнанието й. Едновременно с него се появи и осъзнаването, че не съществуваше възможност за развалянето им. Възможно бе единствено призоваването на още.

Мислите й се насочиха към това. То представляваше отговора.

Очите й се обърнаха към най-горния символ, увенчаващ всеки стълб. Активиращата руна, за която бе споменавал Дийкън. Без нея нямаше да има заклинание. Миранда съсредоточи разрушаващата я сила, придавайки й форма, накарала я да резонира дори с още по-голяма сила в ума й. Насочи я към трите кули. Магията удари, придобивайки форма — сетне, внезапно, приемайки субстанция. Когато заклинанието приключи, чертите на издълбаната руна бяха запълнени. Захранващата магия оставаше незавършена.

Разнесе се проблясък, последван от разтърсване. Леещата се светлина премигна и угасна. Тъмнина замени бледосинята светлина, заливала долината. Единственото сияние идваше от ръба на черния портал и гаснеща искрица, която се понесе към него.

Чифт криле се носеха към гаснещата светлина — Мин, която вече не бе спирана от потока енергия, полетя към сияещата форма. Сграбчвайки я във въздуха, тя отнесе синята искрица мощ при останалите. Когато благородното животно ги достигна, почтително постави формата на земята. Беше Миранда.

Обгръщаше я интензивна аура, отслабваща с всеки миг. Не помръдваше. Не дишаше. Очите й представляваха немигащи, безлични сфери светлина. В ръката си стискаше жезъла, изработен от Дезмър. Трите д’каронски кристала се бяха пръснали, а пръстите на девойката бяха потънали дълбоко в дръжката, сякаш тогава жезълът е бил мек като глина.

Тялото й бе цяло, но опустошено. Костите й бяха строшени. Кръв се стичаше от устата й. Избраните съкрушени се взираха в нея. Лейн приклекна, допирайки ухо до гърдите й. Докосна главата и корема й. Очите му бяха красноречиви. Всяка нейна част бе натрошена. За миг никой не заговори, всички глави бяха сведени. Когато далечното пропукване на портала и утихващия тътнеж на потока от чудовища бяха съпроводени от глас, то беше този на Айви.

— Не — заяви тя. — Не… те… не могат да направят това… Не могат да я убият…

— Знаех, че ще бъде един от нас… Не съм си представяла, че ще е тя. Съдбата — заговори Етер, в чийто тон за пръв път се долавяше нежност.

— Млъкни! — просъска Айви, червен проблясък придружил изреченото. — Щом убиха Миранда… значи… остава ни само едно нещо, което можем да сторим. Ако смъртта е единственото, което разбират, тогава смърт ще получат!

С всяка изречена дума червената аура засилваше по-ярко. Гневът успяваше там, където омразата и страхът се бяха провалили. Кристалите в оръжията й засияха с оттенъка на яростта й, тънки червени линии плъзнаха по широките остриета в зловещи последователности.

— Айви, това няма да помогне. Не можем да я излекуваме. Вече е сторено това, което можеше да бъде сторено — каза Лейн.

— Не! Грешиш! — изрече тя с усмивка на лудост. Остриетата се разделиха на три назъбени части. — Мога да се погрижа никога да не сторят нещо подобно. Мога да се уверя НИКОЙ ДА НЕ ОСТАНЕ ПОЩАДЕН!

С това гневът най-сетне я обзе. Червеният пламък я обгърна и тя се стрелна към черната маса. Огромни и малки чудовища биваха насечени на късове от жестоките, назъбени остриета. Беснеещата форма сечеше наред, а Лейн се изправи и докосна врата на Мин. Звярът сведе глава, ронейки сълзи от огромните си очи. Неподвижното тяло на Миранда изстиваше.

В тъмнината, някъде между този свят и следващия, визията на сразената магьосница й показваше позната, почти успокояваща среда. Променящи се, разкривени черти замениха небето и земята. Ярки, чисти светлини указваха душите на живите. Астралната плоскост слабо се появяваше и зачезваше около нея с оттеглянето й от разтрошеното тяло.

С облекчение загледа как порталът, тук представен под формата на колосална подвижна маса от чиста енергия и светлина, започва да се смалява и затваря. Теклата през нея сила изчезваше. Очакваше я забвението — и макар да съжали, че трябва да остави другите, бе готова за него. Положеното усилие я бе оставило разбита. Изтощена. Беше изморена, а последният сън подканящо лежеше пред нея.

Очаквайки това, което щеше да последва, девойката долови присъствие. Безлична чернота, но във форма, която жилна ума й. Форма, която бе съзирала да покварява сенките на прекалено много люде.

— Епидим.

— Свърши чудесна работа. Твоят свят стана четвъртият, затворил вратата — и първи, сторил го толкова бързо. Срамота е, че ще го изгубиш — рече той, служейки си със собствения й глас, както в най-ранните мъчения.

— Този свят не ви принадлежеше. Беше и ще си остане наш — отговори Миранда.

— Да… поне за следващите няколко минути — отбеляза генералът.

— Наясно съм, че спомените от живота имат склонността бързо да напускат вида ти, но несъмнено помниш всички останали портали. Както и какво се случва при затварянето им — смъмри Епидим.

Миранда започна да човърка из мислите си. Не й се наложи да търси бързо. Образите на вълните сурова енергия изникнаха почти веднага.

— Не — ужасено промълви тя.

— Да. Споменах, че затворилите порталите светове вече не съществуват. Както е видно, не съм имал възможността да наблюдавам, но ударната вълна от портал с този размер трябва да е същинско чудо — гавреше се черната форма.

Епидим изчезна. Остатъците от Миранда се съсредоточиха. Смъртта можеше да почака. Бавно започна да си проправя път към тялото си. Физическата форма започна да се бори.

Мин рязко вдигна глава. Приятелката й издаваше ужасни, задавени звуци, сякаш се опитваше да си поеме дъх в дробове, които вече не бяха в състояние да го задържат. Счупените кристали в жезъла й засияха, когато пръснатият й ум се събра в нестабилен фокус. На насечени откъслеци, целителните заклинания започнаха да разсичат агонията, захранвайки се от остатъчната енергия, някога протичала през тялото. Когато въздухът най-сетне си проправи път в полувъзстановените дробове, Миранда изкрещя думи, изникнали право от паметта й.

— Победата е прелюдие… бялата стена — изхъхри тя.

— Очевидно съм подценявала човешката форма — възхити се Етер.

Миранда се бореше да продължи да говори, междувременно целена.

— Ударната вълна! Избликът енергия при затварянето на порталите!

Очите на Етер се извърнаха към портала. Създанията напълно бяха спрели да се изливат от него, а все още беснеещата Айви почти бе разчистила долината, оставяйки зад себе си купища парчетии. Мистичният взор на метаморфа съзираше неща, останали невидяни за погледите на останалите. Свързаният с мистичното ум прецени капацитета на затварящия се портал, съпоставяйки го с видяното при затварянето на другите портали. С интуитивно знание на магията, за което Дийкън само можеше да мечтае, Избраната за броени мигове изчисли потенциалната заплаха. Резултатът бе моментален и безпрецедентен. На лицето й изникна изражение на чист ужас.

— Трябва да се махнем. Бързо. БЪРЗО! — изкрещя Етер. В гласа й се долавяше страх. Създанието, неизменно излъчвало ледена и непоклатима увереност, сега се тресеше.

— Трябва да има начин да го спрем. Това — каза Миранда, опирайки се на главата на Мин, за да се изправи на крака, когато възстановяването й започна да се забавя.

— Не! Не разбираш! Не можем да го спрем! Нищо не е в състояние да го стори! Това ще е краят ни, на всички ни! На всичко! — пищеше метаморфът. — Подобна сила… Ще помете целия свят. Такова огромно количество сурова, неоформена магия. Какво оставя зад себе си… не се знае… просто отвратителна произволност. Самият хаос!

От долината долетя задавен вик на ярост — силата на Айви най-сетне я бе напуснала. Полумъртви създания, извадили късмет да избегнат завършващия удар на остриетата й, бавно куцукаха към нея. Миранда мълчаливо се покатери върху Мин и излекува раните й с още от погълнатата енергия. Драконът отново се издигна в небето. Двете се отдалечиха да спасят приятелката си, а Етер се обърна към Лейн.

— Лейн, трябва да вървим! ТРЯБВА! — повтори тя.

Гласът му бе спокоен:

— Ще се изправим срещу това и ако може да бъде спряно, ще го спрем.

— Как може да говориш така? Зная… зная, че гледаш на себе си като на смъртен, а за смъртните гибелта е неизбежност. Когато някой човек умре, губи няколко години. Но ти и аз губим вечността. Трябва да дойдеш с мен. Силата на взрива ще отслабва на разстояние. Ако се отдалечим достатъчно… може… може да съм в състояние да ни защитя — умоляваше Етер.

Мин се стрелна към неподвижната Айви, вдигайки я. Миранда съумя да постави несъзнателното създание върху драконовия гръб. Дезмъровите оръжия избраха точно този миг, за да я свестят — Айви се разбуди с болезнен вик. Когато очите й се спряха над прелитащата отдолу чернота, викът бе последван и от такъв на страх.

— Спокойно, Айви, всичко е наред. Как така се събуди толкова… — запита Миранда, за да бъде прекъсната от объркано изквичаване.

— Ти! ПАК го НАПРАВИ! Мислех те за мъртва! — викна Айви, сръгвайки Миранда в престорен гняв. — Спри да правиш това!

Свестилото се създание прегърна силно магьосницата. За миг девойката се възхити на умението й бързо да приема невъзможните събития, случващи се така често.

— Айви, нещо много опасно ще се случи. Не съм сигурна… — заговори момичето, но отново последва прекъсване.

— Тя къде отива? — поинтересува се Айви.

Етер бе приела вихрената си форма и се отправяше на юг със скорост, която можеше да е мотивирана единствено от страх.

— Мин, вземи Лейн и баща ми и я последвай! — викна Миранда.

Драконът се гмурна, сграбчвайки статуята в ноктите си. Същевременно асасинът скочи на гърба й. Товарът беше голям и Етер се бе отдалечила значително, но Мин не се интересуваше. Това проклето създание я бе тормозило още от първия миг, в който двете се срещнаха. Етер никога не спираше да гледа отвисоко на останалите, да се държи, сякаш е по-добра от всички тях. Заради Миранда Мин бе търпяла, но сега беше различно. Сега имаше шанс да й покаже. Нямаше да й позволи да се измъкне.

Мин полетя както никога досега. Леденият вятър обгръщаше героите като хала. Мощните й криле раздираха въздуха все по-бързо и по-бързо, сетне се отмятаха назад и позволяваха на вятъра да ги изпълни. Плъзваше се по планинските въздушни течения, извличайки всяка частица скорост, която можеха да й предоставят. Бавно, неизменно неразличимият вихър пред нея започна да се приближава. Под тях маршируваха редиците иноземни създания, измъкнали се от долината преди яростта на Айви. Скоро дори демонските пълчища останаха зад тях, а преднината на Етер бе стопена. Миранда й викна.

— Етер! Какво правиш?!

— Няма да бъда унищожена, Миранда. Няма да бъда унищожена! — ревна тя в отговор.

— Длъжна си да се изправиш срещу тази опасност. Трябва да я посрещнем дружно! — настоя магьосницата. Мин най-сетне бе успяла да се изравни с метаморфа.

— За теб е лесно, човеко. Всичко би могло да отнеме живота ти. Изправяш се пред смъртта всеки миг от всеки ден! За мен до този момент смъртта бе невъзможна! Не се нуждаех от храброст, защото нямаше от какво да се страхувам! Как да се изправя срещу това сега?! — дойде отговорът на Етер.

— Можеш, защото трябва. Можеш, защото това е твоят миг. Мигът, за който си била създадена! Всяка секунда от съществуването ти, от зората на времето, е отброявала до този момент. Можеш или да посрещнеш предизвикателството, да загърбиш последиците и да сториш това, за което си била призвана, или да избягаш и евентуално оцелееш, прекарвайки вечността в празен, опустошен свят, без възможността да се реабилитираш! — каза Миранда.

Етер мълчеше, забавяйки полета си. Обмисляше казаното. Дълбоко в себе си усещаше нещо, за което смяташе, че винаги я бе движело, но едва сега го опознаваше цялостно. Дълг. С нови очи погледна на земята. Когато заговори, страхът го нямаше, но заменилият го тон не бе познатото изпълнено с превъзходство перчене. В него отекваха — за пръв път — искреност и уважение.

— Много добре, човеко. Води. Не съм сигурна дали имаме шанс, но ако трябва да умра, то нека бъде сред другарите ми. Нека умра, вършейки правилното.

Избраните се оттеглиха до равния връх на ниска планина, откъдето щяха да се опълчат. Мястото бе широко и се намираше само на няколко планини от долината. Айви слезе от гърба на Мин и леко се олюля. Многократните изблици без истинска почивка бяха изцедили духа й. Тялото й бе в състояние да стои изправено, но волята й бе изморена. Лейн беше изтощен, но нищо по лицето му не издаваше това. Миранда, лишена от силата, доскоро използвала я като проводник, се бореше да елиминира опустошителния ефект, който бе оставил върху ума й. Мин тежко и морно гълташе ледения въздух, напрегната до крайност от преследването. Етер бе приела човешки облик и се взираше с очакване на север. Ако порталът не се намираше толкова далече и не бе толкова тъмно, щеше да е видяла как една последна форма преминава през него.

— Какво можем да очакваме? — попита Миранда.

— Хаос. Лудост. Стотици години енергия, освободени наведнъж, без воля или форма. Суров, необуздан мистичен бяс.

— Как да го спрем? — продължаваше да разпитва девойката.

— Не може да бъде спрян. Ще продължи, докато натрупаната енергия не бъде изчерпана — отговори гласът на Етер, примирен и равен.

— Щом е чиста мистична енергия, не е ли възможно да я насочим към нещо? — предложи магьосницата.

— Вероятно. Доколкото е възможно да изпиеш океана — отвърна метаморфът.

Миранда допря жезъла си до земята и очерта голям кръг. В него вписа триъгълник. Накрая заби тояжката си в средата. Това бе практика, описана й подробно от Дийкън, използваща се за свързването на магьосници, когато се налагаше да работят с обединени усилия. Най-добре щеше да бъде да очертае фигура с пет върха, но скорошният й опит с огромното количество открадната енергия й бе показал недвусмислено, че несвикналият ум не би се справил. Ако Мин и Лейн бъдат включени, те щяха да са в състояние също да извличат сила, но не и да я пуснат отново.

Не, това бе работа за нея, за метаморфа и…

— Третото място не е за мен, нали? — попита нервно женският малтроп, докато Миранда и Етер заемаха позиция.

— Нуждаем се от теб — отвърна девойката.

— Но аз не зная магия — скромно каза Айви.

— Нужно е единствено да я изразходваш. Ти си уникално подходяща за това — каза Етер, в чийто тон отново бе надникнало старото й аз.

Айви неохотно зае мястото си пред ръба на триъгълника, сочещ към портала. Трите се хванаха за ръце и притаиха дъх. Не им се наложи да чакат дълго. Дребната, слаба искрица синя светлина премигна в далечината. Мълчаливо бе заменена от ослепителна бяла нишка сияние, което се зараждаше от земята и се простираше към небето, раздирайки облаците. Ивицата се простираше бавно, сякаш самата реалност биваше раздалечавана, за да разкрие някакво място отвъд. Сетне дойде звукът. Едва доловим за слуха, пронизителен и обсебващ, далечен хор, отекващ през измеренията.

Ивицата светлина окъпа цялата планинска верига с неземно сияние. Оцвети облаците в тебеширенобяло, по-ярко от ден. Всички очи в Северната столица се насочиха натам. Местните преустановиха ликуването и възстановяването. В дузина гори из севера горски създания стояха втрещени от гледката. Неспокойните войници на фронта, очакващи заповеди и подкрепления, които отдавна трябваше да са пристигнали, загърбиха другите ратници отвъд границата и загледаха как тънката ивица сияние разбутва облаците.

В Ентуел воини и магове наблюдаваха светлината и чакаха. Само те знаеха какво представлява това. Последното от пророчествата на Черупката.

— Какво е това? Какво има зад мен? — нервно попита Айви, обръщайки се, за да погледне през рамо.

— Не, Айви. Още не — напъти Миранда. — Просто затвори очи и отвори ума си. За сега Етер и аз ще вършим работата.

Двете споменати започнаха да потъват в дълбок фокус. Малкото останала в тях енергия се разпростря и текна помежду им. Границите между съзнанията бавно започнаха да се размиват. Мислите, чувствата и силните страни на всяка от героините се присъединиха към тези на останалите. Плахият ум на Айви се издигна край сложните мисли на Етер и усърдния фокус на Миранда. Подобно на уловена от течение лодка, без да знае как, Айви се усети да помага в изграждането на заклинанието.

Отвъд кръга им, където очертаните окръжност и триъгълник бяха започнали да светят, Мин и Лейн доловиха нещо друго. В светлината на лъча, стелещият се под тях склон сякаш бе оживял. Нечистите форми на излялата се от портала демонска армия ги бяха достигнали. Мин почти с облекчение се хвърли върху ордата. Поне сега ролята й, й бе ясна. Направи няколко крачки по склона, впи нокти в каменистата земя, разпери криле и зачака. Лейн изтегли меча си и последва примера й.

По времето, когато първото от тъмните създания се сблъска с двамата Избрани, ивицата светлина се бе разширила до стена. Повърхността, отдалеч изглеждаща безлична, се надипляше с жилки и издутини. Разстилаше се почти беззвучно, само далечен вой придружаваше плавното, неспирно движение на катаклизма. Опустошаваше цели склонове, протягайки произволни нишки светлина пред себе си, които раздираха земята, предоставяйки страховит пример какво остава зад стената.

Пръст и камък засияваха ослепително и… се променяха. По-голямата част изчезваше. Повече притеснение вдъхваха другите ефекти. На едно място купчина камъни се превърнаха в рояк крилати създания, които се пръснаха. Другаде част от полето се превръщаше във великолепна градина с екзотична флора. Монолитни камъни потичаха по земята. Всякакви произволни, невъобразими ефекти биваха пораждани от размятащите се нишки, скоро след това погълнати от линията, неспирно пълзяща напред.

Една по една, тънки нишки светлина се протегнаха от повърхността на стената, извивайки се из въздуха, докато накрая не се сблъскаха с жезъла на Миранда. Силата започна да се натрупва в трите обединени съзнания. Първоначално акумулирането бе бавно, но с приближаването на стената нишките станаха по-дебели и по-многобройни.

Умът на Миранда работеше над заклинание, използвано десетки пъти преди — щит срещу магия. В миналото се бе оказвал достатъчен, но не и сега. Вероятно нищо не бе достатъчно, но точно в този миг не можеше да си позволи да мисли над това. Модифицира магията, изменяйки я към точния тип енергия, изграждащ стената, и я запрати напред. Повърхността на стената се надипли леко и се огъна навътре. Забави ход, но не спря. Айви и Етер напрягаха сили, за да задържат и разпръснат останалото.

Енергията се вливаше като порой, сетне като потоп. Биваше извличана от стената — понастоящем намираща се само на планина разстояние — в дебела енергийна нишка, като почти изпълваше мистичния кръг. Усилията на Миранда бяха неимоверни, а въпреки това извличаше незначително количество енергия от океана, който всеки миг заплашваше да ги залее.

Етер събра своята част излишна енергия и я запрати към небето. Тя бе същество, изградено от магия, бе концентрирала в себе си количества сила, в състояние да разгромят до основи цял град, но дори и тя не беше в състояние да освобождава енергията достатъчно бързо. Лъч сила я обгръщаше, протегнал се високо в небосвода, извивайки се в сложни форми. Тялото й от плът и кръв започна да съска и цвърчи. Бе очевидно, че се нуждае от нова форма, но никоя от приеманите преди нямаше да свърши работа. Дори пламенливата й снага да беше прекалено ефикасна — не би могла да изхаби силата, от която трябваше да се отърват, нито можеше да послужи като подходящ проводник. Но имаше една, която можеше да се окаже надеждна. Форма, която при други обстоятелства никога не би се осмелила да приеме. Мистичната сила се изливаше от нея като вода от решето. Приемането на съответната форма щеше да я изтощи до пределност, без да постигне нищо. Идеално за настоящите условия.

Останалите доловиха трансформацията като далечна промяна на топла, мека ръка в твърда и студена, но това се случи далеч, във физическия свят. По-важната и много по-впечатляваща промяна настъпи в света на съзнанията им. Сякаш шлюзове бяха отворени и морето от енергия внезапно бе придобило изход. Налягането, обгарящо интелекта им и измъчващо душите им, намаля, а оставащата енергия се разля, разпределяйки се по-разредено.

Извън мистичния кръг цареше лудост. Мин се бореше с големи колкото нея създания, блъскайки с опашката си по-малките. Мечът на Лейн разсичаше по няколко демона едновременно. Изкривеният тунел енергия, виещ се към останалите, представляваше постоянна заплаха, мятайки се по склона като змия. Резки ритници и премерени хвърляния запращаха злочести създания в него, като впечатляващата им гибел ужасяващо ясно показваше какво щеше да се случи, ако някой от двамата не успее да го избегне. Стената също не биваше да бъде забравяна.

Вече бе достигнала подножието на планината и бързо се изкачваше нагоре, сякаш краят на вселената пълзеше към тях. Започна да обгръща бойното поле в обширни клещи, тъй като незасегнатите от амбициозната магия на Миранда части плъзнаха напред. Светлината му бе по-ярка от ден. Нямаше сенки, сякаш обилието сияние запълваше всичко, а може би преминаваше през солидните форми. Без значение колко се бе приближила бариерата, далечният вой си оставаше все такъв — като че не идваше от стената, а от някакво далечно създание, страхуващо се от нея. Екотът на копита, нокти и пипала трябваше да го е заглушил, но обсебващият звук някак успяваше да доминира, все така отекващ в умовете им.

Лейн тъкмо хвърляше соколоподобно създание в лъча, изригващ от мястото, на което стоеше Етер, когато зърна нещо на няколкостотин крачки надолу по склона. Не беше едно от създанията. Бе нещо по-лошо — нещо, което съвсем не стоеше на място. Ивица тъмнина. Дори и тъмните демони, с които се сражаваха, изглеждаха поне малко сиви пред бялата светлина. А тази форма успяваше да й се противопостави.

Намиращ се дълбоко в ума му инстинкт го уведоми, че каквото и да представлява това нещо, именно то бе същинската заплаха. Пълчищата чудовища, дори стената от енергия не значеха нищо. Възползвайки се от подходящ момент, Лейн се хвърли към него.

— Не мога повече. Това е същинска агония! Какво да правя? Енергията! — изпищя Айви в ума си, докато напрягаше сили.

Потокът на открадната енергия бе нараствал експоненциално и Айви наближаваше лимита си. До този момент изпълняваше ролята си, пасивно позволявайки на необработената от останалите енергия да се влива в душата й, но сега бе изпълнена до пръсване. Не знаеше нищо за фокус, дисциплина, обгръщане на мощта в душата й и запазване на място от ума за мислене. Енергията се просмукваше в нея. Всяка клетка на тялото й и всеки нюанс на душата й кипеше. Останалите наблюдаваха със свързаните си умове, изпитвайки притеснение, но и ангажирани.

Още от самото начало бе подготвено решение, задържано до този момент заради заплахата, която криеше — но времето бе настъпило.

— Айви — изрекоха едновременно Етер и Миранда, подготвяйки се. — Отвори очи.

Малтропът го стори. Един-единствен образ изникна в ума й. Етер бе едва видима, съвършено прозрачна кристална снага, пречупваща ивица светлина. Миранда почти не се виждаше от ивиците мистична енергия, кръжащи около нея, докато заклинаваше. Точно пред Айви се издигаше необуздана колона гърчеща се енергия. По повърхността й проблясваха форми, които не бяха предназначени да бъдат съзирани. С периферното си зрение Избраната долови полусъзрени сблъсъци между Мин и създанията, с които се бе сражавала в долината. А в самия край на погледа й нямаше нищо… само масивна, цялостна бяла стена. Айви извърна глава, взирайки се удивено и ужасено.

Умът на бедното създание нямаше никакъв шанс.

Когато страхът я обзе, останалите трябваше да насочат част от умовете си към магия, която да увеличи силата им достатъчно, за да не се изтръгне мятащото се създание от ръцете им. Обгърналата я синя аура можеше да се мери със стената по ослепителност. Мистичният товар се насочи към нея. Душата й изразходваше струпаните резерви и поглъщаше акумулираните от тях, в отчаян опит на всяка цена да избяга от бушуващия наоколо хаос. Гласът й се извиси в страховит писък, който бе чут дори в далечната столица.