Битката при Верил

Дъските под нозете на Миранда поддадоха в същия миг, когато останките от тавана над челото й сториха същото. Момичето пропадна в някаква кухина в пода. Опитвайки се панически да избяга от стоварващия се отгоре й форт, девойката напипа някаква метална дръжка, която принадлежеше на капак, привидно издълбан в каменния под. Разполагайки само с мигове, тя го отвори и се провлачи в тъмнината. Около нея постройката се срутваше с оглушителен рев, а Миранда не спираше да пълзи по тунела. Грохотът стана по-приглушен, струпалите се отломки поглъщаха все по-голяма част от звука. Избраната игнорира мисълта, че бива погребана жива. Мислите относно това място и какво може да намери тук също бяха прогонени по сходен начин.

Единствената настояща мисъл в съзнанието й бе оцеляването — да се махне от огъня, да се махне от срутването. Останалото щеше да почака.

Огънят я бе изтощил в далеч по-голяма степен, отколкото осъзнаваше, тъй като няколкото опита да се изправи се провалиха. Долетелият иззад нея звук на ронещи се камъни я увери, че е по-добре да продължи да лази, отколкото да умре, опитвайки се да се изправи. Димът, с който се бе нагълтала, все още изгаряше дробовете й. Продължи да пълзи напред, изстисквайки от тялото си всеки възможен инч разстояние, до пълна изнемога. А тя не забави особено появата си. Гръмовните звуци на срутването бяха погълнати от уморена празнота.

Може би часове по-късно, може би дни, очите на Миранда се отвориха отново — символично действие заради гъстата тъма наоколо. Димът вече не я измъчваше, но въздухът бе застоял. Закашля се и се задави, докато се обръщаше по гръб. Остра болка я накара да издърпа нещо, заболо се в рамото й. Когато най-сетне умът й се проясни съвсем, пронизващата тишина доведе обратно тревогите, прогонени по-рано. Какво беше това място? Като се вземеше предвид чудовищността на творенията, обитавали горните етажи, девойката потръпваше при мисълта що за създания трябва да са складирани тук, в тези катакомби. В подобен мрак нямаше и смисъл да държи очите си отворени. Зажадняла за някакво възприятие, Миранда напрегна слух. Нищо. Мълчанието бе неземно, потискащо и повсеместно. Носът и езикът й я уведомяваха единствено за изгоряла дървесина, така че допирът оставаше единственото й сетиво. А казаното й от него я объркваше.

Подът беше… от плочки. И то подредени по сложен маниер, усещаше го. Отново се претърколи по корем и прокара пръсти по стената. Тя също бе облицована със същите плочки. Сетне ръката й напипа нещо гладко, наподобяващо ивица метал или стъкло. Пръстите й изтръгнаха ярка, синьо-бяла искрица светлина, която бавно се смекчи. В първия миг това я ужаси. Но мекото сияние започна да се разпростира по ивицата, разпръсквайки се и извивайки се към оказалия се сводест таван. Миранда осъзна, че не долавя нищо заплашително, могъщо или волево. Единствената цел на това сияние бе да осветява тунела. Окъпана във виещата се ивица светлина, разстилаща се из прохода, девойката прибави и визуална картина към нещата, които досега само усещаше.

Целият тунел бе покрит с мозайка, простираща се и в двете посоки — назад до срутените отломки и напред, където продължаваше по-дълго от погледа на зачервените й очи. Неравномерни по големина парчета черни и бели плочки се сливаха във форми. Някои от формите бяха изградени от черни плочки, други — от бели. Всяка част от мозайката изобразяваше някакво същество, всички сключени и преплетени в някаква борба или танц. Изобразените зверове бяха разнообразни — от коне, птици, дракони и други познати й създания, до чудовища, които не разполагаха нито с нозе, нито с очи, нито с нещо, което някое създание трябваше да притежава. И въпреки това девойката усещаше, че подобни същества наистина съществуваха някъде.

С огромно усилие се изправи на обгорените си, не само от умора, крака. Проболият рамото й обект се оказа горната част на жезъла й. От останалата част нямаше и следа. Момичето бързо се наведе и го взе, съжалявайки за нарушената му цялост. Сега повече от всичко се нуждаеше от нещо, на което да се опре. Нищо, засега и стената щеше да свърши работа.

Продължи да се движи по тунела, изобразеното върху мозайката започна да става по-познато. Използваните за целите на Димънт създания се появяваха отново и отново, всяка следваща поява съпътствана с леко изменение. Белият дракон, който бе видяла при свестяването си, биваше примесен с все повече черно, което придаваше на формата му нарастваща гротескност. Накрая от него бе останал само драгойл. Но това не беше най-лошото. Започнаха да се появяват и човешки фигури, чиято еволюция приключваше в образа на близник. Ледени тръпки я побиха. Едно беше да види покваряването на нещо, което й бе познато, но най-притеснително бе това, че всяка последваща форма се променяше неуловимо. Не би доловила разликата, ако не беше видяла хуманоидните фигури в близка последователност.

В съзнанието й започнаха да се оформят смътни мисли относно случването на този процес в света около нея. Имаше толкова много близници, сатанински създания, които се преструваха на човеци. Сигурно вече представляваха ядрото на армията. А бе научила за съществуването им съвсем наскоро. Останалите войници не осъзнаваха ли? Не ги ли тревожеше това? Какви други елементи от света й са били недоловимо покварени, без тя да забележи? Какви бяха онези другите създания?

Не след дълго напрежението в ума й стана не по-малко непоносимо от умората в краката й. Пред себе си видя врата, отправи се към нея с цялата бързина, която можеше да изцеди от себе си.

Когато я достигна, девойката спря. Върху вратата нямаше ключалки, нито някакви руни. Не бе в стила на д’кароните да бъдат толкова невнимателни. От другата страна на тази врата се криеше нещо — нещо достатъчно тайно, за да бъде заровено дълбоко под земята. Несъмнено бе защитено по някакъв начин. Разбира се, нищо от това нямаше значение. Пътят назад бе отрязан. Единствената алтернатива бе да продължи.

Предпазливо и внимателно, Миранда бутна вратата. Щом го стори, светлината зад нея изчезна. По-топло, жълтеникавооранжево сияние, като това на факла, зае мястото й, осветявайки помещението. Необходим бе само един светкавичен поглед, за да се определи кому принадлежи то. Подобно на понастоящем срутилата се лаборатория и в тази стая цареше безукорен ред. Стените бяха обсипани със спретнати лавици тънки книги с кожена подвързия. На няколко дъски бяха окачени подробни скици на различни създания. Висок шкаф бе изпълнен със стъкленици, педантично озаглавени на непознат език. Навсякъде имаше спретнати купчини пергамент, изпъстрени с непознатите руни. Ако фортът представляваше лабораторията на генерал Димънт — създател на нечистите създания, то това помещение бе кабинетът му.

По друго време би изпитала възхищение, но сега беше изтощена, ранена и без никакво съмнение, че ако остане тук, бързо ще бъде открита. Стаята не беше голяма, имаше само още една врата. Под нея се просмукваше издайнически полъх, указващ, че отвежда навън. Лишена от стената, на която да се опира, Миранда се затрудняваше да ходи. Поспря за миг в опит да излекува някои от раните си. Напразно. Силата, която бе изхабила да удържа форта достатъчно дълго, за да позволи на приятелите си да избягат, нямаше да се възстанови до дни, а може би дори седмици. А тук не можеше да почива. Можеше да се надява единствено да настигне останалите. Сред тях можеше да възстанови изгубената енергия, без да се притеснява, че ще трябва да се изправя срещу изникващите заплахи сама. Но ако искаше да ги догони, трябваше да побърза.

Когато най-сетне достигна до вратата, отново не усети никакви защитни мерки. Не долови магия, макар че изтърпените огромни усилия бяха повлияли върху ума й в не по-малка степен от останалите сетива. Отвори и пристъпи навън, където добре познатите леден вятър и режещ северен студ побързаха да я посрещнат. С крайчеца на окото си зърна проблясък на светлина, разнесъл се при прекосяването на прага. Зад гърба й вратата започна да се затваря. Девойката се хвърли обратно в опит да я спре, но бе изблъскана и съборена на земята. Опря ръце върху замръзналата твърд и се опита да се изправи.

Вниманието й бе привлечено от прищракване, долетяло от двете страни на вратата. Отвориха се две ниши. От всяка от тях напред пристъпи звяр, който може да се е зародил единствено в извратеното съзнание на Димънт.

Създанията бяха дълги и гъвкави, телата им наподобяваха снагата на пантера. Но сходността се изчерпваше с главите, които приличаха на поставки за ножове, съхраняващи дръжките. Два чифта назъбени челюсти щракаха на мястото, където трябваше да стои лице. Огромен зъбест рог стърчеше от „челото“. Липсата на очи, уши и всичко останало, което създанията трябваше да притежават, не би трябвало да позволява определянето на тази част от анатомията на съществата като глава. Телата им не бяха прорязани с ивици, а с остри ръбове. Чудовищата нямаше как да гледат към нея, но всяко бе насочило страховитите си оръжия в нейна посока.

Страхът и отчаянието за миг й позволиха да забрави състоянието на краката си — девойката се хвърли настрана, когато първото създание се стрелна. Второто се втурна нанякъде, отдалечавайки се от вратата. Миранда се претърколи на колене и опита да се изправи, а съществото вече се обръщаше. Двете чудовища се движеха с бързината и плавността на изначалните котешки форми, впоследствие покварени и извратени. Само миг — и първата пантера вече бе готова за нова атака. Второто създание се бе отдалечило на значително разстояние, направи завой и спринтира към девойката.

Миранда съсредоточи смехотворните си останки енергия в нищожна защита. Кълбо мистична енергия обърка леко по-близкото чудовище, а момичето се добра до вратата и се облегна върху нея с цялата си тежест. Тя не помръдна. Девойката извърна очи към безименния звяр, изправил се пред нея. Назъбени, неестествени остриета потракваха нетърпеливо. Избраната издигна строшения си жезъл — напразно действие, тъй като духът й бе изтощен до крайност. Гибелта бе неизбежна. Можеше единствено да направи победата по-скъпоструваща. Косъмчетата й настръхнаха. Сърцето й биеше оглушително. Както често се бе случвало в разгара на битката, времето привидно спря. Съзнанието й бе обхванато от пламъците на страха. По кожата й лазеха тръпки. Усещането се усилваше с всеки отминал удар на сърцето. Не беше страх. Не беше очакване. Бе нещо различно.

Сякаш раздрал самата тъкан на екзистенцията, изблик светлина разсече въздуха над нея, наподобяващ застинала мълния. После още един и още един. Започнаха да се разширяват, от тях изникваха други цепнатини, също уголемяващи се на свой ред. След миг над главата й висеше бодлив венец чиста светлина. Далечен вик внезапно долетя, усилвайки се. Дори и стиснала плътно очи, Миранда продължаваше да вижда светлината.

С оглушителен трясък, светлината внезапно изчезна. Момичето отвори очи. Пред нея стоеше млад мъж с рошава кестенява коса и сива туника. Бе стъпил сред останките на заплашващия я звяр. Необяснимият новодошъл простена, бавно опомняйки се от шока, страха и объркването. Миранда го познаваше. Млад магьосник, когото бе срещнала в място на име Ентуел. Хранилище на знание, скрито зад коварна пещера. Девойката бе прекарала известно време там — преди цяла вечност, струваше й се — подобрявайки магическите си умения. Той беше неин учител, неин ментор — и най-вече приятел — но Миранда бе принудена да го изостави, когато напусна въпросното райско селце. Казваше се Дийкън.

Неизброими пъти след това си бе припомняла прекараното с него време. Сега, по необясним начин, той се бе завърнал, появата му смазала чудовището, което я заплашваше.

Хиляди въпроси и дузина емоции си оспорваха вниманието на Миранда, но имаше нещо неотложно, което стоеше на най-преден план — другото чудовище. Преди да е успяла да си поеме дъх, за да нададе предупредителен вик, втора цепнатина се плъзна в небето, изхвърлила малка бяла торба. Тя се приземи върху звяра с далеч по-голяма от съответстващата на теглото й сила, точно когато въпросният се намираше само на няколко крачки от възможността да постави рязък край на внезапното събиране. По най-невероятен начин кризата бе свършила.

Миранда огледа наранения си приятел. Падането, и по-конкретно онова, върху което бе паднал, го беше разтърсило. Дийкън отново простена и се претърколи, първо изправяйки се на колене, впоследствие и на крака. Стиснатите му очи внезапно се отвориха.

— Миранда! — викна той, сякаш току-що си бе припомнил забравено име.

Очите му се застрелкаха наоколо, накрая я откри. Втурна се до нея.

— Миранда! Небеса! Същинско чудо! Добре ли си? — запита той, прикляквайки край нея, мигновено забравил собствените си наранявания. — Не, никак не си. Кристалът ми! Къде е?

— Дийкън… Дийкън. Дийкън! — извика тя, накрая опомняйки се достатъчно, за да може да приеме появата на стария си приятел.

— Ето, да — каза младежът, трескаво изваждайки кристала си. — Какво изисква най-спешно целение?

Гласът му бе настойчив и отчаян.

— Моля те, Дийкън, успокой се. Благодарение на теб, опасността е отстранена. Откъде идваш? Как така се озова тук? — запита момичето.

— Направо от Ентуел — отговори той, докато си припомняше отдавна забравената бяла магия, за да се заеме с наранените й крака.

— Но как? Толкова е далече. Кога тръгна? Как ме откри?

— Тръгнах преди няколко мига. Наблюдавах те, доколкото ми позволяваха възможностите. Беше… част от скорошна промяна на насоките ми.

— Преди няколко мига? — объркано запита девойката.

— Да. Мигновено пътуване. Транспортация. Заигравах се с редица забранени техники, но нямаше как, защото точно те криеха принципите. Отне ми само малко иновация, известно ровене и няколко седмици — обясни младежът, приключвайки с целението, за да се заеме със собствените си рани.

Дийкън бе ентуелският майстор на мистичните изкуства, известни като сива магия. Тази обширна дисциплина обхващаше всичко, което не е специфично отдадено на лекуване и нараняване и не бе базирано на елементална основа. Бе отдал целия си живот, още от най-ранно детство, на усвояването на тези тайнства. За него те се бяха превърнали във втора природа — нещо, което разбираше толкова задълбочено и подробно, че често забравяше за съществуването на онези, които не притежаваха подобно познание.

— Как си могъл да ме наблюдаваш? — попита тя, опитвайки се да се изправи на възстановените си нозе.

— Далекозрението е всъщност простовата магия. Но преодоляването на влиянието на планините изискваше ти да се напрягаш мистично, за да мога да те открия. Оказа се, че го правиш достатъчно често, така че успявах да те видя.

Докато говореше, гласът му потрепери, последван на свой ред от тялото.

— Наред ли е всичко? — запита Миранда.

— Нищо няма… Просто… Винаги ли е толкова студено тук?

Миранда осъзна, че одеждите му в никакъв случай не можеха да се определят като подходящи за северния климат. Бе облечен единствено в сивата туника, която носеше и в Ентуел. Изобщо не можеше да предостави сносна защита срещу вледеняващия вихър.

— Небеса! Защо не си взе по-топли дрехи? — попита момичето.

— В-в последно време не мислех особено ясно. Не и откакто… Няма значение. В торбата си имам разни нещица, които ще помогнат.

Треперейки, Дийкън отиде до кратера, съдържащ торбицата му и останките от второто чудовище. Съзирайки ги, младежът подскочи.

— К-к-какво е т-това? — рече той, очевидно едва сега зърнал чудовищата, от които бе спасил приятелката си.

— Не зная, излязоха от стената. Нещо изфантазирано от Димънт, в това съм убедена.

— Димънт — замислено изрече младежът, сякаш името му бе познато. — Уд-дивително. Не съм виждал нищо, създадено по подобен начин.

— По-късно може да го изучаваш. Сега трябва да се сгрееш — напомни му Миранда.

— Определено.

Дийкън хвана торбата и се опита да я повдигне, но тя не помръдна.

— П-п-по дяволите. Страхувах се, че нещо подобно ще се случи. Транспортацията е увредила заклинанията — рече той. — Ще от-т-тнеме само секунда да ги поправя.

С трепереща ръка протегна кристала към торбата. Изблик светлина и усилие на волята и миг по-късно торбицата започна да се издига, очевидно вече недостатъчно тежка, за да премазва останките от чудовището. Дийкън отново я сграбчи и я вдигна с лекота, сякаш е празна. Бръкна вътре, движенията му бяха съпроводени с дрънчене.

— Т-т-т-рябваше да подредя нещата по-внимателно — рече той, внезапно сполетян от дълга, суха кашлица, предизвикана от студа. Когато пристъпът се уталожи, младежът насочи изтормозено око към вратата. — Може би вътре е по-топло?

— Не бих рискувала. Върху вратата имаше някаква магия, която освободи създанията.

— Щом е имало, значи може и да се премахне — рече той, затваряйки торбицата и втурвайки се към портата.

Миранда притеснено го наблюдаваше. Дийкън оглеждаше входа дори без кристала си, следвайки някакви линии и схеми, които не се виждаха. Накрая очите му се спряха на нещо.

— Ето. Р-руни. Не ги разпознавам… но… изглежда са използвани. Ако успеем да н-н-насилим вратата, магията няма да се активира повторно — с увереност изрече младежът.

С тези думи блъсна портата с рамо, отскачайки болезнено. Тогава вдигна кристала си. Нов проблясък и вратата полетя навътре с такава сила, че за малко не бе откъртена от пантите. Дийкън се втурна вътре. Когато не последва нито затръшване, нито поява на още чудовища, Миранда го последва, затваряйки след себе си. Младежът триеше ръце и отчаяно се оглеждаше за някакъв източник на топлина. Когато не откри нищо, вдигна ръка и остави кристала си във въздуха. Кристалният фокусиращ камък с яйцевидна форма засия с топло оранжево сияние. Почти веднага температурата в стаята стана поносима. Магьосникът опря гръб на стената, въздъхна и се отпусна на пода.

— Трябва да се махнем колкото се може по-бързо. Това е кабинетът на Димънт, доколкото мога да преценя. Не искам да ме свари тук — предупреди Миранда, още веднъж оглеждайки се нервно.

— Отбелязано. Мъдро решение — съгласи се той, докато отново тършуваше из торбицата.

А тя със сигурност не беше голяма. Ако бъде натъпкана до крайност, можеше и да побере добре сгънато одеяло, а в настоящия момент изглеждаше празна. Но въпреки това Дийкън измъкна от нея плътно бяло наметало, след което още едно. Поставяйки чувалчето на земята, бързо се облече. То също не бе особено подходящо за северния студ, но пак бе по-добре от незащитена туника. Сетне даде втория плащ на Миранда и й помогна да го облече.

— Как успяваш да побереш всичко това в толкова малка торба?

— Вътре е доста голяма. Малък трик, използван от пътуващите чародеи. Бих могъл да изработя една и за теб, ако желаеш, но ще ми отнеме известно време — отвърна Дийкън, показвайки й торбицата.

Миранда надникна и видя купчина стъкленици, книги, инструменти — цялото съдържание на Дийкъновата колиба. И не се бяха смалили. Гледането в торбата приличаше на взирането в дълбока пропаст.

— Няма да е нужно. Дийкън… Аз… — поде девойката, дирейки нужните думи. — Колко дълго ще бъдеш извън Ентуел?

Отчаяно искаше да му каже колко често мислите й се бяха насочвали към него, да му каже колко високо е ценяла времето, прекарано с младежа, но думите не идваха. Сякаш толкова отдавна не бе имала човек като него в живота си, че бе изгубила умението да се изразява правилно.

— Доста дълго… доста дълго — отговори той. — Предхождащите бягството ми действия породиха известна неприязън към особата ми. Не съм сигурен дали ще бъда добре дошъл.

— Какво си направил?

— Не е от значение — рече Дийкън, а очите му започнаха да обхождат съдържанието на помещението. — Важното е, че успях да те намеря навреме. Казваш, че този кабинет принадлежал на Димънт. Той е… един от генералите, нали?

— Да — отвърна Миранда.

— В такъв случай… Всичко, което го забави, ще послужи на каузата — разсеяно отбеляза младежът.

— Предполагам.

— Смятам за благоразумно да взема известни образци… Да премахна парчета от пъзела — каза той, започвайки да рови из полиците и масите.

— Щом трябва, но не се бави. Трябва да намерим останалите. И бъди внимателен — отстъпи момичето.

Подобно на дете, получило разрешение да вършее из магазин за сладки неща, Дийкън започна алчно да прибира артефакти, пергаменти и стъкленици. След кратък оглед, по някакъв начин убедил го в безопасността на съответния предмет, нещата едно след друго потъваха в ненаситната паст на торбата. Накрая откачи голяма карта, прикачена към една от стените, сгъна я и прибра и нея.

Когато приключи, рафтовете бяха пооголели, а торбата дори не се бе издула. Миранда се усмихна на ентусиазма, изписан върху лицето на Дийкън, с който той разместваше съдържанието на торбата си, потапяйки ръка почти до рамото, за да изтегли нещата, които възнамеряваше да изследва най-напред. Щом остана доволен, младежът затвори торбицата и я закачи за туниката си.

— Е, смятам се за по-подготвен да се изправя срещу студа. Убедена ли си, че си добре? Отдавна не съм практикувал целителното изкуство. Може да съм пропуснал нараняване — каза той, осъзнал внезапно, че досега я е игнорирал.

— Достатъчно добре съм. Да не губим повече време. Не се знае колко са се отдалечили останалите.

— Тръгваме незабавно — отговори Дийкън, приготвяйки се за студения залп, преди да отвори вратата.

В мига, в който немилостивият вихър ги докосна, младежът разбра, че и наметалото не е достатъчна защита. Допълнителни мерки бяха сметнати за наложителни.

— Само още секунда — рече той, сваляйки наметалото и задържайки го в едната си ръка, докато с другата вземаше кристала.

Затвори очи за миг, сякаш си припомняше нещо, сетне направи заклинание. Последвала рязката пулсираща светлина от кристала, вълна бяло сияние пролази по одеждата. Задържаше се за миг, преди да угасне. Дийкън отново облече дрехата — този път вятърът не го безпокоеше.

— Какво направи? — попита Миранда.

— В тъканта на дрехата вложих магия, която противодейства на студа чрез недопускане на топлината от… — заговори младежът.

— Магия срещу студа. Този отговор ми е достатъчен.

— Разбира се — отвърна Дийкън, видимо разочарован от прекъсването на ответа му.

— Толкова ли е просто да се приложи заклинанието? — попита тя, докато на свой ред пристъпваше сред студа. Дебелите дрехи и множеството години каляване обезсмисляха нуждата от подобна процедура и за нея.

— Обичайно не. Силата и комплексността на заклинание, което някоя дреха или друг обект ще съумее да задържи… Дрехите ни са специално проектирани да задържат магия — каза той, улавяйки се.

— Благодаря — изкикоти се девойката.

Двамата закрачиха. Ужасът от предишното прекосяване на прага до такава степен беше погълнал Миранда, че тя не бе обърнала внимание къде я бе отвела вратата. Намираха се на ръба на стръмен, заледен склон. Слабото сияние на утринното небе хвърляше светлина върху оскъдно залесен пейзаж. Заради изтощението помнеше смътно откъде бяха дошли, но бе сигурна, че сега се намираше далеч от мястото, където бе влязла във форта с другите Избрани.

Нищо съзряно от очите й не й предоставяше информация къде се намира. След няколко мига взиране, безплодно дирило някакъв околен отличителен белег, девойката узна със сигурност единствено, че фортът се намира някъде на югозапад. Не някакво мистично усещане, а колоната черен пушек, забита в небето, й показа това.

— Къде ще идем? — попита Дийкън, удивлявайки се на ширещата се край тях земя. Не бе посещавал друго място, освен Ентуел. Дребен и съвършен, това бе представлявал неговият свят. Губещите се в далечината хълмове, заснежените планини, пръснатите дървета, слабите проблясъци на далечни огньове… всичко това притежаваше мащаб, който го смайваше и объркваше.

— Трябва да открием другите. Бяха се отправили на юг, към Тресор. Не зная къде да ги търсим, нито на какво разстояние от тях се намираме. Ти можеш ли да ги намериш?

— Не, но мога да ти помогна ти да го сториш. Срещал съм само Лейн. Не познавам достатъчно от душата му, за да определя местоположението му, но съм в състояние да подсиля твоето дирене — обясни младежът.

— Много добре — отвърна тя, тутакси затваряйки очи и разстилайки немощно ума си.

Миг по-късно усети топлите му пръсти да се затварят около ръката й. Прохладна, нетрепваща яснота плъзна из съзнанието й, напомняща предоставяната от фокусиращ кристал, но далеч по-значителна яснота. Девойката започна да разпростира ума си, но ръцете му се отделиха от нейните. Яснотата напусна съзнанието й със същата скорост, с която се бе и появила. Миранда отвори очи и видя нервност върху лицето на младежа.

— Никога не прави това. В подобни времена това е най-лошото, което би могла да сториш — предупреди той.

— Защо?

— Разстилаш съзнанието си надалеч.

Девойката премигна.

— Не ми е познат друг начин да ги намеря. Каква опасност може да има?

— Процедурата може да бъде сравнена с издигането на видим за всички маяк. Може и да откриеш търсените от теб, но онези, които те преследват, несъмнено ще те намерят на свой ред — обясни Дийкън.

— Тогава какво да правя?

— Позволи ми да демонстрирам.

Взе ръката й и двамата отново се концентрираха. Дийкън заговори. Гласът му ясно отекваше не само в слуха, но и в ума й. Говореше за същия метод, който бе използвал, за да намери нея. По-директен, по-целенасочен и практически незабележим. Не след дълго Миранда усети съзнанията на другите — с такава яснота, сякаш стоеше до тях.

— Усещам ги. Зная къде са — каза тя. — Айви… тя… Усещам мъката й. Мисли, че съм мъртва.

— Скоро ще узнае истината — каза Дийкън.

— Не… Не разбираш. Тъгата й измъчва не само нея, но и останалите. Трябва да й кажа, че съм жива — обясни девойката.

— С останалите няма да е възможно — умовете им са прекалено силни, за да позволят доставянето на съобщение против волята им — но за момента изглежда, че… Айви… е податлива. Ще ви свържа.

Девойката усети как той напряга волята си и внезапно физическата форма на Айви изникна в съзнанието й. Женският малтроп — получовек, полулисица, стоеше пред нея, привидно като истински. Снежнобялата й козина и муцуна, любопитните розови очи, изострените уши и опашката — всичко това изглеждаше като досами нея.

— М… Миранда?! — радостно викна Айви.

— Айви, радвам се да узная, че си добре — рече момичето.

— Ти се радваш?! Мислех, че си умряла. Фортът падна! Ти беше вътре! — изрече Айви през сълзи.

Заради свързаните умове емоцията й наподобяваше трус. Миранда трябваше да напрегне сили, за да поддържа връзката.

— Чуй ме, Айви, искам да знаеш, че скоро ще бъда отново сред вас. Кажи на другите. И бъди внимателна — рече тя.

— Ще го сторя, Миранда — отвърна Айви. Нов изблик, този път на радост, прекъсна единението.

Девойката бавно позволи на концентрацията си да изчезне. Воят на ледената стихия се върна в ушите й. Дийкън я задържа още миг, след което сведе кристала си.

— Забележително — отбеляза момичето. — Така ли ме търсеше?

— Във всеки един момент. Заради проклетата планина се изискваха значително по-големи усилия, но успях да те намеря, така че си заслужаваше — рече той, взирайки се в ръката, която бе държала нейната. Погледът му за кратко докосна очите й. — Знаех, че трябва да ти помогна. Каузата ти… от изключително значение е. Убедена ли си, че знаеш къде са останалите? Можем ли да ги достигнем скоро.

— За тях съм убедена, но все още не съм сигурна къде се намираме ние — отговори Миранда.

— Ориентиране… Заклинания за ориентиране. Никога не съм се задълбочавал в тях. Съществуват, естествено, но в място като Ентуел от тях няма нужда. Един момент, сега ще сътворя едно — рече той, мърморейки си под нос, докато отново ровеше из чантата си.

— Картата — напомни му момичето.

— Да, убеден съм, че мога да направя карта, трябват ми само няколко думи, за да опресня паметта си. Къде ми е книгата?

— Не, Дийкън, говоря за картата, която взе от кабинета. Бихме могли да използваме нея.

— О… о, да, да. Разбира се. Къде ми е умът? — отвърна магьосникът бързо измъквайки грижливо сгънатата карта.

Още щом бе извадена, вятърът се опита да я грабне от ръцете му, но бе нужен само един жест, за да ги остави стихията на мира. За момент Миранда се удиви на безгрижния, безусилен начин, по който Дийкън вплиташе магия във всичко, което вършеше. Използваше я по начина, по който друг би си послужил с ръка, за да отметне перчем или да завърже възел, докато умът му е зает с други неща.

Девойката се обърна към картата. Бе начертана със същата изчерпателна детайлност, влагана от Димънт във всичко. Надписите също бяха на мистериозния език, който бе видяла из лабораторията и кабинета. Не разпознаваше думица или символ, но това не беше от значение. Местоположението на форта беше нанесено. От него се простираше тънката линия на тунела, през който бе пропълзяла. Кабинетът също беше отбелязан. Мястото, където почувства останалите, беше отдалечено на значително разстояние. Или Лейн и другите се бяха движили много бързо, или е лежала в безсъзнание доста продължително време. Вероятно и двете. Без значение, нямаше да ги настигнат пеш.

— Те са тук. Отправили са се към планините, а може и вече да са там. Не зная защо отиват в тази посока. Преди това се бяха отправили на юг — рече Миранда.

— Какво ще предприемем? — нетърпеливо попита Дийкън.

— Много по-бързи са от нас и са на голямо разстояние — започна да размишлява тя на глас. — Можеш ли да ни отведеш при тях по същия начин, по който дойде?

— Не. Не, в никакъв случай. Заклинанието е прекалено нешлифовано. Прекалено опасно. Не разполагам нито със силата, нито с фокуса да отнеса дори един от нас.

— Тогава как си тук?

— С помощта на значителната подкрепа на Азриел, както и с известна манипулация на вероятностите.

— Значи ще трябва да се отправим към този град. С малко късмет там ще намерим коне. Пътьом може да ми обясниш какво имаш предвид под „манипулация на вероятностите“.

Когато картата бе сгъната и прибрана и на вятъра бе позволено да поеме предпочитаната от него посока, двамата се отправиха към указания върху картата град. Дийкън подробно обясняваше методи, които е използвал да я намери и да иде при нея. Изричаше объркващи аналогии, сравнявайки тъканта на реалността ту с нагъната хартия, в която е пробита дупчица, ту с многостранен зар, подправен да падне по определен начин. Твърдеше, че използваното от него заклинание не било достатъчно силно, за да е напълно сигурен, че ще бъде пренесен, освен ако безкраен низ фактори не се окажели благосклонни, а той не разполагал със силата да ги манипулира. Наместо това насочил усилията си към измяната на законите, които напътствали реалността, манипулирайки вероятността, докато някакво неописуемо невероятно събитие, без значение какво, създаде нужния ефект в нужното време.

Очевидно трите мълнии, които бе видяла, представляваха невъзможното съвпадение, от което се нуждаеше Дийкън. Всичко това изглеждаше истинска лудост, но той говореше за него съвсем небрежно, сякаш представлява нещо простовато.

Когато приключи с лекцията си, младежът подкани — по-скоро помоли — Миранда да разкаже за премеждията си след напускането на Ентуел. Бе я зървал съвсем за кратко. Макар да имаше откъслечни моменти, в които долавяше мислите й, умът му ламтеше да узнае всеки миг. Миранда се съгласи. Мигновено извади от торбата дебелата книга, която в Ентуел не бе напускала ръцете му. Записваше думите й старателно, на моменти разпитвайки за допълнителни детайли. Трескаво скицираше гледките, които тя описваше.

Ентусиазмът му към новонаученото предоставяше на ума му различно занимание, което го разсейваше от студа. С напредването на северния ден все по-често оставяше стилуса, за да разтрие ръце. Но и в тези случаи книгата и писалката оставаха да висят във въздуха пред него, прилежно вписвайки думите на Миранда.

Безразлична към студа, девойката се чувстваше подтикната да продължи, напук на умората, която изпълваше съществото й. „Спането“ й в тунела далеч не можеше да се нарече ободряващо — и макар Дийкън да бе излекувал нараняванията й, не можеше да стори нищо, за да възстанови силата й — телесната или умствената. По времето, когато дневната светлина започна да гасне, стана ясно, че енергията на Миранда ще достигне лимита си далеч преди достигането на града. Очите й сами се насочиха към малка горичка, която щеше да бъде достатъчна да ги приюти — поне от любопитни погледи, ако не от студа и вятъра.

Когато Миранда се отпусна на земята, облягайки се на едно дърво, Дийкън се настани по сходен начин срещу нея. Изглеждаше напрегнат, сякаш бе забравил нещо.

— Какво има? — попита девойката.

— Ще… ще прекараме нощта тук — изрече той, наполовина като въпрос, наполовина като твърдение.

— Страхувам се, че да.

— О, не е проблем. Просто атмосферните условия са сурови и не бях сигурен дали спането на открито е… няма значение. Огън? Да запаля ли огън? — заекна той.

— Наоколо не гъмжи от сухи дърва — отговори момичето.

— Няма повод за притеснение.

Един мах на ръката — и на няколко инча над леда затанцува пламък, който не обръщаше внимание, че не е подхранван с никакви подпалки.

— Ще се задържи ли до сутринта? — попита Миранда, усмихвайки се на поредното Дийкъново дело. На практика тя би могла да стори същото — но на него изглежда не му костваше никакви усилия.

— Ще се задържи до края на седмицата, ако не го угася.

— Чудесно! Предполагам, че в торбата ти надали има храна?

— Не се сетих да взема… О! Май донесох няколко от ябълките ти! — присети се младежът, започвайки да рови. — Ако се бях замислил по-сериозно, щях да донеса достатъчно запаси за цяла армия. И нещо, върху което да се спи! Да му се не види, къде ми е бил умът?

Накрая извади четири лъскави, червени ябълки, една от които подхвърли на Миранда.

— Наистина изглежда странно — отбеляза тя, вдъхвайки дълбоко аромата на пресния плод, преди да отхапе.

— Вниманието ми бе изцяло ангажирано от смятания за по-сложен проблем за достигането на външния свят. Почти не се замислях за евентуалния успех. Вероятно не съм смятал успеха за достатъчно възможен, за да се подготвя — обясни Дийкън.

— Не е трябвало да поемаш такъв риск — смъмри го девойката.

— Непосилно ми е да си представя какво щеше да се случи, ако не бях. Щеше да бъдеш убита. Трябваше да опитам. Рискувах единствено живота си. Не означава нищо на фона на мащабните неща.

— За мен означава много — рече тя.

Известно време двамата мълчаха.

— Ти… също означаваш много за мен — успя да изрече Дийкън.

Пошава неловко, изглеждайки сякаш щеше да изпълзи от кожата си, ако може.

— И за света — добави с потръпване, като че съжаляваше за изреченото току-що.

Нервно захапа плода и срамежливо се загледа другаде. След няколко секунди Миранда наруши мълчанието.

— Очевидно си пропуснал да донесеш най-необходимото. Какво всъщност си помъкнал? — поинтересува се тя, усещайки, че промяната на темата би била удачна.

— О, ами много неща. Определено трябваше да ти ги дам по-рано — каза младежът, започвайки да се рови из торбата. — Наметалото, естествено, но освен него нося лък и колчан със стрели. Няколко кинжала… Ето и книгата ми с магии… Няколко целебни еликсира… Къде ли се е дянал? А, ето!

Когато за пореден път издърпа ръката си от торбата, между пръстите му проблясваше чист като неговия кристал.

— В деня, в който стана главен майстор, занаятчиите ни се заеха да ти изработват подобаващ на умението ти кристал, както и съответстващ жезъл. Напусна ни преди приключването и на двете, но работата по тях продължи. Жезълът още не е готов, но кристалът бе завършен преди дни. Успях да… се сдобия с него. Прецених, че ще принесе по-голяма полза в ръцете ти, отколкото да прашасва върху рафта — каза Дийкън, докато й показваше камъка.

Докосна горната част на счупената й тояжка. Обвилото стария кристал дърво се разви като живо, прие новия камък и се пристегна отново. Дийкън прибра в торбата си стария скъпоценен камък, понастоящем помътнял и напукан заради изтърпяното.

Миранда моментално усети ефекта на новия кристал. Тормозещата изморения й ум мъгла се разпръсна, сякаш жезълът бе поел част от умората връз себе си.

— Разлика като от небето до земята, нали — отбеляза Дийкън. — Не беше много отдавна, когато аз самият получих майсторския си кристал. Едва преди няколко години. Само почакай до сутринта, когато ще имаш повече сили. Невъзможните преди неща ще бъдат достижими, а простите неща вече няма да изискват никакви усилия.

— Забележително е — рече тя с прозявка. Довърши остатъка от ябълката си. — Дийкън, утре ще достигнем града. Случайно да си взел някакво злато със себе си?

Изражението му представляваше достатъчен отговор.

— Не се притеснявай. Ще измислим нещо — увери го девойката, отпускайки се назад и затваряйки очи.

Миранда бързо се унесе, а Дийкън остана буден. Умът му неспирно го мъмреше за десетките пропуснати възможности и допуснати грешки. Не само за нещата, които бе забравил да донесе и плановете, които не бе успял да изготви, а и нещата, които не бе успял да изрече — както и онези, които трябваше да останат неизречени. Дори и сега смущаващото усещане, измъчвало го от онзи съдбовен ден, когато тя бе напуснала Ентуел, продължаваше да го измъчва.

С бързо заклинание отстрани една досадна болка, тормозила го след падането. Лявата му ръка потрепваше леко, в известна степен изгубила чувствителност от студа. Раздвижи я няколко пъти. Внимателно започна да подрежда дума в главата си. Трябваше да се погрижи. Нещата трябваше да бъдат съвършени. Утре щеше да компенсира за глупостта си. Утре…

Когато Миранда се размърда, до появата на утринното слънце оставаха часове. Дийкън не беше склопявал очи. Двамата си поделиха двете оставащи ябълки, след което огънят бе угасен. Екипирайки се, девойката нарами лъка и стрелите и останалите неща, донесени й от магьосника, след което поеха отново. Дийкън се бе умълчал, книгата и стилусът останаха в торбата. Въртеше кристала си в ръка, погледът му беше замислен.

— Наред ли е всичко, Дийкън? — попита тя.

— Има… има нещо… — колебливо отвърна чародеят.

— Какво? — запита Миранда със загрижен глас.

Дийкън спря. Девойката също престана да крачи и се обърна към него.

— Не съм сигурен, че сега е най-подходящото време, но… откакто те срещнах… сторих много неща, които не разбирам. Неща, които ми се струват безсмислени. Неща, които не би трябвало да правя. Знаех, че са погрешни, глупави, недопустими, но не можех да сторя нищо. Не бях сигурен какво се случва. Знаеш, че изборът ми на сива магия ме е оставило с малко приятели сред магьосниците в Ентуел. Там съм отраснал и роден, а има само неколцина, на които мога да се доверя. Подробно разговарях с тях относно тази болест. Това страдание на ума. Някои не ме слушаха изобщо. Само Калипсо изглежда разбираше, но винаги се изразяваше със заобикалки. Изглежда бе на мнение, че няма да последвам съвета й, ако бъде пряма. И беше права. Но няма значение… — тайнствено поде младежът.

Думите му се отличаваха с отмереност и репетираност, но въпреки това привидно изискваха огромно усилие, за да бъдат изречени. Докато говореше, все по-усилено премяташе кристала в ръце, прибирайки го в торбата, за да изпука с пръсти, след което отново го извади.

— Животът ми винаги е бил направляван от логиката. Заклинанията следваха подобаващ ред. Всичко спазваше определена последователност, винаги с определена цел и причина. Случващото се с мен сега бе различно. Нямаше причина. Наставникът ми, Гилиъм, бе разговарял с мен в началото на чиракуването ми, предупреждавайки ме, че в света имало нещо, което не спазвало правила и не се подчинявало на никакви закони. Това нещо, твърдеше той, било най-могъщата сила. Така и не ми обясни за какво говори, каква е тази сила. Сега зная. Миранда… — рече той. Въпреки студа, по гърба му се стичаше струйка пот.

Кристалът падна на земята. Миранда се наведе, за да го вдигне. Той се опита да я спре. Когато го стори, девойката ахна и се отдръпна.

— Ръката ти! — викна тя.

— Остави, позволи ми да довърша — примоли се той.

— Ръката ти, Дийкън! — повтори девойката, сграбчвайки го за китката и повдигайки лявата му ръка.

— Миранда, аз… Любопитно — рече той, осъзнавайки източника на тревогата й.

Ръката му отчасти липсваше. Бе изгубила плътността си почти изцяло, оставяйки само слаби очертания. Понечи да я хване с другата, но пръстите му преминаха през въздуха. Бързо дръпна ръкава си и видя, че промяната пълзи нагоре по крайника му. Паникьосаната Миранда грабна кристала от земята и го постави в другата му ръка. Сетне си послужи с обновената си тояжка, за да провери източника на случващото се, но не откри нищо. Всичко си бе на мястото. Сякаш случващото се бе естествено.

— Какво става? Какво да направя? — запита тя.

— Още не съм сигурен — отвърна Дийкън.

Гласът му беше изпълнен със спокойствие, а в очите му се четеше единствено удивление. Затвори ги, съсредоточавайки ума си в заклинание. Пълзящата празнота се забави и започна да се оттегля. Точно когато дланта му започна да става солидна, младежът извика. Пръстите му се свиха в агония и започнаха да се променят в някакъв мастиленочерен камък.

— Изглежда — Дийкън болезнено скриви лице, — торбата не е единственото нещо, увредено от незавършеното заклинание.

— Кажи ми какво да сторя! — безпомощно апелира Миранда.

— Не съм… сигурен.

Ръката му внезапно изостави вкаменената черна форма, наместо това сдобивайки се с допълнителни пръсти. Младежът въздъхна облекчено.

— Болката изчезна. Това… Това е хаос — рече той, внезапно намирайки отговор. — Хаос. Разбира се. Хаотичната магия никога не е притежавала свой майстор в Ентуел. Манипулацията на реалността трябва да попада под тази дисциплина. Естествено!

— Можеш ли да го спреш?

Допълнителните пръсти изчезнаха. За момент ръката пое към друга форма, преди да реши да се върне в нормалната си конфигурация. Когато го стори, Дийкън бързо постави кристала в нея. Ярко сияние припламна в сърцевината на камъка. Измина миг, сетне още един. Ръката повече не се промени.

— Какво направи? — запита Миранда.

— Ръчно приложих нормалност. Изглежда манипулирането на вероятностните характеристики е променило ръката ми на фундаментално ниво. Вече не се подчинява на логическите последователности. Сама преминава в различни степени на невероятното. Вече е непредсказуема.

— Как достигна толкова бързо до подобно заключение? — поинтересува се девойката, объркана от детайлността и увереността, придружаващи думите му.

— Бях включил подобно развитие сред възможните ефекти от заклинанието — отговори Дийкън.

— И въпреки това го използва? Защо ти е да правиш подобно нещо? — изкрещя тя.

— Това беше единственият начин да… — поде младежът.

— Не ми казвай това! И двамата знаем, че си се нуждаел единствено от време! Ти си брилянтен! Рискува живота си и си причини това — и за какво? Защото си бил нетърпелив? Защото не си го обмислил? Защото… — беснееше Миранда.

— Защото те обичам! — викна Дийкън.

Тя потъна в смаяно мълчание.

— Затова не можех да разсъждавам трезво. Това е болестта, за която Калипсо говореше, силата, за която ми бе споменал Гилиъм! Непрекъснато мислех само за теб! Трябваше да бъда с теб. Нищо друго нямаше значение тогава — нищо друго няма значение и сега!

Думите отдавна чакаха да бъдат освободени. Миранда се вгледа в очите му. Искряха от емоции — и най-вече от облекчение.

— Ако не бях такъв глупак, щях да го осъзная много по-рано. Щях да ти кажа преди да напуснеш. Щях да тръгна с теб. Но тогава не ми беше ясно. Сега вече е — призна младежът.

— Дийкън… Чувствам се по същия начин. През целия си живот съм копняла да срещна човек като теб. Бях се самоубедила, че подобен човек не съществува. Прекараното с теб време в Ентуел беше като престой в рая. Да бъда до някой грижовен, интелигентен… всичко, за което се бях надявала. Явно аз самата също не съм го осъзнавала, инак щях да остана.

— Не. Трябваше да вървиш. Така трябваше да бъде. Нито за миг не съжалявам за решението си, ти също не бива да го правиш.

Миранда пристъпи и го прегърна. Дийкън стори същото. Останаха притиснати в продължение на един дълъг момент, докато накрая се разделиха. Задачата им не можеше да чака.

— Можеш ли да излекуваш ръката си? — попита тя.

— Със сигурност не и по същия начин, по който е била изменена. Както можеш да си представиш, същината на магията на хаоса е да бъде непредсказуема. Много е вероятно да съществува лек, но засега ще трябва да се задоволя с нещо временно — рече той, бъркайки в торбата. — Друго заклинание ще свърши работа. Просто ми трябва нещо… което да не се налага да държа непрекъснато или да забравя да взема.

— Момент… май е време да изпитам новия си кристал — рече Миранда.

Девойката взе една стрела от колчана на гърба си. Изваждайки кинжал, отряза наконечника й. Издигна жезъла си и пусна връхчето на стрелата. То увисна във въздуха, непоискало никакво усилие от нейна страна. Възползвайки се от наученото в родното място на Дийкън, Миранда бързо повиши температурата на късчето, докато пред нея не остана да виси нажежена до бяло течност. Още няколко мисли оформиха пръстен, който бе покрит с украса. Ненужният метал бе оформен във втори, по-деликатен пръстен. Последна мисъл охлади двата пръстена и ги постави в ръката й.

— Брилянтно. И майсторски изработено — рече Дийкън, възхищавайки се на връченото. — Достойно е за използване като тест в Ентуел. От теб би излязъл прекрасен учител.

— Достатъчно ли е? Ще задържи ли заклинанието?

— Нормален наконечник не би бил достатъчен, но ентуелският ще свърши работа.

Дийкън се замисли за миг, преди да вложи нужната магия в пръстена. Нахлузи го на пръста си и бавно пренесе кристала в другата ръка. Дори и без влиянието на камъка, ръката не се промени. Двамата въздъхнаха облекчено. Миранда понечи да си нахлузи своя пръстен.

— Не. Почакай за миг — рече младежът, вземайки го от нея. — Ти ми даде подарък. Най-малкото бих могъл да ти върна жеста.

Направи ново заклинание, след което пое ръката й в своята. Постави бижуто върху пръста й с цялото уважение и почит, които се изискваха от подобно действие.

— Готово. Древно защитно заклинание, едно от най-значимите в историята на Ентуел. Същото заклинание е красяло огърлица около шията на Азриел, когато е открила родното ми място. Нека ти донесе същото щастие и късмет като на нея.

Когато най-накрая поеха отново на път, не бяха чувствали такова въодушевление от години. Студът внезапно бе изчезнал. Чернотата на нощта вече не беше потискаща. Пейзажът бе все така леден и суров както преди минути, но не биха го заменили за никое друго място. Разговаряха с лекота, сякаш месеците раздяла изобщо не бяха протичали.

Дийкън беше изпълнен с удивление, предизвикано от първите му стъпки в този обширен, изцяло нов за него свят. Захласваше се по мащабността и изолираността на всичко заобикалящо го. С голямо нетърпение очакваше пристигането в града.

На моменти се консултираха с картата, но не за да открият пътя си. Погледът, хвърлен от Миранда, бе напълно достатъчен, за да възстанови отработения й усет за посока. Не градовете върху картата привличаха вниманието им, а останалите маркировки. Дийкън разглеждаше формите и символите с възхита. Истинска рядкост бе да попадне на език, който не познаваше. Със същата азбука бяха изписани книгите и бележките от кабинета на Димънт, на моменти примесени с познати думи и изрази. Младежът стремглаво се зае да разшифрова руните.

— Структурата им се отличава фундаментално от всеки език, с който съм запознат — рече той. Във въздуха пред него бе разпръсната купчина различни бележки и книги, а картата плуваше в средата. — Използват се за наименуване на места, терминология, магии… Да. Това несъмнено е заклинание. Смятам, че именно това е главното предназначение на тези символи. Забележително… език, предназначен първо за заклинания и едва след това за комуникация.

— Как е възможно? — поинтересува се Миранда.

— Тези руни притежават мистична сила, която не може да бъде сбъркана. А останалите са различни. Слаби… сякаш… сякаш това не е един език, а няколко. Пет… дузина… повече. Смесица от различни езици, никой от които не ми е познат. Какво знаем за тези д’карони?

Д’карони бе наименованието на онези, с които се сражаваха. Бяха врагове на Миранда, още отпреди да е научила, че е една от Избраните. Конструираха същества, командваха войски и използваха покварени и низки магии. От петимата генерали на родината й — Северното съглашение, изглежда само един не принадлежеше към този тъмен вид. Въпреки непогрешимото им влияние и многобройните сблъсъци, произходът и същината им оставаха забулени в неяснота — с изключение на една подробност.

— Единствено това, че не принадлежат на този свят — отговори девойката.

— Осмелявам се да кажа, че не принадлежат и на един-единствен. Начинът, по който думите се сблъскват в непостоянни, тромави фрази, подсказва смесване на различни култури, живително.

— И можеш да разбереш всичко това от езика им?

— Нищо не е по-красноречиво от езика на даден народ. Един момент… Да. Започват да се появяват последователности. Виждаш ли? Ето тук. Това е книга със заклинания, несъмнено. Всички страници завършват с този символ или с някаква негова вариация. В тази пък — изглежда бележки — руната не се среща никъде. Отнася се единствено до заклинанията. Някаква активационна фраза. Възможно е всяка фраза на този език, придружена от руната, да придобива някакъв мистичен ефект — размишляваше на глас Дийкън.

— А това какво е? — попита Миранда, сочейки към някаква форма с руни под нея, разположена дълбоко сред планинска верига.

— Не съм убеден. Защо?

— Не зная там да има нищо. Никакъв град. Никакъв форт. Нищо. А и е същата като този маркер, ето тук. Там открих Айви. Същият символ има и на мястото, което напуснахме съвсем наскоро.

— Д’каронските фортове! — рече младежът, разгръщайки цялата карта.

Разкрилата се пред тях гледка бе страховита. Бяха навсякъде. Плъзнали по картата като черни петна, обсипваха всяка долина, планина, всяко място далеч от любопитни очи. Няколко известни й форта — съглашенски, също бяха маркирани. И което бе най-лошо, символът стоеше и върху столицата. Имаше дори и един далеч на север от нея, в самия край на картата.

Срутеният форт едва не бе отнел живота й, а сега се оказва, че има още десетки като него.

Неприятното разкритие вложи подновено усещане за неотклонност в умовете им. До този момент Дийкън имаше късмет. Още не се бе изправял срещу някой от генералите и се бе сблъскал леко със създанията им — но Миранда познаваше до болка нещата, на които враговете бяха способни. Ужасяваше се от мисълта, че корените им са вплетени толкова надълбоко. Почти подтичваше напред, съзнанието й обгърнато единствено от мисълта да настигне останалите. Дийкън се стараеше да не изостава, препъвайки се на моменти, защото част от вниманието му бе все така насочено към неразгадаемите руни.

Освен множеството листове и артефакти, обикалящи около него, бе струпал по раменете си и под мишниците редица други предмети, всеки от които притежаваше познати символи, редом с чуждите. Те можеха да се окажат ключа към разгадаването, предоставяйки някаква база за сравнение.

Бледата светлина на деня отмина. Когато приближиха малкия град, последните остатъци от сиянието й висяха в ъгъла на западното небе. Нужен бе само един бегъл поглед, за да се види, че разрушението на форта — форт, който като нищо би могъл да е останал скрит от тях до появата на масивната колона пушек — бе всял смут. Мястото бе прекалено малко, за да има патрулиращи войници, но улиците гъмжаха от най-здравите местни, организирали се в доброволни отряди. На Миранда й беше ясно, че сега не е най-подходящият момент да се появи там в сегашния си вид, пристигайки от полето, дори и ако все още не представляваше всеизвестен обществен враг. Освен това не се виждаха никакви конюшни. Вероятно единствените намиращи се в града коне принадлежаха на местните жители. Да се отнеме животното на човек от толкова малък градец — без значение дали чрез кражба или покупка — си беше практическо заточаване.

Няколко секунди Миранда стоя мълчалива, обмисляйки какво да предприеме. Първоначално Дийкън се възползва от възможността да потъне в Димънтовите бележки, но бързо забеляза разтревоженото изражение на приятелката си. Подканена от младежа, тя обясни ситуацията. Източникът на затрудненията й за пореден път се сблъска с живота, на който Дийкън бе свикнал в Ентуел. Ако някой тамошен се нуждаеше от нещо, нужно бе единствено да го поиска. А дори и това рядко се налагаше, всичко бе осигурено. По същия начин не разбираше защо пешата им поява, която щеше да ги накара да изглеждат като виновници за случилото се, а те наистина бяха, представляваше проблем. Но главно не можеше да проумее едно:

— Но ти си Избрана. Опитваш се да се върнеш при останалите Избрани и да подновите делото си за спасяване на света. Несъмнено местните с радост биха ти предоставили нужното.

— Тук пророчеството се смята за нещо като приказка.

— Разбирам… — каза Дийкън, стараейки се да приведе мислите си в унисон с това твърдение. — Е, няма значение. Това не бива да те притеснява. Ако не можеш да рискуваш да се показваш в града, тогава аз ще се заема с необходимото. Кажи ми от какво се нуждаеш и ще го донеса.

— Дийкън, не съм сигурна, че си готов. Просто ще потърсим друг град — рече Миранда. Умът й усилено работеше върху проблема.

Младежът я погледна в очите и заговори:

— Миранда, дойдох тук, за да ти помагам. Възнамерявам да го сторя. Кажи какво ти е нужно и къде ще ме чакаш. Можеш да ми се довериш.

Девойката се поколеба, но все пак отстъпи.

— Бъди внимателен и скрий кристала. Тук има много малко магьосници. Използвай магия само в изключително краен случай — предупреди тя, преди да изброи нужното.

След секунди Дийкън вече вървеше към града, прибирайки изследваните неща в торбицата си. Знаеше, че се нуждае поне от един кон, за предпочитане два, както и достатъчно суха храна за една седмица. Нямаше си представа как щеше да се сдобие с нужното — но за него това не представляваше предмет за размисъл. Миранда нервно го наблюдаваше, докато заобикаляше града. Дийкън бе изключително способен, но тук се намираше в съвсем непозната нему среда. Девойката започна да обмисля как да избегне неминуемата тълпа и същевременно бързо да достигне останалите.