Битката при Верил

Атмосферата в градовете ставаше все по-лоша. Войната неминуемо донася със себе си напрежение. То се просмуква в ума на всеки мъж, жена и дете. Но с течение на времето напрегнатостта става търпима, а сетне и приятна. Представлява константа в свят с толкова много променливи — на нея може да се разчита. Умът не само я приема, ала става и чувствителен към нея. И най-малката промяна бива доловена. Новините от зле протекла битка почти могат да бъдат усетени преди пристигането им. Съобщенията за загубата на обични близки рядко изненадват някого. Неразбираемо, неописуемо, но невъзможно да се отрече. Влияещите връз бранта неща влияеха и върху людете, изяснявайки им се без думи. А нещо наистина влияеше върху войната.

Хората неспокойно пристъпваха по улиците, взирайки се в полята към патрулите, които се движеха прекалено бързо и прекалено рано. Черни карети се отклоняваха от мрачните си маршрути. Големи групи тихи ратници прекосяваха селищата, без да спират нито за храна, нито за почивка. Черни силуети в небето… До съвсем неотдавна историите за тях бяха редки и бързо загърбвани. Сега бяха чести и подробни. Формации от наподобяващи дракони създания затъмняваха небосвода. Зоркооките се кълняха, че съзират хора върху гърбовете им. А и историите от Фолбрук. Градът бе опустошен. По голяма ивица от главната улица все още личаха следите от някаква субстанция, за която очевидци твърдяха, че горяла без огън. Сградите бяха сведени до руини. Черните дракони са били там, също и тихите войници, празните плащове… Всички под командата на генералите.

Имаше и други — магьосници, малтропи и елементал биваха споменавани при описването на случилото се. Разказваха се разнообразни истории, на които никой не вярваше изцяло. Но едно нещо бе несъмнено. Нещо се случваше. Нещо важно.

Може би се дължеше на силата, влята й по време на диренето, а може би на очакването, но Миранда все още се чувстваше във великолепна форма. Бяха минали часове, денят отдавна бе отстъпил място на нощния мрак. През всички тези часове Мин летеше неспирно, а все още не показваше признаци на умора.

Девойката поднови заклинание против студа. Въздухът все още бе смразяващ, но не със същата немилостивост, отличавала началото на полета. Бяха навлезли дълбоко на юг и запад, Миранда от години не бе попадала по тези места. С периферното си зрение съзираше морето, миещо брега на запад. В ума й плъзна неприятно осъзнаване. Знаеше накъде са се отправили. Вече го различаваше смътно. Висока каменна стена, обгърнала полуопустошен град. Руините на Кенвард.

През всичките си бродения девойката не бе успяла да се насили да се върне. Дори и след петнадесет години, мисълта прогаряше ума й. Приближавайки се, вече започваше да разпознава разрушените назъбени форми. Училището… църквата… пазарът… всички те представляваха бегли сенки на предишната си същина. Празни черупки, поломени от обсадни оръжия и доогризани от времето. Замъкът, малък и масивен, бе единствената постройка с донякъде смислен вид.

Не бяха правени опити за възстановяването на града. Тъй като се намираше прекалено близо до фронта, Съглашенската армия бе отсъдила, че е твърде опасно. Истинска лудост. Кенвард бе устоял дузина войни. Войни срещу старите северни кралства. Войни срещу провинциите на Тресор. Дори днес стените се издигаха гордо. Не. Миранда се зачуди как изобщо е вярвала, че тресорците са в състояние да завладеят града толкова бързо.

Вратите бяха отворени. Хората й бяха предадени.

По знак на Миранда, Мин започна бавно да се снижава. Руините започнаха да стават по-отчетливи. За последно видя това място, когато бе само на шест, но спомените се бяха запечатали в ума й с агонична отчетливост и яркост. Призраците на живота й стояха пред нея. Някога гъмжащи от хора градини бяха прораснали с десетилетни дървета, разсекли калдъръма. По вратите и прозорците се увиваха лиани. Гледката бе болезнена — но бе съпроводена и с друго, по-раздиращо осъзнаване. Имаше и неразрушени постройки — такива, които преди липсваха. На места личаха отъпкани пътеки. Признаци на живот…

Слаб черен пушек се виеше от комините на въпросните нови постройки. Представляваха широки каменни структури, отличаващи се със значително сходство с фортовете, в които и извън които тя и останалите многократно си бяха пробивали път. Долетя рязък звук на рог и на улицата започнаха да се изливат войници. Бяха десетки, дори стотици. След миг към двете вече свистяха стрели, но Миранда ги отблъсна настрана с един замах на ръката. Дори без да търси, долови пулсация от Айви. Бе изключително силна, промяна от радост към гняв. Идваше от замъка.

Миранда насочи Мин надолу. Въздухът бе пропит от зловонни пари, които щипеха носа и прогаряха очите. Бе я усетила и в Димънтовия форт, но тогава далеч не бе толкова силна. Драконът се стрелна, масивните й криле профучаха на инчове от покривите. Насълзените от гняв Мирандини очи съзряха лицата на войниците. До един бяха близници. Не бе направен никакъв опит това да бъде скрито.

Прелитащите под нея улици се сляха в неясни очертания. Ноктите на Мин раздираха войниците. Миранда отблъскваше стрелите, насочвайки очи към огромните порти на замъка. Затваряха се.

— Премини през вратите — настоя Миранда.

Драконът напрегна сили и двете се понесоха мълниеносно. Миранда се приведе и се вкопчи здраво в гърба на приятелката си, като продължаваше съсредоточено да отбива залповете. Дървените крила на портите се приближаваха. Разстоянието между тях ставаше все по-малко. В последния миг Мин се извъртя и прибра криле. Профучаха през пролуката. Впивайки нокти в камъка, раздирайки стария килим, драконът се спря в преддверието. Половин дузина близници, до този момент затваряли портите, започнаха да ги отварят отново.

— Задръж вратите затворени, Мин! — нареди Миранда, скачайки на земята.

Мин бързо се разправи с войниците и блъсна вратите. Магьосницата повдигна ръка и се съсредоточи върху резето, поставяйки го на място. Тревогата бе оставила замъка почти празен, призовавайки повечето близници навън. Сега задачата бе това статукво да се запази.

— Добра работа, Мин. Дръж ги затворени! Ще се върна веднага щом мога! — викна девойката, спринтирайки по коридора.

Почернели от огън стени, раздрани великолепни портрети и уникално резбовани врати профучаваха край момичето, тичащо към целта си. Като малка често си мечтаеше да посети това място. Сега изпитваше благодарност, че не разполага с време да поостане. Заобикалящата я отвсякъде разруха, съчетана с надничащата от всеки ъгъл развала, разрушаваше мечтите й. Продължаваше да оставя зад себе си виещи се коридори. Ехтящите й стъпки се смесваха с тези на ратниците — прекалено тромави, за да се явят навреме. Проблясъци магия се погрижваха за заключените врати.

Накрая се озова в масивна зала. Тронната зала.

Сводестият таван се извисяваше високо над главата й. Прогнили гоблени висяха по стените. Две от страните на помещението бяха претърпели модификации. На местата на величествени арки, отвеждащи към салони, сега се издигаха грубовати каменни стени, прекъснати от тежки дървени врати. Първите няколко входа бяха отбелязани с грижливо гравирани табелки, номерирани от едно до пет. Четвъртата врата беше отворена, разкривайки вътрешност, напомняща на килерче — празна. Край всяка врата имаше поставка, прикрепена към стената. На една от поставките имаше жезъл със сложна украса. Друга държеше огромен двурък меч. Последната заета поставка също бе приютила меч… меча. Онзи, който бе открила при трупа на мечодържеца. Онзи, който я бе въвел в това приключение.

Миранда се върна към делото си. В далечния край на стаята, върху леко повдигната платформа, където по принцип трябваше да се намира престолът на окупираното кралство, стоеше гледка, накарала кръвта на магьосницата да закипи. Клетка. В нея бе затворена Айви. Около муцуната и врата й, както и около ръцете и краката, бяха пристегнати кристални вериги — не примесеното с кристали желязо, което бе сковавало Миранда, а синджири, изцяло изработени от сияещ кристал. Всеки крайник бе стегнат с по три вериги, промушени през решетките и отвеждащи до стените, където бяха прикачени към колони и впоследствие съхраняващи сфери. Сфери, които дори и сега пулсираха с открадната енергия. Веригите бяха толкова опънати, че Айви висеше във въздуха. Неколцина близници мистици, носещи роби и жезли наместо брони, се грижеха за подмяната на препълнените кристали с нови.

Очите на Айви се насочиха към Миранда. Мигновено просияха от радост. Започна да се бори и да надава приглушени развълнувани писъци. Въодушевлението се разля в искрящи вълни златна светлина, жестоко привлечени от веригите. Брънките заподскачаха от внезапния прилив на енергия. Близниците се обърнаха към нашественицата, а през вратата нахлуха някои от преследвачите. Бе издигнат жезъл и грубо заклинание изстреляно. Възползвайки се от някаква гнусна привилегия, кълбото черна магия остана недокоснато от глада на кристалите и се понесе към целта си. Миранда се опита да го отклони, но нейните заклинания не споделяха същата защита. Хвърли се настрани, отбягвайки магията.

Вълна червено сияние и изпепеляваща жега бликнаха от Айви, обзета внезапно от гняв. Силата му бе такава, че намиращите се край нея близници бяха пометени настрана. Както преди, кристалите жадно засмукаха енергията, но това бе достатъчно. Миранда спринтира до най-близкия повален маг, преследвана от ратниците. Изтръгна жезъла от ръцете му.

Още щом докосна тоягата, начинът на действие й се изясни. Жезълът съдържаше както заклинанията, така и необходимата за създаването им сила. Съвсем проста мисъл бе достатъчна, за да ги задейства. Изглеждаше логично, тъй като от близниците нещо повече от подобна мисъл не можеше да се очаква. Изблик рушителна черна магия рукна от оръжието, докарвайки войниците до бърз и неприятен край. Миранда се извърна и насочи жезъла към мистиците, но енергията му се бе изчерпала.

Момичето се хвърли на земята, за да избегне нова вълна магия. Заклинанието се удари в решетките на клетката, огъвайки едни и строшавайки други. Миранда взе едно от отчупените парчета и се изправи на крака. Замах с импровизираното оръжие — нанесен с бруталност, за която младата магьосница не бе подозирала, че е способна — помете най-близкия мистик. Жезълът на сразения бързо се погрижи за останалите. Помещението отново се изпълни със златна светлина, отразявайки промяната в настроението на Айви.

— Всичко е наред, Айви. Вече съм тук. Ще те освободя — увери я Миранда, докато се приближаваше към първата верига.

Повдигна решетката и я стовари върху брънките. След няколко удара крехкият кристал се пръсна, разливайки сурова магия. Веригата увисна, а девойката се отправи към следващата. Синджирите падаха един след друг, предоставяйки на Айви все повече свобода на движение. Не след дълго оставащите вериги се откъсваха сами, неспособни да задържат мятащото се създание. Когато и последната бе разрушена, Миранда се промъкна през пролуката между решетките, за да помогне на приятелката си. С известно усилие разкъса оковата, стояла като намордник.

— Слава на боговете, че си тук! Знаех, че ще дойдеш! — заяви Айви, почти неспособна да говори от щастие. — Трябва да махнеш това от мен. Бързо!

Бясно задърпа амулет, прикачен към нашийника. Сияеше със златистия цвят на аурата й, но по-ярко. Докато го дърпаше, той промени цвета си в оранжево.

— Бързо, бързо, бързо! — викаше Айви с нарастващо отчаяние.

— Прави ме щастлива, след това бясна, след това отново щастлива и ако не го махнеш… ох… Отдръпни се!

Създанието блъсна силно Миранда през решетките и здраво се вкопчи в тях. Златната светлина изчезна, удавена в червенина, примесваща се с виковете на Айви.

— Ще ги убия! Ще ги убия, задето ми причиняват това! — виеше тя, обзета от гняв, който не й принадлежеше.

Миранда усещаше суровата сила, обливаща я, гневът се опитваше да се намести и в нейното съзнание. Прогони го. Бедното създание бе удавено в потоп емоция. Несъмнено кристалите не й позволяваха да премине пълната трансформация, обичайно съпътстваща подобен гняв. Айви пусна решетките и здраво сграбчи амулета. Разкъса веригата му като парче канап. Хвърли го на земята и го стъпка с петата си на малки парченца. Бурята от емоции моментално утихна.

Мъчейки се да си поеме дъх, Айви пролази вън от клетката. Тежестта на влачените от нея вериги като нищо се равняваше на собствената й. Препъваше се в тях, дърпайки, за да ги разплете от решетките. Миранда притича до нея, за да й помогне. Бедното създание не изглеждаше на себе си от изтощение, но радостта и облекчението й даваха сила да се изправи.

— Знаех, че ще дойдеш! Благодаря ти, че ме спаси! — рече Айви.

— Къде са останалите?

— Заловени. Все още не съм ги открила — обясни Миранда, отвеждайки я към вратата.

— Дошла си първо за мен! Знаех си, че ме харесваш повече от Етер! Чу… чу ли това? — внезапно попита малтропът.

Миранда спря, карайки и Айви да стори същото. Когато какофонията от подрънкващи кристали утихна, Миранда долови ритмично бумтене някъде далеч напред. Намиращите се отвън близници се опитваха да влязат. Трябваше да побързат.

— Бързо. Опитват се да разбият вратите. Трябва да достиг… — поде Миранда, но бе прекъсната.

— Не, не. Не това. Драскането. На тавана — каза Айви, насочвайки зорките си очи нагоре. — Там!

Миранда присви очи, внезапно усетила студени тръпки, защото различи подобно на прилеп създание в ъгъла, вперило неестествените си очи в нея. Дребен звяр, който Лейн бе нарекъл наблюдател, Димънтов шпионин. Генералът знаеше, че са тук.

— Бързо! — подкани девойката, втурвайки се към вратата, през която бяха влезли войниците.

Айви се препъваше във висящите от крайниците й вериги, опитвайки се да не изостава. Напразно, защото вратата се затръшна сама. Миранда долови заключващи магии, които не можеше да се надява да разбие и които вкопчваха всички изходи. Същевременно усети две присъствали досега заклинания да се оттеглят. Вратите с номера I и II бавно започваха да се отварят. Миранда се опита да ги затвори, но намиращите се в стаята кристални сфери погълнаха магията й дори по-бързо от онези на арената. Лишена от алтернативи, девойката се втурна към първата отваряща се врата и започна да я притиска.

— Върви! Потърси изход. Аз ще… — нареди Миранда.

— Не! Няма да те оставя! Ще го направим заедно! — прекъсна я Айви, хвърляйки се срещу другата врата.

Очите на Миранда се стрелнаха из помещението, а вратата се тресеше под нея, обсипвана с все по-силни удари. Тези на Айви също го обхождаха със загатнато разпознаване. За пръв път можеше да огледа залата, намирайки се извън клетката си. Погледът й се спря върху отворената към нея четвърта врата. Потрепери.

— Тук… тук започна всичко. Тук… бе родено това аз — отнесено изрече тя.

— Значи зад останалите врати… се намират другите ревизии. Другите Димънтови опити за създаване на Избран — досети се Миранда.

Внезапен, мощен удар повали девойката на земята, блъсвайки вратата отворена. Пристъпилото отвътре създание можеше да се е появило от детските й мечти. Мъж, висок и силен. Лицето му бе същинско въплъщение на божественото благородство — сияещи доспехи покриваха съвършената му до невъзможност форма. Напълно отговаряше на представата, която Миранда имаше за Избран. Тогава мисълта бе омайваща. Сега гледката бе ужасяваща. Преди да се е опомнила, рицарят сграбчи няколко от веригите на Айви и я захвърли със сила, която не би трябвало да притежава. Избраната прелетя през залата, блъсвайки се в отсрещната стена, падайки в купчина кристални брънки.

Държаната от Айви врата се отвори, разкривайки фигура, която се отличаваше от първата единствено по ролята си. Лъскавата броня бе заменена с разкошна роба, а на главата си ревизията носеше островръха магьосническа шапка — точно каквато Миранда бе очаквала да носят всички магове, преди да срещне десетки и да се окаже, че това далеч не е така. Воинът взе двуръкия си меч, магьосникът взе жезъла и двамата се обърнаха към противниците си.

Някой външен наблюдател не би се поколебал и секунда, преди да определи представителите на доброто и злото. От едната страна стояха две фигури, наподобяващи изваяни статуи — излъчващи храброст и благородство. Срещу им стояха отчаяна, уплашена окъсана жена и звяр, все още неосвободен от веригите си — и двете целящи да избягат на всяка цена. Никога неправдоподобността на закрилниците на света не бе подчертавана толкова ярко.

Айви шумно се изправи на крака, отръсквайки забили се в нея парчета кристал. Оголи зъби от болка, червени петънца бяха обагрили снежнобялата й козина. Боецът се приближаваше към нея. Омоталите се около краката й вериги нарушаваха равновесието й. А воинът се приближаваше, издигнал меча с триумфален поглед.

Миранда се втурна да го нападне. Магията й бе почти безполезна и не бе сигурна какво щеше да стори, когато го достигнеше, но трябваше да направи нещо. Внезапно усети нечия воля да я стяга като менгеме, стискайки я. Изпълненият й с болка взор се насочи към магьосника. Той бе вдигнал жезъл, а лицето му беше придобило съсредоточено изражение. Девойката започна да се бори, противопоставяйки собствения си ум, но постигнатият напредък бързо изчезваше.

Как така техните магии заобикаляха жаждата на кристалите, а нейните не? Съзнанието й се мъчеше да анализира обхваналото я заклинание, опитваше се да открои наличните варианти. Напоследък все по-често изпитваното усещане от пропукващо се ребро й напомни, че сега не е време за академизъм. Умът й намери разрешение и то моментално бе впрегнато в употреба.

Сферите извличаха силата от заклинанията й мигове след създаването им, но ефектите от магиите оставаха. Само трябваше да започне нещо, което кристалите не можеха да спрат. Кратко повишаване на концентрацията, съпроводено с магична фраза, създаде изпепеляваща стена от огън. Миг по-късно наметалото на магьосника се подпали. Стисналата я воля се огъна за миг, докато чародеят се опитваше да се угаси. Това бе достатъчно. Миранда се отскубна от мистичната хватка и се хвърли към него. Двамата се стовариха на пода и жезълът отхвръкна настрана.

Айви се опитваше да отстъпи, но дългите вериги неспирно я препъваха. Едновременно се заплитаха в краката й, омотаваха се около колони и се увиваха около ръцете й. Зародилият се страх допълнително пречеше на усилията й. Една от веригите на ръката й се бе заклещила под крака. Задърпа с нарастващо отчаяние, за да освободи горния си крайник. Миг по-късно направи крачка назад, за да стъпи по-солидно, несъзнателно освобождавайки веригата. Ръката й отхвърча с неочаквана сила, запращайки синджира във въздуха. Той изплющя и удари като камшик лицето на воина. Последната брънка раздра бузата му.

От раната изникнаха капки черна кръв, а изражението на рицаря стана по-сурово. Случилото се бавно си проби път до съзнанието на ужасеното същество. Синята аура започна да избледнява. Дяволита усмивка я замени.

Айви започна бавно да върти ръката си, издигайки все повече от веригата във въздуха. Всеки път, щом боецът се приближаваше, тя разширяваше леко кръга и удар с назъбен кристал го отблъскваше. Другата й ръка започна да прави същото. Дълги нишки сияеща верига описваха сложни движения във въздуха. Докато влагаше все повече и повече от синджирите във въртенето, оставащите вече не се заплитаха. В това имаше ритъм, беше й понятно. Разчетени, плавни движения издигнаха веригите от краката, опашката и врата. Айви се превърна в неразличима бяла форма в центъра на сияещи вериги, изгубили очертанията си — извивайки се, извъртайки се, въртейки се, скачайки. Можеше да бъде описано единствено като танц. Сложната последователност от движения, включваща цялото й тяло, задържа във въздуха всичките вериги изпънати, същевременно без да се преплитат или удрят една в друга.

Миранда залази към жезъла, загърбвайки острата болка в стомаха. Това бе близник, следователно жезълът бе източникът на силата му. Не трябваше да му позволи да си го вземе. Ревизията посегна към нея, сграбчвайки глезена й, но вече беше късно. Пръстите й се сключиха около оръжието. Тутакси множеството съдържащи се в него заклинания изникнаха в ума й. Създаването им изискваше единствено да бъдат избрани. Повечето бяха прекалено жестоки за стандартите на девойката, но отчаяните времена съумяват да предизвикат преоценка.

Спря се на същото злобно, наподобяващо менгеме заклинание, използвано срещу нея, мигновено обездвижвайки магьосника. Тъй като той не разполагаше с воля, намираше се в ръцете й.

Постигнатият успех бе помрачен от внезапна и ужасяваща мисъл. Абсорбиращите енергия кристали бяха събрали значително количество след появата й, голяма част от тях вече бяха пълни до пръсване. Обезобразеното лице на Багу и огромна дупка в една от килиите демонстрираха разрушителния потенциал на една сфера, а тук имаше десетки. Светлината ставаше все по-ярка.

Миранда запрати борещия се магьосник с цялата сила на заклинанието. В нейните ръце тя бе значителна. Докато девойката бързо се отправяше към най-заплашителния от кристалите, близникът се сблъска с клетката, падайки неподвижен, но не мъртъв.

Златно сияние струеше край виещите се из въздуха сини вериги, подхранвайки лъчението им. Безпогрешните движения на Айви запращаха лазурните нишки с удивителна точност и бързина. Първоначално атакува бавно, приближавайки веригите брънка по брънка. Воинът вдигна отбранително меча си. Препълнените брънки избухваха при допир, посипвайки го със слабо светещи отломки и опарвайки го с чиста енергия. Когато веригите се скъсиха и Айви стана по-дръзка, тя скъси разстоянието още повече. Ударите станаха по-силни и по-чести. Сега рицарят бе този, който отстъпваше.

Скоро веригите на Айви се бяха скъсили значително, предоставяйки й далеч по-голям контрол. Близникът едва се държеше на крака, олюляващ се и окървавен от необичайните атаки. Ударите безпогрешно попадаха върху незащитена плът. Накрая по краката и врата й бяха останали единствено оковите. Брънките от опашката й отдавна бяха оползотворени. Уви оставащите вериги около пръстите си и се приближи към почти победения воин.

Ушите й потрепнаха. Вратата с номер III се отваряше.

Миранда взе голям, пулсиращ кристал. Чудовищният му глад бе утолен и девойката не усети той да изсмуква силата й. Долавяше чистата енергия, затворена под повърхността. Слаба топлина — топлина, която усещаше не с тялото, а с душата. По сферата бяха плъзнали леки пукнатини. Прегледа заклинанията в жезъла. Имаше връзка, усещаше я. Биваха подхранвани със същата сила, която се съхраняваше в кристала. Ако успее да зареди жезъла с нея, можеше да има шанс.

Внимателно започна да манипулира д’каронските инструменти с магията си. В сферата колебливо се оформи нишка ярко сияние, вляла се в жезъла. Мигновено усети как заклинанията оживяват, всяко привидно разполагащо със собствена воля. До едно искаха незабавно да бъдат използвани. Момичето ги прегледа, накрая спирайки се на това, което й се стори подходящо.

Взела жезъла в едната си ръка и сферата в другата, Миранда се обърна към вратата, която препречваше пътя им. Сразеният воин лежеше на земята, помръдвайки едва доловимо. Айви се бе изправила над него, бавно отпускайки верига между пръстите си. Погледът на малтропа, съзнанието й, цялото й същество, бяха погълнати от формата, която стоеше пред нея. Млада жена, може би на възрастта на Миранда, стоеше пред третата килия. Очите й бяха празни, вторачени невиждащо в далечината. Изглежда не бе виждала слънчева светлина от години, толкова бе бледа кожата й. Изглеждаше достатъчно крехка и слаба, за да е прекарала целия си живот в плен. Дрехите й бяха простовати и износени, изтънели през годините.

Айви се приближи към жената.

— Какво има? — с притеснение в гласа попита Миранда.

Айви вдигна ръка и докосна жената по бузата. Бавно, механично, жената стори същото. Парцаливият ръкав се плъзна, за да разкрие върху ръката Белега на Избраните, открояващ се отчетлива върху бледната й кожа. Айви трепереше. Сълза се спускаше по бузата й, а лицето й изразяваше едновременно агония, копнеж и объркване. Умът й изглеждаше застинал, вкопчен в някакво усещане, което не можеше да опише. Нещо, което чувстваше… което познаваше до самата си същина. Тези очи. Бяха познати, но никога не ги бе виждала преди. Как беше възможно? Какво значеше това?

Третият противник не изглеждаше да ги заплашва с нещо, но видът можеше да е подвеждащ. Дочула тихо пропукване от кристалите зад себе си, Миранда разбра, че понастоящем й предстоят по-настойчиви дейности. Съсредоточи се върху вратата, насочвайки пълната сила на избраното заклинание. Жезълът охотно извличаше откраднатата от кристала енергия. Вратата започна да се тресе. Девойката можеше да усети сблъсъка на двете заклинания и породилото се от това напрежение.

Докато двете д’каронски магии се сражаваха, Миранда предпазливо отдели частица от вниманието си към другите две фигури в залата. Жената пред Айви изглеждаше безобидна. Повече от безобидна. Магьосницата бе виждала подобно кухо изражение и преди — върху Черупката в Ентуел. Но когато духовете го сграбчеха, Черупката ставаше всичко друго, но не и безобиден. Докато обмисляше какво е криел Димънт зад третата врата и защо Айви бе така обсебена, по лицето на малтропа плъзна разбиране.

— Изглежда недобре, защото е… прекалено… стара — ахна Айви със задавен глас.

Прозрението я раздра по-болезнено, отколкото бе по силите и на най-острия нож. Спомени, дълго потънали в гъста мъгла, изникваха с безподобна яркост. Редица картини се заизнизваха пред очите й. В ушите й започнаха да отекват звуците на битка. Съзираше войници. Същите образи бе видяла и когато Миранда я бе помолила да си припомни, но сега бяха неимоверно живи. Кристално ясно зърна очите на родителите си, докато биват посечени. Чуваше писъците на останалите деца. Усети раздиращото вливане на жесток инструмент в гърдите си.

Треперещите й пръсти се надигнаха и сграбчиха яката на застаналата срещу нея жена. Дрехата се плъзна надолу, разкривайки блед белег под гърлото й. Айви се олюля като покосена, очите й преливащи от болка. Агонията бавно се отцеди, оставяйки лика й празен като този на измъчващата я. Още по-бавно бе заменен. Промяната не бе съпроводена от много видими белези. Устните й леко се притиснаха. Очите й се присвиха. Въздухът около нея ставаше едновременно по-хладен и по-горещ. Придобиваше изгарящата захапка на най-студените от зимните нощи. Пое си дълбоко дъх и го издиша с просъскване, напуснало дробовете й сред облак бяла мъгла.

Дълбоко в себе си Айви пламтеше. Не с нажежения до бяло пламък на гнева — огън, който сляпо танцуваше по повърхността. Усещането се зараждаше по-дълбоко, от самата й сърцевина. Никога преди не беше изпитвала тази емоция с подобен интензитет. Тялото и душата й кипяха. Не след дълго изпепеляващото чувство намери каналите, инсталирани от д’кароните. Изникна на повърхността, но не като алената аура на гнева, изобщо липсваше сияние. Сякаш светлината около нея биваше извличана от въздуха. Мракът заструи край снагата й на черни вълни, сгъстяващи се като мъгла, докато се отпускаха към пода.

— Димънт — просъска тя, а чернотата започваше да пълзи по бялата й козина. — Не е било достатъчно да ме убие. Не е било достатъчно да откъсне душата ми от тялото. Трябвало е да затвори и двете. Да ги поквари. Да ги промени. Да ги остави да вехнат. За него съм нищо. Осквернил е всичко.

От думите й струеше такава омраза, съществуването на която Миранда не бе смятала за възможно. Усещаше ожесточената емоция да се опитва да овладее и нейния ум. Бе неумолима. Миранда я удържа и увеличи усилията си към вратата. Тя все така не поддаваше, а кристалът бе почти изчерпан. Или поне бе до скоро, тъй като сега жадно поглъщаше черната мъгла, стелеща се по пода.

— Айви, трябва да се успокоиш — примоли се момичето.

— Не… не. Сега не е времето да съм спокойна. Не и когато това… нещо още живее. Не и докато нечестивите му създанийца още пълзят наоколо. Трябва да бъде наказан. Трябва да бъде унищожен. Ще използвам даденото ми от него, за да го сторя — изрече тя.

Гласът й звучеше по-зряло, по-равно. Нямаше и следа от невинността, обикновено багрила тона й. Сега имаше омраза, отмъстителност и нищо повече. Насочи взора си към мнимия герой, чиято лъжеблагородна снага несигурно се изправяше, взела меча си. Айви закрачи към него. Мъглата край нозете й се разпръсна, разкривайки надупчен и разяден камък. Всяка нейна стъпка оставяше зад себе си подобна ивица, сякаш век гнилота бе разяждал пода.

Миранда се огледа. Всичко, докоснато от мъглата, се състаряваше пред очите й. Решетките ръждясваха. Дървото се напукваше и разронваше. Само две неща бяха пощадени: мъглата заобикаляше Миранда и фигурата, докарала Айви до тази степен на лудост. Близниците не бяха пощадени по сходен начин. Когато малтропът най-сетне достигна до боеца, мъглата започна да се вие около него. Протегна ръка и го сграбчи за врата. Смъртна бледост започна да пълзи от ръката й, съсухряйки плътта. Миранда извърна очи от ужасната гледка, само за да зърне далеч по-лоша.

Дървените рафтове, съхраняващи пълните кристали, отстъпиха пред ефекта на мъглата. Сферите се строполиха на земята. Някои от тях се пропукаха, струейки ослепителна светлина от цепнатините, заплашвайки да изригнат. Повечето останаха невредими, поглъщайки мъглата, в която сега бяха потопени. Всички засияха. Миранда се втурна към тях с жезъл в ръка. Трябваше да използва енергията и то бързо, тъй като несъмнено не разполагаха с достатъчно време, за да се отдалечат достатъчно от взрива.

Спря, когато зърна тяло да се надига от мъглата. Магьосникът, останал жив след последната Мирандина атака, се изправи на крака. Не бе пощаден от концентрираната омраза, изливаща се от Айви. Видът на дрехите му създаваше впечатлението, че е преживял десетина сурови зими. Плътта му бе бледа и изпита. Но в ръцете си държеше два от жезлите, принадлежали на Айвините надзиратели. С механично изражение на достойнство и благородство, все още приковано на унищоженото му лице, създанието започна да изстрелва удар след удар черна магия. Жезлите се изразходваха бързо, но биваха захранени от същите сфери, за които девойката се опитваше да се погрижи.

Черната енергия разсече мъглата, летейки с пукот. Миранда повдигна жезъла и откри, че е повече от достатъчен за защита.

Кълба д’каронска енергия удряха едно след друго жезъла, но това само отлагаше неизбежното. Ако нещо не бъдеше сторено, скоро сферите щяха да се пръснат. Миранда хвърли поглед, който не можеше да си позволи, към Айви, крачеща небрежно по под, изцяло скрит под леко мърдаща черна мъгла. Не изглеждаше притеснена от енергията, хвърчаща из бившата тронна зала, понастоящем превърната в полесражение.

Секундното невнимание не остана ненаказано. Удар черна магия прелетя през девойката. Едновременна агония разтърси душата и тялото й, но Миранда се насили да я игнорира и успя да отрази следващата атака. Айви бе стигнала до нея.

— Погрижи се нищо да не се случи на Анериана — нареди тя.

Преди Миранда да е съумяла да възрази — или дори да се съгласи — Айви вече се намираше пред нея. Две заклинания, които щяха да повалят девойката на колене, се блъснаха в малтропа. Наместо да преминат през тялото й, магиите се пръснаха. Трети мистичен удар се уви около нея, сливайки се с козината, която вече бе повече черна, отколкото бяла.

Накрая Айви спря. Мъглата отново започна да се вие, поглъщайки магьосника, който упорито продължаваше да атакува. От мъглата продължиха да изскачат кълба енергия. Миг по-късно настъпи покой. Тъмните облаци се отдръпнаха. Зад себе си оставиха нещо, напомнящо на неумело балсамиран труп, оставен на стихиите в продължение на век. Срина се на земята в купчина сиви кокали, бяла кожа и черен прах, който някога бе представлявал кръв.

Звук като пропукване на лед привлече вниманието на Миранда. Звук като продраскване на нокти привлече Айвиното. Докато момичето се опитваше да открие сред жезловия арсенал нещо, което да им спечели време, зърна за миг очите на Айви. Оживената розова невинност бе заменена със студена, изпълнена с решителност виолетова версия. Насочиха се към наблюдателя, който пълзеше по тавана, отправил се към прозорец. Самият поглед бе достатъчен да породи задавен писък на болка в създанието. Миг по-късно то падна на земята, разплисквайки мъглата, преди да утихне под формата на съсухрена черупка.

Миранда привличаше колкото се може от струящата около нея енергия и я насочваше към вратата. Макар и мощен, жезълът просто не можеше да преработва нужното количество енергия достатъчно бързо, за да разруши заключващото заклинание, още по-малко да изпразни сферите. От един кристал блъвна тънка колона светлина. Девойката мълниеносно се обърна, съсредоточавайки усилията на жезъла върху удържането му. Сетне друга сфера бе третирана по сходен начин, после и трета. Единствено волята на Избраната спираше пълното разрушение на замъка.

— Айви… вратата. Трябва да я отвориш… Не мога… да удържа още дълго — примоли се Миранда.

— Работата ми тук още не е приключена — долетя студен и кух глас.

Черната като нощ снага, някога принадлежала на Айви, се изправи пред последната врата. Дървото се срина на прах. Намиращото се вътре тяло повдигна глава, сякаш облялата затвора светлина бе донесла със себе си отдавна липсващата искрица живот. Това бе мъж — млад, но вече носещ белезите от множество битки. Бронята му беше нащърбена. Очите му се отличаваха със същия празен поглед, който имаше и жената, стояща в центъра на залата. Но дълбоко в тях проблясваше разум.

Миранда вплете волята си със силата на жезъла, отдавайки колкото се може повече на мистичното влияние на оръжието. Когато стори това, тайните му започнаха да се разплитат. Долови текстурата на заклинанието, видя руните, които биха го призовали в изписана форма, почувства мислите, които го бяха създали. Бавно го проследи до източника — фрагментът, който по някакъв начин му позволяваше да черпи силата си от сферите. Останалите от нишките на магията се отдръпнаха настрани, за да го разкрият.

Бързо създаде свое заклинание, служейки си с откраднатата техника. Изникна сияещ щит, протягайки се над кристалите. Позволи на изнурения си дух миг покой. Щитът удържаше, но потреперването му от експлозията, с която един от кристалите изля съдържанието си, подсказа на младата магьосница, че няма да издържи още дълго. Извърна се към Айви, знаейки, че сега е последният им шанс да избягат.

Черната мъгла отново се обви около делото на Димънт. Пипалата й пристегнаха облечената в броня снага. От облака изникна ръка, която сграбчи дръжката на меча, стоящ край вратата. Мъглата моментално се разпръсна. Боецът издигна оръжието в защита. Айви сграбчи острието, без да обръща внимание на режещите ръбове и се опита да го изтръгне от ръцете му. Проблесна магия, придружена с парализиращо усещане, плъзнало по ръката на Айви. Тя проплака от болка.

Гласът не звучеше на място, долетял от черното въплъщение на злоба. Старият глас на Айви, пропит с агония и страх. Миранда погледна към петия продукт на Димънтовите експерименти. Образът разтърси паметта й. Бе го виждала и преди, макар не и лицето. Негова бе душата, избрала я за това дело. Негов бе мечът, който й бе причинил такива неприятности. Негови бяха дажбите, спасили живота й онази нощ. Мечодържецът, когото бе открила мъртъв на полето преди толкова много време, сега стоеше пред нея — жив.

Вълна от ослепителна златна светлина плъзна от мястото, където мечът бе докоснал плът. Разля се по оръжието и по ръката на Айви. Създанието, скимтящо от болка и с отчаян поглед, разтвори пръсти и отскочи назад. Сиянието продължи нагоре по крайника й, оставяйки бяла козина на мястото на черната. Малтропът се отпусна на колене върху вече свободния от мъгла под и стисна гърдите си, където Белегът пламтеше.

Когато златното сияние достигна плътта на мечодържеца, той също скриви болезнено лик. Плетеница от черни линии, оформящи сложни руни, засия в кървавочервено. Подобрения, изменения и други манипулации от Димънт се сблъскаха с вълната божествена енергия. Мисли и команди, вложени от д’каронските генерали, пламтяха и съскаха в ума му. Скоро боецът се бе превърнал в маса сражаващи се мистични светлини — д’каронските модификации и изначалната същина на Избраните.

Айви се изправи на крака. Пламтенето бавно се успокои и тя отново дойде на себе си. Измяната към Белега беше дребна. Бе пристъпила към мечодържеца, изпълнена с омраза, с ясното намерение да го убие. При други обстоятелства би последвало далеч по-сурово наказание, но от боеца бе останало много малко от това, което бяха възнамерявали боговете. Сега мъжът, който можеше да бъде водител на небесните воини, получаваше наказанието, от което смъртният му сън го бе пощадил. Голяма част от ума, тялото и душата му бяха заменени с д’каронски. Белегът нямаше да позволи това. Той го прогаряше, пречиствайки покварените части с унищожението на останалите.

Айви несигурно отстъпи назад, гледайки как мечодържецът бива поглъщан от същия небесен огън, който бе унищожил Тригора. Миранда се втурна до нея. Обърканото създание, възстановяващо се от емоцията, поела контрол, отчаяно погледна към нея, дирейки някакво успокоение, но магьосницата не можеше да й предложи нищо. Заплашително сияние в другия край на помещението привлече вниманието им.

Издигнатата от Миранда бариера имаше за цел да не позволи на сферите да избухнат, а не да им попречи да абсорбират още енергия. Недоглеждане, което вероятно нямаше да надживее, за да изпита съжаление за допускането му. Мъглата може и да се бе разпръснала, но в яркото пламтене на Белега бяха открили друго, далеч по-изкусително меню. Нова сфера се пръсна.

Отслабеният под не можа да понесе и тази експлозия. Остарелите камъни, разронени допълнително от Айвината мъгла, най-накрая се пръснаха, изсипвайки цялата купчина кристали и значителна порция от тронната зала в каквито помещения се криеха отдолу. Миранда можа да надникне в разширяваща се яма само за секунда, но от видяното я побиха тръпки: сенчести, хуманоидни форми, окъпани в синьото сияние на пропадналите сфери. Не можеше да бъде сигурна, но изглеждаха някак незавършени… Сякаш се намираха в процес на сглобяване. В лицето на дупката, разширяваща се бързо, девойката прецени, че това е мисъл, с която ще тревожи съзнанието си друг път. Грабна Айви и отърча към вратата.

— Какво ще правим?! — умоляващо изрече малтропът.

Миранда огледа масивната дървена порта. Залостилото я заклинание бе отслабено, но не толкова, колкото самата врата. Най-долната й част представляваше прозираща дървесина. Срита я и близо половината врата се срони на прах. Айви не се нуждаеше от допълнителни напътствия. Бързо се промуши, подавайки отново глава, за да подкани Миранда да стори същото. Младата магьосница се задържа за миг.

Светлината, обгърнала тялото на мечоносеца, сега изглеждаше различна. Бе по-тъмна, примесена с нещо нечисто. И не отслабваше. Лицето му бе скрито зад ослепяващо сияние, но Миранда някак усещаше, че ако можеше да го види, то щеше да бъде скривено от конфликт, сякаш д’каронската му страна се съпротивляваше на небесната сила… или още по-зле, извличаше енергия от нея.

Погледна към жената, която Айви бе нарекла Анериана. В очите й проблесна искрица разбиране… цел. Обърна се към виещата се бясно енергия. Героят държеше оръжието си, по някакъв начин успял да се овладее, въпреки раздиращия го сблъсък. Миранда се промуши под вратата, точно когато двамата се стрелваха един към друг. Силата на сблъсъка, дори и отвъд портата, бе достатъчна да накара Миранда и Айви да се олюлеят.

— Тя ще се справи ли? — поинтересува се Айви с разтревожен глас.

— Предостави ни няколко скъпоценни мига, не можем да си позволим да прахосаме и един! — отвърна Миранда, бързо повеждайки я напред.

Пое обратно по пътя си из коридорите на замъка. На всеки няколко секунди нещо средно между експлозия и земетресение разтърсваше стените, но двете продължаваха да тичат. Накрая достигнаха преддверието. Очите на Айви се ококориха широко при вида на Мин. Едрото създание се бе вкопчило в останките от някога масивната порта. Сега представляваше сбирщина разцепени дупки, през които дрънчаха оръжията на безброй близници.

— Това… това… — попита Айви, не можейки да повярва, че това огромно същество може да бъде дребното драконче, което някога познаваше.

Пое си дълбоко дъх. Носът нямаше да я излъже.

— Тя е! — викна малтропът, изтичвайки към дракона и обвивайки ръце около врата й. — Как е възможно?! Какво стана?

— По-късно ще ти обясня, сега скачай! — викна Миранда.

Айви бързо се подчини, настанявайки се на драконовия гръб зад Миранда. Без да се налага да бъде насочвана, Мин знаеше какво да прави. Отдръпна се и приклекна като навита пружина. Разнебитената врата се предаде миг по-късно, а напливът войници бе посрещнат от масивното туловище, хвърлило се срещу тях. Бяха пометени с лекота. След няколко крачки върху тълпата противници, Мин се изстреля във въздуха.

Миранда отново съсредоточи ума си в отклоняването на гъстите залпове стрели, летящи към тях. Задачата бе толкова изморителна, че едва усещаше здравата хватка на Айви, вкопчила се около кръста й.

— Тя… ние… — успя да изрече Айви, преди вятърът да отнесе думите й.

Гледката на смаляващата се земя изпълваше съзнанието й със страх. Едва когато бяха извън досега на лъковете, Миранда осъзна колко силно я стиска Айви. Извърна глава, за да види ослепителна синя аура и погледът на зараждащ се ужас, който не можеше да бъде сбъркан.

Девойката потопи втрещеното създание в сън тъкмо навреме, защото кристалите в замъка най-сетне достигнаха пределната си точка — и то едновременно. Силата на взрива не приличаше на нищо, което Миранда бе изпитвала досега. Дори и на такава височина повеят на вятъра и струящата енергия бяха усетени, разтърсили Мин. Отпуснатата Айви падна от гърба й, но умело бе уловена. Драконът уви опашката си около нея. След като магьосницата се убеди, че Айви вече не е в опасност, извърна очи към гледката, която още не бе утихнала. Нажежени колони лазурен огън се издигаха сред ослепяващо бяло сияние. Бил някога величествен замък, сега представляваше слягащ се облак отломки. Арки се бяха разхвърчали. Бойници падаха по земята, помитайки и без това разрушени постройки.

Гледката би трябвало да събуди спомени за преживяното клане, прилив на вина, че е предизвикала тази разруха в рожденото си място — или множество други емоции. Всеки присъствал можеше да обясни защо нищо подобно не се случи. Подобен изумителен хаос просто не оставя място за нищо друго в съзнанието. Околностите треперят. Дърветата се огъват като тревички. Изпепеляващата горещина се усеща от стотици футове разстояние. Ехтящият ломеж продължава да отеква в гърдите, дълго след като е лишил ушите от слух. Просто не остава време за спомени. Всички те биват сметени настрана от удивлението.

Премина един дълъг момент, преди Миранда и Мин да се опомнят достатъчно, за да избягат, но щом го сториха, понесоха се със скорост, която никой от евентуалните им преследвачи не би могъл да се надява да развие.

Девойката направи кратък опит да определи следващата си цел, но главата й още се въртеше от положените усилия. Затова се възползва от полета, за да събере мислите си. Насочи Мин някъде между изток и север. Не се знаеше къде са останалите, с изключение на това, че се намираха някъде на север. Ако се задържи в средата на Северното съглашение, поне нямаше да се налага да пътува далече.

Тъй като получената по време на диренето сила вече бе изчерпана, Миранда можа да изпита цялата жестокост на мразовития нощен въздух. Бегло огледа заклинанията, съдържащи се в откраднатия жезъл, но въобще не се изненада, когато не откри някое, което да я облекчи. Бе пригоден за употреба от близници, а те не биваха отегчавани от глад, студ или умора. Наложи се девойката да използва енергията на собствения си потръпващ дух, за да създаде сгряващо заклинание. Периодично Мин постигаше същия ефект, като избълваше огън. Правеше го толкова умело, че съвсем малко сияние напускаше устата й.

След като проблемът със студа беше разрешен, а гладът бе досадно напомняне, на Миранда й оставаше неприятната задача да размисли над нещата, които бе оставила настрана в разгара на битката. Новите постройки, които бе видяла в Кенвард, несъмнено принадлежаха на д’кароните. Умееха да лишават душите от различни неща, оставяйки само необходимото за изпълнение на дадена задача, нищо повече. Димът и злокобната миризма бяха съвсем сходни с тези от форта на Димънт. Там бяха сглобявани ужасяващите зверове. Значи Кенвард също представляваше подобен източник. Зърнатото в катакомбите изникна в ума й. Полузавършени близници, стоящи в безчетни редове. Все някъде трябваше да бъдат произвеждани, явно Кенвард бе въпросното място. Повдигна й се при мисълта. Бяха унищожили цял град, избивайки цялото му население — и за какво? За да изработват груби копия? За производство на подпалки, с които да подхранват пламъците на войната?

Имали са и друга причина — да се доберат до Айви. Миранда се извърна към спящата си приятелка. Бе се държала по странен начин, когато жената пристъпи иззад третата врата. Беше я разпознала. И още по-чудно — бе заявила, че жената изглеждала „прекалено стара“. А дори и след като омразата я бе погълнала, пак беше останала загрижена за безопасността й, наричайки я Анериана.

Името отекваше дълбоко в Мирандините спомени, отнасяйки я назад към дните в Кенвард. Действително беше чувала често това име. Анериана бе названието на талантливо младо момиче, което майка й бе учила. Истинското име на Айви, личността, която представляваше, преди да бъде заловена.

Многобройни въпроси се зараждаха в съзнанието на магьосницата. Какво се бе случило на Анериана в годините след открадването на душата й? Какво й бе причинил Димънт? Какво бе възнамерявал да стори? И как се беше изправила срещу хаотичната форма на мечодържеца дори и без да притежава душата си? Ами самият мечоносец? Какво се бе случило с него? Как бяха съумели да го съживят?

Ако някой можеше да предостави отговорите, то това бяха д’кароните. Което бе равнозначно на пълното им несъществуване. Това само разпали ума й още повече.

Облаците започваха да просветляват. Девойката огледа ширещия се под тях хоризонт. Не откриваше достатъчно гъсти дъбрави, в които да се скрият, а след всетия смут бе истинско самоубийство да остават на открито.

Накрая, след като не откри по-добро разрешение, Миранда накара Мин да се насочи към порутена плевня, разположена недалеч от малко езеро. След като надникна вътре и откри, че е почти празна, Мин предпазливо се напи с вода, сетне влезе вътре, стоейки нащрек. Настани се, прегръщайки и Миранда, и Айви. Уютно защитена сред топлината на приятелката си, изтощена от преживяното, Миранда бързо потъна в дълбок сън. Мин скоро я последва.

Краткият ден бе успял да се преполови, преди приспаната Айви да се събуди. Чувстваше се освежена и за момента не я тревожеха спомени от тронната зала. Кратката паника от осъзнаването, че се намира сред драконови лапи, бе последвана от реализацията, че е сред приятели. Известно количество внимателно маневриране я измъкна от хватката на Мин. Малтропът се протегна. Огледа набързо занемарената плевня, сетне се обърна към Мин. Досега не бе имала възможност да я огледа хубаво. Вече изглеждаше огромна. Истински дракон, а не бебето, което познаваше. Но същевременно се бе запазила такава, каквато я помнеше. Същият рубинен оттенък. Същите царствени извивки. Все още си беше Мин, все още позната, само десетократно по-силна и десетократно по-величествена.

Дори в съня си драконът постепенно започна да усеща, че част от скъпоценния й улов липсваше. Златните й очи се отвориха и бързо се спряха върху Айви. След като се усмихна широко, игровото създание внимателно се приближи и силно прегърна врата на Мин, целувайки я по бузата. След като изрази радостта си в продължение на още няколко мига, Избраната отстъпи назад, вдигнала пръст до устните си и сочейки към все още спящата Миранда. Мин леко намести спящата магьосница в лапите си и с интерес загледа как Айви се разхожда из плевнята, разсеяно разтърквайки стомаха си.

Айви се намръщи на празния зеблен чувал и се зае да проучва няколко дървени кутии, които откри. Беше гладна. Не просто гладна, умираше от глад. За ядене по време на пленничеството почти не можеше да се говори, тъй като се бяха страхували да разхлабят дори и една от веригите, за да я нахранят. Къркорещият стомах я подканяше да тършува из помещението. Откри няколко полузамръзнали картофа и две зелки, които бяха в сравнително добро състояние. Подхвърли картофите на Мин, която ги улови с грация. Заделяйки храна и за Миранда, Айви бързо погълна остатъка. Далеч не беше достатъчно, за да я засити. Хвърли изпълнен с копнеж поглед към дажбата на приятелката си, но бързо прогони тази мисъл. Очите й се преместиха към Мин. Драконът сигурно би могъл да улови нещо, но за тази цел трябваше Миранда да бъде събудена, а тя си беше заслужила почивката.

Подуши въздуха. Наблизо имаше нещо по-добро. Много по-добро…

Почти долетя до вратата на плевнята, за да подуши по-добре. Ароматът беше божествен. Едновременно сладък, пикантен и топъл. Някакъв гласец в главата й я предупреждаваше да не се показва на открито, но друг глас бързо го заглуши. Щеше да бъде бърза, щеше да се погрижи да не бъде видяна. Бе гледала как Лейн го прави. Щеше да е лесно.

— Остани тук. Сега се връщам — с гримаси изрече Айви, придружавайки думите си с жестове.

Сетне изчезна, втурвайки се към близката къща. Мин неспокойно се размърда, протягайки врат в опит да надникне навън. Когато не успя да го стори, внимателно постави Миранда на земята и се изправи на крака, приближавайки се до вратите и надничайки през процепа. Погледна към спящия човек, сетне към отдалечаващата се форма, отново пристъпвайки неспокойно. Нервните й движения скоро събудиха Миранда, която сънено се огледа наоколо. Напрегнатото изражение върху муцуната на Мин, както и отсъствието на Айви, я накараха да се разсъни мигновено.

— Къде е тя? — сурово запита Миранда.

Мин отново погледна към вратата. Девойката се стрелна към нея, надничайки точно навреме, за да види как Айви изчезва в къщата, намираща се сред полето.

— Знае, че не трябва да върши подобни неща! — тросна се момичето.

Отвори вратата и излезе навън.

— Ти остани тук. Не излизай, освен ако не е изключително наложително — предупреди Миранда, преди да се втурне след Айви.

Бе ден и полето бе равно. Нямаше как да се скрие от евентуални погледи, които можеха да се насочат насам. Посевите също не предлагаха никаква защита, тъй като едната част на полето бе засята с картофи, а другата със зеле. Тези зеленчуци бяха единствените, които вирееха в северната почва, а сортовете, растящи по всяко време на годината, стига земята да не е замръзнала, бяха единствената причина повечето северняци да не са измрели от глад. В миналото си бе мечтала за повече житни поля, за да има повече хляб. Никога не си и бе помисляла, че щеше да копнее за прикритието, което щяха да предложат.

Достигна къщата. Бе скромна, някак позападнала — на два етажа. Вратата беше открехната. За момент се замисли да използва някаква магия, която да й помогне да остане невидяна, но вече белята бе сторена. Само бързина можеше да помогне. Предпазливо разшири пролуката, за да може да се промъкне. Долетя ахване.

Целият долен етаж представляваше едно голямо помещение, в средата на което се издигаше камина с добре наръчкан огън. Треперейки зад шкаф край една от стените, стоеше млада жена, изглеждаща прекалено изтощена за годините си. Айви повдигна очи. Бе се привела над тава върху масата и тъкмо я облизваше. Муцуната й бе покрита с остатъци от съдържанието. Изглеждаше разочарована.

— О, будна си. Надявах се да се върна, преди да си се събудила — рече Айви, сякаш най-голямото й провинение се състоеше в разбуждането на Миранда.

— Айви, трябва да вървим — веднага! — смъмри я девойката.

— Зная, но първо трябва да опиташ малко от това. Нарича се коблер и е най-вкусното нещо на света. Този го изядох, но тя каза, че можем да вземем и другия — рече Айви.

— Да! Да! Вземете каквото искате, само се махнете! — изпищя жената.

Айви се изправи и се опита да издърпа и втората тава от огъня, докосвайки я предпазливо с пръсти, преди да се откаже.

— Трябва да има някакво приспособление, нали? — попита тя, търсейки въпросното.

— Айви, остави — отново настоя Миранда, пристъпвайки вътре и затваряйки вратата. — Трябва да…

— О, виж. Тя има един от онези! — рече малтропът, вземайки една от прокламациите, които Подронието се опитваше да откъсва.

Това обясняваше защо жената бе толкова ужасена. Знаеше кои са. Миранда погледна към стопанката, която посрещна погледа със същата реакция, последвала насочването на оръжие.

— Моля ви! Кълна ви се, никому няма да кажа! Само не ме наранявайте! Сама съм тук! Никой няма да узнае — побърза да ги увери тя.

— Не ти мислим злото. Само… — опита се да обясни Миранда, но бе прекъсната.

— Не си сама — рече Айви, подушвайки въздуха. — Горе има още някой.

Очите на жената се разтвориха широко.

— Не! Моля ви! Пощадете баща ми! Той е много болен, не ви заплашва! Ще умре без мен! — замоли се тя, отпускайки се на колене.

— Болен? Какво му има? — попита девойката.

— Моля ви, моля ви — хленчеше жената. — Не сме ви сторили нищо.

— Можеш да й кажеш. Тя лекува хора — изтърси Айви, докато критично оглеждаше прокламацията.

— Мога да му помогна — предложи Миранда.

В очите на домакинята проблесна надежда, бързо заменена от недоверие:

— Просто го оставете на мира.

— Много добре — отвърна магьосницата. — Бързо, Айви.

— Ами коблера? — възпротиви се малтропът.

— Остави го — сурово изрече Миранда.

Айви се прегърби и неохотно се отправи към вратата, която Миранда отвори. Двете бяха направили няколко крачки в леденото поле, когато жената изникна на прага.

— Почакайте — викна тя.

Двете се обърнаха.

— Наистина… наистина ли можеш да му помогнеш? — попита тя с треперещ глас.

— Мога да опитам.

Жената се отдръпна настрани. Миранда и Айви влязоха отново.

— Знаех си, че ще се осъзнаеш — отбеляза Айви, вземайки отново плаката и сядайки на масата.

Миранда бе отведена до втория етаж. Стъпалата бяха протрити от притеснени стъпки. На върха им я очакваха редица врати. Зад една от тях се намираше спалня. Слабоват възрастен мъж лежеше в легло, несъмнено ненапускано от седмици. Намираше се на прага на смъртта. Кожата му бе опъната и с болезнен сив цвят. По лицето му се стичаха капки пот, квасящи чаршафите. Въздухът бе напоен с миризмата на болест. Немощно извърна глава към появилите се, а замъглените му очи се взряха през тях.

— Започна преди месец — нервно каза жената. — Той…

— … е работел край езерото — рече Миранда.

— Откъде знаеш? — попита тя.

Девойката отметна одеялото и вдигна ръката му. Бе жилава, дори и измъчена от болест, изглеждаше достатъчно силна, за да изтръгне пън от земята. Обърна я. Нищо. Вдигна и другата. Също нямаше нищо. Накрая отви и краката му. Там беше. Петата му бе разсечена от тънък черен белег. Сълзите на стопанката бликнаха отново при вида му.

— Това… — ахна тя.

Миранда кимна. Живеещите на север го познаваха добре. Растение, което наричаха режещ лист. Имаше широки листа с твърди, тънки, извърнати нагоре ръбчета. Срещаше се само край вода и беше много рядко, но в миналото се бе срещало често. Земеделците се бяха опитвали да го унищожат с години. Листата му съдържаха мощен токсин. Дори и леко убождане бе достатъчно да предизвика неминуема смърт. Очите се замъгляваха, силата гаснеше. Апетитът изчезваше и накрая се появяваше изгаряща треска. Ужасен, бавен и безотказен начин да се умре. Като дете бе чувала напътствията хиляди пъти: оглеждай се за тях точно под леда и ако не си сигурна, дръж се настрана. Зиме листата замръзваха, изправяйки острите си ръбове. По-едрите растения с лекота можеха да разсекат подметка на ботуш. Очевидно това се бе случило и на клетия човек пред нея.

Жената не беше на себе си от отчаяние. Миранда постави ръка на рамото й.

— Как се казваш?

— Сандра — промълви жената, хлипайки.

— Сандра, ще се опитам да му помогна, но ще отнеме време и много концентрация. Ако ме оставиш да си върша работата, давам ти думата си, че ако е възможно да бъде спасен, ще бъде — изрече девойката.

— Не мога да го оставя — твърдо каза жената.

— Много добре.

В редките и кратки дискусии, които бе водила с делителите в Ентуел, отравянето от режещ лист бе споменавано повече от веднъж. Мнозина виждаха в негово лице една от най-трудните болести. Отровата се вклещваше дълбоко в засегнатото тяло, просмуквайки се във всяка тъкан. Оглеждайки токсина с ума си, девойката го видя като тънка мъгла, разпростряла се по цялата снага. Бе се вплела в самите нишки на съществото му.

Миранда коленичи и насочи концентрираното си съзнание. Моментално разбра защо изцеляването се считаше за такова предизвикателство. Отделянето на отровата от плътта бе далеч по-сложно за постигане от всички тестове, които трябваше да издържи в Ентуел. Ако имаше заклинание за постигането му, то тя не го знаеше. Което означаваше, че трябва да го направи ръчно. В цялото му тяло имаше само капка от зловещата субстанция, която се измъкваше с лекота от волята й и се наместваше обратно дори при най-незначителното нарушаване на фокуса. Трябваше да обхване цялата разпростряла се болест и то наведнъж, без да причинява допълнителни щети. Едновременно трябваше да се движи по и срещу кръвта на различни места. Напредваше бавно.

След няколко минути възрастният мъж се размърда. Миранда успя да запази концентрацията си, но гледката бе породила надежда у Сандра, обгърнала окуражително раменете й. Това вече наруши фокуса на девойката и й коства значителна част от напредъка. Когато се случи за трети път, изнервената й въздишка убеди Сандра, че за баща й ще е най-добре дъщеря му да иде другаде. Бавно се спусна по стълбите.

Айви тършуваше из шкаф. Виждайки домакинята, спря и се усмихна засрамено.

— Съжалявам. Търсех… нещо. Надявам се не съм прекалила. Как върви горе?

— Не съм сигурна. Но тя се опитва — отвърна Сандра, предпазливо заобикаляйки Айви, докато се отправяше към масата.

— Ще успее. Може да стори всичко. Ние сме Избрани, както знаеш — гордо рече Айви.

Очите на Сандра неспокойно се спряха на прокламацията. Намиращата се горе жена си бе спечелила частица от доверието й, но с това създание нещата стояха различно. Тя бе звяр, малтроп. Дори и ако Съглашенската армия не я беше обявила за обществен враг, Сандра пак щеше да бъде ужасена. Малтропите бяха крадци, убийци и какво ли още не. Повдигна глава, за да види, че съществото стои точно до нея, отново гледайки към обявлението.

— Отвратителна рисунка, нали? Виж ме само. Толкова безжизнена. Толкова скучна.

Сандра плъзна стола си леко встрани и погледна Айви в очите.

— Постига си целта — рече тя.

— Нищо подобно не постига! — възрази Айви, чийто повишен глас сепна жената, карайки я да се притисне към облегалката. — Изкуството трябва да предава история. Да бъде част от душата, която го е създала. Трябва да е живо, жизнено. Трябва да общува директно с духа. Да изразява неща, които думите никога не биха могли да изразят. Изкуството е същината на съществуването. Това просто прилича на нещо. Само рисунка. Срамота.

Думите й изразяваха страст, на каквато Сандра не бе смятала зверовете от вида й за способни. Осмели се отново да надникне в животинските очи и откри, че са ярки и дружелюбни. Но това не означаваше нищо. Щом бе успяла да оцелее толкова дълго, значи владееше множество трикове, с които да приспива бдителността на хората. Детинската жизнерадостност бе само преструвка. Нямаше да позволи да бъде заблудена от този звяр. Докато очите се взираха въпросително в нейните, Сандра усети зараждането на нервност, причинена от задълбочаващото се мълчание.

— Какво точно търсеше? — попита тя, желаейки да прекъсне тишината.

— Ами… — поде Айви, внезапно проявявайки интерес към пода. — Осъзнавам, че ни предложи исканото, само защото те беше страх, но… Трябва ми нещо за хапване. Всъщност много.

Стоеше засрамено, опъвайки пръсти зад гърба си. Срамуваше се, че бе изплашила така жената. Знаеше колко ужасен може да бъде страхът и именно от това произтичаше срамът й.

— Коблерът не те е заситил? — отвърна Сандра с тон, в който се долавяше известно обвинение.

— О, беше превъзходен! Но дори и ако си склонна да ни дадеш другия, той е за приятелката ми. Тя още не го е опитала. Обаче храната не е и за мен — обясни Айви. — За Мин е.

— Мин? Мислех, че тя се казва Миранда — каза жената, поглеждайки към прокламацията, за да направи справка.

— Моля? А, не, не — отговори Айви с усмивка, поклащайки глава. — Не, Мин е още навън. Тя е драконът в плевнята ти.

Сандра рязко си пое дъх и го задържа. Нямаше начин да е казала това. Никой не би изрекъл подобно нещо по такъв безгрижен начин.

— Д-дракон?! — съумя да промълви стопанката.

— Мхм — кимна Айви. — Сигурно е по-гладна и от мен, защото летя дотук. Тук има само едно нещо, което тя би могла да яде, а то е сред любимите й неща.

Лицето на Сандра побледня. Всеки знаеше с какво се хранят драконите. Затова съществуваха почти толкова истории, колкото и за малтропи. Високи кули. Дълбоки пещери. Винаги с дракон. Винаги очакващ жертва, която да засити глада му. Преглътна мъчително.

— М-моля… — поде тя.

— Не мисля, че искам много — рече Айви, страхувайки се да не получи отказ. — Миранда помага на баща ти. Това е най-малкото, с което би могла да се отплатиш.

— Аз…

— Ще отнеме само минутка. Можем да излезем и двете — предложи създанието, оживявайки се при мисъл, която несъмнено щеше да наклони везните на убеждението в нейна полза. — Ти ще я нахраниш!

Сандра отново се опита да преглътне, но устата й бе пресъхнала. Бавно се отдръпваше назад.

— Трябва да има и друг начин… — дрезгаво промълви тя.

— Но с Мин винаги е по-лесно да се спогодиш, ако лично й дадеш лакомство. Уверена съм, че ще те хареса, след като вкуси — отчаяно рече Айви.

— Убедена съм в това — прошепна Сандра.

— Значи е решено. Къде държиш картофите? — с облекчение попита малтропът.

— Но… Картофите? — рече стопанката, толкова объркана, че едва не изгуби равновесие.

— Внимавай. Да, картофи. Ти какво мислеше, че имам предвид? Зеле?

— Но драконите не ядат картофи — възрази Сандра, забравила за миг каква бе алтернативата.

— Може би не повсеместно, но Мин ги обожава. Не може да им се насити. Хайде, трябва да имаш купища чували. Тя няма да е на себе си от радост — изчурулика Айви, сияейки, и буквално, при мисълта за реакцията на дракона.

Очите на Сандра се разшириха и тя отстъпи назад от бледата, но ясно доловима златна светлина. И магьосничество? Какво беше това създание, говорещо такива лудости?

Айви разпозна страха в очите й и бързо разбра какво го причиняваше. Възвърналият се срам бързо прогони радостта, а с нея и сиянието.

— Мога да обясня! Не беше нищо опасно! Ох… всичко обърквам — рече Айви с насълзени очи.

Стисна зъби и прогони сълзите, разсеяно потърквайки китки.

— Виж… имаш ли нещо, с което да махна това? — попита Айви. — Краищата им са много остри, а и леко горят. Смятам, че ако се отърва от тях, ще мога да мисля по-ясно. Може би тогава ще спра да оплесквам всичко.

Погледът на Сандра се премести върху кристалните окови. Китките под тях бяха зле раздрани, бялата козина бе обагрена с кръв. Глезените също бяха пристегнати с подобни окови, такава имаше и на врата. Айви разтриваше особено зачервена част от ръката си и потръпваше. Сандра неволно изпита съжаление.

— Защо ги носиш? — попита тя.

— Попитай армията. Те ги сложиха там — навъсено отвърна Айви.

— В такъв случай смятам, че трябва да останат — отвърна Сандра, смаяна колко жестока се почувства заради изреченото.

Айви се облегна на стената и се отпусна на пода, въздъхвайки обезсърчено и кимвайки. Продължи да разтърква кожата под оковите. Докато разполагаше с нещо, което да я разсейва, не ги усещаше чак толкова, но тишината и тъгата караха раните да я сърбят ужасно.

Сандра я наблюдаваше. Гледката бе жалка. Усети как отвращението й отслабва, постепенно заменяно от съжаление. Опита се да задържи омразата, но не можеше да стори нищо. Мъчно й беше да гледа създанието в такова състояние. Дори и чудовище не заслужаваше това.

— Не го чеши. Може да намеря нещо — отстъпи Сандра, изправяйки се и отивайки до един шкаф. След известно ровене извади малък чук.

Очите на Айви се оживиха, когато инструментът й бе подаден. Хвана го и след като се поколеба за миг, Сандра отпусна хватка.

— Много ти благодаря. Да, това ще свърши работа. Много мило от твоя страна — заяви Айви, сядайки кръстато, за да допре оковите на глезените до пода.

Повдигна чука, но спря.

— Шумът няма да пречи на Миранда, нали? Не бих искала това.

— Къщата е стара и стените са дебели. Просто не губи време — отвърна Сандра, в чийто ум се бе зародило съмнение, подтикващо я да си вземе обратно оръжието, което бе предоставила на чудовището.

Айви вдигна чука и го стовари с далеч по-голяма сила от необходимото. Кристалът се пръсна на десетки късчета, а главата на инструмента продължи към глезена й. Стисна зъби и ръце, докато болката утихне, сетне погледна към крака си. Бе по-разкървавен от преди, но не бе в кой знае колко по-лошо състояние. Промени позицията си и счупи втората окова с по-голяма предпазливост. Нов удар освободи китката. Вече бе придобила опит, така че оковата около другата китка бе строшена на две равни парчета. Оставаше нашийникът. Колкото и да се опитваше, не можеше да застане в позиция, от която да го строши лесно. След няколко опита, които единствено докараха синини, Айви погледна към Сандра.

Младата жена я бе наблюдавала с ъгълчето на присвитите си, полуизвърнати настрани очи. Част от нея бе ужасена от мисълта какво можеше да й причини Айви. Друга част се тревожеше какво можеше Айви да причини на себе си. Бе дърпана в различни посоки от впечатлението, че е дала оръжие на маниак — и това, че го е дала на дете.

— Не мога да се справя с врата. Би ли…? — попита Айви, протягайки чука с надежда.

Сандра бавно го взе. Пръстите й още не се бяха сключили около дръжката, а Айви вече полагаше глава върху ръба на масата, притискайки я към плота, така че нашийникът леко се издигна. Младата жена погледна към звяра, сякаш предлагащ се за екзекуция. Гласовете на подозрението гръмовно заглушиха тези на състрадание. Крещяха да се възползва от възможността, несъмнено най-добрата, която щеше да й се предостави, и да убие звяра веднъж завинаги. Един рязък удар щеше да е достатъчен, за да го зашемети. Сетне щеше да е лесна работа да го довърши.

Сведе поглед към създанието, което бе стиснало очи и се бе хванало за крака на масата. Никаква следа от страх, нито частица подозрение, само очакване на удара, който щеше да я освободи и от последната окова. Сандра погледна към врата под напукания нашийник. Бе разранен, бялата козина бе оцветена в десетина оттенъка червено. Сигурно болеше ужасно. Огледа създанието. Нямаше оръжие, нямаше броня. Облеклото бе парцаливо и износено. Ако това бе злодей, със сигурност щеше да носи оръжие. Ако бе измамник, щеше да е по-добре облечена. Сандра си пое дълбок дъх и вдигна чука.

Миранда се появи на върха на стълбището точно в мига, в който чукът се спускаше. Металната глава иззвънтя по кристалната лента, обсипвайки я с нови пукнатини и отчупвайки няколко парченца. Айви отвори очи и опипа цепнатините с пръсти.

— Смятам, че това е достатъчно — рече тя, строшавайки оковата с лекота.

— Сандра — повика я Миранда.

Очите на младата жена се стрелнаха по посока на разнеслия се глас. Миранда изглеждаше изтощена и преди. Сега едва се държеше на крака. Само след миг Сандра вече се намираше до нея, прескачайки повечето от стъпалата. Профуча край девойката и нахлу в бащината спалня. Разлика от небето до земята. Лицето му бе възвърнало цвета си. Допря дланта си до челото му и не откри и следа от изгарящата треска. Очите му бяха замъглени, но разумни. Спряха са върху нея за миг, преди да се затворят.

— Той… — успя да изрече Сандра край буцата в гърлото си.

— Ще спи известно време. Силата му бавно ще се възвърне. Може да минат няколко седмици, преди отново да дойде на себе си, но ще се оправи — обясни магьосницата.

Цялата мъка, болка, тревога и тъга се изля от Сандра в изблик радостен смях през сълзи. Силно прегърна Миранда, едва не събаряйки и двете им на земята. Сякаш години се отърсиха от снагата й. Живот проблесна отново в насълзените й очи. Отдръпна се и потърси думи да благодари, но от гърлото й не можеше да се отрони нищо друго, освен примесен с хлипане смях. Айви също се появи на стълбите. Сандра се втурна към нея, прегръщайки я. Вече не виждаше чудовище в нейно лице. Светицата, спасила баща й, не би търпяла чудовище край себе си. Тук имаше само приятели. Само герои.

— Как бих могла да ти се отблагодаря? — изрече Сандра, когато емоциите най-сетне започнаха да се успокояват.

— Не е нужно да ми благодариш. Радвам се, че можах да помогна — отвърна Миранда.

— Да не чувам такива неща. Трябват ти дрехи. Трябва ти храна. Трябва ти почивка. Ето, леглото ми е в другата стая. Наспи се — рече стопанката, отвеждайки олюляващата се целителка през въпросния праг.

— Не мога. Предстои ни много работа. Не бих си и помислила да те излагам на подобна опасност — отвърна магьосницата, полагайки неимоверни усилия да не хвърля изпълнени с копнеж погледи към леглото.

— На половин ден път няма да откриеш никого. Почини си. Това е най-малкото, което ти дължа — настоя Сандра.

Отне още известно настояване, но накрая Миранда отстъпи, потъвайки в сън почти в мига, в който главата й изпита редкия лукс на възглавница.

— А на теб с какво бих могла да ти помогна? Каквото и да е! И не защото ме е страх — рече Сандра, поглеждайки към Айви сякаш за пръв път.

— Наистина ли? Щом ще правиш храна за Миранда, аз също не бих отказала малко. И картофите за Мин — рискува Айви.

— О… О, да. Да. Драконът. Ще се погрижим да се наяде до насита. От картофите имам почти неизчерпаеми количества — каза домакинята.

Миг по-късно Айви следваше дебело облечената Сандра към избата. Прашен чувал с картофи се намери върху рамото на малтропа и двете се отправиха към плевнята. След като поспря пред вратата, Сандра я отвори. Ако Айви се бе замислила, щеше да помоли да влезе първа. Видът на непознат човек накара чакащия дракон да скочи на крака с такава бързина, която би сепнала и най-невъзмутимите умове.

Мин гледаше към Сандра с погледа, който хищниците запазват за жертвите си. Тъмните мисли относно какво би могла да е причинила непознатата на останалите изпълваха ума й, подхранвайки първичен огън — огън, който щеше да е избликнал в атака, ако Айви не бе пристъпила напред, носейки чувал със специфичната миризма на най-прекрасните лакомства. Гневът изчезна, но не и подозрителността. Огромните очи пронизаха Сандра, която можеше да се закълне, че погледът преминава през нея. Айви неловко отвори чувала и бутна няколко грудки в треперещите ръце на стопанката.

Върху лицето на Мин се появи гладно изражение, което далеч не оказа благотворно влияние върху изпънатите нерви на Сандра. Приближи се до човека, стоящ вцепенен от погледа й. Когато се намери достатъчно близо, разцепеният език се плъзна от устата и ловко прибра картофите от треперещите длани. След като погълна недостатъчното пиршество, Мин погледна с очакване към Сандра, която побърза да предостави отворената торба. Чувалът бе изпразнен за секунди, а върху изненадващо изразителното лице на звяра изникна доволно изражение. Масивната глава се отпусна на земята, плъзвайки се напред, докато не се озова пред младата жена.

— Иска да я почешеш по главата — прошепна Айви.

След няколко мига убеждаване, несклоняващите крайници най-сетне се съгласиха. Бе възнаградена с дълбоко ръмжене, което при някое друго животно би представлявало мъркане. Вцепеняващият звук се издигна в кресчендо, когато Сандра намери любимото място точно над очите. След като галенето приключи, Мин повдигна глава, хвърли още един поглед, сетне се оттегли в средата на плевнята, за да се настани удобно. Със сърце, най-сетне придобило нормален ритъм, Сандра се извърна към Айви.

— Зад всичко това трябва да се крие някаква история — успя да изрече тя.