Битката при Верил

— И това приключва историята — заяви Миранда.

Изрекла и последните си думи, девойката потъна в мълчание. Дийкън постави ръка на рамото й, опитвайки се да я успокои. Разказването не бе намалило тъгата, която тя изпитваше. В отчаянието си да сложи край на посяваната от генерал Епидим разруха и да спаси живота на приятелите си, Миранда бе прекосила линия, за която си бе обещала, че никога не ще пристъпи. Беше убила човек, друго човешко същество.

Тогава смяташе, че това е самият Епидим, че стореното ще спаси безчет животи. Оказа се, че убитият от нея представляваше единствено пионка — Епидим не беше човек, а само някакво присъствие — дух, свързан с алебардата, която неизменно носеше. Когато тялото му бе разрушено, генералът си бе избрал друга снага и бе избягал, оставяйки девойката емоционално опустошена, с окървавени ръце и смърт, която да тежи на съвестта й.

Сега седеше с останалите, скрита сред малка горичка, ближейки раните си от битка, която беше унищожила половин град и едва не бе докарала гибелта им.

— Предоставената история бе по-банална от очакваното. За момент си помислих, че си достойна за мястото си сред нас — заяви Етер.

Липсата на състрадание бе типична за тази Избрана. Тя беше метаморф — способна да приеме всякаква форма — физическа или елементална. Съществуваше от зората на времето, но очевидно бе прекарала това безбрежно съществуване в неспирни себеубеждения относно собственото си превъзходство, както и че емоциите представляват отрова за душата.

— Луда ли си?! — протестира нечий глас.

Всички се извърнаха към Айви. Младата Избрана бе заспала след края на битката, възстановявайки се от допира със смъртта. Ако трябваше да бъде подирено същество, пълна противоположност на Етер, то това щеше да е именно тя. Това бе същият женски малтроп, с когото Миранда се бе свързала. Айви все още представляваше загадка. Дори самата тя не знаеше историята си. Сегашната си форма дължеше на машинациите на генерал Димънт. Бе жизнерадостна, ентусиазирана, грижовна и опасно емоционална. Когато чувствата й се усилят, тя се превръщаше в нещо съвсем различно. Берзеркер, кипящ от страх или гняв, рядко оставящ зад себе си нещо различно от купчини отломки. Често се свестяваше изтощена. Ако не беше намесата на двамата магьосника, тя щеше да умре от раните си — или по-зле, да попадне в ръцете на генералите.

— Чух всичко. Не исках да те прекъсвам — каза Айви на Миранда, преди да се обърне към Етер. — Този мъж паднал от небето, за да спаси живота й. Какво банално виждаш в това?!

Пристъпи към Дийкън с разперени ръце. Той подаде ръка, но Айви я бутна настрана и го прегърна.

— Спасил си живота на Миранда. Това те прави мой приятел, а приятелите не се здрависват — заяви тя.

Сетне Айви се обърна към девойката.

— Толкова се радвам да те видя! Казах им, че си жива, но те не ми повярваха. Поне тя не го стори. За Лейн не зная, но аз бях сигурна.

Женският малтроп прегърна и Миранда. Радостта й бе буквално заразна. Беше обвита в слабо златисто сияние. Очите на Дийкън се разшириха от учудване — бе чувал описание на феномена, но до този момент не бе го наблюдавал. Изпълваше го топлота и ликуване — останалите също, в различна степен. Дребните наранявания се стопиха. Друг любопитен ефект на емоциите й. Имаха склонността да се просмукват у другите. Гневът й даваше сила, а страхът — бързина. Радостта пък донасяше облекчение на страданията, по нищо не отстъпвайки на целебна магия.

— Това… това е забележително. От теб струи емоция! — възкликна Дийкън.

— Какво? — попита Айви, обръщайки се към него.

— Никога не съм виждал нещо подобно. Прилича на някакъв тип мистично подсилена емпатична симбиоза — изрече той.

Айви премигна.

— О, няма значение. Просто съм… Срещата ми с вас е реализирана мечта. Чест и привилегия, за които не съм достоен.

Етер повдигна вежди.

— Не очаквах някой човек да е толкова добре запознат с безполезността си — вметна тя.

— Не я слушай. Би ли повторил името си? — запита Айви.

— Дийкън. И тя е права. Всички вие сте Избрани, призвани от боговете да защитите своя свят. Целта ви е по-възвишена от всичко останало. Съдбата на мира лежи в умелите ви ръце. В сравнение с това, аз съм нищо.

Айви отново се обърна към Миранда:

— Приятелят ти е странен.

— Добронамерен е — отвърна девойката.

— Определено. Възнамерявам да ви бъда колкото се може по-полезен. Ако има нещо, с което бих могъл да помогна, каквото и да е то, за мен ще бъде чест да го сторя. Аз съм способен магьосник и умел боец. Не се колебайте да поискате каквото и да било — с готовност изрече той, оглеждайки ги поред. — Лейн? Етер? Айви? Каквото и да е.

Лейн не реагира. Рядко го правеше. Малтроп като Айви, животът го бе превърнал в безмилостен воин и страховит асасин. Омразата към вида му и произтичащите от нея трудности го бяха обгаряли, докато от него не бе останало единствено желязна воля, подчинена с неотклонна отдаденост на целта си. Понастоящем целта бе да защитава Айви. Тя бе единственият малтроп, срещан от него от десетилетия насам, а ако съдеше по живота си, явно и последният. Айви трябваше да оцелее, каквато и да е цената. Ако нещо не спомагаше за постигането на тази цел, значи не бе достойно за внимание.

Виждайки, че мълчаливият герой не иска нищо от него, Дийкън погледна към останалите.

— Не изпитвам нужда от нищо, което скромните ти сили са в състояние да предложат — сряза го Етер.

— Хм… — замисли се на глас Айви. — Не мисля, че ми трябва нещо.

— Опитай да поспиш. Когато отпочинем, ще споделим откритото. Предстои ни много повече работа от очакваното — рече Миранда.

— Ще се постарая, но сред настоящата компания ще ми е трудно — отвърна й Дийкън.

Девойката се намести с гръб към едно дърво. От двете й страни се разположиха Айви и Дийкън. Женският малтроп сънливо отпусна глава върху рамото й. Сънят на Миранда също не закъсня, донесъл кошмари. Битката с Епидим я измъчваше: повикана от момичето мълния раздира небето. Тялото му почернява като въглен. Тогава алебардата полита и се вкопчва в ръката на дете. Личицето му приема отблъскващо изражение на незасегнат от случващото се интелект.

Образите неспирно се повтаряха в ума й.