Битката при Верил

Дийкън отчаяно се опитваше да се унесе, но сънят не идваше, прогонен от реализацията за близостта на подобни легендарни фигури, очаквани още отпреди да бъде роден.

Етер, очевидно доволна от степента, в която се бе възстановила, напусна пламъците и прие човешкия си облик.

— Втори човек. Подобаваща замяна за гущера, който изгубихме — с отврат изрече Етер, визирайки дракончето на име Мин, което бе скъп другар на Миранда, докато едно сражение не отне живота му. — Упоритото й разчитане на по-нисши същества е отвратително, а и представлява заплаха за всички ни. Колко ли ще ни забави този, преди да бъде унищожен?

— Ще сторя всичко по силите си, за да съм ви от полза — отговори Дийкън, отваряйки очи от поредния провален опит да заспи. — И почтително бих желал да помоля да не виниш Миранда за евентуалните забавяния или проблеми, които е възможно да причиня. Тя наистина е изключително загрижена за останалите. Макар да не мога да проумея защо в твоите очи това е недостатък, уверявам те, че в този случай изборът да я последвам бе мой.

— Не се намираш в позицията да отправяш изисквания, човеко — каза Етер. Гласът й бе лишен от каквато и да било извинителна нотка.

— Със сигурност е така — съгласи се Дийкън, след което колебливо додаде. — Но като пряк свидетел на забележителния напредък, показан от Миранда по време на обучението й, не смятам за справедливо или правилно на нея да се гледа като на нещо различно от приносител на полза. Тя е забележителна личност.

— Ами ти? Какво би могъл да принесеш към каузата, освен изненадващо реалистичната преценка на стойността си?

— По принцип смятам мистичните си умения за главно преимущество, но в присъствието на същество като теб не бих си и помислил да го изтъквам. Обаче съм постигнал известен напредък с разгадаването на д’каронския език, както и част от специфичната им магия. Смятам, че това ще ни бъде от голяма полза — рече Дийкън.

— Съмнявам се — отвърна Етер.

— Картата — изрече Лейн.

— Да, разбира се — каза младежът, бързо изваждайки сгънатото парче пергамент.

Бе разгъната пред Лейн и малтропът започна да я оглежда.

— Тези символи показват д’каронските фортове. Вече съм убеден в това. Тези знаци пък показват някаква система за аранжиране, приоритет или ценност, а ето тези са свързани с класификация. Още не съм разшифровал напълно значението им. Този символ е идентификатор — не е име, а някакъв тип обозначение. Успях да определя, че д’кароните смятат Северната столица за ключова позиция, но тя е втора по важност — отстъпва пред нещо, което се намира на известно разстояние на север от нея — обясни Дийкън.

Пръстът на Лейн се плъзна по картата. В ума си малтропът отброяваше дните, сравнявайки трудността на терена с вероятността да бъдат открити. Помнеше, че в годините си на бродене е попадал на множество от нанесените върху картата фортове. Сам не му се бе налагало да се притеснява за тях, но сега, с останалите… и то когато бяха активно дирени… Не можеше да рискува да се доближава до някой форт. Това го оставяше с тъничък проход между градовете и укрепленията, на места приближаващ се опасно и до двете.

Дийкън забеляза пътя, който малтропът планираше. Беше наясно с желанието на Лейн да отведе Айви в безопасност, измъквайки я на юг, от другата страна на фронта — в безопасност от д’кароните.

— Зная, че се тревожиш за Айви. Ако наистина е Избрана, то мястото й е до теб. Не можеш да я оставиш и да се надяваш на успех. Трябва да се довериш на съдбата — настоя Дийкън.

— Съдбата е сторила предостатъчно за вида ми — заяви Лейн.

— Остави го. Каза, че си открил нещо относно магията им. Какво смяташ, че си узнал? — запита метаморфът.

— О, да — рече младежът, присядайки на земята и започвайки да тършува из торбата. — Споменах за това на Миранда. Тези кристали имат уникалното свойство да привличат в себе си източника на мана — душите на живите, дори и елементалните източници. Веднъж изпълнени, могат да се подлагат на обработка, така че при счупване използват насъбраната енергия, за да доведат до искания ефект. Също така е възможно да служат като източник, предоставящ откраднатата от тях енергия — чрез преход с руни, друг кристал или дори някое от творенията на Димънт. От бележките относно последните стигнах до заключението…

— Да, зная. Чудовищата биват захранвани от кристали. Запозната съм с творенията му — каза Етер, губейки интерес.

— Но най-притеснителното нещо относно магията им е следното: нашите заклинания само пренасочват различните съществуващи сили, което позволява магически кръговрат. Д’каронските магии на практика ги поглъщат, конвертирайки маната изцяло в желания ефект, при което преливане няма как да възникне. Всяко тяхно заклинание нарушава баланса. Ако подобни магии бяха рядкост, времето би поправило щетите, но ако продължат…

Изражението на Етер стана далеч по-сериозно.

— Убеден ли си в това? — запита тя.

— Със сигурност — увери я той.

Избраната доловимо се разгневи.

— Нямат край мерзостите, с които засипват света — просъска тя. — Какво още си научил от кабинета на Димънт? Какво още си взел?

Дийкън бавно започна да изпразва съдържанието на торбата си. Повечето от трофеите предизвикваха погнусата й, но един привлече нейното внимание. Кутия, пълна със стъкленици. Всяка бе отбелязана с една-две думи на д’каронски език. Етер извади една, отвори я и погледна съдържащата се вътре течност.

— Кръв — рече тя. — Лъвска.

Всяка стъкленица съдържаше кръвна проба от различно създание — с изключение на по-дребните същества, които бяха консервирани направо вътре. Етер систематично провери всички проби. Важността на подобна принадлежност бе неописуема — позволяваше й бързо да приема разнообразни форми. Още едно оръжие в арсенала й. Нищо от останалите неща не я заинтересува.

След като прегледа стъклениците, Етер ги прибра обратно в кутията и я подаде на Дийкън. Когато бе върната обратно, младежът извади книгата и стилуса си, усърдно започвайки да разпитва Избраната за характера и степента, в която се простираха силите й. Вероятно от обзелото я желание да чуе още от безкрайните хвалби, които той изливаше по неин адрес, тя му угоди, но търпението й се изчерпа бързо, последвано от заповед да замълчи. Дийкън й благодари и се зае да обработва записаното. Може би час измина в пълно мълчание, прекъсвано единствено от приглушеното шумолене на северната нощ и драскането на Дийкъновия стилус.

— Дийкън — рече Лейн, нарушавайки тишината.

Главата на младия магьосник моментално се издигна.

— Да? — отвърна той, изправяйки се на крака.

— Оръжейни. Казарми. Откри ли кои символи ги посочват? — запита малтропът. За пътуването им на юг бе по-важно да отбягват подобни места, отколкото простите укрепени сгради.

— Не със сигурност. Смятам, че съм на път да го установя. Мога ли да попитам защо те интересува? — рече Дийкън, плъзвайки поглед по картата за пореден път.

— Това. Това е оръжейна. Виждал съм я — каза Лейн, сочейки към един от черните символи.

— Аха… значи това… и това. Отбелязани са със същите символи. Вероятно също са оръжейни. И… — поде младежът.

— Тук биват подготвяни войници — рече малтропът, показвайки друг форт.

В продължение на няколко минути Дийкън комбинираше наблюденията на Лейн със своите. Все повече маркировки се изясняваха. Не след дълго Айви се събуди и сънливо се приближи към тях. Голяма част от предния ден бе прекарала в целебен сън и не можеше да спи повече.

— Какво правите? — запита тя, любопитна защо двамата са се надвесили над картата.

— Д’кароните имат много странен език. Опитваме се да разберем какво означават тези… — започна да обяснява Дийкън.

— Производство на войници. Производство на войници. Проучване. Затворнически помещения. Проучване. Затворнически помещения — започна да изрежда Айви, сочейки различни символи по картата.

Дийкън се вторачи в нея.

— Можеш да го разчиташ?! — невярващо изрече той.

— Аха… Ти не можеш ли? — попита Айви, накланяйки глава.

— Научи ме — рече младежът, изваждайки книгата си и поставяйки един от по-неясните пергаменти пред нея.

— Да видим. Енергийните изисквания за… за… ами, тази дума означава едновременно отрова, киселина и зараза… ще казвам отровна киселина… за производство на отровна киселина са… много високи. Втори… това не е дума, която може да бъде преведена. Така наричат тези кристали. Тир — каза Айви, първоначално несигурна.

— Добре, отлично. Продължи, моля те — изрече Дийкън, почти преливащ от ентусиазъм.

Айви се усмихна. Доволна, че помага, тя продължи.

— Втори тиров кристал ще… помогне за поемане на напрежението… но ще… повиши вероятността от провал…

Когато Миранда не можа да понесе повече от измъчващите я кошмари и се събуди, свари Айви жизнерадостно да попълва празнините в Дийкъновото знание.

— Не, не са числа. Е, подобни са. Но служат за отмерване на… разстояние? Не е разстояние, но е… — мъчеше се да обясни Айви, посочвайки един от компонентите на фортовите означения.

— Какво става? — попита девойката.

— Айви може да чете езика им! Д’каронският език. Мисля, че вече почти го разбрах — рече Дийкън.

— Как така можеш да четеш д’каронски? — поинтересува се Миранда.

— Не знам… Просто го зная. Не мисля, че са ме научили. Но зная, че не го знаех, докато не започнаха да ме учат — опита се да обясни Айви. — Обаче помагах! Погледни!

Миранда огледа почти изцяло преведената карта.

— Изглежда новото ти кученце не е съвсем без достойнства — каза Етер.

Очите на девойката се разшириха от близкото до комплимент твърдение, дошло от толкова неочакван източник.

— Достатъчно — рече Лейн. — Трябва да тръгваме.

Пръснатите карти и кристали бързо бяха прибрани, конете бяха яхнати и групата потегли. Един от конете бе понесъл Дийкън, а другият бе споделян от Айви и Миранда. Лейн и Етер пътуваха пеш. По загадъчни причини последната прие формата на снежна лисица. Асасинът вървеше няколко крачки пред другите, напрягайки сетива, за да се убеди, че наоколо не се таи опасност. Отново северната празнота бе в тяхна полза. Пътуването, макар и бавно, протичаше без събития.

Дийкън, почти разгадал езика, доскоро ангажиращ вниманието му, се намери в състояние на незает ум — нещо, което рядко му се случваше. Очите му се насочиха към Айви.

Тя яздеше зад Миранда, прегърнала я здраво през кръста. Изобщо не принадлежеше към мрачната група бойци. Очите й бяха оживени и изпълнени с вълнение. Върху лицето й имаше усмивка, очевидно бе възторжена да се намира сред ценящи я хора. Дийкън не я познаваше, знаеше единствено казаното му за нея, а то не бе кой знае каква информация.

Младежът бръкна в торбата си. Имаше още за научаване, макар да се колебаеше да го стори. В крайна сметка бе взел тези бележки от кабинета на Димънт. Той я бе създал. Несъмнено щеше да бъде спомената сред записките му. Не след дълго намери посветените й страници.

След като вече разпознаваше значението на символите, можеше да се запознае със студенината на процеса. Прилежно бяха водени бележки, говорещи за различните ревизии. Недостатъците биваха отбелязвани и отстранявани. Вариациите от основата — в този случай Лейн — бяха изтъкнати и подчертани. Същинска рецепта, процедура. Следващите страници клоняха към изкуство, отнасяйки се за нюанси и цветове, прилагането им очевидно предотвратено от бягството й. Детайлите на връзката между тяло и душа бяха изброени, включително и потенциалните трудности. Накрая имаше редица схеми, изобразяващи различните стадии на развитие. Най-близкото място, в което бележките я третираха като индивид, бе това, в което се споменаваше за „извлекателя“ съдържащ „приноса на Епидим“.

Душата й. Нямаше име. Нямаше история. Просто един компонент за готовия продукт. Нищо не я описваше като личност, защото за него тя представляваше единствено смес. Последните записани редове говореха за нивото на развитие, когато „съдът“ щял да бъде „удачен“. Изглежда последната дума въплъщаваше цялото великолепие и чудо на живота. Завършено тяло, в състояние да поддържа мимолетната искрица на душата, бе „удачно“.

В качеството си на учен, винаги жаден за знание, особено мистично, никога не се бе отвращавал от нищо. Четеното го накара да потръпне. Сторените от Епидим неща бяха дела на боговете, а той говореше за тях със стерилно безпристрастие.

С периферното си зрение зърна някакво раздвижване, привлякло вниманието му. Айви се бе спуснала от коня на Миранда и търчеше към неговия. Дийкън бързо започна да прибира листовете, но последният все още стоеше в ръката му, когато тя скочи на седлото. Видя го и протегна ръка, грабвайки листа от пръстите му.

— Това… това аз ли съм? — попита тя.

— Така мисля — отговори Дийкън, напрегнато поглеждайки към листа. За щастие той носеше само няколко символа — нищо, което да я разстрои. Предимно мерки.

— Прилича на мен. Защо съм застанала с изпънати ръце? Ти ли го нарисува?

— Не. Искаш ли да те нарисувам?

— Искам аз! Много съм добра! — охотно изчурулика Айви.

Дийкън й подаде книгата и стилуса и тя бързо пристъпи към работа. Младежът едва не поведе коня си настрана, опитвайки се да я гледа, с което си спечели смъмрянето й. Не след дълго рисунката бе готова и гордо представена.

— Направих някои грешки. Не поглеждам често към себе си — каза тя.

Нарисуваното бе наистина изящно. Беше успяла по съвършен начин да улови изцяло невинността и веселието, на които се бе възхищавал по-рано. Може би по-значителни бяха задрасканите погрешни опити. И двата изразяваха грубо скицирана форма. Трудно беше да се определи какво представляваха, но не бяха малтропи.

— Трябва да призная, че далеч надминава нещо, което бих нарисувал аз. Къде си се научила да рисуваш по такъв начин?

— Не зная, просто мога. Трябва да ме чуеш как… о, не! — нацупи се Айви. — Цигулката ми. Забравих я. Трябва да се върнем.

Миранда й хвърли съчувствен поглед, който едновременно утеши Айви и показа, че това е невъзможно.

— И с нея също съм много добра — примирено изрече тя.

— Поне можеш да подпишеш творбата си — рече Дийкън, подавайки й отново книгата и стилуса.

Тя кимна, поколебавайки се за миг, преди да изпише стилизирани I и V.

— Щеше да стане по-добре, ако не яздехме. Може ли да порисувам още, когато спрем?

— Разбира се — отвърна Дийкън.

С изключение на краткото прикриване, наложено от появата на черна карета пред тях, останалата част от пътуването премина без особени събития. Пътят им рязко сви на запад, отвеждайки ги в подножието на планината, която се простираше на север. Намираха се в западния край на Ниските земи. Ако слънцето бе изгряло, щяха да видят Рейвънуудския лес на юг. Една плитка пещера им послужи за отдих, а храната бе предоставена благодарение на забележителните ловни умения на Лейн. Етер запали огън и изчезна в него.

— По-добре ли се чувстваш? — запита Дийкън, загрижен за Миранда, която все още изглеждаше вглъбена. Отнемането на живот не спираше да я терзае.

След дълга пауза, девойката отговори:

— Ще се оправя. Просто не мога… Ами ако се наложи отново да го сторя?

— Чуй ме, Миранда. Самата ти се познаваш по-добре, отколкото аз бих могъл. Наистина ли вярваш, че ще допуснеш това? Не си знаела, че вината не е на Ардън, че той не е бил Епидим, вече няма да повториш същата грешка. Трябва да се довериш на себе си. Дори не мога да си те представя да отнемеш живота на виновните, освен ако не ти е останала друга алтернатива.

— Не искам да се превърна в типа човек, вършещ това с лекота — промълви девойката, сълзите в очите й заплашващи да пролазят по бузите.

— Не се заблуждавай — рече Лейн.

Всички очи се извърнаха към него.

— Никога не започваш да го вършиш с лекота. Изисква се огромно усилие да отнемеш живот. Единствената промяна е по-ясното усещане кога трябва да бъде сторено. Това прави решението по-бързо, а не по-лесно.

От всички присъстващи, Лейн бе най-запознат с въпросната област. В крайна сметка бе асасин. Понякога Миранда се чудеше що за създание би вършило подобно нещо. Имаше ли изобщо сърце? Изпитваше ли някаква вина, някаква болка, когато отнема живот? Това бе първата утвърдителна догадка, която й бе предоставена. Докато осъзнаваше изреченото, Етер излезе от пламъците и заговори. Както винаги, словата й далеч не можеха да се определят като полезни.

— Пък и следващата смърт, която ще произтече от ръцете ти, вече е определена — изтърси тя, докато отново приемаше човешкия си облик.

— Етер, кога ще се научиш, че не трябва въобще да си отваряш устата? — вбесена запита Айви.

— Игнорирайте ме, щом трябва, но всяко създание без белег, свиващо се в скута на Миранда, е обречено — небрежно подхвърли Етер.

— Да не си посмяла да говориш за смъртта му! — изфуча Миранда, хвърляйки се към нея.

Айви се намери в необичайната роля да удържа приятелката си.

— Успокой се. Всичко е наред. Знаеш, че тя е прекалено глупава, за да знае какво говори.

Етер се намръщи и се приготви да отговори, но Дийкън я изпревари.

— Етер вероятно е права — отбеляза той.

Айви объркано го погледна.

— Не си длъжен да се съгласяваш с всичко, което тя каже — изпуфтя женският малтроп.

— Пророчеството никъде не споменава изрично за смъртта на придружаващите смъртни, но фразата „дела, които никой смъртен не би оцелял“ се среща често. Повечето от интерпретациите дори определят, че един от Избраните няма да оцелее. Не тая илюзии, че съм нещо повече от обикновен смъртен. Като такъв трябва да приема значителната вероятност да умра.

— Няма да го позволява. Не ме интересува срещу какво ще се изправим. Няма да позволя да умреш! — твърдо заяви Миранда.

— Това е… — поде Етер.

— Затвори си устата, преди той отново да се е съгласил с теб! Ти също, Дийкън! Нито думица! Всички просто замълчете за малко! — властно нареди Айви.

Етер скръсти ръце и се обърна към Лейн.

— Несъмнено си съгласен с… — понечи метаморфът.

— Тишина — прекъсна я той.

Когато Етер неохотно се подчини, Айви кръстоса ръце пред гърдите си и изпуфтя триумфално. Веднъж тя бе овладяла емоциите на останалите. Напрежението се разпръскваше бавно. Женският малтроп прецени, че това също се нуждае от промяна. Взе книгата и стилуса на Дийкън, правейки му знак да седне до Миранда.

— Искам да ви покажа колко добър художник съм, така че ми помогнете, като си лепнете усмивки. Ще се получи много по-добре, ако и двамата изглеждате щастливи — рече тя, намествайки ги внимателно, поставяйки Дийкъновата ръка върху рамото на Миранда.

— Не знаех, че си художник, Айви — отбеляза Миранда.

— О, да, и то отличен. Трябва да видиш какво… — енергично заговори Дийкън.

— Шт. И гледайте към мен. Няма да отнеме дълго време. Ще видите на какво съм способна, когато не се клатушкам върху конски гръб — рече Айви.

След няколко минути и след дребни намествания и напътствия, тя бе готова. Скицата бе смайваща, дори и ако се игнорираше факта, че бе нарисувана за отрицателно време. Отличаваше се с удивителен детайл, като същевременно притежаваше и стил. Портретът целеше не само да покаже как изглеждат двамата, но и кои са — и бе изпълнил целта си по възхитителен начин. Айви подписа рисунката и сетне се обърна към Лейн и Етер.

— Така и така съм почнала, не пречи да нарисувам и другите пиленца — отбеляза тя, настанявайки се пред двамата Избрани и бързо впускайки се в работа.

— Пиленца? — попита Миранда.

— О, ти не знаеш? Етер е влюбена в Лейн — подсмихна се Айви, докато работеше.

— Зверчето не знае какво говори — възрази метаморфът.

— Даде разрешение на Лейн да обича нея вместо мен — изсумтя Айви.

— Предлагах му алтернатива, за да не се разсейва с теб — просъска Етер.

— Е, изглежда алтернативата не му е допаднала — женският малтроп отново се изкикоти.

— Айви, не е хубаво да се присмиваш — смъмри я Миранда, същевременно полагайки усилия да не прихне.

В действителност този кратък поглед към истинската същина на Етер накара Миранда да я зауважава в далеч по-голяма степен. В крайна сметка двете не бяха толкова различни. По времето, когато и втората скица бе готова, настроението се бе повишило значително. Етер, естествено, бе потънала в разгневено мълчание, но изреченото от нея бе почти забравено. Рисунката на другите двама Избрани бе дори по-забележителна от първата. Мълчаливото достойнство и благородство на Лейн се долавяха непогрешимо, а надменността и изменчивата природа на Етер по някакъв начин атакуваха сетивата на наблюдателя.

— Нещо против да продължа да рисувам? — попита Айви, след като показа и последната си творба.

— Не хаби книгата на Дийкън — каза Миранда.

— О, уверявам те, че тя не може да стори това. Гледай — рече младежът, вземайки книгата си и разлиствайки празните страници.

След няколко секунди стана ясно, че купчината празни страници не намалява. Дийкън сетне отгърна няколко листа назад. Рисунката, която трябваше да се намира след стотици празни страници, се появи.

— Никога няма да се изхаби. Всяка бележка, която някога съм си отбелязал, все още е в тази книга. Имам и друга, която включва цялото съдържание на библиотеката ни, а не е по-голяма. Имах навика да върша проучванията си предимно през нощта, а тогава библиотеката е недостъпна, затова получих специално разрешение да създам книга, която да е свързана към всички. По някаква причина магиите на книгите и стилуса ми са единствените, които са в състояние да преминават през планината — обясни той.

Айви премигна.

— Това означава ли, че може? — попита тя.

— По-късно, когато навлезем в Рейвънууд. Сега си почини — рече Лейн.

— О! Добре — неохотно каза Айви.

Денят премина бързо, донесъл очакваната от всички почивка. На следващия ден отново поеха на път с подновени сили. Както преди, гъстотата и обширния размер на Рейвънуудския лес щяха да затруднят проследяването им, а откриването им щеше да е почти невъзможно. Вчерашната им нощувка ги бе сварила на не повече от час път до гората, така че я достигнаха бързо след началото на пътуването си. Тормозещото ги усещане, че зад всеки ъгъл може да се крият вражески очи, бързо изчезна.

Когато Миранда за пръв път бе стъпила на това място, бе изпълнена със страх. Самата гора криеше опасностите, от които се бе мъчила да избяга. Сега лесът беше спасител.

Айви изглеждаше развълнувана от новите околности. За нея това означаваше много нови неща, които да изпита. Обгръщаше я симфония от звуци и букет миризми, които оставаха неуловими за Миранда и Дийкън. За пръв път виждаше истинска гора. Изпълнена с енергия, тя обикаляше между двамата, на моменти тичайки заедно с Лейн. Малтропът не й обръщаше внимание. Бе прекалено отдаден на усърдното търсене на евентуални заплахи. Етер пък представляваше пълната противоположност. Когато младото създание се приближаваше, метаморфът приемаше човешки облик и го засипваше с обиди и заплахи, за да го прогони.

Определено изпитваше някаква привързаност към Лейн. Бе придобила склонност да го обсебва само за себе си. Дори бе започнала да остава сред пламъците само необходимия минимум, за да може да остава край него по времето, когато останалите спяха. Той се потапяше във воински сън, а тя се взираше в него с очи, които, въпреки огромните й усилия, все пак издаваха загатване за копнеж.

Късно във втория ден от пътуването сред леса Миранда започна да се чувства напрегната. Мястото й изглеждаше някак познато. Бе лудост да смята, че може да разпознае камъните и дърветата, но все пак изпитваше подобно впечатление. Скоро осъзна защо. Достигнаха до място, където в земята бяха забити четири меча, почти изцяло покрити със сняг. Върху три от тях бяха окачени шлемове, четвърти се бе търколил наблизо. Девойката бе нощувала тук някога. Бе последвала Мин, преди цяла вечност. Беше се случило по време на първия досег на Миранда с мистичното обучение. Дракончето бе избягало от кулата, където девойката получаваше уроци по бяла магия. Въпреки думите на наставника си, бе потърсила малкото създание, откривайки го почти мъртво сред снега. Беше успяла да спаси Мин, макар и на косъм.

Миранда потръпна. Това не остана незабелязано от Дийкън.

— Уолоф е недалеч — каза Миранда, надявайки се да отклони въпроса, който неминуемо щеше да последва.

— Уолоф… белият магьосник. Джентълменът, който те е въвел в магията — припомни си младежът.

— Не бих го нарекла джентълмен, но да, той е — отговори девойката.

Дийкън повдигна вежди:

— Ще ми се да не бързахме толкова. Би било интересно да се срещна с колега заклинател. Ако не друго, заслужава похвала за добрата основа, която ти е предал.

— Не е от типа хора, които посрещат посетители с отворени обятия.

— Мен ме устройва. Харесва ми да съм насаме със семейството си — рече Айви, довършвайки поредната скица, след което върна книгата на собственика й.

— Семейство? — ухилено запита Миранда.

— А ти как би го нарекла? — рече Айви. — Пътуваме заедно, помагаме си и всички сме Избрани, което означава, че имаме божествен произход. Това в известен смисъл ни прави роднини. Без Дийкън.

— Никога не съм мислила за това — отбеляза Миранда.

— Не ти и трябва. Боговете ме създадоха. Не съм била родена. Така че нямам родители, роднини, семейство. Аз съм уникална — възрази Етер.

— Просто не искаш да признаеш, че двете с теб имаме нещо общо — подразни я Айви.

— Споделяме единствено сходна цел! — изръмжа метаморфът.

Айви подбели очи. Отвори уста, за да изстреля нещо на свой ред, но вдигнатата ръка на Лейн я спря. Асасинът бавно започна да се промъква сред дърветата, правейки знак на останалите да го последват. Трябваше да минат минути, преди и те да забележат нещо необичайно. Първо изникнаха следите. Пресни. Два коня. Сетне, изниквайки от тъмнината, когато се приближиха към него, се появи дърво с прикован към него пергамент.

Лейн се приближи. Докато го оглеждаше, бе обхванат от видим гняв. Откъсна листа от дървото и го хвърли на земята, втурвайки се напред. Останалите го последваха. Имаше нов лист, сетне още един. Не след дълго всяко от околните дървета бе украсено по подобен начин. Лейн се тресеше от гняв, ноктестите му пръсти издълбаха дълбоки процепи в кората, докато отдираше друга страница. Миранда също откъсна една и я погледна.

— Какво пише? — попита Дийкън.

— Имена. Само имена — отвърна тя.

— Познати ли са ти? — поинтересува се младежът, вземайки на свой ред един пергамент.

— Нито едно — каза Миранда.

Лейн си пое дълбок, бавен дъх и се обърна към нещо в далечината. Откачи меча си с все ножницата и го подаде на девойката.

— Не ме следвайте — предупреди той.

След което се втурна в мрака. Движенията му не бяха отмерени както обикновено. Стъпките му, обичайно безшумни, сега бяха придружени с гръмко хрущене. Бързо потънаха сред дърветата, докато накрая престанаха да се чуват. Последва дълга тишина. Бе прекъсната от страховит звук, напомнящ рева на звяр, примесен с оттенък на глас. Прозвуча отново, този път съпроводен от вик, който бегло напомняше човешки. Сетне пак настъпи тишина.

Когато хрущеливите стъпки отекнаха отново, бяха по-бавни и не толкова настойчиви. Лейн изникна от чернотата. В очите му все още имаше следи от гняв, но се беше овладял. Приближи се. Ръцете му бяха изцапани с нещо тъмно. То покриваше и устата, брадичката и гръдта му. Изплю нещо на земята.

— Къде е най-близкият форт? — запита асасинът, карайки Дийкън да започне да рови за картата.

— Какво направи? — нервно запита Миранда.

— Каквото трябваше да бъде направено — отвърна Лейн, прибирайки меча си.

— Най-близкият форт се намира на северозапад. Един от дванадесетте, отбелязани като „Последна резерва“. Изглежда зле охраняван — каза Дийкън.

Лейн хвърли един поглед към картата и бързо пое на път. Останалите трябваше да се втурнат подире му, за да не го изгубят от поглед.

— Какво го е прихванало? — надвика кънтящите копита Дийкън.

— Не зная! — отговори девойката, неуспешно опитвайки се да погледне плющящата хартия, без същевременно да блъсне коня си в някое дърво.

Тук и там Миранда зърваше някое име. Какво можеше да накара Лейн да промени посоката си така внезапно? Какво в тези имена можеше да го накара да промени решението си да отведе Айви на юг? Може би…

— Всички тези имена са тресорски — викна тя на Дийкън.

— Не разбирам какво общо има това — отвърна младежът.

— Бяхме се отправили към Тресор. Възнамерявахме да потърсим хора, на които Лейн се доверяваше — отговори Миранда.

— Да не намекваш… не, трябва да е това, но… толкова са много! — възкликна Дийкън. — Лейн не ми изглежда да е от типа с многобройни приятели.

— Не мисля, че са му приятели. По-скоро длъжници — каза момичето.

— Но това няма значение, нали? Щом те знаят за тях, значи и на юг няма да бъда в безопасност. Никъде няма да бъда в безопасност, не е ли така? — ентусиазирано заяви Айви.

Беше щастлива — жълтата аура отново я обгърна. По принцип подобно осъзнаване не би трябвало да предизвиква радостна реакция, но за нея означаваше нещо съвсем различно.

— Което означава, че няма къде да ме оставите! Трябва да остана с вас! — изпя мелодично звънливият глас на Айви.

— Не! — викна Етер.

Прие вихрената си форма и се стрелна до Лейн.

— Кажи им, че грешат. Кажи им, че просто си открил по-бърз път да я отведеш там! Кажи им, че си открил по-добро място, където да я оставиш! Кажи им! — настояваше тя.

Лейн не откъсваше насочените си напред очи, отговаряйки единствено с дълбоко, ритмично дишане.

— Не. Не! Аз ще я отведа! Ентуел ще бъде безопасно място! По дяволите водопадите, мога да я отнеса там. Ще я отведа над проклетата планина и надолу по склона, щом трябва. На това нещо не бива да се позволява да се бие редом с нас! Тя е отегчение! Тя е заплаха! Не заслужава да е край теб! — фучеше стихийната форма, примесвайки молба и настояване в гласа си.

— Ако можеше да сториш това… досега щеше да си го направила — изрече Лейн, който вече бе започнал да се изморява от спринтирането. — Само аз мога да я защитавам… ако е край мен. Единственият начин да остане в безопасност… от д’кароните… е те да изчезнат… завинаги.

Етер продължи да сипе молби, почти изпадайки в отчаяние, но асасинът замълча. За няколко часа ги отведе на по-голямо разстояние, отколкото бяха прекосили при вчерашния ден пътуване.

Отправяха се към проход в планините, отстоящ на юг. Картата показваше, че той отвежда до голям и важен път, който се простираше по дължината на планинската верига. Миранда бе прекарала целия си живот на север, но нито бе чувала, нито виждала този друм. Дори наличието му върху картата не я убеждаваше. Стойността и усилието, нужни за поддръжката на подобен път, правеха дори самото предложение за прокарването му пълна лудост.

Когато най-сетне спряха да почиват — нещо, което трябваше да са сторили преди много време, Лейн пропусна лова, влизайки в транса си и остави останалите да се задоволят с нищожните провизии и остатъците, които изядоха край също толкова нищожен огън. Наместо да се възползва от пламъците както обичайно, Етер седеше мрачно край асасина, вперила бесния си поглед към Айви, която бе приседнала до Лейн, отпускайки глава на рамото му. Миранда се готвеше да се унесе, когато забеляза, че Дийкън се рови из книга, наместо да стори същото.

— Дийкън, това може да почака. Трябва ти почивка — посъветва го девойката.

— Зная, но… Не мога да се откъсна. Толкова е… ново, толкова различно — рече той, вдигайки очи за миг, преди отново да ги върне върху страниците.

— Какво искаш да кажеш? — попита Миранда.

— След като Айви попълни повечето от празнините ми в разбирането на езика, сега мога да чета книгата със заклинания. Никога не съм виждал нещо, което дори да се доближава до тематиката, която тази книга засяга.

— Как е възможно това? Мислех, че колегите ти са най-добрите в съответните области. Как може да съществува нещо, което никога не си виждал? — зачуди се момичето.

— Както знаеш, съществуват редица практики, на които съмагьосниците ми от Ентуел не гледат с добро око. По случайност съм най-големият авторитет във… всички от тях. Но съществуват две, които са стриктно забранени да бъдат изпълнявани и дори по-задълбочено теоретизирани. Първата от тях касае всяко действие, което може да оказва влияние върху минали събития — пътуването във времето и подобни неща. Втората се отнася до всяко действие, което влиза в контакт с друго реалностно поле — призоваването на създания, отварянето на портали, дори комуникация. Тези д’карони… базират цялата си магия върху втората от тези забранени практики. В книгата се споменава фрагмент от заклинание за отваряне на проход към друг свят, представено с огромна почит. За тях е почти нещо като молитва.

— Защо подобни области са били забранени в Ентуел? — поинтересува се момичето.

— Старейшините са били наясно, че заплахата, срещу която трябва да се изправят Избраните, идва от друг свят. Вярвали са, че въпросната заплаха може да бъде предотвратена, а ако не друго, то поне забавена, ако никакъв контакт с други реалности не бъде осъществен. Очевидно съдбата не може да бъде толкова лесно заобиколена. И сега не разполагам със знание как да противодействам. Макар че мога да съставя магията за отваряне на портал, използвайки описаната тук част, не мога да съставя заклинание за затваряне. Възможно е… да няма начин за затварянето.

— Трябва да има.

— Не съм толкова сигурен. Помниш ли, когато Епидим избяга от града? Отвори портал, който се затвори след него и запрати ударна вълна. Не мисля, че това беше умишлен ефект от заклинанието. Приличаше на сблъсък, сякаш волята на магията й бе отнета, преди да е успяла да приключи. Ударът представляваше единствено оставащата магия, която се разпръскваше.

— Не разбирам — отвърна Миранда.

— Аз също, не и изцяло, но… щом като даден портал бъде отворен докрай, не мисля, че дори те знаят как да го затворят — нервно рече Дийкън.

— Смяташ ли, че подобен портал вече съществува?

— От записките на Димънт изглежда, че близниците, драгойлите — всичко, срещу което се изправяхме досега — са били проектирани и създадени в този свят… но самите генерали все някак трябва да са се озовали тук — мрачно заяви той.

Страховита мисъл, която щеше да прави компания на Миранда за през нощта. Но не бе достатъчна, за да надвие изтощението й.

Когато мъглата на съня я обгърна, девойката се озова на познато място. Тъмно поле. Никакво небе, никакви дървета. Край нея фучеше леден вятър. Някъде в далечината проблясваше неясна светлина. Миранда се уви по-плътно и закрачи към нея. Земята ставаше камениста и все по-оплетена с гъсти, бодливи лиани. Сякаш бе крачила часове, когато най-накрая достигна източника на светлината. Огромна, потъмняла метална структура. Безнадеждно оплетена от трънливите пипала, на места украсена с натрошено стъкло. Във вътрешността й пламък се бе вкопчил в омаслен парцал.

Девойката отстъпи назад и огледа огромната купчина метал. Бе изкривена, почти неразгадаема, но бавно бе разпозната. Фенер. Масивен, разкривен, но бе невъзможно да бъде сбъркан. Студът се усили. Миранда пристъпи по-близо, дирейки някаква топлина от пламъка. Внезапно отекна някакво проскърцване. Лианите започнаха да пълзят по метала, пристягайки го по-силно. Нещо й каза, че не бива да допуска това. Източникът на светлината не биваше да остане пленен. Шиповете раздираха ръцете й и не искаха да отстъпят. Пламъкът засъска и запремигва, сипейки искри. Един въглен докосна зеленикавото пипало и огънят се разпростря. Останалите лиани потръпнаха и се оттеглиха. Огънят засия — светлината му внезапно ослепителна, огрявайки полето.

Очите на Миранда се отвориха. Отново се намираше сред останалите. Сънят бе ярък и плътен. Черното поле и преди се бе промъквало в сънищата й, но от известно време виденията с него не я бяха преследвали. Мълчаливо се надяваше завръщането му да е било инцидентно. Вледеняващият пейзаж от мората правеше гората да изглежда дружелюбно и приятно място. Лейн довършваше прясно уловен дивеч. Айви бе опряла гръб на едно дърво, ентусиазирано довършвайки своя дял. Дийкън не беше помръднал. Навсякъде около него бяха пръснати страници, очите му бяха зачервени. Бе очевидно, че не е спал.

— Дийкън, цяла нощ ли си будувал? — попита Миранда.

— Мм? О, будна си. Беше ден, а не нощ, но да — отвърна младежът.

— Откри ли нещо?

— Много малко. Установих, че ако съществуват някакви противодействащи заклинания, то те не са част от практиката им. Те… те не премахват ефектите от работата си. Създават заклинания, които да извършват някакво действие и да са завършени. Ако приключването не е имплицитно заложено в дадена магия, то тя не приключва. Никога не съм виждал подобно нещо — изрече Дийкън.

— И няма начин да бъдат спрени?

— Има разни начини. Може да бъде отнет източникът на силата. Може заклинанието да бъде превърнато в недовършено. Може би… може би е възможно изграждането на противодействие, но то трябва да бъде конструирано от нулата. И трябва да бъде приложено със сила, най-малко равна на първоначалното заклинание. Освен ако противодействието не е зле изработено, каквото със сигурност ще бъде. В този случай изискващата се сила е далеч по-голяма.

Гласът му бе нервен, потрепващ. Сякаш собствените му думи го ужасяваха.

— Ако това е нужно, тогава ще бъде сторено — каза девойката.

— Но изискващата се сила за единичен портал е значителна. Може и да успея сам. Ако порталът е много по-голям, вероятно — вероятно — Айви, Етер, ти и аз може да успеем да го затворим. Но ако е мащабен… — той потръпна.

Миранда постави ръка върху рамото му.

— Дийкън, когато времето настъпи, ще сторим всичко по силите си. Съдбата ще се заеме с останалото.

— Яжте. Скоро трябва да вървим — прекъсна ги Лейн, подхвърляйки им техния пай.

Снежен заек. И то вече опечен.

— Опитайте го! Лейн ми позволи да го сготвя! Смятам, че свърших отлична работа! — изчурулика Айви.

Миранда и Дийкън се подкрепиха. Месото бе почти сурово, но ставаше за ядене. Въпреки това и двамата заявиха, че е превъзходно. Похвалата на Дийкън бе внимателно оформена, за да избегне открита лъжа, а дипломатичността му бе посрещната с топло сияние и идентична усмивка. Лейн се приготви, а яздещите заеха местата си по седлата, но преди да са успели да потеглят, Айви се обърна на юг.

— Надушвате ли това? — попита тя.

Лейн се извърна.

— Останете тук… присъединете се към мен на мястото, където проходът прелива в пътя… бъдете предпазливи. После ще ми разкажете какво сте узнали. Айви, Етер, след мен — нареди асасинът.

— Чакай, какво става? — възпротиви се Айви.

— Просто върви с Лейн. Ще ви последваме след миг — рече Миранда.

Айви неохотно го стори, следвана от фучащата Етер.

— Какво ще правим сега? — попита Дийкън.

— Чакаме — отвърна спътницата му.

Не се наложи да чакат дълго. Скоро доловиха далечния екот на копита. Бяха доста, може би дузина. Миранда напрегнато изчакваше. Първият от конниците вече изникваше пред нея. Девойката взе жезъла си и си пое дълбоко дъх. Когато се приближиха до все още неугасения огън, момичето изпусна поетия въздух в знак на облекчение.

— Кая! — викна магьосницата.

— Миранда?

Това наистина беше тя — отдадената на каузата водачка на бунтовническата група, наречена Подроние. Пътищата на Миранда неведнъж се бяха пресичали с тези бегълци от закона, които се противопоставяха на войната. И двете страни бяха извличали полза от тези срещи. Кая скочи от коня си, сграбчвайки ръката на девойката и потупвайки я силно по гърба. Останалите също се приближиха сред светлината. Сред тях бе Тус, заместникът на Кая, който притежаваше тялото, нрава и словото на бик.

Другите бяха непознати на Миранда. Изглеждаха точно според очакваното — смесена група мъже и жени, прекалено стари, прекалено млади или прекалено немощни да се сражават. Онези, които още не бяха отмъкнати от Съглашенската армия — от които войната бе отнела прекалено много, за да й позволят да продължи. Любопитно, въпреки че девойката не познаваше когото и да е от тях, всички те я разпознаха моментално.

— Наистина си ти. Трябваше да се досетя, че не би се скрила. Не и най-големият трън в очите на Съглашението от началото на войната — гордо рече Кая. — Преследват ли те?

— Много вероятно — отговори Миранда.

Останалите заликуваха.

— Знаех си! Тус, прав беше да я искаш за жена — усмихнато каза водачката на Подронието.

Изражението на Дийкън преля в объркано и леко напрегнато.

— Какво те води насам? — поинтересува се Кая.

— Ще ми се да имах времето да ти разкажа — отвърна Миранда.

— Бързаш? Нещо, с което да помогнем? — предложи водителката с намигване.

— Несъмнено би било от полза, но останалите, с които работя, не са особено възприемчиви към други — каза девойката.

— Такива са асасините — кимна Кая.

Този път променилото се изражение принадлежеше на Миранда. Откъде би могла тя да знае за Лейн?

— Какво… какво каза? — запита момичето.

— Предполагам още не си ги видяла. Тус, дай едно от обявленията — нареди водачката.

Тус измъкна голям постер, върху който бяха изобразени Миранда, Лейн, Айви и човешката форма на Етер. Всяка фигура бе съпроводена от кратко описание. За залавянето на всеки от изографисаните бе обявена награда, като се подчертаваше нуждата да бъдат предадени живи. Също така дебело бе подчертано, че те представляват огромен риск, така че никакви усилия по залавянето им не бива да бъдат щадени. Очите на Миранда се задържаха върху текста, съпровождащ Айви. Имаше няколко изречения допълнителна информация, което не бе изненадващо. Изненадващо бе съдържанието им. То говореше за историята й…

— Разлепили са ги из всеки град — каза Кая, изтръгвайки я от мислите й. — Не бях виждала такова нещо. Естествено, опитваме се да ги разкараме. Последното нещо, което хората трябва да узнаят, е, че работиш с Червената сянка, но дори и с половината Подроние, ангажирано с тази задача, пак не смогваме — залепват ги отново. Започнаха да изникват преди няколко дни.

Миранда мрачно й подаде плаката, но Кая побутна ръката й.

— Задръж го. Имаме повече от стотина. Тези отлични новобранци успяха да заловят една черна каруца с тях. Виждам, че спътникът ти не е описан — вметна Кая, поглеждайки към Дийкън. — Нов член на Мирандиното опълчение? Или си заложник?

— Определено съм част. Казвам се Дийкън — бързо отвърна младежът, прибирайки обявлението в бездънната си торбица.

— Е, Дийкън, радвам се, че си на наша страна. Щом Миранда те е избрала да се сражаваш край нея, убедена съм, че от теб ще има полза. И като стана дума за ползи, макар да съм наясно, че в настоящия момент за вас ще е по-добре да сте без нас, ние не бихме могли да кажем същото — рече водачката. — Току-що преместихме Уолоф.

— Как успяхте? — попита Миранда.

— Няколко седмици убеждаване и още няколко мъкнене на книги. Във всеки случай, ще минат месеци, преди да разполагаме с нов мистичен целител, а уменията на клириците ни са доста ограничени.

— Кая… — поде девойката.

— Зная, че си се заплела в нещо по-важно, но мисля, че можеш да отделиш няколко мига, за да се погрижиш за присъстващите войници. Междувременно може и да си кажеш мнението за настоящите ни методи — каза Кая, откачайки манерка от колана си.

Миранда кимна.

— Смятам, че мога да отделя няколко минути — с неохотна усмивка рече тя.

Бяха събрани няколко групи разузнавачи, с което бройката на присъстващите войници се повиши на двадесет и трима. Никой от въстаниците не се намираше в състоянието, което Миранда би определила като добро здраве. Ръце, които трябваше да бъдат в шини и клупове. Колене, които едва издържаха тежест. Счупени кости. Инфектирани разкъсвания… Красноречивите белези на развили се зле сражения.

— Как се е случило всичко това? — попита девойката, докато наместваше поредното ребро.

— Дори и с диверсията, предоставена от твоята група, работата ни е доста мръсна — рече Кая. — Ти си се отдала дълбоко на делото си. Може би прекалено дълбоко, за да видиш или чуеш случващото се. Не е изненадващо. Бе извършено с голяма дискретност. Снабдителните линии биват прекъсвани.

— Предполагам трябва да се гордееш — отбеляза Миранда.

— Не до СА — а от СА — отговори водачката. — Снабдителните линии, жизненоважни за оцеляването на множество големи градове, биват пренасочвани. Нещата стават сериозни.

— Защо им е да правят това? — рече целителката.

— Заловихме десетки съобщения, нареждащи това. В никое не се споменава мотивация, в никое не се споменава накъде да се отправят пренасочените припаси. Искаш ли? — попита Кая, разклащайки манерката пред нея.

— Съмнявам се, че ще помогне на фокуса ми — отговори Миранда.

— Аз ще се заема с останалите. Наслаждавай се — каза Дийкън.

Миранда погледна към Кая.

— Не ме карай да те принуждавам — с широка усмивка отбеляза водачката.

Миранда колебливо отпи глътка. Кая наклони дъното на манерката, сякаш изливайки течен огън по гърлото й.

— Така е по-добре — каза тя. — Малко течна храброст не е навредила никому. А и тази среща, колкото и да е кратка, заслужава да бъде отпразнувана.

— Двете с теб имаме различни представи относно празнуването — задави се Миранда.

— Възможно е. Наистина ли се доверяваш на Червената сянка?

Червената сянка бе другото наименование на Лейн. По-точно — това бе наименованието на създадената от него легенда, с която си бе послужил, за да прикрие истината. Всяко извършено от него убийство, както и несъмнено стотиците, които не бе извършил, биваха приписвани на митичната Червена сянка. Някои гледаха на него като на закрилник, поразяващ богатите и корумпираните. Други го смятаха за страховита заплаха. Но всички се страхуваха.

— Склонна съм да поверя живота си в ръцете му — отговори момичето.

— И какво се очертава да ти донесе бъдещето? — продължи да разпитва Кая.

— Не зная. Но той най-сетне се съгласи, че на бранта трябва да бъде сложен край.

— Забавно. Съглашението направи няколко символични опита да го спре, когато беше убиец от безпрецедентен мащаб, но сега, когато е съсредоточил усилията си срещу войната, разлепват лицето му навсякъде, където сварят. Със сигурност показват какви са приоритети им — изрече с презрение водачката на Подронието, отпивайки яка глътка.

Обърна се да погледне към Дийкън.

— Той със сигурност не си губи времето. Почти е готов. Е, няма да ви бавя повече. Ще те помоля само за още едно нещо.

— Знаеш, че ще сторя каквото мога — каза Миранда.

— Ако това, с което си се заела, не проработи — каквото и да е то — ако се намериш без съюзници, а войната още вилнее — ела при нас. Прекалено ценна си, за да бъдеш захвърлена в един опит — каза Кая.

— Възнамерявам да отдам всичко на каузата си. Ако се проваля, няма да е останало нищо — рече девойката.

Водачката се усмихна.

— За всеотдадеността! Нека винаги бъде достатъчна! — изрече Кая, надигайки манерката си.

Останалите се присъединиха към тоста.

Водачката на Подронието бръкна в дисагите си и измъкна бутилка, неловко напълвайки манерката си.

— Вземи — рече тя, подхвърляйки посребрената съдина на Миранда. — Може да не съм край теб в триумфалния момент, но поне мога да се погрижа да го отпразнуваш подобаващо. Сега върви. Аз ще се погрижа за огъня. Не карай останалите обществени врагове да те чакат.

Миранда и Дийкън се сбогуваха и яхнаха конете си, съпроводени от ликуването на бунтовниците. Когато двамата се отдалечиха достатъчно, за да не бъдат чути, Дийкън заговори.

— Онзи едър джентълмен, Тус… той ти е предложил брак?

— Не бих го нарекла предложение. По-скоро беше твърдение — отговори Миранда.

— Случвало ли се е и преди? — попита младежът.

— Не. На какво се дължи този внезапен интерес?

— Ами… Когато за пръв път дойде в Ентуел, беше ми трудно да си представя откъде идваш. Какво си оставила зад себе си. Като нищо би могла да си родена същия ден. Предполагам, е напълно нормално аз да не съм единственият мъж, който осъзнава какъв прекрасен човек си.

— Изобщо не беше нищо от сорта, Дийкън. Просто му помогнах да избяга от затвора — каза момичето, опитвайки се да успокои тревогите му.

— Разбирам… Но трябва да е имало и други. Имам предвид… — продължаваше той.

— Имах неколцина познати, но рядко за дълго. Докато бях с чичо, рядко стигах по-далеч от това да узная името на някое момче, а след смъртта му не съм се задържала на някое място достатъчно дълго, за да опозная някого. Ами ти?

— Никоя. Както съм ти казвал, познавах всички хора в Ентуел. Те са като голямо семейство. Мисълта за романтика изобщо не ме е спохождала.

— Наистина… Не съм си представяла, че ще имам подобен ефект върху някого — каза Миранда, като се изчерви.

— Е, аз… — поде Дийкън. — Не исках да те карам да се чувстваш неловко. Само…

Девойката поклати глава и се усмихна.

— Всичко е наред… Дийкън — каза тя, чертите на лицето й внезапно придобили сериозност. — Погледна ли обявлението?

— Не. Но бях любопитен. Има описания. Коректни ли са? — попита той, докато изваждаше плаката.

— Прочети и виж сам.

— Миранда. Доказана убийца и тресорска съчувственица. Притежава познания по мистичните изкуства, нарушаващи съглашенските закони. Виновна в измяна. Червената сянка. Прословут масов убиец, всеизвестен асасин. Опитен воин. Етер. Изключително могъщ мистик. Метаморф. Безразлична към живота на смъртните. IV. Изключително нестабилна. Артистичен гений. Ученичка на… Лусия Селесте. Това… това…?

— Майка ми — каза Миранда.

— Не може да е истина — увери я Дийкън.

— Не може ли? Останалото е истина — поне е истина сега. Знаем, че е била нещо различно, преди да са я променили. А ако е гений, значи е една от оригиналните Избрани. Очевидно искат да ни заловят. Няма причина да са възнамерявали нещо по-различно преди. Виж какво стана, когато намерихме Лейн и останалите. Разрушиха половината град в опит да ни заловят… а тя е била в Кенвард преди всички онези години. Тогава също са го сторили. Заради нея, Дийкън… — девойката се замъчи да изрече думите край заседналата в гърлото й буца. — За да се доберат до нея, са разрушили Кенвард!

Опита се да спре риданията си, но не успя да спре и сълзите.

— Миранда, моля те… Не си причинявай това! — помоли я Дийкън.

— Знаел е точно какво да каже. Изречението за майка ми. Никой няма да има полза от него. Никой от прочелите го няма да си спомни. Никой няма да знае, че е била в Кенвард. Но той е знаел, че аз ще видя — изрече тя с треперещ глас.

— Кой?

— Епидим. Беше в главата ми. Знаел е какво е нужно. Знаел е, че ще мога да свържа нещата, че само аз ще мога — просъска девойката. — Другите имена. Онези от книгата на Лейн. Те също са били негова идея. Усещам го. Той манипулира всичко това. Почти мога да го усетя в съзнанието си, дори и сега.

— Каква полза му носи да узнаеш това? — попита Дийкън.

— Айви… е причината семейството ми да умре! — отвърна девойката.

— Вината не е била…

— Зная, зная! — прекъсна го тя. — Вината не е била нейна. Не е знаела за появата им. Не е могла да стори нищо, за да ги спре. Не е взела решението да остане. Мислиш ли, че нещо от това има значение? Мислиш ли, че това знание ще ми позволи да я зърна, без да изпитам болката отново? Как бих могла да се сражавам редом с нея, когато дълбоко в себе си ще зная, че ако не е била тя, всички мои обични люде щяха още да бъдат живи? Животът ми не би поел в такава посока, всички онези хиляди животи не биха били стъпкани. Когато е била родена… е обрекла всички ни!

— Миранда, точно това цели Епидим! Не бива да му позволяваш да те контролира така! — настоя Дийкън.

— Какво знаеш ти?! Би ли могъл изобщо да си представиш как се чувствам? През целия си живот съм раздирана, носена на произвола на съдбата. Прекарах години, винейки войниците, които ни заляха. Войниците, които не успяха да ги отблъснат, но в нищо от това нямаше смисъл. Всичко бе прекалено бързо, прекалено мащабно. Някак, след толкова време, почти бях успяла да го превъзмогна. Само за да се съживи отново сега! За да бъда залята отново от болката! И то придружена от лице! Лицето на приятел! Наистина ли смяташ, че бих могла да го загърбя?

— Миранда, оставих зад себе си всички хора, които обичах, за да дойда тук. Зная, че не са мъртви, но със същия успех биха могли да бъдат. Никога не ще ги видя отново. И по-лошо — онези, които няма да ме забравят, ще ме запомнят с безчестие. Но го сторих. Оставих ги завинаги. И не съжалявам. Защото знаех, че идването ми тук има по-голямо значение. Знаех, че откриването ти ще ме направи едно цяло, че твоята помощ ще спаси света. За тези неща хората отдават живота си. Те не са жертви, те са мъченици на войната. Трябва да помниш това.

Миранда бе свела поглед, очите й прекалено замъглени от сълзи, за да предоставят някакъв образ. След миг девойката повдигна глава. Наближаваха края на пътеката. Скоро щяха да се срещнат с останалите. Обърса сълзите си. Мразовитият вихър ги вледени върху тъканта на плаща.

Още няколко минути с веещия в лицата им сняг ги доведоха до нещо, в чието тукашно съществуване Миранда дълбоко се бе съмнявала. Път. Тесен, разбира се, но далеч по-поддържан от болшинството друмища, по които бе бродила в дните преди започването на тази лудост. Повечето планински пътища следваха склона или се спускаха в долините, но този бе прав като конец и почти без наклон. Разсичаше билото, изчезвайки в далечината в някакъв тунел. Очевидно многократно отвеждаше сред недрата.

Бе застлан с чакъл. И тъй като не беше скован от ледове, това говореше за редовна и усърдна поддръжка. Лицето му бе раздрано от две бразди — разстоянието между тях съответстваше на кола, а дълбочината им говореше за постоянен трафик.

— Какво стана? — изтърси Айви, когато двамата се появиха. — Лейн каза, че някакви твои приятели щели да се срещнат с теб. Защо не можеше и аз да ги видя?

Лейн я изгледа строго.

— Нещата вървят зле, Лейн. Покажи му — изрече Миранда с отмерено спокойствие.

Дийкън измъкна прокламацията и я подаде на асасина. Лейн не избухна открито, но гневът му не остана тайна за останалите.

— Подронието се опитва да ги сваля, обаче биват лепени навсякъде — обясни девойката.

— Какво? Дай да видя! — рече Айви, изправяйки се на пръсти, за да надникне над рамото на Лейн. — И мен ме има! Пфу. Сякаш е нарисувана от същия човек, направил и рисунката ми, която Дийкън има. Останалите също. Без Етер.

Миранда се огледа. Метаморфът липсваше.

— Къде е тя? — попита момичето.

— Отиде да събере храна. В тунела няма да сме в състояние да ловуваме, а не искаше да остава насаме с мен, докато Лейн ловува — обясни Айви с клюкарски тон.

— Това може да не се увенчае с особен успех — отбеляза Дийкън. — Не ми прилича на някого, който се е загрижил какво точно ядем, нито как да се сдобие с него.

— Чудя се как ли ще донесе храната — разсеяно разсъждаваше Айви. — Не мислите, че е толкова глупава да я носи със себе си във въздуха, нали?

Лейн бе приключил с оглеждането на обявлението. Смачка го и го хвърли.

— Хей! — рече женският малтроп, навеждайки се и внимателно разгръщайки топката пергамент. — Не съм свършила.

— Това не променя нищо — изръмжа асасинът.

— Когато всичко приключи, ще ти е трудно да се върнеш към предишното си поприще на асасин, ако всеки знае как изглеждаш — каза Миранда.

— Случващото се след края на всичко е без значение — отвърна Лейн.

— Това трябва да е твоя стара рисунка, Миранда. За теб се отнася същото, Лейн. Вижте косите. Тази на Миранда е по-къса. А на Лейн е дълга и вързана — забеляза Айви. — Не съм ви виждала да изглеждате така. Лейн някога…

Вдигна очи и видя, че очите на девойката се бяха вперили към някаква точка в другия край на долината. Колкото и да се опитваше, момичето не успя да скрие факта, че не толкова се взира в нещо, колкото се старае да не гледа към Айви.

— Наред ли е всичко, Миранда? — притеснено попита женският малтроп.

Дийкън постави ръка на рамото й и внимателно я обърна настрана.

— Миранда научи нещо, когато вие се отдалечихте. Нещо, което й се искаше да не бе узнавала. Ще се оправи, но засега се нуждае от известно време да помисли — обясни Дийкън. — Разбираш ли?

— Предполагам — отвърна Айви, поглеждайки за миг към девойката, преди отново да се обърне към рошавия маг. — Ами ти? Ти добре ли си? Може ли да говоря с теб?

— Разбира се.

— Тези рисунки са на Димънт. Зная. Нали видях и листа, който ти носеше. Принадлежеше на Димънт. Той винаги ме рисуваше така.

— Сигурна ли си? — запита Дийкън, гледайки към фигурите.

— Не виждаш ли? Погледни светлосенките. Осветената част е винаги тук, а сянката — винаги отсам. Рисунките на Миранда, Лейн и моята са били направени от Димънт. Но тази на Етер е различна. Защо им е да правят това? Защо са му дали да нарисува само три?

Дийкън продължаваше да се взира в прокламацията. Ставаше му все по-ясно. Рисунката на Айви не беше съвсем точна. Бе сходна с една от плановите скици, може би дори копирана. Какво означаваше това? Ако паметта не го лъжеше, и Миранда, и Лейн бяха прекарали известно време в плен на д’кароните, докато Етер не бе залавяна от тях. Ако Димънт е бил този, отговорен за оформянето на Айви в сегашния й вид и бе отделил от времето си, за да скицира и останалите, можеше ли това да означава, че…

Мислите му бяха прекъснати от Айви и Лейн, едновременно насочили вниманието си към началото на прохода. Не изглеждаха разтревожени, а по-скоро любопитни. Миг по-късно там се прокрадна масивният силует на сив вълк, увесил две торби около шията си. Стопявайки разстоянието, той започна да се променя. Когато то бе преодоляно съвсем, пред тях стоеше Етер, окачила торбите около врата си, наметнала гърба си със сива кожена одежда.

— Какво носиш? — попита Айви, лакомо сваляйки една от претъпканите до пръсване торби от рамото й.

— Сякаш има значение. Би омела всичко, което хвърля пред теб — отвърна Етер, поставяйки другата торба на земята.

— Плодове… и зеленчуци… пресни! — възкликна женският малтроп, изваждащ различни мостри от донесеното.

— А другата е пълна със сушено месо. Но как успя да намериш всичко това? — попита Дийкън.

— Необременена със смъртни, съм в състояние да прекосявам големи разстояния за много кратко време — отвърна метаморфът.

— Тези в средата са все още топли от слънцето — каза Айви, докато изваждаше голям и със сигурност тропически вид плод.

— Ако не греша, този сорт не се среща никъде из кралствата на Северното съглашение — рече Дийкън.

— Самохвалка — отбеляза лисаната. — Не си търчала дотук от мястото, където растат, под формата на вълк, нали? Бях права, наистина си летяла с тях във въздуха.

— Не бях видяна.

— Но се обзалагам, че плодовете са били — каза Айви.

Дийкън прихна.

— Какво има, човеко? И ти ли възнамеряваш да се подиграваш на превъзходството ми?

— Не… Само си представих клетника, който те е видял да профучаваш и се е опитал да убеди приятеля си, че е зърнал мигриращ кокосов орех — успя да се пребори с напиращия смях той, докато държеше въпросния плод.

— Смей се колкото искаш. Факт е, че дори Лейн не би могъл да предостави настоящите провизии за времето, за което аз го сторих.

— Време е — изрече асасинът, игнорирайки подмятанията.

Снабдената с припаси група отново пое на път. Миранда охотно се зае да опитва плодовете и зеленчуците. Айви и Лейн изглежда нямаха нищо против да карат единствено на месо, но дните, в които девойката бе принудена да разчита единствено на уловения от асасина дивеч, я бяха оставили с познато усещане на слабост. Никой от двамата човеци не бе опитвал подобни плодове, Айви също проявяваше любопитство. В крайна сметка торбата с меса остана недокосната, докато другият чувал бе изпразнен наполовина.

По времето, когато се нахраниха, приключенците вече бяха достигнали мястото, където пътят потъваше в планината. Още с навлизането в тунела стана ясно, че той не бе дело на Мирандините сънародници. Изглежда главното изискване за този проход бе да остане прав и равен. Нямаше никакви завои и никакви наклони, въпреки че изграждащият планината камък бе толкова масивен, че тунелът не се нуждаеше от подпори. Що се отнася до размера — беше малък. Достатъчно широк да побере три яздещи редом коня, достатъчно висок, за да пропусне карета. Разсипалите друма коловози продължаваха и тук, почти допирайки се до стените. Сякаш проходът бе проектиран по размерите на съответните коли, прекосяващи го тъй често.

Само след дузина крачки се възцари мрак. Миранда призова сияние от кристала си, Дийкън стори същото. Стените бяха гладки. Нямаше факли, нито поставки за тях. Очевидно пътят не беше построен с намерението да бъде осветяван. Пълната чернота наоколо, съчетана с ехтящите стъпки, извика у девойката неприятни спомени за пътуването до Ентуел. Сега, подобно на тогава, също не бе сигурна какво ще открие в края на пътя, но поне отсъстваше страхът от изгубване. Проходът бе само един.

Равната, добре поддържана настилка позволяваше далеч по-бързо придвижване от досегашното, но Лейн налагаше само малко по-бърз от нормално крачене ход, повел конете в тръс. Може би заради сигурността, която проходът предлагаше, а може би гладът му за мъст бе донякъде поомекотен. Въпреки това отворът зад тях се стопи бързо, оставяйки ги обгърнати от тъма. Айви, която вървеше пеш като Лейн и Етер, се примъкваше все по-близо до магьосниците и успокояващата светлина, която предлагаха. Накрая скочи на Мирандиния кон и уви ръце около кръста на приятелката си.

— Тук не ми харесва — прошепна Айви.

Видимо бе нервна, макар да липсваше синя аура — следователно или страхът не бе прекалено дълбок, или бе придобила известен самоконтрол върху себе си. Всяко едно от двете представляваше добър знак. Когато се поуспокои, забеляза, че Миранда стои сковано върху седлото — още от времето, когато се бе покатерила зад нея.

— Още ли си разстроена, Миранда? — плахо запита тя.

Девойката не отговори.

— Аз… аз ли съм сторила нещо? — продължи Айви.

— Айви, по-добре би било да яздиш с мен — предложи Дийкън.

— Но… Миранда, не зная какво съм направила, обаче трябва да е било много лошо. Не би се държала така, ако не беше. Има ли нещо, с което мога да ти помогна? — примоли се Избраната. — Ще сторя всичко.

Миранда си пое дълбок дъх и заговори. Въпреки огромното старание, гласът й трепереше.

— Отнася се до нещо, което се е случило преди много време. Можеш… — буцата в гърлото й я задави за миг. — Можеш ли да си спомниш нещо преди наставниците?

— Не мога. Опитвах. Не искам да мисля за това — каза Айви, стискайки очи и поклащайки глава.

— Айви… Трябва да опиташ отново. Не се мъчи да си спомниш нещо конкретно. Просто се опитай да се върнеш назад… и ми кажи какво виждаш.

— Добре. Заради теб ще го направя — отвърна тя, затваряйки отново очи.

В продължение на няколко минути мълча. Заговори на пресекулки, придружени от проблясвания на синя светлина.

— Спомням си… клетката… стоя вътре… имаше наставници… Толкова много… Помня, когато за пръв път отворих очи… Сякаш не бяха отваряни дълго време… Помня… че я видях… в клетката. Белият звяр. И кристалът. Онзи отвратителен кристал… толкова е неясно — промърмори Айви.

— Трябва да опиташ. Продължи — настоя Миранда.

— Просто чернота… много дълго… единствено моите мисли. Изплъзваха ми се… не можех да ги задържа… Чакай. Помня… фонтан. Чуха се три тръби… Помня стените. Град… много голям… моят дом. Те бяха там. Тогава… портите… толкова много войници…

Говорейки, Айви потъваше все по-дълбоко в ума си. Образите бяха поели контрол. Миранда слушаше описанията, които с всяка стъпка назад ставаха все по-познати. И с всяка стъпка назад съмнението в ума й изчезваше. По лицето й започнаха да се стичат сълзи.