Битката при Верил

Кралят отпусна отслабената си снага върху трона. Короната тежко го притискаше. Погледна към портретите, които се простираха върху стената — картини на предшествениците му. Всяка глава носеше същата корона. За някои тя символизираше водителството им. Но това беше преди много време.

Земята вече не биваше управлявана от крал. Нямаше церемония, никаква коронация, но властта бе преминала в ръцете на генералите — много преди неговото време. Обърна се към тежката врата отдясно. Иззад нея долитаха гневни гласове. Отново се споменаваха имена, които бе дочувал все по-често и изричани с все по-голяма злоба. Едно надшумяваше останалите. Миранда.

Вратата се отвори рязко, за да пропусне генерала на име Димънт. Командирът му, Багу, завика след него.

— Нищо друго не ме интересува! Задръжте Избраните далеч от столицата! За идиотията ви ще ви накажа впоследствие, сега се погрижете да намерят Лейн и да не избягат, разбрано ли е?! Изтеглете хората си от фронта. Докарайте незабавно всеки наличен близник в столицата! Прекалено близо сме до победата. Не може да има повече грешки! Не ме е грижа за липсващите документи. Не ме е грижа за откраднатите кристали. Единствено порталът има значение! Щом бъде отворен, всичко останало минава на заден план! Сега изчезвай, имбецил такъв! Прави каквото казвам!

На лицето на краля се появи усмивка.

— Нещо не е наред ли, генерале? Чувствате се, сякаш нещата се изплъзват от ръцете ви? Че губите контрол? Може би бих могъл да ви предложа съвет. Имам забележителен опит с въпросното усещане.

— Млъквай, старче! — просъска Багу.

— До този момент сдържах думите си, докато контролирахте кралството ми, защото поне земята бе защитена, но вече не мога да мълча. Чух, че наредихте на Димънт да изтегли хората си. Ами моите?

— Ще се бият и ще умрат като бащите си. Ще узнаят как щеше да се развие войната без помощта на д’кароните — изфуча генералът. — Неотдавна искахте точно това.

— Исках да положат оръжие, а не кости. Ако няма да ни помагате в битката, значи тя трябва да приключи. Щом няма да помагате на кралството ми, каква полза от вас? Доведете ми пратеник! Не, докарайте ми каляската! Лично аз ще обявя капитулацията.

— Не мога да допусна това. Войната е необходима диверсия — отвърна Багу.

— Войната беше единствената ви цел! Няма да оставя кралството си във вашите ръце! Няма да изоставя хората си! — ядно изрече особата.

Ръцете на Багу се стиснаха в юмруци.

— Ваше Величество, бих желал да ви покажа нещо. Нещо, което ще предостави известна яснота.

Изчезна в кабинета си, изниквайки отново, понесъл пясъчен часовник.

— Виждате ли това, кралю мой? — попита генералът, издигайки прищипаната стъкленица към лицето му.

В горната половина бе останала едва стиска пясък, топяща се зрънце по зрънце.

— Това е вашият свят, Величество. Това са последните мигове на хората ви. Когато и последната песъчинка падне, ще се отвори портал, през който ще нахлуят моите хора. Този свят ще бъде наш. На ваше място, могъщи ми кралю, бих ангажирал вниманието си със задачата да предоставя убедителен довод против пълното ви унищожение от наша страна. Север, Юг, Тресор, Съглашение… Всички ще бъдете покосени. Няма нищо, което може да бъде сторено — с мрачно спокойствие обясняваше Багу. — Можете да ме убиете. Можете да убиете и останалите генерали. Няма да има значение. Краят настъпи.

Багу постави стъкленицата пред трона и се оттегли в кабинета си. Кралят се строполи в престола, вперил очи в сребристия пясък, който оставаше. През целия си живот знаеше, че не притежава същинска власт, че единственото му предназначение е да предостави на хората си известна надежда. През прекараните на трона години бе чул много прошепнати слухове, събираше множество информация за тези, които бяха изместили короната. Знаеше, че не са човеци. Знаеше, че командваните от тях ратници не представляваха нещо различно от заклинания.

Някак бе успял да се убеди, че така трябва да бъде. Че настоящото положение е най-доброто, на което би могъл да се надява, както и че то не би се влошило, стига да позволи на генералите да продължат. Бе сметнал, че властта над Северното съглашение е всичко, към което те се стремят. Никога не си бе представял, че чрез бездействието си е обрекъл не само своето кралство, но и целия свят. В продължение на няколко мига гневът и съпротивата останаха, ала теглото на безнадеждността не можеше да бъде отблъсквано дълго. Не разполагаше със силата да се съпротивлява. Хората му също. Оставаше единствено да изчаква края и да се моли, че той ще бъде милостиво бърз.