Битката при Верил

Студеният, мрачен полуден свари малка, парцалива група да крачи на север. Небето непогрешимо вещаеше снежна буря. Дийкън нервно поглеждаше към новите си съюзници. Миналата нощ изглеждаше, че бунтовниците са значителна бройка. Наистина щеше да е така, но с изгрева повечето от тях се пръснаха в различни посоки, носейки съобщения за препредаване и съответно търсейки други вестоносци. Останаха около дузина от по-яките въстаници — група мъже, преминали разцвета на силите си, момчета, които още не го бяха достигнали, две жени и един Дийкън.

— Когато бях с другите, обикновено пътувахме нощем. За да не бъдем видени — неспокойно обясни магьосникът, докато гледаше как някакви ездачи по пътя в далечния край на полето спират, за да се загледат в тях.

— Прекалено много от куриерите ни ни търсят. Ако се скрием, ще се затрудняват да ни намират — заяви Тус.

— Тус е прав. Сега повече от всичко друго се нуждаем от информация. Подронието не е многобройна сила и е разпръсната много нарядко. Не можем да си позволим да губим времето на вестоносците си, ако искаме да сме способни да се координираме. Пък и ти сам каза, че генералите не ни обръщат внимание. Крайно време е да променим това — усмихна се широко Кая. — Да им покажем от кого трябва да се страхуват.

Думите й бяха посрещнати с одобрителен рев, сепнал Дийкън. Магьосникът погледна към небето. Не виждаше нищо, но усещаше. Етер. Преди тя никога не правеше опит да се крие, очевидно не бе променила навиците си и сега. И най-големият новак в магическите изкуства можеше да долови присъствието й от дни път разстояние, а тези, срещу които се изправяха, със сигурност не бяха новаци. Останалите бяха по-прикрити, изискващи опитен ум и малко късмет, за да бъдат открити. Не можеше да бъде сигурен, но изглежда пътуваха малко зад метаморфа. Нямаше да им отнеме много да достигнат до издигащата се в далечината планина — мястото, от което душата на Лейн бе започнала да сияе като маяк само преди часове.

— Някога изправяли ли сте се срещу генералите? Страховит противник са — напомни Дийкън.

— Както и ние. Имаме войници и магьосник. Което значи, че можем да се справим с всичко, което изпратят срещу нас — каза Кая.

— Освен превъзхождаща численост войници и магьосници — поправи сивият маг.

— Какво стана с храбростта ти, човече? Не ми казвай, че те е страх да умреш за каузата — изрече водачката, плясвайки го по гърба.

— Нямам нищо против умирането за кауза. Просто не искам да умра преди това.

Дийкън се опита да се успокои. Не бе свикнал да се страхува. Преди никога не му се беше случвало да изпитва боязън. Нещата не трябваше да го изпълват със страх, а да бъдат разбирани. Трябваше да се учи от тях. Сега неспокойство разяждаше гърдите му. Не се страхуваше за себе си, нито за Миранда. А за света. След бягството си бе доловим ритъм във въздуха. Първоначално представляваше едва осезаема честота, но с течение на времето се усили. Сега жужеше в главата му и целият свят резонираше. Сила, която не можеше да идентифицира — и то масивна.

Първите снежинки на бурята се понесоха към земята и групата се насочи към недалечния град. Стояща край портите фигура изчезна вътре и се появи отново, яхнала кон. Отправи се в галоп към тях, спирайки единствено когато по заповед на Кая бяха наизвадени лъкове и стрели, насочени към ездача. Мълчаливо се взираше във въстаниците. Водачката отвърна на преценяващия му поглед. Имаше странно облекло — вездесъщото сиво наметало бе заменено с дълъг плащ за езда, а около лицето си бе омотал шал. Конят му не беше земеделско животно, а чистокръвен. Създаваше впечатление за богатство и привилегированост, като се изключи това, че се намираше в полето сред бързо усилваща се виелица. Конят му бе натоварен с няколко вързопа.

— Подроние! — изрече ездачът, издигайки ръка в специфичен жест, очевидно за да покаже, че е съюзник.

— Така ли? — с раздразнено разпознаване изрече Кая. — Не помня да съм те приемала.

— Познавам този глас — каза Дийкън, вдигайки кристала си. — Това е Дезмър. Той е предател.

— Невъзможно, Дезмър не може да бъде предател. Предателят трябва да притежава известна лоялност, която да предаде — или в най-лошия случай известни принципи. Имала съм си работа с него и преди, нищо от това не се отнася за него — рече Кая, давайки знак лъковете да бъдат свалени.

— Не, не разбираш, той помогна на д’кароните да ни заловят — трескаво изрече Дийкън.

— Д’кароните? — попита Тус.

— Най-голямата измет на Съглашенската армия — разясни Дийкън.

Лицето на Кая стана сурово и тя направи знак оръжията отново да бъдат издигнати.

— Боя се, че това съдружие приключи — небрежно отбеляза Дезмър, скачайки на земята. — И бих желал да изтъкна, че съм изключително лоялен. Просто въпросната лоялност е насочена към самия мен. Що се отнася до принципите ми, след миг ще ги наруша.

— О? — каза Кая.

Дезмър свали един от вързопите и бавно, за да не бъде изпонадупчен от войниците, разкопча ремъците и го разви. Върху плата, сякаш засияли със собствена светлина, стояха оръжия от всякакъв тип и размер. Къси мечове, дълги мечове, брадвици, големи бойни брадви, кинжали, ножове и форми с прекалена уникалност, за да бъдат наименувани. Всяко представляваше произведение на изкуството, гравирано с мистични символи, които изглеждаха безсмислени за всички, освен за Дезмър и Дийкън.

— Вземете ги — с болка в гласа каза полулефът.

— Това са твоите творения. Доколкото зная, в света има само две същества, които считаш за достойни да ги употребяват — рече Кая, хвърляйки на оръжията гладен поглед.

— Да… И Съглашението счете за нужно да унищожи едното от тях. Предлагам ви ги, за да не стана свидетел на края и на другото. Както и за да изпитам малко от мъстта, която напоследък изглежда е популярна — отвърна Дезмър. — Взимайте. За всеки ще се намери по едно. Ще ви се сторят небалансирани, проектирал съм ги за Червената сянка.

Кая грабна оръжие, доближаващо се по големина и форма на досегашното й.

— Не разбирам какво искаш да кажеш. Изглеждат ми съвършени — радостно изрече тя, разсичайки въздуха и усмихвайки се широко, доволна от звука на новото острие.

— В сравнение с използваните от вас реликви, несъмнено ще ви се сторят такива — отвърна белокосият.

Останалите алчно започнаха да се въоръжават. Дезмър придърпа Дийкън настрана.

— Тях може и да купиш с оръжия, но аз далеч не… — поде сивият маг.

— Да. Здравословно подозрение. Похвално. Но не разполагам с време за него — отбеляза полуелфът, бутвайки изненадващо лек вързоп под мишницата му. — Не го отваряй, докато не ги намериш всичките. Всички Избрани, разбра ли? Вземи и това. Зная, че не би се заинтересувал от нещата, които изработвам, обаче успях да се сдобия с тези. Смятам, че в тези страници ще намериш полезни неща. Приятно четене.

Натъпкана куриерска чанта бе бутната в ръцете му. Дезмър се обърна и видя, че всички оръжия са обрани от постлания вързоп. Нави го обратно и се качи на коня си.

— Чакай! — викна Кая. — Как така ни откри? И откъде знаеше, че Дийкън ще е с нас?

— Мрежата ни от информатори до голяма степен се припокрива — обясни той, насочвайки животното си към полето. — О! И не свиквайте прекалено с тези оръжия. Ще си ги взема обратно, когато приключите.

— Само през трупа ми — хилна се Тус, който бе взел най-масивното оръжие — тежка бойна брадва. В лапите му изглеждаше като играчка.

— Ако се наложи — отвърна полуелфът, хвърляйки последен поглед към оръжията си, подобно на майка, поглеждаща към напускащите гнездото деца.

Потъна в далечината. Дийкън отвори торбата си и плъзна големия вързоп вътре, нетърпеливо отваряйки куриерската чанта, щом ръцете му се оказаха свободни. Едва бе успял да извади първата страница, когато Кая също я хвана.

— Какво беше това? — попита тя.

— Кое? Страницата? — объркано попита Дийкън.

— Къде прибра големия вързоп, който Дезмър ти даде? — попита тя. — Няма как да се е побрал в тази торбица.

— Представлява локализирано изкривяване на измере… вътрешността й е по-голяма — обясни магьосникът.

Кая кимна.

— Разбирам. Е, трябва да намерим някое местенце, докато бурята утихне. Щом…

— Не. Нямаме време за това! — възрази Дийкън.

— Виж, магьоснико, отдадеността е едно, но трябва и да сме живи, за да ги…

Дийкън извади кристала си и разтвори длан. Скъпоценният камък леко увисна във въздуха и засия ярко. Вятърът около тях утихна до лек бриз, а снежинките ги милваха. Навсякъде наоколо стихията беснееше, но сред тях бе кротка като агънце.

— … добре, тогава продължаваме — рече Кая, привеждайки се към Тус, за да добави. — Отдавна трябваше да си вземем магьосник.