Битката при Верил

Дълго време имаше само мрак. Когато слабата светлина на лампата придоби очертания, сиянието открои неща, далеч по-лоши от тъмното. Дийкън разтърси глава. Седеше на стол, а ръцете му бяха завързани зад гърба. Стаята бе малка. Движението на главата му накара околния свят да се завърти, а цицината от удара на Дезмър болезнено запулсира. Съдържанието на помещението се изчерпваше с маса, върху която се намираха гореспоменатата лампа и торбата му, опразнена отчасти. Съдържанието й бе струпано на голяма купчина, също върху плота. Стените бяха от камък, а вратата от масивно желязо, пазена от двама пазачи, застанали отвън. Близници. Чудовищните им лица бяха оставени непокрити. Размърдването му накара един от тях да изчезне в тъмния коридор.

Младият магьосник напрегна сили. Около врата му бе заключен нашийник като този, който бе видял върху Миранда по времето, когато използва далекозрението, за да я търси. Краткият болезнен — и неуспешен — опит за заклинание потвърди, че действително предназначението му бе същото. Всяка употреба на магия щеше да донесе отвратителна болка. Поне вече знаеше, че се е възстановил достатъчно, за да може отново да заклинава. Дори и ако в настоящия момент от уменията му нямаше полза, завръщането им представляваше облекчение. Докато обмисляше следващата стъпка, на прага изникна фигура. Видът й съвпадаше с описания от Миранда като генерал Димънт. Две от странните живи оръжия висяха на гърба му. Физиономията му изразяваше уморена незаинтересованост.

— Име — изрече той.

— Дийкън — отговори магьосникът.

— Няколко думи, Дийкън. Първо, искам да бъде съвършено ясно, че за разлика от Избраните, с които си се забъркал, нямаме мотивация да те държим жив. Второ, ако си се надявал да се измъкнеш от нашийника по същия начин, като другия човек, недей. Учим се от грешките си. Бяха вложени подобрения. Накрая, това не е разпит, нито аз съм Епидим. Не смятам това за противопоставяне на воли, игра или каквото и да е друго. Разполагам с много малко търпение. Ако не получа бързо търсените от мен отговори, ти умираш, а аз ги търся другаде. Разбрахме ли се?

— Със сигурност — отвърна Дийкън.

— Великолепно. За начало би ли обяснил как цялото съдържание на кабинета ми се е озовало в торбата ти? — запита генералът с раздразнение.

— Когато пристигнах да помогна на Миранда, тя се намираше точно пред… — поде магьосникът.

— Не, не. Не защо. Как? По какъв начин толкова много неща са се побрали в такова малко място? — поправи генералът.

— Торбата е омагьосана да притежава непропорционална вътрешна част.

— Това е сред възможностите ти? — запита Димънт, заинтригуван.

— С нужното време.

— А тази книга информация ли съдържа? — продължи генералът, вдигайки една от двете книги, намирали се в торбата.

— Не и във форма, която ще намерите за полезна… Още не сте разработили това заклинание? — попита Дийкън.

— Не и в твоята степен. Занимавал съм се с идеята за звяр, който да функционира като подвижен затвор, поглъщайки заключеници, но необходимият размер би го превърнал в бавна и лесна мишена. Инкорпорирането на тази магия ще елиминира този недостатък, стига да бъде вложена в същата значимост.

— Интересно. Не сте усъвършенствали древно заклинание като това, а пък уменията ви за транспортация далеч надминават нашите. Също така не бих си и представил да произведа някакво създание — отбеляза Дийкън, овладян от академичната си страна. — Предполагам това се дължи на различните цели на културите ни.

— Ммм — отвърна Димънт. — Така изглежда.

Бръкна в торбата и извади калъф на цигулка.

— Значи все пак е бил вътре — отбеляза младежът.

Димънт огледа калъфа и го остави.

— Би ли се присъединил към нас? — запита Димънт с тон, сякаш минаваше през някаква формалност, а не отправяше предложение. — В качеството си на учен, възможността да се запознаеш по-подробно с магиите ни сигурно би представлявала интерес. Можеш да ни бъдеш полезен.

— Не мога да направя това — отвърна Дийкън.

— Така и подозирах. Ако бъдеш така добър да извадиш кристала ми от торбата си, ще сме приключили.

— Още не си го намерил?

— Както казах, Дийкън, търпението не е сред силните ми страни. Изваждането на съдържанието на безкрайната ти торбица не ме влече. Открих по-голямото парче. Върни ми другото.

— Боя се, че е залутан. Нещата често потъват по-дълбоко от досег с ръка. Призоваването им до отвора изисква специално заклинание — обясни Дийкън.

— Което ти няма да направиш — отвърна Димънт. — Не съм толкова глупав, че тъй лесно да махна нашийника ти.

Едно от жезлоподобните създания се изтърси от гърба на Димънт, разпервайки насекомоидните си крака и поемайки към Дийкън. Погледът на младежа се насочи към него — върху лицето му изникна смесица от нервност и възхищение.

— Разполагат ли с ум? С душа? — попита магьосникът.

— Нямат душа. В състояние съм да влагам различни степени на интелект — от първичен до свръхчовешки, в зависимост от ресурсите… Знаеш ли, изглеждаш удивително въодушевен за човек, който осъзнава предстоящата си гибел. Почти сякаш си очаквал това — отбеляза Димънт, започващ да проявява наченки на подозрение.

— Знаех, че присъединяването към Избраните ще докара смъртта ми. Примирил съм се — обясни Дийкън.

— И все пак. Чудя се дали не си се застраховал по някакъв начин. Някаква тайна, която да не ни позволи да се сдобием с кристала, ако умреш — разсъждаваше Димънт. — В този случай уменията на Епидим може да се окажат от полза. Той би могъл да извлече нужното ни от ума ти. Най-добре да те задържим, докато той приключи с другите си дела…

— Смятам, че идеята е великолепна — заяви Дийкън.

— Подозирах, че ще я сметнеш за такава. Ще видим дали ще продължиш да си на същото мнение, след като той влезе в съзнанието ти — рече Димънт, обръщайки се към близниците. — Междувременно, имам друга работа, възложена ми от Багу. Извадете всичко от торбата му. Ако откриете малко парче от пречистен тиров кристал, уведомете ме. Ако се опита да избяга, зашеметете го и ми докладвайте.

Близниците кимнаха. Димънт напусна помещението, затваряйки вратата след себе си и изчезвайки надолу по коридора. Звукът на изникнал и сетне затворил се портал указа напускането му. Дийкън започна да наблюдава как близниците изваждат различни предмети от торбата — негови и на Димънт.

На моменти изваждаха нещо, за което бе сигурен, че не го е поставял. Първото бе купчина листа. Следващото бе странна фигурка. Третото беше някаква стъкленица, прикачена към изключително дълга и фина верига. Умът му започна да обмисля как и защо торбата бе започнала сама да се изпълва с разни предмети. Какъв аспект на несъвършената транспортационна магия можеше да предизвика това? Споменът за заклинанието го наведе на нова мисъл. Напрегна сили, мъчейки се да достигне едната си ръка с другата.