Битката при Верил

Събрани край подобен огън, малка групица други герои планираха събития за идния ден. Между тях обикаляше бутилка, която също притежаваше огнени качества. Първо бе подадена на Кая, върху чиято ръка имаше пресен белег. Сетне се намери в лапите на Тус, върху чиито ръце не можеше да се направи голяма разлика къде свършва кожената му броня и къде започва собствената му кожа. Посети треперещата ръка на новопривлечен — куриер, който пренасяше информация. Продължи да обикаля из сенките, измежду ръцете на най-добрите северняци, които намираха място в Подронието — мъже, жени и същински деца.

— Е, какво знаем? — запита Кая.

— Има г-голяма активност. М-много маневри. Приливът на войници към фронта бе прекратен. Връщат се… Връщат се на север — рече нервно запитаният, сякаш с донасянето на подобни вести щеше да си заслужи зашлевяване през лицето.

— Да… Знаете ли как се нарича това, момчета? Отчаяние! — викна Кая.

Разнесе се ликуване.

— Генералите губят контрол! — продължи тя.

Още ликуване.

— Времето ни настъпва, войници — продължи сериозно тя. — Изтърпяхме трудни времена. Победите бяха редки, но сега Съглашенската армия поема последния си дъх. Помнете ми думата, това е последната зима, която войната ще види! — викна тя.

Всички присъстващи повишиха гласове в триумфално одобрение. Бяха наизваждани още бутилки, също включени в кръговрата, повдигани високо към небето. Виковете и крясъците на изморените, ранени, радващи се бунтовници се носеха сред нагъсто разположените дървета на Рейвънуудския лес. По-рано бяха прогонени, но сред такава обширна територия винаги се намира ново скривалище. Дори и сега виковете им биваха задушени от дърветата след няма и сто крачки, а за светлината на огъня бе нужно само половината от това разстояние.

Кая се усмихна, докато оглеждаше войниците си, чиито духове се бяха повдигнали след думите й. Никога не бе блестяла на бойното поле, но бе достатъчно някой да се заслуша в думите й, за да се изправи срещу самите богове по времето, когато приключи с изричането им. Обливана от топлата светлина на огъня и възхищението на следовниците, водачката долови нещо, накарало усмивката й да изчезне. Въпреки гъстата гора и гръмовното перчене, изострените от оправдана параноя уши бяха чули нещо.

— Тишина! — заповяда тя.

Веднага се възцари мълчание. Някъде в мрака около тях пропука клонка. Десетки мечове иззвънтяха от ножниците. В ръката на Кая се появи лък. Приготви стрела.

— Тус… би ли открил посетителя, за да го доведеш? — рече тя.

Огромният мъж потъна сред дърветата. Умееше да се промъква, но никога не изпитваше нужда да разчита на тези си умения. Громолящите му стъпки отърсваха снега от дърветата, край които минаваше. Въпреки привидната му тромавост, огромните му крачки го отнасяха със скорост, която би могла да се определи като тичане. Едва фигурата му бе изчезнала, когато се разнесе нечий глас, задавен насред думата, последван от връщането на тежките стъпки.

Тус се появи отново, влачейки среден на ръст мъж за гърлото. Плененият напразно се бореше в огромната лапа, увита почти изцяло около врата му, а великанът изглеждаше разочарован от лекотата на залавянето. Когато достигна Кая, изправи мъжа на крака, пусна врата му и го извъртя към командира.

— Как ни откри? — настоя да узнае Кая. — Вестоносеца ли последва?

Мършавият куриер, чието лице и без това неизменно се отличаваше с физиономията на сгълчано куче, замръзна при тези думи, а по лика му се затъркаляха капчици пот. Тус насочи погледа си към клетника, успявайки да отправи невъзможна за сбъркване заплаха, без дори да промени каменното си изражение.

— Не, уверявам ви, че той няма вина — успя да изрече навлекът, докато разтриваше гърлото си.

— Чакай малко, познавам те. Ти си онзи, с когото Миранда пътуваше. Дейвън — осъзна тя.

Споменаването на името на героинята предизвика смут в тълпата. Миранда бе причината половината от тях да се присъединят към Подронието. Сред тях нямаше човек, който да не знае коя е.

— Всъщност Дийкън — поправи младежът.

— Да, Дийкън. Сам ли си дошъл? — попита Кая.

— Да, за съжаление.

Тълпата моментално и шумно изгуби интерес.

— Добре тогава — каза водачката, правейки знак на Тус, който постави ръката си върху рамото на Дийкън. — В такъв случай е нужно обяснение. На Миранда имаме доверие, доверяваме се и на хората, с които тя пътува. Но с хората, които пътуват без нея, нещата стоят другояче. Би могъл да започнеш с това как ни откри.

Дийкън потръпна от хватката върху рамото си.

— Аз съм магьосник, през последните няколко месеца ми се наложи да се упражнявам значително в откриването на хора. За един маг обикновено практиката е всичко, което се изисква.

— Не един магьосник имам сред враговете си, момчето ми, а много от тях са ме срещали повече пъти от теб. Как така ти успя да ме намериш, а те не? — каза Кая.

— Може би не те търсят — предположи Дийкън. Пронизваща болка в рамото показа, че това не е правилният отговор.

— Да оставим догадките относно незначителността ми настрана. Вероятно би могъл да ми кажеш за Миранда. Получих информация, че тя и редица чудаци са били заловени и преместени на неизвестно място. Сетне е успяла да омагьоса демонски дракон по време на сражение на арената и избягала. В състояние ли си да потвърдиш? — твърдо запита Кая.

— Аз бях един от чудаците, заловени въпросния ден. За демонския дракон не мога да кажа със сигурност, но е успяла да избяга. Смятам, че освобождава и останалите — обясни Дийкън.

— Приемам, че ти също си бил един от освободените, а пътуваш сам. Да не си изгубил благосклонността й?

— Сам се освободих. Предполагам се е заела с останалите, защото не е могла да ме намери. Прикривах се, за да се подсигуря, че Димънт няма да ме проследи, но тъй като тя използваше значителни мистични сили, успях да я усетя няколко пъти. А дори и да бе в състояние да ме намери, останалите са далеч по-важни от мен — каза младежът.

— Димънт? Генерал Димънт? Сдобил си се с могъщ враг — отвърна водачката, внезапно далеч по-заинтересувана. — Да чуем. Защо си дошъл при мен? И как успя да се измъкнеш?

Тус разтвори клещестите си пръсти, позволявайки на кръвта отново да потече по ръката на Дийкън.

— Бягството ми в известна степен е сложно — каза магьосникът, нервно намествайки пръстена си. — Достатъчно е да кажа, че пълното ми обезоръжаване постигна парадоксален ефект.

— Не смятам, че това обяснява нещо — отбеляза свъсено Кая.

— По-късно ще се впусна в повече детайли. Що се отнася до идването ми тук, трябва да достигна Миранда и останалите, а не съм сигурен дали ще мога да се справя сам. Движи се много бързо.

— Демонските дракони се движат бързо — вметна Тус, склонен да повярва историите за хипнотизирания звяр.

— М-да — призна Дийкън.

— Трябват ти малко мускули, за да стигнеш непокътнат, така ли? — поинтересува се Кая.

— Ако се притеснявах единствено за битките, щях да се справя и сам. Затрудненията ми се отнасят буквално до всичко останало. Дължа произхода си на съвсем различно място, което не ме е подготвило за оцеляване сред подобна среда — обясни магьосникът.

— Не те бива сред степта? — попита Тус.

— Не особено. Нито сред градовете — каза Дийкън.

— Слушай, склонна съм да ти отстъпя част от хората си, включително и себе си в това лице, ако можеш да ни отведеш до Миранда, но как очакваш да я настигнеш? — поинтересува се водачката.

— Не можем. Но можем да я изпреварим. Зная къде ще се отправи сега. Ако са криели и останалите по начина, по който криеха мен, остава само едно място, което не е посетила. След това… остава само една цел, която изглежда смислена. Северната столица.

Кая се замисли над думите му.

— Какво ще кажете, мои храбри бойци? Ще помогнем ли на магьосника? Ще идем ли в столицата? Ще отведем ли битката до самия праг на онези, които я удължават?

Земята се разтърси от силата на отговора.

— Значи е решено, магьоснико. Подронието е твое. Засега можеш да излекуваш мъжете и жените, които изпитват нужда, както и да се сгрееш край огъня — рече Кая, сграбчвайки бутилка и мушвайки я в ръцете му, докато го прегръщаше през раменете с другата си ръка. — И влей малко огън в стомаха си! Когато слънцето изгрее, ще се отправим на път!