Битката при Верил

Дийкъновото опустошение наближаваше края си. Бе вложил намаляващата си сила в спектър различни манипулации с мечовете. Въртящите се остриета бяха заменени от помитащи рояци оръжия, които насочваше по подобие на диригент. Едновременно с намаляването на енергията спадаше и бройката на направляваните мечове. Оставащите кръжаха около него в сложна последователност, разделяйки се по негова воля, когато дойде време за атака. Подредени сходно с пръстите му остриета раздираха масивни драгойли. Други се хвърляха, за да блокират удари и държат войниците настрана. Когато умът му отслабна още повече, сведе рояка мечове до десет, внимателно подредени около него, сякаш държани от невидими воини.

Сега оставащите мечове се влачеха и се носеха тромаво. Дийкън си отбеляза поредния ефект от свръхдозата нектар. Изглежда потокът изтичаща от него енергия имаше същия ефект като сифон върху бъчва с вода. Продължаваше да извлича сила с постоянна скорост, дори и след като първата се бе свела до количество, което бе в състояние да поддържа. Накратко, сега се намираше в далеч по-лошо състояние в сравнение с предшествалото при приемането на тоника.

Обкръжаваха го зле ранен драгойл и група от може би петдесет близника, последните остатъци от д’каронско влияние в града. Макар това да означаваше, че е разсякъл, разрязал и премазал болшинството от силите им, тази оставаща фракция можеше да представлява цялата войска. Просто не разполагаше с енергията да се изправи срещу тях.

Докато последният меч се отпускаше на земята и младежът се олюляваше над купчините разтрошени доспехи, той бързо се поздрави за правилната преценка да не помага на останалите. Несъмнено Миранда не би го оставила да умре без бой, а прахосаната в това енергия можеше да представлява разликата между победа и загуба, което да им коства битката, а с това и света. Усмихна се слабо, а съдбата, която очакваше през цялото време, се приближаваше неизбежно.

Враговете почти го бяха достигнали, когато хор бойни викове отекнаха от отсрещния край на градината и го сепнаха — и по-важно, разсеяха близниците.

Дийкън смътно си припомни, че цяла вечност преди да изпие нектара бе предупредил бунтовниците от Подронието да се скрият. Тогава представляваха около дузина мъже и жени. Освен ако някой от страничните ефекти на еликсира не включваше слухови изкривявания, бройката им бе нараснала значително. Извърна се към църквата и видя, редом с добре въоръжените и зле бронирани войници, зле въоръжени и небронирани аристократи, които крещяха. Измореният му ум се опита да осъзнае как наплашената сбирщина социален елит се бе превърнала в побесняла кръвожадна тълпа. Кая не бе магьосница, така че не магия беше разпалила духовете им. Но въпреки това притежаваше възможност да убеждава, за която всеки магьосник би й завидял и която прилагаше единствено с помощта на думите.

Благодарение на численото превъзходство и побеснелия ентусиазъм, д’кароните бързо бяха сразени от силата на Кая. Най-опитните от войниците се пръснаха, всеки повел група цивилни. Имена бяха изкрещявани, врати бяха отваряни, улиците се изпълваха. Градът бързо се оживи, този път изпълнен от онези, на които принадлежеше. Въздухът се изпълни с гласове, които си предаваха историята от ухо на ухо. Гневни проклятия, невярващи викове и изплашени възклицания се примесваха с всеобщо облекчение. Каквото и да се бе случило, чиято и вина да беше, поне бе свършило.

Кая и Тус се приближиха до изморения магьосник. Вторият го шляпна по гърба, с което едва не го събори в прахта.

— Защо не направи това още в самото начало? Небеса, момчето ми, можеше съвсем самичък да превземеш целия град! — викна Кая.

Дийкън не отговори. Твърде зает бе да държи очите си фокусирани върху смаляващата се Мин, отнасяща останалите Избрани на север. Не беше свършило. Още не.