Битката при Верил

Студената нощ наближи края си — бледото сияние, което хората от север познаваха като изгрев, започна да багри източните дипли на планините. Миранда спеше седнала, обгърната в предните лапи на Мин. Айви бе оставена край брега на езерото, все още възстановявайки се от изтощението.

Малтропът рязко си пое въздух, очите й се отвориха, а ноктите й се впиха в земята. Умът й продължи от същия миг, в който бе затънал в пелената на страха. Отне й няколко мига да осъзнае, че вече не се носи стремглаво към земята.

Когато сърцето й спря да бие бясно и Айви се поуспокои, тя замаяно се изправи на крака. Огледа се. Ето го езерото. Бе го видяла от въздуха, значи не бяха се отдалечили… Макар че изглеждаше по различен начин. Мин и Миранда спяха до нея. Но друг нямаше. Не бяха ли успели да спасят някого? Разтърси глава и отново се огледа. Имаше оставена за нея храна, както и накладен огън. Присви очи, вперила ги в неразличимата форма сред пламъците. Видяното накара лицето й да се навъси.

— Значи теб сме спасили — мрачно изтърси Айви.

Етер пристъпи изсред пламъците и отново пое човешката си форма.

— Кого би предпочела? — попита метаморфът.

— Пф. Когото и да е, само не и теб — отговори Айви, като кръстоса ръце и погледна встрани.

— Антипатията е взаимна, уверявам те — отвърна Етер, вдигайки суровите остатъци от месото, заделени за Айви. — Но съживяването на онзи звяр поставя настрана всички съмнения — и надежди — относно Свръхсъсредоточието. Тя е петата, наистина сме обединени. Заради недоглеждането и лошата преценка на съдбата сме партньори — до сразяването на д’кароните.

Етер подаде храната. Айви подозрително огледа. Гладът я надви и тя я взе.

— Това означава ли, че повече няма да се държиш злобно? — запита с пълна уста.

— Няма да влагам изменения в поведението си. Просто ще спра да очаквам гибелта ти с нетърпение.

— Колко мило от твоя страна — изрече Айви.

— Обстоятелствата се промениха, не аз.

— Обстоятелствата не са се променили. Миранда ти каза, че… — Айви замлъкна, търсейки думата — … Свръхсъсредоточието е настъпило, когато Мин умря. Ако беше се вслушала в нея, нямаше през цялото време да се надяваш да умра.

— Наистина проницателността й относно съдбата се оказа малко по-точна, отколкото смятах — призна Етер.

— Защото тя се доверява на хората. Вярва на хората — жилна я Айви.

— Привичка, която продължава да ме обърква с успешните си резултати. Аз например никога не бих допуснала малкия ти експеримент по градивна страхливост.

Айви се намръщи и отново си повтори думите. Ако разговаряше с друг, щеше да попита какво точно означава „експеримент по градивна страхливост“, но на Етер нямаше да предостави удоволствието.

— Искаш да кажеш, когато паднах от небето! — триумфално викна тя след малко.

— Да.

— О, да, явно е свършило работа. Радвам се, че тя ми позволи да го сторя, но… не мисля, че бих го направила отново — с потръпване изрече Айви.

Настъпи мълчание. Айви отново се огледа, спирайки взор върху езерото, докато същевременно си дояждаше. Помнеше, че го е видяла по време на падането си. Ужасяващата вероятност да приключи живота си сред ледени води бе запечатала образа в съзнанието й. Сега го наблюдаваше от земята и не можеше да се отърси от впечатлението, че нещо липсва.

— Нямаше ли едно малко островче в средата? — запита накрая тя.

— Нещо подобно. Появата на Миранда го разруши — обясни метаморфът.

— Наистина? Май разрушихме всички места, в които сме били задържани! — каза малтропът с оттенък на гордост.

— Ако на думите на Миранда може да се вярва, арената още е била цяла при бягството й — поправи я Етер.

— Да… но пак е била близо. По-късно може да се върнем там — изчурулика весело Айви, докато се раздвижваше енергично. — Развълнувана съм. Искам да тръгваме! Следва Дийкън или Лейн! Колко дълго спят?

— Достатъчно дълго — реши формолеещата. Самоубеди се, че изпитваната настойчивост се дължи на желанието й да не губят повече време. Фактът, че не чувстваше нужда от бързане, преди споменаването на Лейн, в никакъв случай не бе свързан.

Метаморфът измарширува до спящия дракон.

— Събуди се, животно! — заяви тя. Гласът й бе достатъчно силен, за да изглежда като заповед.

Очите на Мин сънено се отвориха, фокусирайки се върху Етер и присвивайки се до гневни цепки. Миранда се размърда и започна да се измъква от драконовата постеля.

— Тя си има име, Етер — смъмри я девойката.

Излази изпод врата на Мин и затърси жезъла си. Небето просветляваше.

— Не можем да пътуваме денем, ще бъдем видени — продължи Миранда, сподавяйки една прозявка.

— След като вече не си ограничена единствено до движение по земята, винаги ще разполагаме с прикритие — изтъкна Етер, махвайки с ръка към облаците.

— Е, Мин, готова ли си? — попита момичето.

Огромният звяр скочи на крака и разпери криле. Щом Миранда и Айви се покатериха на врата й, Мин се издигна във въздуха. Миг по-късно и вихрената форма на Етер зафуча край тях. Драконът напрягаше мощно криле, издигайки се все по-високо и по-високо в не дотам деликатен опит да надмине противницата си. Айви се вкопчи здраво и стисна очи.

— Мислех, че ти харесва да гледаш към земята — отбеляза Миранда.

— Така е. Харесва ми как изглежда отблизо и как изглежда отвисоко. Прехода не харесвам — обясни треперливо малтропът.

Изплашеното създание не отвори очи, докато не усети познатата влажна хладина на облаците. Когато се издигнаха над тях, Айви отправи благодарности към небето, към което се бяха доближили. То се извисяваше над тях като гоблен, зараждайки се в звездносин оттенък, който постепенно преливаше във виолетово и мораво, сетне към червено, оранжево, розово, жълто и синьо. Перушинестите върхове на облаците бяха обагрени в огненожълто и ослепително злато. А слънцето… по-ярко и величествено нямаше как да бъде. Озлобеният хап на вятъра бе облекчен от топлите лъчи, които падаха отгоре им, без да бъдат просмуквани от мрачния облачен килим.

Само Етер не изглеждаше погълната от разкриващото се пред тях. Погледна към спътниците си с леко раздразнение, а накрая прекъсна транса им.

— Мога ли да попитам защо избра да се отправиш в тази посока? — запита метаморфът.

— Още не съм направила опит да намеря Лейн или Дийкън. Незабавно ще се заема — каза Миранда, осъзнавайки пропуска си.

— Не е нужно. Лейн се намира натам — посочи вихрената форма.

— Откъде… — поде девойката, замлъквайки при осъзнаването на отговора.

Вече го усещаше, дори и без да напряга ума си в дирене.

— Вече не го крият — заяви Миранда с притеснен глас.

— И това е лошо? — объркано попита Айви.

— Означава, че искат да го намерим. Означава, че е примамка — мрачно отвърна момичето.

— О! — рече женският малтроп. — Е, какво ще правим тогава? Ще потърсим Дийкън? Ще се опитаме да намерим помощ?

— Другият човек е безсмислен, няма кой да ни помогне. Лейн трябва да бъде освободен — реши Етер, стрелвайки се към целта си.

Без да е необходимо напътствие от страна на Миранда, Мин се стрелна след ветрената форма. Бяха й нужни значително повече усилия от преди, но драконът съумя да не изостава от изпълнената с решителност формолееща. Златното слънце бавно се издигна по-високо, но вече нямаха очи за красотата му. Напрегнати умове се съсредоточаваха върху предстоящата задача. Миранда прехвърляше хиляди вероятности през съзнанието си, опитвайки се да предположи какви опасности да очаква. Айви дишаше дълбоко и спокойно, уверена, че останалите ще знаят какво да правят, когато настъпи времето. Умът на Мин бе изпълнен с изострено съсредоточение, насочила цялото си същество към задачата да събере цялата си налична бързина. Знаеше, че се е отправила към Лейн — и нищо на света нямаше да я раздели от него.

Съзнанието на Етер кипеше от противостоящи си мисли и емоции. Душата на Лейн тлееше пред нея, по-слаба от обикновено, а никога досега не бе усещала с такава сила. Трябваше да го освободи. Призванието, единствената пътеводна константа в екзистенцията й, трябваше да е първото нещо, което да вземе предвид. А ето че на негово място усещаше симфония емоции, повечето от тях за пръв път — и всички бяха съсредоточени върху Лейн. Страх от това, което са могли да му сторят. Омраза към причинилите му го. Мъст, отчаяние, желание… Хор дисонанс, но с една обединяваща хармонична мисъл: Лейн трябва да бъде освободен.