Битката при Верил

Отчаяно се опита да прогони мислите. В миналото я бяха предали. Ако не можеше да ги овладее, не се знаеше какво можеха да й причинят. Представляваха слабост — слабост, за която се бе самоубедила, че не притежава. Сега, след като бе пропиляла цяла вечност, в която да се подготви, отново зависеше от тях.

Без да може да потърси убежище в съня, Етер търпя мислите в продължение на няколко тихи часа. Лейн бе първият, който се размърда, излизайки навън, за да огледа условията и обмисли следващите стъпки от пътуването. Втора бе Миранда, последвана малко след това от Айви.

— Възстанови ли се от идиотското си дело? — попита Етер с обичайното си презрение.

— Чувствам се по-добре от всякога, не и без помощта на отличните грижи на Айви — отговори Миранда. Не бе съвсем истина, но определено беше в далеч по-добро състояние от вчера.

— Това беше най-малкото, което можех да направя — срамежливо отвърна Айви.

— Достатъчно! — изкрещя Етер, извръщайки се.

— В състояние ли си да пътуваш? Задържахме се тук прекалено дълго — рече Лейн.

— Да — отговори Миранда.

— Аз също! — добави Айви.

— Отлично. Остава ни само последната изгубена кауза на Миранда — отбеляза Етер.

— Не е нужно да се притеснявате за мен — сънено рече Дийкън.

Успя да се изправи, но беше ясно, че нощта не е била така милостива към него, както към останалите. Несъмнено се бе подобрил, но далеч не бе оздравял. На два пъти почти не падна, докато събираше пръснатите книги и дреболии, които бе изваждал от торбицата си. Когато взе кристала си, стана ясно, че слабостта не се ограничаваше само до тялото му. Светлината в кристала проблесна слабо при опита да направи простовато заклинание, с което да подсили гаснещия огън. Накрая бе принуден да се откаже от магията.

— Изглежда без наличието на божественото, което да го удържа, проклятието се простира малко по-дълбоко — обяви той.

— Убеден ли си, че можеш да вървиш? — попита Миранда.

— Ще се оправя, но се боя, че ще минат още няколко дни, преди отново да мога да заклинавам.

— Великолепно, значи си напълно безполезен за нас — заяви Етер.

Дийкън взе торбата си.

— Ще се постарая да не се превръщам в бреме — обеща той.

— Възвишена цел — процеди метаморфът.

— По-злобна си от обичайното… А не мислех, че това изобщо е възможно — каза Айви.

Етер мълчаливо се отправи към входа на пещерата.

— Когато се наситите да губите ценно време, ще ме намерите отвън — изръмжа тя, измъквайки се.

Събрали целия багаж и погълнали останките от вчерашното меню като закуска, приключенците отново продължиха. Дългата буря бе изсипала значително количество сняг връз тясната долина. Докато преди им се бе наложило да се изкатерят известно разстояние, за да достигнат пещерата, в която се бяха подслонили, сега пристъпиха почти веднага сред новонатрупания сняг. Бе замръзнал и солиден. Поне в това бяха извадили късмет. По-лекият сняг щеше да поддава под тежестта им, принуждавайки ги да затъват до бедрата. А тази снежна покривка обгръщаше едва глезените им. Щеше да ги забави, но не много.

Продължиха на север. Местността изглеждаше позната на Лейн, който, без да се консултира с картата, знаеше, че пътят ще ги отведе в широка и дълбока долина.

Миранда и Айви стояха близо до Дийкън, разтревожени от евентуалното му изоставане. За щастие свежият въздух го оживи и младежът се придвижваше само с малко по-дребни затруднения от останалите. Но се забелязваше липсата на постоянното водене на бележки. Бе опитал в първите няколко минути, но без магия, която да задържа страниците му срещу вятъра, както и да държи останалите му материали, беше прекалено трудно. След като прочете вписаното от Миранда за преживяното в пещерата, прибра книгата.

— Благодаря ти за изчерпателността — изрече той между поемането на разредения, вледеняващ въздух. — Нямам търпение да пренапиша бележките.

— Да ги пренапишеш? — попита Миранда.

— О, не се притеснявай. Възнамерявам да използвам точните ти думи, просто съм забелязал, че запомням нещата по-пълно, ако ги записвам сам.

— Не проумявам как успяваш да пишеш в този съкратен вид. Колко езика трябва да знае човек, за да може да го разчете? — зачуди се девойката.

Дийкън се замисли за момент, след което отговори:

— Предполагам всички, макар че за някои е достатъчно и по-повърхностно познание. Вероятно съкращенията ми също ще усложнят нещата. В Ентуел имаше поне трима, които можеха да го разчитат… Не че някога ще го сторят. Не бих се изненадал, ако вече са изгорили книгите ми.

— Наистина ли смяташ така?

— Е, може и да се намерят един-двама, които да проявяват интерес към писаното от мен… Азриел, но тя никога не би напуснала арената. Калипсо, Соломон… Не зная. Наруших абсолютно всяко едно от правилата, по които живеем.

Гласът му бе подчертан със съжаление, както би трябвало да се очаква, но имаше и нишка на осъзнаване, сякаш едва сега разбираше случилото се.

— Няма да бъда запомнен с добро — додаде той.

Миранда постави ръка върху рамото му. Той взе дланта й в своята и я погледна в очите. Съжалението моментално изчезна, заменено от припомнянето защо бе сторил тези неща.

— Но нека бъде тъй. Тук трябва да бъда — каза Дийкън. — Тук е мястото ми.

Айви крачеше край тях. Бе чула историята, която той разказа при първата им среща. Какво бе сторил, за да дойде тук. Какво бе оставил зад себе си. Докато обмисляше това, тя бавно осъзна, че той бе загърбил… дом, приятели, удобство — неща, които не помнеше някога да е притежавала. Спомените от дните преди да бъде освободена изникнаха в кратки, неясни проблясъци. До този момент не усещаше да й липсва нещо, смяташе, че намерилите я хора бяха всичко, от което щеше да се нуждае. Но сега изпита дребно пробождане на копнеж — или поне любопитство. Какво ли й бе отнето? Дали е било нещо тъй прекрасно — като това, което той бе оставил? Не би заменила приятелите си за нищо, но без дори да си спомня истинското си име, се чувстваше незавършена.

— Миранда? — рече тя.

— Да?

— Смяташ ли… Смяташ ли, че някога ще си припомня миналото? Коя съм била? Каквото и да е?

— Уверена съм, че с времето спомените ще се върнат — каза Миранда.

— А ако имаме късмет, няма — вмъкна Етер.

— Хей! — възрази Айви.

— Забрави ли какво се случи последния път, когато си припомни? За малко щеше да изгубиш контрол. По-добре избягвай да напрягаш немощния си разсъдък — припомни метаморфът.

— Защото си припомних нещо лошо! Ще има и хубави неща! — изтъкна Айви.

— Би искала да узнаеш, че всички тези чудесни неща са били разрушени по време на трагедията? Наистина ли вярваш, че това ще ти донесе щастие? — попита злобно Етер.

— Не зная… Не ме интересува! Това са си моите спомени! Искам си ги обратно! — решително отвърна първоначално обърканото създание.

Кръстоса ръце. Думите на Етер бяха превърнали слабия копнеж в изгаряща нужда. Бързо прерасна в мания. Искаше да знае. Не — трябваше да знае. Да задоволи любопитството си, да докаже, че Етер греши, просто да знае. Причината бе заобиколена от нуждата. Дребна, настойчива тревога я жилна, интересувайки се на какво се дължи внезапната важност. Бе игнорирана. Нетърпимият глад за знание се усили.

Навлязоха в долината. Ако се намираше в по-бодро състояние на духа, Айви щеше да бъде поразена от красотата й. Бе покрита изцяло с падналия сняг, който сияеше с бисерен блясък под лунната светлина, която като никога беше надникнала през пролука сред неизменните облаци. Сребърната виделина открояваше обширно плато с формата на полумесец, надвесило се над единия ръб. Издигаше се стръмно няколко десетки крачки на изток, за да се спусне рязко в плоскодънната долина на запад. Мястото, на което стояха, бе съвършено равно. По-надолу в долината искреше тънка река, уловила лунната светлина в извивките си, лъкатушейки на запад, изток, запад и отново изток. Напомняше две вълни, в браздата между които се издигаха пет дървета.

Гледката повика смътен спомен. Бе позната. Но усещането изчезна със същата бързина, с която се бе появило, заменено от долетяла мисъл. Етер съществуваше от началото на времето — без да се превърне в нещо повече от останалите, макар че неспирно виреше нос. Именно тази мисъл порази ума й. От самото начало на времето…

— Чакай малко! Ти знаеш! — с обвинителен тон изрече Айви. — Знаеш какво съм била!

— Не говори глупости — каза Етер.

— Не, не, не. Трябва да знаеш. Съществувала си цяла вечност, нали? Или знаеш за мен — какво съм била преди, или си дори по-безполезна и от мен — заяви малтропът, забивайки пръст в гърдите й, за да подчертае думите си.

Всички погледи се насочиха към метаморфа.

— Миранда, обясни на кретенското създание за съществуването ми в света през недалечното минало. Сигурно ще си в състояние да го изразиш с думи, които тя ще успее да разбере — избесня Етер.

— О, зная, Миранда ми разказа множество истории. Била си пръсната навсякъде, способна да гледаш, но не и да докосваш, докато Миранда, Дийкън и хората му не са те призовали обратно. Но си го сторила, за да се убедиш, че ще знаеш, когато Избраните — като мен — се появят, нали? Така че повтарям: или знаеш за мен, или не си могла да изпълняваш единственото дело, за което твърдиш, че си вършила през цялото това време — рече Айви. Червено-жълто сияние показваше триумфалност, примесена с разпалващия се гняв.

— Много добре… Бях наясно с присъствието ти, но това бе всичко. Ти беше малко момиченце, все още недостойно за интереса ми — просъска метаморфът.

— Малко момиче… каква бях? Имах ли голямо семейство? Човек или елф бях, или… — охотно заразпитва Айви.

— Нямаше значение. Беше прекалено млада, за да ти бъде обръщано внимание. Тогава из света имаше десетки потенциални Избрани, до един по-могъщи от теб. Изпитвах съмнения, че изобщо си Избрана.

— Поне знаеш ли името ми? — примоли се малтропът.

— Имената са безсмислени. Това би било последното нещо, от което бих се интересувала — отвърна Етер.

— Тогава как изобщо знаеш, че съм била аз? — тросна се създанието.

— Беше истински гений в музиката, изкуството и прочие лекомислия, но не беше единствената. Впоследствие останалите бяха убити или покварени. Само за твоята съдба не бях сигурна — каза метаморфът.

— Не мога да повярвам! Още преди да ме познаваш, вече си гледала отвисоко на мен! И защото не съм била достатъчно интересна, не си ми обръщала внимание! Би могла да знаеш абсолютно всичко! Би могла да разполагаш с отговорите на всичките ми въпроси! Но си била прекалено ограничена, дори за да хвърлиш един поглед към мен! АМИ КЛАНЕТО?! — изкрещя Айви, сграбчвайки понастоящем човешката форма на Етер за наметалото и дърпайки я до себе си, всичко това съпроводено от ярък ален приплам. — Не си си направила труда да спасиш когото и да е, нито дори мен — една от скъпоценните ти Избрани?

— МАХНИ СИ МРЪСНИТЕ ЛАПИ ОТ МЕН! — викна Етер, превръщайки се във вятър, за да се отскубне. — Осъзнавам, че слабата, увредена щипка козина, която наричаш разсъдък, не е в състояние да възприеме и най-семплите факти, но ти самата го каза по своя прост до болезненост начин. Можех само да „гледам“ но не и да „докосвам“. Нямаше какво да сторя.

Лейн пристъпи между тях.

— Достатъчно. Нещо не е наред — рече той.

— Естествено, че не е. Потапянето на този звяр в лудостта най-сетне е завършено! — кипеше Етер.

— Не. Не мога да надуша нищо. Абсолютно нищо — заяви асасинът.

Останалите нервно се огледаха.

— Вятърът вее, а не мога да го чуя — заяви Миранда, повдигайки жезъл.

Опита се да долови нещо, каквото и да е, но някаква сила й пречеше. Магьосницата бавно проследи източника й. Усети я да се усилва. Докато бавно се обръщаше с лице към произхождението, Айви отново извика.

— Чуйте ме! Тя би могла да го предотврати, зная, че е била способна! — изкрещя полулисицата. — Защо не ме слушате?! Ще я принудя да признае истината.

Побеснялото създание се хвърли към метаморфа, принудил се отново да приеме ветрена форма.

— Айви! Успокой се! — викна Миранда, спирайки диренето.

Лейн също се опита да овладее разяреното същество. Първоначално тя се бореше, сетне насочи гнева си към тях.

— Защо й помагате? Тя е убийца! — изписка Айви, блъсвайки Миранда на земята.

В мига, в който девойката се строполи, Айви проплака и сграбчи гърдите си. Болката изчезна, заменена от изражение на страх и объркване.

— Какво п-п… — заекна женският малтроп, изглеждайки все по-отчаян, очевидно губейки някаква битка.

— Етер — провикна се Миранда, изправяйки се на крака. — Някъде натам. Нещо се крие. Аз ще удържам Айви.

Формолеещата се стрелна към края на долината, от където бяха дошли. Когато достигна изхода, се сблъска с нещо. Ударът разпрати вълни из въздуха, разкривайки блестяща завеса. Тя се разпростря, разкривайки стена, издигаща се в небето. Етер се отдръпна назад, приземи се, прие каменната си форма и блъсна стената. Бариерата се огъна, но не поддаде.

Айвиният гняв ставаше все по-силен. Огненочервената аура заплашваше да я завладее. Точно когато Етер се канеше да се втурне на помощ на спътниците си, долови звук. Специфичен, беше го чувала и преди. В същия миг беснеенето на полулисицата внезапно спря. Вбесените й писъци, призоваващи за мъст, бяха заменени от разгорещени молби.

— Помогнете ми, моля ви! Трябва да ме приспите или да ме вържете! Не мога да сторя нищо! Не искам да ви нараня! — със страх и отчаяние хлипаше създанието.

Разнесе се втори звук, острото свистене на стрела. Очите на Етер, вперени към мястото, откъдето се бе разнесъл първият звук, зърнаха стрела да се издига в небето, привидно изникнала от нищото. Моментално се хвърли към източника. Разнесе се пукот на дърво и звук от нечие падане. Снегът очерта формата на невидимия враг и Етер бързо го сграбчи. Гравиран метален амулет със скъсана верига изпадна от нищото. Миг по-късно скриваната до този момент от талисмана снага се появи.

— Ти! Какво правиш тук? Какво означава това?! — настоя да узнае Етер.

Бе стиснала за врата Дезмър — вбесяващият бивш съдружник на Лейн. Носеше украсена броня. Няколко амулета, всеки от които сияеше ярко, висяха на врата му. Етер ги откъсна с един замах, а междувременно той отчаяно дърпаше ръката й, опитвайки се да отслаби хватката, за да може да си поеме дъх. Ефектите им моментално изчезнаха. Звукът на беснеещия вятър, придружен от пукота на мистична енергия, ги обгърна. Миризмата на противника бе доловена от Лейн и Айви.

— Обясни, преди да съм изцедила живота ти — предупреди метаморфът, затягайки хватката си.

Дезмъровата левица се бе вкопчила в каменната лапа на Етер, а пръстите на свободната му ръка се протегнаха към кристал, който висеше на китката. Когато го докосна, лудостта на Айви припламна отново и безпомощното създание разблъска приятелите си настрана, безсилно да се противопостави на магията. Етер бързо сграбчи кристала със свободната си ръка, спирайки Айви, но действието й бе съпроводено с режеща болка. Откъсна камъка и го хвърли настрана.

Докато Айви се свестяваше и се опитваше да проумее какво й се случва, останалите дотичаха до Етер.

— Остават ти само няколко мига живот, съветвам те да не ги пилееш — просъска тя.

— Можеш да ме убиеш — изграчи Дезмър. — Но на твое място бих се погрижил за онази стрела.

Тя извърна глава. Стрелата се бе приземила в другия край на долината. И към нея имаше прикрепени няколко от проклетите кристали. Каквато и магия да съдържаха, вече започваше да се активира, при това, с изглежда, ужасяващ интензитет. Метаморфът блъсна Дезмър в бляскавата стена и се превърна във вятър, стрелвайки се към стрелата. Не беше единствената забелязала, тъй като Миранда вече търчеше към засилващата се магия.

Въздухът пулсираше от силата на заклинанието. Всичката светлина край кристалите биваше погълната. В долината бе изникнала ивица среднощен мрак, която започна да се завихря.

Етер първа достигна до нея, но силата на кристалите започна да я отблъсква. Колкото и да се бореше, потокът енергия бе по-силен и я избутваше назад. Накрая отново се превърна в камък, пристъпвайки напред с тежки и бавни крачки. Миранда също напрягаше сили, прогаряна немилостиво. Лейн остави Айви с Дийкън и започна да се промъква към целта си. Дезмър се мъчеше да си поеме дъх, пълзейки към най-близкия амулет. Зърна асасина едва в мига, в който вече биваше яростно сграбчен. Обръщайки бившия си партньор с лице към себе си, очите на малтропа пламтяха от гняв.

— Лейн. Не мога да кажа, че с нетърпение съм очаквал срещата ни при тези условия.

— Какви ги вършиш? — процеди асасинът.

— Бизнес — отвърна Дезмър.

Дийкън хвана Айви за раменете и се опита да погледне в блуждаещите й очи. Бе замаяна, а страх и объркване си оспорваха владичеството над съзнанието й.

— Айви, погледни ме, съсредоточи се — рече младежът, разтърсвайки я леко. — Трябва да се успокоиш.

— Да се успокоя? Да се успокоя! Дийкън, умът ми крещи неща, които са безсмислени. Как бих могла да се успокоя? Как бих могла да зная кое изобщо е реално? — викна тя.

— Чуй ме, знаеш ли какво ти причинява това? Случвало ли се е и преди?

— Не зная какво го причинява, но Димънт ми го стори веднъж. Само че тогава беше по-лошо — успя да изрече Айви през страха.

Това бе всичко, което му трябваше да чуе. Предизвикваше го кристалът, другата му половина. Обърна се да го потърси. Когато Етер се бе заела с Дезмър, бе разпиляла наоколо поне половин дузина кристали. Несъмнено търсеното се намираше сред тях. Понечи да го потърси, но бе дръпнат назад.

— Не ме оставяй сама! — примоли се Айви.

Лейн допря острие до гърлото на Дезмър.

— Какво смяташ, че ще се случи, Лейн? Това рано или късно трябва да приключи — заяви полуелфът.

— Кажи ми какво си сторил и как да го спра или ще приключи сега! — заяви асасинът, прокарвайки острието няколко инча. Движението му бе очертано от кървава ивица.

— Не възнамеряваха да ви позволят да отидете при тях, така че ги доведох при вас — обясни Дезмър с усмивка.

Сякаш вслушало се в думите му, усилващото се заклинание избра точно този момент, за да достигне апогея си. Бликна мощен поток енергия, блъснал Етер и Миранда и съборил Айви и Дийкън. Само Лейн и жертвата му останаха на крака. Дезмър успя да се измъкне и издигна своето острие. Лейн замахна, но оръжието на Дезмър посрещна меча му.

— Рядко някое от творенията ми среща свой събрат! — рече полуелфът. — Но те уверявам, че това е среща на равностойни. Последен съвет, стари друже. Не си губи времето с мен. Задават се далеч по-значителни заплахи.

Лейн отново издигна острие, ала вниманието му бе привлечено от звука на кънтящи копита. Дезмър се опита да се измъкне, но малтропът удари. Украсената броня не бе достоен противник за майсторски изработеното оръжие. Мечът се впи дълбоко в бедрото на полуелфа, преди асасинът да се втурне към по-неотложните дела.

Обръщайки се, видя доскоро пустото плато да се изпълва с противници. На мястото, където до този момент стърчеше само една стрела, сега се издигаше огромен черен кръг. Около него бе долината. В него — сякаш надничаше през прозорец — виждаше павиран двор, изпълнен с войници и зверове. Армията започна да се излива през портала.

Десетки конни ратници и още десетки пешаци нахлуха в долината. Лицата им до едно бяха скрити зад метални маски. Шест стандартни драгойла, както и едно чудовище, което можеше също да бъде определено за драгойл, ако не бе поне три пъти по-големият му размер и липсата на криле, се провряха на свой ред. Неотдавна тихата долина сега ехтеше от грохота на подкови и нозе. Миранда съумя да се изправи на крака, отбягвайки мечове и пики достатъчно дълго, за да се отдръпне до Айви и Дийкън. Лейн също се присъедини към тях, а не след дълго Етер също си проправи път с бой.

Героите оформиха кръг, а заобикалящите ги войници се подреждаха в бойни формации. Внезапно настъпи покой, само нечие пристъпване нарушаваше напрегнатата тишина. Всички оръжия бяха държани в готовност — и двете страни изчаквайки другата да предприеме нещо. Единственото движение дойде от портала, прекосен от двама ездачи.

Първият от тях беше Тригора, държаща украсения си с кристали меч ниско, но в готовност. Другият не им бе познат. Носеше лека броня, а шлемът му имаше същото забрало, което скриваше гнусните черти на близниците. Изглеждаше строен и прекалено крехък за бойното поле. Добре познато оръжие бе прикачено за гърба му — проклетата алебарда, която не позволяваше никакво съмнение относно личността му.

— Внимание, Избрани! — авторитетно звънна гласът на генерал Телоран. — Това, уверявам ви, ще бъде последната ни битка. Убягвахте ни твърде дълго. Твърде дълго ни се съпротивлявахте. Ако вашето призвание е да сложите край на войната, то моето е да се погрижа да сторите това, без целостта на Северното съглашение да пострада. Предоставям ви последен шанс да се влеете в нашите редици. Умолявам ви. Заемете мястото си край мен и заедно ще се погрижим бранта да е приключила до края на годината.

— Погледни на какви сквернения разчитате. Как може да си толкова сляпа в какво се е превърнал Северът? Точно тези създания трябва да унищожим! — отвърна Миранда.

— Свалете си шлемовете! — нареди Тригора.

Ратниците се подчиниха. Очите на девойката се разшириха, а сърцето й подскочи. Това не бяха близници. До един бяха човеци.

— Близниците са неприятна необходимост в тези отчаяни времена, но са прекалено глупави за подобна задача. Всяко лице, което виждаш, е рожба на Севера. Това са твои събратя — отвърна Тригора. — Би ли се осмелила да отнемеш живота им и да продължиш да се наричаш герой?

Миранда облиза напуканите си устни и преглътна мъчително.

— Героят трябва да върши нужното — решително отвърна тя.

— Истинни думи — мрачно отвърна Тригора. — Мъже, пленявайте, ако можете, убивайте, ако се наложи. Това ще приключи днес.

Мигновено войниците се раздвижиха. Миранда приклекна и заби жезъла си в земята, умело насочен трус повали най-близките ратници, пощадявайки приятелите й, с което им предостави няколко мига безопасност. Всеки от героите знаеше целта си — с изключение на двама. Миранда щеше да се заеме с Епидим, Лейн щеше да се изправи срещу Тригора, а Етер щеше да се погрижи за чудовищата. Очите на Айви се стрелкаха наоколо — бе обгърната от пронизваща синя аура.

Дийкън се помъчи да създаде някакво заклинание, ала умът му още не се бе възстановил достатъчно. Изтегляйки Сивото острие и кинжал от торбата, прииска му се да бе прекарал повече време във войнската половина на Ентуел. Готвейки се да се хвърли в бой, усети ръка върху рамото си. Обърна се и видя познато умоляващо изражение върху лицето на Айви.

— Това реално ли е? Наистина ли се случва? — попита тя.

— Уверявам те, истинско е — отговори младежът.

— Слава на небесата — отвърна Айви с облекчено изражение.

И с това тя се стрелна сред ратниците. Един от повалените войници бе изпуснал меч. Дълбоко в ума си Айви усети повик да сграбчи оръжието, но знаеше, че този инстинкт не беше неин. Достатъчно си бяха играли с ума й днес. Ако възнамеряваше да се бори, щеше да го стори по своя начин. За момента не бе повлияна от емоции. Тълпата войници далеч не я ужасяваше по начина, по който манипулирането на съзнанието й го правеше. Скоростта и бързината й бяха само нейни — но бяха предостатъчни. Съчетани с грациозността й, Айви бе практически недосегаема. Мечовете на дузина войници бяха отбягнати с плавни движения. Приличаше на същински танц, но когато пътят й биваше отрязан, когато нямаше накъде да отскочи, скритият в нея боец изникваше на повърхността. Някой войник отхвръкваше назад, събаряйки и неколцина от другарите си, освобождавайки пространство.

Дийкън бързо я следваше. Без магия сивото беше безполезно, успявайки единствено да отрази редките удари, насочени към него. Далеч не притежаваше бързината и грацията на тази, която следваше, но породеният от движението й хаос създаваше пролука във вражеските редици, достатъчно голяма, за да се промъкне подире й. Младежът не знаеше накъде се е отправила, какво бе планирала. Всъщност се съмняваше, че дори самата тя знае. Но досега вървеше точно в нужната му посока. Преди отварянето на портала, бе съумял да зърне контролиращия я кристал. Бързаше към парчето, почти невидимо в снега досами стената, знаейки много добре, че ако някой от войниците го намери първи, Айви щеше да се превърне във вражеско оръжие.

Етер се хвърли към първия драгойл. Въпреки че бе от по-дребните, войниците се държаха на разстояние. Метаморфът, все още в каменната си форма, избегна злобен опит за захапване и нанесе удар по главата на създанието. Когато то се опита да се отдръпне, за да атакува отново, Избраната го сграбчи и бе издигната във въздуха. Веднъж успяла да се вкопчи здраво във врата му, започна да сипе градушка от немилостиви удари. Само след миг по каменното туловище на съществото плъзнаха дълбоки цепнатини, от които бликна черна кръв. Не след дълго чудовището рухна. Отдръпналите се до този момент зверове и войници се приближиха.

Бе обсипана със стрели, които не впечатлиха каменната й снага. Същото не можеше да се каже за лапестите удари на драгойлите. След третия такъв, собственото й тяло също можеше да се похвали с пукнатини. Освен това към битката се присъединиха и войници, които носеха копия с кристални върхове. Знаейки много добре, че което и да е от тези оръжия може да я нарани далеч по-дълбоко от дузина драгойлски атаки, Етер реши, че е дошло времето да изостави каменната си форма и да я замени с такава, която не се влияе от кристалите. Изборът бе очевиден.

Дезмър скриви лице, ровейки из широчка кесия на пояса си. Бе пълна със стъклени ампули целебен еликсир. Повечето бяха се натрошили и изтекли в снега, но все пак откри една непокътната.

— Ето защо не си цапам ръцете — промърмори през стиснати от болка зъби. — Това не е задача за един човек. Когато всичко приключи, трябва да си намеря заместник на Лейн.

Счупи ампулката и я изля върху пролуката в бронята. Болката незабавно се усили, разпалена от несъвършения еликсир. Полуелфът потисна писък и реши на всяка цена да подобри състава, както и да се сдобие с по-ефективна броня, преди отново да се впусне в нещо подобно. Агонията позатихна, оставила след себе си полузатворена рана, тъй като дозата не бе достатъчна. След като не успя да се изправи на крака, белокосият отчаяно се огледа.

Битката бушуваше на по-малко от десетина крачки от него, но нямаше какво да прави там. Само с довеждането на Избраните и с разсейването им достатъчно дълго, за да отвори портала, бе заслужил лъвския пай от възнаграждението — но в негов интерес беше сражението да приключи в полза на д’кароните. Това несъмнено щеше да увеличи размера на наградата. От далеч по-голямо значение бе простият факт, че ако Лейн още се държи на крака след края на сражението, Дезмър нямаше да остане жив достатъчно дълго, за да си прибере парите. Острите му очи зърнаха кристала, който щеше да наклони везните, и полуелфът се завлачи към него.

Миранда прилагаше мистичното си знание, призовавайки мощни вихри, трусове и пулсации — всичко, което щеше да ангажира или обездвижи войниците, без да ги убива. Епидим, единственият боец, чието лице все още бе скрито, бавно се приближаваше към нея. Когато поредното заклинание пръсна хората, които го заобикаляха, Миранда призова гъсти лиани, с които ги обгърна. Останалите войници тутакси се заеха да секат растителните пипала. Бе ясно, че импровизираната стена нямаше да издържи още дълго.

— Незабавно прекрати всичко това, Епидим. Няма да се поколебая да сторя нужното, за да те спра — каза Миранда, съсредоточавайки съзнанието си.

Запрати заклинанието — мощна проява на малкото обучение в черна магия, което бе получила — очаквайки да бъде отразено. Нищо подобно не се случи. Противникът й дори не повдигна оръжие. Пращящото кълбо енергия го достигна и го отхвърли назад към плета от лиани. Тялото му отскочи като парцалена кукла, хватката му около алебардата се разхлаби. Девойката сграбчи оръжието с ума си, отчаяно опитвайки се да го изтръгне, но дългите пръсти стиснаха дръжката здраво, показвайки нечовешката сила, която Епидим придаваше на гостоприемниците си. Миранда се стрелна и грабна алебардата със свободната си ръка, приготвяйки втора атака.

— Този път не разчете добре нещата, Епидим. Какво има? Да не си изчерпил всички здрави тела в Съглашенската армия? — подразни го девойката, надявайки се да предизвика прибързана реакция.

— Спрях се на това по сантиментални причини — долетя гласът иззад забралото.

При звука му Миранда застина. Звучеше вцепеняващо познат. Несъзнателно пусна алебардата и сграбчи шлема. Епидим й нанесе удар, поваляйки я, но момичето не пусна шлема. Остана в ръката й. Изправи се на крака и сърцето й застина при вида на лицето. Бе старо, но изглеждаше несвойствено изморено, дори и за протеклите години. Сиви жилки преобладаваха сред някога черната коса, но чертите, дори и покварени от Епидимовото изражение на студен интелект, не можеха да бъдат сбъркани.

Баща й.

Умът на Миранда припламна с хиляди емоции. Очите й се наляха със сълзи. Радост, страх, гняв, омраза и обич — всичко това се сливаше в парализиращ хор гласове в главата й. Злобна усмивка плъзна по бащините устни, последвана от подигравателен смях.

— Нещо не е наред ли, мила? Това трябва да е радостно събиране, не е ли тъй? В крайна сметка ме диреше с години. Е, ето ме — изрече обичният й с глас, подправен с жестокост.

— Ти… не си баща ми — отвърна едва доловимо девойката.

— О, напротив. Пред очите ти стои неговото тяло. Някъде дълбоко е скрита душата му… Ако само можеше да чуеш как те зове, Миранда. Наистина затрогващо — заяви Епидим.

Лейн си проправяше път през войниците, отправил се към Тригора. Те не се съпротивляваха, отстъпвайки с издигнати щитове и оръжия в защитна позиция. Първата истинска съпротива срещна при появата на нов специален контингент ратници, въоръжени с камшици, мрежи и други заплитащи оръжия. Асасинът ги избегна без проблем, достигайки целта си. Когато двамата се изправиха един срещу друг, войниците се отдръпнаха. Не последва размяна на думи. Лейн мълниеносно се хвърли към генерал Телоран, която още се намираше на коня си.

Тригора успя да отрази атаката, но бе повалена на земята. Асасинът моментално се изправи над нея. Преди да е успял да нанесе завършващ удар, един от войниците замахна с камшик към издигнатото му острие. Лейн успя да избегне атаката, но това му коства няколко мига — достатъчно време за Тригора да го отблъсне с ритник. Възстановявайки равновесието си, Лейн я откри вече изправена. Мечовете им се сблъскваха отново, отново и отново. Кристалите в острието на генерала засилваха все по-ярко. Скоро оръжието пламтеше от енергия.

Лейн я обсипваше с неспирни атаки. Първоначално Тригора едва успяваше да ги блокира. Но с напредване на борбата, силата на ударите й се увеличи. Скоро тя го отблъскваше назад, предоставяйки и на хората си възможност да атакуват. Те хвърляха мрежи, замахваха с камшици и мятаха боли. Очевидно възнамеряваха не да ударят асасина, а да го лишат от меча му.

Смразяващ кръвта писък раздра въздуха. На мястото, където доскоро се бе издигал само един драгойл, сега стояха два. Страховити удари биваха разменяни, разтърсили цялата долина. Тъй като чудовищата бяха абсолютно неразличими, нямаше как да се определи кое бе приятел и кое враг. Битката продължаваше, застрашавайки да срине цялото плато в долината отдолу. Накрая единият от зверовете повали противника си, стисна главата му с челюстите си и прекърши врата му.

За момент цялата долина застина. Очите на Избрани и войници се насочиха към масивното туловище. Звярът бавно се раздвижи, отдръпвайки се настрана от сразения си опонент. Черните празни орбити оглеждаха околността. Внезапно, със светкавично движение, огромното създание скочи към най-близкия драгойл, раздробявайки го с челюстите си. Оставащите драгойли моментално се издигнаха във въздуха, насочвайки се към новата си цел, която същевременно биваше засипвана със стрели.

Самоувереността на Айви нарастваше, тъй като войниците не съумяваха да я докоснат. С крайчеца на окото си бе зърнала някои от тях да носят мрежи, но бързо биваха оставяни назад. Бе успяла да събори значителна бройка ратници, но не можеше да се насили да ги напада. Тези не бяха наставниците. Само изпълняваха каквото им бе заповядано.

— Айви! — долетя гласът на Дийкън. — Отправи се към стената!

— Веднага! — отвърна тя, благодарна за получената насока.

Умелото създание продължи да разчиства път за Дийкън, който полагаше огромни усилия да не изгубва кристала от очи. Когато се приближиха, зад войниците зърна нещо, прибавило внезапна нова настойчивост към придвижването им. Дезмър почти бе достигнал камъка. Дийкън отчаяно се опита да се отскубне от струпаните наоколо войници, но всеки път единствено майсторската намеса на Айви го спасяваше. Бойците бяха получили нареждания да не нараняват фатално Избраните, но изглежда нямаше сходни инструкции, отнасящи се за Дийкън.

Насред опитите си да не изпуска кристала от очи и да избягва неспирно стрелкащите се към него мечове, магьосникът бясно тършуваше из торбицата си.

По принцип успяваше да поддържа известен ред вътре, но в краткото време, през което не бе в състояние да използва магия, това се бе променило. Изключително трудно беше да се ориентира без помощта на магия в торба, чиято вътрешност бе далеч по-голяма от вида й, дори и ако знаеше приблизителното разположение на нещата. А да го стори под постоянни атаки бе невъзможно. Повдигна очи. Дезмър почти бе достигнал кристала. Времето изтичаше.

— Бързо! — подкани защитницата си.

В отговор Айви грабна най-близкия враг за китките, издигна го във въздуха и го метна към оставащите войници, стоящи на пътя им. Спирайки за миг да се възхитят на внезапната проява на сила, двамата се стрелнаха през открилата се пролука. Дийкън спринтира с все сили към Дезмър.

— Какво ще правим сега, Дийк… — поде Айви, но гласът й внезапно угасна, а изражението й се изпразни.

Дезмър въздъхна облекчено, когато войниците заобиколиха Айви и Дийкън. Въздухът застина в гърлото му, когато видя младежа да си проправя път. Стисна кристала.

— Хвани го! ХВАНИ ГО! — нареди той.

Айви се стрелна през обгърналите я войници, бързо приближавайки се към магьосника. Внезапно бе оплетена в мрежа.

— Не, не! Пуснете я! — замоли се Дезмър на ратниците, които, най-накрая сварили да я заловят, не бяха особено склонни да освободят улова.

Твърде късно. Дийкън се хвърли отгоре му и бясно се вкопчи в кристала. Докато двамата дърпаха, съзнанието на Айви биваше разтърсвано. Подмяташе се между Дезмъровото настояване да избяга и нападне Дийкън, Дийкъновото настояване да избяга и да се спаси, както и собствените си, все по-ужасени мисли.

— Откажи се! Само въпрос на време е тези войници да осъзнаят, че трябва да дойдат и да ми помогнат! — подразни го Дезмър.

Когато сроненото тяло на последния драгойл падна, Етер огледа полесражението. Създанията я бяха изморили далеч повече, отколкото очакваше. Приемането на зверската форма я бе оставило с малко сила. Бе открила, че очите на чудовището притежават специална чувствителност към кристалите, поради което се бе въплътила в този си вид.

В другия край на долината Айви бе заловена в мрежа, в която бяха вплетени кристали. Съзираше и други подобни мрежи сред някои от войниците. Единствените по-големи кристали бяха тези върху копията на ратниците, обградили я в кръг. Ако искаше да се завърне в някоя от фундаменталните си форми, трябваше да ги елиминира. За нещастие, войниците бързо показаха, че са далеч по-умни от драгойлите, успявайки да избегнат опитите й да ги стъпче.

Все така заобиколена, Етер усети как силата й бързо се топи. Не бе използвала разяждащия дъх на формата си, за да не рискува да нарани останалите, но изглежда нямаше друг избор. Разтвори масивната паст и започна да бълва огромни облаци миазма, но почти веднага усети остра болка в гърлото. Цялата й енергия моментално я напусна. Чувстваше как каменното тяло започва да се рони и разпада.

Докато се опитваше да изостави тази форма, усети пробождането на дузина кристали, впиващи се в нея. Ако се промени сега, малкото останала й сила щеше да бъде погълната от кристалите. Запази сразеното тяло, бавно осъзнавайки какво се бе случило. Войниците изчакваха да използва отровния дъх, забивайки копие в гърлото й в мига, в която бе раззинала челюсти. Знаеха, че ще приеме тази форма и че ще споделя слабостта й. Драгойлите биваха лесно сразявани с един удар в гърлото — и ратниците я бяха примамили да разкрие уязвимостта. Всичко това бе планирано и тя попадна в капана. Сега стоеше пленена в безполезната черупка, а неколцина ездачи вече започваха да я влачат към портала.

Миранда се мъчеше да си върне някаква яснота. Опитваше се да си припомни, че Епидим бе довел баща й тук точно по тази причина че попадаше в капана му. Напразно. Половин живот дирене и надежди й бе донесъл отговора в най-неподходящото време. Емоциите й не възнамеряваха да отстъпят.

— Не искаш ли да попиташ нещо скъпия си баща, миличка? — попита Епидим, комуто вълнението на Миранда бе напълно ясно. — Не искаш ли да знаеш как са се отнасяли с него? Какво го е държало жив през всички тези години на мъчение и изолация? Прави каквото ти кажа, каквото зная, че искаш да сториш. Просто ела с мен. Прекалено много време мина, мила дъще.

Изтерзаната магьосница копнееше да приеме предложението. Знаеше, че той се опитва да я накара да предаде останалите, но звукът на бащиния глас, увещаващ я, прогаряше съзнанието й. Когато стената най-сетне бе разсечена, девойката леко сведе жезъла си. Растителните пипала бяха унищожени и бойното поле отново бе видимо. Миранда извърна замъглени от чувства очи, зървайки как Айви се бори с мрежата, а Лейн се сражава с Тригора.

Епидим се приближи към нея, а войниците ги наобиколиха. Девойката отново повдигна жезъла, а в погледа й проблесна решителност. Изражението на Епидим стана по-злобно.

— Винаги си била непослушна мърла — просъска той.

Двамата се впуснаха в битка. Недалеч, сражението на Лейн вървеше зле. Земята около него бе обсипана с трупове, сглупили да се приближат прекалено. Други бяха заели местата им, ставайки все по-дръзновени. Ако скоро не сложеше край, нещата нямаше да се развият в негова полза. Мечовете отчаткваха отново и отново, докато най-сетне зърна удобен момент. Нанесе бърз удар, разсичайки бронята на Тригора. Острието му потъна дълбоко в рамото й. Генералът се олюля назад. След мълниеносен замах по посока на войниците, достатъчно близо, за да се намесят, Лейн се приготви да нанесе съкрушителен удар.

Тригора замахна, въпреки че асасинът не се намираше в обсег. Ивица светлина се разля от острието й. Мечът на Лейн успя да отрази магията, но силата й бе достатъчна да го избие от ръката му, същевременно блъскайки малтропа назад.

Приземявайки се, Лейн моментално бе затрупан от купчина войници. За момент изглеждаше, че са го заловили, но внезапно се разнесе стържене на стомана о стомана и ратниците се разлетяха настрана, разкривайки малтропа, държащ меча на сразен войник. Докато отново си разсичаше път към водачката им, Тригора насочи върха на оръжието си към Лейн и изрече няколко думи. Крачката му се забави, движенията му внезапно станаха завалени. Краката му се подкосиха, принуждавайки го да се отпусне на едно коляно. Обзе го неимоверна умора. Войниците отново го наобиколиха, но той успя да се отскубне, втурвайки се в един последен опит към Телоран.

Генералът насочи цялата съхранена в острието енергия към заклинанието. Лишен от оръжието на Дезмър, което да го предпазва, Лейн беше беззащитен. Силите го напуснаха и малтропът се строполи.

Дийкън най-сетне успя да изтръгне кристала от ръката на Дезмър и го мушна дълбоко в торбата си, разбърквайки останалото съдържание, за да се подсигури, че е скрит. Свободен от чужда воля, умът на Айви отново й принадлежеше. Осъзнавайки, че е заловена, все още олюлявайки се от хаотичното преживяване, бе обгърната от яркосинята аура. Вплетените в мрежата кристали лакомо започнаха да извличат силата, допълнително ужасявайки създанието.

— Какво да правя? КАКВО ДА ПРАВЯ? — замоли се тя, отчаяно опитвайки се да се освободи.

Пленилите я войници пристягаха мрежата и започваха да я влачат към портала, през който отнасяха остатъците от Етер. Видът на виещия си кръг, съчетан с осъзнаването, че се канят да я преведат през него, бе достатъчен да я тласне необратимо. Засия като синьо слънце. Мрежата удържа, кристалите също засветиха ярко, абсорбирайки силата, но заловилите я ратници не можаха да я спрат. Айви скочи отчаяно към стената, която не им позволяваше да напускат долината, повлякла със себе си около дузина противници. С невероятна сила се сблъска с проблясващата преграда. Повлечените войници се размазаха в нея миг по-късно. Яростни вълни плъзнаха по мистичната бариера, но тя удържа. Айви заудря по нея с юмруци, ала страхът й придаваше бързина, а не сила.

Докато войниците бавно се прегрупираха и се опитваха да я пристегнат отново, внезапно избухна ярка експлозия. Един от кристалите, надвишил енергийния си капацитет, се бе пръснал, обсипвайки и Айви, и ратниците с парченца. Страхът на, и без това ужасеното същество, се удвои. Мрежата, все още омотана около горната част на тялото й, се влачеше подир нея, заедно с неколцината войници, кой знае как успели също да се заплетат. Започнаха да избухват и други кристали, всеки път изплашвайки Избраната, карайки я да промени посока.

Ивица синьо лъкатушеше стремглаво из долината, разсичайки войниците, както лодка разпръсква вълни. Безумният й път профуча край Тригора, избивайки оръжието от ръката й. Инкрустираният с кристали меч полетя във въздуха и се заби в скалата високо над главите им.

— Някой да спре звяра! — нареди генерал Телоран.

Всички налични войници се заеха да изпълнят заповедта, оставяйки Миранда сама срещу противника й. Двамата с Епидим неспирно се бяха обсипвали със заклинания — тя възнамеряваше да го раздели от алебардата, а той — просто да я надвие. На места долината бе овъглена и още в пламъци, а на други бе скована в лед. Без войници, които да я разсейват, Миранда разбра, че няма да получи по-добър шанс. Съсредоточи се дълбоко, насочвайки всичките си левитационни умения към Епидим, издигайки го високо във въздуха. Протегнала ръка, за да насочва движението на врага си, девойката разтвори пръсти. Мигновено оръжието на Епидим започна да потръпва, заплашвайки да се отскубне от съсухрената му хватка.

— Какво смяташ, че ще постигнеш с това, детето ми? — запита Епидим, отчаяно стискайки алебардата с две ръце.

— Ще освободя баща си от теб! — заяви тя.

— Това разумно ли е? В крайна сметка едно десетилетие в тъмницата има склонността да изтощава тялото — мъчително изрече Епидим. — Може би баща ти е жив единствено заради моето присъствие.

Миранда се поколеба, но само за миг.

— Чувам виковете му. Докато заплашваш да изтръгнеш пръстите му, мога да чуя и мислите му. Има много по-голяма воля за живот, отколкото му отдаваш — заяви генералът.

Дордето Айви продължаваше да търчи наоколо, обхваната от ужас, Дийкън се втурна да помогне на приятелите си. Не бе успял да направи и няколко крачки, когато болезнен удар в гръб го събори на земята. Двама от разхвърляните от Айви войници бяха съумели да се изправят на крака. Когато младежът се обърна по гръб, за да посрещне нападателите си, върху гърдите му стъпи ботуш, а острието на меч бе насочено към врата му. Дезмър докуца до падналата торба и я вдигна. Надникна вътре, подбелвайки очи от гледката.

— Бил си в Ентуел, нали? — рече той. — Искрено се съмнявам, че някой от тукашните би могъл да направи една от тези.

Бръкна вътре, ровейки из купчините предмети.

— Предполагам не си склонен да откриеш кристала и да попречиш на създанието да избие всинца ни — продължи Дезмър, след като осъзна, че бе малко вероятно сам да открие търсеното.

— Взел си страната на д’кароните. Как е възможно да заставаш зад кауза, която заплашва собствения ти свят? — отвърна Дийкън, докато биваше изправян на крака с извити зад гърба ръце.

— Понастоящем съм се съсредоточил върху оцеляването — отговори полуелфът.

— Какво означава това? Кои са д’кароните? — попита държащият го войник.

— Ако си толкова любопитен, попитай го… — заяви Дезмър, зашеметявайки магьосника с дръжката на меча си. — Когато се събуди. Ще ни е нужен, за да намерим кристала. Отнесете него и торбата през портала, колкото се може по-бързо.

Силата на Миранда започваше да гасне. Изглежда същото важеше и за Епидим, чийто захват ставаше все по-хлабав, а изражението на интелект биваше заменено от отчаяние.

— Знаеш ли — съумя да изрече той. — Мислех те за умно момиче… Страхувах се, че няма да се стигне до това. И изглеждаше слаба… Страхувах се, че няма да издържиш толкова дълго…

— Какво искаш да кажеш? — попита Миранда.

— Не се тревожи… Отговорът наближава.

Липсата на енергията, прахосана от безмозъчното беснеене на Айви, както и абсорбирана от кристалите, започна да се усеща. Малтропът забави ход. Нови и нови войници успяваха да уловят нишките на влачещата се подире й мрежа, забавяйки я допълнително. Накрая втора, а след това и трета мрежа бе метната отгоре й. Новите кристали завършиха делото на предишните. Създанието остана без сили и се срина.

Миранда се извърна, виждайки Лейн, Айви и Дийкън да бъдат отнасяни към портала. Очите на Лейн бяха полуотворени, но бе ясно, че асасинът не разполагаше нито със силата, нито с волята да се бори. Когато осъзна, че тя е последната оставаща от героите, девойката отново погледна към Епидим. Отчаяното изражение бе изчезнало, сменено от доволна широка усмивка. Пръстите му стиснаха здраво алебардата и запратиха рязък изблик черна енергия. Магьосницата се хвърли настрана, претъркулвайки се. Генералът се спусна на земята, без следа от умора или тревога по лицето си. Всичко това бе представлявало преструвка, диверсия, за да й попречи да помогне на приятелите си.

В акт на последно отчаяние, девойката създаде изпепеляваща огнена стена. Тя плъзна из долината, отрязвайки останалите войници от онези, които носеха спътниците й. Сетне пренесе отправилите се към портала над пламъка. Не бе сигурна откъде произтича силата, която използваше, но бе убедена, че е последна — и че нямаше да се задържи дълго. Съсредоточи се върху Лейн. Бе скован от могъщо заклинание, чието разваляне нямаше да се окаже лесно. Насочи част от ума си върху задачата — толкова голяма част, колкото можеше да задели. Познатият звук на летящи стрели привлече вниманието й. Повдигна ръка и те спряха във въздуха, увисвайки над пламъка. Още само няколко мига…

Ако Лейн можеше да бъде свестен, може би щяха да имат шанс. Усети могъщата воля на Епидим да се сражава с нейната, опитвайки се да разруши всичко, което девойката правеше. Миранда удвои усилията си. Магиите се задържаха.

— Миранда! — долетя викът на Тригора през пламъците.

Девойката погледна. Дузина от хората на Телоран вече бяха опънали тетива, готови да запратят стрели към Миранда. Генералът посочи — и един войник насочи лъка си към… Епидим. Той направи знак на двама от войниците да го хванат и когато те го сториха, пусна алебардата. Върху лицето му се появи изражение на объркване, страх и гняв.

— Ти си предател, Тригора! Виждаше какво вършат генералите, а не направи нищо, за да го спреш! Позволи хората ти, нашите събратя, да бъдат пращани на смърт от демони! Стреляй бързо и насочи стрелата добре, защото няма да живея в света, докаран от измяната ти!

Стрелата полетя. Миранда не се замисли. Захвърли всички останали заклинания. Единствено стрелата имаше значение. Вкопчи се в нея с ума си. Тя забави ход, спирайки на косъм от бащината гръд. Тогава я връхлетя болката. Войниците, получили заповед да заловят Миранда и останалите живи, се бяха прицелили в тояжката й. Една стрела щръкна от ръката й. Погълната от нетърпима болка, девойката не бе в състояние да поддържа фокуса. Хората на Тригора се втурнаха към сразените герои. Лейн все още се намираше под ефекта на магията. Тъмнеещият поглед на Миранда се насочи към Телоран, която се приближи до неподвижния асасин.

— Отдадох толкова много години и толкова много от себе си, за да те заловя, Лейн. Първо като асасин, сега като легендарен воин, залавянето ти бе единственото нещо, което ме делеше от полагащото ми се по право място. Сега всичко свърши. Поражението ти представлява най-големият ти принос към света. Предоставянето ви на генерал Багу ще ми позволи отново да се завърна на фронта. Бранта най-накрая ще бъде приключена. Северът най-сетне ще съзре победа — обяви генералът.

Епидим изръкопляска.

— Да. Работата на цял един живот най-сетне е приключена. Уви, боя се, че доверието на Багу към теб вече не е това, което беше. Аз ще бъда този, който ще му предаде Избраните. Ти ще очакваш преназначение.

— Какви ги говориш? Заслужих си го — злобно изсъска Тригора.

— Не би могла да го постигнеш без моя помощ. Смятам, че и двамата сме в правото си да настояваме за привилегията да ги предадем. И тъй като съм по-висшестоящ, на мен се пада правото да поискам наградата. А и тази рана на рамото ти ми доказва, че не си толкова ценна, колкото смятахме — подигравателно изрече Епидим.

— Какво значение има раната? Победата е наша — отвърна тя.

— Моя, а не наша. Сега, ако обичаш, върни се през портала — нареди Епидим, в чийто тон сега се долавяше нетърпение.

— Няма да ти позволя да ми отнемеш това, Епидим. Хората ми също — заяви Телоран, изваждайки кинжал от колана си. — Войници, заловете генерал Епидим!

За миг ратниците се поколебаха. Нетърпеливо потропване на Епидимовата алебарда и проблясък от кристала й бързо ги накараха да вземат решение. Извърнаха се, насочили оръжия към Тригора.

— Бих заявил, че е пределно ясно кому са лоялни моите войници. Що се отнася до теб, ще третирам тази проява на неподчинение като измяна. Заради възхитителната ти служба към Съглашението, ще пропусна смъртната присъда, но се страхувам, че ще трябва да те лиша от ранга ти — изрече той с престорено съжаление.

По лицето й пропълзя чиста омраза.

— Така да бъде. Ако това е начинът, по който се възнаграждават десетилетия вярна служба, можеш да вземеш лентата ми. Не я искам — заяви тя.

Епидим се усмихна, а Тригора започна да навива ръкава, раздран от атаката на Лейн. Игнорира болката от раната, внимателно отваряйки закопчалка, останала недокосната, откакто бе получила генералския си чин. За пръв път от години свали гравираната златна ивица и я метна в краката му. Моментално почувства раздираща болка върху ръката си.

Върху нея, сияейки ярко с неестествена светлина… стоеше Белегът. Същият белег, който всеки от Избраните носеше. Бившият генерал проплака в агония, предизвикана от разпростирането на тъй дълго отлаганото наказание.

Умовете на войниците се изпълваха с объркване и страх, а Епидим се приближи към нея. Дългите му, тънки пръсти се сключиха с нечовешка сила около гърлото й и я издигнаха.

— Толкова целенасочена, толкова целеотдадена, успя да се самоубедиш, че той не е там. Че белегът, който носиш по рождение, не означава нищо… че е безсмислен. Знаех, че ще го сториш. Знаех, че в мига, в който го скрихме под лентата, си престанала да мислиш за него, впускайки се в злорадо преследване на истинските си спътници. Изкопавайки гроба на предателството си все по-дълбоко, докато лентата ни не остана единственото нещо, което те пазеше от божественото възмездие. Какво е усещането? — попита Епидим.

Тригора се бореше, почти изцяло погълната от душевния огън.

— Ще си платиш за това, Епидим. Кълна се в самите богове, че ще си платиш, дори ако трябва със зъби и нокти да пропълзя обратно от ада! — изрева Телоран в глас, от болка и омраза скривен в раздиращ писък.

— Ще ти се наложи — заяви Епидим, хвърляйки пламтящата й снага в долината.

След като съсредоточено проследи с поглед как тялото й се стрелва като комета към камъните, за да бъде насечено от назъбеното дъно, Епидим остана доволен. Обърна се да се наслади на ужасения израз по лицата на ратниците, преди да им заповяда да възобновят задачите си. Героите бяха повдигнати и пренесени през портала. Дезмър също докуца, хвърляйки дълъг, замислен поглед към долината, преди да пристъпи на свой ред през кръга.