Битката при Верил

Миранда неохотно се надигна от леглото. Отвъд прозореца се намираше гаснещата дневна светлина. Трябваше отново да поемат на път. Затътри се из тъмната и непозната стая, докато най-сетне намери вратата. Веднага след отварянето й бе посрещната от топлата, подканяща миризма на храна. Слизайки по стълбите, завари Айви и Сандра да разговарят като стари приятелки. Намиращото се върху масата със сигурност не можеше да се определи като пиршество, но тъй като представляваше първата истинска храна, която не бе приготвена набързо над нищожен пламък или донесена от пазачи, бе повече от перфектна.

— Наистина не е трябвало да… — поде девойката.

— Не говори глупости. Зная цялата история. Не съм сигурна дали вярвам изцяло…

— Хей! — обади се Айви.

— … но и със сигурност не вярвам на всичко, казвано от Съглашението — продължи Сандра. — Не зная дали сте Избраните или група предатели, но сторихте нещо за мен, което дори и Съглашенската армия не би направила. За това ви дължах да изслушам историята ви. Както и гореща гозба.

Действително беше гореща — и беше вкусна. На масата имаше неща от сорта на хляб, вино, чаши и чинии. Неща, за които Миранда бе забравила, че трябва да съпътстват храненето. Яде с удоволствие, наслаждавайки се на вкуса. Може би това щеше да е последното истинско хранене за дълъг период от време. Същевременно двете със Сандра разговаряха.

— Работите… с Червената сянка — рече домакинята.

— Така е — призна Миранда.

— Значи сте престъпници — мрачно каза тя.

— Правим, каквото е нужно да се направи. Ако заради това сме престъпници, така да бъде — отговори магьосницата.

— Но той е убиец. Макар да те познавам съвсем отскоро, не мога да си представя, че по своя воля би се съюзила с него.

— Не мога да говоря относно нещата, които е вършил в миналото, но сега е отдаден на делото — обясни Миранда.

Сандра се взря в нея, обмисляйки отговора. Миранда погълна и последната хапка от коблера, който бе привлякъл Айви тук. Вкусването на подобна божествена смес я караше да се чувства като осъден, получил последната си дажба.

— Къде ще идете сега? — попита стопанката на дома.

— Имам още… трима приятели, с които трябва да се събера — отвърна Миранда, в чийто ум изникна Дийкън. — Ще ги открия.

— Не мога да повярвам, че казвам това… но ти желая успех. Надявам се, че ще откриеш решение, което ще спести на земята ни още кръв — и че ще го откриеш бързо. Северът се нуждае от хора като теб. Състрадателна си. Ти си водител. А земята страда — каза Сандра.

— Ще сторя всичко по силите си — рече магьосницата, като се надигаше.

Сандра също се изправи.

— Преди да тръгнеш, поне вземи едно наметало — настоя тя.

Отиде до куката, от която висеше въпросното. Почисти го, с което вдигна облак прах във въздуха.

— Вече направи толкова много, не бих… — поде Миранда.

— Принадлежи на по-малкия ми брат. Отиде на фронта преди няколко месеца. Ако това означава, че при завръщането си няма да го намери, не мисля, че ще имам нещо против мъмренето му — искрено рече тя.

Миранда взе одеждата и двете се прегърнаха. Сандра се извърна към Айви.

— Сбогом, Айви. Много съжалявам за начина, по който се отнесох към теб — рече тя, разпервайки ръце.

Айви се хвърли отгоре й, обвивайки я в далеч по-ентусиазирана прегръдка, отколкото Сандра очакваше.

— Всичко е наред. Нямало е как да знаеш. Съжалявам, че те изплаших — рече игривото създание.

— Няма нищо — увери я Сандра.

Двете героини се отправиха към плевнята, следвани от стопанката. Когато стигнаха вратите, тя ги спря.

— Миранда — заговори домакинята. — Ако дойдат, ще им кажа, че сте били тук. Няма да пазя това в тайна.

— Стори онова, което смяташ за правилно. Това вършим и ние — отговори Миранда.

Сандра отвори. Мин се изправи, изпълвайки погледа си с вълнение и облекчение при вида на двете си спътнички. Миранда я почеса по главата. В отговор драконът облиза бузата й с грапавия си език. Хвърли бегъл взор към Сандра, последван от изражение, което моментално показа на стопанката, че е трябвало да донесе друга торба с картофи. Айви се покатери на врата на Мин.

— Убедена ли си, че искаш да стоиш там? Отново ще летим — предупреди Миранда.

— Ще си затворя очите. Не искам да съм заспала, ако нещо се случи — отвърна Айви, вкопчвайки се здраво.

Магьосницата се покатери на свой ред, настанявайки се зад Айви. Сандра отстъпи встрани и разтвори широко вратите. След няколко мощни крачки и един могъщ скок героите вече се носеха сред ясния нощен въздух. След миг огромната форма се превърна в тихото приплясване на ципести криле. Сетне и това престана да се чува.

Сандра бавно се отправи към къщата. За пръв път от месеци се бе отървала от обвилата я тъга. За пръв път от години чувстваше нещо друго… Надежда.

Айви стискаше толкова силно, че дори Мин усети през люспите. Трепереше, а дъхът й влизаше на резки, ужасени просъсквания, за да бъде издишан под формата на хленч. На няколко пъти синята аура се мъчеше да проблесне, но малтропът успяваше да потисне страха.

— Айви, трябва да се успокоиш. Дишай бавно — подкани я Миранда.

— Не мога. Не мога. Още колко? Кажи, че ще се приземим скоро — изквича ужасено Айви.

— Ще летим цялата нощ. Още не съм сигурна накъде сме се отправили — отговори девойката.

Отговорът на Айви се състоеше в по-шумно изхленчване и проблясък синьо.

— Айви, не те заплашва нищо. Мин никога не би позволила да паднеш.

Споменаването на падането разтърси Айви, стиснала очи още по-плътно. Не можеха да продължават така. Казаното по-рано от нея бе истина. Ако нещо се случи, тя трябваше да бъде будна — но не би могла да стори нищо в подобен ужас.

— Айви, имаш ли ми доверие?

Малтропът кимна сковано.

— А имаш ли доверие на Мин? — продължи Миранда.

Айви отново кимна.

— Тогава отвори очи — каза магьосницата.

— Но… — възрази малтропът.

— Всичко ще бъде наред, Айви — меко рече девойката.

Айви се приготви и силом принуди очите си да се отворят, за миг допускайки страха до повърхността. Първоначално не различи нищо. Само студена, мрачна бездна навсякъде около нея. Синият проблясък започна да гасне. Бавно повдигна очи нагоре. Облаците бяха близо. Толкова близо, че сякаш можеше да ги докосне с ръка. Луната представляваше единствено бледо сияние зад тях. Сведе поглед. Главата й сякаш се завъртя. Виждаше земята, но никога не бе си представяла, че може да изглежда така. Страхът потъна някъде в ума й, избутан от същото чувство на удивление и красота, поразило Миранда по време на първия й полет. Приведе се настрани, за да погледне по-добре, сетне бързо се наведе в другата посока, за да погледне и оттам.

— Красиво е… — прошепна тя.

Очите й се стрелваха из стелещата се гледка, нетърпеливи да обхванат колкото се може повече. Страхът още бе там, но бе примесен с оживление и откритие, превръщайки се в нещо различно. Нещо ново. Извърна очи към облаците.

— Можем ли да се издигнем по-високо? — попита Айви.

— Е, Мин? — запита Миранда с усмивка.

Драконът се изви нагоре и започна да набира още височина. Облаците се приближиха, сетне внезапно изчезнаха, защото Мин вече се намираше сред тях. Сивота се простираше във всички посоки, гъделичкаха ги снежинки. След още няколко мига Мин се издигна над облаците, повлачила след себе си ивици мъгла. Сякаш бе пристъпила в някакъв друг свят. Небесната мъгла под тях се простираше докъдето поглед стигаше, напомняйки на застинало бурно море. А над тях стоеше небето. Не мрачното покривало с тесни ивици звезди, което Миранда познаваше, а истинското небе. Поле звезди, ясно като кристал, сияещо.

Миранда никога не бе съглеждала безоблачно нощно небе, но бе мечтала за него. Дори въображението й бледнееше пред обсипаната със скъпоценности вечност, която се разгръщаше пред нея. И луната. Мислеше, че я е виждала преди, но се бе лъгала. Съзираното от нея нямаше как да бъде същият славен, изпъстрен диск от слонова кост, висящ над главите им. Приличаше на излъскан мрамор, излъчвайки посрамващо слънцето сияние.

Айви бе зяпнала от удивление, а зашеметяващата гледка сияеше в очите й. Миранда също не беше останала недокосната от красотата, но Айви я усещаше далеч по-дълбоко. Острите й очи различаваха възхитителни линии по повърхността на луната. Умът й, долавящ и най-фините нюанси на изкуството във всичките му форми, преливаше от вдъхновение. Почти не можеше да понесе всичко това.

— Никога не бих си представила нещо толкова съвършено — успя да промълви тя.

Миранда неохотно затвори очи. Предстоеше й работа. След като Айви се бе успокоила, вече беше време да избере посока. Летенето сред леденото нощно небе върху гърба на дракон не бе най-подходящото място за медитация, но нямаше избор. Мин се носеше плавно във въздуха, а като се изключи фучащият вятър, по-спокойна обстановка трудно можеше да намери. Почивката в истинско легло и храната й се бяха отразили добре. Жезълът, бил той и д’каронски, също щеше да е от полза. Отново прегледа заклинанията му, надявайки се да открие нещо, което да й помогне да намери останалите, както и проверявайки за наличието на нещо, което да помогне на д’кароните да открият нея. След като не намери нищо, което да определи като полезно или опасно, девойката отново насочи ума си в търсене.

Виещият вятър и студът бавно се стопиха, заменени от вглъбяването. Звездите над главата й изчезнаха, за да се появят под нея, изобразяващи искриците на душите. За кратко потърси останалите, но скоро се отказа, тъй като търсенето не разкри нищо. Обърна се към спомените си, оглеждайки откриването на Айви за някакви догадки. Светът отново бе обвит с меко, топло сияние — слабо, но беше навсякъде. Миранда никога не се бе замисляла какво точно представлява то. Може би бе духът на самото битие. Може би бе енергията на природата. Каквото и да беше, намираше се навсякъде… Навсякъде, но не и на мястото, където се бе намирала Айви.

Обърна поглед към жезъла, който държеше. Той изпъкваше по-черен сред заобикалящата го тъма. Всичко, докоснато от нея, също потъмняваше. Миранда промени търсенето си, дирейки не светлина, а мрак, не извори на живот, а пусти празнини. Ако д’кароните криеха Избраните, щеше да открие белезите на коварството им.

Не й отне дълго време. Ужасяващ мрак и раздиращ душата студ обгърнаха ума й. Съсредоточи се върху усещаното. Намираше се далече, но тази дума почти бе изгубила значението си след завръщането на Мин. Никак не беше лесно да се прецени истинското разстояние по странния му еквивалент в духовното битие, но обстоятелствата бяха принудили Миранда да се превърне в експерт по тази дейност. Недоловимата цел бавно се превърна в място на картата. Вече разполагаха с цел.

— Натам, Мин. На изток — насочи тя.

Айви се извърна:

— Кого откри?

— Не зная — отговори Миранда.

— Надявам се да е Лейн… или Дийкън. Само да не е Етер — изрече Айви, озъбвайки се при омразното име. — Хубаво е, че нея я нямаше при Сандра. Щеше да бъде истинско бедствие. И щеше неспирно да ми надува главата.

— Пое голям риск — напомни й девойката. — Трябваше да останеш скрита.

— Зная. Но понякога, когато видя къща или град… не зная… чувствам се… Мисля, че думата е… копнееща.

Миранда си припомни тронната зала.

— Онази жена в замъка. Тя… — заговори момичето.

— Да — отвърна Айви.

— Значи трябва да те наричам… — поде магьосницата, но не успя да се доизкаже.

— Не — Айви бавно поклати глава. — Това не съм аз. Вече не. Някога бях Анериана. Преди много време. Тя не би сторила някои от нещата, които аз направих. Сега съм Айви. За добро или за лошо. Не бих се върнала… дори и да можех.

Малтропът навъси вежди при последните си думи.

— Сега спомняш ли си нещо? — попита Миранда.

— Известни неща. Някои спомени са много ярки. Последната част. Останалото е все още размазано, с малки изключения — тъжно отвърна създанието. Сключи юмруци, внезапно сполетяна от нещо. — Може ли да говорим за нещо друго. Бързо! Когато си помисля, че мисля за него и когато си мисля за него, започвам да се чувствам отново по онзи начин. Омразата. Не ми харесва. Не беше същото като с останалите. Гневът и страхът са лоши, но поне ме отхвърлят настрана. После не си спомням нищо. Когато усещах омразата, все още бях там. Помня. Просто не можех да спра… Бях себе си. Не мисля, че щеше да ме освободи, ако не бях докоснала онзи меч.

Айви поспря, за да помисли над това, потръпвайки при идеята.

— Знаеш ли, още не си ми разказала за Мин. Как така е станала толкова голяма? А с теб какво стана? И тебе ли заловиха? — попита Айви.

Миранда разказа преживяното след принудителното разделяне, сетне се постара да предложи своето разбиране за случилото се с Мин. Историята трябваше да отнеме малко време, но Айви неспирно разпитваше за подробности, склонна да узнае всеки нюанс. Ако не я познаваше по-добре, можеше да се закълне, че имитира Дийкън. Накрая, когато всички тънкости бяха разкрити, Айви погледна към крилото на Мин, търсейки да зърне Белега, който досега бе убягнал от вниманието й.

— Белегът голям ли е? Не зная как съм могла да го пропусна. Предполагам… — заговори Айви, но внезапно замлъкна.

Когато отново се обади, гласът й бе сериозен.

— Миранда, близо сме до мястото, към което сме се отправили, нали? — запита тя с глас, в който нямаше особено съмнение.

— Да. Как разбра?

— Ще чуеш, преди да видиш — заплашително отвърна Айви.

Девойката напрегна слух. Чу вятъра. Освен него, другият звук долиташе от крилете на Мин. Драконът изглежда се напрегна, притеснен от нещо. Миранда се заслуша по-внимателно. Ударите на крилете звучаха различно. Сякаш… работеха повече от един чифт криле. Не след дълго вече не оставаше място за съмнение — във въздуха имаше и още нещо.

— Къде е? — настойчиво попита магьосницата. С побелели кокалчета бе стиснала откраднатия жезъл.

— Там — рече Айви, насочила пръст към смътно петно, закрило ивица звезди пред тях. — Също и там… и ето там.

Магьосницата насочи очи към чернотата, търсейки из ума си нещо, което може да е подходящо за осветяване. В това нямаше логика. Луната бе почти пълна. Светлина имаше предостатъчно. Трябваше да вижда заплахата ясно като ден.

— Смяташ ли, че ако се изплаша достатъчно, за да се променя, би помогнало? — попита Айви, която отново бе започнала да сияе в синьо.

— Гневът би бил от по-голяма полза.

— Да, в-вероятно, но само с-страх мога да предложа — с мъка изрече малтропът.

— Спокойно, Айви. Имаме си Мин. Ще се справим — увери я Миранда, търсейки някаква магия, която да е от полза срещу бегемотите.

— Н-не мога да се успокоя. Едно е да се доверявам на Мин, че ще ме хване, ако падна, но ако самата тя падне? Ако бъде ранена? — редеше Айви.

— Просто се дръж здраво и не мисли за това. Няма да им позволя да ни докоснат — рече девойката.

За миг помисли дали да не я приспи отново. Не. Предстоящото щеше да е достатъчно трудно и без безжизнено тяло, което да крепи.

— Не мога да спра да мисля за това! Не мога да сторя нищо! Не трябваше да ме спасяваш първа! Сега съм само още една тревога, за която трябва да мислиш непрекъснато! Най-доброто, което бих могла да сторя… ТОВА Е! — рече Айви, примесила за миг златисто сияние към синята аура. — Остави ме да падна!

— Не! Ще се справим заедно, не мога да… — опита се да възрази Миранда.

— Миранда, чуй ме! Ако падна, ще се изплаша. Ще се превърна в нещото, в което се превръщам, когато много ме е страх. Ще има много светлина, много звуци и сетне ще се събудя далече, в безопасност. Винаги става така! Няма да те отърве от тях, но ще те облекчи от нещо, за което да се тревожиш!

— Прекалено е рисковано. Не знаем какво ще… — викна девойката.

— Сега не е времето за спорове, Миранда. Трябва да ми се довериш — изрече Айви.

Масивните форми бяха близо. Съвсем скоро щяха да ги достигнат. Миранда не можеше да се съгласи. Нямаше значение. Не й бе предоставена възможност. Айви скочи на крака, затича по врата на Мин и грациозно се хвърли през главата й.

— Не ме хващай, Мин! — изпищя тя с нарастващ ужас, прелитайки край очите на дракона.

Мин се хвърли да я последва.

— Не, Мин! Тя знае какво прави — неуверено изрече Миранда.

Наложи се да призове цялата си воля, за да откъсне очи от сияещата ярка светлина, която потъваше в облаците и да се изправи срещу драгойлите. Виждаше ясно само един. Той щеше да е първата й цел. Завъртя жезъла, карайки вятъра да последва движението му. След секунди разполагаше с ревящ вихър. Стихията се въртеше около тях, усилвайки силата си, повличайки нишки мъгла. Нишките бързо се уголемиха, превръщайки се в цели облаци. Завихриха се в зараждаща се буря.

Тъмното създание започна да се бори с вятъра. Черното му туловище се покри с лед. Не беше достатъчно. Миранда чуваше как масивните криле раздират стихията. Сега бе ред на Мин. Тя мощно приплясна с крилете си и внезапно се стрелна нагоре, насочвайки ноктите си в идеалната позиция за нанасяне на удар. И действително го нанесе. Могъщите нокти се стовариха със съкрушителна сила връз главата на съществото. Докато инерцията на драгойла го отнасяше, Мин го удари и със задните си лапи, атакувайки крилете му.

От зева на създанието се изтръгна оглушителен рев. То се олюля, изчезвайки в облаците. Миранда се възстанови от внезапната маневра и трескаво затърси второто създание, същевременно все така поддържайки интензитета на ветрения щит. Преди да е успяла да го намери, драгойлът сам оповести присъствието си. Масивно туловище, три пъти по-голямо от Мин, ги блъсна отстрани. Ударът едва не събори магьосницата. Докато девойката се държеше отчаяно, чудовището сграбчи дракона с масивните си нокти. Храбрата Мин започна да се бори, бълвайки пламък, който бе отнесен от вятъра.

Айви летеше към земята. Вятърът пищеше в ушите й. Тя също пищеше с цяло гърло. Страхът прогаряше ума й и заплашваше да пръсне гръдния й кош, но не се простираше до същината й. Сините искри на аурата танцуваха пред очите й, но спираха точно преди да я погълнат. Дълбоко в себе си знаеше, че е в безопасност. Страхът щеше да я защити. Сложните плетеници върху земята се виеха и бавно нарастваха, пораждайки някаква мисъл. Къде беше трансформацията? Прогони зараждащата се тревога. Нямаше смисъл да се притеснява. Страхът щеше да я спаси. Нямаше смисъл да се притеснява…

Реализацията я порази като мълния. Ако не се притесни, няма да се изплаши достатъчно, за да се промени! Щеше да бъде убита! Просветлението я накара да осъзнае с нова сила реалността на случващото се. Подновеният ужас я отнесе до ръба на метаморфозата. За нещастие, познатото чувство на чезнене от света бе придружено от облекчение, бързо прогонило страха. През гаснещата аура зърна, че земята се е приближила значително, което отново разпали страха, само за да бъде прокуден за пореден път от облекчението. Умът й се намираше в затворена верига все по-бързо редуващи се паника и спокойствие.

— СБЪРКАХ! ХВАНИ МЕ! — изкрещя тя.

Сплетеният силует на Мин, Миранда и драгойла изникна от облаците. Драконът успя да сключи челюсти около крилото на чудовището. Зъбите разкъсаха ципестата кожа и проскърцаха върху кухата кост. Издувайки гърди, Мин изригна огнена колона, все така задържала крилото в пастта си. Драгойлът започна да вие от болка и ги пусна. След няколкото мига, необходими й да стабилизира позицията си във въздуха, Мин се приготви да се обърне и отново да се изправи срещу създанието, докато се издигаше към повърхността на облачния океан.

— Не! Остани сред мъглата! — нареди Миранда.

Мин се подчини. Девойката пролази до предишната си позиция върху гърба й и вдигна високо жезъла. Нощният мраз се задълбочи. Мъглата стана по-гъста. Надигаща се чернота се приближи изпод тях: първият звяр, все още измъчван от дълбоките рани, нанесени му от дракона, се връщаше в битката. Миранда съсредоточи студа около него. Кристалчетата около му се превърнаха в едри снежинки. Леден слой вцепени ставите му.

Миранда задълбочи концентрацията си. Слоят скреж започна да става все по-дебел. Скоро замръзна не само водата около драгойла, но и самата му кръв. От гърлото му се отрони жалък, задавен писък. Точно когато парализираната форма започна да пада, Миранда запрати огнено кълбо. Непоносимата горещина заля вледененото създание. Ударено от двете крайности, то се разпадна по сглобките. Изсипалото се от облаците напомняше неразпознаваема купчина анатомия.

Без да е чула и думица от Миранда, Мин знаеше какво да прави. Намери останалите, като останеш скрита.

Айви се носеше като ярка синя комета. Прибягваше до всяка ужасяваща мисъл, която успяваше да изтръгне от паметта си, но нищо не можеше да наруши патовата ситуация. Размахваше ръце из въздуха, сякаш ако положи достатъчни усилия, щеше да забоде пръсти в него и да се задържи. Неволно се извъртя нагоре. Полуделият й взор попадна върху гледка, която съумя да бъде по-ужасяваща от земята.

Един от драгойлите. И не представляваше дребно, неясно петънце сред облаците, както си беше редно. Създанието се намираше само на няколко секунди зад нея, от назъбената му човка струеше поток миазма, проточил се нагоре след него. Не размахваше криле, а ги бе прибрало, насочило тялото си като стрела. Падаше. И падаше по-бързо от нея. Съзнанието на Айви се вкопчи в образа му. Щеше да свърши работа.

Ослепителен изблик синьо засия като лазурно слънце, показвайки, че страхът на Айви най-сетне е взел превес. Ужасеният вик отекна над хълмовете и през дърветата. Внезапна и мощна воля я изстреля към земята, далеч по-бързо, отколкото драгойлът можеше да я последва, но въпреки това чудовището напрегна криле. Парчетата сребърно, сиво и бяло бързо се превърнаха в ледена вода, замръзнали дървета и голи поля. Когато достигна земята, Айви се удари с такава сила, че помете дърветата, имали нещастието да се намерят под нея. Клоните още не се бяха изправили, когато някаква синя форма се стрелна между леса, отправяйки се към полето. Миг по-късно огромното чудовище, прекалено едро, за да преодолее собствената си инерция, отново разтърси гората. Звукът бе гротесков — хрупот, прозвучал по-силно от гръм, примесен с разтрошени дървета и кратко, пропито с агония изквичаване.

Последва тишина, през която гората се опитваше да се опомни.

Мин се носеше сред облаците, вперила очи към оставащия драгойл. Отчасти опеченото му крило едва го задържаше във въздуха. Пастта му се разтвори, бълвайки струи черен дъх. Мин направи завой. Огромният звяр понечи да последва маневрата, но не разполагаше с ловкостта на по-малкото създание. Драконът се вкопчи в раненото крило, впи дълбоко нокти във вражеското туловище и задърпа с все сила. Двете хвърчащи създания отново се запремятаха из облаците. Миранда държеше парите черна мъгла настрана, а плътта и костите на драгойла започнаха да поддават на резките дърпания на Мин. Накрая цялото крило се откъсна. Остатъкът от чудовището полетя надолу, виейки се.

Мин насочи острото си зрение към земята, спирайки се върху яркосиньото сияние, което се носеше по полето и върху заледеното езеро към малкия скалист остров в средата. Може би пощурелият й от страх ум смяташе, че той предлага най-добро прикритие. Може би някаква частица от нея знаеше какво щеше да открие там. Каквато и да бе причината, островът беше мястото, което търсеха. На него бе пленен някой, когото д’кароните желаеха да скрият.

С вихреното си нахлуване Айви разби масивната дървена врата, намираща се в стена от камък. Драконът се насочи към нея, но все още се намираше високо в небето. Малтропът профуча през тесния двор, заобикаляйки нещо, което приличаше на изникваща от земята скала, в която бе издълбан отвор. Озовавайки се на място зад камъните, Айви изчезна, като само гаснещото синьо сияние издаваше присъствието й. Миг по-късно неколцина близници се появиха от дупката и огледаха пръснатите останки от вратата.

Мин се приближаваше, но внезапно забави ход, макар че още се намираше на голямо разстояние. Очите й се насочиха към ледената покривка, която още не се бе успокоила след Айвиното прекосяване. Миранда усети как приятелката й се напряга по същия начин, както при приближаването на драгойлите, но сега бе по-силно. Сърцето на девойката заби бясно. Какво можеше да се крие под вълните? Досега не бяха се изправяли срещу водно създание. Нямаше как да е готова.

Сега водата се намираше точно под тях. Тъкмо достигаха брега на острова, когато две ледени плочи се сблъскаха, разплисквайки ледена вода достатъчно високо, за да опръскат люспите на Мин. Нещо се пречупи в ума й. Тя бясно заразмахва криле, сякаш всеки миг водата щеше да се протегне и да я сграбчи. Само ледът се бе раздвижил. Само водата я бе докоснала, а въпреки това бе пощуряла от страх. Разбира се…

Нямаше нищо тайнствено. Мин винаги се бе страхувала от водата — откакто бе преживяла наводнението в пещерата на път за Ентуел. Последната сериозна среща с въпросната стихия буквално й костваше живота. Дори и най-непоклатимият разсъдък не би останал неповлиян след подобно преживяване. Миранда се опита да успокои приятелката си.

— Мин, просто ме отнеси до острова, можеш да ме оставиш и после да се върнеш за мен! — викна Миранда.

Ужасеното създание се съпротивляваше на всеки инстинкт от ум, обучен от хилядолетия да им се подчинява. Насили се да се доближи до земята край брега. В мига, в който Миранда се изтърколи върху замръзналия камък, драконът отново се стрелна към небето.

Магьосницата огледа заплахата, пред която се бе изправила. Както при спасяването на Айви, стоящите пред нея близници бяха мистици. Държаха черните си жезли в готовност, но не я атакуваха. Наместо това се оттеглиха отново в издълбания проход, затваряйки го с размах на тояжка, придружен със слово. На мястото на отвора изникна камък, който се сливаше с останалата скала толкова плътно, че ако не беше видяла дупката преди, изобщо нямаше и да заподозре съществуването й.

Миранда отстъпи назад. Огледана по-отблизо, постройката, ако можеше да се нарече така, представляваше нисък каменен купол, който потъваше в земята. Всъщност направо изникваше от нея. Дали не бяха прокопали кухина в каменния остров? Или бяха го създали самите те? Изтича към другата страна, дирейки друг вход. Най-близкото до такъв бе плитката ниша, избрана от Айви за скривалище. Създанието все още се намираше там. Сиянието на страха бе заменено от дълбокия, неестествен сън, който винаги следваше. Магьосницата я разтърси, надявайки се да я събуди. Дело, изразяващо непростим оптимизъм. Никакво ръчкане не бе в състояние да предизвика нещо повече от размърдване.

Налагаше се Миранда сама да извърши това, което бе нужно да стори.

Така да бъде. Девойката се върна до вратата, допря края на жезъла до едва забележимата цепка и съсредоточи ума си. Бавно се разнесе усилващ се трус. Камъчетата в краката й затанцуваха. Нещо не беше наред. Колкото и да се напрягаше, не можеше да предизвика нищо повече от лек ритъм. Някакво заклинание предотвратяваше усилията й и то могъщо. Изостави тази магия и избра пламък, но той гаснеше в същия миг, в който докосваше вратата. Не бе нужно да изпробва и останалите елементи, за да разбере, че и те щяха да бъдат сходно неефективни.

— Значи са я защитили против елементална магия. Което означава, че вътре е Етер — разсъди магьосницата на глас.

За момент си припомни някои от рушителните магии, които попадаха извън елементалната област, но сетне я споходи друга мисъл. Разполагаше с д’каронски жезъл. Бърз преглед на съдържащите се заклинания откри едно, което много приличаше на магията, която държеше вратата затворена. Друго изглеждаше негова противоположност. Захрани второто заклинание с енергия от собствената си воля и то охотно се зае. На лицето й плъзна усмивка. Вратата бавно се отдръпваше встрани. С жезъла направо бе откраднала ключовете от крепостите им.

— Доста полезен инструмент — отбеляза девойката.

Усмивката изчезна, когато носещите се отвътре звуци я достигнаха през все по-разширяващата се пролука. Цареше хаос. Плисък на вода, неестествени гласове, дрънчене, драскане. Когато отворът стана достатъчно широк, Миранда пристъпи прага. Почти веднага бе блъсната назад. От чернотата долетя какофония шумолене и пърхане, произведена от десетки черни форми. За миг момичето си помисли, че я нападат прилепи. Но бе съумяла да допусне две грешки в една мисъл.

Не колония прилепи фучеше край нея, а плащове. Освен това не я нападаха. Безплътните одежди изобщо не забелязваха девойката — като се изключи това, че стоеше на пътя им. Миранда се опита да им се противопостави, но бе съборена встрани, лазейки, докато земята и небето почерняваха от създания. Очите на Миранда се стрелваха от един плащ на друг. Дълбоко в гънките на формите от плат проблясваше кристал, около който ноктести лапи от черна мъгла се бяха вкопчили грижливо. Носеха се из небето и над водата като мравки, пренасящи яйца от наводнен мравуняк. По времето, когато потокът от отвора понамаля, стотици плащове се бяха отправили на север.

— Мин! — провикна се Миранда. — Спри колкото можеш повече от тях и пази Айви! Ще се върна веднага щом мога!

След което потъна вътре.

Драконът пристъпи към работа. Спускайки се ниско над водата — доколкото позволяваше съзнанието й — Мин обля създанията с пламък. Те се пръснаха, но всяка огнена струя отнасяше със себе си жертви. Успя да атакува още няколко пъти. Сетне създанията се бяха пръснали прекалено и можеше да ги унищожава само едно по едно. Бе изпепелила съвсем малка част от потока плащове, ала последващото им преследване щеше да я отведе прекалено далеч от Айви. Изви се назад и започна да кръжи около островчето, без да изпуска от очи спящото създание.

Миранда бе посрещната от единствената светлина, която се срещаше в недрата на д’каронските структури — синьо-бялото сияние на открадната магия. Но този път светлината струеше по начин, който девойката не би могла да си представи. Сложна последователност продълговати кристали оформяха последователност от взаимосключени форми, напомнящи огромни снежинки. Формата скулптираше черупка в центъра на голямата кухина, издълбана в острова. Бе потопена до половината във вода, отразявайки и пречупвайки замайващата светлина — три дървени подпори се издигаха от потъналия във вода под до тавана.

Във всяка допирна точка, където един кристал срещаше друг, бе прикачен скъпоценен камък — или поне някога е било така. Дори и сега вихрушка от наметала и близници ги събираха и политаха към вратата, без да обръщат внимание на стоящия на пътя им човек. Миранда пристъпи встрани и ги остави да излизат. Мин щеше да ги спре, ако можеше. Имаше по-важна работа.

В центъра на огромната кристална черупка се намираше друга такава — по-малка, прикрепена към камъка в дъното на островната кухина. В нея бясно се въртеше вода, която несъмнено притежаваше собствена воля. Тя се извиваше, опитвайки се да се промуши през мястото между решетките, отдръпвайки се назад, когато докосне една от тях. Миг по-късно водата потъмня и се промени на камък, падайки върху пода. Край нея, намиращи се изцяло под повърхността на вира, стояха две създания, подобни на които Миранда никога не бе съзирала досега.

Всяко приличаше на човек, облечен в броня, но дори и през диплещите се вълнички можеше да види, че под парчетата метал няма плът. Стояха във водата като празна черупка в хуманоидна форма — и то на човек със заплашително телосложение. Червени руни покриваха изцяло доспехите им. Единственото загатване за някакво живо присъствие в броните бе проблясващото кълбо кехлибарена светлина. И двете създания държаха в ръкавиците си дълги копия.

С плавно движение, което разтегна призрачния крайник далеч над възможностите на някое създание от плът, единият демон заби оръжието си в новосформирания камък. Проблясващ в наконечника кристал погълна порция енергия. Скалата потръпна и отново се превърна във вода, подновявайки борбата си.

И последният кристал бе изнесен през вратата. Най-накрая и на нашественицата бе обърнато внимание. Бяха останали само двама близници, шляпащи из плитката вода в края на наводненото помещение. Миранда вдигна жезъла, бързо припомняйки си, че кристалната структура я ограничава само до д’каронските заклинания, но това не я притесняваше. Бързо бе придобила опит в употребата им.

Черна мълния се понесе към нея, но бе отразена с лекота. Девойката приложи обездвижващото заклинание върху противника си и го запрати към каменната стена. Другият близник насочи изстрела си към сводестия таван, пробивайки назъбена дупка в него. Втори удар разруши една от дървените подпори.

Целият остров се разтърси и се наклони, отпускайки се тежко на оставащите подпори. Вратата, през която Миранда бе влязла, попадна под езерното ниво и започна да бълва вода. Магьосницата започна да си проправя път през ледената стихия към отсрещния край на помещението. Овладя равновесието си тъкмо навреме, за да отрази нов изстрел от последния оцелял близник. Магията бе отразена, върнала се да унищожи създателя си. Миранда издигна глава, привлечена от резкия съскащ звук. Идваше от дупката над нея. Излизаше въздух. Островът, за който със сигурност вече знаеше, че не е естествен, потъваше!

Гледката на затъващия остров породи ново жегване на страх в ума на Мин. Не можеше да повярва на очите си. Вълните пълзяха нагоре по брега. Водата я ужасяваше, но мисълта да изгуби приятелите си я ужасяваше още повече. Стрелна се надолу, сграбчвайки Айви, преди езерото да я е достигнало. Напрягайки криле с цялата си сила, плъзна се към сушата, поставяйки малтропа и стрелвайки се отново. Водата нямаше да погълне Миранда.

Магьосницата дошляпа до кристалната черупка и се покатери отгоре й, атакувайки я с всичко, на което жезълът бе способен. По решетките плъзнаха цепнатини, но изглежда отхвърляха най-лошото от щетите. Под нея една от демонските брони се изкачваше по наклоненото дъно. Когато достигна черупката, различните плочки от бронята се разпръснаха, откривайки удобни пролуки, през които да се промушат, събирайки се отново през също прекосилото кехлибарено кълбо.

Миранда продължаваше да обработва черупката. Една решетка се счупи, сетне още една. Внезапно усети как глезенът й бива сграбчен от ръка като стомана. Ръката я изтръгна от кристалната структура и с лекота я захвърли настрана.

Студената като лед вода лиши крайниците й от чувствителност. Подът бе потънал под водата и бе трудно да намери нещо, върху което да стъпи. Само връхчето на кристалната клетка се намираше над повърхността. Стоманената хватка отново стисна глезена й, издърпвайки я под водата, без да е съумяла да си поеме дъх. Почти заслепена от ледената стихия, Миранда успя на косъм да избегне удара с копие на бронята. Прокуди раздиращата ума й агония и запрати изблик мистична енергия. Стисналата крака й ръкавица се разхвърча на парчета, което позволи на девойката да изплува до малкото останал въздух и да напълни дробовете си.

Мин се стовари върху потъващия каменен купол, бясно удряйки с нокти малката дупка, която откри. Усети вълните да се затварят около нея — всеки древен инстинкт и придобит страх изискваше да се издигне във въздуха. Тя не им обърна внимание, накрая разбивайки камъка. Разнесе се пукот на дърво и целият остров сякаш се дръпна под нозете й, отправяйки се към дълбините. Ужасеният дракон запляска над водата, накрая улавяйки достатъчно вятър в крилете си, за да се издигне към небето. Бившият остров се скри от погледа й, а плуващите по езерото ледени късове се затвориха подире му.

И последният въздух се изнизваше през разширяващата се дупка. Бе достатъчно голяма, за да избяга през нея, но Миранда й обърна гръб. Трябваше да свърши нещо. Докато се взираше към все още целите кристални решетки, ледената вода щипеше очите й. Другата ръка на демонската броня я бе сграбчила за наметалото, повличайки я към дълбокото. Голямо парче от разрушения покрив потъна край нея. Отново призова стискащото заклинание, насочвайки къса към черупките. Парчето счупи първата, но другата жива броня успя да му попречи да разруши и втората — онази, която държеше Етер. Миг по-късно същият демон хвърли копието си, разкъсало водата като харпун и ранило леко Миранда.

Изтощението на ума и тялото бързо извличаше и последния дъх на Миранда, а налягането болезнено я притискаше. Вътрешната черупка все още бе непокътната. Игнорира болката и студа и протегна жезъла, трескаво дирейки из наличните заклинания нещо, с което да разруши клетката на Етер. Цялата структура се разтърси, когато достигна дъното на езерото, потъвайки леко в ледената кал. Ударът бе достатъчен, за да откърти парче от потрошения покрив. Миранда се опита да отплува встрани, но ранената броня стисна китката й в оставащата си ръкавица и жестоко я изви. Пръстите й неволно се отвориха, пускайки жезъла, който бързо полетя към повърхността, далеч от досега на магьосницата. Камъкът я блъсна към наклонения под и я прикова там. С нечовешки усилия момичето се удържа да не изхаби последните си мигове въздух в агонизиращ писък.

Всичките й познания по водна магия проблеснаха из ума й, но остатъкът от защитните заклинания и кристалната решетка не позволиха дори и на най-простата магия да се задейства. Левитацията и още дузина други заклинания се провалиха в паническо призоваване. Дробовете й горяха за въздух. Гърдите й щяха да се пръснат. Силуетите на стоящите край нея демони-брони започнаха да се замъгляват сред гаснещата й визия.

Тогава дойде звукът.

Бе странен и далечен, напомнящ на гръм, пробиващ си път през слоевете вода. Миранда и противниците й едновременно насочиха очи към повърхността. Беше Мин — понесла се към тях с вълнисти движения, които включваха цялото й тяло. Лудост проблясваше в очите й. Стовари се върху руините на структурата като лавина, сключвайки челюсти около едната броня сред вихрушка мехурчета и скривен метал, смазвайки другата с мощен замах на лапа. Драконът бързо захвърли настрани камъка, пристискащ приятелката й, за да я грабне. Миранда трескаво заразмахва ръце към кристалната черупка. Мин хвърли бегъл поглед към соченото, разтрошавайки го със замах на опашка. Сетне стъпи върху каменния под и с мощен тласък се изстреля към повърхността.

Двете разкъсаха повърхността на водата и леда, издигайки се високо във въздуха. Драконът разпери криле и полетя към брега, а Миранда поемаше режещ въздух, накарал я да се закашля. Мин не спря да изригва огнени стълбове, докато цялата вода по нея не се изпари. Отръска се и се затъркаля ужасено, сякаш капките между люспите й всеки миг щяха да я убият. По времето, когато приключи, Миранда вече се бе накашляла и лежеше трепереща на земята. Далеч от д’каронските кристали, магиите й щяха да действат. Няколко прошепнати думи я деляха от топлината и здравето, но това можеше да почака. Мокра до кости се изправи на крака и погледна към езерото.

Цялата му повърхност бе покрита с мятащи се вълни и ледени късове. В средата му се издигаше малка, ясна купчина вода. Донякъде приличаше на човек, но плуваше неподвижно, ярко отличавайки се от бушуващата маса. На местата, където трябваше да са очите, проблясваха цепки сияние. Водата около хуманоидната форма бавно се успокои. Около нея се оформи кръг, където стихията стоеше напълно неподвижна. Кръгът започна да се разраства. Все по-голяма част от езерото бе досегната от внезапния покой. С всяка вълна, която изчезваше, фигурата придобиваше все по-ясни черти. Накрая цялото езеро бе съвсем спокойно, гладко като стъкло — а в центъра му стоеше Етер.

Метаморфът потъна под повърхността, предоставяйки й първите вълни. Миг по-късно изникна на брега край останалите герои. Вече се намираше достатъчно близо до тях и изражението върху водното й лице можеше да бъде видяно. Далеч не представляваше хладната, безучастна маска на самодоволство, която обикновено я отличаваше. Ликът й изразяваше мозайка от страх, изтощение, отчаяние и — може би най-нехарактерно от всичко — благодарност.

— Благодаря ти — успя да промълви Етер. Никога не бяха изричани по-неочаквани думи.

Етер се отпусна на колене върху камъчетата на брега. Грубата сивота плъзна по нозете й — след няколко мига тя бе изцяло изградена от камък, неподвижна. Миранда се приближи до формата и погледна в очите й, понастоящем представляващи едва забелязващи се сферични камъни, но в тях съзря искрицата, за която се надяваше. Етер бе вън от опасност. Нуждаеше се единствено от почивка и буен огън. Всъщност всяка от тях се нуждаеше от това.

Изсушила и последната частица влага и най-накрая успокоена, Мин внезапно осъзна, че е пренебрегвала задълженията си. Заподскача към близката гора, несъмнено надушила някаква плячка. Миранда се възползва от възможността да се погрижи за себе си. Затвори раната си и прогони водата, която я караше да трепери от студ. Още няколко думи, придружени с напрягане на съзнанието — и треперенето също спря. За миг се подсмихна на лекотата, с която го бе сторила, почти без да се замисля. Имаше време, когато падането във водата без наличието на последващ запален огън би означавало смъртна присъда. Сега в най-лошия случай представляваше отегчение, от което се отърваваше за секунди, дори и без жезъл.

Погледна към езерото. На повърхността, разлюляван лекичко от вълните, създадени от вятъра, се поклащаше жезълът й. Протегна ръка и го повика. Той се подчини. В затишието след битката го огледа, сякаш го виждаше за първи път. Любопитен предмет. Със сигурност не приличаше на нещо, което би си представила д’кароните да изработят. Разбира се, точно това бе идеята. Беше нещо, предназначено да заблуждава, предназначено за ръката на измамник. Нямаше кристал. Нищо не издаваше, че това представлява оръжие. Изглеждаше безобиден, тънък и стар на вид. Чепат точно като тояжката, на която добродушен стар маг би се подпирал, докато куцука през някое село. Предразполагаше към успокоение. Бе лъжа.

По-внимателният оглед откри мистични руни, изписани върху всяка възможна повърхност. И най-лекият допир извикваше в готовност мрачна колекция заклинания. Магии, които не изискваха обучение, а душа, за да бъдат използвани. Само няколко слова, най-незначителна мисъл. Миранда се чувстваше опетнена дори от самото докосване до тояжката.

Но същевременно жезълът криеше в себе си множество ключове към изпитанията на д’кароните, които тя и останалите не бяха съумели да преодолеят преди. Заклинания за отваряне на ключалките им. Заклинания за смъкването на щитовете им. Някъде сред магиите откриваше една, която се усещаше много сходна с онова, което бе изпитала, когато един от генералите бе прекрачил през виещите се кръгове — магията, която им позволяваше да се движат толкова бързо, да бягат с такава лекота. Докосна я пробно, но бързо се отдръпна. Тази магия се различаваше от останалите. Нуждаеше се от някаква цел, нещо специфично. Просто местоположение в пространството нямаше да свърши работа. Изглежда заклинанието копнееше да му бъде заръчано коя от многото съдържащи се в него врати девойката иска да отвори. Координатите им бяха фиксирани, оставаше й само да избере. Но тя не знаеше къде отвеждат въпросните портали, а потенциалната опасност от погрешен избор я караше да се въздържа.

Гръмовните стъпки на Мин я изтръгнаха от мислите й. Несъмнено бяха минали само няколко минути, но поставянето на млад елен пред нея бе извършено с онова розовозъбо доволство, което издаваше, че спътницата й съвсем наскоро се е нахранила. Без да чака подкана, Мин отново отърча, този път да събира дърва, оставяйки на Миранда задачата да приготви храната без нож. Дори и с магия представляваше сръткаво дело, но девойката успя да се справи.

Скоро Мин се върна, оставяйки събраното на земята. Още не бе придобила опит в събирането на подпалки и това личеше. Донесе цяло дърво с все корените, по които имаше буци пръст.

— Браво, Мин — похвали я девойката, възнаграждавайки я с обичайното почесване. — Но следващия път донеси нещо не толкова зелено. Нещо, което се пречупва лесно.

Подобна прясна дървесина би се запалила трудно, но в присъствието на дракон и магьосник, огънят никога не представлява проблем. Скоро бе накладен огромен огън. Статуйната Етер бе пренесена между пламъците, Айви бе положена удобно, бе приготвена храна. Каменната форма постепенно почервеня и се превърна в огън, поглъщайки енергията на пламъка далеч по-лакомо, отколкото Миранда ядеше месото. Няколко минути бяха достатъчни на метаморфа да дойде отново на себе си, с което, за съжаление, си възвърна и обичайното поведение. Очите й се спряха върху дракона. Въпреки че бяха от огън, съумяха да засияят студено.

— Виждам, че гущерът е възкръснал — отбеляза тя, сякаш в това нямаше нищо забележително.

Миранда кимна, поглъщайки настоящата си хапка, преди да добави:

— И има нещо да ти покаже.

Мин разгърна крилото си, за да покаже Белега. За момент Етер мълчеше. Когато заговори, гласът й потръпваше от напрежение:

— Намерила е място сред Избраните. Много добре — съдбата постигна пълната си гавра с мен. Въздигнатото ми място в зенита на космичната важност трябва да бъде споделяно с обикновен скот.

Очите на Мин се присвиха.

— Мин спаси живота ти, както и моя, преди няколко минути. Този огън, тази храна и всеки следващ ден, в който ти и аз ще живеем, се дължат на нея — припомни момичето.

— Притежава известна полезност. Но поне другият безмозъчен звяр е достатъчно дребен, за да остане незабелязан — отбеляза Етер, премествайки взор към спящата Айви. — А драконът ще ни направи цел, без значение кой ни вижда. На света няма човек, който би се доверил на подобно чудовище.

Мин гневно се изправи на крака.

— Спокойно, Мин — каза Миранда без особен резултат, преди да се обърне отново към Етер. — И без това целият север гледа на нас като на врагове. С Мин поне ще сме в състояние да се придвижваме бързо.

— Е, имайки предвид колко бавно се възстановявате, не виждам голям смисъл от бързане към следващата битка. Поне за теб — отвърна метаморфът, пристъпвайки от пламъците и приемайки човешкия си облик, сякаш да изтъкне, че е в състояние да изтрие за минути последиците от дни мъчения.

Презрителният поглед на Мин отново придоби хищническа дълбочина.

— Аз съм целител. Докато съм в състояние, ще се грижа всички да са в добра кондиция — рече Миранда. Чувстваше се странно да говори по такъв начин, сякаш умолява да й бъде позволено да остане сред тях, въпреки че Етер беше тази, която бе спасена току-що. Вероятно това бе начинът, по който формолеещата се опитваше да омаловажи факта, че дължи живота си другиму.

— Ммм. Докато си в състояние. Далеч не е сигурно, че ще бъдеш. Трудно е да се отрече, че ти си най-слабата брънка в нашата събрана от кол и въже група от…

— МИН, НЕ! — изкрещя Миранда.

Етер се обърна, за да види как драконът неохотно застива с разтворени челюсти, увиснали точно над главата й. Смесеното изражение на глад и гняв не оставяше никакви съмнения относно намеренията на Мин.

— Уверявам те, животно, че ако беше ме погълнала, щях да си пробия път сама — отбеляза Етер, извръщайки се отново, сякаш нищо не се беше случило. — Но въпреки това изглежда, че вие трите сте успели там, където аз се провалих. Това е доказателство, че проникновението на боговете не бива да бъде подлагано на съмнение. Разкажи ми как се случи и защо Лейн не е сред нас.

Миранда отново поде историята.