Битката при Верил

В столицата, далеч на север, немощен възрастен човек седеше в голям, украсен трон. На главата си носеше короната, увенчавала предците му — Короната на трите кралства. В продължение на две поколения — единствената корона на Севера. Същият символ бе стоял върху главата на краля на Вулкрест на онзи съдбовен ден, когато животът го бе напуснал няколко крачки преди границата, поставяйки началото на тази безкрайна бран. Спасяването й от тресорците бе първото — и в много отношения, последното — победно дело на хората му. Сега увенчаваше неговото теме. Поданиците му виждаха в нея въплъщение на властта. Заради надеждата им бе позволено да вярват в това.

Но зад стените на замъка нямаше съмнение къде се намира истинската сила.

Огромните входни врати бяха отворени от забралените стражници. Високият праг бе прекосен от дребен, педантично облечен мъж, окачил на гърба си два сребърни жезъла, върху които проблясваха скъпоценни камъни. Кралят мълчаливо наблюдаваше как познатият му като генерал Димънт прекосява залата. Звукът на целенасочените му стъпки отекваше из сводестото помещение, създадено да приютява пиршества. С изключение на почетните погребения, след коронацията то бе останало неизползвано. Генералът, със сурово изражение, ускори крачка, минавайки покрай краля, без дори да го погледне. Още няколко стъпки го отведоха до врата.

Димънт я отвори, посрещнат от непрогледна тъма. Затвори вратата след себе си. Дузина свещи се оживиха с просъскване, хвърляйки жълтеникавото си сияние върху Багу, чието лице представляваше раздрана гневна маса. Очите му се взираха напрегнато в огромен пясъчен часовник. Неестествен, насечен поток зрънца се сипеше към дъното. Само още няколко шепи не бяха попаднали в долната част. Каквото и да отмерваше часовникът, скоро щеше да е преминало.

— Е — изрече той, леейки бяс от думите си.

— Драгойлите бяха надвити. Миранда ни се изплъзна — заяви Димънт.

Пръстите на Багу се вкопчиха в подлакътника на стола с такава сила, че дървото проскърца.

— Избрана… избягва секунди преди смъртта си. Какво ще кажете в своя защита? — изфуча главнокомандващият.

— Аз? Нищо от това не е мое дело! — възрази Димънт.

— Нищо? Съхранявали сте дракон, принадлежал на Избраната и не сте сметнали, че това си струва да бъде споменато? Позволявате ми да събера отново божествен воин с могъщ съюзник — и последвалото бягство не е ваше дело?! — Епидим щеше да изскочи от кожата си.

— Ако доставената ми от скъпоценния ви Епидим информация е вярна, това няма как да е било драконът на Избраната. Тя бе придружавана от малък дракон, не по-голям от куче. Доведеното от зверовете ми създание бе възрастно, почти зряло. Не е възможно да е настъпило объркване. Що се отнася до позволяването да ги съберете, предупредих ви да не използвате черния дракон. Тя не бе оръжие, а цел. Животно! Тъп инструмент! Взех този звяр и го оформих според нуждите си, за да послужи като тест за създанията ми. Не е бил под контрол. Нито това бе предназначението му. Вие си бяхте наумили това. Вие искахте показен пример — заяви Димънт.

Багу издаде дълъг, гневен звук — нещо средно между въздишка и просъскване.

— Можете ли да проследите звяра? — попита той.

— Слабо, а ако момичето успее да премахне заклинанията, ще бъде невъзможно.

— Ще се опита да освободи останалите. Намерихте ли кристала от другия човек? — запита Багу.

— Разполагаме само с едното парче.

— Убийте го.

— Все още не сме намерили по-малкото парче. Без помощта на човека…

— Убийте го! — настоя Багу.

— Както желаете — отстъпи Димънт.