Битката при Верил

Дийкън се бе отправил към най-близкия вход на града. Там стоеше на пост слабоват на вид старец. Бяла коса надничаше изпод очукания му шлем, несъмнено служил му вярно на младини. Останалата част от бронята не му стоеше добре — също реликва от по-ранния живот във войската. Нямаше оръжие, разчитайки на прясно наострена лопата. Изглеждаше изтощен, сякаш отдавна не е бил сменяван. Когато младежът се приближи, пазачът се поизпъна.

— Стой. По какво работа? — изрече в официален тон.

Леко присви очи, опитвайки се да прецени по-добре любопитната гледка пред себе си. Дийкън бе забравил да прибере нещата, които висяха по раменете му, а без помощта на магия, задържането им беше трудно.

— Трябват ми припаси — рече простичко Дийкън.

— Къде ти е конят? — с подозрение запита старчето.

— Сред изискваните от мен неща.

— Откъде идваш без кон? — изръмжа постовият.

— Оттам. Не помня името на мястото. Един момент — каза младежът, започвайки да рови из торбицата, за да извади картата.

Един от неприбраните артефакти — ивица кожа с пищно украсен медальон, упорито отказваше да остане на място върху рамото му. Политна за втори път, докато Дийкън се опитваше да удържи листовете под мишницата си.

— Ужасно съжалявам. Ще го задържиш ли за момент? — рече Дийкън, вдигайки медальона и подавайки го на войника.

— Разкарай това от… — сопна се постовият, замлъквайки в мига, в който отслабналото му зрение различи медальона.

Взе ремъка и го огледа. Генералски. Такива имаше само пет. Този принадлежеше на Димънт. Още помнеше печата. Обикновените войници рядко виждаха генерали. Самият той не бе съзрял нито един по време на безкрайната си служба. Можеше ли този младеж да е Димънт? Или беше, или бе достатъчно опитен, за да го е убил или да е откраднал това. И в двата случая с него шега не биваше.

— Н-насам, ако обичате — заекна старецът.

— О, благодаря — отвърна Дийкън, най-сетне успял да набута хартиите.

Взе си обратно медальона и го огледа, докато биваше отвеждан към местния смесен магазин. Бавно осъзна случващото се. Припознаването бе в негова полза, но щеше да е нечестно да не разсее заблудата им.

Още от съвсем малък го бяха учили, че нечестността е първата крачка по път, който свършва много зле за измамните чародеи. Практикуващите магия привличаха вниманието и често черпеха сили от обкръжаващите ги духове. Измамата бе първото сред нещата, които покваряваха душата, а покварената душа привличаше покварени духове. След кратък едностранчив мислен дебат Дийкън реши, че ще остави недоразумението, но няма да го подхранва.

Старият войник му отвори вратата на магазина. Последва кратко напрегнато шептене между него и продавачката, която нервно погледна към Дийкън.

— Веднага ще ви донеса желаното — с треперещ глас изрече тя.

— Седемдневни провизии за двама души — поиска Дийкън е равен тон.

Докато магазинерката бързаше да изпълни поръчката, старецът се обърна към него:

— На какво дължим честта да ни посети генерал? — запита напрегнато.

Дийкън мълчаливо благодари на съдбата за тромавата подредба на думите.

— Форт с огромно стратегическо значение бе разрушен в полето, от което идвам. Преследвам отговорните за това деяние — отговори той. Наистина бе разрушен, наистина търсеше отговорните. Нито една дума не беше лъжа.

Отговорът бе предостатъчен за стареца, който сега беше убеден, че пред него стои генерал. Изпълни се с гордост. А Дийкън се смъмряше, задето допускаше безчестието да продължи, същевременно борейки се с нервността и срама, като не им позволяваше да изпълзят на лицето му. За по-кратко време, отколкото бе смятал за възможно, магазинерката струпа не само храна, а и одеяла, бинтове, както и още дузина неща върху масата.

— Страхувам се, че не предлагаме коне, но… за мен би било чест да предоставя собствения си кон — нервно предложи тя.

— Щом желаеш — рече Дийкън.

— Аз също бих искал да ви предоставя своя. Прекрасно, жилаво животно — намеси се и войникът.

— Ще бъда признателен — отвърна младежът с благодарност.