Заразата

Втора интерлюдия Горящата дупка

Кошмарите му винаги бяха едни същи. Ейбрахам, стар или млад, гол и на колене пред огромната дупка в земята. Горящите долу тела и нацисткият офицер, който се движеше по редицата коленичили затворници и ги застрелваше в тила. Горящата дупка беше зад лазарета на концентрационния лагер „Треблинка“. Твърде болните или твърде старите за работа лагеристи биваха отвеждани между боядисаните в бяло бараки с нарисувания червен кръст и отиваха в дупката. Младият Ейбрахам видя как много хора загинаха така, но самият той се доближи до нея само веднъж.

Стараеше се да остане незабележим, вършеше работата си тихо и не общуваше с никого. Всяка сутрин бодваше пръста си и размазваше капка кръв по бузите си, за да изглежда колкото може по-здрав на проверката.

За първи път видя дупката, докато поправяше едни рафтове в лазарета. Шестнайсетгодишният Ейбрахам Сетракян беше майстор занаятчия с жълта звезда. Никой не го покровителстваше, не беше ничий любимец, просто един роб с дарба в дърводелството, което в един лагер на смъртта се оказа дарба за оцеляване. Представляваше някаква ценност за нациста Хауптман, който го използваше без милост, без жал и без край. Вдигаше бодливи телени огради, сглобяваше библиотечни рафтове, поправяше ЖП линии. Резбова красиви лули за украинския началник на охраната за Коледата през четиридесет и втора.

Тъкмо ръцете му на майстор пазеха Ейбрахам далече от дупката. Привечер можеше да види сиянието ѝ, а понякога и да надуши от работилничката си миризмата на плът и петрол, смесена с мириса на дървени стърготини. Страхът и дупката заживяха редом в сърцето му.

До ден-днешен Сетракян продължаваше да я чувства в себе си всеки път, когато го завладееше страхът — било, докато пресича тъмна улица, докато затваря нощем магазина си или докато се буди от кошмарите си. Дрипите на спомените му оживяваха. Самият той на колене, гол и се моли. В сънищата си усещаше дулото на пистолета, опряно на тила му.

Лагерите на смъртта нямаха никаква друга функция, освен да убиват. „Треблинка“ беше маскирана така, че да прилича на железопътна гара, с пътните знаци, разписанията и зеленината, увила се около телената ограда. Пристигна там през септември 1942 г. и прекара цялото време в работа. „Да си заработиш дъха“, така го наричаше. Беше кротък човек, млад, но възпитан добре, изпълнен с мъдрост и състрадание. Помагаше на толкова затворници, колкото можеше и непрекъснато се молеше на ум. Въпреки всички жестокости, на които ставаше свидетел всеки ден, той вярваше, че Бог бди над всички хора.

Но една зимна нощ, в очите на едно мъртво нещо, Ейбрахам видя дявола. И разбра как светът е различен от онова, което си беше представял.

Беше след полунощ и лагерът бе толкова тих, колкото Сетракян изобщо го беше виждал дотогава. Горският шепот бе затихнал и студеният въздух пронизваше костите му. Помръдна леко върху нара си и се взря слепешком в обкръжилия го мрак. И тогава го чу…

Чук-чук-чук.

Точно както неговата бубе му беше разправяла… звучеше точно както тя го беше казала… и по някаква причина това го правеше още по-страшно.

Дъхът му замръзна и той усети горящата дупка в сърцето си. В един ъгъл на бараката тъмнината се раздвижи. Нещо… гигантска мършава фигура се отлепи от мастилено черните дълбини и се плъзна над спящите му другари.

Чук-чук-чук.

Сарду. Или нещо, което някога е било Сарду. Кожата му беше набръчкана и тъмна, сливаше се с гънките на широкия му тъмен халат. Съществото се движеше с лекота. Плъзгащо се над пода безтегловно привидение. Закривените като на птица нокти на краката му съвсем тихо стържеха в дървения под.

Но… беше невъзможно. Светът беше реален… злото беше реално и го обкръжаваше непрекъснато… Но това не можеше да е реално. Това беше бубе мейсех. Бубе…

Чук-чук-чук.

За секунди отдавна мъртвото Нещо се пресегна към нара срещу Сетракян. Ейбрахам вече успя да го помирише: сухи листа, пръст и плесен. Успя да зърне почернялото му лице, което изплува от потъналото в мрак тяло… Нещото се надвеси и подуши врата на Завадски — млад поляк и здрав работник. Съществото се извисяваше на височината на бараката и главата му се губеше горе между гредите. Дишаше хрипливо и настървено, възбудено и гладно. Придвижи се към следващия нар, а там лицето му за миг се очерта на светлината от близкия прозорец.

Потъмнялата кожа стана полупрозрачна като срязано късче сушено месо. Цялото изглеждаше сухо и матово… освен очите му: две блестящи кълба, които сякаш грееха непрестанно като разпалени въглени, поели живителен дъх. Пресъхналите му устни се изтеглиха назад и оголиха зацапани венци, и два реда малки пожълтели и невероятно остри зъби.

Съществото се задържа над крехката фигура на Ладислав Зажак, старец от Гродно, дошъл късно и болен от туберкулоза. Сетракян беше подкрепял Зажак още от пристигането му, ориентираше го в обстановката и го криеше от проверките. Самата му болест бе достатъчно основание за незабавна екзекуция, но Сетракян го обяви за свой помощник и в критични моменти го държеше далеч от погледа на надзирателите от СС и украинската охрана. Но Зажак вече бе свършил. Дробовете му се предаваха и още по-важното, беше загубил волята си за живот. Затворил се беше в себе си, рядко говореше, постоянно плачеше тихо. Беше се превърнал в бреме за оцеляването на Сетракян, но той упорстваше, макар че колкото и да се стараеше, не можеше да вдъхне сили на стареца. Ейбрахам го чуваше как се разтърсва от пристъпите на кашлица и хлипа тихо чак до разсъмване.

Но сега, надвиснало над него, Съществото оглеждаше Зажак. Накъсаният дъх на стареца изглежда го зарадва. Като ангел на смъртта простря черната си сянка над крехкото тяло на възрастния мъж и лакомо цъкна с пресъхнало небце.

Какво направи Съществото след това… Сетракян не можа да види. Имаше някакъв шум, но ушите му отказаха да го чуят. Огромното зловещо същество се надвеси над главата и врата на немощното тяло. Нещо в стойката му говореше за… ядене. Старческото тяло на Зажак потрепери и се сгърчи едва доловимо, но, забележително, старецът изобщо не се събуди.

И не се събуди повече.

Сетракян приглуши стенанието в шепата си. А хранещото се същество сякаш не го забеляза. Задържа се над други болни и недъгави. Към края на нощта в бараката зад него бяха останали три трупа, а съществото изглеждаше съживено — кожата му беше по-еластична, по-гладка, но все така тъмна.

Сетракян видя как Съществото потъна в тъмното и си отиде. Надигна се предпазливо и се доближи до телата. Погледна ги на смътната светлина и нямаше никаква следа от рана… освен една тънка черта на шията. Разрез, толкова тънък, че едва се забелязваше. Ако не беше видял тоя кошмар с очите си…

А след това го осени. Това Нещо. То щеше да се върне отново… и скоро. Този лагер бе тучното пасище за него и то щеше да пасе върху тях: незабележимите, забравените, излишните. Щеше да се храни с тях. С всички тях.

Освен ако някой се надигнеше, за да го спре.

Някой.