Заразата

Утро

Сетракян се опита да се намести по-удобно на пейката до стената в предварителния арест на полицейския участък. Беше чакал цялата нощ в остъкления сектор, натъпкан с повечето от крадците, пияниците и извратените типове, с които го бяха затворили и сега. По време на дългото чакане беше имал достатъчно време, за да премисли сцената, която бе разиграл пред Главния съдебномедицински център и беше осъзнал, че е провалил най-добрата си възможност да се добере до Федералната агенция за контрол над болестите в лицето на доктор Гудуедър.

Разбира се, че се беше държал като побъркан старец. Може би изпускаше нервите си. Колебаеше се като жироскоп в края на въртенето си. Може би годините чакане на този момент, преживени на онази граница между смъртен страх и надежда, бяха наложили отпечатъка си.

Да си стар означава непрекъснато да се държиш под контрол. Да се държиш здраво за парапета. Да си сигурен, че все още си ти.

Не. Той знаеше, каквото знаеше. Влудяващото го отчаяние беше единствената нередност. И ето го тук, задържан в полицейски участък в среден Манхатън, докато около него…

Бъди умен, стари глупако. Намери изход оттук. Намирал си изход от много по-лоши места.

Превъртя в ума си сцената от регистратурата. Докато съобщаваше името и адреса си и му обясняваха предявените към него обвинения в нарушаване на обществения ред, докато подписваше формуляр за лични вещи за своя бастун („Има изключителна лична стойност“ беше заявил на сержанта) и за хапчетата си за сърце, доведоха един осемнайсет-деветнайсетгодишен мексикански младеж със стегнати в белезници ръце на гърба. Младежът беше силно ожулен, с издрано лице и разкъсана риза.

Това, което привлече погледа на Сетракян, бяха дупките от изгоряло по черните му панталони и ризата.

— Това са пълни глупости, бе хора! — зарева младежът с изпънати назад ръце и изправен гръб, докато двамата детективи го бутаха напред. — Оня путо беше смахнат. Типът беше локо, тичаше гол по улиците. Нападаше хора. Налетя и на нас! — Детективите го смъкнаха насила в един стол. — Вие не го видяхте бе, хора. От копелето кървеше бяло. И имаше онова шибано… онова нещо в устата! Тоя не беше човек!

Един от детективите се приближи до кабината на сержанта, който се занимаваше със Сетракян, триейки потта от челото си със салфетка.

— Откачено мексиканче. Наскоро е навършил осемнайсет, но преди това два пъти се е дънил. Този път уби човек в уличен бой. Той и приятелчето му. Трябва да са му скочили и са му съблекли дрехите. Опитали се да го изтарашат насред Таймс скуеър.

Сержантът на рецепцията завъртя очи и продължи да чука по клавиатурата. Зададе още някакъв въпрос на Сетракян, но той не го чу. Едва усещаше седалката под себе си и счупените си ръце, свити в юмруци. Обзе го паника при мисълта, че се изправя отново срещу онова, на което бе невъзможно да се опълчи човек. Видя в ума си бъдещето. Видя разкъсани семейства, унищожение, апокалипсис и страдание. Мрак, възцарил се над светлината. Ад, завзел земята.

В този момент Сетракян се почувства като най-стария човек на планетата.

Изведнъж мрачната му паника бе подменена от друг, също толкова мрачен импулс: възмездие. Втори шанс. Съпротивата, борбата, предстоящата война… А той трябваше да даде началото ѝ.

Стригои.

Чумата беше започнала.

Все още облечен в цивилно облекло, Джим Кент лежеше на болничното си легло и бърбореше разгорещено:

— Това е нелепо. Чувствам се отлично.

Еф и Нора стояха от двете страни на леглото.

— Да го наречем предпазна мярка тогава — каза Еф.

— Нищо не е станало. Трябва да ме е съборил, докато минавах през вратата. Мисля, че изгубих съзнание за около минута. Може би слабо сътресение.

Нора кимна.

— Просто… ти си един от нас, Джим. Искаме да сме сигурни, че всичко е наред.

— Но… защо съм в изолационното?

— Защо не? — Еф се усмихна с усилие. — Вече сме тук. И виж… разполагаш с цяло болнично крило. Най-добрата сделка в Ню Йорк.

Усмивката на Джим издаде, че не е много убеден.

— О, добре — отрони най-накрая той. — Но мога ли поне да си задържа телефона, за да чувствам, че сътруднича?

— Мисля, че можем да уредим това. След няколко изследвания.

— И… Моля ви, кажете на Силвия, че съм добре. Ще се паникьоса.

— Добре — успокои го Еф. — Ще ѝ се обадим веднага, щом те измъкнем оттук.

Чувстваха се потресени. Спряха се на изхода, преди да напуснат изолационното отделение.

— Трябва да му кажем — промълви Нора.

— Какво да му кажем? — отвърна ѝ Еф малко рязко. — Първо трябва да разберем с какво си имаме работа.

Извън отделението жена с твърда коса, прибрана под широка лента, се изправи от пластмасовия стол, който беше издърпала от фоайето. Джим държеше апартамент в източната част на Манхатън с приятелката си Силвия, която пишеше хороскопи за „Ню Йорк поуст“. Беше допринесла за връзката им с пет котки, а той — с една сипка, което правеше домакинството доста напрегнато.

— Може ли да вляза? — попита тя.

— Съжалявам, Силвия. Правила на изолационното крило. Допуска се само медицински персонал. Но Джим каза да ти предадем, че се чувства добре.

Силвия стисна Еф за ръката.

— Какво каза?

— Изглежда съвсем здрав — обясни Еф тактично. Искаме да му направим няколко изследвания, просто за всеки случай.

— Казаха, че е припаднал и бил малко замаян. Защо е в изолационното?

— Знаеш как действаме, Силвия. Изключваме всичко лошо. Стъпка по стъпка.

Силвия се озърна към Нора за утешение по женски.

Нора кимна.

— Ще ти го върнем веднага, щом стане възможно.

Долу в болничното подземие Еф и Нора намериха администраторката, която ги чакаше пред вратата на моргата.

— Д-р Гудуедър, това е в пълно нарушение на правилника. Тази врата никога не трябва да се заключва и болницата настоява да бъде уведомена какво става…

— Съжалявам, г-жо Греъм — отвърна Еф, прочел името на болничната ѝ карта, — но ситуацията официално е под контрола на ЦКБ. — Мразеше да изтъква служебно положение като някой бюрократ, но понякога да си правителствен служител си имаше предимства. Извади ключа, който бе присвоил, отключи и влезе с Нора. — Благодаря ви за съдействието — добави той и заключи отново след себе си.

Осветлението се включи автоматично. На стоманената маса лежеше покритото с чаршаф тяло на Редфърн. Еф избра чифт ръкавици от кутията до ключа за осветление и отвори сандъчето с инструменти за аутопсия.

— Еф — заговори Нора, докато си слагаше ръкавиците. — Все още дори не разполагаме със смъртен акт. Не можем просто да го разрежем така.

— Нямаме време за формалности. Не и с Джим горе. Освен това… Като начало дори не знам как ще обясним смъртта му. Както и да го погледнеш, аз убих този човек. Собствения ми пациент.

— При самозащита.

— Аз знам това. Ти го знаеш. Но определено нямам време за губене с обяснения пред полицията.

Взе големия скалпел и го прокара по гърдите на Редфърн, като направи Y-образен разрез от лявата и дясната ключица, режейки по диагонал към върха на гръдния кош, а след това право надолу до централната линия на торса, над корема и до срамната кост. След това отлепи кожата и лежащите под нея мускули, оголвайки ребрата и коремната стена. Не разполагаше с време за пълна медицинска аутопсия. Но трябваше да потвърди някои неща, които се бяха показали при прекъснатия ядрено-магнитен резонанс на Редфърн.

С помощта на мек гумен маркуч отми подобната на кръв белезникава течност и разкри главните органи под ребрата. Гръдната кухина беше пълна бъркотия. Хаос от големи черни буци, захранвани от бодливи жилоподобни израстъци, прикрепени към изсъхналите органи.

— Боже Господи! — ахна Нора.

Еф огледа израстъците под ребрата.

— Сякаш нещо го е изпило. Погледни сърцето.

Беше безформено и изсъхнало. Артериалният строеж също беше променен, кръвоносната система бе станала по-опростена, самите артерии бяха покрити с тъмна злокачествена тъкан.

— Невъзможно — промълви Нора. — Едва са минали трийсет и шест часа от кацането на самолета.

След това Еф разряза шията на Редфърн, като оголи гърлото. Новият орган се оказа вкоренен в ларинкса, израснал от фалшивите гласни връзки. Издатъкът, който явно действаше като жило, лежеше отпуснат. Свързваше се направо с трахеята, всъщност се беше запоил към нея също като злокачествен тумор. Еф предпочете да не реже повече с надеждата, че ще може по-късно да извади целия мускул, орган или каквото беше там, за да го проучи изцяло и да определи функцията му.

В този момент телефонът му иззвъня. Обърна се, за да даде възможност на Нора да го извади от джоба му с чистите си ръкавици.

— Директорът на Главна съдебномедицинска инспекция — прочете на дисплея тя. Отговори вместо Еф и след като слуша няколко секунди, отвърна:

— Идваме веднага.

Директор Барнс пристигна в ГСМИ на ъгъла на Тридесета и на Първа едновременно с Еф и Нора. Слезе от колата си, с все същата козя брадичка и с униформата като на морски пехотинец. Пресечката беше задръстена с полицейски коли. Телевизионни екипи разставяха оборудването си пред тюркоазната фасада на сградата на моргата.

Удостоверенията им осигуриха достъп чак до д-р Джулиъс Мирнщайн, главният съдебен лекар за Ню Йорк. Ако се изключат няколкото туфи кафява коса отстрани и на тила, Мирнщайн беше плешив мъж с издължено лице и със сприхав нрав. Над сивите си панталони беше навлякъл задължителната лекарска престилка.

— Смятаме, че снощи тук са нахлули с взлом… не знаем. — Д-р Мирнщайн се озърна към един съборен компютърен монитор и разпилени от чашата моливи. — Не можем да се свържем по телефона с никого от нощния персонал. — Погледна за потвърждение асистентката си, която държеше телефон до ухото си. Тя кимна утвърдително. — Моля, последвайте ме.

В подземната морга всичко изглеждаше наред, от почистените маси за аутопсия до повърхностите на плотовете, теглилките и измервателните уреди. Никакви следи от вандализъм нямаше тук. Д-р Мирнщайн продължи по пътеката през огромното хладилно помещение и изчака Еф, Нора и д-р Барнс да го последват.

Хладилните камери, в които държаха телата, бяха празни. Всички носилки все още си бяха там заедно с няколко захвърлени чаршафи и части от дрехи. Покрай лявата стена бяха останали няколко мъртви тела. Всички жертви от самолета бяха изчезнали.

— Къде са? — попита Еф.

— Ами там е работата — отвърна д-р Мирнщайн. — Не знаем.

Директор Барнс го изгледа продължително.

— Да не би да ми казвате, че сте убеден, че някой е нахлул снощи тук и е откраднал четирийсет и няколко трупа?

— Предположението ви е не по-добро от моето, д-р Барнс. Надявах се вашите хора да ме осветлят.

— Е, не може просто да са си тръгнали — изтъкна д-р Барнс.

— А какво е положението в Бруклин? Ами в Куинс? — попита Нора.

— Още не съм се чул с Куинс — отговори ѝ Мирнщайн. — От Бруклин обаче новините са същите.

— Същите? — ахна Нора. — Телата на жертвите са изчезнали?

— Именно — потвърди докторът. — Повиках ви тук с надеждата, че може би вашата агенция е прибрала тези тела без наше знание.

Барнс изгледа Еф и Нора. Двамата поклатиха глави.

— Господи. Трябва да се обадя на Федералната авиационна администрация.

Еф и Нора изчакаха Барнс да се отдалечи от д-р Мирнщайн и го догониха, преди да е успял да се свърже.

— Трябва да поговорим — заяви Еф.

Директорът запремества с тревога поглед от единия към другия.

— Как е Джим Кент?

— Изглежда добре. Твърди, че се чувства добре.

— Добре — каза Барнс. — Какво му е?

— Има пробождане в шията чак до гърлото. Същото като при жертвите на Полет 753.

Барнс се намръщи.

— Как е възможно това?

Еф му описа набързо бягството на Редфърн от скенера и последвалото нападение. От голям плик извади снимката от ЯМР-то и я лепна на таблото, като включи фоновата светлина.

— Това е снимката на пилота „преди“.

Основните му органи се виждаха. Всичко изглеждаше нормално.

— Да?

— А ето как стоят нещата „след“.

Постави снимка, на която се виждаше обгърнатият в сенки торс на Редфърн.

Барнс постави очилата си.

— Тумори ли?

— Ами… Хм… Трудно е да се обясни — отговори му Еф. — Но е нова тъкан. Захранва се от органите, които бяха напълно здрави само допреди двайсет и четири часа.

Директор Барнс свали очилата си и се намръщи отново.

— Нова тъкан? За какво говориш, по дяволите?

— Ето за какво.

Еф залепи нова снимка, показваща вътрешността на шията на Редфърн. Новият израстък под езика се виждаше ясно.

— Какво е това? — попита Барнс.

— Жило — отвърна Нора. — Или нещо подобно. Мускулесто по структура. Подвижно и месесто.

Барнс я изгледа все едно, че е полудяла.

— Жило?

— Да, сър — побърза да я подкрепи Еф. — Вярваме, че то е причината за среза в шията на Джим.

Барнс отново зашари с поглед от единия към другия.

— Казвате ми, че на един от оцелелите в самолетната катастрофа му е изникнало жило и е нападнал с него Джим Кент?

Еф кимна и за доказателство посочи снимките от скенера.

— Еверет, трябва да поставим останалите оцелели под карантина.

Барнс погледна към Нора, която през цялото време кимаше енергично, напълно съгласна с Еф.

— Заключението е, че вие вярвате, че това… този туморен израстък, тази биологична трансформация… по някакъв начин се предава?

— Това е подозрението ни и опасението ни — отвърна Еф. — Джим като нищо може да е заразен. Трябва да определим развитието на този синдром, какъвто и да е той, ако изобщо искаме да получим някакъв шанс да го поставим под контрол и излекуваме.

— Казвате ми, че сте видели това… това подвижно жило, както го нарекохте?

— И двамата.

— А къде е капитан Редфърн сега?

— В болницата.

— Неговата прогноза?

Еф изпревари Нора с отговора.

— Несигурна.

Барнс го изгледа, започнал вече да усеща, че нещо не е наред. Еф продължи:

— Единственото, за което молим, е заповед, с която да принудим другите да бъдат поставени под медицинско наблюдение…

— Поставянето на трима човека под карантина потенциално означава, че ще хвърлим в паника триста милиона други. — Барнс отново се взря в лицата им за окончателно потвърждение. — Смятате ли, че това по някакъв начин е свързано с изчезването на тези тела?

— Не знам — отвърна Еф. Въздържа се да добави „Не искам да знам.“

— Добре — заяви Барнс. — Ще започнем процеса.

— Ще започнем?

— Ще отнеме малко време.

— Това трябва да стане сега. Веднага.

— Ефраим, това, с което ме запозна тук, е странно и тревожно, но явно е изолиран случай. Зная, че сте загрижени за здравето на своя колега, но осигуряването на федерална заповед за карантина означава, че трябва да поискам и да получа изпълнителна заповед от президента, каквато не нося в портфейла си. Засега не виждам никакви признаци за потенциална пандемия, така че трябва да мина по нормалните канали. Дотогава не искам да безпокоите другите оцелели.

— Да ги безпокоим?

— И без да прекрачваме задълженията си, паниката ще бъде достатъчна. Освен това бих изтъкнал, че ако и другите оцелели се бяха разболели, вече би трябвало да имаме вести от тях.

Еф нямаше какво да му отговори.

— Ще държим връзка.

Барнс ги остави и се зае да звъни по телефоните.

Нора погледна Еф.

— Недей.

— Недей какво?

— Недей да тръгваш да търсиш другите оцелели. Не проваляй шанса ни да спасим Джим, като ядосаш онази адвокатка или подплашиш другите.

Еф кипеше от гняв, когато външната врата се отвори. Двама санитари от спешното отделение караха количка, върху която лежеше тяло в найлонов чувал. Посрещнаха ги двама асистенти на моргата. Мъртвите нямаше да чакат да се разкрие тази мистерия. Щяха просто да продължават да идват. Еф си представи Ню Йорк, обхванат от смъртоносна чума. След като всички градски служби бъдат извадени извън строя — полиция, пожарна, санитарни органи, погребални бюра — само за няколко седмици целият остров щеше да се изроди във воняща купчина тор.

Един от асистентите от моргата смъкна ципа на чувала до средата и ахна с нетипично за професията му изумление. Отдръпна се от тялото. Бели капки закапаха от ръкавиците му. Белезникавата течност се процеди от черния найлонов чувал и се застича отстрани по носилката до пода.

— Какво, по дяволите, е това? — обърна се той към двамата от спешното, които стояха на входа и гледаха с явно отвращение.

— Пътна злополука — отвърна единият. — След уличен бой. Не знам… трябва да е било някой камион с мляко или нещо такова.

Еф дръпна чифт ръкавици от кутията на тезгяха, приближи се до чувала и надникна.

— Къде е главата?

— Вътре — отговори другият санитар. — Там някъде.

Еф видя, че трупът е обезглавен от раменете, а останалото от шията беше оплискано с бяло.

— И е бил гол — добави санитарят. — Каква нощ само.

Еф дръпна ципа до долу. Обезглавеното тяло беше на мъж с наднормено тегло, около петдесетгодишен. След това забеляза стъпалата му.

Видя телчето, изранило голия му палец. Сякаш там е бил завързан етикет на труп от морга.

Нора също го видя и пребледня.

— Бой, значи? — попита Еф.

— Така ни казаха — отвърна му санитарят, докато отваряше вратата към изхода. — Пожелавам ви лек ден и късмет.

Еф дръпна отново ципа нагоре. Не искаше някой да види телчето от етикета. Не искаше да му задават въпроси, на които нямаше отговор. Обърна се към Нора.

— Стареца.

Тя кимна.

— Искаше да унищожим телата.

— Знаеше за ултравиолетовата светлина. — Еф смъкна ръкавиците, си замислен отново за Джим, който лежеше сам в изолационното… с кой знае какво, което растеше вътре в него. — Трябва да разберем какво още знае той.

Сетракян преброи тринайсет мъже, които споделяха с него голямата колкото стая килия. Сред тях бе и една неспокойна душа, млад мъж с пресни драскотини по шията. Клечеше в ъгъла, плюеше върху дланите си и ожесточено ги триеше.

Беше виждал и по-лошо от това, разбира се. Много по-лошо. На друг континент, в друго столетие. Бяха го затворили като арменски евреин през Втората световна война, в лагера на смъртта Треблинка. Беше на деветнайсет, все още момче, когато през 1943 г. лагерът падна. Ако беше попаднал в него на сегашната си възраст, нямаше да преживее и няколко дни. Нямаше да преживее навярно дори превозването с влаковия ешелон до там.

Сетракян погледна младия мексиканец, който стоеше на пейката до него. Същото момче, което видя, когато записваха данните му. Бе почти на възрастта, на която бе и той в края на войната. Бузата му беше силно посиняла и засъхналата черна кръв беше запушила разреза под окото му. Но не изглеждаше заразен.

Повече го притесняваше приятеля на младежа, който лежеше на пейката до него неподвижен и свит на кълбо.

От своя страна Гюс, ядосан, скапан и вече уплашен, след като адреналинът се беше изчерпал, се стегна щом усети погледа на стареца върху себе си.

— Проблем ли имаш?

Другите надигнаха глави, привлечени от възможната свада между мексикански уличен бандит и стар евреин.

— Много голям проблем имам, да — въздъхна в отговор Сетракян.

Гюс го изгледа мрачно.

— Щото ние си нямаме.

Сетракян усети как другите се обръщат, след като стана ясно, че няма да има забавление, което да прекъсне скуката им. Хвърли отново поглед на свилия се приятел на мексиканеца. Ръката му лежеше отпусната върху лицето и шията му, коленете бяха силно присвити, почти в ембрионално положение.

Гюс се беше загледал в Сетракян, сякаш го беше познал.

— Познавам те.

Сетракян кимна, свикнал с това.

— Сто и осемнайсета улица.

— „Никърбокър заеми“. Да, мамка му. Веднъж срита задника на брат ми.

— Крадеше ли?

— Опита се. Златна верижка. Сега е скапан наркоман, боклук. Само призрак. Но тогава беше як. С няколко години е по-голям от мен.

— Трябвало е да знае какво не бива да прави.

— Той знаеше. Точно затова се опита. Златната верижка беше само трофей всъщност. Искаше да го направи напук на улицата. Всеки го предупреждаваше да не се ебава с антикваря.

— Първата седмица след като взех магазина, някой ми счупи витрината. Подмених стъклото… а после наблюдавах и чаках. Хванах следващата банда, като дойдоха да го чупят. Дадох им храна за размисъл. Имаше и какво да разправят на приятелите си. Това беше преди повече от трийсет години. Оттогава не съм имал проблем със стъклото.

Гюс погледна кривите пръсти на стареца, изпъкнали под вълнените ръкавици.

— Ръцете ти. Какво е станало, да не са те хванали да крадеш някога?

— Не е от кражба, не — отвърна старецът и потърка дланите си под вълната. — Стара рана. Не получих медицинска помощ веднага, а след това беше късно.

Гюс му показа татуировката на ръката си, като я сви в юмрук, за да изпъкне кожата между палеца и показалеца. Представляваше три черни кръга.

— Като знака на магазина ти.

— От стари времена трите топки са символ на заложна къща. Но твоето има друго значение.

— Бандитски знак. — Гюс се отпусна на пейката. — Означава крадец.

— Но ти никога не си крал от мен.

— Поне не и така, че да си се усетил — отвърна Гюс с усмивка. Сетракян погледна панталоните му с дупките изгоряло по черния плат.

— Чух, че си убил човек.

Усмивката на Гюс угасна.

— Но не те е ранил, а? Раната на лицето ти е от полицията, нали?

Този път Гюс го изгледа навъсено все едно, че старецът можеше да е нещо като информатор в затвора.

— Тебе какво те бърка?

— Погледна ли в устата му? — каза Сетракян.

Гюс се обърна към него. Старецът се беше навел напред почти като в молитва.

— Какво знаеш за това?

— Знам — отвърна старецът, без да вдига глава. — Знам, че чума се е развихрила в този град. А скоро — и в целия свят.

— Никаква чума не беше. Оня беше някакъв побъркан психопат с нещо като… шибан език, който излизаше от… — Почувства се тъпо да го каже на глас. — Е, какво, мамка му, беше това?

— Бил си се с мъртвец, обладан от болест.

Гюс си спомни изражението на лицето на дебелия мъж, бездушно и жадно. И бялата му кръв.

— Какво… като скапано зомби?

— Представи си по-скоро мъж в черно наметало. Остри зъби. Странен говор. — Сетракян извърна глава към Гюс, за да може да го чуе по-добре. — Сега махни наметалото и зъбите. Странния акцент. Махни всичко странно по него.

Гюс се хвана за думите на стареца. Трябваше да разбере. Трезвият му глас и страхът, затаен в мрачния му тон, бяха заразителни.

— Слушай внимателно какво ти говоря — продължи старецът. — Твоят приятел тук. Той е заразен. Би могло да се каже — ухапан.

Гюс се вгледа в неподвижния Феликс.

— Не. Не, той само… Ченгетата, те го нокаутираха.

— Той се променя. В плен е на нещо съвсем непонятно за теб. Болест, която превръща хората в не-хора. Това лице вече не е твоят приятел. Той е превърнат.

Гюс си спомни как дебелият мъж се бе нахвърлил върху Феликс. Маниакалната му прегръдка. Устата му, която се приближаваше към шията на приятеля му. И изражението на лицето на Феликс — ужас и благоговение.

— Усещаш ли колко е горещ? Метаболизмът му е убийствено бърз. Нужна е огромна енергия за превръщането. Промените, които сега стават в тялото му, са болезнени, катастрофални. Развитието на паразитна система от органи, която да се приспособи към новото му състояние на съществуване. Превъплъщава се в хранещ се организъм. Скоро, двайсет до трийсет и шест часа след началото на заразата, но най-вероятно тази нощ, той ще се надигне. Ще бъде жаден. Няма да се спре пред нищо, за да утоли жаждата си.

Гюс зяпна стареца като в полусън.

— Обичаш ли приятеля си? — каза Сетракян.

— Какво?

— Под „обич“ имам предвид уважение, респект. Ако обичаш приятеля си… ще го унищожиш преди да се е превърнал окончателно.

Очите на Гюс помръкнаха.

— Да го унищожа?

— Убий го. Иначе той ще превърне и теб.

Гюс бавно поклати глава.

— Но… щом казваш, че вече е мъртъв… как мога да го убия?

— Има начини. Как уби мъжа, който ви нападна?

— С нож. Онова, дето излезе от устата му… прерязах шибаното нещо.

— Гърлото му ли?

Гюс кимна.

— И него. После един камион го удари и довърши работата.

— Отделянето на главата от тялото е най-сигурният начин. Слънчевата светлина също действа. Пряката слънчева светлина. Има и други, по-древни методи.

Гюс се обърна отново, за да погледне Феликс. Лежеше все така неподвижно. Едва дишаше.

— Защо никой не знае за това? — Извърна се отново към Сетракян, зачуден кой от двамата е лудият. — Кой си ти всъщност, старче?

— Елизалде! Торез!

Гюс дотолкова беше погълнат от разговора, че така и не видя кога ченгетата са влезли в килията. Вдигна глава, щом чу името си и това на Феликс, и видя приближаващите се към тях четирима настръхнали за бой полицаи с латексови ръкавици на ръцете. Изправиха го на крака преди изобщо да е разбрал какво става.

Потупаха Феликс по рамото, един го перна по коляното. След като не можаха да го събудят, го вдигнаха, пъхнали ръце под мишниците му. Главата му увисна и краката му се повлякоха по пода, докато го измъкваха навън.

— Чуйте ме, моля ви. — Сетракян се беше изправил зад тях. — Този човек… той е болен. Опасно болен. Има заразна болест.

— Ами защо ги носим тия ръкавици бе, лихварю? — извика през рамо един от полицаите. Дръпнаха отпуснатите ръце на Феликс и го повлякоха през вратата. — Непрекъснато си имаме работа със сифилистици.

— Трябва да го изолирате, чувате ли ме? Затворете го отделно.

— Спокойно, сарафино. Винаги предлагаме специално медицинско обслужване на убийците.

Докато затваряха вратата на килията, очите на Гюс се задържаха върху стареца. Ченгетата го поведоха.

Спалнята на един велик мъж.

Климатичният контрол е напълно автоматизиран, параметрите са достъпни за пренастройване чрез малка конзола едва на ръка разстояние. В ъгъла овлажнителите на въздуха шумолят ритмично в хармония с монотонното бръмчене на йонизатора и с шепота на системата за въздушно филтриране. Все едно приспивна майчина песен. Всеки човек, смяташе Елдрич Палмър, би трябвало да заспива нощем в утроба. И да спи като бебе.

Още много време имаше до свечеряване, а той беше нетърпелив. Вече се беше започнало. Заразата се разпростираше из Ню Йорк. Нарастваше стремително като лихва на заложна къща. Удвояваше се и се удвояваше всяка нощ, а той си тананикаше щастливо като алчен банкер. Никой от многобройните му финансови успехи не беше го ободрявал толкова, колкото това грандиозно начинание.

Телефонът на нощната масичка прозвъня еднократно и слушалката просветна. Всички обаждания до този номер преминаваха през неговия болногледач и асистент, изключително дискретния и съобразителен господин Фицуилям.

— Кой е, г-н Фицуилям?

— Г-н Джим Кент, сър. Твърди, че е спешно. Включвам го.

След секунда г-н Кент, един от мнозината внедрени на ключови места членове на кръга „Стоунхарт“ на Палмър, заговори:

— Да, ало?

— Кажете, г-н Кент.

— Да… Чувате ли ме? Трябва да говоря тихо…

— Чувам ви добре, г-н Кент. Предишния път ни прекъснаха.

— Да. Пилотът избяга. Измъкна се от изследванията.

Палмър се усмихна.

— И вече го няма?

— Не. Не знаех какво да правя, затова го проследих из болницата, когато д-р Гудуедър и д-р Мартинес се натъкнаха на него. Казаха, че Редфърн е добре, но не мога да потвърдя състоянието му. Чух друга сестра да казва, че съм сам тук горе. И че членовете на проект „Канарче“ са се заключили в някакво помещение в подземието.

Палмър помръкна.

— Вие сте сам горе?

— В изолационното отделение. Само предпазна мярка. Редфърн трябва да ме е ударил или нещо такова. Бях изгубил съзнание.

Палмър помълча.

— Разбирам.

— Ако пожелаете да ми обясните какво точно трябва да търся, бих могъл да ви съдействам по-добре…

— Казахте, че са си отделили помещение в болницата?

— В подземието. Може да е моргата. По-късно ще разбера повече.

— Как?

— След като изляза от тук. Трябва само да ми направят тези изследвания.

Палмър си припомни, че самият Джим Кент не беше епидемиолог, а по-скоро помощен сътрудник на проект „Канарче“ и нямаше медицинска подготовка.

— Струва ми се, че гърлото ви е възпалено, господин Кент.

— Да. Явно съм хванал нещо.

— Мм-хм. Приятен ден, господин Кент.

Палмър затвори. Отпадането на Кент беше просто едно досадно затруднение, обаче съобщението за болничната морга го обезпокои. Но пък при всяко голямо начинание винаги възникваха пречки за преодоляване. Ако нещо бе научил през изпълнения си със сделки живот, това беше увереността, че спънките и клопките правят финалната победа още по-сладка.

Вдигна отново слушалката и натисна бутона със звездичката.

— Да, сър?

— Г-н Фицуилям, изгубили сме свръзката си с проект „Канарче“. Ще игнорирате всякакви по-нататъшни обаждания от неговия мобилен телефон.

— Да, сър.

— И трябва да изпратим екип до Куинс. Възможно е в подземието на Медицински център „Ямайка“ да има нещо, което трябва да приберем.

Ан-Мари Барбур провери още веднъж, за да се увери, че е заключила всички врати. После още два пъти мина из къщата — стая по стая, от горе до долу — докосвайки по два пъти всяко огледало, за да се успокои. Не можеше да мине покрай нито една отразяваща повърхност, без да посегне към нея с първите два пръста на дясната си ръка и да наведе глава след всеки допир, ритмичен рутинен жест, наподобяващ коленичене в църква. След това мина за трети път, като изтри всяка повърхност с равна смес „Уиндекс“ и светена вода, докато остана доволна.

След като отново се взе в ръце, позвъни на зълва си Джийни, която живееше в централен Ню Джърси.

— Добре са — увери я Джийни. Имаше предвид децата, които беше дошла да вземе при себе си предишния ден. — Много добре се държат. Как е Ансел?

Ан-Мари затвори очи. Бликнаха сълзи.

— Не знам.

— По-добре ли е? Даде ли му пилешката супа, която донесох?

Ан-Мари се уплаши, че треперенето на челюстта ѝ ще се отрази на говора ѝ.

— Ще му я дам. Аз… ще ти звънна пак.

Затвори и погледна през задния прозорец, към гробовете. Две купчини обърната пръст. Мислеше за кучетата, които лежаха в тях.

Ансел. Какво беше направил с тях?

Изтри ръцете си, след което отново тръгна да обикаля къщата, но този път само долния етаж. Издърпа махагоновата кутия от бюфета в дневната и извади доброто сребро. Сватбеното ѝ сребро. Блестящо и полирано. Тайното ѝ съкровище, скрито така, както някоя друга жена би крила бонбони или хапчета. Докосна всеки прибор. Пръстите ѝ допираха среброто и се връщаха на устните ѝ. Чувстваше, че ще се разпадне, ако не успее да докосне всичко.

След това отиде до задната врата. Там, с ръка на бравата, тя спря. Изтощена, молеща се за напътствие и сила. Помоли се за знание, помоли се да разбере какво става, да ѝ се посочи правилното нещо, което да направи.

Отвори вратата и слезе по стъпалата до сайванта. Сайванта, от който беше извлякла труповете на двете кучета до ъгъла на двора, без да знае какво друго да направи. За щастие до предната веранда имаше стара права лопата, така че не ѝ се наложи отново да влиза в бараката. Погреба ги в плитката пръст и поплака на гробовете им. Поплака за тях, за децата и за себе си.

Пристъпи до стената на сайванта, където в дървено сандъче под прозорчето с четири стъкла растяха оранжеви и жълти хризантеми. Поколеба се преди да надникне вътре, засланяйки очи от слънцето. Върху забити в стените пирони висяха дворни сечива, на рафтовете лежаха инструменти, имаше и малка работна пейка. Слънчевата светлина през прозорчето оформяше съвършен правоъгълник върху пръстения под. Сянката на Ан-Мари падаше върху метален прът, забит дълбоко в земята. За пръта беше закачена верига като тази на вратата, краят ѝ оставаше скрит от погледа ѝ. На пода личаха следи от ровене.

Върна се отпред и спря пред завързаните с верига крила на вратата. Вслуша се.

— Ансел? — едва прошепна тя.

Ослуша се отново и след като не чу нищо, доближи устни точно пред едносантиметровия процеп между двете изкорубени от дъжда крила.

— Ансел?

Шумолене. Смътно животинския звук я ужаси… и успокои в същото време.

Той все още беше вътре. Все още беше с нея.

— Ансел… Не знам какво да направя… моля те… кажи ми какво да направя… Не мога да се справя без теб. Имам нужда от теб, скъпи мой. Моля те, отговори ми. Какво да направя?

Още шум като от падаща пръст. Гърлен звук като от запушена тръба.

Да можеше само да го види. Да зърне лицето му, за да се успокои.

Ан-Мари бръкна в предницата на блузата си. Извади оттам дебелия ключ, който висеше на връзка за обувки. Посегна към катинара, който държеше веригата през дръжките на вратата и пъхна ключа. Завъртя го, докато изщрака и скобата се освободи от дебелата стоманена основа. Разви веригата, измъкна я от металните дръжки и я пусна да падне на тревата.

Крилата се разтвориха. Сами се люшнаха с няколко сантиметра навън. Слънцето вече беше точно отгоре и вътре в сайванта беше тъмно, освен малкото слънчево петно, процеждащо се през прозорчето. Тя застана пред отвора и се помъчи да надникне вътре.

— Ансел?

Видя раздвижилата се сянка.

— Ансел… трябва да пазиш повече тишина, нощем. Г-н Отиш оттатък улицата се обади на полицията, мислеше, че са кучетата… кучетата…

Очите ѝ се насълзиха. Всичко, което беше насъбрала, заплашваше да се излее навън.

— Аз… замалко щях да му кажа за теб. Не знаех какво да правя, Ансел. Кое е правилното? Много съм объркана. Моля те… трябваш ми…

Тъкмо се пресягаше към вратите, когато наподобяващият на стенание вик я стъписа. Мъжът ѝ се хвърли към тях, към нея, за да я нападне отвътре. Само че затегнатата за пръта верига го дръпна рязко назад и от гърлото му се изтръгна задавен рев. Но когато крилата се люшнаха навън, преди да изпищи, преди да затръшне вратите срещу него като кепенци срещу страховит ураган, тя видя съпруга си. Свит в пръстта, гол и с кучешкия нашийник, стегнат около изпънатия му врат. Устата му бе черна и зееше отворена широко. Беше оскубал повечето си коса, а дрехите му бяха раздрани. Видя бялото му тяло с изпъкналите сини вени, окаляно от спането, от криенето под пръстта… Като мъртво същество, ровило в гроба си. Той оголи зацапаните си с кръв зъби и очите му се обърнаха навътре в главата, заслепени от слънцето. Демон. Ан-Мари нави отново веригата около дръжките с разтрепераните си от ужас ръце и затегна катинара, а после се обърна и побягна към къщата.

Лимузината откара Габриел Боливар право до кабинета на личния му лекар в сграда с подземен гараж. Д-р Роналд Бокс беше основният човек, който се грижеше за много от живеещите в Ню Йорк филмови, телевизионни и музикални звезди. На него можеше да се разчита, че няма изпише механично някоя рецепта и да се отърве, макар да беше щедър с електронната си писалка. Беше опитен интернист с практика в центровете за лечение на наркотична зависимост, вещ в лекуването на заболявания, предавани по полов път като хепатит C и други, свързани с публичната известност, страдания.

Боливар стигна до асансьора в инвалидна количка, облечен само в черен халат и вглъбен в себе си като някой старец. Дългата му копринено черна коса беше изсъхнала и падаше на кичури. Криеше лицето си с мършавите си, изкривени като от артрит длани, за да не може никой да го разпознае. Гърлото му беше толкова подуто и възпалено, че едва можеше да говори.

Д-р Бокс го прие веднага. Разглеждаше получените по имейла снимки от клиниката. Бяха пристигнали с извинително писмо от главния лекар, който беше видял само резултатите, но не и пациента. Обещаваше да поправи апаратурата и предлагаше до ден-два да проведе нова серия изследвания. Но след като д-р Бокс видя Боливар, разбра, че повредата не е в оборудването. Приближи се до певеца със стетоскопа си, за да преслуша сърцето му и го помоли да диша дълбоко. Опита се да погледне гърлото му, но Боливар мълчаливо му отказа. Черните му кървясали очи изгаряха от болка.

— Откога не сте си свалял контактните лещи? — попита д-р Бокс.

Устата на Боливар се изкриви. Изръмжа хрипливо и поклати глава.

Д-р Бокс погледна мъжа, който стоеше до вратата, облечен в шофьорска униформа. Двуметровият бодигард на Боливар — Илайджа, който тежеше поне 120 кила, изглеждаше много изнервен и лекарят започна да се плаши. Огледа състарените ръце на рокзвездата. Бяха съсухрени, но не и крехки. Опита се да опипа лимфните възли под челюстта, но болката се оказа прекалено силна. Според данните от клиниката температурата на пациента беше 50,55 °. Невъзможно за човек. Обаче, застанал достатъчно близо, за да усети излъчваната от Боливар топлина, д-р Бокс го повярва.

Докторът се отдръпна назад.

— Не знам всъщност как да ти кажа това, Боливар. Тялото ти изглежда е проядено от злокачествени тумори. Това е рак. Виждам карцинома, саркома и лимфома, и всичко е с ужасни метастази. Няма медицински прецедент за това, доколкото ми е известно, въпреки че ще настоя да въвлечем някои експерти в тази област.

Боливар просто си седеше в инвалидната количка и слушаше. Погледът в безцветните му очи вещаеше гибел.

— Не знам какво точно е това, но нещо здравата те е поразило. В съвсем буквалния смисъл го казвам. Доколкото разбирам, сърцето ти вече не бие само. Изглежда, че този рак манипулира органа и именно той го кара да работи. И с дробовете ти е същото. Нещо ги превзема и… почти са погълнати, трансформирани са. Все едно, че… — Д-р Бокс тъкмо го осъзнаваше. — Все едно, че си в процес на някаква метаморфоза. Клинично би трябвало да си умрял. Изглежда, че ракът те държи жив. Не знам какво друго да ти кажа. Органите ти се предават, но ракът ти… хм, ракът ти се справя страхотно.

Със застрашителен поглед Боливар се взираше в нищото. Вратът му леко се изду все едно, че се опитваше да произведе реч, но гласът му срещаше непреодолимо препятствие.

— Искам да те пратя веднага в „Слоун-Кетъринг“ — каза д-р Бокс. — Можем да използваме измислено име и фиктивен номер на социална осигуровка. Това е най-добрата онкологична болница в страната. Искам г-н Илайджа да те закара там веднага…

Пациентът издаде глух изригващ от гърдите стон, който несъмнено означаваше „не“ и постави ръцете си на облегалките на инвалидната количка. Илайджа пристъпи напред и хваната задните ръчки, докато Боливар се изправяше на крака. Отне му секунда, докато възстанови равновесие, след което дръпна колана на халата си и възелът се разхлаби.

Под разтворения халат се показа отпуснатият му пенис, почернял и сбръчкан, готов да падне от слабините му като гнила смокиня от изсъхнало дърво.

Нийва, бавачката на Лус, все още потресена от събитията през последните двадесет и четири часа, остави децата под грижите на племенницата си Емили, докато дъщеря ѝ Себастиен я откара обратно в Бронксвил. Беше опазила децата на Лус. За обяд даде на Кийни и на осемгодишната му сестричка Одри корнфлейкс и компот. Това беше успяла да вземе, когато избяга от къщата.

Сега се връщаше за още провизии. Децата на Лус не искаха да ядат хаитянските ѝ гозби. Още по-важното бе, че Нийва беше забравила да вземе пулмикорта на Кийни, лекарството му за астмата. Момчето имаше хрипове и изглеждаше пребледняло.

Спряха и завариха зелената кола на мисис Гилд в алеята на Лус. Това накара Нийва да се поколебае. Каза на Себастиен да я изчака, слезе, оправи комбинезона под роклята си и тръгна с ключа към страничния вход. Вратата беззвучно се отвори. Алармената система на къщата беше изключена. Мина през антрето — изрядно подредено, с вградените гардероби, закачалките за връхни палта, подовото отопление, с безупречно излъскания под — и бутна крилата на летящата врата към кухнята.

Не личеше някой да е влизал в стаята откакто тя беше избягала с децата. Застана тихо на прага и се заслуша с изключително внимание, затаила дъх колкото можеше да издържи, преди да издиша. Не чу нищо.

— Ало? — извика няколко пъти Нийва, зачудена дали мисис Гилд, с която поддържаха доста хладни взаимоотношения — подозираше, че икономката тайно е расистка — щеше да ѝ отговори. Чудеше се дали и Джоан ще ѝ отговори — жена толкова лишена от естествения майчински инстинкт, че въпреки адвокатския си успех самата тя се държеше като дете. Знаеше, че и на двата въпроса отговорът е „не“.

След като не чу нищо, отиде до кухненския тезгях и внимателно остави чантата си между мивката и печката. Отвори шкафа със снаксовете и бързо, почти като някоя крадла, колкото и да не би искала да го признае, натъпка пазарската торба с бисквити, кутии със сокове и пуканки за микровълнова, като спираше от време на време, за да се ослуша.

След като измъкна всички сирена и млечни напитки от хладилника, забеляза номера на г-н Лус върху листа, закачен на стената до кухненския телефон. За миг я жегна колебание. Какво можеше да му каже? „Жена ви е болна. Не е добре. Затова взимам децата.“ Не. Бездруго едва беше разменяла по някоя дума с него. Нещо зло витаеше в този великолепен дом, а нейното първо и единствено задължение беше безопасността на децата. Тя бе не само прислуга, беше и майка.

Провери в шкафа над вградения хладилник за вино, но кутията от пулмикорта беше празна, точно както се беше опасявала. Налагаше се да слезе до килера в мазето. Горе, на покритото с пътека вито стълбище, тя спря и извади от чантата си черно емайлирано разпятие. Просто за всеки случай го притисна до себе си и тръгна надолу. От най-долното стъпало мазето ѝ се видя твърде тъмно за това време от деня. Включи всички ключове на таблото и остана на място заслушана, докато лампите светнат.

Това, на което Лус викаха мазе, представляваше още един напълно обзаведен етаж от дома им. Долу бяха инсталирали домашен театър, обзаведен чак до театралните столове и количката за пуканки. В друга приземна стая бяха натъпкали всевъзможни играчки и игрални табла. В следващото помещение се намираше пералнята и там мисис Гилд се грижеше за спалното бельо на семейството. Имаше също и четвърта баня, килер, а отскоро — и изба за вино в европейски стил с температурен регулатор. Работниците бяха разбили основите на мазето, за да сътворят чист пръстен под.

Дочу се звук все едно някой бе сритал врата на фурна и топлината облъхна Нийва. Същинското мазе беше скрито някъде зад вратата. От шума бавачката само дето не излетя през покрива. Засили се обратно към стълбите, но се спря. Момчето имаше нужда от пулверизатора си. Много бледо беше.

Тръгна решително през мазето. Посред пътя към двукрилата врата на килера, застанала между две кожени седалки от домашния театър, тя забеляза вещите, струпани срещу прозорците. Ето защо тук цареше такъв мрак посред бял ден. Играчки и стари кашони бяха скупчени до стената и затъмняваха малките прозорци, а вестници и овехтели дрехи препречваха всеки слънчев лъч.

Нийва се опули и се зачуди кой ли би могъл да стори това. Втурна се към килера и откри лекарството на Кийни върху същата лавица от стоманена тел, на която Джоан си държеше витамините и шарените като бонбони таблетки антиацид. Смъкна две дълги кутии с пластмасови шишенца, пренебрегна в бързината си останалата храна и затича навън, без да затвори вратата.

Щом тръгна обратно през мазето забеляза, че вратата към пералното помещение е открехната. Тази врата, която никога не бе оставяна отворена, затвърди натрапчивото усещане на Нийва, че обичайният ред в дома е нарушен.

След това видя големите тъмни петна от пръст по скъпия килим, отдалечени едно от друго подобно на отпечатъци от стъпки. Погледът ѝ ги проследи до вратата на винарската изба, откъдето трябваше да мине, за да стигне до стълбището. Очите ѝ се спряха на бравата, зацапана с кал.

Щом доближи избата, Нийва го усети. Почувства гробната чернота, която лъхаше от помещението с пръстен под. Почувства бездушието. Но не усети хлад. Вместо това я лъхна топлина. Зной, затаен и къкрещ.

Дръжката на вратата започна да се завърта, когато тя се втурна покрай нея към стълбите. Нийва, петдесет и три годишната жена с болни колене, задрапа и затича с всички сили нагоре. Залитна, подпря се на стената с ръка и разпятието изрови малко парче мазилка. Нещо имаше зад нея, нещо я следваше по стъпалата. Изкрещя на креолски щом се озова на огрения от слънцето първи етаж, затича през дългата кухня, награби ръчната си чанта и събори голямата пазарска торба. Снаксовете и напитките изпопадаха по пода, но беше твърде уплашена, за да се върне за тях.

Като видя как майка ѝ, с дългата до глезените си рокля на цветя и с черните си обувки, излетя с крясъци от къщата, Себастиен изскочи от колата.

— Не! — изрева Нийва и ѝ замаха да влиза обратно вътре. Бягаше, като че я гонят, обаче нямаше никой зад нея. Разтревожена, Себастиен се отпусна на седалката си.

— Мамо, какво стана?

— Карай! — закрещя Нийва. Едрата ѝ гръд се надигаше тежко, подивелите ѝ очи не се откъсваха от отворената странична врата.

— Мамо — повтори Себастиен, докато даваше на заден. — Това е отвличане на деца. Има си закони. Обади ли се на съпруга? Каза, че ще се обадиш на съпруга.

Нийва разтвори дланта си и видя, че е окървавена. Така силно беше стискала украсеното с мъниста разпятие, че кръстът се бе врязал в плътта ѝ. Пусна го на пода на колата.

Старият професор седеше в самия край на пейката в ареста. Стараеше се да бъде колкото се може по-далеч от голия до кръста хъркащ мъж, който тъкмо се беше облекчил без да притеснява хората с въпроси за посоката на тоалетната, дето се намираше в ъгъла на помещението. Дори не си беше събул панталона.

— Сетрайкийн… Сетаркиян… Сетрайняк…

— Тук — отзова се той. Стана и тръгна към четящия мъж в полицейска униформа, който се мъчеше да налучка името му и стигна до отворената врата на килията. Служителят го пусна навън и затвори вратата зад него.

— Освободен ли съм? — попита Сетракян.

— Май да. Синът ви е дошъл да ви вземе.

— Си…

Сетракян затвори устата си. Последва униформения към стаята за разпити. Полицаят дръпна вратата и му махна с ръка да влезе.

Бяха му необходими едва няколко мига, само докато вратата зад него се затвори, за да разпознае в лицето от другата страна на голата маса д-р Ефраим Гудуедър от Центъра за медицински контрол и превенция.

До него седеше и лекарката, с която бе предишния път. Сетракян се усмихна признателно за лъжата им, въпреки че появата им не го изненада.

— Значи е започнало — отбеляза той.

Тъмни кръгове от умора и безсъние се бяха отпечатали около очите на д-р Гудуедър. Той огледа възрастния мъж от глава до пети.

— Ако искате да излезете оттук, можем да ви изведем. Но първо ми трябва обяснение. Трябва ми информация.

— Мога да отговоря на много от въпросите ви. Но вече твърде много време е загубено. Трябва да започнем сега, в този миг, ако изобщо имаме шанс да възпрем това коварно нещо.

— Точно за това говоря — прекъсна го доста грубо докторът. — Какво е това коварно нещо?

— Пътниците от самолета — отговори му Сетракян. — Мъртвите са се вдигнали.

Еф нямаше отговор на това. Не можеше да го изрече. Нямаше да го изрече.

— Има много неща, от които ще трябва да се отърсите, д-р Гудуедър — продължи Сетракян. — Разбирам убеждението ви, че поемате голям риск, доверявайки се на думите на един непознат старец. Но в известен смисъл аз рискувам хиляди пъти повече, като поверявам тази отговорност на вас. Това, което обсъждаме тук, засяга ни повече, ни по-малко съдбата на човешката раса… Макар да не очаквам да ме разберете или да ми повярвате безрезервно. Мислите, че ме привличате за каузата си. Истината е, че аз привличам вас за своята.