Заразата

Вече на борда

Ефраим Гудуедър не беше сигурен дали сирената, която чу, виеше от улицата — сиреч беше реална — или беше от саундтрака на играта, която играеше със сина си Зак.

— Защо ме убиваш непрекъснато? — попита Еф.

Русолявото момче сви рамене, сякаш обидено от въпроса.

— Това е целият смисъл, тате.

Телевизорът стоеше до широкия западен прозорец и беше най-хубавата вещ в това малко апартаментче в южния край на Китайския квартал. Тоалетната масичка пред тях бе затрупана с отворени кутии китайска храна, плик с комикси от „Забранената планета“, мобилния на Еф, мобилния на Зак и миризливите стъпала на Зак. Гейм конзолата беше нова. Поредната играчка, която беше купил, мислейки за сина си. Точно както баба му имаше навика да изстисква сока от вътрешността на половинка портокал, Еф се опитваше да изстисква до последната капчица забавлението и щастието от ограниченото им време заедно. Единственият му син беше неговият живот, беше въздухът, водата и храната му. Еф се стараеше да му се насити максимално при всеки удобен случай, защото понякога можеше да изтече цяла седмица, през която единствената им връзка бе ограничена само до едно-две обаждания по телефона. Все едно цяла седмица, без човек да види слънцето.

— Какво по… — Еф зашари с пръсти по геймпада си, тази толкова чужда безжична джаджа в ръцете му, като продължаваше да натиска все погрешните бутони. Войникът му падаше на земята. — Остави ме да се изправя поне.

— Много късно. Пак си мъртъв.

Еф знаеше много добре, че за мнозина други мъже в подобно на неговото положение, разводът им беше като че ли колкото с жените им, толкова и с децата. Можеше да плямпат, естествено, колко им липсвали децата и как бившите им жени пречели на отношенията им и прочие, но усилието като че ли хич го нямаше. Един уикенд с децата им се превръщаше в уикенд извън новия им живот на свобода. За Еф тези уикенди със Зак бяха неговият живот. Еф изобщо не беше искал развода. Все още не го искаше. Признаваше, че брачният му живот с Кели е приключил — тя му бе изразила позицията си ясно и недвусмислено — но отказваше да отстъпи от правата си над Зак. Попечителството над момчето беше единственият нерешен проблем, единствената причина все още да остават женени пред закона.

Това бе последният пробен уикенд за Еф според условията, поставени от назначения им от съда семеен съветник. Някъде следващата седмица щяха да интервюират Зак и скоро след това предстоеше окончателното решение. На Еф не му пукаше, че шансът му да получи родителските права, е нищожен. Това беше борба за живота му. „Направи подходящото за Зак“ оформяше основният проблем в усилията на Кели да му внуши чувство за вина, караше го да се съгласи на щедри права на посещение. Но „подходящото“ за Еф бе да държи на Зак. Еф беше извил ръката на правителството на САЩ, работодателя му, за да назначи екипа му тук в Ню Йорк, вместо в Атланта, където бе централата на ЦКБ (Центърът за контрол на болестите), само за да не се разстрои животът на Зак повече, отколкото беше вече сторено.

Можеше да се бори по-твърдо. По-мръсно. Както го беше съветвал многократно адвокатът му. Човекът знаеше триковете в пазарлъците при развода. Една от причините Еф да не може да си го наложи, бе задържалата се в него меланхолия от брачния провал. Другата беше, че Еф таеше много милост в себе си. Онова, което го правеше наистина страхотен лекар, бе същото, което го превръщаше в жалък клиент на бракоразводно дело. Отстъпил беше на почти всички искания и финансови претенции на Кели, поставени от нейния адвокат. Единственото, което искаше, бе повече време насаме с единствения си син.

Който точно в този момент го млатеше с гранатомета.

— Как мога да отвърна на стрелбата ти, като ми изгърмя всичките оръжия? — нацупено запита Еф.

— Не знам. Може да пробваш с ритници?

— Вече разбирам защо майка ти не дава да си имаш гейм конзола.

— Защото това ме превъзбужда, прави ме асоциален и… О, РАЗБИХ ТЕ!

Скалата с жизнения капацитет на Еф спадна до нула.

Точно в този момент мобилният му завибрира и заблъска по картонените кутии като гладен сребрист бръмбар. Вероятно беше Кели, за да му напомни за инхалатора за астмата на Зак. Или просто искаше да провери да не би да е отвлякъл Зак някъде в Мароко или нещо такова.

Еф го повдигна и погледна екрана. Номер А 718, локален. ID на адресанта: летище „Кенеди“ — КАРАНТИНА.

Центърът за контрол и превенция на болестите поддържаше карантинна станция вътре в терминала за международни полети на летище „Кенеди“. Не беше място за задържане или дори за лечение. Само няколко малки офиса и стая за прегледи: пътна станция, обезопасена площ, в която би могло да се идентифицира някое заболяване и може би да се предотврати епидемия сред населението на Съединените щати.

Повечето от работата включваше изолация и преглед на пътници, заболели по време на полет. Понякога това приключваше с диагноза менингококов менингит или остър респираторен синдром.

Офисът беше затворен вечер, а тази нощ Еф не беше на повикване, нито пък го имаше някъде из графика до понеделник сутринта. Беше си разчистил извънредните дежурства няколко седмици предварително, за да си запази уикенда за Зак.

Изключи бутона за вибрация и остави мобилния до кутията с подлучени палачинки. Друг да му мисли.

— Хлапето, дето ми го продаде това — каза на Зак. — Обажда се да ме подразни.

Зак нагъваше поредната кнедла.

— Не мога да повярвам, че имаш билети за Янките и Ред Сокс утре.

— Знам. Добри места при това. До трета база. Бръкнах в колежанския ти фонд за да ги взема, но ей, не се притеснявай — с твоите умения едва ще изкласиш до горния курс.

— Тате.

— Все едно, знаеш колко ме е яд да пъхам и един зелен долар в джоба на Щайнбренер1. Това си е направо предателство.

— Уу, Ред Сокс, давай, Янки!

— Първо ме уби, а сега ме дразниш, така ли?

— Помислих, че като фен на Ред Сокс трябва да си свикнал.

— Това беше…!

Еф награби сина си, ръцете му зашариха по гръдния му кош, където най го беше гъдел и момчето се запревива от смях. Зак укрепваше, в движенията му вече имаше истинска сила. Същото момче, което летеше из стаята, кацнало на раменете му. Закари имаше косата на майка си, песъчливо русия ѝ цвят (оригиналния, като когато се срещнаха за първи път), както и мекотата ѝ. И все пак, за негово удивление и радост, Еф разпознаваше собствените си единайсетгодишни длани, странно провиснали от китките на сина му. Същите широки кокалести длани, които не искаха нищо друго, освен да жулят бейзболната ръкавица, длани, които мразеха уроците по пиано, които не можеха да дочакат, за да сграбчат здраво света на големите. Странно беше да вижда отново тези детски ръце. Вярна беше приказката, че децата ни идват, за да ни заместят. Закари бе като едно съвършено човешко творение. В гените му бе изписано всичко, което бяха някога Еф и Кели един за друг — всичките им надежди, мечти и потенциал. Навярно затова двамата толкова се стараеха, всеки по своя противоречив начин, да направят възможно най-доброто за него. Дотолкова, че мисълта Зак да отрасне под влиянието на интимния приятел на Кели — „готин“ тип, „добро“ момче, но толкова праволинеен, че направо незабележим — държеше Еф буден нощем. Искаше предизвикателства за сина си, искаше вдъхновение, величие! Битката за попечителство над личността на Зак беше предрешена, но не и битката за духа на Зак — за самата му душа.

Мобилният на Еф отново завибрира, залази рачешката по масата също като тракащите ченета, които чичовците му имаха навика да му подаряват на Коледа. Оживялата джаджа прекъсна боричкането им. Еф пусна Зак, мъчейки се да надвие импулса да погледне дисплея. Ставаше нещо. Иначе подобни повиквания нямаше да стигат до него. Извънреден случай. Заразен пътник.

Еф си наложи да не вдигне телефона. Друг някой трябваше да се оправя. Това бе неговият уикенд със Зак. Който в този момент го гледаше.

— Спокойно — каза му Еф и остави отново мобилния на масата, включен на гласова поща. — Всичко е уредено. Никаква работа за този уикенд.

Зак кимна. Скочи от дивана и намери геймпада си.

— Искаш ли още?

— Не знам. Кога стигаме до частта, когато малкият тип Марио почва да търкаля варелите към маймуната?

— Тате.

— Просто ми е по-комфортно, когато италиански стереотипчета обикалят и нагъват гъби за точки.

— Да бе. И колко мили трябваше да газиш в снега всеки ден, за да стигнеш до училище?

— Това беше…!

Еф отново му скочи, но момчето този път беше готово. Стегна здраво лактите си и отби атаката му към ребрата. Тъй че Еф бързо смени стратегията, докопа свръхчувствителното му на гъдел ахилесово сухожилие, борейки се с петите на Зак, докато се пазеше да не го изритат в лицето. Момчето се молеше за милост, когато мобилният му завибрира отново.

Този път Еф скочи ядосан, вече разбрал, че работата му, призванието му, тази нощ ще го откъсне от сина му. Погледна идентификационния номер на търсещия го: този път номерът беше с префикса на Атланта. Много лоша новина. Еф затвори очи и притисна бръмчащия телефон до челото си, докато умът му се проясни.

— Съжалявам, Зи — каза на Зак. — Само да видя какво става.

Занесе телефона в преходния кухненски бокс и отговори.

— Ефраим? Тук е Еверет Барнс.

Д-р Еверет Барнс. Директорът на ЦКБ.

Беше с гръб към Зак. Знаеше, че момчето го наблюдава и не можеше да понесе да го погледне.

— Да, Еверет. Какво има?

— Току-що ми се обадиха от Вашингтон. Екипът ти тръгнал ли е вече към летището?

— Ами, сър, всъщност…

— Видя ли го по телевизията?

— Телевизията?

Върна се при дивана и вдигна отворена длан към Зак с молба за търпение. Намери дистанционното и затърси подходящия бутон или комбинация от бутони, опита няколко и екранът угасна. Зак дръпна дистанционното от ръката му и намусен превключи на кабелната.

Новинарският канал показваше самолет, паркиран на страничната писта. Машини от поддръжката образуваха около него широк, може би боязлив кръг. Международно летище „Кенеди“.

— Мисля, че го виждам, Еверет.

— Джим Кент ми се обади току-що. Вади оборудването на вашия екип „Канарче“. На първата линия сте в това, Ефраим. Те няма да направят друг ход, докато вие не влезете.

— Кои „те“, сър?

— Летищните власти на Ню Йорк, Администрацията за транспортна охрана. Националният комитет за безопасен транспорт и Национална сигурност вече летят натам.

Проект „Канарче“ беше екип за бързо реагиране, съставен от полеви епидемиолози, организиран да засича и идентифицира зараждащи се биологични заплахи. Сферата му на компетентност включваше както естествено възникващи заплахи като вирусни и бактериологични заболявания с естествен произход, така и изкуствено предизвикани епидемични избухвания — въпреки че по-голямата част от финансирането идваше благодарение на явното им приложение в борбата с биотероризма. Ню Йорк беше нервният център с по-малките, базирани в университетските болници „Канарчета“, действащи в Маями, Лос Анджелис, Денвър и Чикаго.

Програмата водеше името си от стария трик в каменовъглените мини, с вкарването на канарче в клетка под земята като жестока и все пак ефикасна система за ранно биологично предупреждение. Високо чувствителният метаболизъм на ярко жълтото птиченце засичаше следи от газ метан и въглероден окис преди опасните вещества да достигнат до токсично и дори експлозивно ниво, което караше това обикновено жизнено създание да замълчи и да клюмне примряло в клетката си.

В този модерен век всяко човешко същество имаше потенциала да изпълни ролята на пазещото канарче. Работата на екипа на Еф беше да го изолира, след като престане да чурулика, да се заеме с лечението на поразените и да забави разпространението.

— Какво има, Еверет? — попита Еф. — Умрял ли е някой на самолета?

— Всички са мъртви, Ефраим — отвърна директорът. — До последния.

Кели Гудуедър седеше на масичката срещу Мат Сейлс, интимния ѝ партньор („приятел“ звучеше прекалено младежко; „специален човек“ звучеше прекалено старческо). Ядяха домашно сготвена пица в сос песто, със сушени на слънце домати, козе сирене и с няколко къдрици прошуто, хвърлени за вкус, всичко това полято с единайсет доларова бутилка едногодишно мерло. Кухненският телевизор беше включен на Ню Йорк — 1, понеже Мат искаше да гледа новините. Колкото до Кели, двайсет и четири часовите новинарски канали бяха нейният враг.

— Съжалявам — каза му тя отново.

Мат се усмихна и завъртя лениво във въздуха чашата си с вино.

— Не е моя вината, разбира се. Но знам, че този уикенд си го бяхме заделили само за себе си… — продължи да му се оправдава.

Мат изтри устни с кърпата, затъкната в яката на ризата му.

— Обикновено намира начин да се вклини между двама ни. И нямам предвид Зак.

Кели се озърна към празния стол. Мат несъмнено беше очаквал с нетърпение синът ѝ да се махне за уикенда. Според временното споразумение в изтощителната им битка за попечителство с посредничеството на съда, Зак прекарваше няколко уикенда с Еф в апартамента му в Долен Манхатън. За нея това означаваше интимна вечеря у дома, с обичайните сексуални очаквания на Мат, за чието удовлетворяване Кели нямаше скрупули. Това неизбежно си заслужаваше допълнителната чаша вино, която щеше да си позволи.

Но не и сега. Не и тази нощ. Колкото и да съжаляваше за Зак, за себе си всъщност беше съвсем доволна.

— Ще те възмездя — увери го тя с намигване.

Мат се усмихна примирено.

— Разбрано.

Ето затова с Мат ѝ беше толкова удобно. След променливите настроения на Еф, избухванията му, трудния му характер, живака, който течеше във вените му, имаше нужда от по-спокойна лодка като Мат. Беше се омъжила за Еф прекалено млада и твърде много бе отстъпила от своето — собствените си потребности, амбиции, желания — докато му помагаше да напредне в медицинската си кариера. Ако можеше да даде един-едничък житейски съвет на момичетата от четвърти курс в гимназията, випуск 69 в Джаксън хайтс, той щеше да е: никога не се омъжвай за гений. Особено с приятна външност. С Мат Кели се чувстваше спокойна и всъщност ѝ допадаше да бъде водещата фигура във връзката. Неин ред беше да бъде обслужвана.

На малкия бял кухненски телевизор рекламираха утрешното затъмнение. Репортерът пробваше различни очила и ги класираше по степен на безопасност за очите, докато водеше репортажа си от щанд за тениски на Сентръл парк. Най-много се търсеше „Затъмни ме с целувка!“ Надписите под екрана промотираха утрешното „Супер излъчване на живо“.

— Голямо шоу ще бъде — вметна Мат, давайки ѝ да разбере, че няма да допусне разочарованието да му развали вечерта.

— Изключително рядко астрономическо събитие — отбеляза Кели. — А го третират като поредната зимна буря.

Появи се екранът на „Извънредни новини“. Тук Кели обикновено превключваше канала, но този път странността на историята задържа вниманието ѝ. Показваха далечен кадър със самолет, кацнал на писта на летище „Кенеди“, обкръжен от работни светлини. Лайнерът бе осветен толкова драматично и заобиколен от толкова много машини и малки човешки фигури, че човек можеше да си помисли, че НЛО е кацнало в Куинс.

— Терористи — промълви Мат.

Летище „Кенеди“ беше едва на десет мили от тях. Репортерът съобщи, че въпросният самолет е угаснал напълно след иначе съвсем нормално кацане и че до този момент няма никакъв контакт както с екипажа на полета, така и с пътниците, все още на борда. Всички кацания на летище „Кенеди“ били отложени като предпазна мярка и въздушният трафик бил пренасочен към Нюарк и ЛаГуардия.

Тогава тя разбра, че този самолет бе причината Еф да върне Зак у дома. Единственото, което искаше вече, бе Зак час по-скоро да се върне вкъщи. Кели лесно се поддаваше на паника, а домът означаваше сигурност. Домът беше единственото място на този свят, което можеше да държи живота под контрол.

Кели стана и отиде до прозореца над кухненската мивка, загаси осветлението и се загледа в небето над покрива на съседа откъм задния двор. Видя самолетните светлини, кръжащи над ЛаГуардия. Рееха се като искрящи късчета смет, засмукани от вихрушка. Никога не беше ходила в средните щати, където можеш да видиш приближаващо се торнадо от мили разстояние. Но усещането бе такова. Сякаш към нея идваше нещо и тя не можеше да го предотврати.

Еф спря служебния си „Форд Експлорър“ до бордюра. Кели притежаваше малка къща на спретнато каре земя, оградена с хубаво подрязан жив плет в квартал с двуетажни домове, изникнали на леко скосения зелен хълм. Посрещна го отвън на бетоновата алея, сякаш се притесняваше да го покани вътре. Общо взето се държеше с него като с десетгодишен грип, който най-сетне е преборила.

По-руса, по-тъничка и все още много, много хубава, въпреки че за него тя вече беше съвсем друга личност. Толкова много неща се бяха променили. Някъде, в някоя кутия от обувки навярно, тикната в дъното на някой килер, лежаха сватбените снимки на безгрижна млада жена с отметнат назад булчински воал, усмихваща се победоносно на своя жених в смокинг — двама млади хора, щастливи и влюбени.

— Бях изчистил от дежурства целия уикенд — каза ѝ Еф, след като излезе от колата преди Зак и се провря през ниската желязна врата, за да може да заговори пръв. — Спешен случай.

Мат Сейлс пристъпи зад нея навън през осветения вход и спря на горното стъпало. Кърпата му бе затъкната в ризата, скривайки логото „Сиърс“ над джоба от склада, който ръководеше в мола в Рего парк.

Еф не му обърна внимание. Продължи да гледа Кели и Зак, докато момчето влизаше в двора. Жена му го посрещна с усмивка и Еф неволно се зачуди дали предпочиташе това — появата му със Зак — пред уикенд насаме с Мат. Кели прегърна покровителствено сина си.

— Добре ли си, Зак?

Зак кимна.

— Разочарован си, сигурна съм.

Кимна отново.

Тя видя кутията и кабелите в ръката му.

— Какво е това?

— Новата гейм конзола на Зак — отвърна Еф. — Взима я за уикенда. — Погледна момчето, опряло глава на гърдите на майка си и зареяло поглед. — Пич, ако ми се отвори шанс да се освободя, може би утре — утре дано… но ако се появи какъвто и да е шанс, ще се върна за теб и ще спасим каквото можем от този уикенд. Става ли? Ще ти се компенсирам. Знаеш го, нали?

Зак кимна с все така вял поглед.

Мат се обади от горното стъпало:

— Хайде влизай, Зак. Да видим дали ще можем да го включим това.

Добричкият благонадежден Мат. Кели явно го беше дресирала добре. Изгледа сина си как се шмугва вътре под ръката на приятеля ѝ. Зак се озърна за последно към баща си.

Вече сами, двамата с Кели стояха един срещу друг на малкото късче трева. Зад нея над покрива на къщата ѝ кръжаха светлините на чакащите самолети. Цяла транспортна мрежа, да не говорим за разните правителствени и правораздавателни агенции, чакаше този мъж, застанал пред една жена, която казваше, че вече не го обича.

— Онзи самолет е, нали?

Еф кимна.

— Всички са мъртви. Всички на борда.

— Всички са мъртви? — Очите на Кели светнаха от тревога. — Как? Какво би могло да е?

— Точно това трябва да разбера.

Еф усети, че спешността на задачата го завладява. Беше се издънил със Зак, но това бе приключило и вече трябваше да тръгва. Бръкна в джоба си и ѝ подаде плик с прикаченото с кламер лого.

— За утре следобед. В случай, че не успея преди това.

Кели погледна билетите. Веждите ѝ се повдигнаха щом видя цената, след което ги напъха отново в плика. Вдигна към него очи, почти изпълнени си със съчувствие.

— Само гледай да не забравиш за срещата ни с д-р Кемпнър.

Семейният им терапевт. Тази, която щеше окончателно да реши попечителството над Зак.

— Кемпнър, да. Ще дойда.

— И… внимавай — каза тя.

Еф кимна, обърна се и си тръгна.

Извън летището се беше събрала тълпа. Хора, привлечени от необяснимото, странното, потенциално трагичното, събитието. Радиото на таблото на Еф описваше спящия самолет като обект на вероятно отвличане. Разсъждаваха за възможен международен конфликт.

Две летищни платформи подминаха Еф вътре в терминала. Едната возеше просълзена майка, която държеше за ръце две изплашени на вид деца, а другата — възрастен чернокож джентълмен с букет червени рози в скута му. Осъзна, че на онзи самолет там имаше нечий друг Зак. Нечия друга Кели. Съсредоточи се над тази мисъл.

Екипът му го очакваше пред заключена врата малко под Шести портал. Както обикновено, Джим Кент беше стиснал телефона и говореше в прикаченото над ухото му устройство. Джим работеше за Еф, като се справяше с бюрократичната и политическата страна на медицинския контрол. Закри с шепа слушалката на телефона си и го поздрави с думите:

— Няма съобщения за други самолети никъде из страната.

Еф се качи при Нора Мартинес отзад на летищната платформа. Нора, обучен биохимик, беше неговият номер две в нюйоркския екип. Ръцете ѝ вече бяха в найлонови ръкавици и лежаха бледи, гладки и скръбни като лилии в скута ѝ. Измести се леко да му отвори място и той седна до нея, като съжали за породилата се неловкост между тях.

Потеглиха. Във вятъра той усети мириса на блатна сол.

— Колко време беше самолетът на земята, преди да угасне?

— Шест минути.

— И никакъв радио контакт? Пилотът също ли е мъртъв?

Джим се обърна и каза:

— Вероятно, но непотвърдено. Ченгетата на летищните власти влязоха в пътническия отсек, намериха го пълен с трупове и излязоха отново.

— Били са с противогази и ръкавици, надявам се.

— Тъй вярно.

Платформата зави и в далечината самолетът изплува пред очите им. Огромна машина, с насочените от всички ъгли работни светлини към нея, блеснала ярко като посред бял ден. Мъглата от близкия залив създаваше искряща аура около корпуса.

— Боже Господи — промълви Еф.

— „Трите седмака“ го наричат — каза Джим. — Седем седем седем, най-големият реактивен самолет в света. Скорошен модел, нова машина. За това е цялото суетене долу с екипировката. Мислят, че е по-скоро нещо като саботаж.

Даже гумите на колесника бяха огромни. Еф вдигна очи към черната дупка на отворената врата над широкото ляво крило.

— Вече провериха за газ — заобяснява Джим. — Провериха за всичко възможно, което би могло да бъде направено от човек. Не знаят какво да направят повече, освен да започнат от АБ.

— А ние сме АБ-то — отвърна Еф.

За Службата за превенция от рискови материали — СПРМ, този загадъчно дремещ въздушен лайнер, пълен с мъртъвци, беше еквивалентът на това да се събудиш един ден и да намериш буца, израснала на гърба ти. Екипът на Еф беше биопсичната лаборатория, натоварена с отговорността да каже на Федералната авиационна администрация дали заболяването е рак или не.

Облечени в сини блейзъри служители на Транспортна сигурност се нахвърлиха на Еф, опитвайки се да му дадат същите сведения, които вече бе получил от Джим. Да му задават въпроси и да говорят един през друг като репортери.

— Много се е проточило това — каза Еф. — Следващия път, когато се случи нещо необяснимо като това, нас ни викате втори. Първо СПРМ, нас втори. Ясно?

— Да, сър, д-р Гудуедър.

— СПРМ готов ли е?

— В готовност.

Еф забави пред буса на ЦКБ.

— Бих казал, че това не прилича на спонтанно разразила се епидемия. Шест минути на земята? Времевият елемент е твърде кратък.

— Трябва да е преднамерен акт — каза един от служителите на Транспортна сигурност.

— Може би. Засега, предвид онова, което може да ни очаква там, трябва да проявим предпазливост. — Отвори за Нора задната врата на буса. — Ще си облечем предпазните костюми и ще видим с какво си имаме работа.

Един глас го спря.

— Имаме един от нашите на този самолет.

Еф се обърна.

— Един от чии?

— Въздушен шериф. Стандарт за международните полети с превозвачи на САЩ.

— Въоръжен? — попита Еф.

— Това беше идеята ми.

— Никакво телефонно обаждане или предупреждение от него?

— Нищо.

— Трябва да ги е поразило мигновено. — Еф кимна и огледа разтревожените лица на мъжете. — Дайте ми номера на мястото му. Ще започнем оттам.

Еф и Нора се напъхаха в минибуса на ЦКБ, затръшнаха двойните задни врати и заглушиха врявата и суматохата на пистата зад себе си.

Смъкнаха от рафта екипировката за опасност от първа степен. Еф се съблече по тениска и шорти, Нора — по черен спортен сутиен и сини гащета. Бутаха се с лакти и колене в тясното пространство на шевролета. Косата на Нора беше гъста, тъмна и предизвикателно дълга за полеви епидемиолог, но тя бързо си я стегна с ластик. Ръцете ѝ работеха чевръсто и целенасочено. Тялото ѝ беше изящно закръглено, плътта ѝ — кафява и топла.

След като Еф окончателно се раздели с Кели и тя подхвана бракоразводните процедури, между него и Нора имаше кратка забежка. Беше само за една нощ, последвана от извънредно неловка и притеснена сутрин след това. Неловкост, която се проточи месеци наред… чак до следващата забежка само преди няколко седмици. Този път, макар случилото се между тях двамата да беше по-страстно от предния път, ситуацията беше изпълнена с намерение да се избегнат клопките, в които попаднаха при първия случай и всичко това доведе до нова продължителна и неловка сдържаност.

Проблемът беше в това, че с Нора работеха прекалено близо един до друг. Ако споделяха някаква поне относително нормална работа, някакво традиционно работно място, може би резултатът щеше да е друг, може би нещата щяха да са по-лесни, по-обикновени. Но това беше „любов в окопите“ и след като всеки от двамата даваше толкова много от себе си на „Канарчето“, твърде малко време им оставаше един за друг или за останалия свят. Толкова поглъщащо партньорство, че никой от двамата не питаше „Как мина денят ти?“ в почивката. Може би защото изобщо нямаше време за почивка.

Както сега. Да се съблекат голи един пред друг по възможно най-малко сексуалния начин. Защото навличането на биоскафандър е антитезата на чувствеността. Пълната противоположност на съблазънта, отдръпването в профилактиката, в стерилността.

Първият пласт беше бял гащеризон „Номекс“ с инициалите на Центъра за контрол на болестите ЦКБ на гърба. Затваряше се с цип от коляното до брадичката. Яката и маншетите се стягаха плътно с лента „Велкро“, а черните боти бяха с връзки до пищялите.

Вторият пласт беше бял костюм за еднократна употреба, изработен от подобната на хартия тъкан „Тайвек“. Следваха ботушите, нахлузени върху ботите. После — химически защитните ръкавици „Силвър шийлд“ върху найлонови предпазители, стегнати със залепващи ленти на китките и глезените. След това поставиха апаратурата за автономно дишане: ремъчен комплект „SCBA“, лек титаниев резервоар под налягане, лицева дихателна маска и индивидуална система за безопасност и предупреждение с противопожарна аларма.

Всеки от двамата се поколеба, преди да нахлузи маската на лицето си. Нора се усмихна леко и хвана в шепа брадичката му. Целуна го.

— Добре ли си?

— Аха.

— Не ми изглеждаш така. Как беше Зак?

— Намусен. Сърдит. Както се очакваше.

— Не е твоя вината.

— Е, и? Важното е, че този уикенд със сина ми приключи и изобщо няма да мога да се върна. — Приготви се да си сложи маската. — Знаеш ли, дойде един момент в живота ми, в който нещата се сведоха до избор между семейството ми или работата ми. Мислех си, че съм избрал семейството. Явно не е било достатъчно.

Имаше мигове като този, които идваха неканени и сами. Появяваха се обикновено в най-неподходящия момент, когато гледаш някого и осъзнаваш, че ще те заболи, ако се окажеш без него. Еф съзнаваше колко нечестно се беше отнесъл към Нора, вкопчвайки се в Кели — не в самата Кели дори, а в миналото, в мъртвия си брак, в онова, което някога е било… И всичко само заради Зак. Нора харесваше Зак. Зак също я харесваше, беше очевидно.

Но сега, точно сега не беше моментът да мисли за това. Еф постави респиратора си и провери дихателния резервоар. Външният слой представляваше жълт — канарено жълт — напълно херметизиран „космически“ костюм с плътно затворена качулка, 210 градусов визьор и залепващи ръкавици. Това бе същинският изолационен костюм от първа степен, „контактният костюм“ — дванадесет пласта тъкан, която след запечатването си изолираше абсолютно носещия го от външната атмосфера.

Нора провери екипировката му, както и той нейната. Изследователите на биологични рискове действат по правила на партньорство и взаимно гарантиране на безопасността също като леководолазите. Костюмите им леко се издуха от въздушната циркулация. Изолирането от патогени означаваше задържане на пот и телесна топлина, а температурата в костюмите им можеше да надвиши с трийсет градуса стайната.

— Изглежда добре — каза Еф през гласово активирания микрофон в маската си.

Нора кимна, уловила погледа му през преградата. Очите ѝ се задържаха миг по-дълго, сякаш се канеше да му каже нещо, но премисли.

— Готов ли си?

Отвърна ѝ с кимване.

— Хайде да свършваме.

Вън на пистата Джим включи мобилната си командна конзола и свърза закрепените на маските им видеокамери към два отделни монитора. Закрепи малките включени фенерчета върху ремъците на раменете им. Дебелината на многопластовите изолационни ръкавици ограничаваше фините им двигателни умения.

Хората на Транспортна безопасност се струпаха и се опитаха да ги заговорят отново, но Еф се престори на глух, поклати глава и докосна с ръка качулката си.

Докато се придвижваха към самолета, Джим им показа ламинирана разпечатка на схемата на интериора и местата с номерата, съответстващи на декларациите на пътниците и членовете на екипажа, изредени на гърба. Посочи една червена точка до място 18А.

— Въздушният шериф — обясни Джим по микрофона. — Фамилно име Карпентие. Краен ред, място до прозореца.

— Ясно — отзова се Еф.

Втора червена точка.

— Транспортна безопасност ни посочиха този втори пътник като представляващ интерес. Германски дипломат на борда, Ролф Хуберман, бизнес класа, втори ред, седалка F. Пристигал за Съвета на ООН, за разговори по ситуацията в Корея. Възможно е да носи от онези дипломатически пакети, преминаващи свободно през митницата. Може нищо да не е, но в момента идват контингент германци от ООН, просто да го приберат.

— Добре.

Джим ги остави на границата на кръга от светлини. Вътре беше по-светло от ден. Движеха се почти без сянка. Еф поведе нагоре по пожарната стълба към крилото, а след това по уширяващата му се повърхност към отворената врата.

Влезе пръв. Тишината вътре бе осезаема. Нора го последва и застана рамо до рамо с него в челото на средната кабина.

Обърнати с лица към тях седящи трупове, ред след ред. Лъчите на фенерчетата на Еф и Нора засичаха смътно мъртвешкия блясък на отворените им очи.

Никакви кръвотечения от носа. Никакви оцъклени очи или подута посиняла кожа. Никаква пяна или кръв около устата. Всички си седяха на седалките. Липсваха следи от паника или борба. Ръце, отпуснати на пътеката между седалките или свити в скута. Никаква явна травма.

Мобилните телефони — в скутовете, джобовете или приглушени в ръчните чанти — излъчваха сигнали за очаквано съобщение или звъняха отново и отново, а мелодиите им се застъпваха. Това бяха единствените звуци.

Намериха въздушния шериф в седалката до прозореца, точно до отворената врата. Четиридесет и няколкогодишен мъж с черна оредяла коса, облечен в закопчана до горе бейзболна риза със син и оранжев кант — цветовете на „Ню Йорк Мец“, с избродиран отпред бейзболен талисман „Мистър Мец“, и в сини джинси. Брадичката му беше отпусната на гърдите сякаш дремеше с отворени очи.

Еф се смъкна на коляно. По-широкият първи ред му осигуряваше място за маневриране. Опипа челото на военния, бутна назад главата му, която се задвижи на шията без съпротивление. До него Нора насочи лъча на фенерчето си към очите му, но зениците на Карпентие не реагираха. Еф дръпна надолу брадичката му, отвори челюстта и освети вътрешността на устата. Езикът над гърлото му изглеждаше розов и без признаци за отравяне.

Никакво повръщане като от вдишване на газ. За жертвите на отравяне с въглероден окис беше характерно изприщване и обезкървяване на кожата, от което лицата ставаха подпухнали и набръчкани. Никаква следа от дискомфорт в позата му, нито признак за предсмъртна агония. До него седеше жена на средна възраст в лежерно ваканционно облекло. Тесните ѝ очила бяха кацнали на носа пред невиждащите ѝ очи. Двамата седяха като съвсем нормални пътници, с изправени столове и все още очакващи да угасне надписът „Моля, затегнете коланите“ над изхода.

Пътниците на първия ред при изхода поставяха личните си вещи в мрежестите багажници, затегнати към отсрещната стена на кабината. Еф издърпа мека чанта „Върджин атлантик“ от джоба пред Карпентие и дръпна ципа. Извади суичър „Нотр Дам“, шепа омачкани книжки с кръстословици, аудиокнига — трилър и найлонов калъф с бъбрековидна форма, доста тежък. Отвори ципа достатъчно, за да покаже увития вътре в гумирана тъкан пистолет.

— Виждате ли това? — каза по микрофона Еф.

— Виждаме го — отвърна Джим по радиото. Той, АТС и всеки друг с достатъчно висок ранг, за да може да се доближи до мониторите, наблюдаваха всичко от камерата на рамото на Еф.

— Каквото и да е било, хванало ги е напълно неподготвени — каза Еф. — Включително въздушното ченге.

Еф затвори чантата и я остави на пода. След това продължи по пътеката. Пресягаше се над мъртвите пътници, за да вдигне всеки втори или трети сенник на прозорците. Силната светлина отвън хвърляше шантави сенки и придаваше рязък контур на лицата им — сякаш бяха загинали от прелитане твърде близо до слънцето.

Телефоните продължаваха да звънят и звукът стана пронизителен като десетки застъпващи се лични сигнали за бедствие. Еф се мъчеше да не мисли за разтревожените звънящи от другата страна.

Нора се доближи до едно от телата.

— Абсолютно никаква травма — промълви тя.

— Знам — отвърна Еф. — Адски зловещо е. — Обърна се замислен към галерията от трупове. — Джим. Предупреди Европейската СЗО. Уведомете Федералното здравно министерство на Германия за това. Нека се свържат с болниците. При възможност това да се предава, трябва да го видят.

— Действам по въпроса — увери го Джим.

В предната галерия между бизнес и първа класа четирима стюарди — три жени и мъж — седяха в подвижните седалки. Телата им, стегнати в предпазните колани, бяха изпънати напред. Докато минаваше покрай тях, Еф имаше чувството, че плува през потънал кораб.

Гласът на Нора го достигна.

— В задната част на самолета съм, Еф. Никакви изненади тук. Връщам се веднага.

— Добре. — Той продължи през осветената от прозореца кабина, дръпна разделящата завеса и закрачи през по-широката пътека на бизнес класата. Там намери германския дипломат Хуберман, седнал до пътеката близо до челото. Месестите му длани все още стояха сгънати в скута му, а главата му висеше отпусната с кичур руса посребряла коса, паднал над отворените му очи.

Дипломатическият пакет, за който беше казал Джим, се намираше в куфарчето под седалката му. Беше син, пластмасов и затворен с цип отгоре.

Нора се приближи до него.

— Еф, не си упълномощен да отваряш това…

Еф го отвори, извади полуизяден „Тоблерон“ и прозрачно пластмасово шишенце, пълно със сини хапчета.

— Какво е това? — попита Нора.

— Виагра, предполагам — отвърна Еф. Върна съдържанието в пакета, а пакета — в куфарчето.

След това се спря при майка и дъщеря, които пътуваха заедно. Ръката на момиченцето все още лежеше в дланта на майката. Двете изглеждаха отпуснати и спокойни.

— Никаква паника, нищо — промълви Еф.

— Необяснимо е — отвърна Нора.

Вирусите се предават, а предаването изисква време. Заболяващи или изпадащи в безсъзнание пътници щяха да предизвикат суматоха въпреки надписа „Затегнете коланите“. Ако това беше вирус, то той не приличаше на нито един патоген, на който Еф се беше натъквал като епидемиолог към ЦКБ. Вместо това всички признаци сочеха за смъртоносно отровен агент, въведен в затвореното пространство на самолетната кабина.

— Джим, искам нови проби за газ — каза Еф.

— Взеха проби от въздуха — отвърна гласът на Джим. — Мериха до милионна част. Нямаше нищо.

— Знам, но… все едно, че тези хора са били убити от нещо без абсолютно никакво предупреждение. Може веществото да се е разсеяло с отварянето на вратата. Искам проби от настилката и други порьозни материали. Ще вземем и проби от белодробна тъкан, след като отнесем тези хора в базата.

— Добре, Еф. Имаш го.

Еф бързо продължи напред към затворената врата на пилотската кабина, като крачеше покрай разредените и обшити с кожа седалки на първа класа. Вратата беше с решетка и в стоманена рамка, с наблюдателна камера високо на тавана. Посегна за ръчката.

Гласът на Джим прозвуча в качулката на костюма му:

— Еф. Казват ми, че ключалката е цифрова и няма да можеш да вле…

Вратата поддаде на натиска на защитената му от ръкавицата длан.

Еф остана съвсем неподвижен зад отворената врата. Светлините от пистата прозираха през скосеното предно стъкло на кабината и осветяваха пилотския пулт. Контролните екрани бяха помръкнали.

— Казват да внимаваш много, Еф — чу се гласът на Джим.

— Кажи им, че благодаря за експертния им съвет — отвърна Еф, преди да пристъпи вътре.

Всички системни екрани около бутоните и лостовете бяха тъмни. Един мъж в пилотска униформа седеше отпуснат в подвижна седалка непосредствено от дясната страна на Еф, когато пристъпи вътре. Други двама, капитанът и първият му помощник, седяха на двете кресла пред пулта за управление. Ръцете на първия помощник-капитан лежаха извити и отпуснати в скута му, главата му бе клюмнала наляво с шапката все още на нея. Лявата ръка на капитана лежеше върху един от контролните лостове, дясната висеше от облегалката, кокалчетата на пръстите бяха опрени на пода. Главата му беше клюмнала напред, а шапката лежеше в скута му.

Еф се наведе над конзолата между двете кресла, за да повдигне главата на капитана. Прегледа отворените му очи с фенерчето си. Зениците бяха разширени и замръзнали. После леко отпусна главата на гърдите му и се вцепени.

Усети нещо. Долови нещо. Някакво присъствие.

Отдръпна се от конзолата и огледа пилотската кабина, завъртайки се в пълен кръг.

— Какво става, Еф? — попита Джим.

Еф имаше достатъчно практика зад гърба си сред трупове, за да се плаши. Но все пак, нещо имаше тук… някъде. Тук или наблизо.

Странното чувство отмина като мигновено замайване. Примига и се отърси от него.

— Нищо. Клаустрофобия сигурно.

Еф се обърна към третия мъж в кабината. Главата му бе увиснала, дясното рамо — опряно на страничната стена. Ремъците на подвижната му седалка висяха отпуснати.

— Той защо не е стегнат в колана? — каза на глас Еф.

— Еф, в пилотската ли си? — попита Нора. — Идвам при теб.

Еф погледна сребърната игла на вратовръзката на мъртвия с логото на „Реджис Еър“. На металната плочка с името му над джоба пишеше РЕДФЪРН. Смъкна се на коляно пред него и притисна тромавите си, облечени в няколко слоя ръкавици пръсти на слепоочията му, за да повдигне лицето му. Очите му бяха отворени и извърнати надолу. Еф огледа зениците и му се стори, че видя нещо в тях. Проблясък. Отново погледна и изведнъж капитан Редфърн потръпна и издаде стон.

Еф залитна назад, падайки между двете капитански кресла и се блъсна в контролната конзола. Първият помощник-капитан се свлече срещу него и Еф го избута назад, затиснат за миг от мъртвата му тежест.

Резкият глас на Джим стигна до него:

— Еф?

В този на Нора се долавяше нотка на паника:

— Какво става, Еф?

С внезапен прилив на енергия, Еф изтласка тялото на първия помощник обратно на седалката и се вдигна на крака.

— Еф, добре ли си? — попита Нора.

Еф погледна отново към капитан Редфърн, смъкнал се вече на пода, с отворени и зяпнали нагоре очи. Гърлото му обаче се движеше, издуваше се, а отворената му уста сякаш се давеше с въздух.

Очите на Еф се разшириха.

— Имаме оцелял тук.

— Какво?

— Имаме жив човек тук. Джим, трябва ни изолационен пашкул „Кърт“ за този тук. Да се донесе до самото крило. Нора? — Говореше бързо, без да откъсва очи от потръпващия на пода пилот. — Трябва да обиколим целия самолет, пътник по пътник.