Заразата

Раздвижване

Оцелелият от Полет 753 Ансел Барбур седеше, прегърнал жена си, Ан-Мари и двете си деца, осемгодишния Бенджи и петгодишната Хейли, на канапето в син кретон в задната слънчева гостна на дома им с три спални във Флетбуш, Ню Йорк. Дори Пап и Герти, двата големи санбернара, участваха в семейната прегръдка. Пуснати в къщата по този специален повод и толкова щастливи, че го виждат отново у дома, бяха отпуснали едрите си колкото мъжка длан лапи на коленете му и го потупваха благодарно по гърдите.

Ансел беше седял на място 39Г до пътеката в туристическата класа. Връщаше се от командировка за участие в конференция по сигурността на базите данни в Потсдам, югозападно от Берлин. Беше компютърен програмист, сключил четиримесечен договор с намираща се в Ню Джърси фирма за търговия на дребно и проследяваше електронната кражба на милиони от кредитните карти на клиенти.

Никога не беше напускал страната и семейството му беше липсвало дълбоко. В графика на четиридневната конференция бяха включили свободно време и туристически обиколки на забележителности из града, но Ансел така и не беше напуснал хотела. Предпочете да стои в апартамента с лаптопа си, да говори с децата си през уебкамерата и да играе на карти с непознати по интернет.

Съпругата му, Ан-Мари, беше суеверна жена, домошарка. Трагичният край на Полет 753 само бе затвърдил таения в душата ѝ страх от въздушни пътувания и нови преживявания изобщо. Не караше кола. Живееше в здравата хватка на десетки съмнителни обсесивно-компулсивни рутинни дейности, в това число пипането и многократното почистване на всяко огледало в къщата. Действие, което гарантирано предпазваше от лош късмет. Родителите ѝ бяха загинали в автомобилна злополука, когато беше на четири — тя преживя катастрофата — и беше отгледана от неомъжена леля, починала едва седмица преди сватбата ѝ с Ансел. Раждането на децата само беше подсилило изолацията ѝ, усилило бе страховете ѝ дотам, че често в продължение на дни не напускаше безопасността на дома, разчитайки на Ансел за всичко, което предполагаше връзка с външния свят.

Новината за повредения самолет я беше сломила. Последвалото оживяване на Ансел я възстанови със силата на религиозно откровение, изход, който потвърди и освети абсолютната необходимост от досадно повтарящите се животоспасяващи ритуални действия.

Ансел от своя страна изпитваше огромно облекчение от това, че отново си е у дома. Бен и Хейли се опитаха да се качат върху него, но той ги възпря заради болката в шията си. Стягането — чувстваше мускулите си като въжета, усукани мъчително — се съсредоточаваше в гърлото му, но продължаваше по челюстта нагоре до ушите. Когато усучеш въже, то се скъсява и точно така чувстваше мускулите си. Разкърши врата си, надявайки се да получи малко облекчение от раздвижването…

ЩРАК… ХРУСС… ПУК…

… накара го почти да се превие на две. Болката не си струваше усилието.

По-късно Ан-Мари го намери в кухнята, докато връщаше бурканчето с ибупрофен във високия шкаф над печката. Беше пъхнал в устата си шест таблетки наведнъж, препоръчваната дневна доза — и едва беше успял да ги глътне.

Цялата радост угасна в уплашените ѝ очи.

— Какво има?

— Нищо — отвърна ѝ, макар да се оказа твърде болезнено да поклати глава. Най-добре да не я тревожи. — Само някакво схващане от самолета. От това как е висяла главата ми, предполагам.

Гледаше го притеснено от прага и кършеше пръсти.

— Може би не трябваше да напускаш болницата.

— А вие как щяхте да можете да ме посетите? — сопна ѝ се той може би по-рязко, отколкото се канеше.

ЩРАК, ХРУСС И ПУК…

— Но ако… ако трябва да се върнеш там? Ако този път искат да останеш?

Беше изтощително да се налага да разсейва страховете ѝ за сметка на своите.

— Все едно, не мога да пропусна работата си. Знаеш, че без заплатата ми сме на ръба.

Домакинството им разчиташе единствено на неговия доход. А Ансел не можеше да започне втора работа, защото кой тогава щеше да пазарува от бакалията?

— Знаеш, че аз… не бих могла да се оправя без теб — каза тя. Никога не бяха обсъждали болестта ѝ. Най-малкото, не в качеството ѝ на болест. — Имам нужда от теб. Ние имаме нужда от теб.

Кимването с рамо на Ансел беше по-скоро като поклон, сгъване в кръста, вместо във врата.

— Господи, като си помисля за всички онези хора. — Представи си спътниците си, съседите си от дългия полет. Семейството с трите пораснали деца два реда пред него. Старата двойка, която седеше от другата страна на пътеката. Те спяха през повечето път, белокоси глави, отпуснати на една и съща пътна възглавница. Светлорусата стюардеса, която капна от диетичната сода в скута му. — Защо точно аз, знаеш ли? Има ли някаква причина да оцелея точно аз?

— Има причина — отвърна тя, скръстила ръце на гърдите си. — Аз.

По-късно Ансел отведе кучетата в сайванта в задния двор. Дворът беше главната причина да купят тази къща: имаше достатъчно място за игра за децата и кучетата. Ансел си имаше Пап и Герти още преди да срещне Ан-Мари, а тя ги беше обикнала поне толкова, колкото обикна и него. Те също я заобичаха безусловно. Като Ансел, като децата — макар че Бенджи, по-големият, започваше от време на време да оспорва ексцентричностите ѝ. Това най-вече се изразяваше в конфликти по повод бейзболните тренировки и срещи на осемгодишния им син. Ансел вече долавяше, че Ан-Мари леко се отчуждава от момчето. Но Пап и Герти никога нямаше да ѝ се опълчат, стига да продължаваше да ги тъпче с храна. Страхуваше се за децата, докато растат, боеше се, че можеха да надраснат майка си на твърде ранна възраст и така и да не успеят да разберат защо като че ли предпочиташе кучетата пред тях.

В подпорните греди в средата на стария градински сайвант беше завинтен метален градински пилон с две вериги, закрепени за него. По-рано тази година Герти беше избягала и се върна с белези от бой по целия гръб и по краката. Някой я беше напердашил с прът. Затова вече ги връзваха на веригите нощем, заради собствената им безопасност. Много бавно, задържайки главата и врата си в една линия, за да сведе болката до минимум, Ансел постави на пода храната и водата им, после прокара длан през рошавата козина на огромните им глави, докато ядяха. Искаше само да ги почувства по-реални, да ги възприеме такива, каквито са в края на този щастлив ден. Излезе и затвори вратата, след като ги върза за пилона и се задържа там, загледан към къщата си. Опита се да си представи този свят без себе си. Днес беше видял как плакаха децата му. И той плака с тях. Семейството му се нуждаеше от него повече от всичко друго.

Внезапна разкъсваща болка в шията го разтърси. Той се вкопчи в ъгъла на кучешкия сайвант, за да се задържи да не падне и за няколко секунди остана замръзнал така, превит на две, разтреперан, опитващ се да надвие тази изгаряща, режеща като нож болка. Най-после премина и го остави с шума като от раковина, долепена до ухото. Леко опипа с пръсти шията си. Беше твърде болезнено на допир. Опита се да я разкърши, за да възвърне подвижността ѝ и изви колкото можеше главата си назад към нощното небе. Горе светеха звезди и проблясваха светлините на самолетите.

Оцелях, помисли си той. Най-лошото свърши. Това скоро ще мине.

Същата нощ го споходи ужасен сън. Някакъв побеснял звяр гонеше децата му из къщата, но когато Ансел затича, за да ги спаси, откри, че има ноктести пръсти като на чудовище вместо длани. Когато се събуди, половината му легло беше подгизнало от пот и той бързо стана… Но го разтърси нов пристъп на болка.

ЩРАК

Ушите, челюстта и гърлото му се бяха слепили от същата стягаща болка, от която не можеше да преглътне.

ХРУСС

Болката в основата на хранопровода беше съсипваща.

А след това се появи жаждата. Жажда, каквато никога досега не беше изпитвал… Подтик, който никога нямаше да бъде утолен.

Когато почувства, че отново може да се движи, прекоси коридора и влезе в тъмната кухня. Отвори хладилника и си сипа висока чаша лимонада, после още една и още една… а скоро вече пиеше направо от каната. Но нищо не можеше да утоли жаждата. Защо се потеше толкова?

Петната по нощницата му имаха тежка миризма — смътно мускусна — а потта бе тъмна като кехлибар. Толкова горещо беше вътре…

Докато връщаше каната в хладилника, забеляза чиния с месо, поставено в марината. Видя ивиците кръв, плуващи лениво сред олиото и оцета, и устата му се навлажни. Не от очакването как ще го опече на грила, а от представата, че го захапва… забива зъбите си в него, разкъсва го и го изсмуква. От представата, че пие кръвта.

ПУК

В коридора се задържа и надникна в детската. Бенджи се беше свил на кълбо под одеялото си с образа на Скуби Ду. Хейли тихо похъркваше с ръчички, увиснали от дюшека към падналите на пода книжки с картинки. Това, че ги видя, му позволи да отпусне рамене и да си поеме дъх. Излезе вън в задния двор, за да се охлади. Нощният въздух смрази засъхналата пот по кожата му. Усещането, че си е у дома, че е със семейството си, можеше да го изцери от всичко, почувства той.

Те щяха да му помогнат.

Щяха да се погрижат.

По съдебния следовател, който посрещна Еф и Нора, нямаше никаква кръв. Това само по себе си беше странна гледка. Обикновено кръвта течеше по непромокаемите им престилки и зацапваше пластмасовите им ръкави до лактите. Но не и днес. Съдебният лекар можеше спокойно да мине за гинеколог от Бевърли Хилс.

Представи се като Госет Бенет, мъж с кафява кожа и още по-кафяви очи, със съсредоточено лице зад прозрачния пластмасов щит.

— Тъкмо започваме да работим — заяви той и махна към масите. В залата за аутопсии беше шумно. За разлика от стерилните и тихи операционни, моргите бяха пълната противоположност: гъмжащо пространство, изпълнено с вой на електрически триони, шуртене на течаща вода и бърборене на диктуващи лекари. — При нас пристигнаха още осем тела от вашия самолет.

Жертвите от самолета лежаха върху осем вдълбани маси от хладна неръждаема стомана и бяха в различни стадии на аутопсия. Две от телата бяха напълно „изкормени“, тоест гръдните им кошове вече бяха отворени, изрязаните органи лежаха в разтворени найлонови торби върху пищялите им, а един патолог отделяше проби върху дъска за рязане като канибал, подготвящ плато от човешко суши. Ранените шии бяха разтворени, езиците — издърпани навън, лицата — огънати надолу като латексови маски, за да оголят теметата, които бяха отворени с циркулярен трион. Единият мозък беше в процес на отделяне от връзката му с гръбначния стълб, след което щяха да го поставят във формалинов разтвор, за да се втвърди — последната стъпка при аутопсия. Наблизо стоеше санитар от моргата. Беше приготвил вата и голяма закривена игла с вдяната насмолена връв, за да запълни опразнения череп.

Масивни ножици с дълги дръжки преминаха от едната маса на другата, където на метална стъпенка беше застанал санитар, надвиснал над разтворената гръд на тялото. Започна да чупи ребрата едно по едно, за да може да се вдигне наведнъж целия гръден кош. Миришеше силно на сирене пармезан, на метан и развалени яйца.

— След като се обадихте, започнах да проверявам шиите им — заговори Бенет. — Всички тела досега имат същия разрез, за който споменахте. Но никакъв белег. Толкова прецизна и чиста отворена рана не бях виждал досега.

Отведе ги при едно неразрязано още тяло на жена, изпънато на една от масите. Под врата ѝ беше поставен метален блок, от който главата ѝ падаше назад. Гръдта ѝ бе извита нагоре в дъга, а шията ѝ беше изпъната. Еф опипа кожата над гърлото на жената с облечените си в ръкавици пръсти.

Забеляза тънката като срез от хартия линия и леко разтвори раната. Изуми го чистотата ѝ, а също и дълбочината. Пусна кожата и разрезът се затвори лениво като сънен клепач или плаха усмивка.

— Какво би могло да е причинило това? — попита той.

— Нищо в природата, доколкото ми е известно — отвърна Бенет. — Забележете хирургическата прецизност. Като от скалпел е. Почти калибриран, може да се каже, и по посока, и по размери. Но пък ръбовете са заоблени, което означава, че е, как да кажа, органично по вид.

— Каква е дълбочината му? — попита Нора.

— Чист разрез, право навътре. Пробива стената на сънната артерия, но спира там. Не излиза от другата стена, нито разкъсва артерията.

— При всеки от случаите? — ахна Нора.

— Всеки един от тези, които прегледах досега. Всяко тяло има такъв разрез, въпреки че трябва да призная, че ако не бяхте ме предупредили, можеше да не го забележа. Особено при всички други неща, които стават с тези тела.

— Какви други неща?

— След малко ще стигнем и до това. Всеки разрез е на шията, отпред или отстрани. С изключение на една жена, която го има на гръдния кош, високо над сърцето. И мъж, по който трябваше да го търсим, но накрая го намерихме горе на бедрото от вътрешната страна, върху бедрената артерия. Всяка рана пробива кожата и мускула и свършва точно вътре в някоя главна артерия.

— Игла? — подсказа Еф.

— Но по-фино от това. Аз… трябва да го проуча по-задълбочено, едва започваме. А и много други шантави неща стават тук. В течение сте, предполагам? — Бенет ги поведе към вратата на хладилното помещение. Вътре беше по-широко от гараж за две коли. Бяха наредени около петдесет носилки на колела, повечето с пластмасов черен чувал с цип, отворен до гърдите на трупа. Няколко от тях бяха отворени до долу, телата вътре бяха голи — вече претеглени, измерени и снимани — и готови за масата за аутопсия. Имаше и седем-осем трупа, несвързани с Полет 753, които лежаха върху голи носилки без аварийни чували, със стандартните жълти табелки на пръстите на краката.

Охлаждането забавя разлагането по същия начин, както запазва плодовете и зеленчуците и бави развалянето на суровото месо. Но по телата от самолета нямаше никакви следи от разлагане. Мъртви вече от трийсет и шест часа, а изглеждаха почти толкова свежи, колкото при първото качване на Еф в машината. Контрастираха с труповете с жълтите етикети, които вече се подуваха и от всяко отверстие по тялото им изтичаше зловонна рядка тъмна течност, а плътта им ставаше тъмнозелена и набръчкана от дехидрацията.

— Хубави, добре изглеждащи мъртъвци — каза Бенет.

Мразът, който полази по гърба на Еф, нямаше нищо общо с температурата в студеното помещение. Двамата с Нора навлязоха три реда навътре. Телата изглеждаха… не здрави, защото бяха съсухрени и обезкървени… но като умрели съвсем наскоро. Лицата бяха изопнати в характерната за покойниците маска, но все едно, че бяха издъхнали току-що, преди по-малко от тридесет минути.

Върнаха се с Бенет в залата за аутопсия при трупа на жената. Жена в началото на четиридесетте, без никакъв отличителен белег, освен белега от цезарово сечение под чертата на бикините. Бяха я подготвили за рязане. Но вместо скалпел, Бенет взе инструмент, който никога не се използваше в морга. Стетоскоп.

— Това го забелязах по-рано — обясни и го подаде на Еф. Еф постави слушалките, а Бенет извика на всички останали в залата да спрат замалко и да запазят тишина. Един санитар притича да спре течащата вода.

Бенет опря слушалката на стетоскопа върху гърдите на трупа, малко под гръдната кост. Еф се вслуша с трепет, уплашен от това, което щеше да чуе. Но не чу нищо. Погледна отново Бенет, който изчакваше с безизразно лице. Еф затвори очи и се съсредоточи.

Смътно. Много смътно. Съвсем тихо шумолене като от нещо, което се гърчи в кал. Ленив звук и толкова влудяващо лек, че изобщо не можеше да е сигурен, че не си го въобразява.

Подаде стетоскопа на Нора, за да чуе и тя.

— Личинки ли? — попита тя и се изправи.

Бенет поклати глава.

— Всъщност поради липсата на гниене няма никакви паразити. Има обаче други интригуващи аномалии…

Бенет махна с ръка на останалите да продължат работата си. Избра от подноса с инструменти голям скалпел, шести размер. Но вместо да започне на гърдите с обичайния Y-образен разрез, взе от емайлирания тезгях стъклен съд с широко гърло и го постави под лявата ръка на трупа. Рязко прокара острието на скалпела през вътрешната страна на китката и я разтвори като кора на портокал.

В началото при първия срез плисна млечнобяла течност и напръска ръкавиците и бедрото му, а след това потече стабилно от ръката и закапа на дъното на съда. Течеше бързо, но след това, след около 100 грама изгуби сила поради липса на налягане от спрялото сърце. Бенет наведе ръката, за да извлече още малко.

Първоначалното стъписване на Еф от грубия срез бързо се замени с удивление от вида на течността. Това не можеше да е кръв. След смъртта кръвта се утаяваше и се съсирваше, а не изтичаше като машинно масло.

Нито пък ставаше бяла. Бенет върна ръката до трупа на масата и вдигна съда пред Еф, за да го види добре.

Лейтенант… труповете… те са…

— Отначало си помислих, че протеините се отделят, както маслото изплува над водата — каза Бенет. — Но и това не е.

Веществото беше бяло като тесто, почти все едно, че в кръвоносната система беше вкарано пресечено мляко.

Лейтенант… О, Господи…

Еф не можеше да повярва на очите си.

— Всички ли са така? — попита Нора.

Бенет кимна.

— Обезкървени. Нямат никаква кръв.

Еф погледна накриво към веществото в съда и целият му вкус към млякото обърна стомаха му.

— Натъкнах се на още няколко неща — продължи Бенет. — Телесната температура е повишена. Тези тела по някакъв начин продължават да произвеждат топлина. Освен това открихме тъмни петна по някои органи. Не е некроза, а по-скоро като… отичане.

Бенет върна съда с млечно бялата течност на тезгяха и повика една от асистент-патолозите. Момичето донесе непрозрачен пластмасов съд като тези, с които се разнася полева храна. Разви капака, а Бенет бръкна вътре, извади някакъв орган и го постави на дъската за рязане. Като прясно, току-що взето от касапина парче месо за печене. Оказа се неразрязано човешко сърце. Посочи им с пръста в ръкавицата там, където е било свързано с артериите.

— Виждате ли клапите? Почти все едно, че са израснали отворени. Значи, в живота не биха могли да действат така, без да се затварят и отварят, за да помпат кръв. Така че това не би могло да е вродено.

Еф беше изумен. Тази аномалия беше фатален дефект. Всеки анатом знаеше, че хората изглеждат толкова различно отвътре, колкото и отвън. Но никое човешко същество нямаше да може да преживее до пълнолетие с това сърце.

Нора попита:

— Имате ли медицинското досие на пациента? Нещо, с което това може да се свърже?

— Нищо засега. Вероятно не и до утре сутринта. Но ме накара да забавя процеса. Доста да го забавя. Спирам малко, през нощта ще затворя, за да мога да получа малко повече подкрепа тук утре. Искам да проверя и най-дребното нещо. Например… това.

Бенет ги отведе до едно напълно изкормено тяло — възрастен мъж със средно тегло. Шията му беше разрязана до гърлото, а ларинксът и трахеята му бяха оголени така, че да се виждат гласните струни.

— Виждате ли вестибуларните гънки? — каза Бенет.

Наричаха ги също „фалшиви гласни струни“: дебели гъбести мембрани, чиято единствена функция е да седят над истинските гласни гънки и да ги предпазват. Анатомичната им особеност се изразява в способността им да регенерират напълно, дори след хирургично премахване.

Еф и Нора се наведоха. И двамата видяха израстъка от вестибуларните гънки — свежа розова издутина, не накъсана и груба като туморна маса, а разклоняваща се от и към вътрешността на гърлото, под езика. Наблюдаваше се ново и видимо спонтанно уголемяване на меката долна част на мандибулата.

Навън се измиха здраво и по-усърдно от обикновено. И двамата бяха дълбоко потресени от видяното в моргата.

Еф заговори първи.

— Чудя се кога нещата ще започнат отново да стават логични.

Подсуши напълно ръцете си, усещайки хладния въздух по дланите си, освободени от ръкавиците. След това неволно се опипа по шията на гърлото, приблизително там, където бяха всички разрези.

— Права дълбока прободна рана в шията. И вирус, който забавя разлагането постмортем от една страна, като същевременно от друга страна, пак постмортем, явно причинява спонтанно тъканно нарастване?

— Това е нещо ново — каза Нора.

— Или… нещо много, много старо.

Излязоха през служебната врата и се запътиха към незаконно паркирания експлорър на Еф с поставения на таблото пропуск „СПЕШНА ДОСТАВКА НА КРЪВ“. Последните жилки дневна топлина гаснеха в небето. Нора заговори:

— Трябва да проверим другите морги, да видим дали откриват същите отклонения.

Мобилният телефон на Еф зазвъня. Текстовото съобщение беше от Зак:

— По дяволите — изруга Еф. — Забравих… Изслушването за попечителството…

— Сега? — възкликна Нора, преди да е успяла да се овладее. — Добре. Ти върви. Ще се срещнем след това…

— Не, ще им се обадя. Всичко ще е наред. — Озърна се притеснен и раздвоен. — Трябва отново да видим пилота. Защо неговият разрез се е затворил, а на другите — не? Трябва да се доберем до физиопатологията на това нещо.

— И другите оцелели.

Еф се намръщи, спомнил си, че си бяха отишли.

— Не е присъщо за Джим да се издънва така.

Нора опита да защити колегата си.

— Ако им прилошее, ще се върнат.

— Само дето… може да се окаже късно. За тях и за нас.

— В какъв смисъл за нас?

— Нека се доберем до дъното на това нещо. Трябва да има отговор някъде, обяснение. Рационално обяснение. Случва се нещо невъзможно и ние трябва да разберем защо, за да го спрем.

На тротоара при главния вход на Първа улица новинарски екипи бяха нагласили камерите си за репортаж на живо от Главна медицинска инспекция. Това беше привлякло внушителна тълпа зрители, чиято нервност бе осезаема чак от ъгъла. Много несигурност витаеше във въздуха.

Но един мъж се откъсна от тълпата. Мъж, когото Еф беше забелязал на влизане. Старец с побеляла коса, който държеше в ръцете си бастун, прекалено висок за него. Стиснал го беше като жезъл под високата сребърна дръжка. Приличаше на някакъв водевилен Моисей, само дето облеклото му беше безупречно, официално и старомодно. Носеше светлокафяво връхно палто върху костюм от туид. Имаше и златна часовникова верижка, окачена на елечето. И — странно за иначе безупречното облекло — сиви вълнени ръкавици с рязани пръсти.

— Доктор Гудуедър?

Старецът знаеше името му. Еф го изгледа отново и каза:

— Познаваме ли се?

Говореше с акцент, може би славянски.

— Видях ви по телевизията. Знаех, че ще дойдете тук.

— Чакал сте мен?

— Това, което имам да ви кажа, докторе, е много важно. Съдбоносно.

Еф се беше разсеял от дръжката на върха на бастуна в ръцете на стареца: сребърна вълча глава.

— Ами, не сега… обадете се в офиса ми, ще уговорим среща… — Отдръпна се и бързо започна да набира по мобилния си телефон.

Старецът изглеждаше загрижен. Даваше вид на развълнуван човек, който се старае да говори спокойно. Изписа възможно най-изисканата усмивка на лицето си и се обърна и към Нора, докато се представяше:

— Казвам се Ейбрахам Сетракян. Едва ли ви говори нещо. — Посочи с бастуна си към моргата. — Вие ги видяхте вътре. Пътниците от самолета.

— Знаете ли нещо за това? — запита Нора.

— И още как — отвърна ѝ той с благодарна усмивка. Отново се озърна към моргата като човек, който след като е чакал толкова дълго, се колебае откъде да започне. — Намерихте ги не особено променени вътре, нали?

Еф изключи телефона си преди да е звъннал. Думите на стареца откликваха на ирационалните му страхове.

— Как непроменени?

— Мъртвите. Телата не се разлагат.

По-скоро притеснен, отколкото заинтригуван, Еф попита:

— Значи това чуват хората тук?

— Нямаше нужда някой да ми казва каквото и да било, докторе. Знам го.

— Знаете го.

— Кажете ни — намеси се Нора. — Какво още знаете?

Старецът се покашля.

— Намерихте ли един… ковчег?

Еф усети как Нора се надигна почти на педя от тротоара.

— Какво казахте?

— Ковчег. Ако е при вас, той все още е в ръцете ви.

— Кой е той? — попита Нора.

— Унищожете го. Веднага. Не го задържайте за изследване. Трябва да унищожите ковчега веднага.

Нора поклати глава.

— Изчезна. Не знаем къде е.

Сетракян преглътна с горчивина.

— Точно от това се боях.

— Защо да го унищожаваме? — попита Нора.

Еф се намеси, обръщайки се към нея:

— Ако тези приказки се разнесат, ще настане паника. — Погледна стареца. — Кой сте вие? Как чухте за тези неща?

— Антиквар съм. Нищо не съм чул. Тези неща ги знам.

— Знаете ги? Откъде ги знаете?

— Моля ви. — Възрастният човек заговори на Нора, която му се стори по-възприемчивата. — Това, което ще ви кажа, не го говоря току-така. Казвам го с отчаяние и съвсем искрено. Онези тела вътре. — Посочи към моргата. — Уверявам ви, преди да падне нощта, те трябва да бъдат унищожени.

— Унищожени? — повтори скептично Нора. За първи път от началото на разговора реакцията ѝ беше негативна.

— Препоръчвам изгаряне. Кремация. Просто и сигурно.

— Онзи там — извика някой откъм служебния вход. Служител на моргата водеше патрулен полицай към тях. Към Сетракян.

Старецът ги пренебрегна. Заговори вече по-бързо.

— Моля ви. Вече почти не остана време.

— Ето го — каза служителят, закрачил право към тях и посочи Сетракян на ченгето. — Това е лицето.

Полицаят, вежлив и леко отегчен, се обърна към стареца:

— Сър?

Сетракян го игнорира. Заговори умолително и настойчиво на Нора и Еф:

— Нарушено е примирие. Древен свят договор. От човек, който вече не е човек, а нещо ненавистно. Ходеща по земята, жадна за кръв напаст.

— Сър — прекъсна го униформеният. — Може ли да поговорим, сър?

Сетракян се пресегна и сграбчи Еф за китката, за да задържи вниманието му.

— Той вече е тук. Тук, в Новия свят, в този град, в този ден. Тази нощ. Разбирате ли? Трябва да бъде спрян.

Покритите с вълна пръсти на стареца бяха криви и чворести като нокти на хищна птица. Еф се издърпа от него, не грубо, но достатъчно, за да отблъсне възрастния човек назад. Бастунът му шибна полицая в рамото, почти в лицето и изведнъж сдържаността на служителя на реда премина в гняв.

— Добре, това беше. — Ченгето изтръгна бастуна от ръцете на стареца и го стисна над лакътя. — Да вървим.

— Трябва да го спрете тук — продължи Сетракян, докато го отвеждаха.

Нора се обърна към служителя на моргата.

— Защо беше всичко това? Какво правите?

Служителят хвърли поглед на ламинираните карти, висящи на шиите им — червените букви с инициалите ЦКБ — преди да отговори:

— Опита се да влезе вътре преди малко. Твърдеше, че е семеен близък. Настояваше да види труповете. — Озърна се към отдалечаващия се с полицая Сетракян. — Маниак някакъв, некрофил.

Старецът продължаваше да настоява.

— Ултравиолетова светлина — извика им през рамо. — Огледайте телата на ултравиолетова светлина…

Еф замръзна. Добре ли го беше чул?

— Тогава ще разберете, че съм прав — викаше мъжът, докато го вкарваха в патрулната кола. — Унищожете ги. Веднага. Преди да е станало късно…

Еф погледа след него, докато затръшваха вратата. Полицаят се качи зад волана и подкара.

Със закъснение от четирийсет минути след уговорената му с Кели и Зак петдесетминутна беседа, Еф успя да се свърже с д-р Инга Кемпнър, назначения им от съда семеен терапевт. Изпитваше облекчение, че не седи в офиса ѝ на първия етаж в грубата предвоенна сграда от червеникавокафяв пясъчник в Астория, мястото, където окончателно трябваше да се решат споровете по попечителството.

Започна да се оправдава по телефона:

— Нека да ви обясня. Целия уикенд бях ангажиран с крайно извънредни обстоятелства. Тази ситуация с мъртвия самолет на „Кенеди“. Нищо не можеше да се направи.

— Не за първи път не успявате да се явите на уговорена среща — изтъкна д-р Кемпнър.

— Къде е Зак?

— Отвън в чакалнята.

Двете с Кели бяха разговаряли без него. Нещата вече бяха решени. Всичко беше свършило, преди дори да е започнало.

— Вижте, доктор Кемпнър… моля само да променим часа на срещата ни…

— Доктор Гудуедър, боя се, че…

— Не… чакайте… моля ви, задръжте. — Заговори бързо и по същество: — Вижте, дали съм съвършеният баща? Не, не съм. Признавам това. Носи ми точки за искреност, нали така? Всъщност дори не съм сигурен дали искам да бъда „съвършения“ баща и да отгледам едно тесногръдо дете с ограничени интереси. Но знам, че искам да бъда най-добрият баща, който мога да съм. Защото Зак заслужава това. И точно това е целта ми в момента.

— Всички факти говорят за обратното — отвърна му Кемпнър.

Еф показа среден пръст на телефона си. Нора стоеше на няколко стъпки встрани. Беше ядосан и в същото време се чувстваше странно беззащитен и уязвим.

— Чуйте ме — заговори той отново, мъчейки се да запази хладнокръвие. — Зная, че знаете, че преподредих живота си около тази ситуация, около Зак. Установих този офис в Ню Йорк, специално за да мога да съм тук, близо до майка му, за да може той да е облагодетелстван от близостта и на двама ни. Имам — обикновено — съвсем редовни работни часове през седмицата, сигурен график с установено извънработно време. Взимам двойни дежурства през уикендите, за да имам два свободни дни срещу един дежурен.

— Бяхте ли на срещата на Анонимните алкохолици този уикенд?

Еф загуби ума и дума.

— Вие слушахте ли ме изобщо?

— Изпитвал ли сте нужда да пиете?

— Не — изръмжа той с върховно усилие да запази самообладание. — Трезвеник съм от двайсет и три месеца, знаете го.

— Доктор Гудуедър… Въпросът не е кой обича сина ви повече. В тези ситуации въпросът никога не е този. Чудесно е, че и двамата сте толкова загрижени. Толкова дълбоко загрижени. Вашата преданост към Зак е очевидна. Но както често става в такива случаи, изглежда няма начин да се предотврати съдебният спор. В щата Ню Йорк са наложени основни принципи, с които съм длъжна да се съобразя в препоръката си пред съдията.

Еф преглътна горчиво. Опита се да я прекъсне, но тя продължи:

— Вие се противопоставихте на първоначалното мнение на съда относно попечителството. Борихте се на всяка стъпка. И аз приемам това като израз на вашата привързаност към Закари. Вие също така предприехте големи лични стъпки и това е очевидно и заслужаващо възхищение. Но вече виждаме, че сте стигнал до последната инстанция, ако предпочитате. Във формулите, които прилагаме при отсъждане на попечителството… Правата за свиждане, разбира се, никога не са били под въпрос…

— Не, не, не — зашепна Еф като човек, срещу когото връхлита насрещна кола. Беше същото тревожно чувство, каквото бе изпитвал през целия уикенд. Понечи да се върне в ума си назад — двамата със Зак в жилището му, с китайската храна и видео игрите. Целият уикенд, проснат пред него. Какво чудесно усещане беше.

— Идеята ми, доктор Гудуедър — продължи терапевтката — е, че не виждам много смисъл да продължаваме повече с това.

— Може да ми казвате, че е свършило — изшепна Еф в телефона. — Но не е свършило, доктор Кемпнър. Никога няма да свърши. — И с това прекрати разговора.

Обърна се. Знаеше, че Нора щеше да го уважи в този миг и няма да се опита да го доближи. И беше благодарен за това, защото в очите му имаше сълзи, а не искаше тя да ги види.