Заразата

Пробуждане

Еф се върна до хангара с електрокар, като остави Джим с доктор Барнс, освобождавайки по този начин свободно пространство за себе си и Нора.

Болничните паравани бяха издърпани изпод крилото на 777, насмолената настилка беше прибрана. От предната и задната изходни врати вече висяха стълби и отряд служители на НКБП работеха близо до кърмовия товарен люк. Самолетът вече се третираше като сцена на местопрестъпление. Еф завари Нора в комбинезон „Тайвек“ и латексови ръкавици, с коса, прибрана под хартиена шапка. Облеклото ѝ не предполагаше биологична защита, а служеше за опазване на доказателствен материал.

— Изумително беше, а? — каза му тя за поздрав.

— Аха. — Носеше свитък със самолетни схеми под мишницата си. — Веднъж в живота.

На една маса бяха наредили чаши с кафе, но Еф си измъкна картонена кутия с охладено мляко от купата с лед, разкъса я и я изля в гърлото си. Откакто беше зарязал алкохола, жадуваше за чисто мляко като прегладняло за калций дете.

— Тук все още нямаме нищо — заговори Нора. — НКБП изваждат гласовите записи и данните от полета. Не съм сигурна защо си мислят, че черните кутии ще проработят, след като всичко друго на самолета се издъни катастрофално, но се възхищавам на оптимизма им. Дотук технологията ни доведе точно до никъде. Вече минаха двайсет часа, а случаят си е все така отворен.

Нора беше може би единственият човек, когото бе познавал някога, който работеше по-добре под напрежение. Пълна противоположност на останалите хора.

— Някой да е влизал вътре в самолета, след като извадиха телата?

— Не мисля. Още не.

Еф понесе схемите си по стълбата на колела и влезе в машината. Всички седалки вече бяха опразнени и осветлението беше нормално. Единствената друга разлика от гледна точка на двамата с Нора бе в това, че не бяха вече в изолационните си костюми. Сега и петте сетива им бяха на разположение.

— Подуши ли го това? — каза Еф.

— Кое?

— Амоняк. Част от него.

— И… фосфор? — Миризмата я накара да потръпне. — Това ли ги е убило?

— Не. Самолетът беше чист откъм газ. Но… — Озърташе се. Търсеше нещо, което не можеха да видят. — Нора, би ли слязла да донесеш лампи?

Докато я нямаше, Еф мина през кабината, за да спусне сенниците на прозорците, както бяха предишната нощ.

Нора се върна с две живачно-кварцови лампи, които излъчваха „черна“ светлина. Подобни се използваха в увеселителните паркове и от тях белият изпран памук блестеше призрачно. Еф си спомни деветия рожден ден на Зак, който отпразнуваха в една „космическа“ боулинг зала. Тогава всеки път, щом момчето се засмееше, зъбите му блясваха ярко бели.

Запалиха лампите и тъмната кабина мигновено се преобрази във влудяващ вихър от цветове, в гигантска мацаница, покрила пода и седалките, с черни силуети на местата, където бяха седели пътниците.

— О, Боже… — промълви Нора.

Даже таванът беше покрит с част от блестящото вещество, наплескано на размазани шарки.

— Не е кръв — каза Еф, стъписан от гледката. Гледането през задната кабина бе все едно да се взираш в платно на Джак Полок. — Някакъв вид биологична материя е.

— Каквото и да е, пръснало се е навсякъде. Сякаш нещо се е взривило. Но откъде?

— Оттук. Точно оттук, където стоим. — Той коленичи и огледа килима. Миризмата там беше по-остра. — Трябва да вземем проба от това чудо, за да го изследваме.

— Мислиш ли?

Еф се изправи отново, все още изумен.

— Погледни това. — Показа ѝ страница от самолетните схеми. Очертаваше авариен достъп за серията Боинг 777. — Виждаш ли този затъмнен модул в предната част на самолета?

Видя го.

— Прилича на стълбище.

— Точно зад пилотската кабина.

— Какво означава „Г.З.О.П.Е.“?

— Горна зона за отдих на полетния екипаж — обясни Еф. — Стандарт при тези големи птици за дълго разстояние.

Нора го изгледа.

— Някой проверил ли е там горе?

— Знаем, че ние не сме — отвърна Еф.

Пресегна се, завъртя ръчка в ниша в стената и дръпна панела. Тройно сгъващата се врата откри тесни виещи се стъпала, които водеха нагоре в тъмното.

— Мамка му — промълви Нора.

Еф заигра с лампата си нагоре по стълбището.

— Ако схващам добре, това означаваше, че искаш аз да тръгна първи.

— Чакай. Да пратим някой друг.

— Не. Няма да знаят какво да търсят.

— Ние знаем ли?

Еф пренебрегна въпроса и се заизкачва по тесните извиващи се стъпала.

Горният отсек беше тесен и с нисък таван. Нямаше прозорци. Светлината от живачно-кварцовите лампи беше по-подходяща за изследователски оглед от вътрешното осветление.

В първия модул се откроиха две сгънати кресла тип бизнес класа. Зад тях имаше две наклонени подвижни легла, също едно до друго, с пространство едва колкото да се пропълзи в тях. Тъмната светлина показа, че и двата модула са празни.

Но показа и същата многоцветна бъркотия, която бяха открили долу. Разпръсната по пода, по седалките и върху едно от леглата. Само че тук мацаницата беше още по-голяма. Все едно, че нещото се бе размазало, докато е още мокро.

— Какво, по дяволите…? — прошепна Нора.

Миризмата на амоняк също я имаше… заедно с още нещо. Силна и лютива смрад.

Нора също я усети. Вдигна опакото на ръката си под ноздрите.

— Какво е това?

Еф стоеше сгънат почти на две под ниския таван между двата стола. Мъчеше се да намери точната дума.

— Като червеи. Изравяхме ги като деца. Прерязвахме ги на две да гледаме как всяка половина се гърчи. Миришат на пръст, на хладната почва, през която са пълзели.

Черната светлина на лампата му пробяга по стените и подовете и обходи помещението. Канеше се да се предаде, когато забеляза нещо зад хартиените предпазни боти на Нора.

— Нора, не мърдай.

Наведе се настрани, за да има по-добър поглед към застлания с килим под зад нея, а Нора замръзна все едно, че можеше да задейства пехотна мина.

Върху пъстрия килим зад нея лежеше малка бучка пръст. Беше не повече от няколко грама, колкото за проба, мазно черна.

— Същото ли е, което си мисля, че е? — запита Нора.

Еф кимна.

— Сандъкът.

Слязоха отново по външното стълбище до зоната на хангара, заделен за багажа, където вече отваряха за оглед количките за сервиране на храна и напитки. Еф и Нора огледаха купищата багаж, торбите с принадлежности за голф и каяка.

Черният дървен сандък беше изчезнал. Пространството в края на брезентовата пътека, което беше заемал преди, беше голо.

— Някой трябва да го е преместил — каза Еф без да спира да оглежда. Отдръпна се няколко стъпки назад и огледа целия хангар. — Не може да е отнесен далече.

Очите на Нора горяха.

— Те едва сега започват да претърсват багажите. Все още нищо не е изнасяно.

— Освен онова нещо.

— Мястото е под охрана, Еф. Колко голямо беше онова чудо, два и петдесет на един? Тежеше поне двеста кила. Най-малко четирима души са трябвали, за да го изнесат.

— Точно така. Значи някой знае къде е.

Отидоха при дежурния служител на входа на хангара, който поддържаше дневника на охранявания обект. Младият мъж прегледа главния списък, времевото разписание за влизанията и излизанията на всеки и на всичко.

— Тук няма нищо — каза той.

Еф усети, че Нора се кани да възрази и заговори преди тя да е успяла.

— От колко време сте тук, на този пост?

— Някъде от дванайсет, сър.

— Без прекъсване? А по време на затъмнението?

— Стоях точно тук, отвън. — Посочи на няколко метра пред вратата. — Никой не е минавал покрай мен.

Еф се извърна отново към Нора.

— Какво става, по дяволите? — рече тя и погледна дежурния на пост. — Кой друг би могъл да е видял един грамаден голям ковчег?

При думата „ковчег“ Еф се намръщи. Озърна се през рамо към хангара, а след това нагоре към камерите, монтирани в таванските греди. И посочи.

— Те.

Двамата с Нора и дежурният служител на Летищни власти с дневника се качиха по дългото стоманено стълбище до контролния офис над ремонтния хангар. Долу механиците демонтираха носа на самолета за оглед на вътрешното оборудване.

Четири дистанционни камери работеха непрекъснато в хангара: една беше насочена към вратата, водеща към стълбището за офиса; друга — към вратите на хангара; една беше горе в мертеците — същата, която Еф беше посочил — и имаше една в помещението, където стояха в момента. Всичко се показваше на големия, разделен на четири квадрата, екран.

Еф се обърна към старши механика:

— За какво е камерата в това помещение?

Старшият сви рамене.

— Защото тук държим дребните пари, предполагам.

Седна в очукания кабинетен стол с увити със сива монтажна лепенка облегалки и зашари по клавиатурата под монитора, докато увеличи картината от мертеците до пълен екран. След това превъртя назад записа. Устройството беше цифрово, но отпреди няколко години и твърде разстроено, за да може ясно да се различи нещо при превъртането.

Спря го. На екрана сандъкът лежеше точно там, където трябваше да бъде, в края на разтоварения багаж.

— Ето го — каза Еф.

Служителят кимна.

— Добре. Да видим тогава къде е отишъл.

Старшият пусна записа напред. Вървеше по-бавно от превъртането, но все пак доста бързо. Светлината в хангара помръкна със затъмнението, а когато огря отново, сандъкът го нямаше.

— Стоп, стоп — вдигна ръка Еф. — Върни назад.

Старшият върна малко назад и отново натисна бутона „play“. Този път цифрите долу показаха, че образът се върти по-бавно от преди.

Хангарът помръкна и изведнъж сандъкът изчезна отново.

— Какво по…? — изпъшка старшият и натисна „пауза“.

— Върнете съвсем малко назад — помоли Еф.

Старшият го направи, след което го пусна в реално време. Хангарът потъмня, все още осветен от вътрешното работно осветление. Сандъкът си беше там. После изчезна.

— Леле… — Беше дежурният.

Старшият натисна паузата на видеото. Той също беше изумен.

— Има дупка — каза Еф. — Отрязано е.

— Не е отрязано. Видяхте цифрите на хронометъра.

— Тогава върнете малко. Още малко… точно тук… сега отново. Старшият го пусна отново.

И сандъкът изчезна отново.

— Факир — изръмжа старшият.

Еф се озърна към Нора.

— Не просто изчезна — каза дежурният. Посочи другия багаж наблизо. — Всичко друго си остава същото. Без да трепне.

— Върнете го пак — заинати се Еф. — Моля.

Старшият превъртя и пусна отново. Сандъкът отново изчезна.

— Чакай — промълви Еф. Беше забелязал нещо. — Върни назад — бавно.

Старшият се подчини, пусна отново.

— Ето го.

— Божичко — възкликна старшият и едва не подскочи от разнебитения си стол. — Видях го!

— Видяхте какво? — попита Нора в един глас с дежурния служител.

Старшият вече се беше увлякъл и превърташе записа няколко стъпки назад.

— Ето… — каза Еф, подготвяйки го. — Ето… — Старшият задържа ръката си над клавиатурата като състезател в игрално шоу, очакващ да натисне бутона за отговор. — … ето.

Сандъкът беше изчезнал отново. Нора се наведе към екрана.

— Какво?

Еф посочи встрани на екрана.

— Точно там.

Съвсем видимо, на широкия десен ръб на картината висеше размазано черно петно.

— Нещо изригва покрай камерата — каза Еф.

— Горе в мертеците? Какво, птица ли?

— Адски голямо е за птица — отвърна ѝ Еф.

Дежурният се наведе до тях.

— Засенчване е. Сянка.

— Добре. — Еф се изправи. — Сянка от какво?

Дежурният се отдръпна.

— Можем ли да върнем кадър по кадър?

Старшият опита. Сандъкът изчезна от пода… почти едновременно с появата на петното в мертеците.

— Най-доброто, което мога на тази машина.

— Можете ли да увеличите образа? — попита Еф.

Старшият завъртя очи с досада.

— Това тук не ви е епизод от „От местопрестъплението“. Разполагам само с тая шибана радио бракма.

— Значи, няма го. — Нора се обърна към Еф. Другите двама с нищо повече не можеха да помогнат. — Но защо… и как?

Еф се потърка по тила.

— Пръстта от сандъка… трябва да е била същата като бучката, която намерихме току-що. Което означава, че…

Нора го прекъсна:

— Формулираме хипотеза, че от багажния трюм някой се е качил в горната зона за отдих на екипажа?

Еф си спомни чувството, което го беше обзело, докато стоеше в кабината с мъртвите пилоти — точно преди да открие, че Редфърн все още е жив. Усещането за някакво присъствие. Нещо близо.

Придърпа Нора встрани от другите двама.

— И е белязал пътя си с онова… оная мацаница от биологична материя в пътническата кабина.

Нора погледна през рамо към екрана със смътното черно петно в мертеците.

— Мисля, че някой се криеше в онзи отсек, когато влязохме първия път в самолета — каза Еф.

— Добре… — Замълча, докато го осмисли. — Но тогава… къде е сега?

— Където е онзи сандък — отвърна Еф.

Гюс закрачи небрежно по платното с коли в ниския покрит паркинг до летище „Кенеди“. Резките писъци на протрити гуми, завиващи на изходните рампи, ехтяха като в лудница. Извади картончето от джоба на ризата си и провери отново номера на сектора, изписан с друг почерк. Огледа се също така, за да се увери, че няма никой наблизо.

Намери минибуса, очукан и покрит с прах бял „Форд — Иконолайн“ без задни прозорци, в самия край на платното. Беше паркиран отстрани в скосената работна зона, покрита с пърпорещо от течението насмолено платно и натрошени камъни от пропуканата крепежна колона.

Извади от джоба си кърпа, уви я на ръката си и опита бравата, която се оказа отключена, както го увериха. После се отдръпна от колата, огледа изолирания ъгъл на тихия гараж, ако не се смятаха ония маймунски писъци в далечината, и си помисли: Капан. Можеше да имат камера във всяка една от другите коли и да го наблюдават. Като в „Ченгета“, там го беше видял: монтираха малки камерки в пикапи, спираха ги на някоя градска улица в Кливланд или където беше там, а после гледаха как хлапета и други тъпаци скачат вътре и отпрашват със свитата бракма я на весела разходка, я към някой гараж за крадени коли. Да те спипат беше кофти, но да те прецакат така и да те изтипосат по телевизията в праймтайма беше много по-лошо. Гюс предпочиташе по-скоро да го гръмнат по долни гащи, отколкото да му лепнат етикета „глупак“.

Но беше взел петдесетте гущера от оня пич и трябваше да го направи. Лесни пари, които Гюс още носеше в себе си, затъкнати в подплънката на филцовата си шапка като доказателство, в случай че нещата се скапят.

Оня беше в магазина, когато Гюс влезе за бутилка „Спрайт“. Стоеше зад него на опашката, когато плати. Отвън, половин пресечка по-надолу, Гюс чу, че някой го настига и бързо се обърна. Беше същият пич — вдигнал ръце, за да покаже, че са празни. Поинтересува се дали Гюс иска да спечели малко бързи пари.

Бял, в спретнат костюм, доста не на място. Не приличаше на ченге, но не изглеждаше и подозрителен. Приличаше на нещо като мисионер.

— Товарен бус в покрития паркинг на летището. Взимаш го, докарваш го в Манхатън, паркираш го и си ходиш.

— Товарен бус — каза Гюс.

— Товарен бус.

— Какво има вътре?

Пичът само поклати глава. Подаде картонче, сгънато върху пет нови десетачки.

— Просто за вкус.

Гюс дръпна мангизите все едно, че повдига месото върху сандвича.

— Ако ти си ченге, това е капан.

— Там е изписан часът, в който трябва да го вземеш. Не подранявай и не закъснявай.

Гюс потърка сгънатите десетачки в шепата си, като че опипваше фина тъкан. Оня пич забеляза това. Оня пич също така видя, осъзна Гюс, и трите кръгчета, татуирани на гърба на дланта му. Мексиканският бандитски знак за крадец, но тоя как можеше да го знае? Затова ли го беше бройнал още в магазина? Затова ли пичът беше избрал него?

— Ключовете и останалите указания ще намериш в жабката.

Пичът понечи да си тръгне.

— Ей — подвикна след него Тюс. — Още не съм казал „да“.

Гюс отвори вратата. Изчака… никаква аларма… и се качи вътре. Не видя и камери — но и бездруго нямаше да ги види, нали? Зад предните седалки имаше метална преграда без прозорец. Завинтена там вторично. Може би кола, натъпкана с ченгета, а той ще ги разкарва.

Беше тихо обаче. Отново с помощта на кърпата отвори жабката. Леко, все едно, че змия можеше да му скочи. Лампичката светна. Вътре лежаха ключът за запалване, талонът за паркинга, който щеше да му трябва на излизане и кафяв плик.

Надникна в плика и първото, което видя, беше заплащането му. Пет нови стотарки, което го зарадва и в същото време ядоса. Зарадва го, защото беше повече, отколкото очакваше, а го ядоса, защото никой нямаше да му развали стотак без разправия, особено в бандата. Дори в някоя шибана банка щяха да сканират тия банкноти, излезли от джоба на осемнайсетгодишен татуиран латино.

Върху мангизите беше сгънато друго картонче с адреса на дестинацията и гаражен шифър за достъп, ВАЛИДЕН ЕДНОКРАТНО.

Сравни картите една с друга. Същия почерк.

Тревогата заглъхна, заменена от възбудата. Шибано копеле! Да му довери такава кола! Гюс знаеше, в главата му бяха, три различни места в Южен Бронкс, където да откара бебчето за обновяване. И бързо да задоволи любопитството си каква точно контрабандна стока е карал отзад.

Последната вещ в по-големия плик беше по-малък пощенски плик. Извади няколкото хартиени листа, разгъна ги и по гърба и раменете го полази гореща вълна.

На първия с едри букви отгоре пишеше АУГУСТИН ЕЛИЗАЛДЕ. Беше „рап-шийта“ на Гюс, документите, които го уличаваха като малолетен престъпник и дето бяха довели до присъда за убийство с последващо шутиране на свобода с чисто досие само преди три къси седмици.

Втората страница показваше копие на шофьорската му книжка и под нея — на шофьорската книжка на майка му със същия адрес на Ийст стрийт 115. След това — малка снимка на входната врата на сградата им в Тъфт Хаузис.

Взираше се в този лист хартия цели две минути. Умът му бясно превърташе напред — назад между оня пич с мисионерската външност и колко знаеше той, и неговата мадре тук, и в колко гадни лайна се беше набутал тоя път.

Гюс никак не понасяше заплахи. Особено когато намесваха неговата мадре. Вече ѝ беше причинил предостатъчно.

Третата страница беше изписана със същия почерк като картончетата. Гласеше: БЕЗ СПИРАНИЯ.

Седеше до прозореца на „Инсурхентес“, ядеше пържените си яйца, обилно залети със сос табаско, и гледаше белия минибус, паркиран на булевард „Куинс“. Гюс обичаше закуската. Откакто беше навън, почти всяко ядене му беше закуска. Този път си го поръча специално, защото можеше. Поиска беконът да е по-хрупкав, а филийките да са препечени на скарата.

Майната им. Без спирания. Не му харесваше тази игра, не и след като замесваха неговата мадре. Гледаше буса, превърташе на ум опциите си и чакаше да се случи нещо. Наблюдаваха ли го? И ако да, от колко близо? И ако можеха да го наблюдават — защо просто не си караха минибуса? В какви шибани лайна се беше наврял тоя път?

Какво имаше в онзи минибус?

Двама кабронес, копеленца някакви, дойдоха да душат около предницата на колата. Наведоха глави и се разкараха, когато Гюс се появи от бистрото със закопчана догоре бархетна риза, плющяща зад гърба му от вечерния вятър, с плъзналите по оголените му ръце татуировки, с изпъкващото яркочервено около пандизчийското черно. Славата на латино „Султаните“ се носеше извън Испанския Харлем на североизток до Бронкс и чак на юг в Куинс. Малко бяха на брой, но сенките им бяха дълги. Не се забъркваш с никой от тях, ако не искаш война с всички.

Тръгна по булеварда и продължи към Манхатън, като се озърташе за „опашки“. Бусът задруса по някакъв ремонт на платното и той се вслуша, но не чу нищо да мърда отзад. Все пак нещо тежеше на окачването.

Ожадня и спря отново до магазина на ъгъла. Взе си две седемстотинграмови кутии бира „Текате“. Натика едното червено-златно тенеке в поставката и запали отново. Небостъргачите вече се показваха оттатък реката, а слънцето се смъкваше зад тях. Нощта идваше. Гюс си помисли за брат си вкъщи. Криспин, онзи насран наркоман, беше се появил точно когато Гюс се опитваше да направи нещо добро за мадре. Увоня на пот и химикали дивана в дневната. Гюс искаше само да наръга ръждив нож между ребрата му. Домъкна заразата си в малкия им дом. По-големият му брат беше скапан таласъм, истинско зомби, но тя не можа да го изхвърли навън. Остави го да се излежава и да се прави, че не се друса в собствената ѝ баня, остави го да се мотае, докато изчезне отново с някои от нещата ѝ.

Гюс трябваше да скъта от тези динеро сусио, от тия мръсни пари за своята мадре. Да ѝ ги даде след като се махнеше Криспин. Да пъхне още в шапката си и да ги остави там за нея. Да я направи щастлива. Да направи нещо добро.

Извади телефона си преди да влезе в тунела.

— Феликс. Ела да ме вземеш.

— Къде си бе, брато?

— Ще съм по Батъри парк.

— Батъри парк? Чак там ли бе, Густо?

— Тъй че замъкни се до Девета и спри там, копеле. Ще излезем. Ще си направим купон, човече. Ония пари, дето ти ги дължа — днес ударих кьоравото. Донеси ми яке или нещо за обличане там, чисти обувки. Заведи ме в клуб.

— Ебаси… нещо друго?

— Просто си извади пръстите от кончата на сестра си и ела да ме вземеш, компренде?

Излезе от тунела в Манхатън и отцепи право през града, преди да свие на юг. Стигна до Чърч стрийт южно от Канала и започна да оглежда уличните табели. Адресът беше на сграда с търговски партер и строително скеле пред фасадата. Прозорците бяха облепени с разрешителни за строеж, но без никакви строителни камиони наоколо. Улицата беше тиха, с жилищни сгради по нея. Гаражът задейства по описанието, шифърът за достъп отвори стоманена врата, под която колата едва мина и Гюс продължи надолу по рампата под сградата.

Паркира и остана да седи заслушан. Гаражът беше мръсен и зле осветен. Приличаше на добър капан. Вдигнатият прахоляк се вихреше на гаснещата светлина през отворената врата. Импулсът го подтикваше да драсне припряно навън, но трябваше да се увери, че пътят е чист. Изчака, докато гаражната врата се смъкна надолу и се затвори.

Гюс сгъна листовете и плика от жабката, натика ги в джобовете си, пресуши останалото от първата бира, смачка кутията на бучка алуминий и излезе от кабината. След миг колебание влезе отново и с кърпата изтри волана, копчетата на радиото, жабката, дръжките на вратата отвътре и отвън, и всичко друго, което мислеше, че може да е пипнал.

Огледа из гаража. Единствената светлина вече идваше между перките на вентилатора, а прахта се стелеше като мъгла в смътните ѝ лъчи. Гюс изтри ключа за запалване, после заобиколи отстрани до задните врати на буса. Само за проба опита дръжките. Бяха заключени.

Помисли за миг, а после любопитството го надви. Опита ключа.

Ключалките бяха различни от запалването. Това отчасти го облекчи.

Терористи, мина му през ума. Би могло да съм един шибан терорист вече. Докарал съм кола, фрашкана с експлозиви.

Това, което можеше да направи, бе да изкара товарния бус оттук. Да го паркира пред най-близкия полицейски участък, да остави бележка на прозореца. Да ги накара да видят има ли нещо или няма.

Но тези шибани кучи синове имаха адреса му. Адреса на неговата мадре. Кои бяха те?

Ядоса се и горещината на срама го прониза по гърба. Блъсна веднъж с юмрук по страната на белия минибус, показвайки недоволството си от сделката. Отвътре отекна задоволителен звук, който наруши тишината. После се предаде, хвърли ключа на предната седалка и блъсна с лакът шофьорската врата — нов задоволителен звук.

Но след това, вместо гаражът отново да затихне бързо, Гюс чу нещо. Или му се стори, че чу. С последните лъчи светлина, пропълзели през решетката на вентилатора, Гюс тръгна право към затворените задни врати и се заслуша, като почти опря ухо до багажника.

Нещо. Почти като… ръмжащ стомах. Същият кух, къркорещ глад. Раздвижване.

О, я майната му — реши той и отстъпи назад. Станалото — станало. Стига бомбата да гръмне под Сто и десета, какво ми пука?

Глухо, но съвсем отчетливо дрънн от вътрешността на буса го накара да подскочи назад. Хартиената торба с втората бира се изплъзна под свитата му ръка, кутията се пръсна и разля пенливата течност по прашния под.

Разлятото се утаи на сива пяна и Гюс се наведе да почисти оцапаното, после се спря присвит, с ръка върху подгизналата торба.

Товарният бус едва забележимо се наклони. Пружините под рамата звъннаха леко.

Нещо се беше раздвижило или изместило вътре.

Гюс се изправи, остави долу пръсналата се бира и тръгна заднешком към изхода, а обувките му застъргаха в зърнистия под. След няколко крачки се спря и се овладя с усилие. Номерът му в подобни ситуации бе да си мисли, че някой го наблюдава как губи хладнокръвие. Обърна се и тръгна спокойно към затворената гаражна врата.

Пружината отзад изскърца отново и забави стъпката му, но не можа да го спре.

Стигна до черното табло с червен бутон до вратата. Шибна го с широката част на дланта си, но не последва нищо.

Удари го още два пъти, първия бавно и леко, втория — силно и бързо. Пружинният спусък като че ли беше заял от неупотреба.

Бусът изскърца отново и Гюс не си позволи да се озърне назад.

Гаражната врата беше направена от гладка стомана, без ръкохватки. Нищо за дърпане. Изрита я веднъж и тя едва издрънча.

Ново блъскане от вътрешността на минибуса, почти в отговор на неговото, последвано от силно изскърцване и Гюс отново се хвърли към бутона. Шибна го отново мълниеносно бързо и най-сетне скрипецът забръмча, моторът прещрака и веригата се задвижи.

Вратата започна да се повдига от земята.

Гюс се озова навън преди да се е вдигнала наполовина, изпълзя като рак на тротоара и бързо си пое дъх. Обърна се и изчака, изгледа как вратата се отвори догоре, задържа се и отново се спусна надолу. Увери се, че е затворена плътно и нищо не се е измъкнало навън.

След това се огледа, успокои нервите си и опипа шапката на главата си. Закрачи към ъгъла гузно нетърпелив да остави още една пресечка между себе си и колата. Прекоси Веси стрийт и се озова пред бариерите на Джърси и строителните огради около карето на бившия Световен търговски център. Всичко вече бе разкопано. Огромният изкоп бе като зейнала рана между кривите улици на Долен Манхатън, с кранове и строителни камиони, които отново застрояваха терена.

Гюс се отърси от вледеняващия мраз. Разгъна телефона до ухото си.

— Феликс, къде си, амиго?

— На Девета, към центъра. К’во става?

— Нищо. Просто ела тук веднага. Направих нещо, което трябва да забравя.

Еф пристигна в Болничен медицински център „Ямайка“ побеснял.

— Как така са си заминали?

— Доктор Гудуедър — заговори администраторката, — нищо не можехме да направим, за да ги принудим да останат тук.

— Казах ви да поставите охрана и да задържите мазния адвокат на онзи тип Боливар отвън.

— Поставихме охрана. Цял офицер от полицията. Погледна съдебното разпореждане и ни каза, че не можел да направи нищо. И… не беше адвокатът на рокзвездата. Беше адвокатката мис Лус. Фирмата ѝ. Нахлуха направо през главата ми, директно в болничния борд.

— Защо нищо не знам за това?

— Опитахме се да се свържем с вас. Обадихме се на човека ви за контакт.

Еф се обърна рязко. Джим Кент стоеше по-назад с Нора. Изглеждаше стъписан. Извади телефона си и превъртя повикванията си.

— Не виждам… — Погледна го извинително. — Може да са ония слънчеви петна от затъмнението, нещо такова. Изобщо не съм получил повикванията.

— Хванах гласовата ви поща — каза администраторката.

Джим провери отново.

— Чакайте… Имало е повиквания, които може да съм пропуснал. — Вдигна очи към Еф. — При толкова много неща, които ставаха, Еф… боя се, че изтървах топката.

Тази новина охлади бяса на Еф. Изобщо не беше присъщо за Джим да прави каквито и да било грешки, особено в такъв критичен момент. Зяпна в доверения си сътрудник и гневът му се стопи в дълбоко разочарование.

— Моите четири най-добри попадения в разрешаването на тая главоблъсканица просто са си излезли от тази врата.

— Не четири — каза администраторката зад него. — Само три.

Еф се обърна.

— Какво имате предвид?

В изолационното отделение зад пластмасовите завеси капитан Дойл Редфърн седеше на леглото си. Изглеждаше изтощен. Белите му ръце бяха отпуснати на възглавница в скута му. Сестрата обясни, че отказвал всякаква храна, оплаквал се от стягане в гърлото и постоянно гадене, отказвал дори малки глътки вода. Интравенозната система в ръката му поддържаше телесната му хидратация.

Еф и Нора стояха при него с маски и ръкавици, изоставили пълната изолационна защита.

— Профсъюзът ми иска да ме извади оттук — заговори Редфърн. — Политиката на въздушните компании е: „Винаги обвинявай пилота за грешката.“ Никога не са виновни авиокомпаниите, претовареният график, икономиите за поддръжка. Сега ще се опитат да лепнат случилото се на капитан Моулдс, независимо от всичко. И на мен, може би. Но… нещо не е наред. Отвътре. Не се чувствам като себе си.

— Съдействието ви е критично важно за нас — каза Еф. — Не бих могъл да ви се отблагодаря достатъчно за това, че останахте, освен да заявя, че ще направим всичко по силите си, за да бъдете здрав отново.

Редфърн кимна, а Еф забеляза, че вратът му е скован. Опипа под челюстта му и затърси лимфните му възли, които бяха доста издути. Пилотът определено се бореше да надвие нещо. Нещо, свързано с толкова многото смърти в самолета или просто нещо, което бе натрупал по време на многобройните си пътувания?

— Такъв нов самолет, красива машина отвсякъде. Просто не мога да проумея как е изключила така напълно. Трябва да е било саботаж.

— Проверихме кислородната смес и водните резервоари. Всичко беше чисто. Нищо, което да покаже защо са умрели хората или защо самолетът е угаснал. — Еф заопипва подмишниците на пилота и намери там още лимфни възли, големи колкото дражета. — Все още ли не помните нищо около кацането?

— Нищо. Това ме побърква.

— Можете ли да измислите някаква причина вратата на пилотската кабина да остане незаключена?

— Никаква. Напълно против правилника на ФАА.

Нора се намеси:

— Случайно да сте прекарвал в горната зона за отдих на екипажа?

— Наровете? Бях там, да. Дремнах малко над Атлантика.

— Спомняте ли си дали сте разтеглил седалката?

— Вече бяха разтеглени. Там горе ти трябва място да си изпънеш краката. Защо?

— Да сте видял нещо необичайно? — попита Еф.

— Горе ли? Нищичко. Какво има за гледане?

Еф се отдръпна.

— А да знаете нещо за един голям сандък, натоварен в багажния отсек?

Капитан Редфърн поклати глава озадачен.

— Представа нямам. Но звучи все едно, че сте напипали нещо.

— Не бих казал. Все още сме объркани като вас. — Еф скръсти ръце. Нора беше включила живачно-кварцовата си лампа и обхождаше с нея ръцете на Редфърн. — Точно затова съгласието ви да останете, е толкова критично в този момент. Искам да преминете през пълна серия изследвания.

Капитан Редфърн се загледа в тъмносинкавата светлина по плътта си.

— Ако смятате, че ще можете да разгадаете какво се е случило, ще ви бъда морското свинче.

Еф кимна за благодарност.

— Откога имате този белег? — попита Нора.

— Какъв белег?

Гледаше в шията му, отпред на гърлото. Той извърна главата си назад, за да може Нора да опипа тънката черта, която изпъкваше тъмносиня под черната светлина на лампата.

— Изглежда почти като хирургически срез.

Редфърн опипа сам.

— Нищо няма.

Наистина, след като тя изключи лампата, резката беше почти невидима. Нора отново я включи и Еф огледа чертата. Може би около сантиметър и половина дълга, дебела няколко милиметра. Срастването на тъканта над раната изглеждаше съвсем отскорошно.

— Ще ви изследваме по-късно тази вечер. Ядрено-магнитният резонанс би трябвало да ни покаже нещо.

Редфърн кимна, а Нора отново изключи лампата.

— Знаете ли… има още нещо. — Редфърн се поколеба, увереността му на въздушен пилот за миг му изневери. — Всъщност нещо си спомням, но няма да ви бъде от никаква полза, не мисля…

Еф сви рамене почти незабележимо.

— Ще приемем всяко сведение, което сте в състояние да ни дадете.

— Ами, когато изгубих съзнание… сънувах нещо — нещо много старо. — Капитанът се озърна едва ли не засрамено, а след това заговори с много тих глас. — Когато бях дете… нощем… често спях в онова голямо легло в къщата на баба. Всяка нощ, точно в полунощ, когато звънваха камбаните на близката църква, виждах как едно нещо излиза иззад един голям стар шкаф. Всяка нощ редовно показваше черната си глава, дългите си ръце и кокалести рамене… и зяпваше в мен…

— Зяпваше ли? — попита Еф.

— Имаше разкривена уста с тънки черни устни… гледаше ме и просто… се усмихваше.

Еф и Нора бяха стъписани. Интимността на признанието, както и унесеният му сънен тон, бяха съвсем неочаквани за тях.

— И тогава започвах да пищя, а баба светваше лампата и ме взимаше в леглото си. Продължи цяла година. Наричах го „господин Пиявица“. Защото кожата му… онази черна кожа приличаше точно на подутите с кръв пиявици, които вадехме от близкия поток. Детски психиатри ме преглеждаха, разговаряха с мен и го наричаха „нощни кошмари“, обясняваха ми защо не трябва да вярвам в него, но… всяка нощ той се връщаше. Всяка нощ се пъхвах под възглавниците си, криех се от него — но беше без полза. Знаех, че е там, в стаята ми… — Редфърн изкриви лице. — Няколко години по-късно се преместихме, а баба ми продаде онзи шкаф. Повече не го видях. Никога повече не го сънувах.

Еф беше слушал внимателно.

— Моля да ме извините, капитане… но какво общо трябва да има това с…?

— Стигам до това — отвърна той. — Единственото, което помня между спускането ни и събуждането ми тук е… че той се върна. В сънищата ми. Видях го отново, този господин Пиявица… и той се усмихваше.